Михаил Лермонтов
Тамара

И там, дето Терек се мята

в Дарялската зла теснина,

на черна скала сред мъглата

чернеела кула една.

 

И в нея Тамара живяла –

царица прекрасна и зла:

тя с ангелска хубост блестяла,

тя демон коварен била.

 

И в час полунощен горяло

там пламъче златно едва,

и пътника властно зовяло

за сън да отпусне глава.

 

И трепнел гласът на Тамара,

изпълнен с магия и страст,

и мамел към кулата стара

със тъмна неведома власт.

 

И тръгвал натам в тъмнините

търговец, войник и ловец:

врати се разтваряли скрити,

посрещал го мрачен скопец.

 

На пухени меки постели,

сред блясък и царствен разкош,

тя чакала госта… Кипели

два чаши в дълбоката нощ.

 

Ръце се преплитали жадни,

пламтели в целувка уста

и звукове диви и странни

огласяли дълго нощта.

 

То сякаш сто двойки пияни

пирували в тайния кът –

на сватба среднощна събрани,

на помен за нечия смърт.

 

Но пламнел ли изток в сияние,

там в миг възцарявал се мрак

и тайнствено глухо мълчание

обгръщало кулата пак.

 

И с гръм само Терек се мятал

в Дарялската зла теснина;

летяла вълна към вълната,

следяла вълната вълна;

 

и бързали нямото тяло

да скрият на дъното с плач…

И тихо „Прощавай!“ звучало

от кулата в ранния здрач.

 

И сладко гласът се прощавал,

звучал като ласка и зов;

и сякаш не смърт обещавал,

а нежност, и страст, и любов.

 

1841