Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 110 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Небе и земя

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Имаше едно-единствено нещо, което Рипли мразеше повече, отколкото усещането за вина, и то бе да се чувства засрамена. Беше й нужно доста време да възвърне спокойствието си, защото не бе от хората, които бързо забравят за гафовете си.

В нея кипеше гняв, от който като че ли не желаеше да се отърси и умът й не можеше да работи трезво. Почти целият й ден мина под знака на тази вътрешна непримиримост. Енергията, която тя й даде, й помогна да се справи с натрупалата се канцеларска работа в полицейския участък и да почисти помещенията, въпреки че бе ред на Зак. Направи рутинната си обиколка пеша, а след това, сякаш не я свърташе на едно място, доброволно пое и смяната на брат си за патрулиране.

Обходи целия остров, като се надяваше да открие някакви нередности. Когато това не стана, прекара един час у дома, удряйки яростно боксовата круша.

После започна да възвръща здравия си разум, но това не й хареса, защото направи трезва преоценка на поведението си.

Беше се държала като глупачка и й бе трудно да го преглътне. Грешката, която бе направила, я караше да се чувства като идиотка, а това й действаше потискащо. Промъкна се крадешком в кухнята и изяде три от шоколадовите сладки с орехи на Нел.

Трудно й бе да повярва, че бе изпаднала в такова положение пред един мъж. „Не става въпрос за ревност“, повтаряше си, докато се канеше да изяде четвърта сладка. Не бе прав, че е ревнива. Но се бе държала твърде мелодраматично.

Докато гневът й към самата нея отшумяваше и постепенно преминаваше в чувство за вина, че го е подценила, в съзнанието й се прокрадна мисълта, че се е отнесла към него незаслужено жестоко. Беше го съблазнила. Не уважаваше жените, които използват секса като оръжие, средство да постигнат целите си или награда, а самата тя бе прибегнала до него като примамка и наказание. Това я изпълваше със срам.

Припомни си случките в гимнастическия салон и посегна към петата сладка.

Дори и да бе проявил интерес към Миа, в което сега изобщо не бе убедена, той беше свободен човек. Няколкото целувки, които бяха разменили, не ги правеха сериозна двойка и не го задължаваха да й бъде верен. Все пак — Рипли бе твърдо убедена в това, — ако си нахапал една бисквита, би трябвало да я изядеш цялата, преди да вземеш друга. Но нищо не оправдаваше постъпката й.

„Най-добре е — помисли си тя, разтривайки леко разбъркания си стомах — да не предприемам нищо.“ Не биваше да се изпречва на пътя му и да допуска лично обвързване помежду им, но пък бе принудена да признае, че вече е твърде късно за това. Просто щяха да се преструват, че помежду им не се е случило нищо, което всъщност и не трябваше да се случва.

Довлече се обратно до стаята си, затвори се и реши, че най-мъдрото решение е поне през следващите осем часа да остане съвсем сама.

Не можа лесно да заспи, но не се самообвиняваше, че прекали с шоколада. Беше по-скоро справедливо наказание за прегрешенията й.

Сънищата, които я споходиха, й се сториха по-жестоки, отколкото заслужаваше.

Зимният плаж бе пуст. Самотата тежеше като верига, увита около сърцето й. Имаше пълнолуние и брегът и морето се къпеха в сребриста светлина. Човек можеше да преброи песъчинките, които проблясваха под лунните лъчи.

Шумът на разбиващите се вълни отекваше в ушите й. Звукът бе натрапчив и й напомняше, че е сама и винаги ще бъде самотна.

Вдигна ръце нагоре и извика от болка и ярост. Вятърът й отвърна и завъртя като вихрушка искрящите песъчинки — все по-бързо и по-бързо.

Някаква сила я раздираше с острие, което бе едновременно хладно и нажежено. Бурята, която тя предизвика, зарева и се надигна, докато закри лунната светлина.

— Защо правиш това?

Рипли се обърна и през поройния дъжд съзря изгубената си сестра. Златистите й коси блестяха, а сините очи бяха потъмнели и изпълнени с печал.

— За да настъпи справедливост. — Чувстваше нужда да повярва в това. — За теб.

— Не. — Тази, която се наричаше Въздух, не протегна ръка, а остана мълчалива, с ръце на кръста. — За отмъщение. От омраза. Не сме създадени, за да използваме силата си да проливаме кръв.

— Той пръв проля твоята.

— Нима би трябвало моята слабост, моите страхове да са извинение за твоите?

— Слабост? — Обзе я мрачен гняв. — Сега съм по-силна от всякога. Нямам никакви страхове.

— Ти си самотна. Принесе в жертва човека, когото обичаше. — Като видение в съня й се яви мъжът, който бе притежавал сърцето й. Видя как бе покосен и откъснат завинаги от нея и от децата им заради стореното от нея.

Сълзите, които изпълниха очите й, пареха като киселина.

— Трябваше да стои настрана.

— Той те обичаше.

— Вече не съм способна да обичам. — Въздух обърна ръцете си и дланите им заблестяха като ослепителната лунна светлина. — Няма живот без любов, без вяра. Аз прекъснах първата връзка между нас и нямах смелостта да я възстановя отново. Сега ти прекъсваш втората. Намери в себе си състрадание и поправи грешката си. Веригата отслабва.

— Не бих могла да променя нищо.

— Нашата сестра ще бъде подложена на изпитание. — Въздух бързо се приближи. — Без нас може би няма да издържи. Тогава кръгът ни ще бъде разкъсан завинаги и децата на нашите деца ще плащат за това. Видях го.

— Молиш ме да се откажа от нещо, чийто вкус усетих. Това, което мога да призова с мисълта си. — Повдигна ръка и морето с грохот се извиси над стената от проблясващи песъчинки. Чуха се хиляди писъци. — Не ще се откажа. Докато не го направя, всеки мъж, всяка жена и всяко дете, които ни прокълнат и ни преследват като сган, ще се гърчат в агония.

— Тогава ти ни обричаш на страдания — тихо каза Въздух. — И всички, които идват след нас. Погледни и виж какво може да се случи.

Пясъчната стена се разруши, бушуващото море се издиша и в миг застина. Сребристият лунен диск се разцепи и от него потече студена кръв. Черното небе бе раздрано от светкавица, която се спусна към земята, за да я изгори.

Издигнаха се пламъци, тласкани от бурния ненаситен вятър, и светлината им раздра мрака. Нощта се превърна в дълъг, ужасяваш писък, докато островът бе погълнат от морето.

 

Въпреки че сънят й я бе разстроил, Рипли си внуши, че е резултат от чувството й за вина и от прекаляването с шоколада. На дневната светлина успя да превъзмогне тревогата, която й бе причинил, като изразходва енергията си за изриване на новия сняг, навалял през нощта. Когато Зак се присъедини, вече беше свършила стълбите и бе стигнала до средата на пътеката.

— Аз ще довърша останалото. Влез вътре да закусиш и да пийнеш кафе.

— Не мога да ям. Снощи прекалих с шоколадовите сладки и имам нужда от упражнения.

— Хей! — Той докосна брадичката й, повдигна лицето й и задържа погледа си върху него. — Имаш уморен вид.

— Имах неспокоен сън.

— Какво те измъчва?

— Нищо. Ядох твърде много сладки, не спах добре и сега си плащам.

— Скъпа, говориш на човек, който те познава добре. Когато имаш проблем, се товариш с работа — било то физическа или умствена, докато се съвземеш. Хайде изплюй камъчето.

— Няма нищо за казване. — Рипли пристъпи от крак на крак и въздъхна. Изражението на брат й издаваше очакване на по-искрен отговор. — Добре, не съм готова да ти кажа. Работя по въпроса.

— Приемам. Ако риенето на сняг ти помага, ще те оставя да го довършиш.

Зак се запъти към къщата. Сестра му изглеждаше не само уморена, а и разстроена. Поне можеше да я разсее. Взе в ръка малко сняг, направи снежна топка и я хвърли към нея. За какво бяха по-големите братя?

Топката я удари силно по тила. Неслучайно бе станал звездата на местния отбор по софтбол.

Рипли бавно се обърна и видя лъчезарната му усмивка.

— Играе ти се, а?

Отстъпи встрани и грабна в ръка шепа сняг. В мига, когато Зак се наведе да приготви нова топка, тя го улучи между очите. Имаше толкова силен замах, че човек трябваше да е невероятно бърз бегач или глупак, за да се изпречи на пътя й, когато се готви да хвърли.

Дълго се замерваха със снежни топки през наполовина почистената пътека, разменяха си обиди и подигравки.

Когато Нел се показа на вратата, чистата снежна покривка на поляната бе набраздена от мръсни пътечки и издълбана на местата, където се бяха търкаляли. Люси с радостен лай се шмугна през вратата и се включи в играта.

Развеселена, Нел скръсти ръце, за да ги запази от студа, и застана на верандата.

— Хей, хлапета, я по-добре влизайте вътре и се почистете, иначе ще закъснеете за училище — извика им тя.

Сякаш се бяха наговорили, братът и сестрата реагираха едновременно по един и същи начин. Две снежни топки улучиха Нел и писъкът, който последва, накара Рипли да се засмее така силно, че се отпусна на колене, а Люси скочи върху нея.

— О! — Усмивката на Зак изчезна, когато видя, че очите на съпругата му проблеснаха заплашително. — Извинявай, скъпа. Беше просто рефлекс.

— Ще ти дам аз един рефлекс. Голяма утеха е да знам, че целият полицейски екип на острова стреля по невъоръжени. — Нел подсмръкна и предизвикателно повдигна брадичката си. — Искам пътеката да бъде почистена, а също и колата ми, ако прекъснеш веселата си детска игра за миг. — Прибра се вътре, затръшвайки вратата.

— Ах! — възкликна Рипли и отново избухна в смях. — Изглежда, довечера ще те изхвърлят да спиш на канапето.

— Не е злопаметна. — Но Зак потръпна и се приведе. — Отивам да се погрижа за колата й.

— Държат те под чехъл, а?

Той само я стрелна с поглед:

— Ще те доубия по-късно.

Рипли се изправи, но не престана да се кикоти, а брат й и Люси си проправиха път през снега към задната част на къщата. „Нищо — помисли си тя — не може да оправи настроението ми така, както една хубава битка със снежни топки.“ Веднага щом привършеше с почистването на пътеката, щеше да се прибере и да се извини на Нел. Беше очаквала да прояви малко повече чувство за хумор. Какво чак толкова имаше в малко бой със снежни топки между приятели? Изтупа се от снега, взе лопатата и тогава до ушите й достигна вик от болка и яростен лай.

Влачейки лопатата след себе си, Рипли се втурна към задната част на къщата. Когато зави зад ъгъла, бе посрещната от лице, изцяло покрито със сняг. Ахна от изненада и също бе обсипана от купища сняг. Докато плюеше и бършеше лицето си, видя брат си, покрит до раменете със сняг. До него бе застанала Нел — със самодоволна усмивка и две празни кофи в ръце. Удари ги една в друга, за да изтръска останалия сняг.

— Това се казва рефлекс — каза тя и кимна.

— Господи! — Рипли се опита да почисти врата си, който се бе напълнил със сняг, студен и мокър. — Бива си я.

 

Успя да запази доброто си настроение през по-голямата част от деня. Може би щеше да го запази, ако Денис Рипли не бе влязъл, тътрейки крака, в полицейския участък.

— Как е моят любим престъпник?

С него винаги й бе забавно и Рипли вдигна краката си на бюрото и се подготви да гледа поредното му шоу.

— Идвам да се извиня, че ти причиних неприятности, да ти благодаря, че ме върна обратно в училище, и така нататък.

— Господи, Ден! — Рипли посегна да избърше въображаема сълза. — Трогната съм.

Той леко се усмихна:

— Мама ме накара. Дадоха ми два дни наказание и трябва да напиша съчинение на тема отговорност и честност.

— Съчинение? Това ли е най-лошото?

— Да. — Момчето се тръшна на стола срещу нея и дълбоко въздъхна. — Мисля, че беше много глупаво от моя страна.

— И аз мисля така.

— Няма смисъл да се бяга от училище през зимата — добави то.

— Без коментар. Какво стана с теста по история?

— Издържах го.

— Нали не се шегуваш? Голямо магаре си, Ден.

— Е, не беше чак толкова труден, колкото си мислех. И мама не ми се кара толкова, колкото очаквах. Татко — също. Само ми изнесоха лекция.

— Охо! — Рипли артистично потръпна и му се усмихна. — Само не и лекция!

— Мога да използвам голяма част от нея в съчиненията си. Мисля, че ми беше от полза.

— Кажи ми какво научи.

— Е, освен че когато кръшкаш през зимата, ушите ти измръзват, научих, че е по-добре да изпълниш задължението си, защото в повечето случаи тогава ще имаш по-малко неприятности.

— В повечето случаи — съгласи се Рипли и от симпатия към него стана да му направи чаша горещ шоколад.

— След като ме накара да вляза и да си призная какво съм направил, ми олекна. Татко каза, че когато направиш беля, трябва да си признаеш и да я поправиш. Тогава хората те уважават и дори нещо повече — и ти уважаваш себе си.

Рипли почувства леко свиване в стомаха, докато слагаше шоколадовия прах в голяма чаша.

— Господи! — промърмори тя.

— Всеки прави грешки, но страхливците се скриват от тях. Това е хубава мисъл, не мислиш ли, лельо Рип? Мога да я използвам в съчинението си.

— Да. — Тя изруга под носа си. — Наистина е хубава.

 

„Щом едно дванадесетгодишно момче може да поеме отговорността за грешката си, то и една тридесетгодишна жена трябва да може.“

Би предпочела да я накажат да не излиза и да напише най-трудното съчинение, отколкото да почука на вратата на Мак. Но нямаше друг избор. Не и заради вината, срама и примера, който й бе дало едно дванадесетгодишно момче.

Помисли си, че Мак може просто да затвори вратата под носа й и тя не би имала право да го обвинява, ако го направеше. Разбира се, тогава щеше да й се наложи да изпрати писмено извинение. Което, като се замисли човек, бе равносилно на съчинение.

Но първата крачка трябваше да бъде да се изправи лице в лице с него. Затова застана пред прага на къщата му, когато се свечеряваше, и се приготви да посипе главата си с пепел.

Мак отвори вратата. Беше с очила и пуловер с картинка от комедийния сериал „К’во става?“ и физиономията на Булуинкъл. При други обстоятелства би й се сторило забавно.

— Заместник-шериф Тод — хладно каза той.

— Мога ли да вляза за минута? — Това бе първата шепа пепел.

— Моля. — Мак се отдръпна крачка назад и я покани с жест.

Рипли видя, че е зает с работа. Няколко от мониторите бяха включени. На някои се виждаха зигзагообразни линии, които й напомниха за медицинска апаратура.

Камината бе запалена и в къщата се носеше мирис на престояло кафе.

— Прекъсвам работата ти — започна тя.

— Няма значение. Подай ми палтото си.

— Не. — Рипли зае отбранителна позиция. — Няма да се бавя много, после ще се махна от главата ти. Искам да се извиня за вчера. Изобщо не бях права и нямам извинение за това, което направих и което казах, да не говорим за държането ми.

— Е, струва ми се достатъчно. — Беше се опитал да си внуши, че й е безкрайно сърдит. — Приема се.

Тя пъхна ръце в джобовете си. Не обичаше, когато нещата се уреждат толкова лесно.

— Малко прекалих — добави.

— Няма да оспорвам това.

— Остави ме да довърша. — Гласът й заглъхна.

— Карай направо.

— Не знам защо го направих, но просто така стана. Дори да си бил с Миа в… интимни отношения, не е моя работа. Аз съм отговорна за своите действия, своите решения и своя избор и нямам нищо против това.

— Рипли — нежно заговори Мак, — нека взема палтото ти.

— Не, няма да оставам. Започнах да си въобразявам разни неща, както се оказа — неоснователно. Бях вбесена. В интерес на истината, помислих си, че първо опитваш с мен, а после с Миа, за да ни предразположиш да ти сътрудничим.

— Е! — Мак свали очилата си. — Това е оскърбително.

— Знам — мрачно отвърна Рипли. — И съжалявам. Нещо повече — срамувам се, че си позволих да те съблазня, за да те накажа. Жените, който постъпват така, превръщат секса в нещо грозно. — Въздъхна, но вместо да й олекне, се почувства унизена. — Е, това е всичко. Ще те оставя да продължиш заниманията си.

Обърна се към вратата — и той също, подпирайки я с ръка.

— Ако направя по-задълбочен анализ — което е мой професионален навик, — откривам една конкретна причина за държането ти, която ми доставя удоволствие. В чисто личен, егоистичен план.

Тя не го погледна. За нищо на света не би подхранила самодоволството му.

— Това само ме кара да се чувствам като идиотка.

— Нямам нищо против този резултат. — Прокара ръка по дългата й коса, вързана на конска опашка. — Все пак ще взема палтото ти — каза той и го свали от раменете й. — Искаш ли бира?

— Не. — Беше изненадана, че изпита желание да я прегърне. Просто кратка проява на приятелска близост, въпреки че тя не бе привърженик на сантименталността. — Не, дежурна съм.

Пръстите на Мак отново докоснаха косите й и леко затанцуваха надолу по цялата им дължина.

— Искаш ли да те целуна и да се сдобрим?

— Мисля, че е по-добре да се откажем от целувките. — Взе палтото от ръцете му, отстъпи встрани и го просна на пода до входната врата, а после кимна към пуловера му. — Това емблемата на твоя университет ли е?

— А? — Мак погледна надолу и се съсредоточи. — Да, получих следдипломната си квалификация. Ако човек не види пролетта във Фростбайт Фолс, все едно че не си живял.

Рипли се усмихна и се почувства по-добре.

— Не мога да те затапя, Мак.

— Аз също. Искаш ли… — Той не довърши, защото телефонът иззвъня, а само вяло се огледа наоколо.

— Може би търсят мен — предположи Рипли, за да му помогне.

— Да. Кой телефон звъни? Сигурно онзи в спалнята — реши Мак и се отправи натам.

Тя се наведе и посегна да вземе палтото си. Може би бе най-добре да се измъкне, докато е зает. После го чу да разговаря с някого на испански.

Рипли се запита защо ли говоренето на чужд език й се струва толкова възбуждащо. Остави палтото там, където си беше, и неочаквано се запъти към спалнята.

Мак стоеше до леглото и сега очилата му висяха, закачени на предния джоб на джинсите. Леглото беше оправено. Уважаваше мъже, които имат навика да застилат. Навсякъде се виждаха купчини книги. Докато разговаряше, Мак се разхождаше из стаята и Рипли забеляза, че е без обувки, а само по дебели чорапи. Единият бе черен, другият — тъмносин, което я накара да се усмихне.

Говореше много бързо. За нея думите му бяха поток от неразбираеми словоизлияния с очарователен акцент.

Рипли наведе глава встрани. Мак явно бе съсредоточен, но не върху произношението на думите на испански. Говореше напълно свободно. После потърси нещо, потупвайки пуловера си с една ръка.

— В предния десен джоб са — обади се Рипли и го накара да се обърне към нея, примигвайки. — Очилата ли търсиш?

— О, не. Que? Uno momento. Защо нямам подръка химикалка?

Рипли се приближи до нощното шкафче и взе една от оставените там три химикалки. Но той все още се оглеждаше наоколо, което й подсказа да му подаде и бележник.

— Благодаря. Не знам защо винаги… Como? St, si.

Мак седна на ръба на леглото и започна бързо да записва нещо. След като вече се бе намесила, Рипли не виждаше причина да спре дотук. Надникна в записките, които водеше, но отново бе разстроена, защото той стенографираше.

„Може би на испански“, реши тя и използва възможността да огледа спалнята му.

Не се виждаха много разхвърляни дрехи, защото нямаше място от многобройните книги, списания и хартийки. Не забеляза никакви снимки, което й се стори много лошо. Върху скрина имаше няколко дребни монети и медал с образа на свети Кристофър. Рипли си спомни за дрънкулките в жабката на колата и си помисли колко ли още места е покорил.

Имаше и нож „Ледърман“, комплект малки отвертки, няколко пластмасови и метални дреболии с неизвестно предназначение и черен камък, гладък като стъкло. Докосна го, но долови леки вибрации и реши повече да не посяга към него.

Когато се обърна. Мак все още седеше на ръба на леглото. Беше затворил телефона и гледаше втренчено в една точка с тревожен и замечтан израз.

Леко се покашля, за да привлече вниманието му:

— Не знаех, че говориш испански.

— Мм.

— Лоши новини?

— А? Не. Напротив — интересни. Обади се колега от Коста Рика. Мисли, че е попаднал по следите на ИБО.

— Какво е това?

— О, ИБО означава извънземен биологичен обект.

— Малко зелено човече?

— Разбира се. — Мак остави настрана записките си. — Така казват всички вещици, яхнали метли, които съм включил в записките си.

— Ха!

— Е, звучи обещаващо. Ще видим как ще се развият събитията. Впрочем ако не друго, това поне те накара да дойдеш в спалнята ми.

— Не си толкова завеян, колкото изглеждаш.

— Само понякога. — Мак потупа с ръка леглото до себе си.

— Примамливо предложение, но съм пас. Време е да се прибирам.

— Защо не вечеряме заедно? — Свали очилата си и грижливо ги постави на леглото. — Някъде навън. Да отидем да хапнем. Не е ли време за вечеря?

— Време е, предполагам. Махни очилата от леглото. Може да седнеш върху тях.

— Добре. — Мак ги взе и ги сложи на нощното шкафче. — Как успя да предвидиш това?

— Просто предположих. Имаш ли нещо против, ако се обадя у дома, за да предупредя, че няма да се прибера за вечеря?

— Заповядай, обади се. — Когато Рипли пристъпи към телефона, Мак я хвана за ръка, обърна я към себе си и я прегърна, както беше застанала между краката му. — Бих искал да обсъдим отказването от целувките, за което спомена. Освен това мисля, че щом си дошла да се извиняваш, би трябвало да ме целунеш.

— Ще си помисля. — Вдигна телефонната слушалка и задържа погледа си върху него, докато бързо размени няколко думи със Зак и отново я остави на мястото й. — Добре, работата е уредена. Сложи ръцете си на леглото и ги дръж там. Никакви докосвания, никакви прегръдки!

— Много си строга, но щом казваш, съгласен съм — отвърна Мак и сложи дланите си на леглото.

Рипли си помисли, че е време да му покаже, че не само той е способен на ловки ходове. Наведе се над него, леко прокара пръсти през косата му и сложи длани на раменете му. Спря устните си на сантиметри от неговите.

— Без докосване с ръце — повтори. Докосна леко устните му със своите и прокара език по тях. Леко всмука единия край, а после другия. Последва дълга въздишка.

Тя се отдръпна назад, за да се наслади на мига. После отново зарови пръсти в косите му, стисна ги в шепа и бе завладяна от нов порив.

Внезапната изгаряща топлина го накара здраво да се хване за ръба на леглото. Сърцето му подскочи. Беше в плен на неутолимата жажда. Чувстваше се безсилен пред въздействието на тази жена. Блаженството изпълни тялото му като бързодействащ наркотик, който не вцепенява, а изостря сетивата. Усещането бе… твърде силно и го обзе желание да го изживее без задръжки.

Тя едва не го повали върху леглото, предавайки се на напиращия в нея копнеж. Всеки път, когато бе с него, разсъдъкът й се замъгляваше, тялото й тръпнеше и сърцето й биеше неудържимо. Дори сега, когато бе успяла да наложи своето условие, губеше.

Усети трепета му и пламенно отвърна. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да сложи край на целувката и да се отдалечи от него.

Беше задъхан. Жилите на врата му пулсираха учестено. И все пак не я бе докоснал. Възхити се на забележителното му самообладание — то бе предизвикателство за нея. Потърка с пръст крайчеца на устните си.

— Е, да вечеряме — каза и излезе от стаята.

„Едно на едно“, помисли си Рипли, докато вземаше палтото си. Бяха съвсем наравно.