Реймънд Фийст, Уилям Форсчън
Доблестен враг (5)

Глава 4
Реалности

Огънят грееше утешително.

Ричард Кевинсън седеше край огнището — беше си свалил и ботушите и се наслаждаваше на почти болезнените тръпки в премръзналите си стъпала. Разтърка ръце и ги протегна над пламъците.

Грегъри и едноокият цуранин се провряха през тълпата войници и хвърлиха два наръча дърва в пукащите пламъци. Парата се завихри на облачета над тежкия железен котел, провесен над огнището и пълен с къкреща яхния. Неколцина от мъжете, сред които и Ричард, в началото се бяха поколебали да хапнат от нея. В края на краищата, нали беше храна, сготвена от моределите, и кой знае какво имаше вътре — макар Тинува да беше уверил кралските войници, че приказките, че моредел ядат неща, вредни за хората, са само мит, старите убеждения се преодоляваха трудно. Най-сетне вълчият глад надви предразсъдъците и мъжете — от Кралството, както и цураните — се струпаха, запротягаха калаените си канчета и глинените паници и започнаха да ядат.

Пред гарнизонната барака бяха намерили и одран елен и щом опекоха десетина шиша, загълтаха първото горещо печено, което и двете страни не бяха вкусвали от дни.

Мнозина вече спяха дълбоко на дървения под, загърнати с наметалата си. От будните някои пушеха, други играеха на карти, трети просто седяха и се грееха край огнището.

Ричард загледа двама цурани, които играеха някаква игра с изкусно изваяни фигурки от слонова кост върху квадратно платно на бели и черни квадратчета. Единият играч усети погледа му и вдигна глава. Очите им се срещнаха и не се отклониха.

Ръката на цуранина се плъзна към дръжката на камата му и младият войник бързо извърна очи. Чу се груб смях, не на цуранина, а на кралския войник, който седеше до Ричард и гледаше мълчаливата сцена.

— Ще ти клъцне гърлото от ухо до ухо, момче.

Беше Дарван, един от „старците“ в частта, влязъл още когато Денис и останалите от Валинар сформираха отряда на мародерите. Беше смъкнал ризата си и я бе окачил да съхне, оголил набраздените си от белези яки ръце. Едното му рамо беше малко хлътнало заради счупената кост, която така и не беше зараснала добре. Дарван се изплю в огъня и добави:

— Честта си изгуби, момче. Наведе си очите. За тях това значи, че си страхлив червей. Тия мръсни копелета сега ти се смеят.

Ричард бързо погледна към двамата цурани. Те се бяха навели над играта си и си шепнеха нещо. Никой от двамата не се смееше, но той се зачуди дали не си говорят за него.

— Бас държа, че си казват, че нямаш мъжество в гащите. Аз не бих ги оставил да им се размине, момче: лошо е за честта ти. Веднъж се показа страхливец, сега и пред цураните ли ще го направиш?

Ричард помръдна неловко. Двамата цурани вече ги гледаха.

— Дарван! — Алвин Бари скочи между тях и цураните и изсъска: — Затваряй си проклетата уста!

Дарван се ухили.

— В достатъчно голяма каша се забъркахме, че да насъскваш момчето за бой — добави сержантът.

— Ще овонят тука — изръмжа Дарван. — Викам да избием тия копелета веднага, да излезем навън и да свършим и с другите.

— Заповед на капитана. Тая нощ си стоим кротко.

— Ха, капитанът… — Дарван щеше да каже още нещо, но ръката на Алвин го стисна за гърлото и го накара да млъкне.

— Искаш да се биеш утре? — прошепна заканително Бари и прониза Дарван с поглед. — Добре. Правим го, когато каже капитанът. А сега остави хлапето на мира. Само да си го използвал да започне белята, ще те убия лично.

С гръб към двамата цурани, които гледаха сцената с открито любопитство, Дарван едва успя да изграчи:

— Това момче? — Освободи се от ръката на сержанта и добави шепнешком: — Всички знаем, че е страхливец, Алвин. Юрген умря, за да спаси този боклук. И за какво?

Ричард се изчерви, усетил как погледите на всички в стаята изведнъж се насочиха към него. Беше въпрос на чест.

Сърцето му се разтуптя и макар да седеше съвсем близо до буйния огън, го прониза мраз. Върна се и споменът за всички мъртъвци на замръзналата поляна, гневният поглед на капитана, очите на Юрген — тъмни и празни.

Понечи да се надигне — коленете му трепереха — и ръката му посегна за камата. Колкото и да беше ужасен, трябваше да приеме предизвикателството.

— Не сега! — изръмжа Алвин. — По дяволите, момче, сядай, преди да е станала беля!

Ричард погледна двамата цурани. И двамата бяха станали, единият посягаше към камата си и той моментално осъзна, че макар и да не разбираха разговора, за тях размяната на погледи се превръща в покана за дуел. Останалите — кралски войници, както и цурани — се раздвижваха, отделяха се в две групи и в стаята се възцари тишина.

Алвин бутна Ричард да седне на пейката и изръмжа на Дарван:

— Лично ще те напердаша с камшик от единия край на лагера до другия, стига да се измъкнем живи от това! — Перна го през лицето с опакото на ръката си и Дарван се блъсна в дървената стена.

Мъжете в стаята бяха настръхнали, вадеха оръжия. Единствено това, че свадата беше между двама от кралските, накара цураните да се поколебаят и да не налетят срещу най-близкия враг. Дарван вдигна глава, ухили се и избърса кръвта от разцепената си устна.

— Това ще го запомня, Бари. За после.

Алвин се обърна към двамата цурани, които гледаха ту Дарван, ту Ричард, и протегна ръце в успокоителен жест. Едноокият цуранин се приближи и каза нещо неразбираемо. Посочи Дарван и се изсмя грубо. Напрежението полека се стопи, двамата седнаха и подновиха играта си. Другите цурани също се върнаха към заниманията си. Дарван бавно се надигна и изгледа с омраза едноокия, който трябваше да е нещо като техен сержант. Ветеранът го изгледа с безразличие и му обърна гръб.

Алвин и щурмовият водач на цураните се спогледаха, но не си казаха нищо, само си кимнаха. И двамата разбираха онова, което току-що се бе разиграло. И което рано или късно щеше да се случи отново. Но засега по-важни бяха огънят, топлата храна и краткият сън.

Ричард, който вече се чувстваше неловко в ъгъла си до огъня, стана и се отдръпна. Никой от другите в ротата не го погледна — държаха се, все едно че не бяха забелязали спречкването, но той долавяше безразличието им и дори по-лошо — презрението им.

Огледа претъпканото помещение. По ниските лавици висяха окачени наметала, одеяла, кожени елеци, ботуши и навои за краката и мятаха странни сенки на светлината на пламъците. Част от тавана, изкорубен при нападението, беше грубо запушен с дрипаво зебло от палатка и от него по пода капеше ледена вода. Всички принадлежности на предишните обитатели бяха ограбени — одеяла, дрехи, всичко, което бе сухо и можеше да топли. Миришеше на мокра вълна, на кожа, пот, яхния и — Дарван наистина беше прав, цураните миришеха другояче — миризма на мускус. Като видя как двама цурани извадиха кесийки от походните си торби и добавиха по щипка от силната подправка към гозбата си, Ричард реши, че особената миризма идва оттам — но все пак беше изнервяща, напомняше някак за това, че са пришълци от друг свят.

Грегъри, Алвин и едноокият, за когото Ричард мислеше като за „цуранския сержант“, крачеха напред-назад и държаха всекиго под око, готови да потушат пожара, преди да се е разразил.

Отец Корвин бе коленичил в другия край на помещението, където лежаха ранените — десетина мъже от отряда бяха получили рани през последните два дни. Никой не беше оживял от осмината, ранени в схватката в сечището. Четиримата преживели дългия нощен поход към форта на Брендан бяха оставени при оттеглянето, гърлата им бяха прерязани, за да им се спести агонията, ако попаднат живи в ръцете на моределите.

Ричард се приближи до жреца и погледна. Не знаеше името на войника, за когото се грижеше отецът, но беше млад, с пребледняло лице, по челото му бяха избили капчици пот. Беше си счупил крака при скачането от скалите в укреплението. Корвин го беше наместил с помощта на двама от бойците и сега го стягаше с шина и говореше тихо, все едно че утешава дете.

— Ще може ли да вървя утре сутринта? — попита войникът.

— За това ще му мислим утре, синко.

— Мога да му помагам — обади се Ричард.

— Ще питаме капитана — отвърна жрецът, но Ричард разбра по тона му, че ще му откажат. Момчето трябваше или да върви само, или да умре.

Корвин потупа утешително по рамото младия войник, стана и погледна към един от цураните, който лежеше на пода със стрела от арбалет, забита дълбоко в горната част на бедрото. До него седеше негов другар и се опитваше да му сложи храна в устата.

— Горкият кучи син — въздъхна Корвин и без да се колебае, отиде до тях и клекна до ранения. Двамата го изгледаха с безизразни като маски лица.

— Добре са те наредили — каза тихо Корвин и посочи стрелата.

Двамата цурани не отвърнаха нищо.

— Рано или късно трябва да се извади.

Отново — никаква реакция.

 

— Проклятие, нима не се грижат за ранените си? — попита Ричард.

— Явно нямат военен лекар — отвърна жрецът на Сунг. — Не е чак толкова дълбока. Сигурно се канят просто да го оставят тук — какъв смисъл от цялата агония, ако се опитат да я извадят. Ричард, донеси ми вряла вода. И искам да вземеш тия два ножа, единия го вкарай в огъня и го дръж около минута, втория го остави в огъня.

Докато говореше, жрецът извади две малки ками, окачени на кръста му, и му ги подаде. Младежът изпълни нареждането му и се върна с котле, пълно с кипнал чай, и с едната кама, нажежена до червено.

— Нямаше вода, само чай.

Жрецът се подсмихна.

— Ще свърши работа.

Извади навит на руло бял лен, откъсна едно парче и го натопи във врялата течност. После посочи стрелата и направи движение, все едно я дърпа.

Раненият го изгледа ококорен и поклати глава, а приятелят му отвърна нещо и замаха с ръка над стрелата, сякаш за да спре Корвин.

— Казва, че вече са се опитали да я извадят, че е стигнала до костта — обади се Грегъри; беше дошъл при тях. — Отче, просто го остави на мира. С него е свършено. Тия проклети моределски стрели са с четири шипа.

— Затвори си устата и не ми се пречкай — изръмжа Корвин, извади кожено вързопче, разви го и измъкна няколко игли, вече с вдянати конци, пинцети и малки месингови скоби.

Погледна в очите ранения цуранин и замълви заклинание на някаква странна реч. Всички наоколо се смълчаха, защото в думите се таеше сила, усещане за друг свят. Ричард усети как го полазват ледени тръпки. Напевът продължи няколко минути. После Корвин бавно сложи ръка на челото на цуранина и леко започна да я хлъзга надолу, докато не закри очите му. След това я дръпна. Очите на цуранина бяха все още отворени, но изцъклени.

Корвин стисна стрелата с лявата си ръка и бавно, много бавно започна да я дърпа. Тя не поддаде.

— Забита е в костта, прав си — прошепна жрецът. — Ричард, помогни ми да го обърнем настрана и го дръж здраво.

Ричард се подчини. Очите на ранения все още бяха изцъклени. Жрецът продължаваше да оглежда раната и опипваше с пръсти крака от другата страна.

Корвин взе горещата още кама в дясната си ръка, опря върха й в крака на ранения срещу раната, заби острието до средата и го завъртя.

Раненият изохка. Ричард погледна в очите му и видя, че съзнанието му се връща: зениците на цуранина се бяха разширили.

— Дръж го здраво! — изръмжа жрецът.

Стисна стрелата с лявата си ръка и започна да я бута, като в същото време издърпваше камата. След миг върхът на стрелата щръкна от прореза.

Раненият изкрещя и започна да се дърпа, но Ричард го стисна здраво и замърмори:

— Стига де, стига, ще се оправиш.

— По дяволите, отче, ще му изтече кръвта! — извика Грегъри.

— Млъкни. Дай ми ножа от огъня! Бързо!

Жрецът продължи да бута стрелата през раната, измъкна я и я хвърли настрана. Взе отново камата си, сряза по-широко изходната рана и я разтвори с помощта на една от скобите. Посочи на другаря на ранения да държи скобата, взе пинсетите, бръкна в раната и издърпа артерията, от която бликаше кръвта.

— Не е главната, слава на Богинята — въздъхна той, докато Грегъри, коленичил до него, му подаваше току-що извадената от огъня нажежена кама — около дръжката й бе увито парче тлеещо платно.

Жрецът я взе, изруга, понеже си опари пръстите, и бързо опря острието до артерията. От раната със съсък изригна облак кипнала кръв.

Мъжът се загърни, опита се да изрита, но Ричард го държеше здраво. И усети, че незнайно защо е започнал да плаче.

„Това е цуранин, по дяволите!“ И за миг изпита гняв към пришълеца — но продължаваше да го стиска здраво и да се опитва да го успокои.

— Почти приключихме — заяви жрецът.

Извади горещата кама, завъртя я и обгори изходната рана. Накрая извади от котлето преварените превръзки, затъкна и двете рани и плътно превърза крака.

— Ще го закърпя по-късно. Нека да постоят отворени, за да мога бързо да бръкна, ако пак закърви.

Цялата операция бе продължила не повече от две минути. Жрецът се отпусна, после хвана ръката на цуранина, който му бе помогнал, и я притисна над раната, за да забави кървенето.

— Добре, Ричард. Добре се справи, синко.

Разтреперан, Ричард погледна цуранина. Видя сълзите в очите му и едва сега осъзна колко млад е врагът му: почти колкото него и кралския войник със счупения крак. Цуранинът явно се мъчеше да се овладее, гледаше го объркано, със смесица между благодарност и омраза.

Жрецът коленичи, каза тиха молитва, благослови е жест раната и накрая леко докосна с длан челото на ранения.

После избърса изстиналите вече ками, прибра си инструментите и вдигна стрелата, цялата плувнала в кръв и с късчета месо по шиповете, огледа я и въздъхна:

— Зло оръжие. Но костта поне не беше строшена. Може и да се оправи.

Хвърли стрелата настрана. Всички се бяха смълчали и го гледаха.

— Дал съм обет да лекувам. Все едно кого. — Погледна Ричард. — А ти се държа храбро, момче.

Цуранският щурмови командир се приближи, поклони се на жреца и каза нещо. Корвин се обърна към Грегъри и той преведе:

— Каза, че раненият, Осами, вече има дълг към теб и кланът трябва да го зачете. Ако се бием и не те убият, ще трябва да те вземат за роб. Тъй че ако се бием, ще те оставят да си идеш, преди да ни избият всичките, за да не се налага да те пленяват или убиват.

Корвин помълча за миг, след това се изкиска.

— По дяволите! Кажи му, че според мен всички сте луди. Като се избиете един друг, ще ви прибера всичките пари и каквото там използват цураните, и ще ги смятам за дарение за ордена ми.

Грегъри преведе и този път се засмя цуранинът. Всички се поотпуснаха. Горянинът се наведе до Корвин и посочи кожения пакет.

— Хирург ли си?

Жрецът сви рамене.

— Чиракувах известно време при един.

— Какво стана? — попита Ричард. — Монашеското призвание?

— Не, това дойде по-късно — отвърна отчето. — Бях наемник известно време.

Грегъри си спомни колко уплашен беше жрецът при първата им среща и едва скри изненадата си.

— Наемник?

Корвин кимна.

— Не всички наемници носят меч, горянино. С меч или лък не мога да боравя. Изкарвах си поминъка при рота инженери, които правеха обсадни машини. Дай ми двама души с брадви и за по-малко от час ще ти направя от един дънер таран, който ще разбие ей оная каменна стена за няма и десет минути. А за шест часа ти я събарям цялата. — Замълча умислено. — Повечето битки съм ги гледал отдалече, макар че няколко пъти ми е припарвало отблизо, докато се опитвах да срина някоя и друга стена. — Видя изненаданата физиономия на Грегъри и се усмихна. — Бях и доста добър сапьор, също така. — Въздъхна и усмивката му се стопи. — А и доста опит съм понатрупал в опазването на живота на хората, повярвай ми. — Стана, Грегъри стана заедно с него. — После ми дойде призванието и влязох в храма.

Грегъри кимна.

— Мислех, че вие, жреците, лекувате с магия.

Корвин сви рамене.

— Като за всичко друго, за целебната магия трябва талант. Някои братя могат да изцерят всекиго за ден-два. По-рядко са тези, дето ще сложат ръка и раната ще изчезне, или кокалът ще заздравее за час. Такъв дар нямам. Трябва да разчитам на инструментите си и на молитвата. Малкото „магийка“, с която успокоих момчето, беше само един прост знахарски трик. Всеки може да го научи.

Грегъри не каза нищо. Корвин въздъхна уморено.

— Пък и никога не съм казвал, че съм чак толкова добър жрец, нали?

— Смяна на стражата след пет минути!

Грегъри и Корвин вдигнаха глави. Денис стоеше на прага. Асаяга бе до него и след миг изрева същата заповед на цураните. Хор от ругатни и стонове посрещна и двете заповеди.

Ричард отиде да си вземе наметалото, елека, ботушите и чорапите. Още не бяха съвсем изсъхнали и щом навлече влажните вълнени чорапи и подгизналите ботуши, той се намръщи. До него седеше един цуранин и мърмореше, докато увиваше навоите си. Погледна Ричард за миг и този път младежът не наведе глава.

Същият непроницаем поглед. Едноокият мина покрай двамата, излая нещо на цуранина и продължи. В погледа на мъжа до него имаше нещо, което Ричард за първи път успя да долови, и също така за първи път разбра нещо за тези пришълци. Разпозна в този поглед смесицата от уважение и омраза, присъща на всички войници към добрите сержанти. Почти се усмихна на тази реакция. Очите им отново се срещнаха и за миг като че ли цуранинът също беше готов да се усмихне.

И в този миг и двамата разбраха що за личност е другият. Обърнаха се, станаха, запасаха мечовете си и се строиха в отделенията си.

— Всички да слушат — каза Денис високо. — Отвън е спокойно, като изключим проклетото време — малко омеква, но все пак не е пролетна вечер. Първо и второ отделение на стената, и си дръжте ниско глупавите глави. Те могат да различат по-леко силуетите ви горе, отколкото вие — тях. И помнете — моределите виждат по-добре нощем от нас.

— Трето отделение с Грегъри ще осигури фланга на хълма вляво от нас — продължи той. — Грегъри ще избере няколко души да разузнаят напред. Тинува проследи Тъмните братя. Скрили са се в една изоставена мина на миля надолу по склона, но имат патрули. Значи така: два часа и сменяме постовете. Назначените за фланга и предния патрул ще получат допълнително един час отдих, щом се върнете. Цураните ще действат по същия начин и ще покрият десния фланг.

— Кога ще се бием с тях? — попита от дъното на помещението Дарван. Няколко души изръмжаха одобрително, но други замърмориха да си затварял проклетата уста.

— Когато аз ви кажа, а не преди това, тъпак проклет — сопна се Денис. — Хайде, марш навън!

Ричард тръгна с отделението си. Снежната буря продължаваше да бушува и той изохка, щом леденият вятър изплющя в лицето му. Покрай тях притичваха вътре окаяните мъже, поели първата стража.

— Трето отделение.

Грегъри излезе пред групата и им даде знак да го последват. На петдесет разтега над прохода бяха намерили тясна пътека, която се виеше на зигзаг по заледения склон. Едва се задържаха прави, спираха при всеки по-силен порив на вятъра, ревящ през прохода и готов да ги смъкне от ледената стръмнина. Нощта бе катраненочерна, бойците ругаеха, дори ветераните мърмореха, че е пълна лудост да се излиза на патрул в такава нощ.

Продължиха с усилие нагоре. Малко под билото срещнаха Тинува с още няколко души. Грегъри поговори малко с елфа, после първият патрул се спусна надолу към най-близкия заслон, а Грегъри махна на бойците да се съберат около него.

— Този път поне май имаме късмет. Бурята ги е задържала всички в старата мина, но това не е причина да не сме нащрек. Може и да е хитрина. Разпръсвате се на трийсет крачки един от друг и гледайте да не се загубите. И си отваряйте очите. Аз отивам напред — и моля да не ме убивате, като се върна.

Мъжете се засмяха мрачно.

— Действай!

Отделението се пръсна сред дърветата под върха на възвишението. Ричард понечи да тръгне с тях, но Грегъри го спря.

— Ти идваш с мен.

— Аз?

— Да, ти. Да не си глух?

Ричард преглътна и си замълча.

Без повече думи, Грегъри тръгна по склона, прокрадваше се безшумно между дърветата. Ричард вървеше след него. Погледна надясно и видя прохода долу — и светлината на огъня, струяща от пробития покрив. Да можеше да си седи край огнището сега или още по-добре — да лежи топло загърнат и да спи…

За миг изгуби Грегъри от поглед и се ужаси. Примига, залитна напред и се стъписа от пукота на леда под краката си. Миг след това нечия ръка го стисна за гърлото. Той понечи да извика, но ръката го пусна… и той зяпна, като видя лицето на Грегъри.

— Първи урок. Никога не изпускай партньора си от поглед — зашепна наталецът. Гласът му беше спокоен, без никакъв укор — все едно че са излезли на лека разходка из гората и си бъбрят сладко. — Гледаше към огъня долу, искаше ти се да си вътре на топло и забрави за мен.

Ричард кимна и изведнъж забеляза, че въпреки кротките думи Грегъри стиска в другата си ръка кама.

— Да, можех да те убия като бебенце в люлката. Запомни го, момче. Защото иначе ще те убият точно така.

Ричард успя само да кимне отново.

— Втори урок: никога не гледай към огън, когато си на нощен патрул. Светлината ти отнема зрението в тъмното. Гледаш встрани. Когато си на пост, стоиш с гръб към огъня. Заслепиш ли се, макар и за миг, това може да ти струва живота. Сега си извади камата. Тази нощ не е за стрелба с лък и за въртене на меч.

Грегъри се обърна и продължи напред. Този път Ричард се постара да върви плътно зад него, като се мъчеше да повтаря движенията му, плавните му стъпки. Забеляза в тях определен ритъм… няколко бързи стъпки, спиране, извръщане на главата, след това отново напред, само че под друг ъгъл; ново спиране. Грегъри спря, посочи надолу, Ричард погледна и видя стъпки в замръзналата кал и петно в снега: миналият оттук бе спрял да се облекчи.

— Трол — прошепна Грегъри. — Познава се по миризмата.

Ричард кимна. Горските троли в Южен Ябон, където бе отраснал, почти не се различаваха от животните, нямаха си език и не бяха по-опасни от мечка или от лъв. Дреболия за въоръжена група мъже. Виж, планинските троли си имаха реч, имаха си и оръжия и знаеха как да боравят с тях. А сега бяха в леса наоколо. Той стисна камата по-здраво.

— Нощни патрули — прошепна Грегъри. — Моределите ги наричат „съюзници“, но се държат с тях като с роби. Както и ренегатите, които вървят с ордите им. Всички си стоят сега в мината на топло, а тролите мръзнат навън. — Помълча за миг и добави тихо: — Глупаво. Тролите не могат да свършат работа в такава нощ.

Слязоха по склона, после се закатериха по следващия хълм, успоредно на пътя, по който бяха минали през деня. Ричард дори позна мястото, където се бяха отделили от пътя, с надвисналата скала и кривото дърво, израснало от нея.

Грегъри спря, посочи подветрената страна на канарата и вдигна ръка с два разперени пръста.

Сърцето на Ричард подскочи. Под завета на скалата се виждаха две тъмни сенки, сгушени до малък примигващ огън. Два… трола.

Младежът понечи да смъкна лъка от рамото си, но Грегъри поклати глава, посочи с пръст камата му, след което го прокара през гърлото си.

Коленете на Ричард омекнаха. Този безумец му казваше, че ще се приближат и ще им прережат гърлата!

Грегъри остана неподвижен за малко, като замръзнал в земята.

Ричард се присви до него, краката му трепереха. После Грегъри най-изненадващо се изправи и тръгна с небрежна походка напред, на откритото. Ричард остана на място. Без да се обръща, Грегъри му махна да го последва.

Ричард тръгна разтреперан след него. Тролите бяха само на трийсетина крачки.

Двамата се приближиха. Едното същество най-сетне се размърда и вдигна глава: бяха заспали и Грегъри го беше разбрал. Първият трол понечи да заговори, Грегъри му отвърна гърлено, изведнъж затича, връхлетя го и камата блесна на светлината на пламъците.

— Хайде, момче! Убий другия!

Ричард остана замръзнал на място и видя ужасен как камата посече надолу. Другият трол се надигна.

Сам не разбра как и кога съществото се озова срещу него и сякаш изпълни целия свят. Беше по-ниско от човек, но много по-широко в раменете. Грозното му костеливо чело беше изпъкнало, под него лъщяха две малки черни очи. От разтворената паст се показваха два реда остри криви зъби, плътният кожен шлем на главата скриваше големите щръкнали уши.

Тролът замахна към него, избута го към скалата и Ричард заби камата в корема му. Съществото изпъшка, от устата му лъхна воня, дългите нокти задращиха към лицето на Ричард. Той наведе глава, присви се и ноктите се изстъргаха в скалата зад него.

— Гърлото, момче! Гърлото!

Ричард изтръгна камата и замахна към гърлото на трола, но звярът вдигна ръце в паника и младежът замушка в тях. Мъчеше се да го убие и в същото време изпитваше ужас, гадеше му се.

— Умри! Само умри, проклет да си! — извика той, без да спира да сече, докато най-сетне върхът на камата не се вряза под брадичката и нагоре в мозъка. Звярът се смъкна със стон и рухна на земята. Ричард отстъпи назад, изхлипа и повърна.

— Никога не се колебай, момче.

Превит на две, Ричард вдигна глава. Грегъри стоеше до него — оглеждаше бдително пътя. Беше довършил жертвата си за секунди и вместо да му помогне, просто си беше стоял настрана, за да види как ще се справи. Ричард изпита гняв и срам едновременно. Гребна шепа сняг да изтрие устата и ръцете си. Целият трепереше. Уплаши се, че може да се изтърве и да се подмокри.

— Спокойно — прошепна Грегъри. — Едно е да убиваш в разгара на битката, както направи преди два дни. Това е различно, дори да е трол. Макар да е война, е почти все едно порядъчен човек да извърши убийство. — Сложи ръка на рамото му да го успокои. — Чудесно се справи, момче. Мнозина не успяват първия път и побягват.

Не спираше да гледа съсредоточено към пътя и гората. След като се увери, че никой не е вдигнал тревога, заговори отново:

— Добре. Много нарядко са се разпръснали. Свили са се край огньовете или спят. Никой не ни усети. Хайде.

Хвана единия трол за краката, издърпа го от огъня и го скри от другата страна на скалата. Ричард се поколеба за миг, после прибра камата и издърпа своята жертва. Тялото беше тежко, усещаше топлината му през навущата. Положи го до другото. Грегъри беше взел тежкото черно одеяло на първия трол и се загръщаше.

— И ти вземи неговото.

Ричард изпълни заповедта — мъчеше се да не гледа трупа — и се загърна през раменете и над главата. Върнаха се при огъня. Наталецът откърши няколко клонки от дървото и ги хвърли в пламъците. Придърпа одеялото пред лицето си и накара Ричард да направи същото.

— Няма смисъл да обикаляме повече. Мината, в която се крият, се вижда оттук.

Посочи през пътя и когато сипещият се сняг се поразреди, Ричард за миг зърна мигащата светлина при входа на мината и няколкото стражи пред него.

— Ще си стоят кротко, а ние ще ги гледаме. Смяната на тия двамата по някое време ще дойде и по същия начин ще се справим и с тях.

Ричард преглътна и заоглежда нервно пътя и дърветата. Снегът обръщаше на ледена лапавица. Дърветата пращяха и стенеха под тежкото си бреме. Пукотът на прекършени клони отекваше сред воя на бурята. От време на време мъглата се сгъстяваше и светлината от рудника изчезваше, после мъглата се вдигаше и разкриваше убежището на врага.

— Ако не ни притесняваха цураните, бих се изкусил да опитаме да обърнем кантара — прошепна Грегъри.

— Как?

— Да направим засада. Само че е трудна работа. — Грегъри се огледа, сякаш виждаше ридовете в тъмното. — Мините в този район са едни и същи — много жили желязо, сребро, малко злато — те знаят, че трябва да покрият няколко входа и да сложат вътрешен кръг постове. Все пак би било добре да стъпчем това гнездо на убийци.

Пресегна се към купчината дърва и хвърли няколко в огъня. Ричард се вцепени.

— Не бой се, момче. Само дръж това одеяло над главата си. Ще си мислят, че сме от техните. Ще се справиш.

— Не знам — едва отвърна младежът.

— Винаги е трудно първия път. Когато трябва да се доближиш до някого и да го убиеш. Виждаш очите им, как светлината ги напуска. Дори в очите на трол има такава светлина. Щях да се притесня, ако не беше изпитал нищо, честно. Не обичам да излизам с човек, който убива без това чувство.

— Те са врагът обаче — подхвърли Ричард. Помъчи се да го каже твърдо.

— Нима? — отвърна замислено Грегъри.

— Тролите и моределите? Ами разбира се. Те са врагът.

Рижавия Грегъри кимна и каза:

— Ами и те са създадени от боговете, също като нас. Може би ако някой се роди в нашите градове и села, ако отрасне с нас, може пък да са ни приятели. Не знам. — Засмя се тихо. — Моределите например. Много приличат на елфите. Макар че ако го кажеш на Тинува, ще ти отвърне доста рязко. Виж, за тролите не знам. Не мога да си представя трол да води крава на пазара, ако ме разбираш. — Разбърка огъня с една пръчка. — Някои казват, че носели омразата си към нас по рождение. Дали е научена тая омраза, или е по инстинкт — все едно — често се налага да се бием с тях. Но никога не ставай като тях, Ричард. Не си помисляй никога, че отнемането на живот е леко. Направиш ли го, все едно че те са победили.

Ричард беше смаян. За краткото време, откакто бе в отряда, беше мислил за Грегъри като за човек роден и живял из горите, разузнавач, когото всички ценят заради уменията му и като че ли неизтощимата му сила. Но чак и философ?

— Говориш като стария ми наставник.

— Брат Василий?

— Познаваш ли го?

Грегъри се засмя.

— Не забравяй, че познавам рода ти, момче. Бил съм се редом до баща ти, когато императорът на Квег се опита да завладее Порт Натал. Доста чаши сме вдигали двамата с Василий. Да, рядко умен беше този човек.

Ричард се смълча. Баща му. Грегъри познаваше скуайъра. Какво ли щеше да каже?

— Да не се обиди, момче? Баща ти е страхотен военен, но не бих искал да ми е старши. Много корав човек е.

Ричард наведе глава. Пердахът. За стария това като че ли беше единственият начин да се отнася със синовете си. Справиш ли се добре, в най-добрия случай ще си замълчи. Но издъниш ли се — пердах. Като най-големия жив син имаше чувството, че нищо не може да задоволи стария, Той твърде често споменаваше за Куентин, с двайсет години по-голям от Ричард, от първия му брак, убит миналата година. И винаги говореше за него като за най-достойния си син, който трябвало да наследи всичко, докато Ричард бил лошият му, втори възможен избор.

— Куентин беше добър човек — каза Грегъри.

Пак това смущаващо чувство, че наталският съгледвач може по някакъв начин да чете мислите му.

— Същото виждам и у теб.

Ричард разбърка огъня и каза:

— Не мисля, че капитанът го вижда така.

Грегъри се засмя.

— Денис е корав човек външно, също като баща ти. Трябва да е такъв отвън, не само за да оцелее, но и за да опази живота на тези, които служат с него. Но отвътре е друг. Много по-друг. Ако има слабост, тя е в това, че твърде много обича хората си. Всяка смърт изгаря душата му. Юрген му беше като по-голям брат, най-близкия приятел, когото е имал. Ти просто случайно се забърка там.

— Аз бях виновен за смъртта му.

— Това не го казвай никога повече. Не си го и помисляй. Войната е нещо жестоко. Загиват хора. Юрген направи това, което щеше да направи всеки: спаси своя другар.

— По-добре аз да бях загинал вместо него.

— Защо?

Ричард го погледна и наведе глава:

— Заради моя живот вместо неговия. Кой заслужаваше повече да живее? На кого повече разчиташе отрядът? Знам, на капитана му се иска да беше станало обратното.

— Юрген изживя живота си добре. Живя над петдесет години, а ти си само на осемнайсет. Мисля, че замяната беше добра. Той ти върна годините, които така и нямаше да преживееш. Запомни го и не се чувствай виновен. Не го направи, защото си син на скуайър. Щеше да го направи и да беше син на селяк или на крадец. Тъй че живей всеки ден оттук нататък, все едно че е дар от него, и когато някой ден му дойде времето, си плати дълга по същия начин като него.

Ричард го изгледа мълчаливо. Едва сега разбра, че Грегъри го е взел със себе си само за да му каже тези думи. Не знаеше какво да отвърне.

Изведнъж Грегъри замръзна и миг по-късно Ричард също долови звука — скърцащи стъпки по лепкавия сняг на пътя.

— Наведи се — прошепна му съгледвачът. — И прави каквото правя аз.

Ричард го послуша, загърна се презглава с одеялото на трола, изгърби рамене и загледа изпод него с крайчеца на окото си.

Бяха трима — двама троли и… моредел.

„Дали ще бягаме?“ Но Грегъри си седеше на мястото.

Тримата се приближиха още, забавиха крачка. Моределът вдигна ръка на тролите да спрат и изръмжа нещо. Стояха само на десет стъпки от тях.

Грегъри изсумтя и бавно надигна глава, все едно че се буди от сън. Изръмжа нещо, а единият трол изсумтя насмешливо.

Вятърът задуха по-силно и от огъня се разхвърчаха искри. Моределът пристъпи още по-близо, изръмжа сърдито — и изведнъж всичко се промени, времето сякаш спря.

Моределът замръзна на място, сякаш разбра, че нещо не е наред, че си няма работа с двама заспали троли.

Грегъри се надигна, одеялото се смъкна от раменете му и в същия миг камата му се превъртя над огъня. След секунда моределът вече издъхваше — камата го беше пронизала в гърлото. Грегъри вече беше скочил и мечът му изсъска от ножницата.

Ричард стана с камата в ръка и също скочи напред. Всичко свърши за секунди, толкова пълна бе изненадата. Грегъри пръсна черепа на единия трол, който беше зяпнал моредела, щом той залитна назад, хванал се за гърлото, сякаш се мъчеше да задържи бликащата между пръстите му кръв.

Ричард се хвърли върху втория трол и този път се справи почти добре — преряза му гърлото, но изтърва камата, щом тролът се дръпна назад: острието се бе забило под челюстта му и се беше заклещило.

Ричард отстъпи назад и подскочи от изненада — беше стъпил в огъня.

Грегъри се беше навел над моредела и го довършваше. Вдигна уморено глава и се присви. Посочи и Ричард погледна и изтръпна: идваха още врагове. При входа на мината също се бяха раздвижили — на светлината на огъня отвътре блеснаха върхове на копия.

— Време е да се махаме — прошепна наталецът. — Май ще опитат нощна атака: мислят си, че спим. Трябва да съобщим на Денис.

Бръкна в торбичката на бедрото си, извади няколко железни топки с шипове, хвърли ги на пътя и ги зари със сняг.

— Хайде, момче. Време е да се пораздвижим. Това, което ще намерят тук, може да ги позабави малко, но по-добре да се изнизваме. — Погледна към небето. — Снегът отслабва. Утре ще е ясно. Мястото ни не е тук.

Когато тръгнаха нагоре, старият боец го потупа по рамото.

— Може и да се получи съгледвач от тебе, момче.