Андрей Гуляшки
Чудакът (9)

Историята с Лили

Чак в единадесети клас абитуриент, Юлиян пожъна любовен успех със своята „стационарна“ тактика. Имаше в единадесети клас една девойка на име Лили. Косата й беше русозлатиста като царевична свила, в очите й синееше лазур, те бяха тъмносини и дълбоки, като високопланинско езеро. Малката й пухкава устица нежно се усмихваше — гласът й беше гальовен и мек. Тя беше тънка в талията и дългобедрена като млада сърна. Беше добра ученичка, първа по литература в класа, но не блестеше с никакви изключителни способности, както се проявяваше Юлиян например. Той отдавна беше влюбен в нея, а защо? Но кой момък може да каже защо се влюбва в една девойка! Навярно и тя не беше равнодушна към него, но славата му беше толкова голяма, че го правеше да прилича на статуя, а на коя статуя момичетата се признават в любов?

Една привечер през октомври, на излизане от събрание на литературния кръжок двамата изведнъж се оказаха рамо до рамо и, кой знае защо — невероятно сами. Другите бяха побързали да се разотидат — какво общо имаха с диференциалните уравнения и интегралите? Нека двамата се помъчат да намерят общото, това щеше да даде добър повод за закачки и смях.

— Искаш ли да те изпратя? — попита простичко Юлиян.

— Моля ти се — смути се Лили. — Стига това да не ти отнема време! Казват, че ти си бил винаги много зает!

— Глупости! — възнегодува, но не бог знае колко остро Юлиян.

— Не знам! — каза Лили. — Така се приказва за тебе, че винаги си много зает!

— Е! — повдигна рамене Юлиян. — Аз нямам време за карти, за глупави естради и разни журове, където обикновено се подвизават като по правило най-загубените и най-бездарни момчета и момичета. Но за малко хубава музика и за една разходка из парка съм готов да тръгна по всяко време!

— Аз живея оттатък парка, на улица „Росица“! — каза бързо Лили. — През две улици, съвсем наблизо.

— Зная! — усмихна й се Юлиян. — На няколко пъти съм те виждал, когато излизаш от къщи.

— Нима? — съвсем искрено се учуди Лили.

— Вашата къща е до клона на банката, а аз ходя понякога там, за да измолвам разрешение за абонамент на руски списания и за покупка на някоя много важна книга.

— Тогава ти познаваш и майка ми? — едва не се препъна Лили, макар че на това място плочникът беше съвсем гладък.

Майката на Лили беше директорка на банковия клон.

— Много мила жена! — каза Юлиян. — Изглежда ужасно строга, но аз съм сигурен, че по душа е мека като памук!

Лили беше на противоположно мнение по този въпрос, затова си замълча.

— Хайде да вървим! — предложи Юлиян. — Аз бях решил непременно да се разходя из парка, преди да настъпи време за вечеря.

Той излъга. Паркът не влизаше днес в сметката му, а в гостилницата изобщо нямаше да се вестява, защото беше изчерпал месечния си кредит. Прелиствайки последния номер на „Природа и математика“, щеше да утоли глада си с една подсолена кифличка. Комбинацията четене и кифличка беше разкош, нещо като зрял фасул със свински крачета.

Беше хубава есенна вечер, ясна и студена. По смълчаната алея рядко се мяркат минувачи.

— Чудно е какво интересно намираш в тази математика — каза Лили. — Всички се чудим. В литературата има герои, приключения, любов. А в математиката? Само формули!

— Формулите обясняват живота, както литературата, само че по друг начин! — Юлиян се усмихна снизходително: — И безкрайно по-точно и по-обективно! — Сетне продължи: — Те изследват вселената, видима и невидима, разкриват законите на природата, проникват в тайните й!

— Какви тайни! — учуди се Лили. — Нима математиката може да отгадае защо например княгиня Мери се влюбва в Печорин?

— Но тя може да обясни защо княгиня Мери и Печорин са могли да си приказват и да се целуват, без да се разхвърчат из вселената като атоми! — каза Юлиян.

— Как го измисли! — засмя се Лили. После попита: — А може ли да обясни защо звездите са красиви?

— Като нищо! — каза Юлиян.

— Какво говориш? — възкликна Лили.

— Красотата е блясък, а блясъкът си има величина и цвят. Величините са описани в таблица, а цветът ще разбереш от спектралния анализ на звездата. Чудно ли ти е?

— Много! — кимна Лили.

Спряха се на една затулена със стари кестени поляна и Юлиян посочи няколко звезди, които заедно наподобяваха буква „М“.

— Знаеш ли как се казва това съзвездие?

Тя поклати глава.

— Касиопея! — каза Юлиян. — Някога си в Етиопия живял цар Цефей със съпругата си царица Касиопея. Виждаш ли — посочи той на Лили — ония три звезди зад Касиопея, които образуват една почти права линия — това е съзвездието Андромеда. И тъй, Цефей и Касиопея са имали дъщеря Андромеда…

Два пъти обиколиха парка от единия му край до другия, докато Персей забелязал най-после прикованата към скалата Андромеда и чудовището Кит, което точило зъби да я изяде. Когато тръгнаха да обикалят парка за трети път, Персей извадил от торбата си отрязаната глава на Медуза, показал я на Кит и Кит се превърнал тутакси в един малък остров от най-обикновен камък. За четвърти път тръгнаха из парка. Персей прегърнал Андромеда и така прегърнати долетели до етиопската столица и кацнали в двореца на опечаления цар Цефей и на примрялата от скръб царица Касиопея. Като разбрали как била спасена дъщеря им, Цефей и Касиопея скочили от радост и дали Андромеда на Персей за жена… Заживели щастливо всички, а когато умрели, боговете ги превърнали на красиви съзвездия… Ето — Юлиян посочи над главата си — до Андромеда е Персей, нейният спасител и възлюбен. Хубава ли е легендата, Лили?

— Харесва ми! — каза Лили и потръпна.

— Защо потръпваш, Лили?

— Студено ми е — каза тя.

Чак сега Юлиян забеляза, че тя е по костюмче, а пък беше есенна вечер, духаше студен вятър откъм Дунавската низина.

— Аз съм за пребиване! — тюхна се Юлиян. — Самоустроил съм се като мръсен еснаф под шлифера си и не виждам, че ти зъзнеш от студ!

Той разкопча шлифера си и загърна раменете й с едната му половина. За да може да стори това, трябваше да я прегърне с едната си ръка.

— Мислиш ли, че това е редно? — попита тя.

— Кое?

— Дето си ме прегърнал!

— Но другояче не може! — каза той. После на свой ред попита: — Защо да не е редно?

Тя не отговори.

— Хайде ти да си Андромеда — каза Юлиян. — Студеният вятър — това е чудовището Кит, което иска да те изяде. Долитам навреме и те спасявам от Кит.

— Но къде е главата на Медуза, която ти изваждаш от торбата си? — попита тихо Лили.

— Е! — каза Юлиян. — Сега няма никакви Медузи. В епохата на социализма са недопустими такива ужасии!

— Разбира се! — кимна Лили. — Не съобразих.

Вълшебно чувство беше замаяло мозъците им, както стояха притиснати един до друг, че им се стори като наистина да са Андромеда и Персей! Дори усетиха, че истински летят сред мрачините, а наоколо им блещукат и премигват златни звезди. Дали защото се поддадоха на това магическо усещане, той наведе главата си, а тя изправи своята и устните им се срещнаха и сляха, сякаш се бяха търсили кой знае откога…

Поскитаха още из парка, хванати за ръце, и когато попадаха в по-гъста сянка, спираха се и се целуваха пак. Сякаш пиеха от омагьосано вино, което не гасеше жаждата им, а палеше в кръвта им огън.

Най-после наближиха дома на Лили. Лили се спря и каза:

— Тук трябва да си кажем лека нощ!

— Нима няма да се представим на Цефей и Касиопея? — запита Юлиян. — Както са примрели сега от страх поради твоето закъснение, появата ни ще ги ощастливи!

— Цефей е напуснал отдавна Касиопея и не живее с нас. Заминал бил, разправят, в чужбина. А Касиопея е директорка на банка, много е строга и не обича тия неща!

— Но тя така мило ми се усмихва, когато отивам да я моля за някоя и друга рубла!

— Боже мой, как не разбираш, че това са съвсем, съвсем различни работи! — В гласа на Лили прозвуча някаква странна смесица на нежност и уплаха, и на оная ранна женска зрелост, неразбираема и недостъпна и за най-умния младеж. — Не ме поставяй в неудобно положение! — помоли го тя, като притисна плахо и неуверено ръката му до гърдите си.

Авторът си мисли, че в тоя сублимен момент навярно дяволът е бил наблизо и като е чул думите на Лили, рекъл си е: „Почакай, малката, ти искаш да се измъкнеш от ръцете ми, но аз така ще те натопя, че да ми плащаш кървав данък цял живот!“

Юлиян, който най-чистосърдечно искаше да „узакони“ дружбата си с Лили пред директорката, по същия чистосърдечен начин си рече: „Защо пък да настоявам, може да я караме и така!“ Тези неизказвани на глас думи стоят на устата още от библейски времена и на най-честния мъж в света.

— Е, както искаш! — каза Юлиян.

Тук авторът оставя перото, за да помисли минута-две. Ако Юлиян беше настоял и двамата бяха се „представили“ пред строгата директорка, дали съдбата нямаше да го поведе по други пътища, за да не стигне никога нито до ЗПЦМ, нито до къщата на помощника Щерев.

Но Юлиян не настоя. Той каза на Лили: „Е, както искаш!“ — и си отиде с чиста съвест.

 

 

И така сред книгите, таблиците, изчисленията и формулите поникна едно красиво цвете, което не приличаше нито на сантименталния карамфил, нито на романтично-сладострастната роза, а представляваше някакъв техен своеобразен хибрид. В любовта на Юлиян нямаше възбудата, която пропъжда надалече съня, нито омаята, която прави света да изглежда като една приказка, накичена със сребърни звънчета и огласена от славееви песни. Чувството, което се появи в душата му, го радваше може би повече от всичко, което го беше радвало досега, създаваше му чудесно настроение, караше го да си подсвирква песенчици, макар да нямаше такъв навик, и вместо да го подкарва към леност — повдигна на високи степени енергията му за работа.

А какво беше цветето, което поникна в душата на Лили?

Авторът не обича да се изказва по важни въпроси „на бърза ръка“, но има основания да смята, че то приличаше и на сантименталния карамфил, и на романтично-сладострастната роза, че в любовта и се появи възбудата, която пропъжда съня от очите и прави света хубав като приказка, окичена със сребърни звънчета и огласена със славееви песни. Лишените от бащинска нежност девойки по-нетърпеливо се устремяват, към мъжа и са повече склонни да плащат данък на любовната си всеотдайност, в душевния им вакуум мъжът намира по-бърз и по-лесен прием. А в нашия случай тази работа беше значително „ускорена“ от високия престиж на Юлиян, от изключителното му място сред другите, от успехите му и от покоряващата му слава. Престижът и славата действуват като бронебойни куршуми върху сърцето на жената, поразяват го и отварят път.

В историята, която се разви по-нататък помежду им, всичко вървеше по естествения си ред.

Една късна вечер през май той я доведе скришом в квартирата си и след полунощ я изпрати до дома и. Любовните следи от гостуването на девственото момиче не можаха да се изличат, хазайката му разбра и понеже беше се надявала да го види един ден съпруг на Калинка, вдигна невъобразим скандал и поиска начаса да узнае името на „мръсницата“, за да бъдела оплюта „както й се падало“ от целия град Н. На беснотията й Юлиян отговори със смях, запуши ушите си и бегом изхвърча из двора. След обяд беше извикан от бай Трифона, хазаина си, той още завеждаше агитпропа на градския комитет на партията.

— Седни! — рече му той строго, изгледа го изпод вежди и застрашително започна да суче островърхите си посивели мустаци. После, както си седеше в креслото, с все сила се плесна по коляното и изведнъж избухна в такъв неочаквано весел смях, че, на Юлиян се стори да е мръднал нещо. Полазиха го тръпки по гърба. — Значи тъй — рече бай Трифон, като секна да се смее и отново повдигна ръка към мустаците си. — Моята Кераца те запитала за името на девойчето?

Юлиян кимна.

— Слушай! — Бай Трифон засука мустака си, после сви ръчището си в пестник. — Ако беше продумал, щях тъй да те наредя, че една седмица да не седнеш на задника си! Не стига магарията, дето си сторил, ами и името на момичето да позориш! От комсомола щях да те изключа!

— Не съм споменал името на момичето, нито имам намерение да го споменавам където и да било! — каза твърдо Юлиян.

— Ще идеш при родителите на момичето, ще поискаш прошка, и пред тях тайно ще се сгодите. А като стъпите двамката на краката си, и сватба ще вдигнете! А сега вземи една каруца да си натовариш багажа и ей на този адрес ще идеш — аз съм уредил работата. Защото моята Кераца не иска очите ти да гледа повече. Пък и от Калинка е неудобно! — Той му подаде листчето с адреса, извади цигарите си, въздъхна и запуши.

Когато Юлиян беше сложил вече ръка върху дръжката на вратата, той подвикна подире му:

— Пари имаш ли за каруцата?

— Ще намеря! — отвърна Юлиян.

 

 

Юлиян щеше да остане в Н още 3–4 месеца, после му предстоеше кандидатстудентски изпит в София, за да постъпи в МЕИ. Затова новата му квартира имаше временен характер — стара дъсчена барака, преградена на две половини, едната беше заключена с ръждясал старовремски катинар и навярно служеше за склад. Тази барака се намираше в дъното на занемарена ябълкова градина, в южната окрайнина на града, близо до пътя, който водеше за н-ската гара.

Лили дойде с две свои съкласнички да му помогне в подреждането на новата квартира. Като видяха окаяната обстановка — глинения под, пролуките, дето зееха между дъските, и увисналата от тавана крушка, момичетата се смутиха, а Лили с мъка преглътна сълзите си. Тя се чувствуваше дълбоко виновна за бедата, сполетяла любимия й.

Когато момичетата си отидоха, Юлиян разказа на Лили за съветите на бай Трифона.

— Не знам! — каза колебливо Лили.

— Както искаш! — повдигна рамене Юлиян. После се наведе, целуна очите й, които бяха започнали да се пълнят със сълзи, и я притисна до гърдите си. — Ако питаш мен — рече той, — тайните годявки не са ми по вкуса.

— Тогава да не предприемаме нищо! — Лили се наведе, откъсна стръкче трева и започна да я мачка между пръстите си.

— Добре! — каза Юлиян. — Съгласен съм на всичко, само неприятности да нямаш!

Влязоха в бараката.

Свечеряваше. Занемарената ябълкова градина потъна в някакъв унил сивосинкав здрач.

 

 

Всичко вървеше като „по ноти“, поне на Юлиян се струваше така. Той нито знаеше, нито се интересуваше да узнае как „Касиопея“ възприема зачестилите закъснения на дъщеря си, нито му идеше наум отново да заприказва или поне да помисли за бъдещето на отношенията си с Лили. Ако през тия най-щастливи и безгрижни за него времена Лили му беше предложила да се оженят, той нямаше да възрази в никакъв случай. Но Лили, за разлика от мнозинството свои посестрими мълчеше по този „въпрос“, чакаше, от деликатност навярно, той да го повдигне. Но той й разказваше легенди за небесните съзвездия, за възможностите на математиката да прониква в неизвестното и да разкрива безпогрешно истината за света. Само за нейната малка истина не се сещаше, но даваше ли й сърце да му се сърди!

Като ровеше веднъж из вещите си, той случайно откри онази голяма златна пендара на кюмюрджийката, която наскоро му беше харизал баща му, когато го обявиха за абитуриент. Той занесе тази пендара на златар и му заръча да направи от нея венчална халка, като изпише от вътрешната й страна името му.

Един съботен следобед през юни двамата излязоха да се разходят извън града, стигнаха лозята и се изкачиха на хълма, дето наднича над тях. Юлиян взе лявата ръка на Лили, целуна я и постави на средния й пръст своята златна халка. Лили едва не припадна от изненада, после се хвърли на шията му, целуваше го и плачеше от щастие едновременно и все повтаряше една и съща думичка: „Мой, мой!“ Накрая се успокои и очаквайки Юлиян да заговори най-после по онзи „въпрос“, скри халката в пазвата си и щастливо въздъхна.

Но Юлиян не й заговори по „онзи“ въпрос. Той каза на Лили, че иска да й покаже зодиакалните съзвездия — от заобленото било на този баир те се наблюдавали най-добре.

— Виждаш ли онзи поразкривен четириъгълник над южния хоризонт — посочи й Юлиян, — това е съзвездието Девица. Персефона, дъщеря на Деметра, богинята на плодородието, била насила грабната за жена от подземния цар Хадес. Разгневена, Деметра наказала земята със суша, която нямала край. Изсъхнали градини, изгоряла тревата, почернели нивите. Настъпил глад. За да спаси човечеството от затриване, Зевс заповядал на Хадес да пуска Персефона при майка си през пролетта, лятото и есента, а през зимата да я държи при себе си. Затова през пролетта Деметра дарявала земята с цветя, през лятото с жито, а през есента с грозде и плодове. През зимата, когато Персефона спала с Хадес, Деметра изпращала на земята само люти виелици и снегове… Харесва ли ти легендата? — попита я той.

— Чудна е! — отговори Лили, но не се усмихна, както правеше друг път.

На слизане от хълма тя се подхлъзна, падна и си навехна лошо кръста. Юлиян я свали до града почти на ръце.

Две седмици Лили лежа в градската болница, а когато излезе, ходеше малко превита и се подпираше с бастун. Юлиян не дочака да се изправи, получи дипломата си и замина спешно за Горно Ряхово, майка му беше се разболяла, настояваше да го види час по-скоро.

След месец се завърна в Н, за да прибере багажа си. Лили беше се разхубавила на лице, но продължаваше да ходи превита, подпираше се с бастун и дори леко провлачаше десния си крак. Противоречиви чувства изпита Юлиян при вида й, някое време стоеше почти объркан и не знаеше какво да предприеме. Радваше й се, жалеше я и с изумление се вслушваше в себе си: с някаква светкавична бързина предишната му любов се сгромолясваше в душата му и на мястото й се появяваше друга любов, но лишена от страст и пропита с болезнено състрадание. Пареща буца застана в гърлото му, в очите му засмъдя. Все пак, макар и изпреварил в някои отношения възрастта си, той не беше прекрачил още прага на 20-тях си години.

А тя беше една малка, но вече зряла жена, затова мигновено се досети за промяната, която ставаше в чувствата му, пребледня и на лицето й сякаш легна гъста сянка, стопи се лазурният блясък на очите й, а по челото й изби студена пот.

— Не си губи времето с мен — каза Лили, — ами върви да си стягаш багажа. Аз бих дошла да ти помогна на драго сърце, но нали виждаш — малките й пухкави устни се изкривиха, — особена полза няма да имаш от мен. Само ще ти преча!

Юлиян й каза, че няма да се помръдне от мястото си, ако не дойде с него, и тя, уж от страх да не слънчаса, прие. По пътя, като я гледаше с колко мъка се движи, той се прокле поне сто пъти, задето беше настоявал да му гостува, а когато пристигнаха, обхвана го отчаяние, защото нямаше сили да се преструва. Подаде й стол, сложи възглавничка зад гърба й, да й бъде по-удобно, и като осъден седна до нея. Сложи ръката си върху нейната и кротко я погали.

Пред тях се ширеше леглото му, на което бяха толкова лудували: сега и двамата се мъчеха да не го поглеждат.

— Щом свърша конкурсните изпити, ще дойда веднага да те видя — каза й той.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ще прескачам при тебе всяка събота и неделя — продължи той.

Тя се усмихна, но не каза нищо. После неочаквано сграбчи ръцете му, притисна ги до гърдите си и затвори очи.

— Лили! — стресна се Юлиян.

— Тихо, тихо! — прошепна тя. И го помоли, като все притискаше ръцете му до гърдите си: — Хайде да помълчим!

Помълчаха.

После Лили се изправи, взе бастуна си.

— Ще ходя до болницата, имам час за процедури! — каза тя. И му се усмихна насърчително: — Наведи се да те целуна по челото!

Юлиян се наведе и тя го целуна по челото.

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Защо? — попита Юлиян.

— Помни ме с хубавото! — отвърна Лили стеснително и с едно кокетство, което вече никак не и отиваше.

Юлиян почака да заглъхнат почукванията на бастуна й, после коленичи пред леглото и се опря с лакта на ръба му. Изведнъж беше станало пусто в душата му. Сякаш беше излязъл забързан вятър, като оня, дето духаше на хълма, когато гледаха съзвездието Девица, и отнасяше всичката му радост от живота. Питаше се каква беше неговата вина за нещастието на Лили. Изследваше стъпка по стъпка пътя, който бяха изминали заедно. Нищо не беше направил против волята й, напротив — вслушвал се беше във всяко нейно желание, живели бяха безметежно, като лястовичките, дето бяха си свили гнездо под бащиния му покрив…

Той имаше всъщност само една вина — че не я улови под ръка, когато тя тичаше пред него и все му подвикваше да я гони и настигне.

Сетне се изправи и захвана да подрежда книгите си. Предстоеше му път.

Авторът напомня на читателите: чак след 17 години ще го видят отново в Н.