Джон Р. Р. Толкин
Хобит (17) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

17.
Облаците се разпръсват

На следващото утро в лагера прозвучаха тръби. Скоро след това джуджетата видяха, че по тясната пътека към тях бързо се приближава вестоносец. Той спря на известно разстояние от стената и оттам на висок глас попита Торин дали не желае да изслуша още веднъж пратениците на двете армии, тъй като били получени новини, според които нещата се променяли.

— Научили са за Даин! — рече Торин, като чу думите на вестоносеца. — Разбрали са, че идва. Знаех си, че това ще промени настроението им! Нека дойдат, ще ги изслушам, но да не са много на брой и да не носят оръжие — извика той високо на вестоносеца.

Около пладне знамената на Гората и на Езерото се появиха отново. Към портата се бе отправила група от двайсетина пратеници. В началото на пустата пътека те оставиха мечовете и копията си, после продължиха да се изкачват нагоре. Джуджетата с почуда видяха, че сред пратениците са и Бард, и Горския крал, а начело на всички върви един старец, загърнат в наметка с ниско нахлупена качулка, който носеше масивно дървено ковчеже, обковано с желязо.

— Здравей, Торине! — рече Бард. — Още ли не си променил решението си?

— Моето решение не се променя с изгрева и залеза на няколко слънца — отвърна Торин. — Нима си дошъл да ми задаваш безсмислени въпроси? Войската на елфите още не си е отишла, както поръчах! А докато не си отиде тя, напразно идваш да преговаряш с мен.

— Няма ли нещо, срещу което би отстъпил част от твоето злато?

— Нищо, което ти или твоите приятели можете да предложите.

— А какво ще кажеш за елмаза на Траин? — рече Бард и в този момент старият човек отвори ковчежето и вдигна високо скъпоценния камък. Макар и да беше ярко утро, от ръката му заструи светлина.

Торин направо онемя от учудване. Дълго време никой не проговори.

Най-сетне Торин наруши мълчанието и гласът му просто се задавяше от гняв.

— Този камък принадлежеше на моя баща, следователно е мой. Защо трябва да купувам своята собственост? — Изведнъж обаче той бе обладан от силна почуда и добави: — А как се добрахте до тази наследствена вещ, ако изобщо има смисъл да се задават подобни въпроси на крадци.

— Ние не сме крадци — отвърна Бард. — Това, което ти принадлежи, ще си го получиш, когато ни дадеш онова, което принадлежи на нас.

— Как се добрахте до него? — изкрещя Торин още по-гневно.

— Аз им го дадох! — обади се тихичко Билбо, който, силно изплашен, надничаше от стената.

— Ти ли? — викна Торин, като се обърна към него и го сграбчи с две ръце. — Ти ли, жалък хобит? Ти ли, недорасъл… разбойнико? — И като не можа да намери повече думи, той разтърси горкия Билбо така, сякаш беше заек. — Кълна се в брадата на Дурин! Жалко, че Гандалф не е тук! Проклет да е, загдето те избра да ни помагаш! Дано брадата му да окапе! А теб ще те хвърля от скалите! — викна той на Билбо и го вдигна високо.

— Почакай! Желанието ти е изпълнено! — обади се един глас. Старият човек с ковчежето, отметна назад качулката и наметката. — Ето го и Гандалф! И, както изглежда, тъкмо навреме. На теб може да не ти харесва моят разбойник, но, моля те, не му причинявай зло. Остави го долу и първо чуй какво има да ти каже!

— Вие, изглежда, всички сте се съюзили против мен? — каза Торин и пусна Билбо върху плоския горен край на стената. — Никога вече не желая да имам работа с вълшебници или с техните приятели. Е, какво имаш да ми казваш ти, потомъко на плъховете?

— Ай! Ай! — рече Билбо. — Цялата история, разбира се, е крайно неприятна. Ти обаче навярно си спомняш как веднъж ми каза, че мога да си избера моята четиринайсета част! Може да съм взел думите ти твърде буквално, а може и да е вярно това, което са ми разправяли за джуджетата — че са по-любезни на думи, отколкото на дела. Потомък на плъховете! Това ли е цялата благодарност, която ти ми обещаваше от свое име и от името на целия ти род, Торине? Приеми, че съм се разпоредил с моя дял така, както искам, и нека с това приключим сметките.

— Няма как, ще приема — рече Торин мрачно. — С това наистина ще приключим сметките и дано повече никога не се срещнем! — После той се обърна и се провикна над стената: — Хитро ме измамихте, няма що! Добре сте се досетили, че не бих могъл да оставя в чужди ръце елмаза Аркен, съкровището на моя род. Съгласен съм за него да ви дам една четиринайсета част от богатствата в сребро, злато и скъпоценни камъни. Това обаче ще бъде същевременно и обещаният дял на този изменник, неговата награда, пък вие си я делете както искате. Съмнявам се, че той изобщо ще получи нещо от нея. Във всеки случай, ако искате да остане жив, вземете си го с вас; той вече не ми е приятел, а враг.

— Хайде, слизай при приятелите си — обърна се Торин към Билбо, — иначе ще те хвърля аз.

— Ами среброто и златото? — попита Билбо.

— Тях ще получиш по-късно, когато разпределим всичко — отвърна Торин и добави: — Хайде, слизай!

— А дотогава ние ще задържим камъка — извика Бард.

— Не се държиш както подобава на един Крал под Планината — забеляза Гандалф. — Но нещата все още могат да се променят.

— Да, могат наистина! — потвърди Торин. Слабостта му към съкровищата беше толкова голяма, че той вече премисляше дали с помощта на Даин не би могъл да си възвърне елмаза, без да заплати обещаната награда.

И тъй, Билбо се спусна по стената и си тръгна, без да получи нищо за всичките неприятности, които бе преживял. Оставаше само с ризницата, която Торин му бе дал по-рано. Не едно и две от джуджетата изпитаха срам и съжаление в този момент.

— На добър час! — извикаха те. — Може отново да се срещнем като приятели.

— Махай се! — изкрещя подире му Торин. — На гърба си носиш ризница, изработена някога от изкусните джуджета, която не заслужаваш; нея стрела не може да я пробие, но ако не побързаш, ще пронижа жалките ти крака!

— Хайде, хайде, не се гневи толкова! — посъветва го Бард. — Ще ти оставим време до утре. По пладне ще се върнем, за да видим дали си отделил от съкровището частта, срещу която ще получиш камъка. Ако си сторил това без хитрина и измама, ще се разотидем мирно и тихо и войската на елфите ще се върне в гората. Доскоро виждане!

С това разговорът приключи и пратениците се върнаха в лагера, а Торин изпрати чрез Роак вестоносци, които да предупредят Даин за случилото се и да го подканят да побърза.

 

Измина денят, а после и нощта. На следващия ден вятърът се обърна на запад и небето силно притъмня. Рано сутринта в лагера отекна вик. Бързоходци дотичаха и съобщиха, че армия от джуджета се е появила при източното разклонение на Планината и бързо напредва към Дейл. Даин бе избързал през нощта и пристигаше по-рано, отколкото го очакваха. Воините му бяха облечени в дълги до коленете ризници от стоманени халки, а на нозете си носеха чорапи от тънка и гъвкава метална мрежа, чиято направа бе тайна на оръжейниците на Даин. Джуджетата по начало са доста силни за ръста си, но тези бяха по-силни от всички други. Обикновено се сражаваха с тежки двуостри кирки, но всеки от тях носеше и по един къс, широк меч, препасан на кръста, както и по един заоблен щит, преметнат на рамо. Брадите им бяха раздвоени, сплетени на плитки и пъхнати под коланите. Шлемовете им бяха железни, обувките — също подковани с желязо, а от лицата им лъхаше свирепа храброст.

Лагерните тръби призоваваха хора и елфи на оръжие. Джуджетата вече се изкачваха към долината с бърза крачка. Спряха между реката и източното разклонение; няколко от тях обаче продължиха пътя си, прекосиха реката и се приближиха до лагера. Там те оставиха оръжието си на земята и вдигнаха ръце в знак, че идват мирно да преговарят. Бард излезе да ги посрещне, а с него тръгна и Билбо.

— Изпраща ни Даин, синът на Наин — отвърнаха те на въпроса на Бард. Бързаме да отидем при нашите родственици в Планината, тъй като научихме, че са си възвърнали някогашните владения. Но кои сте вие и защо стоите в равнината като врагове край обсадена крепост?

Това, разбира се, бе казано по учтивия и старомоден начин на изразяване при подобни случаи, но всъщност означаваше: „Искаме да минем; дайте ни път, иначе ще се бием с вас!“ Джуджетата на Даин възнамеряваха да се промъкнат между Планината и завоя на реката, защото тясната ивица земя там не изглеждаше така здраво охранявана.

Бард, разбира се, отказа да позволи на джуджетата да тръгнат направо към Планината. Той искаше първо да получи златото и среброто, обещани от Торин в замяна за елмаза Аркен, защото се опасяваше, че щом веднъж тази многобройна и войнствена армия влезе в крепостта, Торин ще се отрече от дадената дума. Джуджетата на Даин носеха голям запас от продоволствия — из дългия път всяко от тях освен оръжието си бе влачило на гръб и по една тежка торба. Снабдени по този начин, те щяха да издържат още дълго на обсадата, а в това време можеха да пристигат още и още джуджета, тъй като Торин имаше много родственици. Можеха също да отворят наново и някоя от другите порти, което би наложило на обсаждащите да обкръжат цялата Планина, а за това не бяха достатъчно многобройни.

Такива всъщност бяха и плановете на джуджетата (гарваните вестоносци непрестанно сновяха между Торин и Даин), но засега пътят беше затворен и пратениците се оттеглиха, мърморейки ядовити думи под носа си.

Бард изпрати незабавно свои хора при Портата, но там нямаше нито злато, нито сребро. Наместо това, щом се приближиха достатъчно, от стената срещу тях заваляха стрели и те уплашено хукнаха обратно. Сега в лагера всичко се вдигна на крак, като пред битка, защото джуджетата на Даин продължаваха да напредват по източния бряг.

— Глупци! — засмя се Бард. — Как безразсъдно се доближават до склона на Планината. Може и да умеят да се бият в подземията, но над земята война не знаят да водят. Нашите многобройни стрелци и копиеносци, скрити сред скалите, всеки момент могат да нападнат десния им фланг. Ризниците им може да са от яки по-яки, но това няма да им помогне. Хайде да ги нападнем едновременно от двете страни, преди още да са се опомнили!

Горския крал обаче възрази:

— Аз искам още малко да изчакам, преди да започна тази война за злато. Джуджетата не могат да минат оттук, ако ние не ги пуснем, нито пък могат да предприемат нещо незабелязано от нас. Нека все още се надяваме, че ще се споразумеем. Ние сме повече на брой и ако в последна сметка все пак се стигне до въоръжено стълкновение, ще ги надвием.

Той обаче си правеше сметка без джуджетата. Мисълта, че елмазът Аркен се намира в ръцете на обсадниците, просто не им даваше мира. Освен това бяха усетили колебанието на Бард и приятелите му и решиха да ги нападнат, докато те умуват.

Внезапно, без никакво предизвестие, джуджетата мълком се хвърлиха в атака. Звъннаха лъкове, засвистяха стрели и всеки миг битката щеше да се разрази.

И изведнъж силно притъмня. Черен облак препусна по небето. Гръмотевиците, понесени от буйния вятър, забоботиха и загромолиха, светкавици озариха върха на Планината и ето че сред страшния тътен вихрено се зададе нов черен облак; той обаче не идваше оттам, откъдето духаше вятърът, а от север. Това беше огромен облак от летящи твари, струпани тъй плътно една до друга, че лъч светлина не проникваше между крилете им.

— Спрете! — извика Гандалф, който неочаквано застана с вдигнати ръце между настъпващите джуджета и готовите за отбрана редици от хора и елфи. — Спрете! — повтори той с гръмлив глас и краят на жезъла му проблесна като светкавица. — Голяма опасност застрашава всички! Уви, тя дойде по-бързо, отколкото очаквах. Това са гоблините! О, Даин, от север приближава Болг, чийто баща ти уби в Мория! Ето виж! Море от прилепи се носи над армията му, като море от прелетни скакалци. Начело са гоблините, следвани от цели пълчища вълци.

Всички безкрайно се учудиха; обхвана ги безпокойство. Докато Гандалф говореше, стана още по-тъмно. Джуджетата спряха и се загледаха към небето. Елфите се развикаха уплашено.

— Хайде, хайде, запазете спокойствие провикна се Гандалф. — Все още има време да обмислим нещата. Нека Даин, синът на Наин, дойде бързо при нас!

 

Тъй започна една битка, която никой не беше очаквал; тя бе наречена Битката на петте армии и беше наистина страховита. От едната страна се сражаваха Гоблините и Вълците, а от другата — Елфите, Хората и Джуджетата. Ето всъщност как стана всичко:

След смъртта на Великия гоблин на Мъгливите планини ненавистта на неговите близки и подчинени към джуджетата се разпали наново със страшна сила — те просто побесняха от яд. Вестоносци засноваха между градовете, поселищата и укрепените обиталища на гоблините, защото те бяха решили да завладеят напълно Севера. По тайни пътища се сдобиваха със сведения, а в планинските им подземия усилено се ковяха оръжия и се правеха приготовления за поход. Най-сетне от всички посоки — от хълмове и долини — към столицата, която се намираше в планината Гундабад, заприиждаха въоръжени до зъби гоблини. Те се движеха по подземните проходи или използваха прикритието на мрака, докато накрая се събра огромна армия, готова при първата голяма буря да връхлети ненадейно върху Юга. Нощ след нощ те препускаха като хали през планините и пристигнаха от север почти веднага след Даин. Дори и гарваните не знаеха за тяхното приближаване, докато те не се появиха в неравната местност, която отделяше Самотната планина от останалите възвишения. Не се знае доколко и Гандалф беше осведомен за това, но очевидно дори той не бе очаквал толкова скорошно нападение.

След като обсъди положението с Горския крал, с Бард и Даин — водачът на джуджетата, който бе побързал да се присъедини към тях (гоблините бяха всеобщ враг и при тяхната поява всички разпри се забравиха), Гандалф състави план за действие. Единствената надежда за успех бе те да се укрепят по двата високи склона откъм изток и юг, а след това да подмамят гоблините в долината между разклоненията на Планината. Този план обаче криеше една опасност; ако гоблините се окажеха толкова многобройни, че успееха да обкръжат цялата планина, тогава щяха да притиснат защитниците от всички страни. Въпреки това нямаше време да се съставя друг план или пък да се търси помощ отнякъде.

Скоро гръмотевичната буря отмина с грохот към югоизток. Облакът от прилепи продължаваше да лети ниско, наближи Планината и взе да кръжи над готовите за отбрана воини, като закриваше светлината и ги изпълваше със страх.

— Към Планината! — извика Бард. — Към Планината! Да заемем местата си, докато все още има време!

Елфите се укрепиха в скалистото подножие на южното разклонение, а на източното се разположиха хората и джуджетата. Бард и неколцина от по-пъргавите хора и елфи се изкачиха на върха на източното разклонение, за Да хвърлят поглед на север. Скоро видяха как земите в подножието на Планината просто почерняха от настъпващите пълчища. Не след дълго челните редици заобиколиха долния край на разклона и се втурнаха към Дейл. Това бяха най-бързите вълкоездачи, чиито крясъци направо раздираха въздуха. Неколцина смели мъже се изпречиха пред тях с намерението да ги възпрат, но повечето бяха повалени, а останалите се разбягаха във всички посоки. Както се бе надявал Гандалф, армията на гоблините, следвайки челните си редици, влетя стремително в долината и се втурна между разклоненията на Планината, за да търси врага. Безброй червени и черни знамена се залюляха безредно насам-натам.

Последва страховита битка, по-страховита от всички, които Билбо бе виждал някога. Макар за момента тя да му вдъхваше панически ужас, по-късно той най-много обичаше да си спомня и да разказва с гордост именно за нея, въпреки че неговото лично участие беше незначително. Всъщност Билбо си надяна вълшебния пръстен още в самото начало и по този начин се скри от погледа на врага, но не и изцяло от опасността. Такъв пръстен не може напълно да те предпази от нападението на гоблини, нито пък да възпре летящите към теб стрели и копия; той може само да ти помогне да станеш невидим, така че главата ти да не служи за постоянен прицел на вражеските стрелци и копиеносци.

Елфите първи се впуснаха в атака. Тяхната ненавист към гоблините е безпощадна и непримирима. Копията и мечовете им просветваха в мрака, сякаш от тях бликаха пламъци — такъв неукротим гняв владееше ръцете, които ги размахваха. Щом вражеската армия се стълпи в долината, елфите изсипаха отгоре й дъжд от стрели. Стрелите бяха последвани от стотици и стотици копиеносци, които се втурнаха ожесточено надолу и започнаха да нанасят удари. Прокънтяха оглушителни писъци. Скалите се обагриха с кръвта на гоблините.

Тъкмо когато атаката на елфите поотслабна и гоблините започнаха да се съвземат от неочаквания напор, от другия край на долината долетя гърлен рев. С викове „Мория“ и „Даин“ джуджетата от Железните планини се впуснаха напред и размахаха кирките си. До тях тичаха устремно и Езерните хора с дългите си мечове.

Сред редиците на гоблините настъпи смут. Докато те се обръщаха да посрещнат новото нападение, елфите отново връхлетяха отгоре им с удвоени сили. Голяма част от гоблините вече бягаха надолу към реката с надеждата да се спасят от хитро устроената им клопка, а в същото време техните съюзници — вълците — бързаха да разкъсат мъртвите и ранените. Победата изглеждаше вече съвсем близка, когато горе от височините внезапно се разнесе вик.

Една част от гоблините бяха успели да заобиколят Планината от другата й страна и някои от тях вече се катереха по склоновете над Портата; онези, които вървяха отзад, обаче така притискаха първите, че те с писъци политаха от скалите в урвите. Целта на гоблините беше да нападнат двете разклонения отгоре, като достигнат до тях по пътеките, които тръгваха от централния масив на Планината; защитниците бяха по-малобройни и едва ли щяха дълго да удържат позициите си. Всяка надежда за победа отлетя. Бяха отблъснали само първата атака на страшния враг.

Денят взе да преваля. Гоблините се събраха отново в долината. Дойдоха и вълците, които се нахвърлиха лакомо на плячката си, а след тях пристигнаха и телохранителите на Болг — гоблини с огромен ръст, въоръжени със стоманени ятагани. Скоро небето притъмня съвсем, а прилепите продължаваха да кръжат около главите и ушите на хората и елфите или пък кацаха като вампири върху телата на убитите. Бард с всички сили отбраняваше източното разклонение, но въпреки това бавно отстъпваше. Елфите, обградили своя крал, се защищаваха върху южния разклон, близо до наблюдателния пост на Гарвановия хълм.

Внезапно се чу силен вик и от Портата долетяха звуците на тръба. Защитниците бяха забравили Торин! Част от стената, отместена с помощта на лостове, политна напред и се сгромоляса с трясък в езерото. Краля под Планината изскочи отвътре, следван от другарите си. Джуджетата махнаха наметките и качулките си и останаха само по лъскави ризници, от очите им сякаш излитаха червени искри. В мъждивата светлина Торин блестеше като обсипан с позлата.

Гоблините започнаха да мятат големи камъни от върха, но джуджетата не се уплашиха; те изтичаха по нанадолнището и се включиха в битката. Вълци и ездачи се разбягаха ужасени. Торин размахваше устремно брадвата си и летеше невредим напред.

— След мен! След мен, елфи и хора! След мен, родственици мои! — крещеше той и гласът му ехтеше като ловджийски рог в долината.

Джуджетата на Даин се втурнаха безредно да му помагат. Последваха ги и мнозина от Езерните хора, които Бард не можа да възпре; от другата страна пък елфите копиеносци връхлетяха с копията си. Още веднъж събраните в долината гоблини бяха сразени. Мъртвите им тела, струпани на камари по целия Дейл, представляваха грозна гледка. Вълците се пръснаха и Торин се насочи право към телохранителите на Болг, но не можа да пробие редиците им.

Зад него, редом с гоблините, лежаха немалко хора, джуджета и елфи — красиви елфи, които още дълго можеха да си живеят весело в гората. На едно място долината се разширяваше и набегът поотслабна. Поддръжниците на Торин бяха малко. Фланговете им не бяха защитени. Скоро настъплението им се обърна в отбрана и те се видяха обградени от всички страни от гоблини и вълци. Телохранителите на Болг с оглушителни викове връхлетяха отгоре им като морска вълна върху пясъчна скала. Помощ от приятелите си не можеха да получат, защото нападението откъм Планината бе подновено с удвоена сила, така че и хора, и елфи бавно губеха сили и отстъпваха.

Билбо наблюдаваше с безпокойство всичко това. Той си бе избрал място на Гарвановото възвишение сред елфите — отчасти защото оттам по-лесно можеше да се избяга, и отчасти, защото предпочиташе (повлиян от Туковската жилка) при една последна отчаяна схватка да защищава Горския крал. Гандалф също беше там, седеше на земята, дълбоко умислен и навярно приготвяше някоя от своите поразяващи светкавици, за да я пусне, преди да настъпи краят.

А краят не изглеждаше да е далеч.

„Скоро гоблините ще стигнат до Портата и тогава ще избият всички ни или ще ни отведат в плен — помисли си Билбо. — Просто да ти се доплаче след всичко преживяно. По-добре Смог да беше останал жив и да си пази проклетото съкровище, отколкото тези коварни същества да го завладеят, а горкият стар Бомбур и Балин, и Фили, и Кили, и всички останали да загинат, а също и Бард и Езерните хора, и веселите елфи. О, горко ми! Слушал съм много песни за битки и те винаги са ме карали да мисля, че и в поражението има нещо славно. А сега разбирам, че то е не само безславно, но и трагично.“

Вятърът разкъса облаците и червеното зарево на залеза обагри запада. Изненадан от внезапното просветляване, Билбо се огледа наоколо и в същия миг силно извика; беше видял нещо, което изпълни сърцето му радост — малки тъмни фигурки, които се носеха величествено във въздуха, огрени от лъчите на залязващото слънце.

— Орлите! Орлите! — закрещя хобитът. — Орлите идват! Очите на Билбо рядко се лъжеха. Орлите наистина идваха, носейки се плавно по вятъра, редица след редица, толкова много на брой, сякаш бяха събрани от гнездата на целия Север.

— Орлите! Орлите! — отново извика Билбо, като взе да размахва ръце и да подскача.

Елфите не можеха да го видят, но го чуваха. Скоро те също подеха неговия вик и той огласи долината. Много учудени погледи се вдигнаха нагоре, но летящите птици засега се виждаха само от южното разклонение на Планината.

— Орлите! — извика още веднъж Билбо, но в този миг един голям камък полетя отгоре му и го удари тежко по шлема; хобитът се строполи на земята и оттам нататък не помнеше нищо повече.