Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 110 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Небе и земя

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Седма глава

„Това се казва ловък негодник!“ Първо се сближава с нея, успява да спечели доверието й и й дава да разбере, че иска да прави секс. Рипли скръцна със зъби, докато тичаше по плажа. „После, при първа възможност се подмазва на Миа. Мъжете са плужеци!“, реши тя.

Може би нямаше да разбере, ако Нел случайно не бе споменала, че Миа е поканила Мак на вечеря в дома си.

„Вечеря? — рече си Рип. — Друг път вечеря“.

Досещаше се къде е бил умът му, когато е купил бутилка от любимото френско вино на Миа от магазина за спиртни напитки на острова. Беше чула за това, след като се бе случило. Дори бе попитал продавача към коя реколта са предпочитанията на Миа.

Е, беше свободен да обърне внимание на Миа и на която и да е друга жена на острова, но не и да изиграе Рипли Тод.

„Негодник. Градски хитрец!“ Беше я накарал да тръпне от възбуда и нервно напрежение, а после се бе хванал на въдицата на Миа. Тя вероятно бе пуснала в ход чара си само за да й направи напук. Това бе напълно в стила й.

Когато стигна до края на плажната ивица, се обърна и затича в обратна посока.

„Не, по дяволите, едва ли!“ Въпреки че с удоволствие забила лакът в лицето на Миа, знаеше, че Миа не би се увъртала около мъж, който проявява интерес към друга жена. Факт бе, че тя не обръщаше внимание на мъжете и може би поради тази причина бе така сприхава и често сменяше настроенията си. Малко ободряващ секс би променил начина й на мислене.

Но това не бе в стила на Миа, а колкото и враждебно да бяха настроени една към друга, Миа Девлин бе сериозна жена от висока класа, която не би го направила с първия срещнат.

Това отново наведе Рипли на мисълта за Мак. Безспорно вината бе негова. Сега трябваше да намери най-добрия начин да го накара да си плати.

Довърши кроса си, взе душ и облече тъмен вълнен панталон и поло, върху което закопча бархетна риза. Завърза обувките си. После дълго се взира в отражението си.

Не можеше да се сравнява с Миа по външност. Кой би могъл? Всъщност тя никога не й бе завиждала. Имаше свой стил, който й харесваше. Все пак знаеше как да си придаде повече чар, когато е в настроение.

В съзнанието й се зароди идея за отмъщение. Сложи червило, очна линия и сенки и добави малко спирала. Доволна от резултата, пръсна от парфюма, който й бе подарила Нел за Коледа. Уханието му бе свежо, естествено и й подхождаше повече, отколкото нежен аромат на цветя.

След кратко колебание свали бархетната риза. Може би щеше да й стане малко студено към края на деня, но така формите на тялото й изпъкваха по-добре. Отново остана доволна от резултата, прикрепи кобура на колана си и тръгна за работа.

 

Песът на Пит Стахр пак се бе отвързал от каишката си. Беше надушил купчина замръзнали рибешки черва и се бе нахранил до насита. После ги бе повърнал заедно със сутрешната си дажба пшеничена каша на почистената веранда пред къщата на Гладис Мейси. Рипли предпочиташе да оставя подобни междусъседски конфликти на Зак, който бе по-търпелив и дипломатичен. Но сега той бе на другия край на острова и помагаше за отстраняването на няколко паднали дървета. Този път се налагаше тя да се заеме със случая.

— Рипли, търпението ми се изчерпа.

— Не бих ви упрекнала, мисис Мейси.

Двете бяха застанали на студа, няколко стъпала по-надолу от мръсотията.

— Това куче… — Тя посочи към мястото, където се намираше песът, вързан за ствола на едно дърво с парче въже за простиране на дрехи. Държането му не издаваше, че се е разкаял. — Тъпо е като пън.

— Без съмнение. — Рипли погледна към глуповатата физиономия на кучето, което бе изплезило език. — Но е кротко.

Гладис задъхано продължи:

— Защо ли ме е харесало толкова, та всеки божи ден се отвързва и си върши работата в моя двор, заравя мръсни кокали в цветните лехи, а сега и това? — Сложи ръце на кръста си и намръщено погледна към верандата — Кой ще почисти тази мръсотия?

— Ако сте съгласна да почакате, ще накарам Пит да се заеме с това. Наближава обяд. Ще го открия и ще го накарам да дойде да свърши работата.

Гладис подсмръкна и кимна отсечено. „Справедливостта си е справедливост и семейство Тод винаги намират начин тя да възтържествува“.

— Искам да бъде свършена бързо и както трябва.

— Ще се постарая да го уредя. Пит ще отнесе и глоба.

Гладис стисна устни:

— Вече плати няколко глоби.

— Права сте, госпожо.

„Добре — помисли си Рипли. — Как ли би постъпил Зак?“ Кучето беше безобидно, дружелюбно и глуповато. Главното му прегрешение бе слабостта му към рибешките вътрешности, които или игриво търкаляше, или преяждаше с тях. Резултатът и от двете действия будеше погнуса.

Осенена от блестяща идея, Рипли зае сериозна поза.

— Факт е, че кучето е обществена напаст и Пит ще бъде предупреден. — Потупа с върховете на пръстите си револвера. — Сега трябва да отстраним кучето.

— Навярно за да… — Гладис примигна — Какво имаш предвид под отстраним?

— Не се притеснявайте за това, мисис Мейси. Ние ще се погрижим за него. За в бъдеще няма да се навърта в двора ви и да прави пакости.

Гърлото на Гладис се сви и гласът й затрепери.

— Почакай за минута. — Както бе очаквала Рипли, Гладис я хвана за ръка. — Да не би да имаш намерение да го отведеш и… и да го ликвидирате?

— Не може да бъде контролирано… — реагира Рипли и изчака въздействието на думите си. Кучето й помогна с жално скимтене.

— Рипли Тод, срамувам се заради теб, че си способна да предложиш нещо подобно. Не съм съгласна.

— А сега, мисис Мейси…

— Не ме наричай мисис Мейси — Гладис ядосано размаха пръст пред лицето на Рипли. — Това е най-безсърдечното нещо, което съм чувала! Да се ликвидира това безобидно куче само защото е глупаво.

— Но вие казахте…

— Казах, че е ровило в градината ми! — Гладис размаха ръце, скрити в ръкавите на яркорозовия й пуловер. — Какво се каниш да направиш? Да извадиш револвера си и да му теглиш куршума?

— Не, аз…

— О, не желая да разговарям с теб! Сега си върви и остави кучето на мира. Искам верандата ми да бъде почистена — и с това въпросът приключва.

— Да, госпожо. — Рипли наведе глава, отпусна рамене и докато се отдалечаваше, намигна на кучето.

Реши, че дори Зак не би се справил по-добре от нея.

 

Рипли издири Пит и строго го смъмри. Каза му, че няма да го остави да се наобядва, ако верандата на Мейси не заблести от чистота, и кучето, което вече се бе излегнало в луксозната си червена колибка, застлана с топло одеяло, не бъде вързано с по-здрава верига, за да не може да се измъква, когато Стахр не си е у дома.

„Това — помисли си Рипли — вероятно е достатъчно, за да се възцари мир на Трий Систърс до края на деня“.

По обратния път към полицейския участък забеляза малка фигура, която се провираше през прозореца на първия етаж на двуетажна къща. Сложи ръце на кръста си и реши, че може би ще се наложи да се потруди още, за да запази мира на острова.

Повдигна вежди и ги събра. Това бе домът на нейни братовчеди, а яркосиньото яке с инициали В. Е. й бе добре познато.

— Денис Андрю Рипли, какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Чу го как простена от болка, когато удари главата си в прозореца, но не изпита съчувствие. Той бе на дванадесет години, а според нея всяко момче на тази възраст трябваше да има твърда глава.

Хлапакът застана неподвижно за миг — наполовина вътре, наполовина отвън — и залюля краката си, обути в изтъркани ботуши. След това бавно се спусна на земята. Косата му бе светлоруса и стърчеше навън изпод скиорската шапка. Цялото му лице бе покрито с лунички.

— Ох… здравей, лельо Рипли! — невинно каза той.

„Голям хитрец е“, помисли си с възхищение Рипли.

— За теб съм заместник-шериф Тод, малка невестулко. Защо се промъкваш през прозореца?

— Ами може би нямам ключ?

— Денис!

— Е, добре, наистина нямам. Мама и няколко нейни приятелки заминаха с ферибота да пазаруват. Сигурно е заключила вратата.

— Ще ти задам въпроса по друг начин: Защо се промъкваш през прозореца на собствения си дом, вместо да си на чина си в училище?

— Може би съм болен? — отвърна той, обнадежден.

— Така ли? Хайде тогава да те заведа в клиниката. Майка ти има мобилен телефон, нали? Ще й се обадим и тя ще разбере, че сладкото й момченце се чувства зле. Обзалагам се, че ще се върне със следващия ферибот.

Рипли забеляза със задоволство как лицето му пребледня.

— Не й се обаждай. Обещаваш ли? Моля те. Чувствам се много по-добре. Може да е нещо от яденето.

— Разбира се. Изплюй камъчето, хлапе, и ако се опиташ отново да ме баламосваш, ще те закарам, а клиниката и ще им кажа да ти сложат инжекция с най-дебелата игла.

— Имаме тест по история — отвърна той и този път говореше много бързо. — Историята е много гадна, лельо Рип. Става въпрос само за умрели хора. Нали разбираш — кого го е грижа? Прилича на скапаната европейска история, а ние дори не сме живели там. Искам да кажа… ей, знаеш ли коя е столицата на Лихтенщайн?

— Не си си научил урока, а?

Момчето пристъпи от крак на крак и хвърли умоляващ поглед.

„Боже, какво става с краката на момчетата на тази възраст? Порастват големи и заприличват на клоунски“.

— Мисля, че не.

— И реши да зарежеш теста и да офейкаш от училище.

— Днес е гаден ден. Ще направя теста някой друг път. Имах намерение да се пошляя из гората и да си науча — добави момчето в изблик на внезапно вдъхновение. — Но е много студено.

— Значи се канеше да влезеш вътре и… да учиш.

— Ада. Да, точно така! Щях да се заема с учебниците. Не може ли да се престориш, че не си ме видяла?

— Не.

— Ех, лельо Рип. — Детето въздъхна, когато видя израза на лицето й. — Заместник-шериф Тод.

Тя го хвана за ухото:

— Ще те отведа под конвой обратно в училище.

— Мама направо ще ме убие.

— Точно така.

— Ще се проваля на теста.

— Би трябвало предварително да помислиш за това.

— Ще ме изключат от училище.

— Хлапе, направо ми късаш сърцето.

— По дяволите! — промърмори той под носа си и Рипли го перна по тила.

— Внимавай какво говориш, отворко! Ще отидем при заместник-директора, ти ще направиш пълни признания и ще си понесеш последствията.

— Като че ли ти никога не си бягала от училище…

— Правила съм го така, че да не ме хванат. А сега „Силата е в мои ръце“, млади Скайуокър.

Момчето изсумтя и се засмя. Може би защото й бе племенник, приятелски обви ръка около раменете му.

 

Сутрешната работа и това, че успя да се справи с двата инцидента вместо Зак, повишиха настроението й. Рипли влезе в кафе книжарницата да обядва и нехайно махна на Лулу.

— Ела насам, стомахът ти може да почака няколко минути.

— Щом става въпрос за минути, ще почака. Какво има?

— Получих писмо от Джейн.

— Наистина ли? — Рипли си спомни за предишната готвачка на кафенето. Двамата със съпруга й бяха заминали за Ню Йорк с намерение той да се явява на прослушвания за роля в някоя пиеса на Бродуей. — Как са те?

— Доста добре. Изглежда, имат намерение да останат.

— Лулу погледна бегло към стълбите и заговори по-тихо:

— Познай кой се е отбил в закусвалнята, където работи Джейн.

— Харисън Форд. — Лулу се втренчи в нея, на което Рипли отвърна със свиване на рамене. — Първото име, което ми хрумна. Добре, кажи кой.

— Сам Лоугън.

— Не, по дяволите! — Рипли също сниши глас: — Какво казва Джейн за него? Как изглежда? Какво прави?

— Ако млъкнеш за пет секунди, ще ти кажа. Джейн пише, че изглежда по-добре от всякога. Висок, мургав и опасен. Била като замаяна, защото той я познал. Никога не е била особено умна. Предполагам, че не е казал с какво се занимава и тя не се е сетила да го попита, защото в подобен случай щеше да опише всичко с най-малки подробности. Но пише, че се е поинтересувал за Миа.

— Какво имаш предвид под поинтересувал?

— Попитал нехайно, според Джейн: „Как е Миа“?

— Е, и?

— Нищо. Това било всичко. Купил кутия със сладки, пожелал на Джейн успех и си тръгнал.

Рипли се замисли, сви устни и се опита да прецени нещата от всеки ъгъл.

— Странно съвпадение. От всички закусвални в целия град да влезе там, където работи бившата готвачка на Миа.

— Не мисля, че е било съвпадение, а любопитството му го е отвело там.

— Няма да споря. Ще й кажеш ли?

— Не. — Лулу си пое дъх. — Дълго мислих по въпроса, но не виждам смисъл.

— Искаш ли да чуеш моето мнение?

— Да не би да мислиш, че ти разказах всичко това само за да си чеша езика?

— Добре тогава. Съгласна съм с теб. Няма смисъл да й казваш. Само ще я нарани. — Рипли въздъхна, защото малко я заболя при мисълта, че Миа страда. — Освен това, ако Миа искаше да знае как е той, щеше да намери начин да разбере.

Лулу кимна:

— Чувствам се по-добре, щом някой друг е съгласен с мен. Върви да се нахраниш. Днес има супа от черен фасул.

— Чудесно. О, Лу? — Рипли се запъти към стълбите, но се спря. — Ако отговориш на писмото на Джейн, пиши й да не казва нищо.

— Така и ще направя.

„Ето, това е — каза си Рипли. — Три добри дела за един ден.“ Какво повече би могла да иска? Приближи се до барплота и натисна звънеца. През отворената врата на кухнята видя Нел, която сервираше супа и сандвич на Мак. Той бе седнал до кухненската маса, а това място се пазеше за приятели. Направи две големи крачки към барплота, но се спря.

„Не и така — помисли си. — Скандалът на обществено място не е начин да се справиш с мъж, ситуация или със собственото си раздразнение.“ Изчака няколко мига, докато се успокои, после заобиколи барплота и влезе в кухнята.

— Здравейте, Нел, Мак. — Опитваше се да изглежда спокойна. — Мирише чудесно. Ще си взема същото като него. Може ли и аз да хапна тук, отзад?

— Разбира се. Искаш ли и кафе? — попита я Нел.

— Нека бъде нещо по-завързано, с мляко. — Рипли свали палтото си, преметна го върху облегалката на стола и приветливо се усмихна на Мак. — Нямате нищо против да ви правя компания, нали, професоре?

— Не. Днес изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Седна срещу него. — Какви са плановете ти?

— Аз го помолих да дойде тук, Рипли. — Нел я стисна за рамото, докато поставяше пред нея купичката със супа. — Да поговорим.

В гърлото й бе заседнала буца, но трябваше да я преглътне.

— Щом нямаш нищо против, аз нямам думата по въпроса.

— Всъщност Мак ме развличаше с разкази за пътуванията и работата си. Много са увлекателни. Ще си поръчам книгите, които ми препоръча — добави Нел и му хвърли поглед, докато приготвяше сандвича на Рипли.

— Надявам се, че ще ми кажеш какво мислиш за тях, след като ги прочетеш.

— Да, разбира се. — Сервира сандвича й. — Сега ще ти донеса кафето с мляко.

Когато Нел бе на такова разстояние, че да не може да го чуе, Мак се наведе напред:

— Не съм я принуждавал.

Рипли вдигна ръка:

— Примирие. Нел разполага със собствения си живот и може сама да взема решения. — „Ах, ти, жалък негоднико!“ помисли си.

— Добре, но искам да разбереш, че е преживяла неща, което никой друг не е преживявал. Няма да я принуждаваш, при каквито и да е обстоятелства.

Фактът, че му повярва, не променяше нищо.

Докато обядваха, тя му разказа за кучето и момчето и той искрено се разсмя. Рипли изпита раздразнение, като установи, че й е приятно да разговаря с него. Този човек бе чудесна компания, въпреки че е плужек.

При други обстоятелства би й се сторило забавно да прекара известно време с него, да го опознае по-добре, да открие всичко, което става в този трескав ум. Разказите му не бяха отегчителни — вече се бе убедила. Освен това имаше страхотни кафяви очи, пленителна усмивка и изваяно тяло, чиито движения й се струваха съвършени.

Тогава си представи как ги разкрива пред Миа — само няколко часа след като бе танцувал с нея.

Рипли нямаше избор — той заслужаваше да бъде унищожен.

— Е — започна тя, — сигурно все още си доста зает с ловенето на призраци и търсенето на… как беше, вихрушка или нещо подобно.

— Да. Създавам си връзки, опознавам острова.

— И някои от жителите му — многозначително допълни тя.

— Разбира се. Все пак разполагам с времето си — сподели той. — Мога да ходя във фитнес залата почти по всяко време. Предпочитам да тренирам в компания.

„Защо не поканиш Миа?“, помисли си Рипли.

— По кое време обикновено ходиш сутрин?

Този въпрос бе излишен, разбира се. Рипли знаеше за всичко, което се случваше под носа й.

— Около седем и половина.

— Струва ми се удобно. — „Всъщност — реши тя — това е чудесно“.

 

Рипли влезе в гимнастическия салон в осем без петнадесет. Той вече се потеше на подвижните стъпала. Когато й се усмихна, единствената й мисъл бе, че никак няма да й е приятно да го смачка като бръмбар. Тренираше под звуците на музика, а не на телевизора. Нима не бе в стила му да проявява любезност?

Тя наглася тежестта на уреда за оформяне на краката, плъзна се, но корем върху пейката и започна упражнения за сухожилията. Нарочно зае поза, в която стегнатите й задни части да са точно пред погледа му.

„Гледай и си мечтай, приятел — помисли си Рипли. — Гледай и си мечтай“.

— Чух, че ще вали още сняг.

Рипли престана да брои наум:

— Небето е покрито с облаци. Купи ли си дърва?

— Все още не съм. Загубих името, което ми даде.

— В джоба на палтото ти е.

— Така ли?

Струваше й се неустоим, когато бе смутен.

— Сложи го там, след като ти го записах. В десния джоб на дългото ти черно палто.

— Аха.

— Изглежда, тази сутрин никой друг не мисли за здравето и добрата си форма — отбеляза тя.

— Всъщност по-рано тук имаше едно момче. Свърши тренировката си точно преди да дойдеш. Имате прекрасни крака, заместник-шериф Тод.

— Така ли мислиш? — Рипли му се усмихна съблазнително. Огледа го критично и отвърна: — Вие също не сте за изхвърляне, доктор Бук.

— Да беше ме видяла, когато бях на осемнадесет! Всъщност на двадесет — поправи се той. — Бях идеалният обект за подигравки на плажа.

— Кльощав ли беше?

— Дългуч, който сякаш има надпис на гърба: „Моля, закачайте се с мен“.

Рипли изпита леко съчувствие към хилавото и без съмнение непохватно момче, но когато си спомни за мисията, с която бе дошла, бързо се отърси от емоциите си.

— Но ти реши да промениш това.

Рипли се обърна, за да направи упражнения за мускулите на прасците.

— Момче с моето телосложение не можеше да се справи с проблема по друг начин, освен като се посвети изцяло на фигурата си. Просто исках да изглеждам добре. Тогава започнах да чета за бодибилдинга.

Рипли не можа да се въздържи и се засмя.

— Да четеш?

— Обикновено така подхождам към нещата — отвърна Мак и сви рамене. — После експериментирах с различни програми, докато открих подходяща. — Очевидно развеселен от разказа си, той й се усмихна. — Съставих си схеми.

— Нали не се шегуваш?

— Не се шегувам — увери я той. — Схеми, диаграми. Компютърен анализ преди и след това. Обединяване на интелекта и физиката. Беше ми от полза.

— Не може да се отрече.

Мак леко се изчерви.

— Не след дълго разбрах, че за да мога да изминавам дълги разстояния пеша, да се катеря до пещери и да си проправям път през джунглата, трябва да развивам физическите си способности. Да изминеш няколко километра пеша при сто процента влажност, с пълна раница и чувствителна апаратура на гръб — е равносилно на това да прекарваш по няколко часа седмично в гимнастически салон.

— Резултатът е чудесен, независимо как си го постигнал. — Рипли стана, за да смени уреда и когато мина покрай Мак, леко го щипна по задните части. Той не реагира, а само я изгледа втренчено и тя се засмя. — Можеш да ми го върнеш винаги когато пожелаеш, сладур. — Продължи упражненията си, явно доволна, че го смути. — Обиколи ли вече острова?

— Не целия. — Мак загуби бройката на пресите, но се опита да възстанови темпото. — Работя, така да се каже, сантиметър по сантиметър.

— Следващия път, когато и двамата имаме няколко свободни часа, ще те разведа из района.

Мак бе започнал да се разгорещява, но причината не бе само в упражненията.

— Мога да се освободя по всяко време.

— Ето най-опасното предложение за една жена. Харесва ми — каза тя с обещаващ тон. — Обичам, когато някой мъж е готов да поема рискове. — Облиза устни. — Мислиш ли за мен?

— Само по десет-дванадесет пъти на ден.

— А! — Рипли се раздвижи и стана от пейката, докато Мак повдигаше тежестите. — Още едно дръзко изказване. За да не се почувстваш засегнат, ще призная, че и аз доста често мисля за теб. — Застана до тежестите, но вместо да избере своите, плъзна върховете на пръстите си по ръката му. — Мм, целият си плувнал в пот. Аз — също. — Приближи се и се отърка в него. — Какво ще кажеш да плъзна ръце по потното ти тяло, а ти — по моето?

Може би, може би ако в главата му бе останала поне капчица кръв, щеше да забележи ехидния блясък в очите й, докато му се усмихваше. Но дори и най-порядъчният мъж често спира да мисли, щом някоя секси жена, изгаряща от желание, се намира толкова близо до него.

— Нека първо да оставя тези неща, преди да ги изпусна върху краката си. Или върху твоите.

— Обичам да докосвам изваяни мъжки мускули. — Рипли стисна бицепсите му. — Издължени… съвършени.

Тежестите издрънчаха като гонг на стойката. Мак прокара ръка през косите й, притегли я към себе си и докосна устните й със своите.

Тогава тя заби лакът в корема му:

— Разкарай се!

Мак се изкашля и едва успя да си поеме въздух:

— Какво? Какво има, по дяволите?

Беше слисан и ядосан. Трябваше да положи голямо усилие, за да овладее дишането си и да престане втренчено да се взира в нея.

— Мислиш, че искам да чувствам ръцете ти върху тялото си?

Мак най-сетне започна да диша нормално и закачливо потърка корема си:

— Да.

— Е, заблуждаваш се. Никой няма право да сваля друга жена зад гърба ми.

— За какво говориш, по дяволите?

— Не се опитвай да се правиш на невинен! Навярно си въобразяваш, че имаш извинение, например — че си забравил за отношенията, които започна с мен, преди да се увърташ около нея, или обратното, но това е непростима дори за разсеян професор като теб.

— Кой? Какво?

Рипли сви ръцете си в юмруци и бе готова да ги използва:

— Не си заслужава. — Завъртя се на пета и гневно се отправи към дамската съблекалня. Ритна стената — просто от ярост — и накуцвайки, се запъти към шкафчето си. Тъкмо се канеше да свали спортното си бюстие, когато Мак влезе след нея.

— Обръщай се и да те няма! — нареди му тя. — В противен случай ще те арестувам за непристойно поведение.

Вместо да се обърне и да си тръгне, той уверено закрачи към нея.

— Имам право на обяснение за това, което става тук.

— Не ти дължа никакво обяснение. А сега — изчезвай!

— Приемаш поканата ми, влизаш тук с гръм и трясък, съблазняваш ме, а след това ме удряш с лакът под кръста и нямам право на обяснение…

— Не беше удар под кръста. И не съм влязла с гръм и трясък.

— Дойде, с цел да ме изиграеш. Искам да знам защо.

— Защото не обичам измамниците и подлеците. Освен това не понасям мъже, които проверяват с колко жени могат да спят едновременно, особено когато се опитват да включат и мен в списъка.

— Не съм спал, дори не съм излизал с жена, от както съм тук.

— Ще добавя още нещо: ненавиждам и лъжците!

Мак я стисна здраво за лактите и я накара да се повдигне на пръсти.

— Не лъжа. И дори не си помисляй да приложиш върху мен някоя от магиите си.

Рипли отвори уста, но след миг отново я затвори. Когато заговори, бе напълно спокойна.

— Махни ръцете си от мен.

Мак я пусна да стъпи на земята и се отдръпна крачи назад.

— Дадох ти да разбереш, че проявявам личен интерес към теб и случайно в момента не се интересувам от никоя друга жена. Не съм измамил никого. Не е в природата ми.

— Купи бутилка хубаво вино и прекара една вечер в прегръдките на Миа.

— Това пък откъде го измисли? — Нервно прокара пръсти през косата си. — Ходих у Миа на вечеря, въпреки че си е лично моя работа. Тя е една от главните причини, поради които съм тук. Интересът ми към нея е професионален. А случайно я харесвам и като човек. Но не съм спал с нея и нямам намерение да го правя.

— Чудесно! — Рипли се почувства неловко и засрамено се обърна към шкафчето си. — Както каза, това си е лично твоя работа.

— Ревнива си. — Мак направи кратка пауза, сякаш да събере мислите си. Или да се успокои. — Преди малко едва не ме накара да изляза от кожата си, но признавам, че сега се чувствам поласкан.

Рипли рязко се обърна:

— Не съм ревнива.

— Повтори онази малка сцена — предложи Мак и неправи енергично движение с палец към залата за фитнес. — Сега отивам да облея главата си с вода и те съветвам да направиш същото.

Излезе навън и вратата шумно се залюля след него.