Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Електроник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Электроник — мальчик из чемодана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2010)

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

 

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

 

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975

История

  1. — Добавяне

Музикално образование

Един внезапен случай прослави отново Сергей Сироежкин.

След уроците Вовка Каролков покани Електроник у дома. Професорът помоли съкласника си да му обясни езика „линкос“, но това беше една малка хитрост. Работата е там, че бабата на Каролков, в миналото преподавателка в консерваторията, два пъти седмично учеше внука си да свири на пиано. От всички изобретения на човечеството прекланящият се пред техниката Професор не обичаше само две: зъболекарския свредел, който стърже зъбите, и музикалния инструмент с черно-белите клавиши. Те според Каролков отнемаха на хората, и най-вече на изобретателите, много полезно време. И колкото и упорита да беше бабата, той се надяваше, че днес урокът ще бъде отменен заради важния гост.

— Бабо — Вовка представи приятеля си на строгата жена в черна рокля, — това е Сергей Сироежкин, първенецът на училището. Той между другото е изобретил езика „линкос“, за да водим разговори с марсианците. И ние с него искаме да потренираме.

Бабата кимна на Електроник от висотата на своята възраст и с плътен глас каза:

— Прекрасно. За марсианците пишеха още по времето на моята младост. Е, ти Серьожа, свирил ли си някога на пиано?

— Свирил съм — спокойно отговори Електроник.

Лицето на Каролков се смръщи като от зъбобол. Но енергичната бабичка вече беше хванала и двамата другари за раменете и ги вкара в стаята, където в къта с вдигнат, лъскав от лака черен капак стоеше в очакване старинният инструмент.

— Чудесно — каза басово пианистката и поведе момчетата към пианото. — Първом ще послушаме как свири Вова, а после ще чуем и ти какво можеш.

Бабата седна до внука си и отвори нотите.

— Почвай.

Може би никой от съкласниците не е виждал Професора толкова нещастен. Ръцете му безпомощно увиснаха край тялото. Изведнъж Вова ги размаха над главата си, сякаш беше решил да скочи във вода, и ги спусна върху клавишите. „Там-та-там!“ — изплашено заподскачаха в нищо невинните клавиши, а бабата притисна длани към ушите си.

— Вова!… — В гласа й прогърмя далечен гръм. Престани! Какво става днес с тебе? Другарят ти може да си помисли, че за пръв път сядаш на пианото!

— Не знам — тихо отвърна Вова, — просто нямам желание.

Старата пианистка стана от стола.

— Всички велики музиканти — каза тържествено тя — са тренирали и свирили постоянно, независимо от настроението си. Не искам да кажа, че ти ще станеш велик и дори че изобщо ще станеш музикант. Но в наши дни е срамота да си музикално неграмотен.

Внукът седеше с наведена глава. Какво можеше да възрази на баба си? Но в този момент той си представи малкия Моцарт, вързан на стола. Нека и него го вържат така!… С голямо, дебело въже. И тогава той ще се раздели завинаги е ракетите, телескопите, подводниците. И ще стане музикално грамотен…

— Може ли аз? — наруши неприятната тишина Електроник.

Пианистката е един жест посочи стола и Вова скочи, бързо.

— Какво ще ни изсвириш? — попита, като се успокояваше бабата на Вова.

— Музика, съчинена от мен.

Бабата се усмихна ласкаво и седна на края на дивана. Професора, със светнали очи застина до другаря си, сякаш се готвеше да го защищава от неизвестна опасност.

Електроник докосна клавишите съвсем леко, раздадоха се нежни и приятни звукове. Те учудиха опитния педагог: бабата внимателно погледна ръцете на момчето. Не може да се каже, че тези ръце се движеха плавно и грациозно. Но много точно докосваха клавишите и удряха по тях все по-бързо и по-силно. С всяка секунда звуците се усилваха. Сякаш заедно с музиката тук повява силен вятър, бягат бързи вълни и черната полирана грамада на пианото постепенно се надвесва над слушателите и запълва цялата стая.

Вече не можеха да се различат пръстите на музиканта, те се сляха с клавишите, с всички клавиши, които звучаха почти едновременно. Пианото гърмеше така отчаяно, че на избата изведнъж се стори, че свирят на няколко инструмента с десет ръце. Музиката оглушаваше, от нея почна да боли в ушите, а пред очите заплаваха червени кръгове. Дори равнодушният досега Вова зина от изумление и се вкопчи в капака на пианото, за да не падне.

— Ох! — изплашено викна Професора. — На баба й прилоша!

Музиката спря.

Вова хукна към кухнята и се върна с чаша вода. Другарят му стоеше с виновен вид до дивана, на който, облегната на възглавница, седеше бабата. Тя гледаше музиканта и се усмихваше. Много благо се усмихваше.

— Не се тревожете, деца — тихо каза бабата и с махане на ръка се отказа от водата, — просто изведнъж ми се зави свят… Ти свири превъзходно, Серьожа. Ако редовно се занимаваш, ще станеш съвременен Лист. Или Рихтер. Това ти го казва стар музикант, запомни… — А сега, момчета, идете да играете на своите марсианци.

Момчетата с облекчение изскочиха на стълбището. Вовка огледа другаря си от глава до пети и каза шепнешком:

— Талант. За всичко си талант! Не разбирам как всичко ти върви? — Той се чукна с длан по челото. — Кажи, моля ти се, пианото остана ли си здраво? Аз дори не забелязах.

— Пианото е здраво — отговори музикантът. — Но трябва да се настройва.

— Каква сила трябва да имаш! — продължаваше да се възхищава Професора. — Аз, както и баба, едва не припаднах. Как можа да съчиниш такава музика!

— Свирих обикновена музика, но с много голяма скорост. С други думи, приближих се до границата, до която човек може да чува звуковете — простодушно разкри метода си Електроник. — Ето формулата, ако те интересува.

Професора веднага извади от джоба хартия, писалка и притаи дъх, докато Електроник пишеше формулата. През стъклата на очилата очите му сияеха.

— Ето я, формулата на Рихтер! — прошепна Професора, забил поглед в листа. — Я ми кажи, Серьога как да се науча да свиря по тази формула?

— Трябва да се тренираш много.

— Ще тренирам — съгласи се Каролков. — И ще се науча. Та да не може никой да ми досажда вече с музикално образование!…

Той изпрати Електроник до вратата, помъкнал чантата му, и хич не му се щеше да се раздели, все уточняваше рядката формула. Сергей чуваше от коридора гласовете им и се ядосваше. Но как да изскочи на площадката и да изгони Професора.

От този ден на Сироежкин се прибавиха нови грижи. Музикалните деца не го оставяха на мира, караха го да им обяснява формулата на Рихтер. Домоуправителят го молеше да изнесе концерт в червения кът. А бабата на Вова настояваше Серьожа да иде в консерваторията и да покаже таланта си на един известен музикант.

С такъв талант стана опасно да се излиза дори на двора.