Джон Р. Р. Толкин
Хобит (11) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

11.
На прага

След два дни те стигнаха края на Дългото езеро и навлязоха в Тичащата река. Сега вече всички виждаха Самотната планина, възправена, мрачна и висока, пред тях. Реката течеше буйно и лодките напредваха бавно. В края на третия ден, няколко километра нагоре по реката, те свиха към левия, или по-точно към западния й бряг и слязоха от лодките. Тук вече ги чакаха конете, натоварени с храна и другите необходими неща, а също и понитата, които щяха да яздят. Пътешествениците натовариха върху понитата каквото можаха, а останалото прибраха под една шатра. Никой от жителите на града, дошли да придружат конете, не пожела обаче да остане с тях тъй близо до подножието на Планината, та макар и само за една нощ.

— Нека първо се сбъднат песните — рекоха те.

В тези пусти места беше по-лесно да се повярва в дракона, отколкото на думите на Торин. Впрочем запасите им не се нуждаеха от охрана, защото цялата местност наоколо беше безлюдна.

И тъй, придружителите им ги оставиха и бързо се спуснаха — едни надолу по реката, други по пътеките към вътрешността, макар че вече се свечеряваше.

В студената нощ джуджетата се почувстваха много самотни и настроението им рязко спадна. На следния ден потеглиха отново. Балин и Билбо яздеха последни, като всеки от тях водеше край себе си за юздата по едно натоварено пони. Другите вървяха по-напред; движеха се бавно и внимателно избираха откъде да минат, защото пътеки изобщо нямаше. Насочиха се на север, встрани от Тичащата река, и все повече наближаваха едно голямо разклонение на Планината, което се простираше на юг към тях.

Пътуването беше мъчително; всички мълчаха и само се оглеждаха плахо; не се чуваха нито смях, нито песен, нито звуци на арфа. Самоувереността и надеждите, събудени в сърцата им от старите песни край езерото, сега угаснаха и на тяхно място се възцари мрачно униние. Всички знаеха много добре, че пътуването наближава своя край и че този край може да бъде ужасен. Местността около тях стана съвсем пуста и безрадостна, макар Торин да твърдеше, че някога била китна и зелена. Трева почти нямаше, скоро вече не се виждаха нито храсти, нито дървета, само изпочупени и обгорели останки стърчаха тук-там, за да напомнят за онова, което е изчезнало. Бяха стигнали до Драконовия пущинак — и то тъкмо към края на годината.

Така или иначе, добраха се до полите на Планината, без да срещнат никаква опасност и без да видят друга следа от дракона освен опустошението, което бе причинил около бърлогата си. Планината лежеше пред тях — мрачна и смълчана, но все още далечна. Устроиха първия си лагер откъм западната страна на голямото южно разклонение, което завършваше с възвишение, наречено Гарвановия хълм. Там някога бе имало наблюдателен пост, но никой не посмя да се изкачи до него, защото беше много на открито.

Преди да тръгнат да търсят западните разклонения на Планината, където според картата се намираше тайната врата, с която свързваха всичките си надежди, Торин изпрати разузнавателна дружина да огледа местността на юг — към Главната порта. За целта той избра Балин, Фили, Кили и Билбо. И те тръгнаха под сивите смълчани скали към подножието на Гарвановия хълм. Там реката, след като правеше широк завой около долината на Дейл, стремително поемаше пътя си от Планината към езерото. Нейният пуст и скалист бряг се издигаше стръмно нагоре и като погледнаха от него през водите, които се пенеха и плискаха около множество големи, заоблени камъни, разузнавачите съзряха в обширна долина, заслонена от разклоненията на Планината, сивкавите развалини на някогашни къщи, кули и крепостни стени.

— Ето всичко, което е останало от Дейл — рече Балин. — В деня, когато отекнаха градските камбани, планинските склонове бяха покрити със зелени гори, а закътаната между тях долина беше китна и плодородна.

Докато изричаше тези думи, той гледаше мрачно и тъжно, защото заедно с Торин бе наблюдавал гибелната поява на дракона.

Четиримата разузнавачи не посмяха да продължат по-нататък към Портата, а предпазливо се приближиха до края на южното разклонение и оттам, скрити зад една канара, надникнаха към тъмния отвор, зейнал в една отвесна скала. От него избликваха водите на Тичащата река, а над тях се виеха черен дим и облаци пара. Нищо не помръдваше в тази пустош освен водите и изпаренията; от време на време само прелиташе по някоя зловеща черна врана и присъединяваше острия си крясък към монотонния шум от плискащата се между камъните вода. Балин потръпна.

— Хайде да се връщаме! — рече той. — Повече от това не можем да направим, пък и тези птици са ми крайно противни — приличат ми на вестители на злото.

— Значи драконът е все още жив и се намира в подземията на Планината — поне ако съдим по дима — забеляза Билбо.

— Димът все още не доказва, че той е вътре — каза Балин, — макар че не е изключено и да си прав. Може да е отишъл някъде за известно време или пък да лежи на склона и оттам да варди. От портата обаче все ще си излиза дим, защото подземията са изпълнени с гнусното му зловоние.

Измъчвани от мрачни мисли и следвани от грачещите врани, разузнавачите унило се върнаха в лагера. През юни пътешествениците бяха гостували в прекрасната къща на Елронд и макар сега есента едва да клонеше към края си, на тях им се струваше, че оттогава са минали години. Бяха съвсем сами в опасната пустош, без надежда за помощ отникъде. Наистина пътуването им наближаваше края си, но постигането на предначертаната цел беше все още далечно. Ето защо джуджетата изпаднаха в дълбоко отчаяние.

Колкото и странно да звучи обаче, господин Бегинс имаше най-бодър дух от всички. Той често вземаше картата от Торин, дълго я разглеждаше и разсъждаваше върху руническите знаци и указанието на лунните букви, което Елронд беше разчел. Той именно накара джуджетата да започнат опасното издирване на тайната врата по западните разклонения. Тогава те преместиха лагера си в една дълга долина, оградена от по-ниски възвишения и по-тясна от онази на юг, където се намираше Главната порта. Две от тези възвишения със стръмни хребети се издаваха на запад и слизаха толкова ниско, че почти стигаха до равнината. Тук нямаше толкова следи от злочинствата на дракона и се намираше повече трева за кончетата. От този лагер, засенчван през целия ден от висока скала, докато слънцето не почваше да клони на запад, джуджетата всяка сутрин тръгваха на групи да търсят пътеки по планинския склон. Ако картата беше вярна, някъде високо над скалата трябваше да се намира тайната врата. Ден след ден обаче те се завръщаха в лагера, без да са открили нищо.

Най-после неочаквано намериха онова, което търсеха. Един ден Фили, Кили и Билбо бяха отишли в долината и се лутаха сред повалените скали в южния й край. Около пладне, изпълзявайки иззад един голям камък, който стърчеше самотен като стълб, Билбо забеляза следи от грубо издялани стъпала, водещи нагоре. След като тръгнаха развълнувано по тези следи, Билбо и двете джуджета откриха една тясна пътечка, която криволичеше към върха на южния хребет и ту чезнеше, ту отново се появяваше, докато най-сетне ги изведе до тясна площадка, завиваща на север покрай планинския склон. Като погледнаха надолу, Билбо и джуджетата разбраха, че са достигнали върха на скалата, в подножието на която бяха устроили лагера си.

Главната порта

Вкопчени в скалната стена отдясно, те мълчаливо тръгнаха един подир друг по тясната площадка; и както вървяха, изведнъж край тях зейна отвор към нещо като ниша със стръмни стени и затревен под. Входът, който така неочаквано бяха открили, не можеше да се види отдолу поради надвисналата скала; не можеше да се види и отдалеч, защото беше съвсем малък и приличаше по-скоро на някаква тъмна цепнатина. Нишата не беше покрита отгоре, а стената в дъното й беше така гладка, особено в долната си част, сякаш бе зидана, макар по нея да не се виждаха никакви вдлъбнатини. Въпреки че нямаше следи нито от подпори, нито от греди или от праг, въпреки че не се виждаха резе, лост или ключалка, тримата изследователи бяха сигурни, че най-сетне са открили вратата.

Те удряха по стената с юмруци, бутаха я, блъскаха я, умоляваха я да се отвори, изричаха разни заклинания, но тя не се и помръдна. Накрая седнаха изтощени на тревата да си починат, а привечер заслизаха обратно по опасния път.

Тази нощ в лагера цареше голямо вълнение. На сутринта всички джуджета отново се приготвиха за път. Само Бофур и Бомбур останаха да пазят кончетата и онази част от храната, която бяха донесли със себе си от реката. Другите слязоха в долината, а оттам по новооткритата пътека се изкачиха до тясната площадка. Тя обаче наистина беше толкова тясна, че ако се опитаха да вървят по нея с торбите и вързопите си, рискуваха да полетят в дълбоката сто и петдесет стъпки пропаст от външната страна и да се пребият върху острите скали долу. Ето защо те оставиха багажа, всеки омота около кръста си по едно здраво въже и така, без злополуки, стигнаха до малката затревена ниша.

Там устроиха третия си лагер, като изтеглиха отдолу с въжета каквото им трябваше. Пак с въжетата спускаха от време на време някое от по-пъргавите джуджета, например Кили, за да поддържа връзка с останалите долу двама пазачи или пък да замества Бофур, когато той бе изтеглен в по-горния лагер. Бомбур не искаше да се качи нито по пътеката, нито пък да бъде изтеглен с въже.

— Много съм пълен за такива тесни пътеки — упорстваше той. — Ще ми се замае главата, ще си застъпя брадата и тогава пак ще останете тринайсетима. А пък пресуканите ви въженца са твърде слаби, за да издържат на моята тежест.

За негово щастие обаче, както сами ще видите, това не излезе така.

Междувременно няколко от джуджетата, изследваха внимателно тясната площадка и откриха една пътека, която водеше още по-нагоре из Планината, но не посмяха да тръгнат по нея, а и тя едва ли щеше да им бъде полезна. Тук, горе, цареше дълбока тишина, която не се нарушаваше нито от птичи крясък, нито от някакъв друг звук; само вятърът свистеше в процепите между скалите. Джуджетата говореха тихо, не викаха и не пееха, защото опасността ги дебнеше иззад всяка канара. Онези, които се мъчеха да открият начина за отваряне на тайната врата, не бяха постигнали някакъв успех. Те нямаха търпение да разчитат подробно руническите и лунните букви, а неуморно се мъчеха да попаднат на онова място в гладката стена, където се намираше вратата. От Езерния град бяха донесени кирки и разни други инструменти и отначало се опитаха да ги използват. Когато удариха по камъка обаче, дръжките на кирките се строшиха и нараниха лошо ръцете им, а стоманените острия се огънаха като олово. На всичко отгоре цялата околност се огласи от страшен шум. Тогава разбраха, че по този начин няма да се преборят с магията за отваряне на вратата.

Билбо намираше седенето на прага за тягостно и скучно. Впрочем истински праг нямаше, но джуджетата наричаха така на шега тясното затревено пространство между стената и отвора, спомняйки си думите на Билбо при гостуването им в неговата дупка, когато той ги бе посъветвал „да поседят на прага, докато измислят нещо“. И те седяха и мислеха, суетяха се безцелно наоколо и ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Настроението им, което се бе повишило малко при откриването на пътеката, сега отново спадна. И все пак те не искаха да се предадат и да си тръгнат. Билбо също започна да губи надежда. Той по цял ден не вършеше нищо, а само седеше, опрял гръб на гладката стена, и се взираше през отвора на запад към равнините долу, към Мраколес, възправен като някаква черна стена, и към земите отвъд, сред които понякога му се струваше, че съзира, малки и далечни, самите Мъгливи планини. Когато джуджетата го питаха какво прави, Билбо отговаряше:

— Нали казахте, че седенето на прага и мисленето било моя работа; затова, както виждате, седя и мисля.

Кой знае обаче дали наистина мислеше за работата си, или пък за онова, което лежеше някъде отвъд, в синкавата далечина, за спокойната западна земя, за Хълма и за удобната хобитова дупка под него.

Точно в средата на затревения под на нишата имаше един голям сив камък и Билбо от време на време спираше мрачния си поглед върху него или пък започваше да следи множеството грамадни охлюви, на които малката ниша с прохладни стени явно много се харесваше и те бавно пълзяха насам-натам, оставяйки лепкава диря след себе си.

— Утре започва последната седмица от есента — рече Торин един ден.

— А след есента настъпва зимата — забеляза Бифур.

— След това пък започва следващата година — добави Дуалин — и докато тук се случи нещо, брадите ни ще станат толкова дълги, че ще стигнат до скалата долу. Какво всъщност прави нашият разбойник? След като има вълшебен пръстен и е вече толкова опитен, струва ми се, че би могъл да влезе през Главната порта и да поразучи как стоят нещата!

Билбо чу този разговор, защото джуджетата се намираха на скалите, тъкмо над нишата, където седеше той.

„Охо! — помисли си хобитът. — Ето какво започват да си мислят те! Откакто ни е напуснал вълшебникът, все аз, горкият, трябва да ги измъквам от затрудненията. Какво ли ще ме накарат да правя сега? Трябваше да предположа, че най-накрая ще ми се случи нещо ужасно. Едва ли ще видя отново злочестата долина Дейл, щом веднъж мина през димящата порта!“

През нощта Билбо се чувстваше много отчаян и почти не спа. На следващия ден джуджетата се пръснаха в различни посоки — едни слязоха долу да пояздят понитата, за да ги поразтъпчат, други се залутаха пак по склона. Билбо през целия ден седя в затревената ниша, като ту гледаше сивия камък, ту се взираше на запад през отвора. Изпитваше странното чувство, че чака нещо.

„Може би вълшебникът внезапно ще се завърне днес при нас“ — мислеше си той.

Вдигнеше ли глава, хобитът виждаше Мраколес в далечината. Когато слънцето се обърна на запад, жълтеникаво сияние озари листния му покрив, сякаш неокапалите още белезникави листа се бяха подпалили. Скоро оранжевият диск на слънцето започна да се спуска надолу. Билбо стана, отиде до отвора и оттам видя тънкия сърп на новата луна да се издига над ръба на земята.

Точно в този миг той чу някакво остро почукване зад гърба си. Върху сивия камък сред тревата беше кацнал огромен дрозд с бледожълто коремче, изпъстрено с черни петънца. Той държеше в човката си един охлюв и чукаше с него по камъка: Трак! Трак!

Това потракване изведнъж подсети Билбо за нещо. Той забрави всяка опасност, изскочи на площадката, размаха ръце и взе да вика джуджетата. Онези от тях, които бяха наблизо, се втурнаха бързо през скалите към него, чудейки се какво ли е станало; другите, които бяха долу, завикаха да ги изтеглят с въжета (без Бомбур, разбира се, който беше заспал).

Билбо набързо им обясни за какво става дума и всички се смълчаха в очакване. Хобитът бе застанал край сивия камък, а джуджетата поклащаха до него брадите си и се взираха напрегнато през отвора. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско и възродилата се надежда взе отново да гасне. Сетне слънцето навлезе в един червен облак и изчезна. Джуджетата простенаха. Билбо обаче продължаваше да стои, без да помръдне. Лунният сърп се бе издигнал на хоризонта. Вечерта настъпваше. И изведнъж, когато всички вече напълно бяха загубили надежда, един червен слънчев лъч се промъкна през малка пролука в облака, проникна през отвора на нишата и огря гладката скална стена. Старият дрозд, който бе кацнал нависоко и с наклонена настрани глава наблюдаваше сцената, внезапно издаде тревожен крясък. Нещо изтрака звънко. Едно късче скала се отрони от стената и падна. И неочаквано на три стъпки от земята се отвори дупка.

Изплашени да не пропуснат момента, джуджетата бързо се втурнаха към скалата и я забутаха — но напразно.

— Ключът! Ключът! — извика Билбо. — Къде е Торин? Торин бързо излезе напред.

— Ключът! — извика отново Билбо. — Ключът, който получи заедно с картата! Опитай се да го използваш, докато има още време!

Тогава Торин пристъпи напред, свали ключа от верижката на врата си, пъхна го в дупката и го завъртя. Щрак! Слънчевият лъч угасна, слънцето залезе, луната изчезна и мракът взе да се разстила по небето.

Сега всички започнаха да бутат задружно и част от скалната стена бавно се помести. Появиха се дълги прави процепи и очертаха една врата — пет стъпки висока и три широка, — която безшумно се открехна навътре. От зейналия отвор, който водеше някъде надолу в планинския склон, навън сякаш избликна гъст мрак и увисна като черна пелена пред очите на изненаданите джуджета.