Андрей Гуляшки
Чудакът (3)

Разказ на железничаря

Моя милост, Михалаки Тодорчев Варадинов, началник на гара Н, вече се е изкачил до най-горните етажи на служебните години, откъдето се виждат долу, в ниското, закелавелите полянки на пенсионерския живот. Кой и как е измислил тази уж край на служебна възраст, не ми е известно, но за железничарите например не е бил прав. Старият железничар е като овехтелите локомотиви, дето комисията по движението е изписала за бракуване. Е, хубаво, изписала, ама докато дойде време за прибирането им в депото — годинка ли е, две ли са, а може и повече, — старият локомотив не стои на едно място, а си шета насам-натам, като ония припрени дядовци, дето не ги свърта вкъщи. Ту ще изпълнява маневри на някоя сточна гара, ще мести вагони от един коловоз на друг, ту ще тегли някоя композицийка с три каруци, примерно от гара Ръгни колец до завода за тухли при град Новградец. Вършат работа, не си поплюват на ръцете старите локомотиви, макар ставите им да скърцат и дробовете им да съскат като продрани мехове. Но спазват разписанието — святаята светих на железничарската работа, защото тъй са привикнали от деня, изпухкали в синевата първото си повесмо дим. Всеки човек, другарю, спазва разписанието за собствените си работи, за общите работи не го е твърде еня. А железницата всякак гледа да служи на общите работи, затуй хората трябва да свалят шапки, когато една машина потегли по релсите за последен път.

Какъв ли не съм бивал през дългата си служба по железниците! И огняр съм бил първоначално, и машинист на маневрен локомотив, който тегли три каруци от Ръгни колец до Новградец и обратно. И сетне пришпорвах и паротурбинни локомотиви, теглени от по две хиляди бесни коня, едни черни стоманени чудовища, дето децата треска ги тресеше, колчем ги видеха за пръв път. Туй беше в най-силните ми години. После възседнах дизели и електрички, удобна и лесна работа, с бяла престилка да влезеш в кабинките им — ще излезеш оттам чистичък като аптекар. На такива съвременни машини може и една оправна жена да държи юздите, стига да й се не вие свят и да не й се доспива. Къде може да се сравнява например една електричка с по-раншната паротурбинна хала! С оня ми ти тежък ричаг и една зейнала уста, из която изхвърчаха по сто огнени дявола наведнъж. От такива машини, казвам ти, излизах черен като арапин, миришех на кюмюр и жежка грес толкова, че дори жена ми бърчеше нос, макар да се миех със сапун за избелване на пране и да се мажех с по една шепа одеколон марка „Ориган“.

Искам да кажа, другарю, че колкото славна и мъжка да беше работата с парните локомотиви, изцеждаше и стопяваше по нещо от общата ни физическа и душевна кондиция, затова, като прехвърлих 50-тях, началството реши да ме устрои на по-лека служба, назначиха ме за началник-гара. Имам 25 години стаж по движението, познавам железничарството по-добре от жена си и децата си, израсъл и възмъжал бях между семафори, стрелки и железопътни разписания, имах, значи, достатъчно опит за такава една тиловашка служба. Изкарах шестмесечни курсове, за да се запозная с бумажната част на длъжността си и с някои най-общи тънкости на диспечерското изкуство. Е, едно е да си на боевата линия на фронта, друго е да си в някой щаб, па макар и с по-горен чин. Животът на фронтовака тече по един начин, като река громоли и се пеняви между усои и чукари, а животът на тиловака по железниците е също като река, само че такава, дето е излязла из усоите, оставила е надалече зад гърба си чукарите и се разлива тихо и спокойно сред една кротка равнина. Ръката на машиниста фронтовак е на ръчага, вниманието му не изпуска стрелките на разните манометри и скоростомери, сърцето му бие с биенето на колоосите по релсовите свръзки. А окото на един началник-гара е в разписанията, в лентата на телеграфа, в светкащите лампички на диспечерското табло. Умът му е зает с разните графици по товаренето и разтоварването на стоките, сърцето му се тревожи от нарастващия брой на вагоните, дето чакат хората си, и с още по-нарастващия брой на вагоните, които чакат хора, за да бъдат разтоварени.

Разправям ти, другарю, за тия неща не защото искам да те уча на железничарство, а да разбереш, че между живота на редовия фронтовак и живота на щабния служител има огромна разлика и че тази разлика променя от своя страна, волю-неволю, привичките на човека. На мене, откровено ти го признавам, винаги ми е било по-присърце фронтовашката работа и ако не беше ме поизморила парната тяга, щях да си бъда поне още десет години фронтовак.

Но било ми писано да дочакам закелавелото пенсионерство, да се радвам на спокойствие. Да му умра на спокойствието! А над всичко отгоре — като началник-гара. Ха де! Съдба! Може ли човек да избяга от съдбата си? Туй е вятър, дето някои казват, че могло! Съдбата е като влаковото разписание — движиш се според неговите разпоредби, според волята му, знаеш, че да го измениш, не ти е по силите. Пък хрумне ли ти безумната мисъл да го промениш — дори веднъж само, — катастрофата ти е вързана в кърпа. Или челен удар на прав участък, или удар в реброто на онова място от пътя, където стрелките разклоняват движението. И в единия, и в другия случай, приятелчето ми, ти си вътре! Или ще вадят останките ти изпод изкривените железарии, или ще изправят останките ти — ако не дай боже останеш жив — на съд. Туй второто според мене по-лошо от самата смърт. Ето какво значи да излезеш против съдбата, тоест да не се подчиняваш на разписанието. От съдбата си можеш да избягаш, но само във вид на останки. Туй съм научил от живота аз, бившият фронтовак и настоящ началник-гара.

То се знае, че не ме изпратиха за началник на централна, на първокласна гара. Централните и първокласните гари дават на хора със специално висше образование. След като завърших жп училище, аз се хванах веднага за ръчага, мене ме е учила практиката, не са ме обучавали професори. Затова ме проводиха да управлявам гара Н, а не такъв сложен жп възел, какъвто е например гара Горна Оряховица. Всекиму според опита, но и според образованието му, такъв е железният закон в нашето железопътно царство. Но, другарю, какво представляваше гара Н преди десет години? Два коловоза и една варианта от стотина метра за изтегляне на товарни вагони! По коловоз едно профучаваха бързите влакове, които не благоволяваха по разписанието да спират на гара Н. По коловоз номер две спираха пътническите влакове, които се установяваха на гарата само за една — словом и цифром, — само за една жалка минута.

Това не трябва да те учудва, другарю! Какъвто беше по това време град Н, такава беше и неговата гара, а град Н беше тогава едно никакво градче, околийски център в проклетото царско време. Имаше една тухларна фабрика, една кооперативна изба, два-три мършави адвокатски колектива и няколко работилници за потягане на бъчви, за железария, за дограми. Имаше районно съдилище, милиционерски участък с четирима милиционери и клон на БНБ, също с четирима служители. Веселата част беше по-добре застъпена, защото по отношение на лозята Н беше обетована земя. Затова в Н имаше кръчма-хотел, десетина механи и духов оркестър на самодейни начала, който изнасяше програми всяка неделя в н-ската градска градина. Какво друго? Автомобилна пиаца с пет-шест раздрънкани таксита. А, щях да забравя — сушилня за сливи.

По онова време между Н и гарата се точеше път, дълъг десетина километра. Той лъкатушеше сред лозя, ниви и овощни градини. Но се оживяваше само есен, когато н-чани прибираха с каруци гроздето си и винарската изба изпращаше до окръжния град памидовия си еликсир. Избата разполагаше с два камиона „Додж“ — вехтории от първите следвоенни години. Как трещяха и каква пушилка дигаха из пътя в сушаво време — ще помисли човек, че се търкаляха не камиони, ами десетките празни бъчви на кооперативната изба.

Макар да беше свързано с големия свят посредством гарата си, Н беше от тия градчета, дето ги наричаха доскоро „западнали“ — то беше едно от слабите места на АПК-то; дребното лозарство и овощарство и малкото земеделие изхранваха 7-8-те хиляди н-чани. Но не стигаха за покупка на нови леки коли и за струпване на що-годе прилични вилички. Най-лошото беше, че младите захванаха да мигрират — едни търсеха парата в окръжния град, други повлякоха крак към столицата. Иначе всичко си беше, както има дума, на място. И въздухът беше чист, и водата сладка, и местността китна и кротка като доволна невеста. Сгушено сред чемширите, и овощните си градини, огласяно от песните на пойните птици, градчето живееше по стародавному, макар наоколо му да кипеше един нов живот още неизбистрен, както трябва, ама силен като младо вино.

Как си представяш, другарю, тертипа на новото ми житие? Най-напред оглушах от тишината, после онемях, защото нямах огняр до рамото си, комуто да подвиквам, сетне ме залюля една дрямка; изпарили се бяха вече „яко дим“ двата хиляди бесни коня, на които по-рано дърпах юздите. Бяхме всичко четирима на туй безлюдно островче, дето н-чани му викаха „станцията“. Моя милост, касиерът, телеграфистът и един стрелочник. Понякога дохождаше и кантонерът, но той си живееше в една къщичка сред лозята и се вестяваше в станцията само по два пъти на ден, когато излизаше да прегледа своя участък по пътя. Касиерът беше местен човек, имаше си колело и запрашваше за Н тутакси, след като затваряше гишето. Ние с телеграфиста бяхме пришълци от София, и двамата със семейства; дохождаше ли време за отпуски — всеки драговолно поемаше работата на другия. Но каква ли пък работа беше! Случваха се дни, когато нито пътник слизаше от влака, нито н-чанин заминаваше за някъде си. Живеехме с телеграфиста в сградата на гарата, готвихме си и се хранехме заедно, като веднъж дежурен по кухня беше той, а другия път — милостта ми. Есенно време на станцията ставаше по-многолюдно. Тогава ни засилваха временно с една парна машина за маневриране и персоналът ни се увеличаваше съответно с нови дваминка кандидат-пенсионери. Редът и хигиената на гарата поддържаше стрелочникът. Жена му измиваше два пъти в годината пода и прозорците на чакалнята и по веднъж в седмицата избърсваше прозорците на моя „кабинет“ — командния пункт на „щаба“…

Спирам се на тия подробности, другарю, за да разбереш защо през първоначалните месеци бях като оглушал и онемял и защо се чувствувах като човек, изхвърлен много настрани от коловоза на живота. Не защото си смених местожителството, тоест столицата, с един задрямал провинциален град! Какъв столичанин бях аз, когато животът ми се движеше катадневно по релсите — от гара Искър до Черно море и от Горна Оряховица до Лозенград! Водех се столичанин по ведомост, а по работа бях един постоянен пътник, чийто адрес се променяше всекичасно, според утвърденото железопътно разписание.

Но нали казват, другарю, че на всичко майка му е времето! Дали е имало някога хайдушко биле, дето лекувало, според народните предания, всякакви рани и болки — туй не зная, пък и кой ли може да знае! Далеч зад гърба на прадедите ни са останали времената на Мануш войвода, когато хайдушкото биле е било лек за всякаква болка. Но от опит научих, че времето е велик и вездесъщ лечител, че то е целебен мехлем, еднакво чудотворен и за физически, и за душевни рани. Чувал съм, че на хората, дето ги прихващат от време на време „братята“, на хората с разклатени нерви докторите предписват лекарства от типа на така наречените по научному „транквилани“. Аз се обзалагам, другарю, срещу пенсионерските години, дето ми предстоят (дано чумата да ги тръшне!), че по-голям транквилан няма и не може да се измисли, че времето е цар на всичките транквилани по света! Туй от мене да го знаеш, пък аз съм препатил човек.

От собствен опит съм стигнал до тази истина, другарю, усетил съм тази истина и с кожата си, и с душата си. Една сутрин, няколко месеца след пристигането си на гара Н, беше началото на май, ако не се лъжа, чух от съседния чинар да подсвирква кос. Той и друг път ще да е подсвирквал, разбира се, на косовете туй им е работата. Но аз го чух тази заран за пръв път. А когато касиерът пристигна, попитах го дружелюбно здрава ли е жена му, весела ли е и той дали дърпа ушите на дечурлигата си. Той се опули, после разбрах, че имал само едно пеленаче, но очите му светнаха, като ме чу да разговарям човешки. На обяд, като изкусахме с телеграфиста „боб наш насъщ“, рекох му: „Наборе, щеш ли да му ударим по едни карти за разтуха на душата?“ Телеграфистът зина от учудване, но преди да продума, аз извадих тесте карти от началническата си чанта и ги цапнах на масата. А след обичайната си пладнешка дрямка, като излязох да посрещна пътническия влак от София, усетих да ме лъха по лицето един лек ветрец, но подсладен с миризми. Замириса ми на мащерка и узрял бъз, на напечена от слънцето лайка. Врабци цвърчаха по телеграфните жици, косове подсвиркваха из шумата на чинарите, едно прозрачно небе захлупваше равнината, чисто като измито стъкло, а над градчето се издигаше синята снага на балкана. Погледах, погледах, па ми стана мило и леко на душата и си рекох: „Брей да се не види, че то не било толкова лошо да се живее и в тила!“ Всъщност аз нищо не си рекох, но тъй ще да е възкликнала душата ми. Защото, ако трябва да си говорим по мъжки, машинистите не поглеждат често небето, комай те не го бръснат за слива, какво им влиза в работа висинето! И встрани не се озъртат, за да си не пилеят вниманието, да не изпускат от очи уредите. По време на път божият свят за машиниста е таблото, там има всичко, което е свързано с живота на машиниста и със съдбата на хората, дето са във вагоните. И таблото си има своята хубост, но тя е особена, не е божа хубост. Когато някой зарадван картечар рече: „Хубаво бие моята картечница!“ — нима той отваря дума за божата хубост?

Времето, другарю, угаси моята фронтовашка жажда за всекидневните битки по пътя и ми отвори очите за по-скромните и обикновени радости на мирновременния живот. Това исках да ти кажа. Може да не съм се изразил добре, но аз съм железничар, завършил съм само едно средно жп училище, мене професори, както ти споменах вече, не са ме учили, за да съм по-изкусен в речта.

На другия ден повиках кантонера и стрелочника, едни мързеливци, дето втори такива няма по света, и им заръчах да прекопаят отново старата и занемарена градинка пред гарата. И те се удивиха, задето бях се сетил за тази градинка, прегоряла вече и буренясала, а после, като разбраха намерението ми, престориха се дори на обидени, зер какво общо може да има градинарството с тяхната специалност. Но на мене, бившия фронтовак, такива номера не минават. И аз бях по-рано машинист, а не чистач по поддържането, но малко ли пъти съм премитал сам работното си място и съм лъскал с пуцинг бронзовите рамки на уредите! А те ми се цупеха за някаква си градинка, петнаесетина разкрача дълга и десетина широка.

Така възкресих из мъртвите гаровата градинка. Със свои пари купих разсади — петунии, маргаритки, невенчета, ружи. Че и маркуч за поливане доставих, защото до чешмата имаше петнайсет метра, кой ще ти пренася кофи с вода!

Накратко — стана една градинка, дето му викат — за чудо и приказ. Разприказвах се за нея повечко, но ти ще видиш, че не съм го сторил случайно. По отношение на човека, за когото се интересуваш, тя ще играе централна роля в моя разказ и ти ще видиш, че неговото чудачество тук се прояви най-напред. Пък и за мене самия тази история не профуча транзитно, както прави бързият влак, когато минава край нашата гара.

Всекидневната боева дейност поддържа у фронтовака едни постоянни боеви качества. Ако е машинист, той свиква да се бори успешно с безсънието, нощното бдение се превръща у него в навик. Ако извадиш внезапно такъв човек от службата, той дълго време ще се кокори нощем като таласъм. Фронтовакът свиква все по-бързо с трудните преходи, мъчното в службата го държи изправен и във форма, той не се отпуска и не се предава на леност, губивремето за него не е удоволствие и отмора, а жива болест. А мирновременният живот е като цигарата, колкото повече смучеш от сладката й отрова, толкова повече свикваш с нея и ти става необходима. Така действуват, като цигарата, и удоволствията на мирновременния живот. Отначало картите, таблата и подремването ми дохождаха на гости само веднъж на ден, а после аз сам започвах да викам тия гости, докато те ми станаха неразделни, постоянни съжители. Започнахме само двамата с телеграфиста, сетне увлякохме и касиера, а той взе да мъкне на гарата и своя шурей, бившия и пенсиониран вече директор на банковия клон. Така стигнахме до каретата, а те като таблата са сладка работа. Едва дочаквахме да посрещнем и изпратим влаковете, и сядахме тутакси на масата. Камаряха се немити съдове в кухнята, бобените и картофените яхнии заменихме с консерви. Все по-нарядко поглеждах градинката, която ония мързеливци започнаха да поливат, както се казва, от дъжд, та на вятър. От гиздава девойка тя се превърна на съсухрена старица, която само един бог от милост или от злоба поддържа още жива.

Но за да бъдем докрай справедливи, другарю, трябва да ти кажа, че за съсухрянето на градината имаше и причини, към които моите новопридобити мирновременни навици нямат никакво пряко отношение. Накратко казано, работата на гарата се разрасна, умножи се, а тя се умножи, защото в Н бяха започнали да строят един след друг голям керамичен завод — на мястото на старата фабрика за тухли, и един промишлен „гигант“ — както се изразяват по съвременному, за преработка на цветни метали. Копаеха основите и на една фабрика за санитарни пособия. По времето, за което отваряш дума, другарю, керамичният завод вече работеше, а промишленият гигант оборудваха с машини. Туй строителство наложи и нашата гара да се събуди и оживи, да заприлича най-после на истинска гара. Дойдоха от София работници и специалисти. Направиха допълнителни коловози за маневриране и престой на вагони, изправиха семафори, издигнаха рампи за товарене и разтоварване, построиха навеси. После ми изпратиха един помощник, магазинер и още трима стрелочници. В апаратната замига диспечерско табло. Дошло беше време и „станцията“ да се отърси от дрямка и да се хване на хорото.

Помощникът ми беше изучено момче, много се стараеше в службата и аз си знаех, че гледа с надежда към началническото ми място. Беше ергенче, настаних го в гаровата сграда. Имаше си мотор, БМВ, 350 кубика, змей. С него прехвърчаше за по-малко от десет минути до Н. Другите се заселиха в града.

Заради строителството на заводите в Н надойдоха стотици работници, инженери, майстори и с градчето започна да става едно чудо. Старият Н бързо се предаваше, раждаше се нов град. Дигнаха хотел, истински, с два ресторанта и модерен бар; растяха сгради, отваряха се магазини, бирарии, аптеки, стъкмиха модерна лечебница. Говореше се, че населението от седем хиляди ще нарасне на двайсет-трийсет, и туй сигурно щеше да стане, защото само в „гиганта“ се предвиждаше да работят седем-осем хиляди чифта ръце. Взеха да изправят улиците, да равняват площади, да рушат стари, много видели къщи и да дигат нови, на по седем, десет етажа. С няколко думи, тихото градче на овошките и дебелите сенки се превръщаше постепенно в промишлен град. Старите табиети бързо си отиваха, сякаш вятър ги помиташе, а новите едва подаваха стръкчета и не можеше да се знае от кой стрък какво ще разцъфти. Но за тези неща други ще ти разказват, другарю, а аз ще се върна отново на гарата, при моите си хора.

През свободното си време младият помощник пет пари не даваше за никакви градинки, ами учеше, четеше дебели книжки, готвеше се задочно за университетски изпит. Как не обели поне веднъж дума за градинката, да разпита ей тъй, дето се казва — за „информация“. Струваше ми се, че освен спрямо работата си (която вървеше отлично) и спрямо университетските си книжки за всичко останало в света той беше един слепок. Е, с едно изключенийце все пак. Случваше се в месеца веднъж или два пъти да докара на своя гърмящ змей някое момиче от града. Такива момичета се навъдиха доста, тъй става, където се скупчват много млади мъже и се живее по ергенски. Но моят помощник и тази история я правеше по тертипа на слепоците. Ще доведе момичето късно вечер, когато тъмнината е най-силна, и ще го отведе обратно в Н, преди да се е развиделяло, боеше се от светлината. Ние с телеграфиста разбирахме по громоленето на машината кога го довежда и отвежда. Ругаех го в душата си за пъзливостта и лицемерието му и тайничко му завиждах, пак в душата си, но не знаех за какво повече — за момичето ли, или за хвърковатата му машина.

Веднъж, на едно заседание на партийната група касиерът го запита (касиерът ни беше партиен секретар): „Бе, млади другарю, защо все в потайни доби водиш тия фусти при тебе? Не ти ли е съвестно да будиш другарите си?“ „Съвестно ми е?“ — повдигна рамене „младият другар“. „Ами защо го правиш тогава? — засрещна го касиерът. — Не можеш ли да водиш фустите в по-нормално време и да си ги изпращаш на развиделяване?“ „Не мога! — отговори му моят помощник. — Сутрин може да ме види някой, пък аз искам досието ми да е чисто по въпроса!“ Прищя ми се да плюя в мутрата на тоз пъзлив лицемер, но той ми беше отличен помощник, пък аз все повече хвърлях зарове и цаках карти през деня и си поспивах; затова, макар и позорно да е, преглътнах и си замълчах.

Така вървяха работите на нашата гара, докато един ден пристигна човекът, за когото ме разпитваш.

Той пристигна на третия ден от месец август, със сутрешния влак, в 10,00 ч. С него слязоха още двама пътници, те бяха долноряховчани, познах ги, тях ги чакаше каруца. Пътникът, за който става дума, свали от платформата на вагона три здраво натъпкани куфара — два кожени, чуждестранни, и един платнен, нашенски. Аз ти казвам, другарю, че едва смогна да ги свали навреме, защото долноряховчани го изпревариха с торбите си, те просто го избутаха с лакти, да слязат първи, а той ги изчака хрисимо, без да им каже дума. Изглеждаше кротък и деликатен човек, макар таквиз люде днес да се срещат твърде нарядко. Аз като човек от железниците ще ти кажа, че днес са на мода лактите и че който не умее да си служи с тях, понякога си доплаща за билет до следващата спирка. Светът е станал забързан, нетърпелив, всеки гледа да се докопа до перона пръв! Като нашите долноряховчани например.

Много вода изтече, откакто този човек се мярна за пръв път пред очите ми, а ми се струва като да е било вчера. Едно измамно чувство ме лъже, че е било вчера, а истината е, че са изминали шест годинки оттогава. Оня трети август стои ясен в паметта ми, като най-скорошна фотография! Пък да речеш, че през тия шест години аз съм срещал милостта му често-често, та затова помня и първата си среща с него. Къде ти! Той стоя в Н само две години и половина…

Аз ще ти кажа така. Ако някой ден тресне гръм от ясно небе, няма ли да запомниш тоя ден? Ще го запомниш, и още как… И второ: човекът, за когото става дума, стоя наистина само две години и половина в Н, но така завъртя нещата около себе си с особняческите си постъпки, и такова впечатление направи с работата си, че н-чани още приказват за него и комай няма скоро да го забравят; та и аз ще го помня, може ли, нали пръв го срещнах на н-ска земя!

Та въпросният човек едва смогна да си свали куфарите навреме и влакът потегли. Той се заоглежда и като забеляза едного от стрелочниците, кимна му любезно и му посочи с глава багажа си. Демек, бъди, другарю, добър, ела ми помогни. Тогова стрелочник, дето му кимна, беше един от мързеливците, и аз бях сигурен, че ще му обърне гръб, един вид, „аз, другарю, съм стрелочник, не съм ти никакъв носач, сбъркал си адреса“! Но за моя най-голяма изненада хайванинът се затича пъргаво, както не бях го виждал, грабна двата куфара и чевръсто ги понесе към чакалнята. Той беше як човек, но по това, дето жилите на врата му се изопнаха, разбрах, че багажецът на нашичкия бая си тежеше. А нашичкият, макар да се беше държал отстъпчиво спрямо долноряховчаннте, стигна до чакалнята усмихнат, сякаш носеше в куфара си врабци. После, като случих време, когато милостта му беше се залисал, аз повдигнах този багажец — тежеше най-малко четирийсет килограма, мушаменият търбух беше натъпкан и претъпкан с подвързани книги и разни инструменти. „Човек с железни мускули и такъв отстъпчив!“ — рекох си наум и пак си помислих, че по широкия свят се срещат и такива хора, дето могат вол да свалят с юмрука си, а на мравката струват път.

Той даде петолевка на стрелочника за услугата и оня се стресна, защото, другарю, за подобна работа и един лев е много! Чест прави на мързеливеца, дето отказа да приеме толкова пари, и нямаше да ги вземе никаквецът, ако нашичкият не беше ги просто насила набутал в ръцете му. „Защо се затича за куфарите му? — попитах го после. — Тебе те мързи една кофа да лиснеш по градинката!“ А той вдига глупавото рамене: „Знам ли — вика, — едни ластици като да ме придърпаха към тоя човек!“ „Ще ти дам аз едни ластици! — мисля си наум. — Придърпаха те тебе кожените куфари!“ — но не съм сигурен дали бях прав.

Сега искам да ти опиша, другарю, човека, какъвто го видяха очите ми. Да имаше най-много 35–36 години. Беше среден на ръст, дори малко по-нисък. Беше широкоплещест, а в кръста тънък. На лице беше възслаб, скулест, с мека кестенява коса, която решеше на път. Имаше високо, леко изпъкнало чело, под което меко блестяха гълъбовосиви очи. Те бяха, очите му, как да ти кажа — уж гълъбовосиви, пък току ставаха пепеливосиви, непроницаеми. И погледът им такъв — навремени мек и гладък като кадифе, някак си тъжно-ласкав, а друг път — когато сивият им цвят ставаше пепелив — само един бог можеше да го разбере! — той те претегляше като на кантар, да види колко чиниш, но не го правеше със злоба, а по-скоро с горчиво любопитство. Накратко, погледът му беше като ония някогашни речни вирове на нашата река Бързия, които помним само ние, кандидатите за пенсия — отгоре примамливи и прозрачни — и кротко небе се вижда в тях, и облачета като от памук, а по-надоле — сиви и все по-мрачни, синьозеленикави — никой не знае какво има в подмолите им. По-куражлиите момчетии от нашето село се гмуркаха навътре, но и те разправяха какви ли не щуротии. Едно се кълнеше дори, че видяло русалка. Като захванахме да го разпитваме как изглеждаше тази русалка, момчето ни рече: „Ами очите й като звезди, а косите й — като че ли са от свила на кукуруз!“ Измишльотини, разбира се. Но едно съм запомнил: никое от акранчетата ми не слъга нещо страшно, нещо, което да плаши. Всички споменаваха дълбокото на вира с добро.

Това искам да ти кажа, другарю — дълбокото в погледа на този човек беше добро. Добро, но поръсено като че ли малко-отмалко с горски пелин.

Като остави куфарите си между чакалнята и апаратната, той тръгна да се поразтъпче из района на гарата. Странно и малко смешно ходеше тоя човек! Не че стойката му беше лоша, държеше се изправен, навремени размахваше ръце встрани, сякаш пропъждаше разни досадници, които го връхлитаха и му пречеха да гледа напред или да мисли за своите си работи. Или пък приличаше на човек, който просто се брани от конски мухи! Но туй, повтарям, вършеше навремени, иначе си вървеше нормално, е, напомняше на зает с мислите си човек, излязъл да се поразходи из перона на гарата, очаквайки да мине и да си замине пътническият влак.

След като се нагледа на платформите за товарене и разтоварване и обиколи навесите, под чиито козирки чакаха камионите от ЗПЦМ дузина сандъци, всеки от които тежеше най-малко по един тон, нашият човек застана на прага на апаратната, поклони се на телеграфиста и учтиво го запита:

— Бихте ли ми казали, другарю, дали от Завода за преработка на цветни метали е пристигнало някакво съобщение за мен?

— Кой сте вие? — учуди се телеграфистът, защото никой до тоя час не му се беше покланял толкова учтиво.

— Аз съм Евтимов — каза човекът.

— А-ха! — каза телеграфистът.

— Ю. Евтимов?

— Ю. Евтимов.

— Ами тъй кажете! — кимна телеграфистът. — Откъде ще знаем, че тъкмо вие сте този „Ю. Евтимов“! Преди половин вас се получи телеграма за вас от завода. Той размота телеграфната ролка и като стигна до едно място на лентата, прочете: „За Ю. Евтимов. Молим да обадите на същия, когато пристигне, че джипката получи сериозна повреда, стоп, да почака. Началник ЗПЦМ Наумов.“

Аз видях, другарю как по лицето на човека се изписа най-напред израз на безкрайно учудване. То беше по-голямо от учудването на телеграфиста, когато оня му се поклони. После туй учудване бавно угасна, като светлината на електрическа крушка, когато токът намалее и накрая секне.

— Джипката, казвате вие! — повтори той. Кой знае защо, той изговори думата „джипка“ малко натъртено.

— Аз не казвам нищо, тъй пише в телеграмата! — засегна се телеграфистът.

Нашият човек помълча някое време и аз забелязах как по лицето му започна да се изписва една загадъчна усмивка.

— Е, добре! — каза той накрая. — Аз ще почакам тази джипка!

— Ами ще почакате, какво ще правите! — рече телеграфистът.

Той беше обут в кафяви кадифени панталони. Носеше късо кожено якенце върху карирана жълто-червена спортна риза.

— Вие да не сте някой майстор от завода? — намесих се в разговора аз. Зададох въпроса си любезно, защото ми се стори, че телеграфистът май прекаляваше със суровия си тон. Телеграфистът си говореше така; само когато играехме белот, гласът му ставаше мек като памук.

— Майстор съм! — кимна нашият човек и пак се усмихна загадъчно.

— Какъв майстор? — попитах. — Има всякакви майстори.

— Машинен майстор, монтажист — рече той.

— Добре — рекох. — Туй е добра професия. Ако човек се старае, тази професия носи добри пари.

Когато отворих дума за парите, аз пак видях онази промяна в погледа му, за която споменах одеве. Една дълбочина се открои, светла на повърхността и тъмна, и малко горчива към подмолите. — „Лесно май ги харчиш паричките! — помислих си. — Обича ги, но не умее да пести!“

— Извинявайте! — кимна ни той и се отдалечи.

Дойдоха помощникът, магазинерът, маневреният локомотив наду пищялка, около навесите закипя работа. Пристигнал беше от ЗПЦМ-то тежкотоварен камион. „Закипя“ не е най-точната дума, другарю, през такива дни, какъвто беше тогавашният, работата по-скоро „мърда“, а кръвта на човека кипи; нямаше още пладне, а живакът в термометъра се качваше вече към тридесеттях!

За да сложим точка на тази част от разказа, другарю, ще ти кажа, че монтажните работи в завода не вървяха, носеха се слухове, че там ще се разиграе скоро-скоро един кадрил. Трябвало е преди година още всички машини да са по местата си, а по онова време половината халета на „гиганта“ стояли празни, можело из тях с автомобил да се разхождаш насам и натам. Такива приказки стигаха до „станцията“, затова и аз си мислех тогава, че в ЗПЦМ-то без кадрил няма да мине!

Сега, като оплакнахме гърлата си с по една малка водчица, може да продължим:

Половин час след нашия разговор с „майстора“ — гледам — негова милост отново се насочва към апаратната.

— Какво иска пак тоя! — сопна се телеграфистът. — Човек не успява да си прочете вестника от навляци!

Трябва да ти кажа, другарю, че колкото наближаваше време за първия белот, толкова телеграфистът ни ставаше все по-нервозен. Работата на телеграфиста е такава, че изнервя човека, затуй не придирях твърде, когато нашият повишаваше тон и езикът му започваше да реже. Началникът е длъжен да влиза в положението на хората си, нали? Навремето ушите ме заболяваха от псувните на моите огняри, но търпях. Началниците, за разлика от по-нисшите чинове, трябва по начало да са търпеливи и да разбират човека.

Майсторът пак ни се поклони твърде учтиво, на такива поклони не бяхме свикнали, та не знаехме дали се подбива с нас, или го прави насериозно.

— Имам една молба! — рече той.

— Нямате ли си работа? — сопна му се телеграфистът.

— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихна ни се кротко майсторът. — Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?

— За какъв дявол… — зина телеграфистът, но аз навреме го прекъснах:

— За какво са на ваша милост градинарски сечива? — попитах го по човешки.

— Искам да поработя в градинката! — рече той.

Помълчахме някое време, после аз му рекох:

— Ами ваша милост разбира ли от градинарство? Ако става дума за нашата градинка, тя е държавна, не служи за развлечения.

— И за губивреме! — допълни ме телеграфистът.

— Моля ви се! — рече майсторът. — Аз няма да повредя държавната градинка. Ще ми се да я почистя само от плевели!

Нещо заседна в гърлото ми, пък и пустият му телеграфист заби нос в ролките си, като че ли онемя изведнъж. За щастие или за нещастие, един господ знае за какво, покрай апаратната мина единият от мързеливците стрелочници и аз му подвикнах:

— Ей, Милане! Дай на тогова една мотичка и едно гребло!

— Слушам! — отговори за пръв път по служебному дяволът и като изгледа в гърба майстора, направи кисела гримаса и заситни към магазията. А ние с телеграфиста, сякаш ни лук яли, ни лук мирисали, забихме носове в тефтерите и гузно — от толкова ми ти време! — тайничко запоглеждахме часовника дали е ударил часът за поредния белот.

Майсторът пък, той свали коженото яке, запретна ръкави на шарената си риза и смело навлезе сред трънаците на нашата отколе занемарена градинка…

После всичко си протече според разписанието. То е светаята светих на железничарската работа. За обяд разтворихме две кутии копърка, хапнахме набързо и почистихме масата. Довтаса и магазинерът. Пристигна потен-изпотен и бившият директор на банковия клон. Как се домъкна в тази жега с таратайката си, едно пежо отпреди войната, не ми идеше наум. Пък и защо ми трябваше да му мисля! Уж играех, уж хвърлях козове, пък току поглеждах през прозореца.

Майсторът беше почистил градинката до средата. Една голяма купчина магарешки тръне и изсъхнал жилав треволяк лежеше накамарена встрани. Толкова силно печеше дяволското му слънце, че по едно време очите ме заболяха и взех да бъркам валетата с попове.

— Ей, шефе, опомни се! — сгълча ме телеграфистът, с когото играехме в комбина.

— Ще изгубим играта!

Пепел му на устата, тоя ден наистина загубихме. Локумчетата изядоха магазинерът и бившият директор на банковия клон.

 

 

В 4 часа след обяд ни се обадиха от ЗПЦМ-то:

— Абе, тоя Евтимов още ли е при вас?

— На привършване е! — рекох.

— Какво? — изуми се нечий глас.

— Нищо! — рекох. — Чака проклетия ви джип!

— Е, да почака! — рече с облекчение гласът. — След един час пристигаме!

Точно един час трябваше на майстора, за да прогони маркуча до градинката и да полее изобилно с вода спечената като кирпич земя.

Телеграфистът не рачи да се помръдне от мястото си, но аз излязох да погледам. И видях, че човекът беше сътворил едно чудо, той беше повдигнал Лазара от гроба. На мястото, където се синееха магарешки тръни и тровеха очите други бодили, бяха повдигнали розови и небесносини личица петунийки и ружи, подаваха главички пъстри невенчета, усмихваха се маргаритки. Е, не бяха свежи, виждаше се, че бяха боледували, но си личеше, другарю, че по стъбълцата им беше наново потекъл живот.

В 5,00 ч. следобед пристигна джипката на „гиганта.“ Майсторът се изми на чешмата, среса грижливо и на път кестенявата си коса. После дойде при нас в апаратната, благодари ни със светнало лице за гостоприемството и се извини, че не е имал възможност да почисти както трябва градинските ни сечива. Остави ми визитната си картичка, поклони ми се и с младежка походка, размахвайки сегиз-тогиз ръце, тръгна към джипа. Шофьорът беше натоварил вече двата му кожени куфара и мушамения мех.

И когато джипът запраши из пътя, другарю, аз погледнах визитната му картичка и прочетох на глас:

И в апаратната ни като че ли падна гръм. Гръм от ясно небе…