Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Електроник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Электроник — мальчик из чемодана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2010)

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

 

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

 

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

История

  1. — Добавяне

Въпросителният ден

Всеки ученик, който живее на Липова алея и на съседните улици, с удоволствие ще ви разкаже какво представлява Въпросителния ден.

„Това е особен ден. Първо, през този ден не учим. Второ, задаваме въпроси — каквито си искаме. И трето, отговарят ни бележити хора. Жалко е само, че годишно има всичко на всичко четири Въпросителни дни — първата събота на всеки трети месец. Чакаш, чакаш, та чак гориш от нетърпение.“

Към това може да се добави, че във всички училища на най-видно място са поставени кутии — сини, розови, бели или жълти. И в тези кутии с големи въпросителни знаци децата пускат своите листчета. Стотици „защо“, „как“ и „поради какво“ очакват идващия Ден на въпросите и отговорите — така официално се нарича необикновената събота. Но децата са я кръстили посвоему и всички, дори учителите, свикнаха да казват: „Въпросителният ден“.

И ето, както винаги минаха трите месеца, настъпи тази специална събота. Учениците се точеха към Двореца на пионерите, украсен с цветна, искряща на слънцето мозаична картина: корнет, барабан, летящ спътник, Земното кълбо, звездите на Вселената. А вътре, зад стъклените врати, посрещаха гостите два автомата-марсианци. Нарекоха ги така заради синьо-сивите туловища, стоящи на три крака, заради овалните телевизионни екрани, напомнящи глави в скафандър, и дългите мустаци-антени. На гърдите на марсианците — телефонен диск. Иди, набери номера на всеки въпрос, посочен в картотеката, и един приятен глас ще ти съобщи какво е фотон, каква е траекторията на полета до Луната и колко хора живеят на нашата планета. А екранът ще ти покаже чертежи, рисунки и кинокадри.

Както виждате, и марсианците отговаряха на въпроси. Но днес, половин час преди звънеца, марсианците бяха посрамени. Един обикновен седмокласник от училището на кибернетиците даваше отговори по-бързо от автоматите. Защо летят пеперуди, колко е ледът в Антарктида, има ли по-голяма скорост от скоростта на светлината — нито един въпрос не смущаваше храбрия седмокласник — Електроник — разбира се, това беше той — тракаше като картечница и заглушаваше марсианците. Вярно, не всички слушатели го разбираха, защото той говореше много бързо и се получаваха приблизително следните фрази: скоросттанасветлинатаетристахилядикилометравсекунда — но всички ръкопляскаха на победителя от сърце.

— Вашият Сироежкин е голям ум. Просто жива енциклопедия — казваха на кибернетиците момчетата от другите училища.

— Потрайте, още какво ще видите! — многозначително отговаряха кибернетиците.

Звънецът прекъсна играта, канеше всички в залата, където на сцената около дългата маса се бяха събрали учени, инженери, писатели — с една дума, видни хора.

Стана един човек с посивели коси и с дълбоки бръчки на лицето. Академик Немнонов не за пръв път председателствуваше Въпросителния ден и все пак, преди да започне, той огледа внимателно редиците, видя стотици очи — весели и любопитни, засмени и замислени, премижени и широко отворени. На седналите на сцената се стори, че леко се позагладиха дълбоките бръчки по лицето на академика. Немнонов се покашля в шепата си и попита енергично:

— Кажете, моля, има ли в залата хора, които да мислят, че в науката всичко е открито? Ако има такива, нека вдигнат ръце!

Глъч от учудване беше отговорът. Ни една ръка не се вдигна.

Академикът се усмихна.

— Благодаря, приятели мои! — каза той. — Разрешете да започнем. Когато аз и моите другари се запознахме с вашите въпроси, ние си спомнихме една забавна история. През миналия век в една западна страна родителите пратили момченцето си на училище. След някое време у тях в къщи дошла учителката. Тя казала нещо много вежливо, но смисълът на думите й бил следният: „Много ми е неприятно да ви кажа това и все пак вашият син е толкова глупав, че просто е безсмислено да продължава училището“. Естествено, че родителите се огорчили много. Но те послушали учителката и взели сина си от училището. Това момче… — академикът помълча малко и бързо каза пред микрофона: — се казвало Томас Алва Едисън.

Взрив от весел смях гръмна в залата и пресекна. Какво ще каже по-нататък?

— Та ето — очите на академика хитро се премрежиха, — като четем вашите въпроси, си помислихме: какво ли би казала за тях оная учителка? Сигурно би възкликнала: „Боже мой, колко глупави въпроси и нито един умен!“ — Немнонов пак помълча и изведнъж каза: — Браво, момчета! Продължавайте в същия дух!

Бре, че обичат да се смеят тези момчета и момичета с ококорени очи! Цял ден да им разказваш шеги, пак няма да им омръзне да се смеят. Академикът си помисли: какво щеше да е, ако смехът някак би могъл да стане видим? Ако например раждаше леки, като слънчеви петна, зайчета, тогава стотици, хиляди златисти сенки биха заиграли сега и в залата, биха изскочили от врати и прозорци и биха затичала по улицата, като се премятат и веселят минувачите.

— Преминаваме към въпросите — каза делово академикът, и погледите, устремени към него, пак станаха любопитни. — Въпросите са твърде много, всички са интересни и искат размишления. И макар ние да ги разпределихме на групи, наложи се да поканим специалисти от различни области на науката, производството, изкуството и литературата. Това ни радва. Аз не току-тъй попитах в началото на разговора, знаем ли всичко за природата и мисли ли някой, че всички открития вече са направени. Вашето красноречиво мълчание и вашите въпроси ни убеждават, че скептичната поговорка „нищо ново под слънцето“ е безнадеждно остаряла.

Академикът почна да чете въпросите на децата.

„Слушал съм — се казваше в писъмцето на седмокласника Юрий Бобров, — че в крака на един обикновен стол е затворена толкова енергия, колкото дава Братската ВЕЦ за няколко години. Вярно ли е това?“ И вторият въпрос от училище номер три: „Може ли да се направи Луната електроцентрала на Земята, за да събира слънчевата топлина и да ни предава електричество? Защото Слънцето праща на Земята толкова топлина, че на всеки две и половина минути може да възври езерото Саван“.

— Мисля — каза председателят, — че академик Пьотр Иванович Сомов ще ни разкаже за най-важните проблеми на физиката и енергетиката: за термоядрените реакции, за трансформацията на слънчевата топлина в електричество и за други перспективни източници на енергия. А ние заедно ще си поговорим как човечеството с помощта на едно грандиозно море от електроенергия се готви да управлява климата, да получава много богати реколти през всички сезони на годината, да засели други планети.

Още няколко писъмца спомена Немнонов. Въпроси към медиците:

„Може ли по време на продължителни космически полети човек да бъде приспивай или замразен?“, „Достатъчни ли са за космонавта в състояние на безтегловност два часа сън?“. „Как да се направи по-дълъг животът на човека?“

Въпроси към писателите-фантасти:

„Как да се измисли нещо, което не е предсказано от науката?“ „Как е работил Жул Вери?“

Въпроси към физиците:

„Какво е това изкуствен нос? Може ли да бъде създаден телескоп за улавяне на миризмите, та да можем да помиришем другите планети?“

— Няма да чета всички листчета — продължи Немнонов. — Ще отбележа само, че сред тях има твърде много въпроси по кибернетика. И макар че тук седят бъдещи физици и химици, инженери и лекари, педагози и биолози, ще припомня историята на думата „кибернетика“. Гръцкото „кибернос“, което се среща още у древния философ Платон, се превежда като „кормчия“, „човек, който управлява кораб“. Това е много сполучлив образ и според мене той се отнася не само за кибернетиците, но и за всички вас.

Представете си, че тръгва на далечно плаване голям кораб. Хиляди хора се стягат за път, приготвят се. Прощален оръдеен салют — и корабът излиза в океана. Пред него стоят хиляди мили труден път, неоткрити земи, тайни на природата… И успешното плаване на този кораб зависи от целия екипаж — от матроса до капитана. Ще се сменят на щурвала кормчиите, ще има ветрове и бури и непременно ще има радостен вик на наблюдаващия: Земя!… Такъв кораб си представям аз съвременната наука. И всички вие ще бъдете в нея кормчии, защото въпросите, проектите и хипотезите, които обсъждаме днес — това е наследството, което учените оставят на вас, нашата смяна. Плавайте по-нататък!

Докато академикът шеговито махаше с ръка да спрат аплодисментите, над сцената светнаха електрически лампички, които образуваха думите на първите въпроси:

КАКВИ АВТОМАТИ СЕ УПОТРЕБЯВАТ СЕГА В ЖИВОТА?

КАКВИ ЗАДАЧИ МОГАТ ДА РЕШАВАТ ЕЛЕКТРОННИТЕ МАШИНИ?

КИБЕРНЕТИКАТА НАУКА НА ВСИЧКИ НАУКИ ЛИ Е?

— На тези въпроси — каза председателят — ще отговорят инженер Иван Александрович Глушков и кандидатът на науките Александър Сергеевич Светловидов.

В дъното на сцената завесата се дръпна и на тъмния фон ясно се очертаха пет бисерно матови екрана: един голям — в центъра и четири по-малки — отстрани. В същия момент екраните светнаха и макар слънцето да грееше все така през прозорците, появилите се цветни изображения бяха релефни, обемни.

На всеки екран се прожектираше отделен филм, но това не пречеше на внимателните зрители да наблюдават всички умни машини и да слушат обясненията на инженер Глушков. Напротив, зрителите оставаха с впечатлението, че различните кадри създаваха цялостна картина за света на електронните помощници на човека!

… Светят с ярък блясък нажежените релси. И ето те влизат във валцуващия струг и излизат вече във вид на тънки железни листове, а този процес се управлява от нисък шкаф-автомат… Стърчат в степите стотици кули. Електронен диспечер ги включва и изключва, кара нефта по тръбите… Препускат по релсите влакове, движат се по улиците тролейбуси и електробуси — и тях ги управляват роботи… Спрялото сърце на тежко болен човек е заменено с електронен уред. Жив е човекът, няма да умре!… А наблизо друга машина проучва колекциите на геолозите и подсказва къде да търсят въглища, къде — нефт, къде — диаманти…

Сега говори Александър Сергеевич Светловидов. Той плъзга по екраните лъч от фенера-показалец и много сбито и ясно разказва как електронноизчислителните машини помагат на учените: не само събират материали, обобщават факти, обмислят варианти, но се занимават и с творчество — дават ново решение на проблемите. Машините вече са намерили такива доказателства на теоремите, каквито не са идвали на ум на никого от математиците. Вместо физиците те разглеждат фотографиите на елементарните частици, сортират ги и изказват мнението си. И учените, като благодарят на своите мислещи помощници за откриването на неизвестното досега и за спестеното време, се залавят за толкова сложни теории, които съвсем доскоро бяха недостъпни за човека.

Екраните угасват и всички виждат в ръцете на Светловидов два неголеми предмета, прилични на книга и малко куфарче.

— И това са изчислителни машини — казва Светловидов. — Те са прости, удобни и необходими в работата на инженерите и филолозите, на археолозите и икономистите.

— И на учениците. Много са удобни за подсказване — подмята академик Немнонов за общо учудване на децата. — Вярно, докато заредиш в такава машина знанията, гледаш — сам всичко си научил.

Светловидов се усмихна заедно с всички, обърна се към екраните, натисна бутона на пулта и въведе зрителите в просторните зали на Изчислителните центрове — в електронния мозък на страната. Тук се съставят планове за транспортните превози и селскостопанските посеви, планове за работата на заводите и планове за добив на полезните изкопаеми. Целият живот на страната е отразен в математическите знаци на програмите и сведенията. Ден и нощ смятат бързодействуващите машини — търсят решения на хиляди и хиляди задачи, та колкото може по-добре да работят струговете, тракторите, мартеновите пещи, електроцентралите, ритмично да бие пулсът на могъщата държава.

— Както виждате, кибернетиката е всесилна — така завърши словото си Светловидов. — Тя се роди в отговор на нуждата да бъде подобрено управлението на сложните процеси и операции. И тя е всесилна само в дружна работа с другите науки. А електронноизчислителните машини, които видяхте, освобождават човека от сложния физически труд, за да може повече да се занимава с творчество.

И в този момент вече светнаха нови въпроси:

РАЗКАЖЕТЕ ЗА САМООБУЧАВАЩИТЕ СЕ МАШИНИ.

КАК ДА СЕ ОБЛЕКЧИ ОБЩУВАНЕТО НА ЧОВЕКА С МАШИНАТА?

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СЪЗДАДЕ ЕЛЕКТРОННО ПОДОБИЕ НА ЧОВЕК?

— Ние ще помолим да разкаже за това професор Громов — съобщи председателят. — Гел Иванович Громов живее в Сибир, той не е чест гост у нас. Но е приготвил за нашите ученици чудесен сюрприз. С една дума, професорът сам ще ви разкаже за него.

— Преди всичко — започна професор Громов — трябва да ви предупредя, че ще стане дума за един сюрприз, който не можа да се осъществи, така че тази история има тъжен край.

Професорът разказа историята с Електроник. Бузите на децата загоряха, очите заблестяха. Виж го ти, този Електроник, ама че луда глава! Като истински. Като жив. Като самите тях… Жалко, че не могат сега да го видят… да стиснат ръката му… да си поприказват… да се надбягват. Много жалко…

Всички седяха притихнали, когато Громов свърши.

— Сигурен съм, че Електроник сам ще се вести — шеговито каза председателят. — А сега, деца, очаква ви приятна изненада. На следващия въпрос ще отговори не учен, не инженер, а ваш колега — ученикът от седми клас Сергей Сироежкин. Той е бъдещ кибернетик и ще ви разкаже как да се научите да разбирате тигрите, носорозите и другите диви животни. Заповядай, Серьожа.

Мнозина не повярваха на очите си. Но на трибуната наистина излезе момче със синя куртка. Децата от училището на младите кибернетици взеха да се усмихват, да кашлят многозначително и с гордост поглеждаха съседите си. Професор Громов си спомни познатото име. Той се усмихна, примижа с късогледите си очи и окуражително кимна към докладчика.

— Могат ли животните да разговарят? — започна с хрипкав глас малкият докладчик. — Трябва да кажа…

— Почакайте! — изведнъж се разнесе висок вик. — Почакайте! Аз ще обясня всичко!…

По пътечката тичаше едно момче. То беше този, който викаше и отчаяно махаше с ръце. Някои скочиха, някои обърнаха глави. Председателят стана. А професор Громов изпусна лулата си, която държеше в ръка и бръкна в джоба за очилата си.