Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 110 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Небе и земя

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Процедури, извършвани по план, съставен въз основа на изчисления и хипотези — това бяха инструментите на заниманията му с наука, макар и все още не общоприета дисциплина. Те бяха неразделна част от живота му. Освен пътя към открития. Мак винаги бе търсил утеха в тези занимания.

За пръв път, откакто бе поел в тази посока, се чувстваше несигурен.

Никога не се бе колебал да поема рискове, защото без тях не би постигнал нищо значимо. Но всяка стъпка, която предприемаше, сега го отвеждаше все по-напред по странен и интересен път, който не изминаваше сам.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Нел вдигна поглед към Мак, който стоеше, наведен над главата й:

— Напълно.

— Не искам да се чувстваш задължена. — Той прикрепи следващия електрод. — Не мисли, че е наложително да си любезна с един луд. Ако не желаеш, просто ми кажи и ще забравим за това.

— Мак, не мисля, че си луд, и не се чувствам задължена. Просто ми е интересно.

— Радвам се. — Той заобиколи дивана, където лежеше Нел, и я погледна. Както вече й бе казал веднъж, тя сияеше. Освен това явно бе човек с отворено съзнание. — Ще бъда внимателен. Ще процедирам бавно. Но в момента, в който искаш да спрем, просто ми кажи.

— Добре, обещавам. — Трапчинките й затрептяха. — Престани да се тревожиш за мен.

— Не става въпрос само за теб. — Срещна въпросителния й поглед и прокара пръсти през косите си. — Всичко, което направя или не направя сега, по някакъв начин засяга Рипли. Не мога да си обясня откъде е тази убеденост. Не ми се струва логично, но просто го знам.

— Ти си свързан с нея — тихо каза Нел. — Аз — също. Никой от нас не би сторил нищо, което да я нарани. — Докосна ръката му. — Но е много вероятно и двамата да направим неща, които я дразнят. Просто трябва да го приемем.

— Права си. Е, добре… — Кимна към двата електрода в ръцете си. — Трябва да ги сложа… Налага се да отчетем сърдечния ти ритъм, така че…

Нел погледна белите лепенки, закрепени на ръката му.

— А!

— Ако изпитваш неудобство, ще пропуснем тази част.

Прецени изражението му и реши, че единственият мъж, на когото има повече доверие, отколкото на този, който сега се опитва да прикрие смущението си, е съпругът й.

— Щом се налага… — отвърна тя и разкопча блузата си.

Мак действаше бързо и внимателно:

— Просто се отпусни. Ще отчетем ритъма ти при почивка.

Обърна се и започна да работи с уредите, които бе донесъл от къщата. Не бе имал намерение да ги взема и да провежда теста. Искаше да изчака. Но когато с Нел бяха отскочили дотам, тя бе започнала да задава въпроси. Беше взел първите от тях за учтива проява на любопитства, но следващите бяха по-прями и конкретни.

Неусетно се впуснаха в обсъждане на физическите реакции на магията — мозъчни вълни, сърдечен ритъм — в тя се съгласи да се подложи на поредица тестове.

— Е, къде се научи да готвиш?

— От майка си. След като загубихме баща ми, тя започна собствен бизнес с доставки на храна.

Мак направи необходимите настройки и започна да следи показанията.

— Мислила ли си някога да откриеш ресторант?

— В интерес на истината — да, но ми се струва, че е свързано с твърде много ограничения. Харесва ми да имам малка собствена фирма за доставки и да работя в кафенето на Миа. Въпреки че имам някои идеи в тази връзка. Мисля, че бихме могли… че тя би могла — поправи се Нел — да разшири дейността. Открит бар през лятото, може би клуб по готварство. Ще поговоря с нея, когато измисля нещо по-конкретно.

— Имаш глава за бизнес.

— О, определено! — отбеляза тя с нескрита гордост. — Занимавах се с тази част от работата във фирмата на майка ми. Обичам да организирам нещата.

— И да твориш. Влагаш много творчество в готвенето.

Трапчинките й отново се появиха и издадоха искрено задоволство.

— Приятно ми е да го чуя.

— Това е дарба — както силата ти.

Жизнените й показатели бяха стабилни. Мак погледна графиката на ЕКГ и нахвърля някакви записки на лаптопа си.

— Интересувам се кога разбра, че имаш свръхестествени способности. Струва ми се, че Миа го знае, откакто се е родила.

— Така е. Разговаряли сме по този въпрос.

— А Рипли?

— Избягва темата, но мисля, че и с нея е същото. Винаги го е знаела.

„Дали винаги е било бреме за нея?“, запита се Мак.

— А при теб как е?

— Беше откритие и процес на обучение. Като дете сънувах острова и хората, които щях да срещна тук. Но никога не съм мислила за това като за… не знам как да го нарека… спомени или пророчество. После, когато срещнах Евън… — Ръцете й се напрегнаха и отново се отпуснаха. — Забравих за тях или ги блокирах. След като го напуснах, единствената ми ясна мисъл бе за бягство. Но сънищата отново започнаха да ме спохождат.

— Плашеха ли те?

— Не, напротив. Първо ми носеха успокоение, а после — някакъв необясним копнеж. Един ден видях картина на фара, скалите и дома на Миа — и осъзнах, че това е мястото, към което се стремя. Беше… съдба. Знаеш ли какво е най-сетне да откриеш своето място?

Мак се сети за къщата до залива:

— Да, познавам това чувство.

— Тогава навярно знаеш, че не е просто облекчение, а и вълнение. В онзи ден през юни, когато се качих с колата си на ферибота и за пръв път зърнах Систърс, си помислих: „Най-сетне! Тук е моят дом.“

— Познала си го.

— Част от мен. Друга част просто копнееше за това място. После се запознах с Миа — и така започна всичко.

Той продължи да следи показанията и съсредоточено да изчислява промените, повишенията и спадовете.

— Би ли могла да я наречеш своя учителка?

— Да. Макар и да твърди, че само ми е припомнила неща, които зная. — Нел извърна глава към Мак. „Изглежда толкова спокоен! — помисли си тя. — Спокоен и сдържан.“ А гласът му издаваше приятелска топлота. — Когато за пръв път ми помогна да използвам магическите си способности, раздвижих въздуха.

— Как ти се стори?

— Изумително, вълнуващо. И някак познато.

— Можеш ли да го направиш сега?

— Сега?

— Стига да не те смущава. Нищо голямо. Не искам да разместваш мебелите. Само лек вятър — заради показанията.

— Ти си много интересен човек, Мак.

— Моля?

— Само лек вятър заради твоите показания — засмя се тя. — Нищо чудно, че Рипли е луда по теб.

— Какво каза?

— Добре. Да полъхне вятър лек и зарадва тоз човек.

Още преди въздухът да се раздвижи, показанията скочиха. „Като пристъп“, помисли си Мак и отбеляза промените в сърдечния ритъм и мозъчните вълни.

Уредите отчетоха още по-голямо покачване, когато наистина полъхна вятър.

— Невероятно! Погледни тази графика! Знаех си. Не е просто повишение на мозъчната активност, а почти пълно активиране на дясното полукълбо. Творчество, въображение. Страхотно!

Нел отново се засмя и успокои въздуха. „Нищо особено, доктор Бук.“

— Това ли търсеше?

— Голяма част от хипотезите ми се потвърждават. Можеш ли да направиш нещо друго? Нещо по-сложно. Не че това, което стори току-що, е малко — побърза да добави той. — Нещо, което изисква по-голямо усилие.

— По-шокиращо?

— Точно така.

— Нека помисля.

Сви устни, докато размишляваше. Искаше да го изненада и затова изрече наум заклинание за приятно и силно въздействие върху сетивата.

Този път покачването настъпи по-бързо и бе по-голямо. Иглата на ЕКГ — графиката се движеше с широк размах. Внезапно зазвуча музика на арфи, гайди и флейти, появиха се дъги и стаята се изпълни с нежен аромат на пролетни цветя.

Мак едва успя да отчете бързите промени. За да бъде сигурен, че всичко е запаметено, провери камерите, мониторите и буквално затанцува около ЕКГ-апарата.

— Харесва ли ти? — закачливо попита Нел.

— Страхотно е, мамка му! Извинявай. Можеш ли да го задържиш още минута? — попита, докато проверяваше енергийния сензор. — Между другото наистина ми харесва.

— С нетърпение очаквам пролетта.

— Аз — също, особено през последните два дни. Дишането е учестено, но не значително. Пулсът е ускорен, стабилен. Физическото усилие изглежда минимално. Хм, сърдечният ритъм отново е напълно спокоен. Дали това спокойствие се дължи на използваната сила или на резултата?

— На резултата — отвърна Нел.

Той примигна и отново я погледна съсредоточено:

— Какво?

— Говореше на себе си, но мисля, че знам отговора. — Тя се засмя, когато видя Диего да влиза в стаята и да се опитва да си поиграе с дъгите й. — Това е успокояваща магия. Кара ме да се отпусна.

— Така ли? — Заинтригуван, той седна на пода до нея и се заслуша в нежния звън на струните на арфи. — Би ли казала, че физическите ти реакции отразяват естеството на магията?

— Именно.

— Значи онази вечер на поляната са били по-силни заради онова, което направихте — и защото трите бяхте заедно.

— Усещането винаги е по-силно, когато сме трите. Чувствам се така, сякаш мога да преместя планини. Часове след това съм заредена с енергия.

Мак си спомни в каква посока бе насочила Рипли тази енергия и прочисти гърлото си.

— Добре. А как успяваш да поддържаш действието на магията, докато те разсейвам с приказки?

За миг Нел го изгледа с недоумение.

— Никога не съм мислила за това. Уместен въпрос. Не осъзнавах, че ме разсейваш. Нека помисля… може би просто действието продължава — предположи тя.

— Не, не е точно така. По-скоро мога да върша две неща едновременно.

— Като например да се чешеш по главата и в същото време да потъркваш корема си.

— Не — отвърна Нел. — По-скоро… като да готвиш печено и да слагаш масата. Можеш да мислиш за едното и да не го оставиш да загори, но същевременно лесно успяваш да се справиш с другото.

— Колко е девет по шест?

— Петдесет и четири. О, разбирам — функциите на лявото полукълбо. Добра съм в сметките.

— Кажи азбуката отзад напред.

Тя се съсредоточи и започна. Два пъти забави, поколеба се, но музиката и цветовете не изчезнаха нито за миг.

— Имаш ли гъдел? Изражението й стана подозрително:

— Защо?

— Искам да опитам с физическо разсейване.

Притисна коляното й и я накара да подскочи. Точно в този миг Рипли и Зак влязоха в стаята.

— Какво става тук, по дяволите?

Щом чу гласа на Рипли, Мак потръпна и мислено се упрекна, че не бе погледнал часовника. След това осъзна, че ръката му все още е върху коляното на Нел — а съпругът й е въоръжен! — и бързо я отмести.

— Мм.

— Доколкото виждам — каза Зак и намигна на Нел, — този приятел си позволява волности със съпругата ми. — Люси бе влязла заедно с него и той машинално се наведе да я погали по главата, докато тя подушваше въздуха и махаше с опашка. — Би трябвало да разчистим сметките си навън.

— Слушам обяснението ти — обади се Рипли, което напомни на Мак, че и тя е въоръжена.

— Аз… Нел се съгласи да участва в няколко експеримента… — започна той.

— Не е съвсем вярно — намеси се Нел и го накара да пребледнее. Щом видя ужасения му поглед, тя избухна в смях: — Сама изявих желание да участвам.

— Би ли спряла музиката и светлинните ефекти? — хладно каза Рипли.

— Добре.

Нел прекъсна действието на магията и за миг настъпи пълна тишина.

— Е… — Зак съблече палтото си. — Какво има за вечеря?

— Можеш да ми помогнеш да я приготвя — весело отвърна Нел. — Веднага щом ме откачат от тези машини.

— О, извинявай. Сега ще… — Мак посегна към електродите, които отчитаха сърдечния й ритъм, но отдръпна ръцете си, сякаш ги бе опарил. — Нали няма да ме застрелят в гръб? — попита той Нел.

— Уверявам те, че Зак няма да го направи. Просто се пошегува с теб.

— Нямах предвид него.

Възможно най-внимателно откачи електродите и се обърна, когато тя започна да закопчава блузата си.

— Беше забавно — сподели Нел, щом стана. — И ползотворно. Зак, ела да ми помогнеш в кухнята. Веднага!

— Добре, добре. Мразя да пропускам забавления — промърмори той, когато тя го поведе към вратата.

— Добре, Бук. Ще ми обясниш ли най-сетне защо не трябва да вадя оръжието си?

— Защото насилието никога не е разумно решение. — Отговорът й бе гневно гърлено ръмжене. Мак прекъсна изключването на уредите си и се обърна към нея. — Добре, явно си ми сърдита поради две причини, така че ще карам едно по едно. Между мен и Нел не се е случило нищо интимно. Всичко беше напълно професионално.

— За бога, ако си бях помислила нещо друго, вече нямаше да си жив!

— Не се и съмнявам. — Свали очилата си, за да я види по-ясно и да ги запази — в случай че тя замахне с юмрук срещу лицето му. — Освен това си ядосана, защото донесох част от апаратурата за експеримента с Нел.

— Бинго! Поканих те на вечеря в дома си. Това не е някаква скапана лаборатория.

— Този дом е и на Нел — напомни й той. — Не бих донесъл нищо без нейно съгласие.

— Придумал си я.

— Умея да придумвам, когато се налага — призна той. — Но този път не бе необходимо. Истината е, че тя проявява голям интерес. Изучава същността си и това с част от себепознанието. Съжалявам, че те разстройва, боях се, че ще реагираш така. Ако бях обърнал внимание колко е часът, щях да изключа всичко, преди да се приберете.

— Значи се канеше да го скриеш от мен? Интересно!

Беше завладян от гняв:

— Не бих си го и помислил, заместник-шериф Тод. Никога не съм крил заниманията си от теб и не бих го сторил и сега. Но от самото начало се опитвам да се съобразявам с отношението ти към тях.

— Тогава защо…

Мак размаха пръст и я прекъсна:

— Просто трябва да приемеш факта, че това е работата ми. Но тук е твоят дом и присъствието ми в него при тези обстоятелства те дразни. Извинявам се. Петнадесет минути ще ми бъдат достатъчни да събера и изнеса всички уреди. Ще уведомя Нел да готви за един човек по-малко.

— О, престани да се държиш като смахнат!

— Знаеш ли, Рипли, няма смисъл да спорим, докато стигнем до задънена улица. Не е в ничий интерес.

Когато той посегна да свали камерата си от статива, тя хвана косите си и рязко ги дръпна, докато силната болка проясни съзнанието й.

— Може би е в мой. Не съм те молила да си тръгваш.

— А за какво ме молиш?

— Не знам! Прибирам се след напрегнат работен ден, уморена и изнервена, влизам и те заварвам да правиш щури експерименти с Нел, която не просто ти съдейства, а го прави с безкрайно удоволствие. Исках да пийна една бира и да взема душ, не бях настроена за скандал.

— Напълно обяснимо. Дължа ти извинение само за това, че не прецених кога да свърша с експеримента. Но то не променя факта, че се занимавам с такива неща.

— Прав си, не го променя. — „Не променя и това — помисли си тя, — че бях готова да го сграбча за гърлото и че е очаквал да реагирам точно така.“ Не само се държеше ужасно, а и бе предсказуема! Беше унизително да си го помисли. — Пропусна една от причините да ти се сърдя.

Мак прибра камерата и затвори лаптопа си.

— И тя е?…

— Искам да знам защо не се обърна към мен.

— Не успях да те попитам дали имаш нещо против да проведа експеримента с Нел, защото ти не беше тук.

— Не, защо не помоли мен да ти съдействам? — Когато срещна озадачения му поглед, тя сви рамене. — Мисля, че е непочтено от твоя страна да потърсиш първо Нел, а не мен.

Точно когато смяташе, че я е наддумал, Рипли бе прибегнала до друга тактика.

— А би ли се съгласила?

— Не знам — въздъхна тя. — Може би. Поне бих си помислила. Но ти не ме попита.

— Сериозно ли говориш или нарочно извърташ нещата в тази посока, за да ме правиш на глупак? — Въпреки че понякога се държеше като смахнат учен, умът му бе остър като бръснач.

— Тази част е само страничен ефект от държането ми. Не трябваше да те нападам така. Извинявай за обидното отношение към работата ти.

— Сега пък се извиняваш! Трябва да поседна.

— Успокой се, Бук. — Рипли се приближи към него и сложи ръце на раменете му. — Донеси бирите, а после, докато взема горещ душ, ще ми обясниш какви са тези твои експерименти. Може би ще ти позволя да ги проведеш и с мен.

— Мога да го направя. — Протегна ръце и хвана нейните, преди да ги отмести. — Но първо имам един въпрос. Защо изведнъж реши да ми съдействаш?

— Защото, както сам каза, трябва да приема факта, че това е работата ти. Уважавам те, Мак. Изглежда, налага се да свикна да уважавам и заниманията ти.

Никое професионално постижение и академично звание не му бе донесло такава радост, както това трудно извоювано изявление. Приближи се към нея и обхвана с длани лицето й:

— Благодаря ти.

— Няма за какво. И все пак си смахнат.

— Разбрано.

Усети как устните й се разтегнаха в усмивка, когато ги докосна със своите.

 

— Паранормалната наука…

— Слушай, така ще ме накараш да се разколебая още в началото — предупреди го Рипли. — Според мен това са взаимно изключващи се думи.

Бяха в спалнята й и тя седеше с кръстосани крака на леглото, докато той нагласяше апаратурата си.

— Преди време и астрономията е била считана за отклонение от основните научни дисциплини. Ако науката не разширява обхвата си и не изучава всички възможности, настъпва застой. Не бихме открили нищо ново, ако тъпчем на едно място.

— Науката и образованието са част от нещата, превърнали магията в нещо неприемливо и допринесли за преследването на онези, които я практикуват.

— Права си, но бих добавил към тази смесица: невежество, нетолерантност и страх. Именно науката и образованието могат след време да постигнат обратното.

— Безпощадно са клали такива като нас. — В гласа й се долови хладен гняв и мъчителен страх.

— Не можеш да простиш?

— А ти би ли могъл? — Рипли неспокойно раздвижи рамене. — Не мисля за това често, но не е зле понякога човек да си спомня какво може да се случи, когато хората започнат да те сочат с пръст.

— Тревожиш се какво би те сполетяло, ако външни хора започнат да любопитстват?

— Мога да се грижа за себе си. Както сестрите са се погрижили за спасението си. Знаеш ли колко вещици са били обесени в Салем, Мак? Нито една — побърза да каже, преди да чуе отговора му. — Всичките са били невинни, безпомощни жертви.

— Затова си станала ченге — отбеляза той. — Избрала си да закриляш невинните и безпомощните заради онези, които не е имало кой да защити.

Тя понечи да заговори, но само въздъхна:

— Не е необходимо човек да е супергерой, за да пази реда на Трий Систърс.

— Не това е важното, нали? Ти закриляш, Миа образова чрез книгите, а Нел храни. Всяка от вас е избрала призванието си, за да лекува стари рани. За равновесие.

— Струва ми се, че задълбаваме твърде надълбоко.

Мак нежно погали косите й, преди да се залови със свързването на кабелите.

Тази ласка отпусна всички мускули в тялото й.

— Подлагала ли си се някога на хипноза?

Щом чу въпроса, мускулите й отново се стегнаха:

— Не. Защо?

Той нехайно се извърна към нея:

— Бих искал да опитам. Правоспособен съм.

— Не си правил такива шантави неща с Нел.

— Не бих употребил думата шантави. Не, не съм хипнотизирал Нел. Не исках да насилвам нещата. Но с теб имаме по-различна връзка. Ще ми се да вярвам, че помежду ни съществува пълно доверие. Не бих те наранил.

— Знам. Всъщност може би няма да ми подейства.

— Това е едно от нещата, които искам да разбера. Процесът е прост, основан на техники за релаксация, и е напълно безопасен.

— Не се страхувам…

— Добре. Тогава легни.

— Почакай. — Паника скова гърлото й. — Защо просто не процедираш по същия начин, както с Нел преди вечеря?

— Точно това смятам да направя. Но ми се иска да добавя още няколко теста, стига да си съгласна. Първо, интересувам се дали дарбата ти те прави повече или по-малко податлива на хипноза. Второ, ако можеш да бъдеш хипнотизирана, дали в това състояние си способна да проявяваш способностите си.

— Хрумвало ли ти е, че е възможно в това състояние да нямам пълен контрол?

Той разсеяно кимна и я побутна да легне по гръб:

— Би било интересно, не мислиш ли?

— Интересно. Господи! Не помниш ли, че Миа изгори една от джаджите ти, когато бе леко раздразнена?

— Беше забележително! Но не ме нарани — напомни й той. — И ти няма да ме нараниш. Сега ще те включа. Обясних ти за какво служат машините.

— Да, да.

— Трябва да свалиш пуловера.

Рипли хвърли поглед към камерата и закачливо попита:

— Гледаш ли тези касети с колегите си на ергенски партита?

— Разбира се. Видеофилм с полугола жена е идеалното развлечение след досадна лабораторна работа. — Целуна я по челото, преди да закрепи електрода. — Но тази ще запазя в личната си колекция.

Премина през същите стъпки, както с Нел. Непринуден разговор, наблюдение и записване на жизнените й показатели при почивка. Когато я помоли да направи малка магия, настъпи лека промяна. „Тревожност“, отбеляза той. Явно нямаше особено желание да показва силата си.

Все пак изпълни молбата му и лампата в съседната баня бързо запримигва.

— Правех това, докато Зак взема душ, когато бяхме деца — сподели тя. — Само за да го ядосам.

— Покажи ми нещо по-голямо, по-впечатляващо. Пулсът й се учести повече, отколкото на Нел. „Отново тревожност“, реши той. Но между графиките на мозъчните вълни имаше забележителна прилика.

Рипли сви ръце в шепи и ги вдигна. В тях засия кълбо от светлина, което полетя към тавана. След него още едно, и още едно… Докато гледаше как се подреждат, той се усмихна.

— Бейзболно игрище. Деветима играчи.

— Още един батсмън — добави тя и изпрати поредното кълбо. — И това правех като дете. — Осъзна, че й е липсвало. — Когато не можех или не исках да заспя. Да видим ще му хареса ли играта на фастбол. — От кълбото — питчър се откъсна друго, по-малко и синьо. Чу се пронизителен звук и пробегна лъч светлина.

— Браво! База, дясно. Тройно прегрупиране. — Забравил за уредите си, Мак седна на ръба на леглото и с интерес проследи първата част от играта. — Продължавай! — настоя той. — На колко години беше, когато осъзна, че притежаваш дарба?

— Не знам — откакто се помня. Двойна игра. Върви като по вода.

— Играла ли си някога наистина?

— О, да! Умея да хващам. А ти?

— Не. Твърде непохватен съм. Колко правя осемдесет и четири делено на дванадесет?

— Удар! Страничният се оттегля. Какво колко прави? Математика. Мразя сметките! — Рипли смръщи вежди. — Не знаех, че ще ме изпитваш.

— Опитай — подкани я той и отново стана да погледне показанията.

— Мразя числото дванадесет. Ниско, аут! Шест. Не, почакай. По дяволите! Седем по две е четиринадесет, значи… Седем. Е, и?

Беше обзет от вълнение, но единственото, което лицето му изразяваше, бе, че му е забавно.

— Въпреки че задейства лявата половина от мозъка си, магията продължи да действа.

Рипли изреди азбуката на обратно на един дъх. Мак не бе напълно сигурен какъв признак е това за ума и характера й, но показанията бяха високи и стабилни.

— Добре. Достатъчно, спри!

— Тъкмо започна да става интересно.

— По-късно ще продължим.

— Чувствам се като в училище — промърмори тя, но разтвори шепи, събра кълбата едно по едно и ги угаси.

— Искам отново да се отпуснеш. Вдишай през носа и издишай през устата. Бавно, дълбоко.

Готова да се нацупи заради прекъсването на играта, Рипли го погледна и видя това, което бе видяла и Нел — спокойствие и непоколебима увереност.

— Достатъчно отпусната съм.

— Дишай, Рипли! Брой колко пъти. Бавно, дълбоко, спокойно. — Седна до нея на леглото и провери пулса и с ръка. — Отпусни пръстите на краката си.

— Какво да отпусна?

— Пръстите на краката. Нека се отпуснат и тялото ти се освободи от цялото напрежение.

— Не съм напрегната. — Но пулсът й се ускори. — Ако това е прелюдия към хипноза, няма да се получи.

— Нека поне да опитаме. — Без да откъсне поглед от лицето й, Мак плъзна ръка към свивката на лакътя и обратно към китката й. Пулсът й отново бе умерен. — Отпусни ходилата си. Цял ден си била на крак. Нека напрежението излезе от тях. От глезените ти.

Гласът му бе тих и успокояващ, а допирът на пръстите му и бе приятен.

— Отпусни прасците си! Сякаш в тялото ти нахлува вода и отмива напрежението. Нека и съзнанието ти почива. Не мисли за нищо. Коленете ти се отпускат, после и бедрата ти. Представи си празна бяла стена — без нищо по нея. Това успокоява очите. — Мак извади медальона изпод ризата си. Два пъти уви верижката около ръката си. — Вдъхни спокойствие, изгони напрежението. Тук си в безопасност. Можеш просто да се носиш, отпусната.

— Не трябва ли да кажеш, че ми се приспива?

— Не. Дишай! Съсредоточи се върху медальона. Пулсът й отново запрепуска, когато той задържа украшението пред погледа й.

— Това е на Миа.

— Отпусни се. Съсредоточи се. В безопасност си. Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

Рипли овлажни устни:

— Каквото и да правиш, няма да се получи.

— Медальонът е пред тази бяла стена. Той е единственото нещо, което виждаш. Единственото, което искаш да виждаш. Проясни съзнанието си. Гледай само към медальона. Слушай гласа ми. Изпитваш нужда да чуваш само него. — Продължи да я релаксира постепенно, докато клепачите й се притвориха. Тогава я въведе в състояние на дълбока хипноза. — Доброволката е необичайно податлива на хипноза. Жизнените признаци са стабилни, показанията са нормални за състояние на транс. Рипли, чуваш ли ме?

— Да.

— Искам да помниш, че си в безопасност и не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш или ти е неприятно. Ако те помоля за нещо, което не искаш да направиш, кажи ми. Разбираш ли?

— Да.

— Можеш ли да раздвижиш въздуха?

— Да.

— Ще го направиш ли? Леко.

Тя вдигна ръце, сякаш за прегръдка — и въздухът затрептя като развълнувана водна повърхност.

— Как се чувстваш? — попита Мак.

— Не мога да обясня. Щастлива, но и уплашена.

— От какво?

— Желая това твърде силно.

— Направи отново онази магия! — нареди той. Не бе честно да й задава такива въпроси, без да е поискал съгласието й, преди да я хипнотизира. — Помниш ли светлинните кълба? Можеш ли да ги създадеш отново?

— Не ми разрешават да си играя, когато е време за сън — каза тя с детски глас, в който прозвуча дяволита нотка. — Но тайно го правя.

Мак се загледа в нея, вместо в кълбата, които се издигнаха към тавана.

— Доброволката е в регресия, без да е имало директно внушение. Изглежда, детската игра е предизвикала това.

Като учен искаше да продължи в тази посока, но съвестта му не го позволи:

— Рипли, ти не си малко момиче. Искам да останеш тук и сега!

— С Миа се забавлявахме. Ако не трябваше да порасна, все още щяхме да бъдем приятелки.

Последните думи бяха изречени сърдито и тя нацупи устни, докато си играеше с кълбата.

— Трябва да останеш тук и сега!

Последва дълга въздишка:

— Да, тук съм.

— Може ли да докосна едно от кълбата?

— Няма да пострадаш. Не искам да те наранявам. — Спусна едното от тях достатъчно ниско над главата му, за да го достигне.

Мак проследи с пръсти съвършената му сферична форма.

— Красиво е. Това, което е вътре в теб, е красиво.

— Има и тъмна страна. — След тези думи тялото й се изви и светлините се разлетяха из стаята като ярки звезди.

Мак инстинктивно залегна. Кълбата засвистяха и запулсираха в кървавочервено.

— Спри магията!

— Нещо наближава. Преследва плячка, иска да се храни. — Косите й започнаха да се накъдрят. — То се връща. С тройна сила.

— Рипли! — Светлините профучаха покрай лицето му, когато се втурна към нея. — Спри я! Искам да прекъснеш действието й и да се върнеш. Ще броя от десет назад.

— Тя се нуждае от напътствията ти.

— Ще я изведа от това състояние. — Мак сграбчи раменете на Рипли, която в момента бе друга жена. — Нямаш право да се вселяваш в нея!

— Тя е в мен и аз съм в нея. Покажи й пътя. Покажи й нейния път. Не бива да поема по моя — или сме загубени.

— Рипли, съсредоточи се върху гласа ми. Върху моя глас. — Необходимо бе невероятно самообладание, за да продължи да говори със спокоен тон. Настойчив, но спокоен. — Върни се, когато стигна до едно, ще се събудиш.

— Той носи смърт. Жадува смърт.

— Няма да я получи! — решително отсече Мак. — Десет, девет. Бавно се събуждаш. Седем, шест. Ще се почувстваш отпочинала, ободрена. Пет, четири. Ще си спомняш всичко. В безопасност си. Върни се. Събуди се, Рипли! Три, две, едно.

Докато броеше, видя как тя се върна — не само в съзнание, а и към физическата си същност. Клепачите й затрептяха, светлинните кълба изчезнаха и в стаята настъпи тишина.

Рипли въздъхна и преглътна.

— Мамка му! — бе единственото, което успя да промълви, преди Мак да я сграбчи и да я притисне в скута си.