Андрей Гуляшки
Чудакът (5)

Разказ на домакина

Юлиян Евтимов беше особняк, но и човек със заслуги и поради тия причини за него трябва да се приказва с разбиране и отговорно. За хора от калибъра на Юлиян не бива да разпитвате разни неудачници, защото те ще ви го описват в светлината на личните си несполуки, нито пък недоволници от „положението“ си — за тая категория хора началниците са поначало извор на велики злини. Не бива да разпитвате и „прелетните птици“ — те прехвръкват от обект на обект, не засядат и затова впечатленията им са повърхностни. Аз имам почти двадесетгодишен опит в строителството, другарю, видял съм много шарен свят, доволен съм от положението си и вие трябва да ми вярвате, като казвам: Юлиян Евтимов си разбираше от работата, но беше ОСОБЕН човек.

Докато Юлиян Евтимов управляваше заводските работи, другарю, аз не бях никакъв началник, тоест бях домакин, но не бях началник на домакински отдел. Настанявах работници по бараките и общежитията, раздавах калъфки и чаршафи, отмервах всяка заран на главния готвач олио, ориз и прочие продукти за всекидневния порцион. Имах си само един помощник и затова теглех работата, както кон тегли по нанагорнище претоварена каруца, но не бях недоволен, защото домакинската длъжност е почтена, пък и заплатата ми не беше лоша. Освен това аз не губех надежда, че Юлиян ще осъзнае един ден нуждата от домакински отдел и че най-после ще ме направи началник.

За съжаление по негово време домакински отдел не беше създаден. Но въпреки всичко честта да бъда сега началник дължа на нашия бивш директор Юлиян Евтимов. Ще ви разкажа как се получи това. Следобед на 30 декември той напуска внезапно ЗПЦМ и Н, а заранта — забележете! заранта на същия ден — написва две характеристики: на помощника Щерев и на моя милост.

Как ви изглежда един подобен жест, другарю? Можете ли да си го обясните? За да напусне завинаги ЗПЦМ и град Н, Юлиян Евтимов ще да е имал кой знае какъв товар на душата си и цяло чудо е, дето се е сетил тъкмо в такъв мъчен момент от живота си за такава дребна бурмичка като моя милост. Хайде, за Щерев — иди-речи, помощник-директор, че и на гости му ходеше почти всяка вечер, пък и стая държеше в къщата му, макар да си живееше сам и на друго място. Искам да кажа: за Щерев може някак да се обясни, ами за мен?

 

 

Но туй чудо не се изчерпва само с вниманието, което ми беше отделил. Той ме беше разхвалил в характеристиката си, другарю, така разхвалил, такъв хубавец ме беше изографисал, че самият аз тайно в себе си се съмнявах — мене ли беше имал предвид Юлиян Евтимов, или друг човек? Той не беше пестил похвалните си думи, напротив, покрай истинските ми заслуги беше добавял и неистински, каквито му бяха дошли в оня час наум. Измислял беше разни истории, в които аз блестях като мъдър стопанин и домакин чародеец! Той едва ли не беше ме изкарал за свой близък съветник, за човек, с когото е споделял най-многоважни идеи! Когато новият директор ми прочете тази характеристика, аз направо щях да се шашна, другарю! Стоях, слушах и се потях като в парилник. Защото истината беше съвсем друга — не по отношение на скромните ми и действителни заслуги, а по отношение на вниманието му към мен. Та до оня час, другарю, когато той беше седнал да пише характеристиката ми, аз бях една нула за него, едно празно пространство. Никога не беше ме викал на специален разговор, никога не беше се съветвал с милостта ми по какъвто и да било въпрос! Колчем се опитвах да го заговоря за нещо по работа, той винаги ме препращаше при помощника си Щерев. Една троха от времето си не ми беше отделял. Е, с изключение на своя ПЪРВИ ден в завода. Тогава бяхме заедно, комай през цялото време, чак до късно следобед.

Но не мислете, другарю, че той проявяваше само към мен подобно пренебрежително отношение, моля ви се! Към целия административен персонал той се отнасяше така — с хладно равнодушие. Не го вълнуваше него чиновническият труд, беше предоставил чиновниците изцяло на помощника си Щерев. Чувал съм някои по-възрастни другари да казват, че по отношение на чиновниците, на администрацията изобщо той приличал много на ония, дето са ръководили първите големи строежи. Тъй било например по димитровградските полигони, на язовира „Стамболийски“, при изграждането на завода „Ленин“ и издигането на кремиковските пещи. На човека с „ватенката“ са оказвали „чрезвичайно“ внимание, уважавали го, той бил в центъра на вниманието им, а нашего брата с чантата, изключая инженерите, разбира се, но и те в онези времена са ходили с ватенки — нашего брата считали за канцеларски инвентар.

Юлиян Евтимов като високообразован човек не подценяваше работата ни, не ни обиждаше и с нас се държеше с обичайната си любезност, но вътрешно му бяхме чужди. Не ни отделяше място в сърцето си… Ето защо аз се удивих донемайкъде, когато новият директор ме извика, за да ми прочете неговата характеристика. Е, и последствията не закъсняха, разбира се. Само няколко дена след пристигането си новият директор ме назначи за началник на домакински отдел!

И до ден-днешен не мога да си обясня този случай, но всеки път, когато си го припомня, в паметта ми изниква друго едно събитие, което беше станало наскоро, преди Юлиян да си замине завинаги от Н. Тогава правихме трасето през снега, за да сваляме с шейни контейнерите с мед, които камионите не бяха успели да извозят до завода. Беше паднал голям сняг, имаше люти студове, пътищата бяха затрупани с преспи, мъчно си доставяхме продукти от града. И горивото ни се свърши, та една сутрин трябваше да раздаваме сухоежбинка в стола, не можехме да запариме чай. Някои по-придирчиви захванаха да протестират. Тогава Юлиян, който винаги закусваше и обядваше заедно с работниците, в общата столова, произнесе късичка, но особена реч.

Запомнил съм някои негови мисли: „Ние сме като войници на поход! — рече той. — Всеки трябва да знае, че в походни условия несгодата е всекидневна гостенка на войника!… Несгоди ще има — рече той, — докато завода ни не стъпи здраво на краката си.“ „А кога ще стъпи здраво на краката си?“ — запита някой. „Когато започнем да изпълняваме редовно плановете си и марката на нашия цветен прокат стане световноизвестна! — каза Юлиян. — Тогава ще имаме и жп варианта до гарата, и свои общежития в града, и свой превоз до цеховете на завода. Тогава ще сме като войници, които са изпълнили боевата си задача и вече не са принудени да зимуват на стан. Ще живеем доволно. А сега ще я караме като на поход. Кога добре, кога лошо, както се случи. Който не е годен за такъв живот — да си върви. Лек му път!“

Какво беше особеното в тази реч, другарю? Ще ви кажа! Аз отдавна скитам по строежите, но в ЗПЦМ заседнах, защото ми дадоха по-отговорна работа. Знам, че на Юлиян дължа началническата си служба, нали той ме препоръча на сегашния директор. Нямам значи основание да си го спомням с лошо. И все пак, като имам предвид ръководителите, при които съм работил през последните десетина години, трябва да ви кажа, че според мен в някои неща той беше отишъл по-напред от тях, а в други беше изостанал назад. Той работеше с електронноизчислителни машини, с електронна техника, проверяваше технологическите възли, а подценяваше такива редови неща, като домакински отдел, снабдяването, битовите удобства! Кой директор в наше време говори например за „походи“? Лагеруването и походният порядък са едни минали работи, привични за някогашното време, пионерското време в строителството. Ами да! Кой ще се реши в днешно време да сваля контейнери от по няколко тона с шейни? Вместо да бие телеграми до София, да му изпратят снегорини и влекачи, Юлиян Евтимов прави трасе през еднометров сняг!

Е, хубаво, да речем, че с някои свои постъпки той прилича на изостанал от времето си ръководител. Аз, че му дължа благодарност, също ще кажа: „Изостанал!“ „Но как? — ще възнегодува някой. — Как тъй го наричате вие «изостанал»? Когато ТОЙ, а не друг изтегли от изоставане заводските работи! Може ли с изостанали средства да се излиза от изоставане?“ Така ще възнегодува някой и аз ще свия тутакси опашка. И вие ще свиете опашка, другарю, ако мислите като мен! Тъй ами. Задето навакса изоставането по монтажа и изпревари пусковия срок, Юлиян Евтимов беше награден от държавното ръководство с Орден на труда — златен!

Ето какъв възел се получава! Ха го развържи, де?

 

 

Сега ще ви разкажа за първия ден от нашето запознанство. Един преди обед заместникът Щерев ми се обади по телефона: „Ела бързо в дирекцията — да те представя на новия директор. Ще трябва да се потрудиш по настаняването му!“ „Добре — рекох, — ще се потрудя, нали затова съм домакин!“ По стълбите за дирекцията срещам шофьора Наско.

— Видя ли новия директор? — питам го. — Как изглежда?

— Тъмна Индия! — вдига Наско рамене. — За една думичка, дето се изпуснах по пътя, наказа ме с преместване в гаража и ме нареди да ходя седем километра пеша до града!

— Не думай! — изтръпнах. — Такъв ли е страшен?

— Не знам! — вдига Наско рамене. — После ме черпи коняк да се сгрея, а тази заран смекчи наказанието ми със строго мъмрене.

Пред чакалнята едва не се сблъсках с председателя на профкомитета. Изпотен, зачервен, като излязъл от баня, с вид на недоумяващ за нещо си човек.

— Да не би новият да е натиснал силно педала? — питам го на шега.

— Знам ли! — повдига и той рамене като Наско. Отвежда ме встрани до един прозорец и ми говори с половин глас: — Дойде тази заран преди осем и точно в осем нула нула заповяда да се затвори портала. „Запиши всички, които са закъснели! — рече ми той. — Работници, майстори, инженери — до един! И приготви заповед в смисъл, че се наказват с мъмрене и предупреждение. И сложи обяви по всичките по-важни места из района на завода — че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат наказвани по най-строгите параграфи на трудовия кодекс!“

— Гледай го ти! — помъчих се да се усмихна, но веднага почувствувах, че не ми е до смях. — Строг значи. Наказва.

— Там е работата, че на външност не изглежда строг! — клати глава нашият председател. И въздиша: — Не можеш го лесно разбра — дава заповеди за наказание, а се усмихва, сякаш раздава подаръци!

— Такива са най-опасни! — казвам. И понеже съм събрал много опит, защото всякакви чешити съм срещал по обектите, заключавам: — С хора от тоя сорт трябва винаги да си нащрек!

Влязох в директорския кабинет. Щерев седи в креслото, а новият стои изправен до отворения прозорец. Според мене по-правилно щеше да бъде новият да седи в креслото, а Щерев да стои до прозореца, но както и да е. По-късно научих, че двамата са на една възраст, но в оня момент ми се стори, че Юлиян е по-стар. Не че имаше нещо старческо в лицето или снагата му, среден на височина, но изправен и строен като атлет. По скулестото му лице едва-едва се очертаваха две леки бръчки около устата, а самата му уста беше като нарисувана — едни чувствени устни, по които жените си падат, както се изразяват днес по-младите, едно високо чело — педя и половина, баскетболно игрище, а очите му — два гълъба, ха да размахат криле и да полетят! Косите му — кестеняви, но поизрусени като че ли, меки и светкащи на слънцето, напомнят свилата на узрял кукуруз. Такъв беше на вид Юлиян: хубавец-умник, а не хубавец-лъскач! Да, и въпреки напетия си вид изглеждаше по-възрастен от Щерев. Макар че Щерев, запомнете това добре, другарю, макар че Щерев имаше брада — педя дълга и да беше много гърбав в раменете. Спрямо ТОЯ Щерев Юлиян изглеждаше по-стар! Чудна работа, ви казвам, другарю… Млад мъж си беше на вид, а до когото и да застанеше от връстниците си — изпитваше едно първоначално чувство, че е по-възрастен. Главният инженер Никола Никодимов беше по него време петдесетгодишен, но когато ги видях за първи път заедно, Юлиян ми се стори на възраст по-зрял. Разбира се, той беше младеж в сравнение с Никодимов — и по фигура, на лице, и на години — къде са неговите 36, къде са Никодимовите 50! Но нали ви казвам — до когото и да застанеше, той изглеждаше на пръв поглед по-голям. После тази лъжлива представа изчезваше, но нали човек запомня онова, дето го впечатлява най-напред!

Когато влязох в кабинета, той пристъпи крачка напред и ми подаде ръка. Не беше работническа десницата му, но се здрависваше яко, по мъжки, излъчваше повече вътрешна сила, отколкото външна, и в никакъв случай не приличаше на ръка, дето се колебае. Изглежда да съм имал малко смутен вид, защото той ми се усмихна приветливо, посочи ми един стол да седна.

— Какво кафе ще вземеш, бай Стояне, а ла турка или обикновено? — запита ме той с един такъв свойски тон, сякаш от деца още бяхме играли с него на жмичка и прескочикобила.

— Обикновено! — смотолевих аз.

Той натисна звънеца и от съседната стая се появи секретарката Павлина, младоженката. Ако лицето на току-що срещнатия от мене профпредседател издаваше човек, излязъл от гореща баня, по лицето на Павлина бяха останали следи от преживян лют вътрешен студ. Бледина покриваше бузите й, погледът й не се задържаше на място, а бягаше страхливо от предмет на предмет, и една изцъкленост имаше в него, сякаш, бедничката, беше прекарала например час или два в хладилното мазе на заводската кухня. „Как ли я е рендосвал новият!“ — мина ми през ум и от тоя момент насетне душата ми се дръпна от тогова и се приближи отново към милостта му чак когато ме разхвали, преди да си замине. На мене лично нищо лошо не беше направил, а това, дето не искаше да обособи самостоятелен домакински отдел — беше брънка от общата му политика към администрацията, а не отношение към моята особа, така че нямаше причини да го гледам с лошо око. Но от оня ден, откакто видях секретарката Павлина, младоженката, като попарена от студ, между мене и него сякаш се изпречи стена.

Не знам какво са ви казвали и какво ще ви кажат за него другите хора. Навярно ще чуете най-различни неща, защото той беше — не знам как да го кажа — особен човек.

И така, да се върнем към случая, за който започнах да ви разказвам.

— Моля да поръчате кафе и чашка коняк за другаря Стоян Стаменков! — рече той на Павлина и най-безцеремонно я изгледа от главата до краката.

И тогава по устните му се плъзна една съчувствена усмивчица, но тя изгасна, другарю, още в същия миг. Както мигновено беше се появила, така мигновено се стопи. И нещо потресаващо забелязах, другарю. Тази съчувствена усмивчица не само не проясни погледа му, но направи очите му да потъмнеят и за някое време една завеса като че ли се спусна между него и нас. Той просто ни забрави! Замисли се над някаква своя си работа навярно и нас престана да ни има на тоя свят! Такъв удивителен екземпляр беше тоя човек!

По-сетне, другарю, аз имах възможност да наблюдавам още много пъти тая му склонност да се замисля, да потъва в себе си, да забравя за някое и друго мигновение хората, които го заобикалят. Той обядваше в общата столова и на масата му сядаха обикновено главният инженер Никодимов и помощникът Щерев. Преди той да дойде в завода, тия двамата си обядваха в града — Щерев вкъщи си, а Никодимов — в ресторанта на грандхотела. Но после от немай-къде, от неудобство пред шефа, взеха и те да се хранят в общата столова. Те сядаха на масата му, а тя беше насреща ми, и се случваше да виждам понякога как се появяваше тая негова мигновена усмивчица, и как забравяше за присъствието на уважаемите си сътрапезници. Но те не се сърдеха, Никодимов беше неразговорчив, а Щерев по характер беше благ и хрисим човек. Единият чоплеше зъбите си и сумтеше, другият се усмихваше благодушно и всеопрощенски, а Юлиян като да се вглеждаше в нещо — бог знае какво, но видимо само за неговите очи.

Така се случи и оная заран, когато Павлина си влезе в стаята, за да ми поръча кафе. Аз не бях свикнал с навика му да се затваря в себе си, още по-малко бях привикнал със странните му усмивки, които, както вече отбелязах, умираха в момента, когато се раждаха, затова ми стана много неловко и скришом погледнах към Щерев — дано от него да разбера що за екземпляр имах пред себе си. Но Щерев гледаше в краката си, навярно се чувствуваше като риба на сухо, той — извън нещата, които се отнасяха до службата — беше деликатен човек. За пръв път се сблъскваше със странностите на новия ни ръководител.

А ръководителят ни изведнъж се разсмя нервно на глас и разпери ръце. Ей богу, по гърба ми полазиха тръпки.

— Тази млада жена — рече той по адрес на Павлина — сигурно си мисли, че има насреща си вълк, възприел човешки образ. Трепери? А защо? Тя би следвало да вижда в мен агнец божий, а не вълк! И наистина, съдете сами — той се беше извърнал към Щерев и говореше на него. — Аз трябваше да я накажа най-малко с „последно предупреждение“, а се смилих с едно „строго мъмрене“! От обективен съдия, какъвто съм длъжен да бъда, аз се превърнах на „агнец“, не изпълних дълга си. И защо?

Сетне разбрах, другарю, в какво се състояла работата. Нали на 2 и 3 август Павлина турила ключа на канцеларията, за да прави сватба. Юлиян още с пристигането си в дирекцията й лепнал наказанието. Постъпката била извършена преди неговото идване и той е могъл да махне с ръка на тази минала работа. Но както виждате, не махнал с ръка. Дори напротив, аз ви разказах как пред Щерев и пред мен се вайкаше, задето се бил уж „смилил“! Дребно му се виждало наказанието! Такъв човек! Вместо „Добро утро“ и „Честито“ — „Строго мъмрене“ и — целувай ръка, малката, задето ми е милостиво сърцето!

Ще попитате, навярно, за Щерев. Все пак той е помощник на главния и как тъй не се е намесил в защита на момичето. Ех, другарю! Всичко зависи от характера на човека! Щерев винаги си е бил един и същ: кротък, изпълнителен, работлив. С дребно самочувствие. Ако му кажат отгоре: „Щерев, приемаш ли да станеш директор на завода?“ — той ще се дръпне назад като опарен, макар да познава заводските работи от игла до конец. Аз, че не съм никакъв инженер, тутакси ще кажа: „Приемам, разбира се, само ми издайте час по-скоро заповедта!“ А той непременно ще се дръпне. Защото аз съм свикнал да си гледам сам работата и да си бъда сам началник, а той винаги е бил помощник и винаги е изпитвал нужда да има пред себе си един солиден гръб. Има хора, родени за началници, а други — родени за помощници. Той е от втората категория, другарю, от тия, дето живеят в сянката на по-силния. Подготвени са да управляват, но нямат смелост и самочувствие да застанат на кормилото. Ех, другарю, аз да имах половин дипломка на инженер, не завод, а комбинат щях да управлявам, като Кремиковския, амаха де!… Въпреки че не е лошо и да си началник на домакински отдел. Такъв човек е Щерев. И загадка е наистина, дето няма амбиции за главен. Макар да е такъв малко неугледен в раменете, и брадата му да го прави на пророк Йеремия например, знаете ли колко омъжени женички въздишат по него и му се умилкват?

Нали ви казвам, другарю? Аз да бях на неговото положение, и да изглеждах на такъв Йеремия… Хе, хе!

А дали е женен, питате? И още как! Една хубавица е жена му, капка, бонбон, но да си го кажем помежду си, като мъже, може ли човек да се обрече все с една жена, па била тя и от шекер?

В туй отношение, другарю, за Щерев не циркулират приказки из района. Не се е чуло да е имал туй-онуй с някоя дамичка.

По този въпрос и за Юлияна не знам много нещо. Е, тук-там шушнат с половин уста за някаква уж негова историйка с жената на Щерев, но аз лично не съм сведущ по този въпрос. Макар и особняк по характер, Юлиян беше опасен мъж. Може пък и да е имало историйка, но и тя ще да е била юлияновска, не като хората. Той се отнесе с мен добре, накрая и не е редно от моя страна да дрънкам това или онова по негов адрес. Току-виж, че се завърнал някой ден пак в ЗПЦМ. Тогава?

Тогава, другарю, преди да съм сварил „добро утро“ да му кажа, аз ще съм изхвърлен вече като тапа из района на завода, а той ще гледа съчувствено подире ми и тъжно ще пита помощника си: „Защо крещи този човек? Аз постъпих с него като агнец божий, дето не сложих главата му под парния чук. А той крещи. Защо?“

Сега ще ти разкажа, другарю, как същата тази сутрин ходихме с него в град Н, за да го настанявам на квартира.

Преди да тръгнем, Щерев смутено се прокашля и като се препъваше сякаш в думите си, рече на Юлиян: — Бившият директор живееше в хотел „Република“. Този хотел е нов, модерен. Има всякакви удобства. Но ако не ви хареса, все пак… Хотелът си е хотел, тоест няма я оная атмосфера на интимност, нали, вие може да видите… Е, ние имаме една самостоятелна стая на втория етаж!

— Кои „вие“? — попита Юлиян.

— Аз и жена ми. Жена ми е н-чанка, преподава литература в местното училище. Тя наследи от родителите си една малка къщичка на два етажа с градинка. Вторият етаж, това е всъщност една голяма стая с балкон… В краен случай, казвам… Ако хотелът не ви хареса и не намерите нищо по-добро!

— Непременно ще видя вашата стая — усмихна се Юлиян и подхвърли: — Щом има балкон и гледа към градинка, непременно ще видя тази стая. Благодаря!

И му се поклони прелюбезно, сякаш той беше Щерев, а Щерев — Юлиян. Имаше той такъв обичай, другарю, да се кланя на подчинения си с прелюбезна усмивка, ласкаво, та човек се намираше изведнъж като в небрано лозе. След такъв поклон, другарю, човек се чувствува винаги малко гузен и някак си задължен.

Докарах му волгата, но той отпрати шофьора да си върви, не обичаше да го возят. Натоварихме куфарите му и потеглихме.

Пътят до Н се виеше тогава сред лозя и овощни градини. Тук-там се червенееше по някоя малка тухлена постройка. Сега тази местност е превърната във вилна зона. Лозарството отдавна западна, пришълци закупиха места и си построиха вили; и заводът има по средата на пътя една сграда на четири етажа. Дом за отдих и почивка. Но по Юлияново време всичко там беше все още лозя и кайсиеви градини.

Когато изкачихме хълма и излязохме на онова място, където пътят прави завой към Н, от лявата ни страна се ширна лозето на бай Сандо — собственикът на „Хан и нощувка“, тоест бившият собственик, тогава беше управител на заведението. Откъм лицевата страна на лозето бай Сандо си беше построил изба, над която се кипреше малка белосана къщичка на един кат и половина. Тази къща беше заобиколена с овошки, така че половината й фасада не се виждаше, но през клоните надничаше верандата на мансардното етажче, покрита с керемидената стряха на покрива. Тази веранда ли му взе очите, овошките ли му направиха впечатление, или ширналото се лозе — той закова колата пред портичката на телената ограда и дълго се взира нататък.

— И къщичката, и лозето са на бай Сандо — рекох. И допълних: — стопанина на „Хан и нощувка“.

— Ето, тук бих живял! — рече той и се усмихна и лицето му като че ли светна от тази усмивка. Тя съвсем не приличаше на онази негова опасна усмивчица, която още с появата си бързаше да се скрие в ъгълчетата на устата му. — Тук бих живял! — повтори той и невидимата вътрешна светлина, която беше огряла лицето му, започна бавно да гасне. Предишният Юлиян отново се връщаше в кожата си. Той въздъхна, поклати глава като човек, който се заплесва по непостижими за кесията му вещи, и натисна почти сърдито педала за газта.

Не зная кое го обиди и какво го разсърди, но влезе в хотела намусен и разгледа с убийствено пренебрежителен израз на лицето си апартамента, в който беше живял доскоро бившият директор на ЗПЦМ. Ако питате мене, другарю, това беше един разкошен апартамент! Стени огледала, облицовки от червен махагон, мраморна мозайка в банята. Завесите в кабинета от червен плюш, в спалнята — от син, настолна лампа със зелен абажур, масичка с телефон, радио и часовник, вградени в таблата на леглото — какво повече може да иска един сам човек?

Намирахме се в кабинета на апартамента, съпровождаше ни лично управителят на хотела. Юлиян разтвори завесата на прозорците и погледна навън.

— Много е удобно! — каза управителят. — Точно отсреща се намира пиацата, откъдето заран тръгват автобусите за завода и за окръжния град. Виждате ли отдясно на пиацата едно изровено от булдозери място — там ще се ширнат след две години н-ските хали: покрит пазар за месо, зеленчуци и риба. Хотел „Република“ се намира в най-живописната и оживена част на града! — заключи управителят и доволно потри ръце, като че ли хотелът беше негов и той прибираше в кесията си паричките на н-ските гости.

— Хм, да! — кимна Юлиян и една дълбока бръчка събра веждите му в почти права линия над очите. — Ще мирише приятно на риба, а заран, когато зареждат магазините, ще се вдига обичайната за такива пазарища ободряваща шумотевица. Защо ще ми е нужен будилник например? Да съм търсил подобно удобство, нямаше да го намеря!

Той изведнъж замлъкна и започна да се вслушва в едни приглушени звуци от музикални инструменти, които сякаш извираха от пода, изпод самите ни крака.

— Чувате ли? — усмихна се управителят. — Товае джазът на хотела, един първокласен естраден оркестър. Тук сме на втория етаж, но все пак ясно се чуват ударните инструменти и саксофонът. Ще си имате едно постоянно развлечение — обърна се той към Юлиян. — Заран оркестърът репетира, а вечер свири за публиката от осем часа. Бившият директор беше много доволен от това стечение на обстоятелствата. „Сутрин — казваше той — тази музика ме настройва, а вечер ме отморява!“ Когато си довеждаше някаква компанийка и не искаше да се появява пред лицето на обществеността, той провождаше една дваесетодевка на диригента и го помолваше да увеличи мъничко децибелите на оркестъра. Тогава музиката се чуваше тук много ясно и хората си танцуваха и се веселяха, необезпокоявани от чужди погледи.

— Мечта! — възкликна Юлиян и погледна управителя с такива потъмнели очи, че сиромашкият се смути мъничко. — А разправят, слушал съм, че има наредба, която забранявала на оркестрите да надскачат тавана от 75 децибела! Вие чували ли сте за такава наредба?

Управителят снизходително повдигна заоблените си като дини рамене. В тази част от телосложението ние двамата много си приличахме. Каквото и да се приказва, длъжността слага отпечатък върху фигурата на човека. Забелязал съм например, че домакините и управителите много си приличат по фигура. Та управителят на хотела клас „супер-лукс“ повдигна снизходително рамене. Той някакви си децибели ли трябваше да съблюдава, или вкуса на клиентите си!

— Не помня някой да е протестирал за тия уж допълнителни децибели! — рече той. — Никой не ми е правил бележка!

— Нито ви е обвинявал, че сте позволявали да се върши рушветчилък пред очите ви, нали?

— Какъв рушветчилък? — не можа да се осъзнае нашият човек в момента. — Аз от никого не съм вземал подкупи, моля ви се!

— Е, не се съмнявам! — каза Юлиян. — Само сте позволявали да се подкупва пред очите ви диригентът на естрадния оркестър. Срещу дваесетачката на бившия директор на ЗПЦМ. Но това са дреболии, приятелю, дреболии!

— Разбира се, че са дреболии! — помъчи се да скрие смущението си управителят, но за всеки случай направи една ловка маневра: — Ако наемете апартамента, ние ще направим всичко, което зависи от нас, за да се чувствувате удобно във всяко отношение! — каза угоднически той.

— Не се съмнявам! — отвърна Юлиян и по устните му се появи онази опасна усмивчица, след която обикновено следваше нещо като гръм от ясно небе. Той помълча някое време, докато усмивката му се скрие в ъгълчетата на устата му, и запита със затворнически израз на лицето си: — А дамска компанийка например ще ми намирате ли от време на време? Защото работата ми е толкова, че къде ще имам възможност да си търся сам… Нали разбирате?

— Разбирам ви, само че с подобен род услуги други се занимават, а не аз… Но ще ви се обадят, не се безпокойте, гарантирам ви! Сега в Н има голям избор на дами. Нали ви казах, че тук ще се чувствувате най-удобно!

— Значи, мога да разчитам? — запита го Юлиян.

— Вашият предшественик за нищо не ми се е оплаквал! — каза управителят и леко разпери ръце. — Във всичко е бил обслужван най-първокласно. Чест е за нашия хотел да имаме такива наематели като вас!

— Благодаря! — поклони му се любезно Юлиян. — Апартаментът няма да наема, но вашата услужливост ми направи силно впечатление и аз ще ви препоръчам, където трябва! — Той поклати глава, усмихна се на някаква своя мисъл и добави; — Няма да забравя, бъдете спокоен!

И той, другарю, изпълни думата си: така го „препоръча“ по-сетне пред градския комитет на партията, че оня беше принуден да се изсели чак в окръжния град…

И си мисля, другарю, защо му трябваше на нашия да се заяжда? Човекът иска да му угоди, да направи пребиваването му по-приятно, а той — през краката! Да беше бръкнал в кесията му — разбирам. А то? Но не е моя работа да го съдя. От него не съм видял лошо. Напротив.

После Юлиян свърна край старата чаршия и излезе точно срещу „Хан и нощувка“ на бай Сандо. Прочутият ханджия, разбрал вече кой му беше нощувал нощеска, посрещна моя човек с голяма почит. Макар слънцето да напичаше здраво, облече едно гайтанлия сетре, препаса кръста си с чиста кожена престилка и сложи калпак на главата си, за да го снеме тутакси, когато важният човек прекрачи прага на стародавната му странноприемница.

Юлиян се трогна, поръча за мен и за стопанина по половин ока червено вино, а за себе си само сода, понеже караше кола. Бай Сандо се натъжи от въздържанието му, но Юлиян го потупа по рамото му и му рече:

— Не тъгувай, приятелю! Аз ще ти бъда редовен клиент и ще ти водя на почерпка все отбрани хора!

Тия думи Юлиян ги каза от сърце, но те не утешиха много побелелия ханджия, защото той най-добре си знаеше, че срещу умирачката няма цер. Каквото от живота е тръгнало да си отива — отива си, и никакви благи думи не могат да го върнат назад. Такъв беше законът. Бащата на бай Сандо, дядо Танас, бил навремето си прочут бояджия и сапунджия. Когато тия занаяти западнали, той отворил кръчма — и фурна курдисал до нея със симитчийница. Тия три заведения добре си помагали едно на друго, та когато дядо Танас склопил очи, капиталецът за бъдещия „хан-нощувка“ бил вече събран. Но времената тогава били сгодни за събиране на капиталец, а не толкова, дето кръчмата помагала на фурната, а фурната — на симитчийницата. Н-чани търгували с вино, градчето било околийски център и всички пътища за близкия свят минавали през него, през кръчмите му и адвокатските му кантори. Самото време налагало да има хан и на чаршията, бай Сандо чул и разбрал гласа му и със събраните от дядо Танас парици отворил този „хан-нощувка“.

И ханът имаше своята младост, силните си години, а после и той взе да старее, както градчето и акраните му, както всинца ни, дето сме от онова време — заразправя ни бай Сандо житие-битието на своя сарай. — Всеки път щом се закучваха работите по поминъка на градеца, дохождаше нещо ново, та пак се въземаха, но, общо взето, нещата вървяха на изтъняване, младата кръв на Н изтичаше главно в големия град. Ханът и моите връстници останахме на „доизживяване“, както употребяват сега тази модерна дума, когато става въпрос за някоя отколешна постройка, дали да я килнат на бърза ръка с булдозера, или да я оставят без поддръжка, та сама набързо да се предаде. Аз ви казвам, че Н щеше да се превърне на едно старопиталище, на място за старчески сънища и унеси по спомени, ако го нямаше това решение да се построят тук заводи. Ще дойде прилив на нова, силна кръв, ще се възроди отново старият град, но ония, на които дните са преброени вече, няма да заприпкат по младежки. Тъй е било отнине, тъй ще бъде и занапред. И привичките на хората ще си идат и заминат. Кой ще ти нощува днес в хан, когато насреща си има „грандхотел“! Ако такива хора като вас отсядат и нощуват при мене, то е от любопитство или добро сърце. Или защото са се спречкали за нещо си с новите моди — и това се случва. Но няма такова спречкване, млади човече, което да векува.

Аз ще ти призная, добрий ми синко, че ако още управлявам тоя хан, правя го не защото имам сметка. Аз отдавна не съм дори на „танто за танто“, ами съм на жива загуба. Миналото лято продадох един сливак и едно лозе, за да поддържам хана. Младежта, дето е надошла от другите краища, не ще да го погледне, и нашите младежи и те до един го отминават, празнуват си сватбите, рождените дни и именните дни в салоните на „грандхотела“, при мене идат само някои стари хора, някои ловци и любители на народни манджи. В четиритях одаи за спане, дето ти и шофьорчето дойдохте снощи, и туй е всичко: то ми е джиро от началото на тази година!

Ще ти разкажа един случай, за да видиш как времето не си поплюва на ръцете и хич не го е еня за тия, дето са останали назад. Жена ми се помина преди седем години, имам си един син, той изучи търговски науки в София. Сега е управител на ЦУМ в столичния квартал „Изток“. Пристигна миналата година със свой приятел връстник, да прекарат заедно новогодишната вечер у дома. Драго ми е, та място не мога да си намеря! Зер по-скъп гостенин има ли от родното чедо? Да ти разказвам какво бях приготвил за празничната вечеря, ще е цяла приказка! И прасенце имаше с подлютена подробинка, и варени чревца, леко обжарени, и пастърмица, и сирене, заквасено в стомна, и топли краваи, и туршии, и кисело зеле, и арнаутски чушленца — леко запечени и накиснати в оцет и зехтин! И спържа имаше на трапезата, и пържени пилешки кълки, и пача, изстудена в избата — да се реже с нож и да не се полепва по него мазнина! — такава прозрачна пача, любезни мой! Да не ти говоря и за ракията и виното — искри пущаха и сливовицата, и памидовият еликсир. На три годинки бяха, едногодишно аз не слагам на празнична трапеза.

Като се мръкна добре, слизам да приготовлявам вечерята, а те нямат търпение, стоят прави, чопнат оттук-оттам, пийнат по глътка и все поглеждат часовниците си. И тъкмо вадя прасенцето от фурната, синът ми казва: „Тате, ти ако си гладен, седни си хапни, а ние ще прескочим до грандхотела за малко и пак ще се върнем!“

Прерязаха ме като нож тия думи, краката ми се разтрепераха: душата ми да беше извадил, по-малко щеше да ме заболи! При тия, дето жив ме погребаха, при тях щеше да върви… Собственият ми син, добри ми човече, собственият ми син!

Нищо не му възразих, само се извърнах настрана, да не види каква сянка беше покрила лицето ми.

— Върви, сине — викам му, — само не се бавете, че то прегрее ли се манджата веднъж, после си губи вкуса, за нищо не става!

Наредих масата и седнах да чакам — новогодишна вечер, редно ли е човек да се храни сам?

Какво да ти разправям, то не е за разправяне! Върнаха се хубавците чак призори, беше започнало да се развиделява навън. Лицата им доволни и весели, а краката им едва ги държат.

— Ами ти защо не спиш! — гълчи ме синът ми. — Ние щяхме веднага да си дойдем, но като ни извъртя една компанийка в този грандхотел! То съвсем по софийски било тук, кой да предполага! Хайде, честита Нова година!

Поровиха в багажа си и ме дариха по новогодишному. От сина си получих скиорска шапка, шалче и ръкавици, а от приятеля му — бутилка уиски. Само съм за скиор на тия стари, години, а уискито, туй грандхотелско, питие, да не видя пред очите си!

После се качиха в одаите си и спаха докъм обяд. През нощта беше паднал нов сняг, още прехвърчаше, балканът се белееше насреща като снежна царица. Станаха двамата, видяха тази хубост, на часа преполовиха прасенцето в раниците си без подробинката, взеха по един кравай и се заловиха за ските.

— Ще идем — казва синът ми — на разходка до планината. Ти си хапни от пълненката, аз знам от едно време, че ти я предпочиташ пред месото!

Вечерта ми се обади едно съседско момче, дето също ходило на ски в планината. Заръчали му да ми каже, че решили да останат на хижа „Бели мел“, там щели да пренощуват, та да не съм се безпокоил за тях. Е, хубаво, тяхна воля, мога ли аз да им командвам къде да спят! Аз пък повиках двама акрани, сложих им да ядат и пият и взех да нагъвам ракийката. Нагъвам и подсмърчам.

— Що подсмърчаш бре, какво ти стана? — пита ме единият.

— Остави — викам, — простинал съм! От настинката е!

Какво да ви кажа друго? Що да развалям кефа на хората, аз съм ги поканил да се веселят, а не да слушат разни ми ти жалби от овехтели ханджии!

Ето какво нещо е времето, любезни ми гостенино! Задмине ли те — не разчитай вече на него, нови добрини няма да ти донесе. И мене времето ме е задминало, а защо поддържам още този хан — един господ знае! Ето, приказва се, че на туй място, дето сега е ханът и дворът му, щели ЦУМ да дигат на няколко етажа. Е, хубаво, като са решили, ще го сторят. Н е станал голям град, не може без ЦУМ. Аз ще си ида на пчелина и ще си поминувам, както бог дал, но какво ще правя с този свят, дето е щъкал и се е извървявал тук? Нито мога да го оставя, нито иде да го дигна с каруцата. Туй са гощавки и сватби, и веселби, че ако река да ги наредя на една софра, дузина чаршии като тази няма да ми стигнат!

Такива историйки ни разправяше ханджията, другарю, а дали Юлиян ги слушаше, не мога да ти кажа с положителност. Той ни поръча още по половин ока вино, подкани ни да пием, но едва ли слушаше бърборенето на стария, защото имаше вид на човек, който си мисли за свои работи. Затова накрая много се учудих, когато той запита ханджията ще ли му даде под наем онази стаичка с верандата край голямото лозе, до пътя. Ханджията отговори, че кирия взимал само за одаите в хана. Ако Юлиян харесвал онази стаичка — сполай да му е, да живее в нея като драг гостенин, колкото му душа иска и докато му омръзне. Там жена му прихождала приживе, но откакто се поминала, и той не бил прекрачил прага на стайчето, нито му се дощявало да погледне от балкона. Зер, кой ще му се засмее сега свойски отдоле и ще рече: „Хайде бре, Сандо, слезни при мене да изпием по едно кааве!“

Като изрече тия думи, той извади от чекмеджето на тезгяха една връзка ключове, изниза два от тях и ги подаде на шефа.

— Този — посочи му — е от портичката, а бронзовият, дето мяза на старовремски — той е от входната врата. Нанасяй се, добрий ми гостенино, а аз, като дойде неделята, ще намина за час-два да видя как си се подредил. Пък и избата ще ти покажа, там е скътано едно съкровище на девет години, хи, хи! Да видиш, че и дядо ти ханджия има едно имане за пред света!

Тръгнахме за дома на помощника Щерев, но насред пътя Юлиян забави хода на колата и върна назад. Стигнахме отново до хотел „Република“ и Юлиян паркира близо до стъкления му вход. Излезе портиерът да ни посрещне, разтопен от внимание и усмивка, а Юлиян му обърна гръб и набързо нахълта в съседния цветарски магазин. В магазина се бави по-длъжко, отколкото според мене се полага за един другар на неговото положение, а когато излезе, той носеше толкова цветя, че на мене дори ми стана неудобно, а какво си е помислил портиерът, не ми иде наум. Защото жена с цветя — иди-доди, ама мъж с цветя — туй е някак си неприлично, струва ми се, и не е съвсем в реда на нещата.

Но Юлиян не даваше пет пари за това какво мислим ние с портиера по въпроса. С лявата си ръка беше прегърнал един огромен букет от лалета и гладиоли, а в дясната държеше по-малък букет, по-скоро китка, събрана от бели карамфили и момина сълза.

Докато се наместваше пред кормилото и бършеше ръцете си с кърпичка, Юлиян рече:

— Големият букет е за Павлинка, нашата младоженка, затова съм избрал гладиоли и лалета, те са сватбарски цветя!

„Заранта й удари един ритник по задника, а сега ще й поднасяш разкошни цветя!“ — идеше ми да му кажа, но си замълчах, разбира се. Освен дето не е моя работа да се бъркам в директорската политика, той беше и един мъчен човек, никога не знаеш със сигурност какво ще ти отговори и на колко парчета ще му скимне да те среже.

— А това букетче е за другарката Щерева — продължи той. — Не съм я виждал и не зная каква е…

— Учителка е по литература в тукашното ЕСПУ — побързах да го осведомя, тъй като си мислех, че той се интересува за професията й.

— … и не зная каква е на външност — продължи той, сякаш не беше ме чул. — Но кой знае защо, имам чувството, че това букетче много ще й подхожда! Ти какво мислиш, домакине?

— Извинете, но за жените на шефовете си нямам мнение! — предпазих се от възможна клопка, защото макар да бях изпил една ока вино, не бях си загубил ума.

Къщата на Щереви се намираше в самия край на главната улица, оттук започваше пътят, който се изкачваше към бай Сандовото място, та ни беше по на сгода първом да се отбием в тази къща. Предложих на Юлиян да спрем, но той поклати рязко глава:

— Най-напред ще идем до лозето на бай Сандо, а при другарката Щерева ще се върнем на доглеждане.

— Ваша воля! — рекох, въпреки да смятах, че бием излишен път. Животът ме беше научил, че с опак директор не бива да се влиза за било и не било в спор.

Как да ви кажа, другарю, стаичката на бай Сандо беше скъсена над прозореца, беше си една таванска стая, но от верандата й се откриваше хубав изглед, виждаше се като на длан широкият божи свят чак до балкана. Вътре наредбата й не хващаше очи — гол миндер, празен скрин, счупено огледало. Това беше всичко. Но моят човек не се смути ни най-малко, той не обръщаше внимание на наредбата, а се радваше не знам колко си на изгледа. Най-много го зарадва едно извисено място в лозето. Не го запитах какви бяха намеренията му във връзка с това място, но предположих, че той си имаше нещо предвид.

Оставихме куфарите в мансардната стаичка на бай Сандо и запрашихме по, пътя назад. Наближаваше обяд, напичаше, налягаше ме дрямка, а Юлиян подсвиркваше, изглеждаше много доволен и ободрен духом от краткия ни престой в бай Сандовия вилает. Петнайсетина минути след като бяхме оставили зад гърба си бай Сандовото лозе, ние отново се намерихме пред къщата на Щереви. Тази къща беше на два етажа и лицевата й страна гледаше към пътя, по който бяхме дошли. Той се изкачваше през лозята, а сетне се спущаше чак до района на заводските постройки.

Посрещна ни жената на другаря Щерев. Ако другарят Щерев не ми беше началник, аз щях да кажа по неин адрес големи комплименти. Тя си ги напълно заслужаваше по онова време. Но аз имам за правило да не се разпростирам много, когато става дума за началническите жени, и мисля, че съм прав. Стигат ми грижите за домакинския отдел, защо ми трябва, другарю, да си слагам друг огън на душата?

Тя ни посрещна на двора, а до нея си играеше момиченцето й, едно ангелче на около 4–5 годинки. Юлиян и момиченцето й тутакси се сприятелиха и аз забелязах, другарю, че Юлиян беше голям заплес по децата, макар да не отиваше твърде на един ръководител, а плюс това — инженер и учен — да се вдетинява чак пък толкоз.

След като се налудува туй момиченце с нашия инженер, майка му го сложи да спи в неговата си стаичка, а нас покани в гостната, дето имаше едно пиано; тя ни поднесе за почерпка студен малинов сок. От този сок ли, или от оката силно вино, дето изпих при бай Сандо, а май че беше и от горещината — много ми се доспа, та комай съм изпуснал много нещо от разговора, който Мая — така се викаше жената на Щерев — и моя човек проведоха помежду си.

Дори по едно време съм задрямал, защото те си заприказваха по не знам какъв си повод за някакви си книги и този разговор, да си призная, ми дойде съвсем нанагорно.

И изведнъж ме стресна една ненадейна шумотевица. Сепнах се, поразтърсих глава и ми се стори най-напред, че сънувам. Седи моят шеф пред пианото, натиска клавишите, свири някаква игрива мелодийка и кима с глава, а момиченцето скача наоколо по нощничка, танцува и се кикоти, та ще се скъса. А Мая… Тя гледа ту гостенина си, ту момиченцето, но повече гостенина си — да ми е прошка, ако съм сбъркал! — лицето й сияе, сияе — самото слънце щеше да й завиди, ако я беше зърнало в тоя миг!

Така и не разбрах, другарю, бяха ли се качвали Юлиян и Мая на горния етаж да видят стаята, докато аз съм си подремвал, или Юлиян беше приел да стане квартирант на Щереви, без да прегледа стаята, която те му предлагаха. И друго не разбрах — защо Юлиян отказа да приеме поканата, когато Мая така мило ни предложи да останем на обяд. Запладняше, беше дошло тъкмо време за похапване!

— Благодаря! — поклони й се той.

И аз ти казвам, другарю, че в тази минута, когато й се кланяше, той съвсем не приличаше вече на оня човек, който само преди четвърт час удряше клавишите на пианото и по момчешки весело и безгрижно кимаше на момиченцето с глава. Той като че ли се вглеждаше в себе си, а не виждаше Мая, и онази негова бегла и загадъчна усмивка отново се появи на устните му и пак се скри.

— Благодаря! — каза той на Мая. — Вие сте много любезна и мила и аз с безкрайно удоволствие ще обядвам някой ден с вас!

Но и Мая беше от сой, както се казва, защото и по нейното лице изчезна като издухана онази сияйна усмивка, с която го гледаше преди малко.

— Както обичате! — рече му тя.

Той мълча по пътя през цялото време.

Когато стигнахме пред дирекцията, той ми даде пари — да съм подредил за спане стаичката на бай Сандо, щял да нощува там. Бельо, килимче за пред леглото, ковьорче за стената, покривка за скрина и една ваза. И жена да намеря, която основно да почисти цялото етажче.

— Това стига за днес — кимна ми той. Помълча малко и допълни: — А утре ще ми вземеш едно малко бюро, етажерка и два стола. — Беглата усмивка отново се плъзна по устните му: — И мисля, че с тия неща ще завършим обзавеждането.

— Както вие наредите! — рекох. — И нали онова любопитство ме глождеше отвътре, не се сдържах, попитах го: — А за стаята у Щереви ще заръчате ли нещо?

Той не ми отговори, само сухо ми кимна, и една бръчка се появи между веждите му.

— Аз наех онази стая под наем и понякога ще ходя там — рече ми той с безстрастен глас. — Затова ти ще вземеш платнената чанта с книги и ще я занесеш у Щереви, на втория етаж.

— Ще я занеса! — рекох. — А в себе си помислих: „Особняк! Предпочита дивото пред питомното. Иди го разбери!“

Вечерта Юлиян свика на събрание целия заводски колектив и говори много строго за закъсненията. „Никому няма да прощавам!“ — предупреди той работниците и инженерите. А после на свои разноски почерпи с по чашка водка всички — като се почне от портиера, та до Щерев и до главния инженер Никодимов…

Такъв човек, другарю, беше Юлиян.