Андрей Гуляшки
Чудакът (12)

Градинката край гарата

Дошъл-недошъл и някои неща от миналото започнаха да се появяват пред очите ми. Първа ме посрещна старата ми познайница, градинката край гарата. Спомних си, че когато тръгнах за София да държа конкурсен изпит, очаквайки влака, все обикалях около нея и въздишах. Тя ми се усмихваше весело с пъстрите си засмени цветя, а на мен ми беше тъжно донемайкъде. Дошло беше да ме изпрати едно момиче на име Лили, от десети клас, предпоследния по онова време, което момиче доскоро силно обичах. Поради случайно падане и контузия в кръста Лили беше съвсем окуцяла с десния си крак и моята любов, независимо от добрата ми воля и от съзнанието ми, че постъпвам нечестно, беше се превърнала в най-чисто състрадание и както бяха казали поетите — на мястото на розата разцъфтя печалната хризантема. Та Лили беше дошла да ме изпроводи на гарата: след нещастието, бедничката, ме обичаше може би още по-горещо! Разбира се, тя вътрешно не си правеше илюзии за бъдещето на отношенията ни, но се преструваше, че не забелязва нищо, така както и аз се преструвах, че чувствата ми са останали същите, каквито бяха преди, разхождахме се бавничко около градинката, зяпахме петуниите, розите и ружите и насърчени сякаш от хубостта им, взаимно се заблуждавахме. Аз я уверявах, че ще прескачам до Н всяка събота и неделя, за да се срещаме, а тя ме молеше да не върша глупости, ами да си гледам учението, пък и защо да харча толкова пари за път. Да съм използувал ваканциите! Догодина, когато и тя иде в София да запише литература, щели сме да се виждаме всеки ден. Нали? „О, да! — казвах аз. Но една година — това е цяла вечност!“ „Ще мине! — утешаваше ме тя. «Amor omnia vincit.»^[1] Тя така изричаше тия думи, че не можеше да има никакво съмнение за чувствата, които влагаше в тях: тя горчиво се подиграваше на жалките ми лъжи.

Играехме великата игра на милосърдната заблуда и свидетелка на трагикомичните ни усилия беше градинката с веселите си цветя. Колкото пъти по-сетне си спомнях това последно наше свиждане, винаги изскачаха пред очите ми цветята. Лицето на Лили избледня в паметта ми, времето започна да изтрива чертите му. От онази последна среща останаха като спомен само нежните разноцветни пламъчета на петуниите и кротките лазурни цветове на ружите. Те винаги са ми напомняли през изминалото време очите на Лили.

Сега градинката умираше. На петнайсетина крачки от нея имаше чешма, но цветята й умираха от жажда. Гледах тази пустош и ми се струваше, че и у мен самия, в душата ми едно хубаво кътче, може бе най-хубавото — също е застрашено от жалка смърт. Плевели щяха да го задушат, суша щеше да го изгори, от петуниите и ружите щяха да останат само голи, изсъхнали стебълца.

Докато се мотаех около градинката, при един от навесите пристигна камион. От платформата му скочиха трима души. Маневрената машина се пробуди сякаш от дълбок сън и лениво изпуфтя.

Отново отидоха в апаратната. Началникът на гарата продължаваше да дреме, помощникът му режеше ноктите си с ножче, а телеграфистът мрачно заничаше в гаровия журнал. «Ще ви взема мярката! — заканих им се злобно наум. — Седем вагона с машини държите неразтоварени по коловозите. Лентяи!» Но им се поклоних учтиво — такъв ми е навикът, когато съм най-ядосан, да се държа вежливо — и кротко рекох:

— Имам една молба!

— Нямате ли си работа? — сепна ми се телеграфистът. Все пак аз бях майстор Юри и никой не можеше да предположи, че по-нататъшната му служебна кариера ще зависи в голяма степен и от мен.

— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихнах се миролюбиво на телеграфиста.

Началникът се размърда и опулено ме изгледа.

«Стар, амортизиран катър» той нямаше да разтовари още една седмица седемтях вагона с моите машини!“ — скръцнах със зъби в мислите си, но замълчах.

Смирено рекох, нали бях майстор Юри:

— Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?

— За какво са на ваша милост градинарски сечива? — обади се началникът.

Той ме изгледа така, както се гледа смахнат човек.

— Искам да поработя в градината! — рекох.

— Тя е държавна и не служи за развлечения! — напомни ми началникът.

Обещах, че няма да повредя държавната собственост и че ще им предам градинката в пълна изправност.

Дадоха ми сечива и аз се залових за работа.

Така отново освежих в душата си едно кътче, където бях скътал още в отдавнашни времена пъстри петунии и ружи с небесносини цветове.

А тия хубавци от гарата, те бяха ме взели или за маниак на градинарска тема, или за човек, дето му „хлопа едната дъска“.

Шофьорът на джипката

На отиване за Н шофьорът на джипката ме нагруби. И аз го наказах справедливо — да върви пеш в дъжда.

Той пристигна в „Хан и нощувка“ настръхнал, готов да хване за гушата „майстор Юри“ и да му върне тъпкано, задето му беше взел джипа и го беше заставил да ходи пеш. Но когато видя „майстор Юри“ в директорска поза на масата и с директорски одеяния, стъписа се и постъпи като всеки подлец, преглътна гнева си. Как тъй ще си връща на един директор, да не му е чавка изпила акъла? Подлеците връщат „тъпкано“ на всеки друг, но не и на „големите“ началници, пред големите началници те превиват гръб.

Той не се огорчи за това, че го бях заставил да трамбова пеш, той се огорчи от обстоятелството, че не може да ми върне; че не е в състояние да си отмъсти. Освен че беше грубиянин и подлец, той беше по душа зъл човек. Затова не прие почерпката ми и не благоволи да седне с мен на една маса.

Грубостта на тоя или оня не е накърнявала и не може да накърни честолюбието ми. Но е възмущавала човека в мен, създаден от природата да се радва на хубавото. И понеже не съм милостив християнин, аз съм внук на разпопен поп, вдигнал ръка срещу бога, и син на баща, изписвал по вратниците на мръсниците: „Тук живее кулак — народен враг!“ — не мога да стоя със скръстени ръце спрямо ония, дето вредят на човека, като му пречат да се радва на хубостта.

Бях решил да постресна този шофьор, като го направя смешен в собствените му очи, а след това да го накажа с „последно предупреждение“, но се размислих. Тук, в завода, поради изоставането обстановката беше като на война, не ни стигаха работни ръце, нямаше време за педагогически опити. Наредих да се изпрати на гарата като надзирател по транспорта, там нямаше кому да вреди. Ако се опиташе да напсува някого от колегите си или да размаха юмрук под носа му, оня майчин син щеше да му върне със същите монети.

За стопанина на „Хан и нощувка“

Въздавам благодарност и слава на хората, които се радват на чуждата радост!

Ако ме попитат кой е лош човек, ще отговоря без всякакво колебание: тоя, дето не е в състояние да се зарадва на чуждата радост. Той е лош човек. А ако ме попитат: кой е добър човек, ще кажа: добър човек е този, дето гледа на чуждата радост като на своя радост, и още: дето прави и струва, за да има повече радостни хора на тази земя.

Такава е моята проста философия.

През дългото си поприще на ханджия бай Сандо не се е старал само да задоволява с ядене гостите си, а е правил всичко, каквото е било по силите му, за да зарадва душите им със своя майсторлък. Бродил е из дебрите на народната кулинарна фантазия и непрекъснато е търсил разковничета, с които да ощастливи вкуса, апетита и настроението на многобройните си и постоянни клиенти.

Когато майсторът само задоволява вкуса на своите клиенти, той се проявява като добър занаятчия. Но старае ли се да възрадва душите им и да разхубави настроението им — той се превръща вече на своего рода творец.

Такъв е бил бай Сандо през дългото си битие на ханджия: радетел на радостта.

Но той е бил преди всичко добър човек. За. Разлика от лошия човек добрият е способен да изпитва най-висшето човешко чувство — оная радост, дето се ражда от чуждата радост. Какво повече? И защо трябва да се умува надълго и нашироко кой е добър и кой е лош? Лакмусът на радостта! Подпомагаш ли чуждата радост, радваш ли й се — ти си добър. Студен ли си към нея, човърка ли те неприятно — ти си лош човек.

Чувам, че в общината били решили да построят на мястото на „Хан и нощувка“ високоетажна сграда. Или друга някаква сграда с обществено предназначение. Нека общината да строи такива сгради, колкото си иска, в това няма нищо лошо, напротив! Но защо трябва да затрива стария хан? Няма ли да е по-добре този хан да се реставрира, да се постегне и да се превърне в „народен“ ресторант, където ще се готвят и поднасят само ястия от народната кухня и дето оркестърът ще изпълнява само народен репертоар? За тази работа аз ще говоря на кмета, а ако той не вземе от дума — ще ида да тропам по вратите на окръжните първенци.

Ден първи. Запознаване с Мая

На връщане от първото си посещение в ЗПЦМ, за което стана дума вече, генералният директор непрекъснато тъпчеше ушите ми със своите размисли за окаяното състояние на монтажните работи и за причините, които бяха предизвикали това голямо неблагополучие. Според него главният виновник за бедите бил бившият директор, който се оказал човек със „слаб ангел“ и гуляйджия, и мекушав по отношение прилагането на така наречената „твърда ръка“. Слушах го разсеяно, кимах с глава и безрезервно се съгласявах с изводите му. Имах си свое мнение за нещата, но нямах настроение да влизам в спор.

Той си приказваше, колата гълташе пътя, мяркаха се през прозорчетата и изчезваха тутакси зелени детайли от огромния летен пейзаж, а аз си мислех за изминалото време. И се питах кога най-после ще престанат да ме използуват за запушване на пробиви по фронта на металургията, а ще ми дадат на разположение един изследователски институт по мой избор, за да правя проучвания, които лично мен вълнуват; или да ме оставят на мира, за да се заема с галактиките, защото аз казах всичко, каквото знаех и каквото можех да кажа за старите и за новите звезди. Нагледал се бях на звездите, но беше ли настъпил часът да поприказвам с галактиките и черните дупки с езика на компютрите?

Преди някое време ми предложиха катедра в университета, институтът по ядрена енергетика ме покани за щатен сътрудник, от БАН ми съобщиха, че мястото за помощник-директор при смолянската обсерватория е вакантно. Седнах да размишлявам коя от тия служби да предпочета, коя би ме извела по-напред в областта на познанието, и тогава от министерството ме повикаха, за да ме питат дали не бих се заел с н-ския завод за преработка на цветни метали… Кой знае защо, думата Н ми подействува като магия… Но събрах сили и отказах.

Тогава ме извикаха на разговор в най-отговорното учреждение и там ме уведомиха, между другото, че много отрасли от тежката промишленост имали най-остра нужда от бакърен и оловен прокат и от бронз. Разговорихме се за разни неща и пак така, между другото, попитаха ме дали тия отрасли от тежката промишленост биха могли да разчитат на бакърен и оловен прокат, да речем, от началото на идущата пролет?

Монтажът на машините, както можах да се уверя с очите си, беше едва преполовен, от мен искаха да извърша за шест месеца това, което моят предшественик беше извършил за една година. Какво пък, медният прокат и оловният бяха важни неща, нямаше защо да ме убеждават, казах, че ония отрасли от тежката промишленост могат в края на краищата да разчитат на мен. Обещах твърдо, защото разбрах, че тази работа беше от огромна важност. А баща ми отрано беше ме научил, че има неща, с които си струва човек да се захване мъжки, макар и да не са му твърде по вкуса.

И още нещо. В битките с времето и трудностите имаше толкова хубост. Отказва ли се опитният алпинист, ако му предложат да участвува в експедиция навръх Чомолунгма? Ако има такъв опитен алпинист, който да се отказва, той да сдаде тутакси пикела си, да се отпише от алпинисткото дружество и да стане рибар или играч на пинг-понг в някой квартален клуб.

Още с пристигането си навремето реших да дам на шмекерите и скептиците решително сражение. Така щях да изпитам несравнимата с нищо прелест на първия удар, а и всички в ЗПЦМ щяха да добият представа за музиката, която им предстоеше да свирят.

Пристигнах в завода един час преди започване на работа, пойните птици тъкмо бяха надули пищялките си из съседните горички и храсталаци, още розовееха краищата на седефените облачета, дето утринният ветрец гонеше по небето. Наредих на дежурния телефонист да извика по тревога помощника Щерев, главния инженер и председател на профкомитета и когато тримата се явиха в кабинета ми — учудени, озадачени и с малко кисели физиономии (изключая Щерев), — изложих им накратко първата мярка, с която бях решил да укрепя разхлабената трудова дисциплина на колектива. Главният инженер прояви безразличие, Щерев искрено се разтревожи, а председателят на профкомитета поклати недоволно глава и отбеляза, че било желателно подобни „драстични“ мерки да се обсъждат предварително в партийното бюро и в дирекционния съвет. Казах му, че и за в бъдеще тоя род мерки ще се предприемат, и когато трябва да се слага край на едно позорно изоставане, консенсус не е необходим. Той на минутата прояви разбиране, прокашля се делово и енергично взе да върти шайбата на телефона, за да събира другите членове на профкомитета.

Жътвата от първия ми удар беше печално богата. Закъсняха почти всички инженери, а стотина души от работниците се явиха на местата си със значително закъснение. Веднага издадох заповеди за наказание, наредих да се разлепят обяви, с които предупреждавах, че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат санкционирани с максимална строгост. Не избягна от „последно“ предупреждение и секретарката на Щерев, която заради сватбата си беше се отлъчила без разрешение.

Налагаше се да размахвам камшика поради нуждата от бакърен и оловен прокат, а пък и на самия мене — признавам си го откровено, това препускане ми доставяше удоволствие. Нима навремето баща ми не се е радвал, в душата му не са звучали химни пред гледката на сръчно засетите с пшеница блокове.

Нищо не знае оня, дето не е препускал по пътищата, за да стигне навреме до една добра цел! Препуска ли човек към една добра цел — тогава и плющенето на камшика звучи като хубав, бравурен марш!

Вечерта, след като се разбрах с партийния секретар, свиках целия колектив на митинг. Не съм по речите, затова казах на хората накъсо и направо:

— Държавата трябва да има навреме бакърен и оловен прокат. Затова обявявам в завода извънредно положение. Ще се работи с максимална напрегнатост, прегрешенията в работата и дисциплината ще наказвам с най-сурова строгост. Искам да се разбереме честно и като мъже. Комуто стиска — да остане, комуто не стиска — на добър му час! Тия, дето ще работят честно и по мъжки — ще са ми приятели, а кръшкачите още отсега предупреждавам — няма да ги огрее!… Давам половин час време за размисъл. Който ще остане — да върви в столовата. Който ще напусне — да си прибира багажа по взаимно съгласие!

За чест на работническата класа само седмина изявиха желание да напуснат. Разделихме се почтено.

На другите, дето отидоха в столовата, наредих да поднесат за моя сметка по сто грама водка и хубаво мезе.

На война — като на война, по мъжки и без хленч!

А на обяд, през същия този „мъжки“ ден, аз се влюбих. Влюбих се в съпругата на Щерев, Мая.

Хората се влюбват по два начина. Или изведнъж, както се казва, „от пръв поглед“. Или постепенно, приближавайки се неотразимо един към друг.

Влюбих се в Мая от пръв поглед. И в мига, когато любовта избухна в сърцето ми като неугасим пламък, аз разбрах, че приказката за „първия поглед“ е една евтина и наивна заблуда. Щом видях Мая, аз почувствувах — точно така, — почувствувах, че най-после стоя пред жената, която бях търсил несъзнателно през целия си живот. Стремял се бях през целия си живот към нея и ето че най-после бях я открил! Сърцето ми запя химна на сътворението и светът сякаш се изпълни с божествените звуци на Бетховеновата Ода на радостта.

Мая

Любовта ми към Лили, с каквато и романтика да беше украсена — вечерни разходки, съзвездия, блажено и поетично безгрижие, — беше всъщност едно младежко увлечение. Лили ме обичаше всеотдайно, сигурен съм в това, но аз съм изпитвал към нея, изглежда, само чувство на харесване и нищо повече.

С Вера ме свързваше едно libido и нищо повече. Заживяхме заедно, а после се оженихме, макар че помежду ни не съществуваше никаква духовна връзка. Нещо повече, помежду ни не можеше да съществува каквато и да било духовна връзка, понеже ние бяхме толкова различни по вкусове и разбирания! Тя харесваше високите строежи и залагаше на тях, аз ги ненавиждах. Тя се захласваше по Гершуин, аз пък боготворях Моцарт. Стори ми се, когато се разведохме, че излизам на чист въздух, след като бях стоял дълги часове в душна и задимена стая.

Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от „първия поглед“? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?

Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.

Лежах на поляната и се взирах в небесния купол. Царицата Касиопея седеше на петкрако сребърно столче, навиваше прежда и слушаше скучното бъбрене на царствения си съпруг Цефей. Арктур напразно протягаше ръце към косите на Вероника, намусеният Бик гледаше недоволно света с червеното око на Алдебаран, а Орион, красавецът, гордо крачеше по неравните пътища на южния хоризонт.

Между Арктур и Косите на Вероника като че ли виждах да прозира сякаш през сребърно призрачно перде замисленото лице на Мая. Дали размишляваше върху съдбата на преданата съпруга Вероника и какво си мислеше за съпружеската й вярност? Това живо ме интересуваше, защото на земята съществуваше съпругът й Щерев и той стоеше между Мая и мен като самото олицетворение на съвестта.

Есенни мотиви

1

Разходих се няколко пъти до гарата, занесох вино, мезета, участвувах в две партии на карти. С началника на гарата, с мрачния телеграфист, с кантонерите станахме отлични приятели. Вече пратките с машини не пускаха корен под навесите. И монтажът вървеше бързо, през август и септември преизпълнихме плана почти с 50 на сто.

Но в началото на октомври заваляха ужасни дъждове, които нямаха край. След безводна пролет и сушаво лято небето се затвори и земята прогизна. Дори малкото, което беше родила, затъна в кал, пък и нямаше кой да го прибира, машините боксуваха на място.

Снабдяването с продукти — зеленчуци, месо, сирене — от ден на ден ставаше все по-оскъдно. Осиромаша работническият стол при завода. До гуша дойде на всички проклетото зеле и оризовата чорба. Заводските работници понасяха по-стоически бедата, но ония, които работеха по строежите, които изграждаха корпусите на бъдещите общежития, строителите — те взеха да си стягат торбите, майстори, кофражисти, зидари всеки ден хващаха пътя за гарата. Те знаеха, че са „кът“, тоест дефицитен кадър, затова се отправяха към ония места, където нюхът подушваше „по-мекото на баницата“.

Призракът плана по строителството да се срине взе по-често да ме спохожда, стресвах се насън, осъмвах с ококорени очи. Затова реших да споходя един важен човек, директора на общественото снабдяване.

— Бащице — рекох, — от тебе зависи дали догодина моите хора ще живеят в жилища като хората, или ще лагеруват в дъсчени бараки. А ти знаеш, че дъсчените бараки не привличат, а отблъскват нашего брата. Има риск тоя гигант, ЗПЦМ, да остане без хора. Ще се случи най-лошото, държавата да остане без бакър и бронз.

Тоя сух човечец, с мургаво лице и горящи тъмни очи, чиито прапрадеди навярно са имали роднински връзки с татарите на хан Ногай, който още с моето пристигане взе мерки да ми се сервира коняк и истинско бразилско кафе — той повдигна ръце към тавана на обширния си кабинет, като „правоверен“ от минали времена:

— Аман! — възкликна той. — Не палете огън в душата ми! Не ме разпъвайте накръст! Аз не съм Христос, който според Евангелието нахранил 20 хиляди души с пет риби и пет хляба! На главата ми тежи целият Н, с фабриките си и с ресторантите си и над всичко това — със своя грандхотел. Всекиму съм длъжен да отделям по малко от малкото, което получавам! Много ви моля да не ме разпъвате накръст!

— Но според договора, който сме сключили с вас — рекох, — вие сте ни длъжник и по зеленчука, и по месото, и по захарта, и по мазнините! Много държа да ни се издължите още със следващата доставка! ЗПЦМ, както знаете, е завод от републикански мащаб!

— Ох, знам! И колко още други неща знам! Аз ще ви кажа, че за някои неща съм най-знаещият човек в Н. Дори ще си позволя да ви кажа, че за някои неща съм по-сведующ от ваша милост. Например вие не знаете, че след една седмица се провежда някакъв симпозиум в окръжния град, участвуват чужденци, окръжният секретар лично ми се обади да не се посрамим пред чужденците. Защото нашите, както и да е, но чужденците… Те не бива да останат с лоши впечатления. И това е правилно, нали? Държавна политика! А хората съдят за държавната политика според това, какво има на софрата… Нали? Вие не знаете например, че следващата седмица първият секретар на партията в Н жени дъщеря си и по тоя случай в грандхотела ще има тържествен прием! Вие сте голям човек и ще ви кажа, че тия дребни, но всекидневни неща сриват договорите ми дори с предприятия от републикански мащаб, каквото е вашето! Моля ви да ми влезете в положението, при следващата доставка аз ще направя за вас каквото е по силите ми!…

Благодарих му от сърце за добрите чувства към ЗПЦМ, стиснах здраво ръката му и си отидох. Все пак човекът беше ме черпил с истинско бразилско кафе и с коняк „Преслав“ пет звезди…

После влязох във връзка с моите приятели от гарата и от тях научих, че следващата доставка със стоки ще пристигне в Н на еди-коя си дата. На същата по тайни пътища пристигнахме на гарата, сложихме един децимал на рампата и когато вагонът с доставките пристигна, отмерихме си от дължимите стоки каквото ни се полагаше. Далечният родственик на Ногай хан припна при телеграфиста да иска връзка с окръга или с първия секретар в Н, но мрачният човек му посочи вратата.

— Тук е разрешено само за разговори от служебен характер! — рече му той. — Туй не е обществен телефон! Напуснете апаратната!

Полагаха ни се сто килограма замразено телешко, но в хладилния вагон открихме шест леко замразени прасенца.

— Не смейте да пипате прасенцата! — застана пред вагона търговският началник и разпери ръце, готов да брани на живот и смърт скъпоценния товар. — Две парчета са за ресторанта на грандхотела, за приема на първия секретар по случай сватбата на дъщеря му, а другите са за симпозиума в окръжния град! Не смейте да се докосвате до тях!

Обърнах се към момчетата си.

— Вземете сватбарските — рекох им, — а другите пожертвувайте за науката. Да покажем на отговорните хора, че работническата класа уважава техническия прогрес!

После отидох при първия секретар. Той беше вече уведомен за случилото се на гарата. По лицето му не се четеше нито одобрение, нито упрек.

— Добре си направил, дето си проявил грижа за хората си. Но това не е начинът, по който трябва да се вършат тия работи. Я си представи, че там бяха дошли с момчетата си и директорите от другите предприятия… Представяш ли си каква каша щеше да се получи?

— Всичко щяхме по братски да делим — рекох. — А за прасенцата щяхме да хвърляме „ези-тура“.

Той махна с ръка.

— За тия прасенца аз ще тегля ушите на управителя! — рече той. — Лично аз не съм заръчвал никакви прасенца. Но тъй или иначе, той е разчитал, че ще ги има подръка…

— Не слагай камък на душата си! — рекох му. — Обещавам ти, че ще се постарая да измисля нещо още по-достойно за сватбарската ти софра!

В навечерието на празненството заръчах на главния готвач да свари до разваряване 15 килограма боб и толкова картофи и тази маса да превърне на идеално смачкана каша. Сутринта отидох в готварницата, поисках три тави за печене на истински прасенца и в тях „изваях“ моите прасенца от бобена и картофена каша. Поръсихме ги изобилно с червен пипер, поляхме ги с желатинен разтвор, щедро ги посипахме с магданоз… На пръв поглед те станаха като истински.

За ефекта не се излъгах. Повечето от гостите разбраха играта чак когато посегнаха с ножове и вилици към тавите, за да отрежат по едно вкусно парче месо. Падна голям смях. Макар и фалшиви, прасенцата имаха успех и бяха ометени с повишен апетит.

А после пяхме и танцувахме. Бяха дошли и Щереви. Помолих оркестъра да изсвири „По синия бял Дунав“ от Щраус. За мое удивление никой от гостите не скочи да танцува, тия хора не умееха да танцуват валс… Тогава срещнах очите на Мая. Тя беше малко побледняла, но ми се усмихна. Очите й страстно ме молеха и зовяха.

Излязохме сами на танцовата площадка и още с първите тактове се понесохме в един свят, където бяхме само ние, свят от блясък и щастие, защото чувствувах дъха й по устните си и тя чувствуваше по устните си моя дъх; свят като приказка, защото ни носеха притиснати близко един до друг вълшебни вълни.

Когато валсът завърши, всички бурно и от сърце ни ръкопляскаха. Аз заведох Мая до мястото й, при нейния мъж, той седеше мрачен, с лице на древен християнин, отдръпнал се от тоя лъжовен свят и отдал душата си само на бога.

2

Рядко използувах стаята си у Щереви. Боях се, чувствувах, че и Мая се бои.

Но не минаваше ден, когато след работа тя да не ми дохожда на гости със Соня. Излизахме в лозето, тичахме със Соня измежду лозите, играехме на „жмичка“. Или се разхождахме по пътеките, които лъкатушеха между овощните градини. Соня тичаше пред нас.

Понякога ги взимах двете в колата си и ги водех в града. Ходехме на „сладкарница“, на „люлките“ в парка, посещавахме представленията за деца в лятното кино.

Търсехме скришом с Мая ръцете си. Какво блаженство, господи, когато случайно се допираха!

Имаше вечери, когато не успявах да надвия себе си, жаждата ми да я виждам и слушам взимаше връх над благоразумието и тогава отивах у тях. Тя свиреше специално за мен Шуман, Чайковски, онова леке Боян Спиров многозначително ни следеше с очи, а Щерев мълчаливо пушеше или странно се усмихваше така, както са се усмихвали християнските мъченици, преди да бъдат хвърлени на зверовете.

Случваше се да ходим на гости у познати семейства. Там знаеха вкуса ми и за да ми угодят, пускаха по стереоуредбите валсове, фокстроти и най-често аржентински танга. Танцувахме с Мая и аз имах чувството, че летим из звездните небесни простори между Косите на Вероника, златния Арктур и кървавото отмъстително око на Алдебаран. Боян Спиров с лице на благодетел разправяше разни истории на Щерев, а Щерев ни гледаше с убийствено блага усмивка и мълчаливо пушеше.

Един следобед в края на октомври дяволите взеха ума ми, качих се на колата и пристигнах у Щереви. Жената беше извела Соня. Мая седеше пред пианото и свиреше „Есенна песен“ от „Годишни времена“ на Чайковски. Когато завърши, аз коленичих до нея, обезумял бях, и прегърнах коленете й. Тя извика, после се наведе, целуна ме по устните страстно, отчаяно и скочи, сякаш се спасяваше от смърт.

— Не трябва! — прошепна тя пребледняла и очите й гледаха ужасено към онова място, където обикновено седеше Щерев. — Не трябва! — като че ли изстена тя.

И изтича на двора, както беше по рокля, без шал.

Взех палтото й и слязох на двора да я загърна. Прехвърчаха снежинки, заваля първият сняг.

Зимни мотиви

1

На 25 декември завършихме монтажа на машините. Същия ден приключиха курсовете по обработка на цветни метали и ония от работниците, които щяха да останат в производството. След три дни дадох угощение на колектива. Събрахме се в трите столови, земята под краката ни беше замръзнала, през пролуките се промъкваше лют вятър, щипеше. Хората зъзнеха, но бяха в повишено настроение, нагъваха водката, която за своя сметка им бях заръчал, и току поглеждаха към мен и вдигаха чаши. Вдигнах и аз чаша.

— Благодаря ви, другари! — рекох. — Кланям ви се, задето надвихте желязото, дъждовете, снега. Стискам приятелски ръката на всеки от вас. Наздраве!

Беше дяволски студено, не идеше за дълги речи.

После раздадохме наградите — председателят на профкомитета — на работниците, аз — на инженерите. Работниците получиха по една бронзова значка и бутилка вино. Инженерите — грамоти и позлатени значки. Две от грамотите бяха изписани със златна боя, другите — с червена. Златни грамоти дадох на Щерев и на крановика бай Симо. Като получи грамотата си, бай Симо се закле в работническата си чест, че никога вече няма да слиза от крана си през работно време, а Щерев — той почти се разплака, и говедото му с говедо — понечи да ми целуне ръка. Ама че мъж!

После пяхме песни, партизански и любовни, а когато водката ни загря — изнизахме се на поляната и му друснахме голямо хоро.

2

Внимавахме с Мая, пазехме се, а в града започнаха да шушукат за нас. Щерев отслабна, очите му хлътнаха, лицето му придоби израз на светец.

На 30 декември главният седемдесетметров комин на завода започна да бълва към сивото зимно небе огромни къдели черен дим. Изпреварихме с една седмица пусковия срок, определен от правителството. По тоя случай дадох на другия ден, на Нова година, голям прием в тържествения салон на грандхотела. Дойдоха от секретариата на ЦК, първият секретар на окръжния комитет, градските ръководства, директорите на керамичния и стъкларския завод, инженери от завода, бригадири.

Между поканените имаше една девойка на име Саша, тя беше дъщеря на н-ския кмет. Пищна на тяло, с безцеремонни очи на закръглено румено лице, тя влачеше подире си опашка от ухажори, сред които не без изненада забелязах и моя „приятел“ Боян Спиров.

Бяха и Щереви естествено, но тази вечер аз не обръщах никакво внимание на Мая. Присъединих се към ухажорите на Саша, превзех я на бърза ръка от лъскачите и понеже бях нагласил оркестъра да свири главно аржентински танци, всичките аржентински танци изтанцувах само с нея. По едно време забелязах — аз имам набито око, дявол да го вземе, — забелязах, че и Спиров си точи зъбите за това вкусно парче. Между другото — беше публична тайна — кметската щерка, като единствено чедо, беше наследница на двуетажна къща и на вила сред лозята с плувен басейн и подземен гараж. Подлецът, изгубил надежда за Мая, сега хитро се присламчваше към румената щерка на кмета.

Когато оркестърът засвири за седми път аржентинско танго, Спиров избърза да сложи ръка върху меко заобления кръст на Саша, но в тоя миг аз го улових за колосаната яка и рязко го извъртях към себе си. Той се облещи, като че ли насреща му стоеше таласъм.

— Как смееш — креснах в лицето му — да посягаш на момиче? Тъй ли се пипа пред всички една честна девойка?

— А-ма, вие!… — зина той и заекна от страх.

— Туй да не ти е вариете някакво? — на свой ред се облещих аз насреща му и така го разтърсих, че главата му се задруса като на ония кукли, дето са на конец. — И за тебе няма ли дежурство в завода, ами си дошел да мърсуваш тук?

— Какво дежурство, моля ви се! — Беше се зачервил като рак, но лицето му започна бързо да бледнее.

— Не помниш, Спиров, не помниш! — заканих му се с пръст. — Аз ще ти припомня туй дежурство вдругиден, на първия дирекционен съвет. Ще видиш ти едно повишение, ама през плет! Службата зарязал, чуждите дами да закача!

И понеже стоеше като ударен от гръм, аз му изкрещях:

— Още ли си тук?

Той се люшна към изхода, а аз се засмях и рекох на Саша:

— Не бой се, момичето ми, докато аз съм в Н, никой не ще посмее да те закачи с пръст!

Наоколо се тълпеше отбран народ, чудеха се на този Спиров, а мен гледаха плахо и с голямо уважение.

— Музикантите! — извиках. — Валс!

И се поклоних на Мая.

До 12 часа оркестърът свиреше само валсове и танга и аз танцувах само с Мая.

След официалното приветствие всички взеха да се поздравяват, по-близките се целуваха. Когато целунах Мая, тя потръпна и затвори очи. Не зная дали някой забеляза това, всички бяха позамаяни от шампанското.

Напуснахме хотела към три часа след полунощ. Щерев беше се ужасно напил, та помолих двама от заводските бригадири да го подкрепят до колата. Настаниха го на задната седалка, аз сложих Мая до мен. Прехвърчаше сняг, в светлината на фаровете снежинките изглеждаха позлатени. Подкарах, но не по посока за Щереви, а към гарата.

— Защо? — учудено, но шепнешком ме запита Мая.

— Ти бързаш ли? — също шепнешком я запитах аз.

Тя не ми отговори, но усетих, че леко се притисна до мен.

А Щерев тутакси заспа.

Заварихме началника на гарата и телеграфиста вече вързали кънките. Помощникът будуваше трезвен, нему беше се паднало дежурството. Оставих на приятелите си една щайга отлежала „гъмза“, честитих им новата година, разцелувах ме се. Кой знае как сред приятелите ми от станцията беше и Мая. Целунах и нея, но този път и аз затворих очи.

Щерев спеше в колата.

3

Много работа имаше около синхронизирането на процесите в различните цехове, трябваше да се подобрява работата в различни възли, затова до 10 януари не успях да се отбия нито веднъж у Щереви.

На следващия ден, привечер, купих кутия шоколадени бонбони за Соня и едно мече, което можеше да маха с лапите си и да се движи. Повдигнах ръка към звънеца на апартамента им и вече си представях ласкавия упрек, с който Мая ще ме посрещне.

„До гуша бях зает! — щях да й кажа и щях да целуна мислено натъжените й очи. — Не ти ли разказа мъжът ти с какво се разправяхме тия дни?“

Отвори ми Щерев. Стори ми се, че някак си виновно се усмихваше, докато ме въвеждаше в салона, а когато ме покани да седна на любимото ми място, надясно от пианото, по лицето му се открои мрачно страдалческо изражение, смесено с някаква тъпа обреченост.

Той гледаше втренчено кутията с бонбони и мечето, които държах в ръцете си, но не посягаше да ги вземе.

— Къде са Соня, Мая? — попитах аз, като изведнъж почувствувах, че салонът е някак си безнадеждно опустял. При това беше студено като в помещение, където никой не се застоява. — Къде са хората ти? — учудих се, като неволно взех да се оглеждам. — Да не би да са закъснели в града?

Щерев се изгърби като че ли още повече.

— Моите хора не са в града — рече той с тих, но равен глас. — Не съм имал случай тия дни да остана насаме с тебе, за да ти обясня. Много се извинявам. Вината е моя. Мая замина със Соня за Сандански. Да, да, за Сандански. У Соня докторите отдавна бяха открили признаци на начална астма… Недоумявам, как Мая не ти е разказала досега за тази работа!

Кутията с бонбоните хвърлих върху капака на пианото, а мечето стиснах несъзнателно за шията.

— Глупости! — рекох. — Каква астма? Нищо подобно не съм забелязал у детето. Кой доктор го е гледал.

Щерев мълчеше.

— И защо така изведнъж?

Сега Щерев се разположи в креслото си и запуши.

— Защото — рече той, все така тихо и равно, защото в Сандански се откри място за учителка по литература, по чл. 70, за срок от една година. Използвахме случая! — разпери той ръце. — До идущия декември Мая и Соня няма да бъдат тук.

Скръцнах със зъби, замахнах с мечето да го ударя, но в последната секунда се сдържах.

— Ах, какъв подлец си бил, какъв подлец! — изстенах аз.

Щерев най-после намери усмивката си на християнски мъченик и рече:

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш. Можеш и да ме удариш. Аз няма никому да се оплача.

— Това ще сторя след една година, плужек такъв — рекох му. — След една година аз така ще те обидя, че подлата ти душа да се сгърчи като настъпен червей, и така ще те „ударя“, че никога да не посмееш да повдигнеш очи от земята! Аз нямах намерение да постъпвам подло, но ти ме предизвика и затова аз ще ти върна със същата монета. Една година не е много време. Ще почакам.

Оставих смачканото мече до кутията с бонбоните и излязох.

Когато се завърнах в бай Сандовата дача, намерих мушнато под вратата писмо. Мая ми пишеше от Сандански:

„Всичко, което се случи, стана по мой почин, не вини мъжа ми! Той е толкова безпомощен, че не ми стигат сили да го унижа докрай. Не ми се сърди. Търси утеха в твоите звезди и дано те да ти внушат — повече да не захващаме тази игра!

Мая“

На другия ден открих в руския отдел на централната книжарница една нова книга от много известен съветски математик. С математически изследвания той излагаше хипотезата си за произхода на звездите, галактиките и изобщо на вселената. Върнах се вкъщи и се зачетох с молив в ръка. Чак призори забелязах, че печката отдавна е изгаснала, че стаята е изстинала като хладилник и че леглото ми стои непокътнато, както съм го оставил от оня ден. Но в душата ми горяха огньове. Забелязах в тази книга един прав път към истината, но той се отклоняваше от средата някъде встрани. Поне на мен тъй ми се струваше: „Ето ти случай и ти да опиташ силите си!“ — рекох си наум. „В твоите две книги си се изкачил донякъде към истината. Сега имаш случай да сложиш крак върху едно по-високо стъпало!“

Излязох навън. Сипеше се тих сняг. Сграбчих с шепи от снега и разтрих лицето си; сетне наметнах шубата си и седнах отново пред масата.

До обяд нахвърлих нещо като работен журнал: през кои дни и часове да се трудя над генералната си задача — как заводът да преизпълни производствения си план; и през кои дни и часове от седмицата да залягам над уравненията, в които да се оглежда поне една малка част от истината за произхода на световете.

Трябва да се води денонощна битка.

А другото? Нека да го заключим засега с девет ключа! — рекох си наум.

Лили

Случайно, съвсем случайно научих за Лили. Поради недъга си тя била отдавна, много отдавна трудоустроена, работела като книговезка в дома си. Помолих да я предупредят, че ще й ида на гости, и един ден през април, прегърнал голям букет бели карамфили, почуках на вратата.

— Влез! — отговори ми познат и позабравен глас.

Посрещна ме русокоса жена на средна възраст с ангелски хубаво лице, тънка и стройна, съвсем леко приведена, но с почти неподвижен от хълбока надолу десен крак. Протегнала беше към мен дясната си ръка, а с лявата се подпираше на книговезката маса.

— Юлиян! — превърна се тя цяла на една щастлива и същевременно безкрайно тъжна усмивка.

Оставих букета на масата и я прегърнах.

— Милата ми! Бедничката ми! — целувах я по лицето и я галех по косите. После я повдигнах — беше лека, както някога — и внимателно я оставих на едно дървено кресло с възглавничка, натъкмено срещу масата. Приближих първия стол, който ми попадна, и седнах насреща й. През отворения прозорец надничаше току-що разцъфнал люляков храст.

— Това е моето царство! — посочи ми тя работилницата си.

Миришеше на хартия и лепило, на люляк. Разхвърляни книги, натрупани за подшиване коли, книговезка преса, картони, платна. Един библиотечен шкаф в дъното на работилницата. И вази с цветя — навсякъде, дори на работната маса, между книговезките шила, игли и макари с конци. Личеше си, че беше се приготвила да посреща гост. Тя самата беше облечена в бяла празнична рокля. Ръцете й бяха чисти, не беше похващала работа от заранта.

Наведох се и я целунах приятелски по устните.

— Разкажи ми как живееш — рекох й. Щях да я попитам: „Имаш ли грижи?“ Но навреме се опомних и замълчах. Тя не искаше да ми дотяга с тревогите си, милата, затова ми се усмихна и повдигна рамене.

— Живея добре! — рече тя. — Имам постоянно работа. Не скучая.

Не могла да запише последния единадесети клас след моето заминаване поради боледуването си, но през следната година се оправила, подготвяла се и взела матура. Не че й трябвала кой знае защо тази матура, но така, да не би някога аз да се почувствувам виновен, че не могла да завърши средното си образование. Защото, каква вина съм имал аз? Никаква! Такива неща винаги и на всекиго могат да се случат. Нали? Следвала курсове, научила книговезки занаят. Трудоустроили я. Когато майка й починала, тя продала малкото им апартаментче и си отворила тази работилница. Ето, до работилницата е и спалнята й, а насреща е дворът с люляка. Има и една ябълка в двора, но тя е вече прецъфтяла… Развлечения ли? Ами да, слуша радио, гледа телевизия и книгите! Нали зная от някога още колко обича да чете!

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

— Чел ли си „Пан“ от Хамсун? — попита ме тя.

Признах си, че „Пан“ не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

— Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

— Защо не? — рекох. И зачетох:

„Седнала една девойка в заключена кула. Тя обичала един господин. Защо? Попитай вятъра и звездите, попитай бога на живота — защото никой друг не може да ти отговори. И господинът бил неин приятел и любим. Но времето вървяло и в един прекрасен ден той видял друга и чувствата му се изменили.

Като юноша обичал той девойката. Често я наричал свое благословение, своя гълъбица. Тя имала гореща, буйна и трепетна гръд. Той й казал: — Дай ми сърцето си. И тя му го дала. Той казал: — Мога ли да те помоля за нещо, скъпа? И тя с възторг му отговорила: — Да! Всичко му дала тя и той все пак не й благодарил.

А другата — той обичал като роб, като безумец и като просяк. Защо? Попитай праха по друма и падащия лист, попитай загадъчния бог на живота — защото никой друг не знае това. Тя не му давала нищо, о, не, нищо! А той все пак й благодарил. Тя казала: — Дай ми разума и спокойствието си. И той съжалил само, че тя не му поискала живота.

А неговата девойка затворили в кулата.

— Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?

— Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.

— Още ли го помниш ти?

— Още го помня.

А времето върви…

— Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?

— Аз извезвам неговото име на кърпичка.

— Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?

— Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.

— Още ли го помниш ти?

— Помня го, както по-рано.

А времето върви…

Какво правиш, затворнице?

— Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка — подарък от мене.

— За кого говориш ти?

— За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.

— Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?

— Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.

А времето върви…

— Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?

— Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.

— За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?

— За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.

— Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…“

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

— Ти няма да умреш! — каза тя.

Помълчахме, после аз й казах:

— Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.

— А! — каза тя. — Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!

После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.

И времето вървеше.

Неписани закони

Времето вървеше и отношенията ни с Щерев станаха почти такива, каквито бяха преди. Казвам „почти“, защото той не възобнови някои свои противни предишни навици, от които ми се гадеше и ми беше дошло до гуша — да ме гледа умоляващо, страдалчески или да ми се усмихва с отчаяната усмивка на осъден… Уф! Не мога да търпя душевно слаби мъже. Откъде се пръкват, мъките ги взели! Такива ти е неудобно дори с рога да окичиш… Та сега, като скри от мен „богатството“ си чак в Сандански и като му попремина страхът, захвана да се държи по-човешки, но все едно, приближи ли се до мен — не човек сякаш, а плужек в човешки образ пълзи наоколо, тъй ми се струва.

Две седмици след последния ни „интимен“ разговор с него получих по пощата сума, равна на наемите, които му бях плащал за петтях изминали месеци. Беше справедливо, аз не бях стъпвал изобщо горе. Като ми, върна парите, предупреждаваше ме, един вид, че не ме иска повече за наемател, тоест че не желае изобщо да се мяркам в къщата, му. Хе-хе… Ще видим, ще видим, нека да падне първият сняг…

Понеже мисля за Мая, искам да кажа няколко думи за писмото й. Не вярвам да го е писала искрено. Съчинила го е от страх да не рухне кукленото й щастие. А може би — от милосърдие. По-милосърдните жени са склонни към саможертва, но затова пък и по-бърже им минава — животът си има неписани закони.

Среща

Нещата в завода вървяха добре. Редовно предавахме на държавата бакърен прокат и оловен прокат, и бронз. Преизпълнявахме плана. Радостно ми е, кой генерал не се радва, когато армията му върви напред и жъне успехи! Да, а в сърцето ми е пусто. Радостта ми минава — ако е правилно така да се изразя — през главата ми, а не през сърцето. Мъча се да си представя това образно: ето, сърцето ми е като прозорец, а над прозореца са спуснати кепенци.

Все по-малко излизах по къра, все по-рядко лягах вечер на онази полянка сред лозето, за да се взирам в бездънните тъмни дълбочини на небесния купол. Не се взирах изобщо в небесните висини. Там имаше галактики, които напук на първоначалния взрив, вместо да се отдалечават от центъра на експлозията, връщаха се назад; вместо — центробежно, както искаха уравненията, движеха се центростремително, пукната пара не даваха, че това противоречи на теорията за разширението на вселената. Трябваше да открия уравнения, които да обяснят тия „ретро“ настроения у някои галактики, а тези галактики бяха може би милиони… Защо трябваше безкраят на формите, в които се проявяваше вечната материя, да произлиза само от ЕДИН първоначален взрив, па бил той и „свръхвелик“? Защо тези първоначални взривове да не са милиони… и да се повтарят многократно, и при всеки нов първоначален взрив да се образува нова ВСЕЛЕНА? Защото не е ли глупост да се твърди, че има само „една“ вселена? Вселените са безкрайно много, те се срещат, разминават и при тия срещи и разминавания някои техни отделни светове може би се сливат в анихилационни прегръдки.

Чудна работа ми предстоеше, но през тия месеци не ми се залягаше над празните листове хартия: колкото наближаваше месец декември, толкова повече се разсейвах и на мястото на установените неща нахлуваха какви ли не фантазии. Престанах да се занимавам изобщо с уравнения. Трябваше да се случи нещо, да падне например един голям сняг, да побелее светът, да заговори тишината, за да се открехнат най-после ония спуснати кепенци, да влезе в сърцето ми живот и светлина…

Сняг заваля в началото на декември. Веднъж, като се прибирах, бях ходил в книжарницата, един москвич ме изпревари и меко спря на двадесетина крачки пред мен. От колата изскочи Соня, поизточила се, в мокасини и с бяло кожено калпаче.

— Чичо Юлияне! — хвърли се детето в ръцете ми. Повдигнах го и притиснах двете му бузки към устните си.

— Аз казвам, че си ти, а мама ми казва: „Глупости! Тъй ти се е сторило!“

Валеше гъст, пухкав, разкошен сняг. Настъпваше привечерният здрач.

Когато наближихме москвича, лявата му предна врата се отвори, показа се Мая.

— Соня, аз ще те наплескам! — каза Мая. — Защо слизаш, без да ме питаш?

— Но, мамо, това е чичко Юлиян! — каза детето, като не изпускаше ръката ми.

Мая беше без шапка, в разкопчано кожено палто, с къса пола, която откриваше коленете й. Тя ми подаде лявата си ръка, а дясната не сваляше от волана.

— Наистина си бил ти! — каза някак равнодушно тя. — Здравей!

— Здравей, Мая! — казах аз. — Как си? — Студ някакъв полази към сърцето ми, но усетих, много добре усетих, че ония кепенци бяха започнали тихичко да се разтварят. — Кога пристигна?

— Преди една седмица! — кимна тя. И се извърна към Соня: — Още ли не си седнала на мястото си? — Гласът й беше фалшиво сърдит.

— Чичко Юлияне, ела и ти с нас! — задърпа ме Соня към купето.

— Друг път, момичето ми! — рекох й. Помогнах й да се настани. — Довиждане, Мая! — протегнах на Мая ръка.

Сипеше се помежду ни сняг, здрачът синееше вече, но ми се стори, че за миг или за по-малко тя ме изгледа с тревога и с някаква безкрайна мъка. Навярно тъй ми се беше сторило, защото помежду ни се сипеше гъст сняг и зимният здрач беше станал по-син.

— Довиждане, Юлияне! — каза Мая. И добави, като затваряше вратичката: — Навярно ще се видим пак.

Колата бавно потегли.

Какъв сняг

Сняг и преспи затрупаха пътя на височината, наложи се да сваляме с шейни контейнерите с метал, които ни изпращаха за преработка. Беше опасно, но нямаше как. Пък и кой знае защо, опасностите вече не ме вълнуваха, тревожех се само за момчетата, които щяха да водят шейните. Реших да се спусна пръв по траверса, за да отворя на другите „път“. Тоя следобед, връщайки се от завода, където беше ходила при мъжа си, Мая спря москвича си пред моята портичка и ми изсвири с клаксона да изляза.

Мая ми каза:

— На 31 следобед ще ти дойда най-после сама на гости. — Тя помълча малко, стисна ръката ми и допълни: — На туй мъчение трябва да сложиме най-после край, не мога вече!

— Благодаря ти, Мая! — рекох.

Разгърнах палтото и, притиснах я силно до гърдите си.

И зацелувах лудо устните й, които така всеотдайно ми предлагаха душата й и искаха моята.

— Мъжът ми ще води Соня при старите — успя да каже тя. — Ще се забавят до вечерта!

— Ще те чакам, Мая! — казах аз.

Беше се задъхала, като да изкачаше нанагорнище. После се усмихна и рече:

— Ще се върнем заедно до вкъщи, накупила съм много играчки и украшения за елхата… Искам да окичим заедно елхата, съгласен ли си?

— О, да! — рекох. — А мъжът ти?

Тя отново ми подаде устните си. Не беше разумно, защото можеше да ни види някой, но ние не се отделяхме вече един от друг.

Сетне Мая ми каза:

— Към четири часа ти застани на верандата и гледай към пътя. Щом се покажа с москвича на височината, излез на шосето да ме посрещнеш!

Щерев беше й купил в началото на месеца дългоочаквания МОСКВИЧ.

— Непременно ще те посрещна, Мая! — рекох. — Непременно ще те посрещна на шосето!

Гледах дълго подир колата й. Дълго гледах, докато тя се скри на завоя. И тогава осъзнах, веднага след като колата се скри в завоя, че това беше нашата последна среща. Чистият сняг ли ми го каза, белият простор ли, който се ширеше пред очите ми, вятърът ли, който, плъзгайки се по снега, свиреше като на тънка стоманена струна?

И ето, дойде 31. Навън е бяло, продължава кротко да се сипе сняг. Каква тишина! А ми се струва навремени, че отдалече, много отдалече долита протяжен звън на камбанки. Това е въображение, разбира се. Аз не помня да е имало, поне по мое време, конски шейни в Н. Тъй ми се струва, че отдалече долита звън на камбанки.

Написал съм писмо за Лили. Слагам го във вътрешния джоб на шубата си, ще го пусна след малко в пощенската кутия на гарата. Там прибират писмата три пъти на ден. Как ще се изненадат моите приятели от станцията, като ме видят!… А Лили ще получи писмото ми утре към обяд. Трябва непременно да го получи, за да не ме чака напразно. Утре ще й изпратя от София честитка!

Сега ще изляза на двора, ще изкарам колата си на шосето, но няма да я обърна към Н, към къщата на Щереви, а ще я обърна към завода. Оттам има един нов път, който води пряко за гарата.

След това ще се върна, ще изляза на верандата, за да чакам кога ще се покаже москвичът на Мая в далечината. Багажът ми е в колата, писмото до Лили е в джоба на шубата ми…

Какъв сняг се сипе над света, какъв сняг!