Джон Р. Р. Толкин
Хобит (6) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

6.
От трън, та на глог

Билбо бе избягал от гоблините, но не знаеше къде се намира. Беше загубил и качулка, и наметка, и храна, и пони, и копчетата си, и приятелите си. Той вървеше и вървеше напред, докато слънцето взе да клони на запад — зад планините. Сенките им се спуснаха на пътя на Билбо и той погледна назад. После погледна напред, но там се виждаха само хребети и склонове, слизащи към низините; тук-там между дърветата се съзираше някоя полянка.

— Майчице! — възкликна Билбо. — Изглежда, че съм се озовал направо на другата страна на Мъгливите планини, точно на границата на Отвъдната земя! Къде, о, къде ли са Гандалф и джуджетата? Дано само не са все още в лапите на гоблините!

И той продължаваше да върви — излезе от малката долина, заспуска се по склоновете отвъд, но през цялото време го измъчваше една мисъл. Питаше се дали не трябва, след като притежаваше вълшебен пръстен — да се върне обратно в онези ужасни, ужасни проходи и да потърси приятелите си. И тъкмо реши, че е длъжен да се върне — и се поизплаши от това, — когато чу гласове.

Билбо спря и се ослуша. Не му се стори да са гласове на гоблини, затова предпазливо пропълзя напред. Намираше се на една камениста, лъкатушеща пътека, която отляво беше оградена от висока скална стена, а отдясно беше открита и на склона под нея имаше долчинки, обрасли с шубраци и ниски дървета. Тъкмо под шубраците на една от тези долчинки се водеше разговор.

Билбо пропълзя още по-близо и изведнъж видя между два заоблени камъка да се надига глава с червена качулка. Това беше Балин, който стоеше на пост. На хобита му идваше да плесне с ръце и да извика от радост, но се въздържа. Той все още не беше свалил пръстена от страх да не срещне неочаквано нещо опасно и сега видя, че Балин гледа право в него, без да го забелязва.

„Как ще ги изненадам“ — мислеше си Билбо, като пълзеше сред шубраците по края на долчинката. Гандалф водеше спор с джуджетата. Те разказваха какво им се беше случило в проходите и се чудеха и обсъждаха какво да правят по-нататък. Вълшебникът настояваше, че не могат да продължат пътешествието си и да оставят Билбо в ръцете на гоблините, без да се опитат да разберат дали е жив, или мъртъв и без да се опитат да го спасят. Джуджетата възразяваха.

— В края на краищата той е мой приятел — каза вълшебникът — и е едно прекрасно малко човече. Аз се чувствам отговорен за него и се моля само дано да не сте го изгубили завинаги.

Джуджетата искаха да знаят защо изобщо са го взели със себе си, защо се е отклонил от приятелите си, а не е вървял с тях и защо вълшебникът не е избрал за техен придружител някой, който има повече ум в главата си.

— Досега той ни е бил повече в тежест, отколкото от полза — рече едно от джуджетата. — Ако ще трябва да се връщаме отново в онези ужасни проходи, за да го търсим, тогава мътните да го вземат, казвам ви.

Гандалф му отвърна ядосано:

— Аз съм го избрал, а аз не върша неща, които не са от полза. Или помогнете да го намерим, или ще си отида и ще ви оставя сами да се измъквате от тази бъркотия. Само да можем да го открием, вие ще ми благодарите след това. А ти защо го изтърва, Дори?

— И ти би го изтървал — рече Дори, — ако някой гоблин те сграбчи за краката изотзад в мрака, спъне те и те ритне с всички сили.

— А защо не го взе отново?

— Хубава работа! И още питаш! При тия пълчища от гоблини, дето удряха и хапеха когото сварят в тъмното и дори се поваляха и ритаха един друг! Ти едва не ми отсече главата с твоя Гламдринг, а пък Торин размахваше своя Оркрист като хала във всички посоки! Внезапно ти пусна една от твоите ослепителни светкавици и ние видяхме как гоблините се разбягаха с писъци. Ти извика: „Всички да ме следват!“ и всички трябваше да те последваме. Поне така си мислехме. Както добре знаеш, нямахме време да се преброим, докато не се изплъзнахме от пазачите през тайната врата и не се добрахме дотук в панически бяг. И ето ни сега без разбойника, мътните да го вземат!

— И разбойникът е налице! — обади се Билбо, като пристъпи сред тях и свали пръстена.

Не можете да си представите как само подскочиха всички! После се развикаха от изненада и радост. Гандалф беше не по-малко изненадан от другите, и навярно далеч по-радостен. Той повика Балин и му каза какво мисли за страж, който оставя някой да мине покрай него, без да вдигне тревога.

Тази случка спечели на Билбо уважението на джуджетата. Ако те — въпреки твърденията на Гандалф — досега се бяха съмнявали, че той действително е Професионален разбойник, от този миг съмнението им се разсея. Балин беше най-смаян, но всички признаха, че хобитът е действал наистина много ловко.

Билбо беше така поласкан от похвалите им, че мислено се усмихваше под мустак, но не каза нищо за пръстена; и когато го попитаха как всъщност е станало всичко, той отговори:

— О, просто пропълзях покрай него, съвсем предпазливо и тихо.

— За първи път ми се случва нещо друго освен мишка да пропълзи така предпазливо и тихо под самия ми нос, че аз да не го усетя — рече Балин, — затова ти свалям качулка. — Така и стори.

— Балин, на твоите услуги! — каза той.

— Твой слуга, Билбо Бегинс! — отвърна му Билбо.

После джуджетата пожелаха да узнаят подробности за приключенията му, след като го бяха загубили, и той седна и им разказа всичко — освен за намирането на пръстена (за него по-късно — реши Билбо). Особено интересно им беше да слушат за състезанието с гатанките и потръпнаха едновременно от ужас и възхита при описанието на Ам-гъл.

— И както беше седнал до мене, аз не можех, да измисля повече никакъв друг въпрос — продължаваше разказа си Билбо, — затова му казах: „Какво имам в джоба си?“ Той и трите пъти не позна. Тогава аз казах: — „Помниш ли обещанието си? Хайде сега да ми покажеш пътя за навън!“ Но той се нахвърли върху мен, за да ме убие, аз хукнах да бягам, ала се препънах и паднах, а той ме подмина в тъмното. Тогава тръгнах подире му, защото го чух да си говори сам. Той мислеше, че аз всъщност знам пътя за навън, и затова се бе втурнал да ме търси натам. После седна пред отвора и аз не можех да мина. Затова го прескочих и така се спасих от него, а след това затичах надолу към вратата.

— Ами стражите? — попитаха джуджетата. — Нямаше ли стражи?

— Имаше. Разбира се, че имаше — и то много, но аз хитро им се изплъзнах. Заклещих се обаче на вратата, която беше открехната съвсем леко, и си загубих повечето копчета. Но, така или иначе, се измъкнах и ето ме тук — завърши разказа си Билбо, като погледна тъжно скъсаните си дрехи.

Джуджетата го гледаха с нарастващо уважение, докато той разказваше за хитрото си изплъзване от стражата, за прескачането на Ам-гъл и за промъкването така, сякаш всичко това не беше нито трудно, нито опасно.

— Какво ви разправях? — засмя се Гандалф. — Господин Бегинс има много повече качества, отколкото предполагате. — При тези думи вълшебникът погледна Билбо някак особено изпод рунтавите си вежди и хобитът се зачуди дали той не е отгатнал онази част от разказа, която нашият герой премълча.

После дойде ред на Билбо да задава въпроси, защото, ако Гандалф вече бе обяснил всичко на джуджетата, то хобитът не го беше чул. Той искаше да знае как вълшебникът се бе появил отново точно навреме и какво щяха да предприемат сега.

Вълшебникът — нека кажем истината — нямаше нищо против да разправи още веднъж за своите подвизи. Затова обясни на Билбо, че той и Елронд предварително са знаели, че в тази част на планината има гоблини, обаче до неотдавна главната им врата излизала на друг проход, много по-лесен за преминаване, и те често залавяли замръкналите наблизо пътници. Навярно пътниците са започнали да избягват да минават оттам и затова гоблините — очевидно съвсем наскоро са отворили нов вход тъкмо на върха на прохода, по който се движели нашите пътешественици и който досега се смятал за напълно безопасен.

Трябва да потърся някой добър великан и да го помоля, да го затвори отново рече Гандалф, иначе скоро няма да може изобщо да се минава през планините.

Като чул вика на Билбо, Гандалф веднага разбрал какво се е случило. При светлината на светкавицата, с която убил нападащите гоблини, той успял да се мушне през цепнатината, миг преди тя да се захлопне. И вървял подир пазачите и пленниците, докато стигнали до голямата пещера. Там седнал наблизо и измайсторил най-доброто вълшебство, на което бил способен.

— Много трудна работа беше — каза Гандалф. — И опасна!

Но нали Гандалф се беше учил да прави най-вече магии с огън и светлина (дори хобитът не беше забравил вълшебните фойерверки на Стария Тук, пускани срещу Еньовден)!

Останалото всички знаем — освен обстоятелството, че на Гандалф му е била известна и тайната врата, където Билбо си загуби копчетата. Впрочем тя беше известна на всеки, който познаваше тази част на планините, но само вълшебник можеше да не падне духом и да ги води по проходите във вярната посока.

— Те направиха тази врата много, — много отдавна поясни Гандалф, — за да могат да бягат през нея в случай на необходимост или пък да излизат нощем из околностите, където правят големи пакости. Винаги я пазят зорко и никой досега не е успял да я залости. А след този случай ще я пазят два пъти по-зорко — завърши вълшебникът със смях.

Останалите също се засмяха. Бяха претърпели много загуби наистина, но пък бяха убили Великия гоблин и множество от воините му, а накрая се бяха и спасили всички, тъй че можеше дори да се каже, че бяха победили.

Но вълшебникът им напомни:

— Починахме си малко и сега трябва да тръгваме веднага. Стотици от тях ще ни подгонят, щом падне нощта, а сенките вече започват да се удължават. Гоблините могат да надушат стъпките ни часове и часове, след като сме минали отнякъде. Преди да мръкне, трябва да сме на километри оттук. Ако се задържи ясно, ще има и луна, а за нас това ще бъде добре дошло. Не че те се плашат от луната, но ние ще се движим по-бързо при светлината й.

— О, да! — каза той в отговор на един друг въпрос на хобита. — Ти си изгубил представа за времето в тези подземни проходи. Днес е четвъртък, а когато ни заловиха, беше понеделник вечер или вторник призори. Оттогава ние сме извървели километри и километри, минали сме през самите недра на планините и сега сме от другата им страна. По този начин спечелихме доста време, но не се намираме на мястото, където щеше да ни изведе нашият проход. Отишли сме на Север и сега пред нас лежи труден път, а още сме и много високо. Но да вървим!

 

— Аз съм страшно гладен — простена Билбо, който изведнъж се сети, че не беше ял от по-предната вечер. Представяте ли си какво означава това за един хобит? Сега, след като напрежението бе минало, той усещаше, че стомахът му е съвсем празен и отпуснат като торба, а краката му се огъват.

— Нищо не мога да сторя — рече Гандалф, — освен ако ти не пожелаеш да се върнеш назад и да помолиш любезно гоблините да ти дадат обратно понито и багажа.

— Не, благодаря! — рече Билбо.

— В такъв случай трябва да си стегнем коланите и да поемем пътя, иначе ще ни сготвят за вечеря, а това ще бъде много по-лошо, отколкото ние самите да сме без вечеря.

Докато вървяха, Билбо все се оглеждаше настрани да намери нещо за ядене; къпините обаче току-що бяха започнали да цъфтят, нямаше и орехи, разбира се, нито дори глог. Той хапна малко киселец и се напи с планинска вода от един поток, който пресичаше пътеката, изяде и три диви ягоди, които намери на брега на потока, но това съвсем не беше достатъчно.

Те все вървяха и вървяха. Неравната пътека се изгуби съвсем. Шубраците, високите треви сред заоблените каменни блокове, полянките с опасаната от зайците трева, мащерката и пелинът, риганът и жълтурчето — всичко това изчезна и пътниците се намериха на върха на стръмен склон, покрит с поломени камъни, останали от някогашно срутване на скали. Когато започнаха да се спускат по сипея, изпод краката им се затъркаляха ситни камъчета; след това и по-големи отломки затрополяха надолу, повличайки със себе си и други, които се понасяха подире им. Не след дълго цели скални блокове летяха стремглаво от върха и се разбиваха с трясък някъде надолу, вдигайки облаци прах. Накрая целият склон над тях и под тях сякаш се раздвижи и те се плъзгаха, сгушени един в друг, всред някакъв страшен порой от летящи и громолящи камъни и камъчета.

Спасиха ги дърветата на малката борова горичка в подножието на склона, до която нашите пътешественици най-после достигнаха с плъзгане и която предхождаше гъстите и тъмни лесове в долините по-надолу. Някои се задържаха за стволовете (като малкия хобит например) и се покатериха върху ниските клони, за да се опазят от яростния устрем на камънаците. Скоро опасността премина и свличането спря. Чуваха се само глухите трясъци на разбиващите се големи каменни блокове, които последни се бяха отърколили всред папратта и корени щата на боровете далеч под тях.

— Е, как бързо слязохме — забеляза Гандалф, — но и на гоблините, които ни преследват, ще им бъде трудничко да се спуснат безшумно оттук.

— Страхувам се обаче — измърмори Бомбур, — че няма да им бъде трудно да запратят камъни по главите ни.

Джуджетата (а също и Билбо) се чувстваха като пребити и само разтъркваха наранените си и охлузени крака.

— Празни приказки! Та нали ние още сега ще свърнем настрани от сипея. Но трябва да побързаме! Погледнете, здрачава се!

Слънцето отдавна бе потънало зад възвишенията. Сенките наоколо се сгъстяваха, макар че в далечината между стволовете и над върховете на дърветата, които растяха по-ниско, все още се съзираха последните отблясъци на слънчевите лъчи. Бегълците куцукаха колкото можеха по-бързо надолу по една стръмна пътека, оградена от борови дървета, която ги водеше все на юг. И ту навлизаха в море от орлова папрат, чиито високи листа се издигаха далеч над главата на хобита, ту нагазваха безшумно върху килим от борови иглички. Горският мрак все повече се сгъстяваше и тишината ставаше все по-дълбока. Тази вечер нямаше вятър, който да изтръгне дори една въздишка от клоните на дърветата.

 

— Трябва ли е да продължаваме още нататък? — попита Билбо, когато така се смрачи, че той виждаше единствено брадата на Торин да се поклаща край него, а в мъртвата тишина дишането на джуджетата му се струваше едва ли не гръмовито. — Пръстите на краката ми са изранени, едва стъпвам от болка, а стомахът ми се люшка като празен чувал.

— Още малко — отвърна Гандалф.

Струваше им се, че бяха продължили да вървят още цял век, когато изведнъж се озоваха на горска поляна, където не растеше нито едно дърво. Луната бе изгряла и осветяваше поляната. Кой знае защо, мястото не се хареса на никого, макар и да не забелязаха нищо нередно в него.

И изведнъж някъде по хълма се понесе вой — тръпнещ, протяжен вой. В отговор се чу друг вой — отдясно и доста по-близо до пътешествениците. После трети — отляво. Това бяха вълци, които виеха срещу луната, вълци, които се събираха на глутница.

В близост до дупката на господин Бегинс не живееха вълци, но той добре познаваше воя им, защото беше чел описания за него в приказките. Освен това един от по-възрастните му братовчеди (по линия на рода Тук), който беше пътувал много, имаше обичай да наподобява вой на вълци, за да плаши Билбо. Но вълчият вой в гората при лунна светлина дойде много на Билбо. Дори и вълшебните пръстени не могат да те спасят от вълци — особено от ония кръвожадни глутници, дето живеят из неприветливите, гъмжащи от гоблини планини, отвъд Покрайнините на Пущинака, откъдето започва неизвестното. Тези вълци имат по-остро обоняние и от гоблините, пък и не е нужно да те видят, за да те схрускат.

— Ами сега какво ще правим! — извика Билбо. — Избягахме от гоблините, за да ни спипат вълците — добави той и думите му станаха пословични, с тази разлика, че като изпаднем в подобно затруднено положение, сега ние казваме: „От трън, та на глог“.

— Бързо горе по дърветата! — изкомандва Гандалф и всички хукнаха към дърветата, които растяха около горската поляна, като търсеха сред тях по-нискоклонести или пък по-тънки, за да се покатерят по-лесно. Досещате се сигурно, че те сториха това с възможно най-голяма бързина и се изкатериха толкова високо, колкото можеха да издържат клоните. И навярно щяхте да се разсмеете (от безопасно разстояние, разбира се), ако бяхте видели джуджетата — така, както бяха накацали по дърветата с развети бради, те приличаха на някакви вдетинени старци, които си играят като малки момченца. Фили и Кили бяха на върха на една висока борика, която приличаше на огромна новогодишна елха. Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин се бяха настанили удобно на голям бор, чиито клони бяха разположени на равно разстояние един от друг и стърчаха като спици на колело. Бифур, Бофур, Бомбур и Торин се намираха на друг бор. Дуалин и Балин се бяха покатерили на една висока и стройна ела с редки клони и търсеха сред зеленината на върха й удобно място за сядане. Гандалф, много по-висок от своите спътници, беше намерил дърво, по което останалите не биха могли да се изкачат — голям бор в самия край на горската поляна. Той беше напълно скрит в клоните, но когато надничаше иззад тях, очите му проблясваха на лунната светлина.

Ами Билбо? Той не можеше да се покатери на никое дърво и притичваше от един ствол до друг, като заек, загубил дупката си, когато кучето е вече по петите му.

— Ти пак забрави разбойника! — рече Нори на Дори, като погледна надолу.

— Не мога вечно да нося разбойници на гърба си! — отвърна Дори. — И надолу по тунели, и нагоре по дървета! Ти за какъв ме смяташ? За носач ли?

— Те ще го изядат, ако не направим нещо — заяви Торин. Сега вече воят долиташе от всички посоки и все повече се приближаваше. Дори! — подвикна той, защото Дори беше седнал най-ниско на най-удобното за изкачване дърво. — Бързо помогни на господин Бегинс да се качи!

Макар и да обичаше Да мърмори, Дори всъщност беше много добро джудже. Той се спусна до най-долния клон и протегна ръка доколкото можеше, но горкият Билбо не успя да я стигне. Тогава Дори слезе от дървото и помогна на хобита да се покатери и седне на гърба му.

Тъкмо в този миг вълците изскочиха с вой на горската поляна. И изведнъж стотици очи се впериха в Дори и Билбо. Но Дори не изостави Билбо. Той изчака хобитът да се прехвърли от раменете му върху клоните и чак тогава подскочи нагоре и самият той. И точно навреме! Защото тъкмо в мига, когато подскачаше, един вълк понечи да захапе наметката му и едва не я докопа. Само след минута цялата глутница се събра около дървото, заскимтя и един по един вълците взеха да се хвърлят нагоре по ствола със святкащи очи и провиснали езици.

За щастие дори и кръвожадните вълци, които живеят отвъд Покрайнините на Пущинака, не могат да се катерят по дърветата. За известно време пътешествениците бяха в безопасност. Имаха късмет и с времето — беше топло и не духаше никакъв вятър. Наистина дори и в хубаво време дърветата не са особено удобни, ако трябва да седиш дълго на тях, но представете си какво би било при студ и вятър, е дебнещи отвсякъде вълци.

Очевидно тази горска поляна служеше за сборище на вълците. И те продължаваха да прииждат. Поставиха пазачи под дървото, на което бяха Дори и Билбо, и се впуснаха да душат наоколо. След като помирисаха всички дървета, на които имаше някой, и поставиха при всяко по един пазач, останалите вълци (трябва да бяха стотици) отидоха сред поляната и се разположиха в широк кръг. В центъра на кръга застана голям сив вълк, който заговори на другите на техния отвратителен вълчи език. Гандалф познаваше този език. Билбо не го разбираше, но целият разговор му звучеше страшно, сякаш се отнасяше само за жестоки и зли дела — а всъщност такъв и беше. От време на време всички вълци от кръга отговаряха в един глас на сивия си главатар и тогава се надигаше такава страховита глъчка, че едва не събаряше хобита от боровото му дърво.

Сега ще ви разкажа какво чу Гандалф и какво не разбра Билбо. Кръвожадните вълци и гоблините често си помагат в злонамерените дела. Обикновено гоблините не смеят да се отдалечават много от своите планини освен в случаите, когато са подгонени и трябва да си търсят нови обиталища или пък са тръгнали на война (за което с радост мога да ви съобщя, че не се е случвало от много отдавна). Ала в онова време те имаха навика понякога да излизат на лов, главно за да се снабдят с храна и роби, които да работят вместо тях. Тогава обикновено викаха на помощ злите вълци и деляха плячката с тях. Понякога яздеха вълците, както хората яздят конете.

За тази нощ, както изглежда, беше подготвен голям лов. Вълците бяха дошли да се срещнат с гоблините, но гоблините бяха закъснели. Без съмнение причина за това беше смъртта на Великия гоблин, както и бъркотията, която джуджетата, Билбо и вълшебникът им бяха създали с бягството си; навярно те още продължаваха да ги търсят.

Въпреки всички опасности, които застрашаваха тези далечни места, напоследък от юг прииждаха решителни хора, сечаха дърветата и си строяха жилища сред прелестните гори в долините и по речните брегове. Бяха се събрали вече доста на брой — смели и така добре въоръжени, че дори вълците не смееха да ги нападат денем или пък когато са всички заедно. Затова вълците бяха намислили с помощта на гоблините да нападнат през нощта някои от най-близките до планините села. Ако този план се осъществеше, до другия ден там нямаше да остане жива душа. Щяха да бъдат избити почти всички обитатели, освен малцината, които гоблините биха успели да опазят от вълците, за да ги заведат като пленници в пещерите си.

Вълшебникът слушаше ужасен този разговор не само заради злочестината, която очакваше смелите дървари, жените и децата им, но и заради опасността, която сега заплашваше самия него и другарите му. Вълците бяха объркани и разлютени, че ги сварват на сборището. Те ги смятаха за приятели на дърварите, дошли да подслушват й после да разгласят намеренията им из долините, а в такъв случай гоблините и кръвожадните вълци нямаше да могат така лесно да вземат в плен или да разкъсат внезапно събудени от сън хора, а трябваше да водят жестока битка. Затова вълците решиха в никакъв случай да не позволяват на спотаилите се по дърветата същества да избягат поне до сутринта. Пък и много преди това, успокоително си казаха вълците, гоблините ще пристигнат от планините, а те могат да се катерят по дърветата или да ги секат.

Сега вече ще ви стане ясно защо Гандалф, макар и да беше вълшебник, така се уплаши, докато слушаше скимтенето и ръмженето на вълците. Той много добре разбираше на какво лошо място бяха попаднали пътешествениците и че лесно не можеха да се отърват. И все пак вълшебникът нямаше намерение да остави кръвожадните животни да вършат злочинствата си, макар и да не можеше да направи кой знае какво, както бе кацнал на дървото, заобиколено от вълците. Той събра всички големи шишарки от клоните на бора, след това запали една от тях със син пламък и я запокити надолу. Шишарката със свистене полетя към разположените в кръг вълци. Тя удари един от тях по гърба, косматият му кожух пламна и той заподскача напред-назад, като ръмжеше страховито. Последва втора шишарка, после трета — една в сини пламъци, друга в червени, трета в зелени. Щом достигнеха земята в средата на кръга, те избухваха и се разпиляваха във вид на пъстроцветни искри и дим. Една особено голяма шишарка удари предводителя по муцуната. Той подскочи около десет стъпки нагоре, а после затича в кръга и от страх и ярост взе да се зъби и хапе другите вълци.

Джуджетата и Билбо завикаха от радост, а вълците отдолу беснееха ли беснееха и врявата им разлюля цялата гора. Те поначало се страхуваха от огън, а пък този отгоре на всичко беше необичаен и затова — още по-страшен. Щом някоя искра попаднеше върху козината, опарваше ги, разгаряше се и ако те не успееха бързо да се отъркалят по земята, скоро пламваха целите. Не след дълго цялата горска поляна се покри с търкалящи се вълци, които се мъчеха да загасят искрите по гърбовете си; а онези от тях, които вече пламтяха целите, препускаха с вой наоколо и подпалваха други, докато собствените им другари не ги подгонваха и те със скимтене хукваха надолу по склоновете да търсят вода.

 

— Що за врява се вдига в леса тази вечер? — рече Царя на орлите. Целият черен, огрян от лунната светлина, той беше кацнал на самотен остър скален връх в източния край на планините. — Чувам вой на вълци! Дали гоблините не са тръгнали да пакостят из горите?

Той се понесе във въздуха и в същия миг двама от стражите му излетяха след него от двете съседни скали. Птиците закръжиха по небето и се вгледаха в сборището на вълците, което от висините изглеждаше като мъничко петънце. Царя на орлите от Мъгливите планини имаше очи, които можеха да гледат слънцето, без да мигнат, и дори при лунна светлина да съзират от километър височина заек, който бяга по земята. Така че, макар и да не виждаше скритите в дърветата пътешественици, той забелязваше суматохата сред вълците и мъничките огнени проблясъци и чуваше воя и скимтенето, които се носеха приглушено някъде далеч отдолу. Виждаше и осветяваните от луната копия и шлемове на гоблините, докато дългите редици на този зъл народ изпълзяваха от портата надолу по хълмовете и се виеха към гората.

Общо взето, орлите не са благонравни птици. Сред тях се срещат и страхливи, и жестоки. Но древната порода орли от северните планини бяха птици на птиците — горди, силни и благородни. Те не обичаха гоблините и не се бояха от тях. Зърнеха ли ги (а това ставаше рядко, защото орлите не обичат да ядат подобни същества), те се стрелваха към тях и сред вой и писъци и ги подкарваха обратно към пещерите им. По този начин слагаха край на поразиите, които те вършеха. Гоблините мразеха орлите и се страхуваха от тях, но не можеха да достигат разположените им във висините гнезда, нито да ги прогонят от планините.

Царя на орлите тази вечер гореше от любопитство да разбере какво злочинство се готви; затова той призова своите стражи при себе си и всички заедно полетяха от планините. Едрите птици закръжиха бавно надолу и надолу към сборището на вълците и гоблините.

И тъкмо навреме! Защото там ставаха страшни неща. Пламналите вълци се бяха разбягали из гората и я бяха подпалили на няколко места. Беше средата на лятото и в тази източна част на планините отдавна не бе валял дъжд. Пожълтялата орлова папрат, изпокършените клони, дебелият килим от борови иглички и изсъхналите тук и там дървета — всичко това скоро се обви в пламъци. Цялата горска поляна бе опасана от огнена стихия. Но вълците пазачи не напускаха поста си при дърветата. Разлютени и озверени, те скачаха и виеха около стволовете с изплезени езици и проклинаха джуджетата, а очите им святкаха — червени и свирепи като самите пламъци.

И изведнъж с крясъци дотърчаха гоблините. Те си бяха помислили, че се води битка с дърварите, но скоро разбраха какво всъщност се бе случило. Някои от тях седнаха на земята и се разсмяха. Други размахаха копията си и задумкаха с тях по щитовете. Гоблините не се страхуваха от огън и бързо скроиха план, който им се струваше много забавен.

Едни от тях събраха вълците накуп. Други струпаха орлова папрат и съчки под дърветата. Трети се разтичаха наоколо и взеха да тъпчат и да газят, да газят и да тъпчат, докато угасиха почти всички пламъци — всички освен онези, които бяха близо до дърветата с пътешествениците. Те подсилиха тези пламъци с листа, сухи клонки и орлова папрат. Скоро обръч от дим и огън обгърна джуджетата — обръч, който гоблините не оставяха да се разпространи навън; и той бавно се стесняваше, докато подскачащите пламъци ближеха горивото, струпано под дърветата.

Очите на Билбо се напълниха с дим. Той усещаше вече горещината на огъня и през димната завеса съзираше гоблините, които подскачаха в кръг около него, както подскачат хората около еньовденската клада. На почетно разстояние от танцуващите бойци, въоръжени с копия и брадви, стояха вълците, които наблюдаваха и чакаха. Билбо чу гоблините да подхващат една страшна песен:

Петнайсет птичета на пет ели в гората

и огнен вятър пърли им перата!

Обаче има някаква измама,

че ни едно от тях крилца си няма!

Дали на шиш да си ги изпечем,

или варени да ги изядем?

След това спряха да пеят и завикаха:

— Хвъркайте, птиченца! Хвъркайте, ако можете! Слезте долу, птиченца, иначе ще се опечете в гнездата си! Пейте, пейте, птиченца! Защо не пеете?

— Вървете си, щури хлапета! — подвикна в отговор Гандалф. — Сега не е време за гнездене. А лошите малки момченца, които си играят с огън, ги наказват. — С тези думи той искаше да ги ядоса и да им покаже, че не се бои от тях, ала всъщност се боеше, макар и да беше вълшебник. Гоблините обаче не му обърнаха внимание и продължиха песента си:

Клон да гори в гъсти гори!

Лумнала пещ, факел горещ,

радвай ни пак в нощния мрак,

                Йя-хей!

 

Пържени, печени, ситно насечени,

с бради опърлени, с очи изцъклени,

с кожа горена, с коса завоняла,

с мас разтопена и кост почерняла

в жарко огнище

сред пепелище!

Туй чака ви, джуджета.

горете и светете, в нощта ни веселете.

                Йя хей!

                Йя хари-хей!

                Йя хой!

И при това „Йя хой!“ пламъците стигнаха под дървото на Гандалф. След миг се разпростряха и към другите дървета. Кората пламна, ниските клони запращяха.

Тогава Гандалф се покатери на върха на своето дърво. На края на жезъла му внезапно блесна светкавица и той се приготви да скочи сред копията на гоблините. Това щеше да докара гибелта му, макар че навярно щеше да убие и мнозина от враговете, профучавайки отгоре като мълния. Но той не скочи.

Тъкмо в този миг Царя на орлите се стрелна над него, грабна го е ноктите си и отлетя.

От гняв и изненада гоблините нададоха страшен вой. Но още по-високо извика Царя на орлите, на когото Гандалф сега говореше нещо. Големите птици, които го съпровождаха, се стрелнаха обратно назад и полетяха надолу като огромни черни сенки. Вълците заръмжаха и заскърцаха със зъби, гоблините закрещяха и затропаха с крака от яд, като хвърляха тежките си копия из въздуха, но напразно. Орлите връхлитаха отгоре, мрачният вихър на мощните им криле поваляше гоблините или ги отвиваше настрани; острите орлови нокти раздираха лицата на злите твари. После една част от птиците литнаха над върховете на дърветата и грабнаха джуджетата, които се бяха изкатерили колкото може по-нависоко.

Горкият Билбо за малко не бе изоставен отново! За щастие той успя да се вкопчи в краката на Дори — тъкмо когато Дори отлиташе последен — и всички се понесоха плавно над глъчката и пожара. Билбо се люшкаше във въздуха, а ръцете му едва не се откъсваха.

Далече долу гоблините и вълците се разбягаха из цялата гора. Няколко орли още продължаваха да кръжат и да се стрелкат над бойното поле. Огънят около дърветата изведнъж лумна нагоре, чак до най-високите клони; те се подпалиха и запращяха. Избухна вихрушка от искри и дим. Билбо се беше спасил тъкмо навреме!

Скоро заревото от пожара в далечината стана съвсем слабо, като някаква червена светлинна върху черната земя; пътешествениците се носеха високо в небето и продължаваха все повече да се издигат, описвайки мощни плавни кръгове. Уловил се здраво за краката на Дори, Билбо си мислеше, че завинаги ще запомни този полет. Той само простенваше: „Ръцете ми, ох, ръцете ми!“, докато Дори пъшкаше: „Горките ми крака, горките, ми крака!“

Дори и в най-добри времена на Билбо му се виеше свят от височините. Колчем погледнеше от върха на някоя скаличка, тутакси му призляваше; затова той не обичаше стълбите, да не говорим пък за дърветата (а и никога не му се бе налагало да се спасява от вълци). Можете да си представите как му се въртеше главата сега, като поглеждаше надолу през провисналите си нозе и зърваше тъмните земи, разпрострени под него, някой посребрен от луната скален склон или някоя река сред равнината.

Белезникавите очертания на планинските върхове се приближаваха все повече — огрени от луната зъбери, щръкнали над черните сенки. Макар и сред лято, беше много студено. Билбо затвори очи и взе да се пита колко ли време още ще издържат ръцете му. После си представи какво би станало, ако не издържат. И съвсем му прилоша.

Полетът свърши тъкмо навреме — точно преди ръцете да му изменят. Той пусна с въздишка краката на Дори и се търкулна върху неравната повърхност на едно орлово гнездо. Остана да лежи там безмълвно, докато в главата му се смесваха почудата, че се е спасил от пламъците и страхът да не полети от това тясно място в тъмните бездни от двете му страни. Чувстваше се силно отмалял след страшните премеждия от последните три дни, през които на всичко отгоре не беше и хапвал почти нищичко, тъй че неволно изрече на глас:

— Сега вече си представям какво изпитва едно парче бекон, когато внезапно го извадят с вилица от тигана и го сложат обратно на полицата!

— Не, не можеш да си представиш — чу се в отговор гласът на Дори, — защото парчето бекон знае, че рано или късно ще се върне пак в тигана, а ние се надяваме да не се върнем. Пък и орлите не са вилици!

— О, не са вилици, разбира се, че не са, съвсем не исках да кажа това — рече Билбо, като седна и погледна разтревожено към орела, който беше кацнал наблизо. Чудеше се какви ли други безсмислици беше издрънкал и дали орелът нямаше да се оскърби. „Не бива да обиждаш орел, когато си само един мъничък хобит и си попаднал в гнездото му през нощта!“ — помисли си той.

Орелът обаче не му обърна никакво внимание, а само наостри човката си в един камък и взе да си чисти перата.

Скоро долетя друг орел.

— Царя на орлите заповяда да отведеш пленниците на Голямата скала — извика той и отлетя обратно.

Първият орел грабна Дори с ноктите си и го понесе нанякъде в тъмната нощ, като остави Билбо сам-самичък. Горкият хобит толкова се изплаши, че намери сили само да се запита какво ли бе имал предвид вестителят под думата „пленници“ и си представи как го разкъсват като заек, когато дойде и неговият ред.

Орелът се върна, грабна го с ноктите си за яката на дрехата и полетя. Този път летяха съвсем кратко. Скоро Билбо, целият разтреперан от страх, бе положен върху една широка, издадена напред от планинския склон плоска скала. Към нея не водеше никаква пътека достигаше се само с летене, — а оттук можеше да се спасиш единствено, ако успееш да прескочиш обграждащата я пропаст. На тази скала Билбо завари всички останали, които седяха един до друг, облегнали гърбове на планинския склон. Тук беше и Царя на орлите, който разговаряше с Гандалф.

Очевидно не водеха Билбо, за да бъде изяден жив. Личеше си, че вълшебникът и повелителят на орлите се познават и че дори са в приятелски отношения. Всъщност Гандалф, който често минаваше през планините, веднъж бе направил услуга на орлите, като бе излекувал предводителя им, ранен от нечия стрела. Сега вече ще ви стане ясно, че думата „пленници“ означаваше пленници, освободени от властта на гоблините, а не пленници, заловени от орлите. Докато слушаше разговора между Гандалф и Царя на орлите, Билбо разбра, че най-сетне наистина ще се измъкнат от ужасните планини. Двамата обсъждаха как точно да бъдат пренесени джуджетата, самият вълшебник и Билбо долу в равнината, откъдето да продължат своето пътешествие.

Царя на орлите не беше склонен да се пренасят пътешествениците близо до място, където живеят хора.

— Те ще ни застрелят с големите си лъкове от тисово дърво рече той, защото ще помислят, че сме тръгнали да крадем овцете им. И при друг случай биха били прави наистина. Не! Ние се радваме, че надхитрихме гоблините и че ни се отдаде възможност да ти се отблагодарим, но няма да рискуваме живота си в южните равнини заради джуджетата.

— Добре — рече Гандалф. — Отведете ни дотам, докъдето желаете! Ние и без това вече сме ви много задължени. А междувременно нека ти съобщя, че сме страшно гладни.

— Аз съм почти мъртъв от глад — обади се Билбо с тих гласец, който никой не чу.

— Това лесно ще се уреди — отговори Царя на орлите.

Не след дълго на плоската скала вече гореше буен огън. Около него се бяха наредили джуджетата и готвеха, а из въздуха се носеше приятен мирис на печено. Орлите бяха донесли сухи клони за гориво, а за храна — няколко заека и една малка овца. Джуджетата се заеха с приготовленията, но Билбо се чувстваше твърде слаб, за да им помага, а освен това не беше и много ловък в одирането на зайци или рязането на месо, защото беше свикнал да го получава направо от месаря, готово за готвене. Гандалф също си полегна, след като беше взел участие в запалването на огъня, понеже Оин и Глоин си бяха загубили кутийките с огниво (джуджетата не обичат да употребяват кибрит, дори и сега).

С това свършиха приключенията в Мъгливите планини. Билбо си напълни коремчето и отново се почувства добре, макар че ако можеше да избира, би предпочел да похапне филийка хляб, намазана с масло, вместо опечените на шиш мръвки’. Сетне се сви на кравай и спа така сладко върху твърдата скала, както никога не бе спал в пухеното си легло в мъничката приветлива дупка. Но цяла нощ сънува своя дом и в съня си бродеше из всички стаи, за да търси нещо, което не намираше и което изобщо не знаеше как изглежда.