Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven and Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 110 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Небе и земя

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Нел изпита странно чувство, когато почука на вратата на къщата, в която някога бе живяла. Все още приемаше жълтата къщичка като своя.

Беше прекарала много по-дълго време в белия палат в Калифорния, но никога не го бе смятала за свой дом. Той бе като затвор за нея, от който бе рискувала живота си, за да избяга. А в къщичката до гората, която бе нейна само за няколко месеца, бе преживяла най-щастливите мигове в живота си. Тя бе първият й истински дом, където се бе чувствала защитена и силна. В нея се бе влюбила в Зак. Дори насилието, упражнено над нея тук, и пролятата кръв не можеха да нарушат чувството за принадлежност, което й бе дала жълтата къщичка с малки стаи.

Почука и търпеливо изчака на площадката пред входната врата, докато Мак й отвори.

Изглеждаше смутен. Не се бе обръснал, а косата му бе сплъстена.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Не, от часове съм на крак. — Прокара пръсти през косите си и ги разроши. Какво ли правеше тя тук? Дали имаха уговорена среща? Господи! Колко ли беше часът? — Умът ми е… Заповядай, влез.

Нел надзърна и видя, че стаята е претъпкана с апаратура. Примигваха светлини и от време на време се чуваше пронизителен звук.

— Навярно работиш. Не искам да те притеснявам. Просто се отбих да ти донеса от снощния десерт. Не успя да го опиташ.

— Десерт ли? О, добре. Благодаря. Хайде влез.

— Всъщност отивах на работа, така че само… — Вече бе заговорила за случилото се предишната вечер и не можеше да се откаже. Сви рамене, влезе и затвори вратата след себе си. — Само ще оставя това в кухнята.

— Аха. Погледни. Почакай, почакай. — Мак вдигна едната си ръка, докато с другата водеше записки, гледайки към някаква графика, която й напомни за показания на сеизмограф. След миг отново погледна към нея и засия. — Направо искриш.

— Моля?

— Показанията на уредите се промениха в мига, в който влезе.

— Наистина ли?

Нел бе заинтригувана, но когато се приближи, установи, че колкото и отблизо да погледне, няма да разбере нищо.

— С Рипли е различно — продължи Мак. — Нейните показания са колебливи. Но ти, ти си човек с напълно ясни намерения.

Нел нацупи устни:

— Това ме прави скучна.

— Напротив. — Мак взе чинията и когато отметна хартията, с която бе покрита, за да извади парчето пай, разпръсна наоколо трохи. — Излъчваш спокойствие. Бих казал, че си жена, която е намерила своето място и е щастлива тук. Съжалявам, че снощи развалих вечерята.

— Не е така. Ако желаеш да изядеш това сега, нека ти донеса вилица.

Мак тръгна след нея към кухнята и я проследи с поглед, когато посегна към дясното чекмедже да извади вилица.

— Не се ли…

— Не се ли чувствам притеснена тук? — довърши тя вместо него и му подаде вилицата. — Не, къщата е чиста, сама я пречистих. Трябваше да го направя сама.

— Значи мога да бъда спокоен. Шериф Тод е голям щастливец.

— Да, така е. Седни, Мак. Имам на разположение десет минути. Искаш ли да ти приготвя кафе?

— Ами… — Погледна към парчето пай. Не можеше да си спомни дали бе закусвал. Освен това паят изглеждаше съблазнителен. — Разбира се.

— Каза, че при Рипли е различно — отбеляза Нел, докато отмерваше необходимото количество кафе. Това, което бе останало в кафеварката, изглеждаше почти толкова отвратително, колкото и миришеше, и тя го изля в мивката. — Прав си. Не знам за всички причини, поради които отхвърля тази тема, и не мисля, че имам право да говоря зад гърба й, но тя ми е зълва, така че ще те попитам направо: твоят интерес към нея само с работата ти ли е свързан?

— Не. — Мак смутено се раздвижи. Беше човек, свикнал по-скоро да задава въпроси, отколкото да отговаря. — Всъщност може би щеше да бъде по-лесно за мен, а със сигурност — и за нея, ако не бе свързана с работата ми. Но тя е. Беше ли добре, когато се прибра снощи?

— Вече не беше ядосана. Разстроена, но не и ядосана. Признавам, че снощи аз нагласих нещата.

— Имаш предвид розовите свещи, розовия кварц, стръковете розмарин и така нататък? — Отново успокоен, Мат сложи още едно парче от пая в устата си. — Забелязах.

— Много си прям. — Нел смутено остави чашата. — Не съм направила магия.

— Благодаря — отвърна той с пълна уста. — Сигурен съм, че ти е минало през ум. Поласкан съм, че ме намираш за достоен да бъда с Рипли.

— Шегуваш ли се с мен?

— Не съвсем. Аз я разстроих снощи и съжалявам. Но ще се разберем помежду си. Трябва да приема, че е такава, каквато е, а тя да приеме работата ми.

Нел наклони глава встрани и го погледна изпитателно:

— Бързо щеше да я отблъснеш, ако беше твърде настоятелен.

— Добре е да го знам. Имаш ли нещо против да поговорим и да записвам разговора?

— Не.

— И не поставяш никакви условия?

Нел сложи чашата с кафето си на масата:

— Няма да ти кажа нищо, което не искам да знаеш. Все още се уча, Мак. Мога да науча също толкова от теб, колкото и ти от мен. Но сега трябва да отивам на работа.

— Само един въпрос. Това, че притежаваш дарба, прави ли те щастлива?

— Да. Щастлива, съсредоточена и силна. Но мога да бъда същата и без тази дарба. — Трапчинките й трепнаха. — А сега ме попитай дали щях да бъда толкова щастлива без Зак.

— Не е необходимо.

 

Когато Нел си тръгна, Мак седна и дълго размишлява за нея — как е успяла да се пригоди към ритъма на живот на острова и да свикне със силата, която притежава.

Беше сигурен, че не й е било лесно, и все пак като че ли за нея бе напълно естествено да преодолее ужаса от миналото и да започне нов живот.

Това, което й се бе случило, не беше я уплашило. Беше способна отново да има доверие на хората, отново да се влюби. Да стане личност. Мак реши, че това прави Нел най-достойна за възхищение от всички жени, които познава.

Можеше да разбере и защо Рипли бе толкова упорито решена да я защитава. Колкото и твърдоглава да бе тя, той трябваше да я убеди, че не представлява заплаха за Нел.

Мак опакова уредите, които бе решил да вземе със себе си по време на заплануваната обиколка. Прекара около десет минути в търсене на очилата си, докато най-сетне откри, че ги е закачил за джоба на ризата си. Намери ключовете си в шкафчето за лекарства в банята, взе няколко молива и се отправи към южната част на острова.

Къщата на Лоугън го привличаше. Не би могъл да обясни почти осезаемата сила, която го теглеше натам, докато стоеше на глинестия бряг, загледан в нея. Беше голяма и асиметрична. Не би могъл да каже дали е красива или просто интересна.

„Впечатляваща е“, реши той, докато изваждаше диктофона, за да запише мислите си.

— Къщата на семейство Лоугън се намира в южната част на острова и до нея се стига по тесен, неравен път. Наоколо има и други къщи, но тя е разположена най-високо и е най-близо до морето.

Замълча за миг и усети полъха на соления морски бриз. Днес цветът на водата бе тъмносин, а вълните сякаш се надигаха право от тайнствените дълбини.

Обърна се и разгледа и останалите къщи. Навярно повечето от тях се даваха под наем. Не се чуваха никакви звуци, не се забелязваше движение, освен на морето и въздуха и полета на чайките.

„Скалите на Миа.“ Странно бе, че се намираха почти на противоположния край на острова. „Тук са по-живописни — помисли си. — По-драматични.“ Мястото му се струваше съвършено. Беше сигурен, че има какво да открие.

— На три етажа е — продължи да записва наблюденията си Мак. — Струва ми се, че след като е била построена, са направени няколко допълнения. Дървените части, доколкото мога да преценя, са от кедрово дърво, посивяло от годините. Изглежда, някой се грижи за поддържането й, защото капаците на прозорците са наскоро боядисани в сиво-синкав цвят и изглеждат чисти. Верандите са доста големи, а част от задната е остъклена. На втория и третия етаж има множество балкони с извивки и висящи орнаменти. Мястото е усамотено, но не изглежда самотно. По-скоро сякаш е в очакване. Имам странното усещане, че очаква мен.

Мак мина по пясъчната пътека, която пресичаше тревната площ около къщата, стигна до задната част и застана почти над плажа да погледа тихото заливче. Имаше пристанище — също добре поддържано, но не се виждаше завързана лодка.

Не би било зле да има лодка. Най-добре — моторница.

Освен това суровият вид на къщата трябваше да бъде смекчен с цветя. Би трябвало да проучи какво вирее най-добре на този тип почва. Помисли си как ли би изглеждало, ако и двата комина пушеха, и как би се чувствал човек през зимата, пред запаления огън в камината, с поглед, зареян в морето.

Отърси се от бляновете, върна се до колата си и извади апаратурата. До пещерата нямаше много път. Забеляза, че сенчестият й вход е скрит от къщата зад малко възвишение, което я прави още по-уединена и загадъчна. „Чудесно място за деца, търсещи приключения, и за влюбени двойки“, помисли си Мак.

Но ако все още се използваше за тази цел, защо ли не се забелязваха никакви следи? Докато се движеше по пътеката, не откри нито хартийки, нито стъпки — никакви знаци.

Наложи се да се върне два пъти и въпреки че въздухът в пещерата бе хладен и влажен, свали якето си. Нагласи апаратурата — под звуците на течаща вода, чийто ромон отекваше в долната камера.

Пещерата не бе много голяма. Премери на дължина около три метра и половина, а на ширина — по-малко от два и половина. Беше благодарен, че централната част е висока повече от два метра. Познаваше други пещери, където бе принуден да прикляка, да се прегърбва и дори да лази по корем.

Този път носеше халогенно джобно фенерче, което не бе взел при първата си обиколка. Изследва всеки сантиметър от пещерата и апаратурата направо полудя.

— Тук има нещо — промърмори той. — И без уредите го усещам. Като че ли някакви слоеве енергия. Нови, напластени върху по-стари. Ако пещерата, спомената в изследванията ми, е тази, това означава… Какво има тук?

Спря се и освети с фенерчето стената на пещерата. Трябваше да приклекне, за да го види по-ясно.

— Прилича на келтско писмо — продължи след миг, докато разглеждаше думите, издълбани в камъка. — Ще трябва да го преведа, когато се върна.

Засега само преписа думите в бележника си и прерисува символа под тях.

— Келтски възел — знак за триединство. Този надпис изглежда толкова стар. Десет, най-много двадесет години. Още едно предположение. Ще го проверя, за да се уверя.

След това прокара пръсти по издълбания надпис. Вдлъбнатините се изпълниха със светлина и от тях заструиха тънки лъчи. Върховете на пръстите му се затоплиха.

— Господи! Това се казва находка!

Подскочи, за да вземе уреда си за измерване и видеокамерата, забравил за ниския сводест таван на пещерата. Удари главата си така силно, че видя звезди посред бял ден.

— Идиот! Негодник! По дяволите! Господи! — Разтри главата си с ръка и продължавайки да сипе ругатни, запристъпва напред, докато острата болка премина в пулсираща.

Болката бе изместена от отвращение, когато забеляза кръвта, размазана по дланта му. Потисна гнева си, извади носна кърпа и я сложи върху цицината, която бе започнала да се образува. Продължи да държи кърпата, докато изваждаше измервателния уред и камерата. След миг седна на земята.

Направи измерванията, записа ги, а после, готов да документира измененията, отново прокара пръсти по издълбания надпис. Този път не се случи нищо.

„Хайде, видях каквото видях, дори получих малко мозъчно сътресение — като наказание за любопитството си“.

Опита отново, но издълбаният надпис остана тъмен, а камъкът — хладен и влажен.

Не се обезсърчи, остана на мястото си и се опита да проясни мислите си. Престана да обръща внимание на досадната болка. Когато отново вдигна ръка, уредите записукаха.

— Какво правиш, по дяволите? Сеанс ли провеждаш?

Рипли бе застанала на входа на пещерата, а слънчевата светлина струеше около тялото й като ореол. Твърде много мисли се въртяха в главата му и всичките бяха свързани с нея. Засега се отказа от надписа и я погледна.

— Днес на патрулна обиколка по пещерите ли си?

— Видях колата ти. — Огледа апаратурата му, докато влизаше навътре. Все още се чуваше пронизително пиукане. — Какво правиш тук, седнал на земята?

— Работя. — Мак се обърна, за да я погледне, после отново седна, подгъвайки крака. — Имаш ли у себе си аспирин?

— Не. — Рипли насочи джобното си фенерче към него и изведнъж се втурна напред. — За бога, Мак, ти кървиш!

— Само малко. Ударих си главата.

— Млъкни, дай да видя!

Наведе главата му напред, без да обръща внимание на възраженията от негова страна. Разроши косата му, за да стигне до драскотината.

— Господи, сестра. Ужас, имай милост!

— Не е чак толкова страшно. Няма нужда от шевове. Ако нямаше толкова много коса да пази болния ти мозък, нещата щяха да са по-различни.

— Помирихме ли се?

Рипли леко въздъхна, а после се наведе към пода на пещерата и седна с подвити крака като него.

— Помислих малко и реших, че нямам право да се меся в работата ти и да негодувам срещу това, което правиш. Беше откровен с мен от самото начало и всичко, което каза снощи, е истина. Не си ме принуждавал.

Беше сложила обици. Не ги носеше често. Бяха малки, висящи, от сребро и злато. Прииска му се да си поиграе с тях, а също и с изящната извивка на ухото й.

— Изглежда, доста си размишлявала.

— Предполагам, че е така. Може би трябва да помисля още, но засега искам нещата да останат такива, каквито са.

— И аз бих искал същото, но трябва да знаеш, че ще разговарям с Нел и ще запиша разговора.

Рипли стисна устни:

— Това си е нейна работа. Само че…

— Ще бъда внимателен с нея.

Рипли го погледна в очите.

— Да — каза след миг. — Не се и съмнявам.

— С теб — също.

— Няма нужда да бъдеш внимателен с мен.

— Може би ми харесва. — Мак обгърна талията й, изправи се на колене и я притегли към себе си.

С подсъзнанието си долови, че уредите отново запиукаха, но не им обърна внимание. Единственото, което желаеше в момента, бе да долепи устни до нейните.

Когато устните им се срещнаха, Рипли го прегърна и притисна тялото си към неговото. За миг я обля вълна от нежност и топлота. Отдръпна се, но тръпката, която преминаваше през тялото й, не изчезна.

— Мак.

— Нека не говорим. — Устните му докоснаха страните и слепоочията й, а после се плъзнаха надолу към шията й. — Приказките превръщат всичко в суха интелектуалност. Трябва да разуча това.

— Добра гледна точка.

— Трябва да стане скоро. — Устните му отново докоснаха нейните. — Скоро, защото иначе ще си изгубя ума.

— Смятам да помисля още малко.

Мак леко въздъхна и разхлаби прегръдката си:

— Добре, но мисли бързо, става ли?

Рипли сложи длан на бузата му:

— Със сигурност съм на път да се справя с тази част от програмата ни.

— Колко странно! — каза Миа, когато влезе в пещерата. — И колко неловко! — Видя как Рипли и Мак се отдръпват един от друг и с раздразнение отметна косите си. — Нямах намерение да ви прекъсвам.

Веднага щом тя заговори, апаратурата на Мак запищя. Стрелките се движеха като камшици. Когато един от сензорите му започна да дими, той тревожно се изправи.

Без да каже нищо, Миа се обърна и излезе отново на слънчева светлина.

— Господи, направо изпържи уреда ми!

Тъй като Мак изглеждаше по-скоро развълнуван, отколкото разстроен, Рипли го остави да се занимава с апаратурата си и последва Миа навън.

— Спри!

Сякаш не я бе чула, Миа продължи по пътеката към мястото, където водата заливаше брега и отново се отдръпваше, оставяйки след себе си множество свързани един с друг вирове.

— Миа, спри за минута. Не предполагах, че идваш тук.

— Ходя там, където ми е приятно. — „Но не и тук — помисли си, загледана във водата. — Не и тук… до днес.“ — Ти ли го доведе? — Обърна се и вятърът развя косите й, а очите й издаваха дълбока тъга. — Каза ли му какво означава за мен това място?

За миг пропастта, която от години зееше помежду им, сякаш изчезна.

— О, Миа, как можа да си го помислиш?

— Съжалявам. — По бузата й се търкулна сълза. Беше се заклела никога вече да не пророни сълза за него, но все пак една успя да се изплъзне. — Не трябваше да го казвам. Знам, че не би го направила. — Изтри сълзата и отново се обърна към водата. — Само като ви видях заедно, прегърнати, на това специално място…

— Какво… О, господи, Миа! — Рипли допря ръка до челото си, щом си спомни за надписа. — Не ми дойде наум за това, кълна се, дори не помислих.

— Не би трябвало да има значение. — Миа скръсти ръце пред гърдите си и притисна лактите си, защото истината бе, че имаше значение и винаги бе имало. — Измина много време, откакто той го написа. Бях такава глупачка да повярвам, че наистина го мисли. Чувствах нужда да вярвам.

— Той не заслужава. Никой мъж не го заслужава.

— Права си, разбира се. Но за съжаление вярвам, че за всяка от нас има по един, който заслужава всичко. — Вместо да каже каквото и да било, Рипли сложи ръка на рамото на Миа и я задържа там, докато тя посегна и я докосна. — Липсваш ми, Рипли. — Гласът й затрепери и в него се долови скръб. — И двамата оставихте дълбоки рани в мен. Но до утре и двете ще сме забравили, че съм казала това. — Освободи се бързо от ръката на Рипли и се отдръпна. — Горкият Мак! Трябва да му се извиня.

— Едва не запали една от играчките му, но бе по-скоро смаян, отколкото разстроен.

— Все пак човек трябва да се старае да се владее — отвърна тя. — Както много добре знаеш.

— На мен ли го казваш?

— Е, пак се върнахме на същото. Добре тогава, ще отида да видя какво мога да направя, за да изгладя нещата. — Миа се отправи обратно към пещерата и погледна назад към Рипли. — Идваш ли с мен?

— Не, ти върви. — Рипли изчака, докато тя се изгуби в сянката на пещерата, и дълбоко въздъхна. — Ти също ми липсваш.

Остана на мястото си, наведена над вировете, докато успя да се опомни. Миа винаги бе по-добра в извиненията. Винаги бе завиждала на способността й бързо да възвръща самообладанието си.

Загледа се в малкия свят във водата, който й напомни за този на острова, където всеки зависеше от другите, за да оцелее.

Миа разчиташе на нея. А Рипли не искаше да мисли за това, не желаеше да приеме връзката с нея и отговорността, която лежеше на раменете й. Отказът да повярва в тези неща й бе отнел десетилетие нормален живот — и една скъпа приятелка.

После бе дошла Нел, кръгът отново се бе затворил и силата му бе поразителна. Сякаш никога не бе заключвала съзнанието си за него. Беше невероятно трудно отново да завърти ключа.

Сега се бе появил Мак. Рипли трябваше да реши дали той е следващата връзка във веригата, която трябва да се затегне, или ключ за друга ключалка.

С цялото си сърце искаше той да е просто мъж.

От пещерата се дочу смехът на Миа и Рипли се изправи. „Как успява да го постигне? — запита се Рипли. — Как успява да се преобрази за толкова кратко време“?

Запъти се към пещерата в мига, когато Миа и Мак се показаха на входа й. За миг сякаш видя друга жена — с коси, ярки като пламък, която излезе от тъмна бездна. Видението леко се раздвижи, размаза се и изчезна като картина, оставена под дъжда. Последва леко главоболие, което винаги съпътстваше тези образи.

„Десет години“, отново си помисли Рипли. Цели десет години бе задържала всичко това в себе си. Сега то струеше през хиляди пролуки в бронята й, които не можеше да запуши. Въпреки че коленете й се превиваха, закрачи напред.

— Какво смешно има?

— Просто се наслаждаваме на компанията си.

Миа хвана Мак под ръка и топло го погледна през спуснатите си мигли.

Рипли само поклати глава.

— Махни тази глуповата усмивка от лицето си, Бук. Целта й е толкова прозрачна. Какво правиш с мъжете, Миа? Застанеш ли на метър от някого, коефициентът му на интелигентност пада в панталоните.

— Това е само един от многото ми таланти. Не се смущавай, красавецо. — Повдигна се на пръсти и целуна Мак по бузата. — Тя знае, че никога не отнемам чужди мъже.

— Тогава престани да го залъгваш. Вече започна да се изпотява.

— Харесвам го. — Миа нарочно се сгуши до Мак. — Толкова е сладък!

— Има ли начин и аз да се намеся в този разговор, без да изглеждам като глупак? — обади се Мак.

— Не. Но мисля, че вече приключваме. — Рипли пъхна палците си в джобовете на якето. — Как е главата ти?

— Една опаковка аспирин е предостатъчна.

Когато той посегна да напипа подутината, Миа попита:

— Удари ли се? Дай да видя. — Беше много по-внимателна от Рипли, но също толкова решителна. След като огледа раната, Миа се обърна към Рипли и просъска: — Можеше да проявиш малко повече съчувствие.

— Това е само драскотина.

— Раната кърви, подута е и сигурно е болезнена. И за двете неща има лек. Седни! — нареди тя на Мак и посочи към една издадена скала.

— Наистина не е нищо страшно. Не се тревожи. Вечно се удрям в нещо.

— Седни! — Миа почти го притисна надолу, а после извади от джоба си малка торбичка. — Аз съм… свързана с пещерата — продължи, докато изваждаше малко лют червен пипер от торбичката. — Както и с това. Стой мирен.

Миа докосна с пръсти раната. Мак усети затопляне и болката сякаш се събра в една точка. Преди да успее да каже нещо, Миа тихо и напевно занарежда някакви слова:

— С докосване, билка и воля аз искам тази болка да прогоня. Свободен нека бъде от страдание, преди да свърша своето заклинание. По-добре ли си сега?

— Да. — Той въздъхна дълбоко и още преди Миа да спре монотонното си нареждане, болката и пулсирането изчезнаха. — Виждал съм, че червеният пипер помага при по-малки рани, но не и веднага.

— Билките служат само за подпомагане. Отсега нататък бъди малко по-внимателен с красивата си глава. Значи в петък вечер?

— Нямам търпение.

— Почакайте. — Рипли вдигна ръка. — За какво става дума?

— Мисля, че е честно да му се реванширам за това, че повредих апаратурата му. Поканих го да наблюдава ритуала в петък.

За миг Рипли остана безмълвна, а после сграбчи Миа за ръката:

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Защо не отидем в колата ми? — Миа отправи успокоителна усмивка към Мак. — В петък, след залез-слънце. Знаеш пътя.

— Явно си си загубила ума — обърна се Рипли към Миа, докато двете вървяха по пътеката. — Откога правиш изпълнения пред публика?

— Той е учен.

— Още по-лошо. Слушай… — Рипли замълча, когато започнаха да се изкачват нагоре по пътя. — Добре, слушай — отново започна тя. — Мисля, че в момента си малко замаяна и не можеш да разсъждаваш трезво.

— Чувствам се чудесно, но съм ти благодарна за загрижеността.

— Друг път чудесно! — Рипли направи три крачки встрани, три назад и размаха ръце. — Защо не започна да продаваш билети?

— Мак не е любопитен зяпач, Рипли. Много добре знаеш това. Той е интелигентен човек, с отворено съзнание. Вярвам му. — Миа леко наклони глава встрани и в погледа й се долови загадъчност. — Изненадана съм, че с теб не е същото.

— Не става въпрос за доверие. — Но Рипли леко раздвижи рамене, сякаш изпитваше някаква угризение. — Помисли добре, преди да направиш нещо непоправимо.

— Той е част от всичко това — тихо каза Миа. — Много добре го знаеш. Изпитвам нещо към него. Не е сексуално влечение — побърза да добави. — Искрена симпатия. Приятелска топлота. Ако беше нещо повече, щях да действам. Но той не е за мен. — Произнесе последните думи многозначително. — Това, което ти чувстваш към него, е различно и те обезпокоява. Ако беше само сексуално привличане, вече да сте преспали.

— Откъде знаеш, че не сме? — В отговор на дяволитата усмивка на Миа Рипли изруга. — Това няма никакво значение.

— Напротив. Ти ще направиш своя избор, когато настъпи моментът. Ще поканя и Нел да дойде с нас, ако желае. — Миа отвори вратата на колата, докато Рипли кипеше от яд. — Разбира се, ти също си добре дошла.

— Ако исках да участвам в цирково представление, щях да се науча да жонглирам.

— Изборът е твой, както вече казах. — Миа влезе в колата и свали стъклото на прозореца. — Той е изключителен мъж, Рипли. Завиждам ти.

Тези думи накараха Рипли да остане с отворена уста, докато Миа потегли.

 

Когато Рипли се върна, Мак вече опаковаше апаратурата си. Беше свършил повече от заплануваното за деня, но възнамеряваше да се върне отново при по-благоприятна атмосфера. Трябваше да направи някои поправки и да се погрижи за себе си.

Когато сянката на Рипли се мерна на входа на пещерата, той пъхна уреда в калъфа му.

— Опита се да я разубедиш относно срещата ни?

— Точно така.

— Обеща да се въздържаш от намеса в работата ми.

— Това е различно.

— Защо не ми кажеш какво разбираш под намеса!

— Добре, знам, че си ядосан. Съжалявам, но нямам намерение да държа езика си зад зъбите, когато някой… някой, когото познавам, взема решение под влиянието на емоции. Не е честно.

— Мислиш, че ще се опитам да извлека полза от това, което я измъчва?

— А не е ли така?

За миг Мак остана безмълвен и сви рамене:

— Не знам. Има няколко дни да промени решението си.

— Тя обеща и ще спази обещанието си, както винаги.

— Ти — също. Вие сте като две части от един и същи пъзел. Какво е причинило отчуждението помежду ви?

— Това е стара история.

— Не, не е. Тя страда и ти си загрижена за нея. Наблюдавах те. Би я защитила, ако можеше. — Взе две от чантите и се изправи. — Така е и с Нел. Служиш като щит за всеки, на когото държиш. Кой се грижи за теб, Рипли?

— Мога и сама да се грижа за себе си.

— Не се съмнявам, но не е там работата. Те държат на теб и не знаеш как да се справиш с това.

— Не ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш с какво мога да се справя.

— Познавал съм те през целия си живот.

Рипли протегна ръка, за да го спре, преди да излезе:

— Какво трябва да означава това?

— Веднъж те попитах за сънищата ти. Някой ден ще ти разкажа за моите.

 

„Той ми е внушил тези сънища“, каза си Рипли, докато отново се унасяше. Знаеше, че изживяването е сън, но това не го правеше по-поносимо.

Намираше се на плажа, където бушуваше буря. Тази буря бе нейната ярост. Имаше и други около нея, но ги виждаше само като светлини и сенки. От едната й страна бе любовта, от другата — черна бездна. Небето бе раздрано от светкавица, която се заби в земята като сребристо острие. Светът около нея бе обзет от лудост, чийто вкус й се струваше примамлив.

„Изборът е твой, сега и завинаги“!

Почувства внезапен прилив на сила. Изборът — сега и завинаги! Можеше да посегне и да хване подадената ръка, която бе мост към светлината. Или да остане в мрак. Почувства жажда.

Рипли се събуди, но виденията на разруха не изчезнаха от съзнанието й.