Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Powrot z gwiazd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
tonywoolf
Корекция
Mandor (2006)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Станислав Лем. Завръщане от звездите

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №3

Преведе от полски: Веселин Маринов

Рецензенти: Любен Дилов, Агоп Мелконян

Редактор: Огнян Сапарев

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Полска, I издание. Дадена за набор на 28.II.1979.

Подписана за печат на 5.VII.1979. Излязла от печат на 24.VII.1979.

Формат 32/70×100 Изд. №1255 Печ. коли 18 Изд. коли 11,65

Страници: 288. Цена 1,50 лв. Код 08 9536423321/5614–25–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Stanislaw Lem. Powrot z gwiazd.

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1975.

4–884–31

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция по текста от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Завръщане от звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Завръщане от звездите
Powrót z gwiazd
АвторСтанислав Лем
Създаване1961 г.
Полша
Първо издание1961 г.
Полша
Оригинален езикполски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ПреводачВеселин Маринов

„Завръщане от звездите“ (на полски: Powrót z gwiazd) е известен научнофантастичен роман на Станислав Лем, най-известният полски писател на научна фантастика. Написана през 1961, книгата разказва историята на космонавт, който се завръща в своя роден свят, Земята, откривайки, че се е превърнал в напълно различно място, в сравнение с това, което е оставил. Романът се докосва до идеите за алиенацията (отчуждението), културния шок и антиутопията. Книгата е издадена на руски през 1965, а на английски през 1980. В България книгата е издадена за първи път през 1979 г. от варненското издателство „Георги Бакалов“ под №3 от Поредица „Библиотека Галактика“.

Сюжет

Нарацията в романа е поднесена на читателя от първо лице, това на астронавта, който се завръща на родната Земя след мисия в Космоса. Астронавтът Хел Берг се завръща на Земята след експедиция до Арктур, която за него е продължила десет години. Съгласно т.нар. Парадокс на близнаците обаче, на Земята междувременно са изминали 127 години. За това време всичко в живота на планетата се е променило до неузнаваемост: транспортът, облеклото, храната, езикът, обичаите, дори начинът на измерване на времето. След отказ да прекара шест месеца в център за социална адаптация, Берг се впуска в един свят, който не познава. Това което той не разбира веднага е, че се е изменило нещо много по-важно – самата природа на човека.

Година след началото на експедицията, в която Берг участва, учените Бенет, Трималди и Захаров съобщават за своето откритие на начин, по който да бъде отстранена агресията у хората. Така те ще спрат не само да убиват, но и да извършват каквото и да е било насилие. Очаква се бетризацията, както е наречен процесът, да доведе докрай на войните и престъпността. Седемнадесет години по-късно откритието бива официално признато, а прилагането му става задължително. Протестите на онази част от обществото, която не е съгласна с бетризацията, са смазани.

Очакванията на учените се оправдават. Създава се едно съвършено общество, лишено от въоръжени конфликти, диктатура, глад и бедност. Това, което не предвиждат привържениците на бетризацията, е, че лишен от вродената си агресия и завоевателни стремежи, човекът губи желание и стимул за по-нататъшно развитие. Проектите за пътувания в космоса и изследването му са прекратени като опасни по своя авантюризъм. Изкуството, родено от страстите и стремленията на хората, е изоставено, защото вече не съответства на лишения от рискове и бурни емоции живот на новите поколения.

На този фон Хел Берг и останалите астронавти от мисията се чувстват като възкръснали неандерталци, които изпитват натиска на бетризираното общество да се приспособят към него или да останат негови изгнаници. Някои от колегите на Берг отново напускат Земята в надежда, че ще се завърнат след няколкостотин земни години в един по-познат за тях свят. Но Берг, въпреки че отначало също се бунтува срещу новите реалности, постепенно се променя след женитбата си с родената и израснала в бетризираното общество Ери. И той, като останалите, изразява неодобрение към космическите мисии и дори когато разбира, че членовете на неговата експедиция планират полет към съзвездието Стрелец, остава безучастен и може би доволен, че оставя звездите на другите. Но личната драма на Берг е в това, че макар да приема новия си живот, той не може да се отърси от спомените от миналото, когато се е осмелявал да се впуска в неизвестността и да пътува до далечни планети.

Основни теми в творбата

Романът „Завръщане от звездите“ е смятан за антиутопия, макар и в доста по-смекчен вид от гротескния Конгрес по футурология. Сравнен с другите му творби, романът не е толкова песимистичен по отношение на въздействията, които технологичният прогрес оказва върху социокултурното развитие.

Отношението на Станислав Лем към това му произведение е противоречиво.[1] Идеята за „бетризацията“ той намира за интересна, но смята, че я е предал в твърде опростен вид. Авторът споделя, че има и известни резерви спрямо образа на главния герой. Колкото до нерадостната му съдба, Лем твърди, че писателят не може да определя случващото се с персонажите му, понеже то зависи от естествения ход на събитията в творбата.

Източници

Външни препратки

II

Все още със затворени очи аз докоснах гърдите си. Бях облечен в пуловер; щом съм спал, без да се събличам, значи, съм бил на вахта. „Олаф!“ — малко остана да извикам и изведнъж седнах.

Това беше хотел, а не „Прометей“. Спомних си всичко: лабиринтите на гарата, момичето, посвещението в тайната, нейния страх, синята грамада на Терминал над черното езеро, певицата, лъвовете…

Търсейки банята, без да искам, намерих леглото, беше в стената и когато се натиснеше нещо, падаше надолу като бисерен набъбнал квадрат. В банята нямаше вана, нито кранчета, нищо, само блестящи плочки на тавана и малки вдлъбнатини за краката, покрити с гъбеста материя. Нямаше нищо, което да прилича на душ. Почувствувах се като неандерталец. Бързо се съблякох и останах с дрехите си в ръце, нямаше закачалки, затова пък имаше малко шкафче в стената и аз напъхах всичко в него. Отстрани видях три малки копчета: синьо, червено и бяло. Натиснах бялото. Светлината изгасна. След това червеното. Нещо зашумя, но не беше вода, а мощен вихър, ухаещ на озон и още нещо; обгърна ме от главата до петите, върху кожата ми се появяваха гъсти блестящи капки, кипяха и се изпаряваха, но не усещах никаква влага, само леките убождания на малки електрически иглички, масажиращи мускулите. Реших да опитам и синьото копче и вихърът се промени — започна да преминава сякаш през тялото ми, много странно усещане. Помислих си, че ако свикна, това дори може да ми хареса. В лунния Адапт нямаха такива бани — там баните бяха обикновени. Не зная защо, кръвта ми закипя по-бързо, чувствувах се отлично, не знаех само с какво и как да измия зъбите си, но в края на краищата реших да махна с ръка на това. В стената имаше още една вратичка с надпис: „Хавлии за баня“. Погледнах вътре. Нямаше никакви хавлии, само три металически бутилки, нещо като сифони. Но вече бях почти сух и нямаше нужда да се изтривам.

Отворих шкафчето, в което бях сложил дрехите си, и изтръпнах: беше празно. Добре, че бях оставил банските си върху него. Върнах се в стаята по бански и започнах да търся телефона, за да узная какво беше станало с дрехите ми. Всичко това отново ми създаде трудности. Най-после открих телефона край прозореца — както все още наричах мислено телевизионния екран, — изскочи от стената, когато започнах да ругая на глас; изглежда, реагираше на звука на човешкия глас. Що за идиотска мания да се крие всичко в стената? Обади се рецепцията. Запитах за дрехите си.

— Сложили сте ги в чиста — каза мек баритон. — Ще бъдат готови след пет минути.

Това се понася! — помислих си аз. Седнах зад бюрото, което услужливо се намести под лактите ми, едва успял да се наведа. Как ставаше това? Но струва ли си да се интересуваш от това: повечето от хората използуват техниката на своето време, без да знаят нещо за нея.

Седях гол, по бански, и обмислях различните възможности. Бих могъл да отида до Адапта. Ако ставаше дума само за запознаване с техниката и обичаите, не бих размислял дълго, но още на Луната забелязах, че те се стараят едновременно да ми наложат определен подход, дори оценка на явленията, предлагаха цяла скала от ценности и ако ти не ги приемеш като свои, обясняваха това — и изобщо всичко — с консерватизъм, с подсъзнателно съпротивление, с рутината на старите навици и така нататък. Но аз нямах намерение да се отказвам нито от своите навици, нито от съпротивата си, най-малкото докато не се убедя, че това, което ми предлагат, е по-добро, а уроците от изминалата нощ с нищо не разколебаха това мое решение. Нямах нужда нито от наставления, нито от рехабилитация, а още по-малко от техните грижи, и то от първия миг. Интересно, защо не ме бяха подложили на бетризация? Трябва непременно да разбера.

Бих могъл да потърся някого от нашите Олаф. Това, разбира се, щеше да бъде явно нарушение на препоръките на Адапта. О, та те нищо не ми бяха заповядали, само непрекъснато повтаряха, че действуват в мой интерес, че мога да правя каквото си искам; дори да скоча от Луната право на Земята (едно от остроумията на д-р Абе), ако толкова много бързам. Нямах намерение да се съобразявам с Адапта, но това можеш да не хареса на Олаф. Във всеки случай трябва да му пиша. Адреса му имам.

Работа. Да търся работа? Но каква, на пилот ли? И какво, да правя курсове Марс — Земя — Марс? Бих могъл, разбира се, но…

Изведнъж си спомних, че имам някакви пари. Тоест това не бяха пари, наричаха се другояче, но не можех да разбера каква е тук разликата, щом за тях можеше да се купи всичко. Помолих да ме свържат с града. В слушалката запулсира далечен мелодичен напев. Телефонът нямаше нито шайба, нито номера, може би трябваше да се произнесе името на банката? Името бях си записал на листче, а листчето беше дрехите ми. Надникнах в банята, дрехите ми лежаха в шкафчето, сякаш току-що изпрани, в джобовете намерих свои вещи и листчето.

Банката не беше банка — наричаше се Омнилокс. Произнесох тази дума и веднага, сякаш очаквал да се обадя, слушалката се чу плътен глас:

— Омнилокс слуша.

— Казвам се Брег — казах аз. — Хел Брег и, струва ми се вас имам открита сметка… бих искал да узная, с каква сума разполагам?

Нещо щракна и друг, по-висок глас запита:

— Хел Брег?

— Да.

— Кой е открил сметката?

— Коснав — Космическа навигация, по поръчение на Планетологичния институт и Космическата комисия при ООН, но това беше преди сто двадесет и седем години…

— Имате ли някакъв документ?

— Не, само карта от лунния Адапт, от директора Освам…

— Чудесно. Вашата сметка е на сума: двадесет и шест хиляди четиристотин и седем ита.

— Ита?

— Да. Желаете ли още нещо?

— Бих искал да изтегля малко па… тоест итове.

— Под каква форма? Искате ли калстер?

— Какво е това? Чекова книжка?

— Не. Ще можете да плащате веднага с налични.

— Аха, разбирам. Добре.

— На каква сума да приготвим калстера?

— Знам ли — да речем, пет хиляди…

— Пет хиляди. Добре. Да ви ги изпратим ли в хотела?

— Да. Един момент — забравих как се казва хотелът.

— Същият, от който звъните ли?

— Да.

— Това е „Алкарон“. Веднага ще ви изпратим калстера. Само още нещо: изменила ли се е дясната ви ръка?

— Не… защо?

— Нищо. В противен случай би трябвало да изменим калстера.

— Благодаря — казах аз, затваряйки телефона. Двадесет и шест хиляди, много ли е това? Нямах понятие. Нещо започна да бръмчи. Радиото? Телефонът? Вдигнах слушалката.

— Брег?

— Да — казах аз. Сърцето ми за миг удари по-силно. Познах гласа й. — Как разбра къде съм? — попитах аз, защото тя не отговори веднага.

— Чрез инфора. Брег… Хел… послушай, искам да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш, Наис.

— Сърдиш се. Но разбери…

— Не се сърдя.

— Хел, наистина. Ела при мен днес. Ще дойдеш ли?

— Не, Наис; моля те само да ми кажеш: двадесет и шест хиляди ита много ли са?

— Не разбирам. Хел, трябва да дойдеш…

— Колко време може да се живее с тези итове?

— Колкото искаш, та нали нищо не се харчи. Но да оставим това. Хел, ако дойдеш при мен…

— Почакай. Колко ита харчиш на месец?

— Различно. Понякога двадесет, понякога пет или дори нищо.

— Аха. Благодаря.

— Хел, слушай…

— Слушам.

— Това не може да свърши така…

— Нищо не свършва — казах аз, — защото нищо не е започвало. Благодаря ти за всичко, Наис.

Отново затворих телефона. Нищо не харчат за живеене?… В този миг това ме интересуваше най-много. Означава ли това, че някои неща, някои услуги са безплатни?

Отново телефонът.

— Тук е Брег.

— Говори рецепцията. Калстерът на ваше име пристигна от Омнилокс. Изпращам ви го горе.

— Благодаря… Ало!

— Да?

— Плаща ли се стаята?

— Не.

— А в хотела… има ли ресторант?

— Да, четири. Да ви изпратя ли закуската в стаята?

— Добре. За храната плаща ли се?

— Не. Калстерът ви е вече горе. След минута ще ви донесат и закуската.

Роботът се изключи и аз не успях да го запитам къде да търся калстера. Нямах никакво понятие как изглежда. Ставайки от бюрото, което в един миг се смали и увехна изоставено, видях нещо като поставка, израстваща от стената зад вратата; увит в полупрозрачна материя, върху нея лежеше някакъв плосък предмет, приличащ на табакера. От едната му страна имаше цяла редица прозорчета, в тях се виждаше цифрата 1001110001000. Под тях имаше две мънички копченца с единица и нула. Погледнах изненадан тези цифри и изведнъж разбрах, че това е сумата 5000, закодирана според двоичната система. Натиснах единицата и на дланта ми падна мъничко пластмасово триъгълниче с пресована върху него цифрата 1. Значи, калстерът представляваше нещо като печатарска машина или преса за пари на сумата, означена в прозорчетата — числото в тях намаля с единица.

Облякох се и тъкмо да изляза, спомних си за Адапта. Позвъних им и обясних, че не съм могъл да намеря техния човек в Терминал.

— Ние вече се безпокояхме за вас — обади се женски глас, — но още сутринта разбрахме, че живеете в „Алкарон“…

Нима наистина са знаели къде съм? Защо тогава не ме намериха на гарата? Сигурно нарочно: оставили са ме да се лутам, за да разбера колко неуместен е бил моят „бунт“ на Луната.

— Информацията ви работи безупречно — отговорих вежливо. — Ще изляза да разгледам града. Ще ви се обадя по-късно.

Излязох от стаята; подвижните сребърни коридори плуваха заедно със стените — това беше нещо ново за мен. Спуснах се надолу с ескалатора, на всеки етаж се мяркаха барове, един от тях беше целият зелен, сякаш потопен във вода, всеки етаж имаше свой преобладаващ цвят — сребро, злато, — всичко това вече започваше да ми омръзва. Само след един ден! Чудно, как им харесва това. Странен вкус! Но си спомних нощния изглед на Терминал…

Трябва малко да се пооправя — с такова решение излязох на улицата. Денят беше мрачен, но облаците светли и от време на време слънцето се промъкваше през тях. Едва сега — от булеварда, по средата на който се нижеха в две редици огромни палми с розови като езици листа — видях панорамата на града. Домовете стърчаха като отделни острови, тук-там пронизваха небето иглите на небостъргачите, сякаш плиснали във въздуха и застинали на невероятна височина струи. Навярно достигаха цели километри. Знаех — някой беше ми казал още на Луната, — че вече не строят такива и тяхната мода беше умряла от естествена смърт именно след построяването им. Те бяха паметници на отминала архитектурна епоха, защото освен с височината си, приемлива поради стройния си профил, не правеха впечатление с нищо. Приличаха на тъмнокафяво-златни, бяло-черни на напречни ивици или сребърни тръби, служещи за подпиране или за ловене на облаците, а стартовите площадки върху тръбните опори напомняха на етажерки.

Много по-хубави бяха новите къщи без прозорци, което даваше възможност да се изрисуват целите стени. Целият град приличаше на гигантска художествена изложба, дело на майсторите на цвета и формата. Не бих могъл да кажа, че ми харесваше всичко, което украсяваше тези двадесет– и тридесететажни съоръжения, но ако се вземе предвид моята сто и петдесет годишна възраст, не прекалявах с излишен консерватизъм. Най-много ми харесаха домовете, пресечени от градини — или може би това бяха палмови горички, — и преди всичко това, че постройката изглеждаше като разполовена по средата и сякаш увиснала на въздушна възглавница (стените на тези висящи градини бяха от стъкло) — така се създаваше впечатление за лекота, а едновременно с това красиви асиметрични ивици подкастреназеленина разсичаха постройката.

По булевардите, край месестите палми, които решително не ми харесаха, се движеха два потока черни машини. Вече знаех, че се наричат глидери. Над къщите се появяваха други машини, летящи, но не бяха нито хеликоптери, нито самолети, приличаха на подострени в двата края моливи.

По тротоарите имаше малко хора, но не толкова, колкото в града преди сто години. Движението беше значително облекчено, особено пешеходното, може би поради увеличаването на етажите, тъй като под града, който видях, се простираха следващите, по-ниски, подземни етажи, с улици, площади, магазини. Инфорът на ъгъла ми каза, че най-добре ще направя покупките си на нивото Сереан. Дали това беше някакъв гениален инфор, или аз вече бях свикнал да се изразявам по-добре, във всеки случай успях да се сдобия с малка пластмасова книжка с четири разгъващи се страници — карти на градските съобщителни мрежи, когато исках да отида някъде, докосвах отпечатаното със сребро наименование на улицата, на нивото, на площада — и на картата пламваше схемата на всички необходими маршрути. Можех да взема глидер. Или раст. Или в краен случай да вървя пеша; затова имаше четири карти. Но вече знаех, че пешеходните пътешествия (дори с помощта на подвижните тротоари и ескалаторите) отнемат много време.

Изглежда, че Сереан беше третото ниво. И отново ме порази общият вид на града; вместо в подземие, излизайки от тунела, аз отново излязох на улица под небето с ярко греещо слънце в него, сред площада растяха огромни пинии, в далечината се синееха пъстрите небостъргачи, а от другата страна, зад малък басейн, в който се плискаха деца, плъзгайки се по водата на водни колела, се издигаше, пресечен от ивици палмова зеленина, многоетажен бял дом със странен блестящ като стъкло купол на покрива. Съжалявах, че няма кого да запитам за изясняване на загадката, когато изведнъж си спомних — всъщност това ми припомняше стомахът, — че още не съм закусвал, защото съвсем забравих, че роботът обеща да ми донесе закуската в стаята, а аз излязох, без да го дочакам. А може би роботът от рецепцията нещо беше объркал?

И така, най-напред при инфора; не предприемах вече нищо, преди да разпитам предварително какво, къде и как; чрез инфора можеше дори да се поръча глидер, но все още не смеех да попитам за това — не знаех как се влиза в него и какво се прави после; но имах време и за това.

В ресторанта, едва успял да хвърля поглед върху менюто, се убедих, че разбирам от това не повече, отколкото от китайски йероглифи, затова реших да си поръчам нормална закуска.

— Озот, крес или херма?

Ако сервитьорът беше човек, бих му казал да донесе нещо по свой избор, но той беше робот и му беше все едно.

— А кафе имате ли? — предпазливо запитах аз.

— Имаме. Крес, озот или херма?

— Тогава… едно кафе и… това, което е най-подходящо към него…

— Озот — каза роботът и се отдалечи. Успях.

Изглежда, всичко е било предварително приготвено, защото роботът веднага се върна с така отрупан поднос, че започнах да подозирам някаква шега или уловка. Но видът му недвусмислено ми напомни, че освен бонса, който изядох вчера, и чашата прословут брит, в устата си не бях слагал нищо от самото пристигане.

Единственото, което ми напомняше нещо познато, беше кафето, приличащо по вкус на добре сварена смола. Сметаната беше на дребни сини капчици и сигурно нямаше нищо общо с кравите. Съжалявах, че няма от кого да видя как се яде всичко това, защото времето за закуска вече беше минало и аз бях сам. Чинийки, извити като сърп, с димяща маса върху тях, от която стърчаха сякаш кибритени клечки, но това, разбира се, не беше нито ябълка, нито клечка, а онова, което ми заприлича на овесени ядки, когато го докоснах с лъжичката, започна да расте. Изядох всичко и както се оказа, съм бил невероятно гладен, защото носталгията ми по хляба (от който нямаше и следа) се прероди в натрапничава мисъл, когато роботът отново се появи и застана на известно разстояние от мен.

— Колко ви дължа? — запитах аз.

— Благодаря, нищо — каза той. Приличаше по-скоро на прибор, отколкото на манекен. Имаше едно-единствено кръгло кристално око. Нещо във вътрешността му се движеше, но не се реших да надникна в корема му. Дори бакшиш нямаше на кого да дам. Не бях сигурен дали ще ме разбере, ако го запитам за вестник. Може би вече не съществуваха. Затова тръгнах по покупки. Но най-напред се натъкнах на Бюрото за пътешествия и внезапно ме осени една идея. Влязох вътре.

Голямата сребърна зала с изумрудени сводове (тези цветове вече ми бяха дошли до гуша) беше почти празна. Матовите стъкла, голямата цветна снимка на каньона Колорадо, на кратера Архимед, на стръмнината на Деймос, на Палм Бийч и Флорида — всичко беше направено така, че се усещаше дълбочината, а морските вълни се люлееха, сякаш това не беше фотография, а прозорци, отворени към действително пространство. Приближих към гишето с надпис „ЗЕМЯ“.

Там, разбира се, седеше робот. Този път златен. Или по-точно поръсен със златен прашец.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той. Имаше дълбок, гръден глас. Ако затворех очи, бих могъл да се закълна, че говори набит, тъмнокос мъж.

— Търся нещо по-примитивно — казах аз. — Току-що се върнах от дълго пътешествие — много дълго. Нямам нужда от някакъв специален комфорт. Бих искал да имам спокойствие, вода, дървета, може да има и планини. Само да бъде нещо примитивно и старомодно. Както преди сто години. Имате ли нещо такова?

— Щом вие желаете, длъжни сме да ви намерим. Скалистите планини, Форт Плум, Майорка, Антилските острови.

— Не, не, по-близо. Така… в радиус хиляда километра. Може ли?

— Клавестра.

— Къде е това?

Забелязах, че с роботите ми е по-лесно да разговарям, защото не се учудваха на нищо. Те просто не умееха. Това беше умно измислено.

— Старо миньорско селище в района на Тихия океан. Рудник, неизползуван повече от четиристотин години. Увлекателни пътешествия с подземни тротоари. Удобен транспорт с улдери и глидери. Почивни домове с медицинско обслужване, вили под наем с градини, плувни басейни, климатична стабилизация. Местният филиал на нашето бюро организира разнообразни развлечения, екскурзии, игри, другарски срещи. Има реал, мут и стереон.

— Да, това като че ли е за мен — казах аз. — Вила с градина. Но да има вода. Басейн, разбирате ли?

— Да, да, разбирам, моля ви се. Басейн с трамплини, има също изкуствени езера с подводни пещери, великолепно оборудвана база за аквалангисти, подводни спектакли…

— Да оставим спектаклите настрана. Колко струва всичко това?

— Сто и двадесет ита на месец. Но ако бъдете заедно с още някого, ще ви струва само четиридесет.

— Заедно ли?

— Вилите са много широки. От дванадесет до осемнадесет помещения — автоматично обслужване, кухня на разположение, с местно или екзотично меню, по избор…

— Да. Може би наистина… е добре. Името ми е Брег. Ще взема това. Как се казва тази местност? Клавестра? Веднага ли се плаща?

— Както обичате.

Подадох му калстера.

Оказа се — което не предполагах, — че само аз мога да го включвам, но роботът ни най-малко не се учуди на моето невежество. Тези роботи започваха все повече да ми харесват. Роботът ми показа какво да направя, та отвътре да падне само един жетон с нужната цифра. С точно толкова намаля цифрата в мъничките прозорчета горе.

— Кога мога да тръгна за там?

— Когато пожелаете. Може и веднага.

— И с кого ще трябва да деля тази вила?

— Със семейство Марджер. Той и тя.

— Мога ли да знам що за хора са това?

— Мога да ви кажа само, че са младоженци.

— Хм. А няма ли да им преча?

— Не, разбира се, те ще заемат само част от вилата. Целият втори етаж ще бъде на ваше разположение.

— Добре. А как ще стигна дотам?

— Най-добре ще бъде с улдер.

— Как да направя това?

— Аз ще ви поръчам улдер за деня и часа, който ми посочите.

— Ще ви телефонирам от хотела. Може ли?

— Както обичате. Размерът на сумата, която трябва да платите, ви се пресмята от момента, в който се настаните във вилата.

Когато излязох, в главата ми вече смътно назряваше план. Ще купя книги и малко спортни принадлежности. Най-важни са все пак книгите. Ще трябва да се абонирам също и за някакви специализирани списания. Социология, физика. Сигурно през тези сто години са направили сума нещо. Ах, да, трябва да си купя и някакви дрехи.

И отново нещо обърка моите намерения. Зад ъгъла, не вярвайки на очите си, видях автомобил. Истински автомобил. Е, може би не съвсем такъв, какъвто познавах аз — каросерията му се състоеше само от остри ъгли. И все пак това беше истински автомобил, с пневматични гуми, с вратички, с волан — зад него стояха и други автомобили. Бяха зад огромна витрина, а на нея големи букви: АНТИКВАРИАТ. Влязох вътре. Собственикът — или пък продавачът — беше човек. Жалко! — помислих си аз.

— Мога ли да си купя автомобил?

— Да, разбира се. Какъв ще желаете?

— А много ли струват?

— От четиристотин до осемстотин ита.

Доста солено! — помислих си аз. — Е, да, за антиките трябва да се плаща.

— А може ли да се пътува с тях?

— Разбира се. Не навсякъде, има забранени места, но, общо взето, е възможно.

— А как е с горивото? — запитах внимателно аз, защото не знаех какво се крие под капака.

— Няма да имате трудности. Едно зареждане ще ви стигне до пълното износване на двигателя. Като се включат и парастатите, разбира се.

— Добре — казах аз. — Искам нещо мощно, издръжливо. Нека да не бъде голямо, но да бъде бързо.

— В такъв случай бих ви посъветвал да вземете този джиабил или оня модел…

И той ме поведе към дъното на залата покрай машините, който светеха като нови.

— Разбира се — продължаваше продавачът, — те не могат да се мерят с глидерите, но автомобилът вече не се използува като транспортно средство.

А за какво?… — исках да запитам аз, но премълчах.

— Добре — казах аз. — Колко струва тази кола? — и показах една светлосиня лимузина с дълбоко скрити в корпуса сребърни фарове.

— Четиристотин и осемдесет ита.

— Но бих искал да я имам в Клавестра — казах аз. — Наел съм там вила. Точния адрес можете да научите от Бюрото за пътешествия, тук, на тази улица…

— Отлично. Можем да ви изпратим колата с улдер: и това няма нищо да ви струва.

— Аха, за там ще пътувам с улдер, така ли?

— Да, ще трябва само да ни съобщите датата и ние ще доставим машината на вашия улдер, така ще бъде най-просто. Освен ако не пожелаете да…

— Не, не. Нека бъде така, както казвате.

Платих за лимузината — с калстера вече си служех доста добре — и напуснах антикварната, изпълнен с уханието на лакове и гума. Стори ми се направо разкошно!

С дрехите не ми провървя. Нямаше почти нищо от онова, което познавах. Затова пък най-после разбрах предназначението на тайнствените металически бутилки в онова шкафче с надпис: „Хавлии за баня“. Не само такъв халат, но и дрехи, чорапи, пуловери, бельо — всичко можеше да се направи от вечната пластмаса в пулверизатор. Това сигурно беше интересно за жените — защото служейки си с няколко бутилки, изхвърлящи течност, която моментално застиваше под формата на тъкан с гладка или грапава фактура, всеки път можеха да си направят нов тоалет от кадифе, кожа или еластичен метал. Разбира се, не всички жени го правеха сами, имаше специални школи за пластиране (ето с какво се занимаваше Наис!), но произтичащата от това твърде „тясна“ мода не беше по моя вкус. Самият процес на обличане с помощта на пулверизатори ми се стори излишно усложнен. Имаше също и готови дрехи, но не ми ставаха; дори на най-големите не им достигаха поне четири номера до моя ръст. В края на краищата реших все пак да прибягна до помощта на пулверизаторите, защото виждах, че ризата ми няма да изкара още дълго време. Можех, разбира се, да си донеса и останалия багаж от „Прометей“, но и там нямах нито костюми, нито бели ризи — не ми бяха чак толкова нужни в покрайнините на съзвездието Фомалхаут. Затова си взех няколко чифта работни панталони, за работа в градината; защото само те имаха сравнително широки крачоли и можеха да бъдат удължени; за всичко това заплатих само един ит — толкова струваха панталоните. Останалото беше безплатно. Наредих да изпратят избраните неща в хотела, а аз от любопитство се реших да посетя един моден салон. Прие ме някакъв тип, приличащ на художник, огледа ме най-напред внимателно и се съгласи, че би трябвало да нося по-широки дрехи; забелязах, че не беше възхитен от мен. Но аз от него също. Всичко завърши с това, че той ми направи няколко пуловера на място — стоях с вдигнати ръце, а той се въртеше около мен, манипулирайки с четири флакона наведнъж. Течността, бяла като пяна във въздуха, застиваше моментално. Така той ми направи четири пуловера в най-различни цветове, единият с ивица на гърдите, червено на черно; най-трудно беше, както забелязах, изработката на ръкавите и яките. За това наистина беше необходима подготовка.

Обогатен с това преживяване, което при това не ми струваше нищо, излязох на улицата, осветена от щедрото обедно слънце. Глидери имаше вече по-малко, затова пък въздухът гъмжеше от приличащите на пури машини. Цели тълпи от хора слизаха с ескалаторите на по-долните етажи, всички бързаха, само аз имах време. Грях се на слънцето около час, под рододендрона с втвърдени люспи по изсъхналите листа, после се върнах в хотела. В хола на партера ми дадоха машинка за бръснене; когато започнах да се бръсна в банята, забелязах, че трябва малко да се наведа надолу към огледалото, макар да помнех, че преди това се оглеждах в него изправен. Разликата беше минимална, но още преди това сваляйки ризата си, констатирах нещо странно: беше станала по-къса. Сякаш се беше свила. Огледах я внимателно. Нито ръкавите, нито яката се бяха променили. Разгънах я на масата. Беше съвсем същата, както и преди, но когато я облякох, оказа се, че едва ми достига до кръста. Не тя, а аз се бях изменил. Бях пораснал.

Мисълта беше абсурдна и все пак ме разтревожи. Свързах се с инфора на хотела и помолих да ми дадат адреса на някой лекар — специалист по космическа медицина. Към Адапта не исках да се обръщам колкото може по-дълго. След секунда мълчание — сякаш автоматът се колебаеше — чух адреса. Лекарят живееше на същата улица, няколко блока по-нататък. Отидох при него. Роботът ме въведе в голяма затъмнена стая. Освен мен там нямаше никого.

След малко дойде лекарят. Приличаше на някого, слязъл от семейната фотография в кабинета на моя баща. Беше нисък, но не беше слаб, носеше къса бяла брадичка и златни очила — първите стъкла, които забелязах на човешко лице, откакто се приземих. Казваше се д-р Джуфон.

— Хел Брег? — запита той. — Вие ли сте?

— Аз съм.

Той дълго мълча и ме гледа.

— От какво се оплаквате?

— Всъщност от нищо, докторе, само… — и аз му разказах за своите интересни открития.

Без да каже нещо, той отвори вратата пред мен. Влязох в малък кабинет.

— Съблечете се, моля!

— Гол ли?

— Да.

Той ме прегледа.

— Такива мъже вече няма — промърмори той, сякаш на себе си. Преслуша сърцето ми, допирайки до гърдите ми студен стетоскоп. И след хиляда години ще бъде същото, помислих си аз и тази мисъл ми достави мъничко удоволствие. Докторът измери ръста ми, после ми каза да легна. Внимателно огледа белега под дясната ми ключица, но не каза нищо. Прегледът продължи цял час.

Рефлексите, обемът на дробовете, електрокардиограмата — нищо не беше забравено. Когато се облякох, той седна зад малко черно бюро. Чекмеджето скърцаше, когато той го изтегляше, търсейки нещо. След всички тези мебели, които се движеха като живи около човека, това старо бюро изведнъж ми се хареса.

— На колко сте години?

Обясних му как стоят нещата.

— Вие имате организъм на тридесет и няколко годишен мъж — каза лекарят. — Подлагали ли сте се на хибернация?

— Да.

— Дълго ли?

— Една година.

— Защо?

— Връщахме се при постоянно растящо ускорение. Трябваше да лежим във вода. Амортизация, както знаете, и понеже е трудно да се лежи цяла година във вода, бодърствувайки…

— Разбира се. Мислех, че сте се намирали в състояние на хибернация по-дълго време. Тази година можете съвсем спокойно да не я броите. Не четиридесет, а само тридесет и девет години.

— А… онова?

— Това е нищо, Брег. Колко имахте?

— Ускорение ли? Две g.

— Виждате ли? Мислехте, че растете, така ли? Не. Не растете. Това са просто междупрешленните дискове. Знаете ли какво е това?

— Знам, едни такива хрущяли в гръбначния стълб…

— Именно. Те започват да се разтягат сега, когато вече сте излязъл изпод пресата. Колко сте висок?

— Когато отлитах — сто деветдесет и седем сантиметра.

— А след това?

— Не съм се мерил; имах други грижи, не ми беше до това.

— Сега сте висок два метра и два сантиметра.

— Хубава работа — отговорих аз — и дълго ли ще продължи така?

— Не. Вероятно това е краят… Как се чувствувате?

— Добре.

— Всичко ви се струва твърде леко, така ли?

— Все по-рядко. В лунния Адапат ми дадоха таблетки за намаляване напрежението на мускулите.

— Дегравитираха ли ви?

— Да. През първите три дни. Казаха, че след толкова години това е съвсем недостатъчно, но, от друга страна, не искаха да ни държат след всичко това още затворени…

— Как е самочувствието ви?

— Ами… — Поколебах се — от време на време се чувствувам като неандерталец, когото са докарали в града…

— Какво смятате да правите?

Казах му за вилата.

— Да, това не е лоша идея — каза той, — но…

— По-добър би бил Адаптът ли?

— Не казвам това. Вие… знаете ли, аз ви помня?…

— Това е невъзможно. Та вие не сте могли да…

— Не. Чувал съм за вас от моя баща. Тогава бях на дванадесет години.

— О, това е било сигурно много години след нашия старт — казах аз. — И все още са си спомняли за нас? Странно.

— А според мен странното е по-скоро това, че са ви забравили. Та нали вие сте знаели как ще изглежда вашето завръщане, макар и да не сте могли да си го представите?

— Да, знаех.

— Кой ви насочи към мен?

— Никой. Тоест… инфорът от хотела. Защо?

— Това е интересно — каза той. — Защото всъщност аз не съм лекар, знаете ли?

— Как…?

— Не практикувам от четиридесет години. Занимавам се с историята на космическата медицина, защото това е вече наистина история, Брег, и освен в Адапата никъде няма работа за специалистите.

— Извинете, не знаех…

— Глупости. Всъщност аз съм ви благодарен, Брег, че дойдохте. Вие сте жив аргумент против тезите на школата на Милман, която смята, че увеличеното налягане оказва вредно влияние върху организма. Вие дори нямате разширение на лявото предсърдие и нито следа от емфизема, а сърцето ви… работи прекрасно. Известно ли ви е това?

— Знам.

— Като лекар нямам какво повече да ви кажа, Брег, но освен това…

Той се поколеба.

— Да?

— Как се оправяте… в нашия съвременен живот?

— Никак не ми е лесно.

— Вие сте побелели, Брег.

— Какво значение има това?

— Има. Белите коси означават старост. Сега никой не побелява преди осемдесетгодишната си възраст, а и това се случва рядко.

Разбрах, че това е истина: досега почти не бях видял възрастни хора.

— Защо? — запитах аз.

— Съществуват съответните препарати, лекарства, задържащи побеляването на косите. Възможно е също така и възстановяването на първоначалния цвят на косите, макар това да е малко по-трудно.

— Е, добре — казах аз. — Но защо ми говорите всичко това?

Видях, че се колебае.

— Жените, Брег — късо каза той.

Трепнах.

— Нима това означава, че аз приличам на… старец?

— На старец — не, по-скоро на атлет… но нали не се разхождате гол по улиците. Особено когато седите, приличате на… тоест, обикновеният човек ще ви вземе за подмладен старец. След възстановителна операция, присаждане на хормони и т.н.

— Е, какво пък… — казах аз. Не знам защо, но се чувствувах особено неловко под изпитателния му поглед. Той сне очилата си и ги сложи на бюрото. Имаше сини, леко сълзящи очи.

— Още не разбирате много неща, Брег… Ако имахте намерение до края на живота си да се посветите на самоотвержената си работа, вашето „е, какво пък“ би било може би уместно, но… това общество, в което сте се върнали, не гори от ентусиазъм към онова, за което вие сте отдали нещо повече от живота си.

— Не говорете така, докторе.

— Говоря така, защото така мисля. Да отдадеш живота си… да! Хората са правили това през всички епохи… но да загубиш всичките си приятели, родителите, близките, познатите, жените — та нали вие сте пожертвували всичко това, Брег!

— Докторе!…

Тази дума с мъка премина през гърлото ми. Опрях се с лакът върху старото бюро.

— Освен шепа специалисти, никой вече не се интересува от това, Брег. Вие знаете ли това?

— Да, казаха ми на Луната… в тамошния Адапт… само че… го изразиха… малко по-деликатно.

Двамата дълго мълчахме.

— Обществото, в което сте се завърнали, е стабилизирано. Живее спокойно. Разбирате ли? Романтизмът на ранния период на астронавтиката вече е минало. Това напомня историята на Колумб. Неговата експедиция е била нещо необикновено, но кой се е интересувал от капитани на ветроходи двеста години по-късно? За вашето завръщане имаше само два реда в реала.

— Докторе, та това няма никакво значение — казах аз. Неговото съчувствие започваше да ме дразни повече от безразличието на другите. Но не можех да му кажа това.

— Има, Брег, макар че вие не искате да го признаете. Ако на ваше място беше някой друг, бих премълчал, но вие трябва да знаете истината. Вие сте сам. А човек не може да живее сам. Вашите интереси и това, с което сте се завърнали, са малко островче в морето от безразличие. Съмнявам се дали много хора ще поискат да слушат онова, което вие бихте могли да им разкажете. Аз спадам към тези хора, но вече съм на осемдесет и девет години…

— Нямам нищо за разказване — сърдито отсякох аз. — Във всеки случай нищо сензационно. Не успяхме да открием нито една галактическа цивилизация, а освен това бях само пилот. Водех кораба. Някой трябваше да прави това.

— Така ли? — запита той тихо, повдигайки белите си вежди.

Външно бях спокоен, но ме обхващаше яд.

— Да! Хиляди пъти да! А това безразличие, сегашното — ако искате да знаете — ме интересува дотолкова, доколкото засяга ония, които останаха…

— Кой е останал? — запита той спокойно.

— Много. Ардер, Вентури, Енесон. Докторе, защо…

— Не питам от просто любопитство. Това беше, повярвайте ми, аз също не обичам големите думи — моята собствена младост. Заради вас се посветих на тази специалност. Ние с вас сме еднакви по своята безполезност. Вие, разбира се, можете да не се съгласите с това. Няма да настоявам. Но бих искал да зная. Какво е станало с Ардер?

— Не зная точно — отговорих. И изведнъж всичко ми стана безразлично. В края на краищата защо да не разкажа? Спрях погледа си върху напуканата черна политура на бюрото. Никога не бях мислил, че нещата ще изглеждат така.

— Управлявахме две сонди над Арктур. Загубих връзка с него. Не можах да го открия. Мълчеше неговото радио, а не моето. Когато кислородът ми свърши, аз се върнах.

— Чакахте ли?

— Да. Обикалях около Арктур. Цели шест дни. Или по-точно, сто петдесет и шест часа.

— Сам ли?

— Да. Нямах късмет, защото на Арктур се появиха нови петна и аз загубих връзката с „Прометей“. С моя кораб. Смущения. Сам, без радио, не е могъл да се върне. Имам пред вид Ардер. Защото в сондите насочващият телефон е свързан с радиото. Не е могъл да се върне без мен и не се върна. Гима ме викаше. И е имал право, защото после — за убиване на времето — изчислих какви са били шансовете да намеря Ардер с помощта на радара — не си спомням вече, но беше нещо от порядъка на едно към трилион. Надявам се, че е направил същото, което и Арне Енесон.

— Какво е направил Арне Енесон?

— Загубил фокусировката на лъча. Започна да му отслабва тягата. Можеше да се задържи още в орбита, горе-долу около денонощие, щеше да обикаля по спирала, докато най-после падне върху Арктур, затова предпочете да влезе в протуберанса. Изгоря пред очите ми.

— Колко пилоти имаше общо освен вас?

— На „Прометей“ — пет.

— А колко се върнаха?

— Олаф Стааве и аз. Зная какво си мислите, докторе — че това е героизъм. И аз някога мислех така, когато четях книги за такива хора. Това не е истина. Чувате ли? Ако можех, щях да оставя Ардер и да се върна веднага, но не можах. Той също не би се върнал. Никой не би се върнал. Гима също…

— Защо така упорито отричате… това? — запита тихо той.

— Защото има разлика между героизъм и необходимост. Направих това, което би направил всеки. Докторе, за да разберете това, би трябвало да бъдете там. Човекът е едно течно мехурче. Достатъчно е малко разфокусиране на тягата или размагнетизиране на полето, започва вибрация и за миг кръвта спира. Разберете, аз говоря не за външните причини, като метеорите, да речем, а за последствията от дефектите. Достатъчна е и най-малката грешка, някаква изгоряла жичка в апаратите за свръзка — и край. Ако в такива условия започнеха да подвеждат и хората, експедициите биха се превърнали в самоубийство, разбирате ли? — за секунда притворих очи. — Докторе, нима хората вече не летят? Възможно ли е това?

— Вие бихте ли полетели?

— Не.

— Защо?

— Ще ви кажа. Никой от нас не би полетял, ако знаеше какво има там. Никой не знае това. Никой, който не е бил там. Щяхме да бъдем шепа изплашени до смърт, отчаяни животни.

— Това, което казвате сега, противоречи на онова, което говорихме преди малко.

— Противоречи. Но така беше. Страхувахме се. Докторе, докато чаках Ардер, обикаляйки около онова слънце, аз си измислях разни хора и разговарях с тях, говорех ту от свое, ту от тяхно име и най на края повярвах, че са заедно с мен. Всеки се спасяваше, както можеше. Помислете само, докторе. Седя тук, пред вас, имам наета вила, купих си стар автомобил, искам да уча, да плувам, да чета, но всичко, което преживях, е вътре в мен. То е в мен, онова пространство, онази тишина и онзи вик, викът на Вентури, който крещеше за помощ, а аз, вместо да го спасявам, дадох пълен назад.

— Защо?

— Аз водех „Прометей“; реакторът на Вентури се повреди, можеше да се взриви. Не се взриви и нищо не се случи. Може би щяхме да успеем да го измъкнем, но нямах право да рискувам. Тогава с Ардер се случи обратното. Аз исках да го спася, но Гима ме повика, защото се страхуваше, че ще загинем и двамата.

— Брег, кажете ми… какво очаквахте от нас… от Земята?

— Не зная. Никога не съм мислил. За това говорехме, както се говори за задгробния живот, за рая, но никой не можеше да си го представи. Стига, докторе. Да не говорим повече за това. Бих искал да ви запитам нещо. Какво представлява… тази бетризация?

— Какво знаете за нея?

Казах му. Но нито дума за това в какви обстоятелства и от кого узнах.

— Да — каза той. — От гледна точка на обикновения човек… истината е горе-долу такава.

— А аз…?

— Законът допуска изключение за вас, защото бетризирането на възрастните е опасно за здравето. Освен това се смята — и аз мисля, не без основание, — че сте преминали успешно през изпитанието на вашата морална устойчивост. А освен това… сте твърде малко.

— Още нещо, докторе. Споменахте за жените. Защо ми говорихте за това? Само да не ви отнемам времето?

— Не. Не ми го отнемате. Защо ви казах ли? Какви близки може да има човекът, Брег? Родители. Деца. Приятели. Жени. Вие нямате нито родители, нито деца. А приятели няма да можете да имате.

— Защо?

— Нямам пред вид другарите ви от екипажа, макар че не знам дали бихте искали постоянно да пребивавате сред тях, да си спомняте…

— О, небеса, от къде на къде? За нищо на света!

— Тогава? Вие познавате две епохи. В онази сте прекарали своята младост, а тази ви предстои да опознаете сега. Ако се прибавят и десетте години на полета, вашият опит е несравним с опита на когото и да е от връстниците ви. Следователно те не могат да бъдат ваши равностойни партньори. Какво ви остава в такъв случай? Да живеете сред старците ли? Остават ви жените, Брег. Единствено жените.

— По-скоро една — измърморих аз.

— С една няма да изкарате.

— Как така?

— Това е епоха на благосъстояние. Преведено на езика на еротичните преживявания, това означава: безогледност. Защото за пари не можете да се сдобиете нито с жена, нито с любов. Материалната заинтересованост не съществува…

— И това вие наричате „безогледност“? Докторе!

— Да, вие сигурно мислите — тъй като аз говорих за купуване на любовта, — че става дума за проституцията, тайна или явна. Не. Това е много стара история. Някога жената е била привличана от успеха. Мъжът й е импонирал с размера на своите доходи, с професионалната си квалификация, с позицията си в обществото. В равноправното общество всичко това е невъзможно. С някои малки изключения. Ако вие бяхте например реалист…

— Реалист съм.

Докторът се усмихна:

— Тази дума сега има друго значение. Така се нарича актьорът, който играе в реал. Ходили ли сте на реал?

— Не.

— Идете да видите няколко мелодрами и ще разберете какви са днес критериите на сексуалния избор. Най-важното е младостта. Защото всички се борят за нея. Бръчките, белите коси, особено преждевременните, предизвикват почти такива чувства, каквито преди векове — проказата.

— Защо?!

— Трудно ще разберете това. Но аргументите на разума са безсилни срещу господствуващите нрави. Но все още не си давате сметка за това, колко много от факторите, играли някога важна роля в еротичната сфера, са вече изчезнали. Природата не понася вакуума; на тяхно място са се появили други. Да вземем за пример нещо, с което вие така сте свикнали, че отдавна сте престанали да забелязвате изключителността му: риска. Той вече не съществува, Брег. Мъжът не може да направи впечатление на жената със смелост, с безразсъдни постъпки. А някога литературата, изкуството, цялата култура на безброй векове е използувала този източник: любовта пред лицето на опасността. Орфей се е спускал в Хадес заради Евридика, Отело е убил от любов. Трагедията на Ромео и Жулиета… Сега вече няма трагедии. Няма дори шансове за тяхното пораждане. Ние унищожихме ада на страстите, но заедно с това престана да съществува и раят. Всичко сега е само топличко, Брег.

— Топличко ли?

— Да. Знаете ли какво правят дори най-нещастните любовници? Държат се разумно. Никакви избухвания, никакво съперничество…

— Искате да кажете, че всичко това… е изчезнало?! — запитах аз.

За първи път изпитах някакъв суеверен страх пред този свят. Старият лекар мълчеше.

— Докторе, това е невъзможно. Как така… нима това е истина?

— Да. Така е. И вие трябва да приемете това, Брег, така както приемате въздуха, водата. Казах ви, че ще бъде трудно да живеете с една жена. За цял живот това е почти невъзможно. Средната продължителност на такива връзки се колебае около седем години. Това все пак е прогрес. Преди около половин век тя беше едва четири години…

— Докторе, не искам да ви отнемам повече време. Какво ще ме посъветвате?

— Това, което вече споменах: възстановяване на първоначалния цвят на косите ви… сигурно звучи банално, но е много важно. Срамувам се, че трябва да ви дам такъв съвет. Не заради себе си. Но какво бих могъл…

— Благодаря ви. Наистина. И още нещо. Последното. Кажете ми… как изглеждам… на улицата? В очите на минувачите? Има ли в мен нещо, което…

— Брег, вие сте друг. Първо, вашите размери. Това е нещо от „Илиада“. Изчезнали пропорции… това може да ви даде известни шансове, макар че вие знаете каква е съдбата на ония, които твърде много се различават от останалите.

— Знам.

— Вие сте прекалено висок… такива не помня дори от младите си години. Сега приличате на човек, много висок на ръст и лошо облечен, но причината за това не е костюмът ви, а това, че сте така невероятно мускулест. Преди експедицията също ли бяхте такъв?

— Не, докторе, това са онези две g.

— Да, възможно е…

— Да, възможно е…

— Седем години. Седем години двойно ускорение. Разбира се, всички мои мускули — коремни и дихателни — са се увеличили, знам вече как изглежда шията ми. Но иначе бих се задушил като мишка. Мускулите ми са действували дори когато съм спял. Дори по време на хибернацията. Всичко тежеше два пъти повече. Оттам е всичко това.

— Другите също ли? Простете ми, че питам, но това е от професионално любопитство… Никога не е имало толкова дълга експедиция, разбирате ли…

— Разбирам. Другите ли? Олаф е почти същият като мен. Това сигурно зависи от скелета, аз имам широки кости. Ардер беше по-висок от мен. Повече от два метра. Да, Ардер… За какво говорех? Другите? Аз бях най-младият и затова много по-лесно от тях умеех да се приспособявам. Поне така твърдеше Вентури… Познавате ли трудовете на Янсен?

— Дали ги знам? Та това е вече класика за нас, Брег…

— Наистина ли? Това е малко смешно, та той беше такъв един подвижен дребничък доктор… веднъж при него издържах седемдесет и девет g за секунда и половина, знаете ли?

— Какво говорите?

Усмихнах се:

— Официално е зарегистрирано. Но това беше преди сто и тридесет години. Сега дори четиридесет би било твърде много за мен.

— Днес никой не би издържал дори двадесет g, Брег.

— Защо? Заради бетризацията ли?

Докторът не отговори. Стори ми се, че знае нещо, което не иска да ми каже. Станах.

— Брег — каза той, — щом стана дума за това: бъдете внимателен.

— В какво?

— Пазете себе си и другите. Прогресът никога не идва даром. Избавихме се от хилядите опасности и конфликти, но трябваше да платим за това. Нашето общество се размекна, а вие сте, вие можете да бъдете… твърд. Разбирате ли ме?

— Разбирам — казах аз, мислейки за онзи човек, който се смееше в ресторанта и млъкна, когато приближих към него.

— Докторе — спомних си аз внезапно, — знаете ли… срещнах през нощта лъв, дори два лъва. Защо не ми направиха нищо?…

— Вече няма хищници, Брег… бетризация… срещнали сте ги през нощта, казвате?… И какво направихте?…

— Чесах ги по брадите — казах аз и показах как. — Но с тази „Илиада“, докторе, струва ми се, че преувеличавате. Аз здравата се изплаших. Какво ви дължа?

— Не мислете за това. И ако някога почувствувате нужда…

— Благодаря.

— Но не отлагайте твърде дълго — добави той сякаш на себе си, когато вече излизах.

Едва на стълбите разбрах какво означава това: той беше почти деветдесетгодишен. Върнах се в хотела. В хола имаше бръснар. Разбира се, робот. Казах му да ме подстриже. Бях доста обраснал, косите стърчаха над ушите. Най-побелели бяха слепоочията ми. Когато роботът свърши, стори ми се, че вече не изглеждах диво. С мелодичен глас той ме запита не желая ли боядисване.

— Не — отговорих аз.

— Може би „Апрекс“?

— Какво е това?

— Против бръчки.

Колебаех се. Беше ми страшно глупаво, но може би докторът беше прав.

— Е, добре — съгласих се аз. Той покри лицето ми със слой от остро миришещ желатин, който застина в маска. После лежах под компресите, щастлив, че лицето ми е закрито.

Тръгнах нагоре; в стаята вече лежаха пакетите с течно бельо, аз се съблякох и влязох в банята. В нея имаше огледало.

Да. Можех да уплаша всеки. Дори не подозирах, че приличам на панаирджийски пехливанин. Планини от мускули, мощен торс, изобщо целият бях някак чепат. Когато вдигнах ръка, гръдният мускул се стегна и в него се очерта широк колкото длан белег. Опитах се да разгледам и другия, до плешката, заради който ме нарекоха късметлия, защото ако парчето беше попаднало три сантиметра по-наляво, щеше да ми разкъса гръбначния стълб. Ударих се с юмрук по твърдия като дъска корем.

— Ти, животно такова — казах аз в огледалото.

Исках да се изкъпя, но истински, не в озоновия вихър, и се зарадвах при мисълта за басейна, който ме чакаше във вилата. Имах желание да облека някоя от новите дрехи, но не можах да се разделя с панталоните. Затова облякох само белия пуловер, макар че моят стар, черният, протрит на лактите, ми харесваше много повече, и тръгнах към ресторанта.

Половината от масичките бяха заети. Преминах през три зали и излязох на терасата; оттук се виждаха големи булеварди, с безкрайни потоци от глидери; високо под облаците, като планински масив, посинял от въздуха, стоеше гара Терминал.

Поръчах си обяд.

— Какъв? — запита роботът, предлагайки ми листа с менюто.

— Все едно — казах аз. — Обикновен обяд.

Едва когато започнах да ям, забелязах, че масичките наоколо бяха празни. Съвсем несъзнателно търсех усамотение. И дори не подозирах това. Не забелязах какво ям. Напусна ме увереността, че всичко, което бях замислил, е добро. Ваканция?… Сякаш исках сам себе си да възнаградя, щом никой друг не се сеща. Келнерът безшумно се приближи.

— Вие сте Брег, нали?

— Да.

— Имате гост — в стаята ви е.

— Гост ли?

Помислих си веднага за Наис. Допих тъмната газирана течност и станах, чувствувайки зад гърба си погледите, които следваха. Нямаше да бъде лошо да отрежа от себе си поне десет сантиметра. В стаята седеше млада жена, която никога не бях виждал. В сива, пухкава рокля и червена фантазия около раменете.

— Аз съм от Адапта — каза тя. — Аз разговарях днес с вас.

— А, вие ли бяхте?

Леко настръхнах. Какво ли искаха още от мен? Тя седна. И аз полека се отпуснах в креслото.

— Как се чувствувате?

— Отлично. Днес бях на лекар, той ме прегледа. Всичко е наред. Наех вила, искам малко да почета.

— Правилно. Клавестра е много подходяща за тази цел. Там ще имате планини, спокойствие…

Тя знаеше, че съм избрал Клавестра. Следили са ме или какво? Седях неподвижно, очаквайки продължението.

— Донесох ви нещо… от нас.

Показа ми малък пакет, който лежеше на масата.

— Това е нашето най-ново изобретение — заговори тя с малко изкуствено оживление. — Преди да легнете, да спите, включвате апарата… и само за няколко нощи по най-прост начин, без всякакво усилие, ще научите маса полезни неща.

— Така ли? Това е чудесно — казах аз.

Тя ми се усмихна. И аз се усмихнах — като старателен ученик.

— Вие психоложка ли сте?

— Да, познахте…

Тя се колебаеше. Видях, че иска да каже нещо.

— Слушам ви…

— Няма ли да ми се сърдите?

— А защо да ви се сърдя?

— Защото… виждате ли… вие се обличате малко…

— Знам. Но обичам тези панталони. Може би с течение на времето…

— Не става въпрос за панталоните. Пуловерът…

— Пуловерът ли? — учудих се аз. — Днес ми го направиха, това е последната дума на модата.

— Да. Само че не е трябвало да го надувате… ако смея да ви…

— Моля — казах аз съвсем тихо. Тя се наведе, удари ме с изправени пръсти в гърдите и леко изохка.

— Какво имате там?

— Освен себе си нищо — отвърнах с крива усмивка. Тя стисна с лявата си ръка пръстите на дясната и стана. И изведнъж подплатеното ми със злорадо удовлетворение спокойствие се превърна в лед.

— Моля ви, починете си.

— Аз… много ви моля да ме извините… аз…

— Глупости. Отдавна ли работите в Адапта?

— Втора година.

— Аха. И първият ви пациент?… — показах с пръст към себе си. Тя леко се изчерви.

— Мога ли да ви запитам нещо?

Клепачите й затрепкаха. Може би си мислеше, че искам да й определя среща?

— Разбира се…

— Как става така, че на всеки етаж от града се вижда небе?

Тя се оживи.

— Много просто. Телевизия — така някога са наричали това. На покривите има екрани — те предават онова, което се намира над земята — небе, облаци, слънце…

— Но тези етажи на се толкова високи — казах аз, — а там се издигат четиридесететажни къщи…

— Това е илюзия — усмихна се тя, — само част от тях е истинска, останалите етажи са просто отражение върху екраните. Разбирате ли?

— Разбирам как е, но не разбирам защо.

— За да не се чувствуват онеправдани жителите на нито един етаж. В каквото и да е отношение…

— Аха — казах аз. — Доста остроумно… но има още нещо. Отивам да си купя книги. Не бихте ли ми препоръчали нещо от вашата област? Някакви компилативни… обзорни трудове…

— Искате да учите психология ли? — тя се учуди.

— Не, но бих искал да зная какво сте постигнали през това време…

— Аз бих ви препоръчала Майсен… — каза тя.

— Какво е това?

— Учебник за средните училища.

— Бих искал нещо по-сериозно. Справочници, монографии… винаги е най-добре да се черпи информация от първа ръка…

— Но може би това… ще бъде твърде сложно…

Аз вежливо се усмихнах:

— А може би не. В какво се състои сложността му?

— Психологията твърде много се математизира…

— И аз също. До онова място, което изоставих преди сто години. Нужно ли е нещо повече?

— Та нали вие не сте математик?

— По професия не съм, но я изучавах. На „Прометей“. Там имахме… твърде много свободно време.

Учудена, объркана, тя не каза повече нищо. Остави ми бележка със заглавията на някои книги. Когато излезе, аз се върнах при бюрото и седнах тежко. Дори тя, сътрудничката на Адапта… Математика ли? От къде на къде? Дивак, неандерталец! Мразя ги, помислих си аз. Мразя ги. Мразя ги. Дори не знаех кого имам пред вид. Всички заедно. Да, всички заедно. Излъгаха ме. Изпратиха ме, без да знаят какво правят, аз също не трябваше да се връщам, така както Вентури, Ардер, Томас, но се върнах, за да се страхуват от мен, върнах се, за да бъда угризение на съвестта, което никой не желае. Аз съм ненужен, помислих си. Да можех да плача… Ардер умееше. Той казваше, че не бива да се срамуваме от сълзите си. Аз сигурно бях излъгал в кабинета на доктора. Не бях го казвал никога на никого, но не бях сигурен дали бих направил същото за някой друг. Може би да. За Олаф, по-късно. И все пак не бях напълно уверен в това. Ардер! Те ни унищожиха, а ние им вярвахме и през цялото време чувствувахме зад себе си Земята, жива, истинска, вярваща в нас, мислеща за нас. Никой не говореше за това — и защо? Нима се говори за това, което е очевидно?

Станах. Не можех да седя. Разхождах се от ъгъл на ъгъл.

Достатъчно. Отворих вратата на банята, но нямаше дори вода, за да мога да си намокря главата. Всъщност що за хрумване. Чиста истерия.

Върнах се в стаята и започнах да събирам багажа.