Мичио Каку
Физика на невъзможното (8)

6. Психокинеза

Една нова научна истина триумфира, не защото убеждава своите опоненти и ги кара да разберат грешката си, а защото те в крайна сметка умират и израства ново поколение, което е запознато с нея.

Макс Планк

Привилегия на глупака е да изрича истини, които никой друг не би произнесъл.

Шекспир

Един ден боговете се срещнали в небесата и започнали да оплакват скръбното състояние на човечеството. Те били отвратени от нашите суетни, глупави и безсмислени действия. Но един бог се смилил над нас и решил да извърши експеримент — да дари неограничена власт на някой съвсем обикновен човек. Въпросът обаче бил как ще постъпи един човек, ако стане бог.

Този тъп, най-обикновен човек бил Джордж Фодъринги — галантерист, който изведнъж установил, че притежава божествени способности. Той можел да кара свещите да се носят из въздуха, да променя цвета на водата, да сътворява превъзходни ястия и дори да създава от нищото диаманти. Първоначално използвал способностите си за развлечение и за да върши добри дела. Но накрая неговата суетност и страст към властта го завладели напълно и той се превърнал в алчен тиран, който притежавал невероятни дворци и богатства. Опиянен от тази неограничена власт, той направил фатална грешка. Наредил арогантно на Земята да спре да се върти. Изведнъж настъпил невъобразим хаос, тъй като силни ветрове понесли всичко във въздуха със скорост от 1 000 мили (ок. 1 800 км) в час — скоростта на въртене на Земята. Цялото човечество било захвърлено в открития космос. В отчаянието си той изказал последното си желание: всичко да се върне и да бъде такова, каквото е било.

Това е сюжетната линия на филма „Човекът, който можеше да върши чудеса“ (1936 г.), сниман въз основа на новела от Х. Дж. Уелс, писана през 1911 година. (По-късна версия е филмът „Всемогъщия Брус“ (2003 г.), в който главна роля играе Джим Кери.) От всичките способности, приписвани на екстрасензорните възприятия, психокинезата — контролът на ума над материята или способността да бъдат придвижвани обекти чрез мисъл — е засега признак за най-голямо могъщество, присъщо на едно божество. Това, на което наблягал Уелс в своята новела, било, че божествените способности изискват и божествена преценка и мъдрост.

Психокинезата заема видно място в литературата, особено в Шекспировата пиеса „Бурята“, в която магьосникът Просперо, дъщеря му Миранда и вълшебният дух Ариел са изоставени в продължение на дълги години на един самотен остров заради вероломството на злия брат на Просперо. Когато Просперо узнава, че брат му плава на кораб в близост до тях, за отмъщение призовава на помощ психокинетичните си способности и предизвиква разразяването на страшна буря, която кара кораба да се разбие в острова. След това използва психокинетичните си способности, за да манипулира съдбата на злочестите оцелели, в това число Фердинанд — невинен хубав младеж, когото кара да се влюби в Миранда.

(Руският писател Владимир Набоков отбелязва, че „Бурята“ прилича поразително на научнофантастична приказка. Всъщност около 350 години след като била написана, „Бурята“ била преправена в научнофантастичния класически филм от 1956 г., наречен „Забранената планета“, в който Просперо се превръща в мрачния учен Морбиус, духът се преобразява в Робота Роби, Миранда става прекрасната дъщеря на Морбиус Алтаира, а островът се превръща в планетата Алтаир–4. Джин Родънбъри, създателят на сериала „Стар Трек“, признава, че „Забранената планета“ е един от източниците на вдъхновение за неговия телевизионен сериал.)

В по-нови времена психокинезата е централната сюжетна идея на романа „Кери“ (1974 г.), написан от Стивън Кинг, и превърнал един неизвестен, измъчван от бедността писател в световен автор номер едно сред създателите на хоръри. Кери е болезнено срамежлива трогателна гимназистка, която е презирана и третирана като парий и тормозена безмилостно от своята душевно болна майка. Единственото й утешение са нейните психокинетични способности, които очевидно се предават от поколение на поколение в нейния род. Във финалната сцена нейните мъчителки я подмамват да си помисли, че ще бъде обявена за кралица на бала и след това изливат свинска кръв върху новата й рокля. В акт на отмъщение Кери заключва със силата на ума си всички врати, убива с електрически ток своите мъчителки, изгаря училищната сграда и отприщва самоубийствена огнена буря, която унищожава по-голямата част от центъра на града, като по този начин погубва и себе си.

Темата за психокинезата в ръцете на някакъв нестабилен индивид е основата и на един паметен епизод от „Стар Трек“, озаглавен „Чарли Екс“, в който става дума за млад мъж от далечна колония в Космоса, склонен към криминални прояви. Вместо да използва психокинетичните си способности за добро, той си служи с тях, за да контролира другите хора и да пречупва волята им в зависимост от егоистичните си желания. Ако успее да завладее „Ентърпрайс“ и да се добере до Земята, той би могъл да предизвика опустошения в планетарен мащаб и да унищожи в крайна сметка цялата планета.

Психокинезата е и способност на Силата, която се владее от митично общество воини, наречени Рицарите Джедаи в сагата „Междузвездни войни“.

Психокинезата и реалният свят

Може би най-прочутият сблъсък на тема психокинеза в реалния живот е станал в шоуто на Джони Карсън през 1973 година. В този епичен сблъсък взели участие Ури Гелър — израелски екстрасенс, който твърдял, че може да огъва лъжици със силата на мисълта си — и Изумителния Ранди — професионален магьосник, който впоследствие се превърнал в разобличител на измамниците, които твърдели, че притежават парапсихични способности. (Странно, но и тримата споделяли общо наследство. Всички те били започнали кариерите си като магьосници, усвоявайки ловки трикове, които щели да поразят недоверчивата публика.)

Преди появата на Гелър Карсън се посъветвал с Ранди, който предложил Джони да достави свои собствени лъжици и да ги прегледа преди започването на шоуто.^[1] По телевизията Карсън изненадал Гелър, като го помолил да огъне не своите лъжици, а неговите. Гелър изпаднал в неудобно положение, тъй като всеки път когато правел опит, не успявал да огъне лъжиците. (По-късно Ранди се появил в шоуто на Джони Карсън и извършил успешно трика с огъването на лъжиците, но проявил благоразумието да каже, че неговото изкуство е чиста магия, а не проява на парапсихични способности.)

Изумителния Ранди предложил един милион долара на всеки, който може да демонстрира успешно проява на парапсихични способности. Досега нито един екстрасенс не е успял да отвърне достойно на това предизвикателство.

Психокинеза и наука

Проблемът при научния анализ на психокинезата е, че учените биват лъгани лесно от тези, които твърдят, че притежават парапсихични способности. Учените са обучени да вярват на това, което виждат в лабораторията. Магьосниците, които претендират, че притежават парапсихични способности обаче, са обучени да мамят другите със зрителни илюзии. В резултат на това учените се оказвали лоши наблюдатели на парапсихични явления. През 1982 г. например парапсихолози били поканени да анализират две момчета, за които се смятало, че притежават необикновени способности. Това били Майкъл Едуардс и Стив Шоу. Те твърдели, че могат да огъват метални предмети, да създават изображения върху фотографски филм чрез своите мисли, да движат предмети чрез психокинеза и да четат мисли. Парапсихологът Майкъл Толбърн бил толкова впечатлен от това, което видял, че измислил термина „психокинет“, за да опише момчетата. В Лабораторията за психични изследвания „Макдонъл“ в Сейнт Луис, Мисури, парапсихолозите били поразени от способностите на момчетата. Парапсихолозите вярвали, че разполагат с истинско доказателство за способностите на момчетата и започнали да подготвят научна статия за тях. На следващата година момчетата обявили, че са измамници и че техните „способности“ се дължат на най-обикновени магически трикове, а не на нещо свръхестествено. (Единият от младежите — Стив Шоу, щял да продължи развитието си и да стане виден магьосник, който често се появявал по националната телевизия и понякога бивал „изгарян жив“ в продължение на няколко дни.)

Продължителни експерименти в областта на психокинезата били извършвани и в Института „Райн“ към университета „Дюк“ в контролирана среда, но с противоречиви резултати. Пионерът в тази област, професор Гертруде Шмайдлер, беше моя колежка в Градския университет на Ню Йорк. Бивша издателка на „Парапсайколъджи Магазин“ и президентка в миналото на Парапсихогическата асоциация, тя беше омагьосана от екстрасензорните възприятия и провеждаше много експерименти със своите студенти в колежа. Имаше навика да устройва коктейли, на които известни екстрасенси правеха трикове пред гостите, за да набира доброволци. Но след като анализира стотици студенти и десетки менталисти и екстрасенси, веднъж ми довери, че не е в състояние да намери дори един човек, който да извърши тези психокинетични подвизи по поръчка в контролирана среда.

Веднъж тя пръсна из стаята съвсем малки термистори, които можеха да измерват промени в температурата в рамките на един градус. Един менталист успя след голямо умствено усилие да повиши температурата на един термистор с една десета от градуса. Шмайдлер беше горда с този експеримент в строго контролирана среда. Но това беше далеч от способността на нечий ум да движи големи обекти.

Едно от най-строго контролираните, но също противоречиви, изследвания на психокинезата бе извършено в рамките на Изследователската програма за аномални явления (PEAR) на Принстънския университет, създадена през 1979 г. от Робърт Дж. Джан, декан на Института за инженерни и приложни науки. Експериментаторите към PEAR проучваха дали човешкият разум е способен само чрез мисли да влияе върху резултати от случайни събития, или не е в състояние да постигне това. Например знаем, че когато подхвърлим монета, има 50 процента вероятност тя да падне ези или тура. Но учените в PEAR твърдели, че човешката мисъл сама по себе си е способна да повлияе върху резултатите от тези случайни събития. По време на целия двадесет и осем годишен период до окончателното приключване на програмата през 2007 г. експериментаторите към PEAR проведоха хиляди експерименти, които включвали повече от 1,7 милиона опита или 340 милиона подхвърляния на монети. Резултатите като че ли потвърждават психокинетичните ефекти, но те са съвсем слаби и средностатистически достигат не повече от няколко повлияни числа на десет хиляди подхвърляния. И дори тези незначителни резултати бяха оспорени от други учени, които твърдяха, че в данните на изследователите има едва забележими, скрити отклонения от правилата.

(През 1988 г. Американската армия моли Националния изследователски съвет да проучи твърденията за съществуване на паранормална дейност. Американската армия желае да изследва всяко възможно предимство, което може да предложи на своите войници, като включва в това число и парапсихичните способности. В доклада на Националния изследователски съвет се визира създаването на хипотетичен „Първи земен батальон“, съставен от „воини-монаси“, които щели да усвоят почти всички техники, разглеждани от съвета, включително прилагането на екстрасензорни възприятия, което включва способността да напускат телата си по желание, да левитират, да лекуват чрез парапсихични средства и да преминават през стени.^[2] При проучването на твърденията на PEAR Националният изследователски съвет установил, че половината от всички успешни изпитания се дължат на един-единствен индивид. Някои критици са убедени, че това лице е човекът, провел експериментите или написал компютърната програма за PEAR. „Според мен е проблематично, ако човекът, който ръководи лабораторията, е единственият, който представя резултатите“, казва доктор Рей Химан от университета в Орегон. В доклада се стига до заключението, че няма „научно потвърждение, достигнато въз основа на изследване, провеждано през 130-годишен период, за съществуването на парапсихични феномени“.)^[3]

Проблемът при проучването на психокинезата, както признават дори нейните защитници, е, че тя не се съгласува със законите на физиката. Гравитацията, която е най-слабата сила във Вселената, само привлича и не може да се използва за предизвикване на левитация или на отблъскване на обекти. Електромагнитната сила се подчинява на уравненията на Максуел и не допуска възможността неутрални обекти да бъдат изблъскани от електричеството от единия в другия край на една стая. Ядрените сили действат само в къс обхват като разстоянието между частиците в ядрата на атомите.

Друг проблем при психокинезата е снабдяването с енергия. Човешкото тяло може да произвежда само една пета от една конска сила, обаче когато Йода в „Междузвездни войни“ кара цял междузвезден кораб да левитира със силата на съзнанието си или когато Циклопът изстрелва снопове лазерни лъчи, тези изключителни постижения нарушават принципа за запазване на енергията — едно съвсем малко същество като Йода не може да натрупа количеството енергия, необходимо за повдигане на един междузвезден кораб. Без значение колко усърдно се концентрираме, ние не можем да натрупаме достатъчно енергия, за да извършим подвизите и чудесата, приписвани на психокинезата. Като се вземат предвид тези проблеми, как би могла психокинезата да бъде съвместима със законите на физиката?

Психокинезата и мозъкът

Ако психокинезата не се съгласува с известните сили във Вселената, как би могла тя да бъде овладяна в бъдеще? Указание за това се съдържаше в епизода от „Стар Трек“, озаглавен „Кой скърби за Адонаите?“, в който екипажът на „Ентърпрайс“ се натъква на раса от същества, приличащи на гръцки богове, които притежават способността да извършват фантастични неща, като просто си мислят за тях. Първоначално изглежда така, сякаш екипажът наистина е срещнал богове от Олимп. Накрая обаче екипажът осъзнава, че те изобщо не са богове, а обикновени същества, които могат да контролират ментално една централна енергийна станция, която след това изпълнява желанията им и извършва чудесата. Като унищожава техния енергиен източник, екипажът на „Ентърпрайс“ съумява да се освободи от властта им.

Подобно на това, изобщо няма да се влезе в противоречие със законите на физиката, ако един човек от бъдещето бъде обучен да манипулира ментално електронно сензорно устройство, което би му дало „божествени“ способности. Радио-усилената или компютърно-усилената психокинеза е реална възможност. Например ЕЕГ би могло да се използва като примитивно психокинетично устройство. Когато хората гледат своите ЕЕГ мозъчни модели на екрана, рано или късно се научават да контролират отчасти съзнателно мозъчните модели, които виждат, чрез процес, наречен „биофийдбек“.

Тъй като не съществува подробно описание на мозъка, което да ни каже кой неврон контролира даден мускул, пациентът трябва да участва активно в учебния процес, по време на който се научава да контролира тези нови модели с помощта на компютър.

Накрая индивидите ще могат по поръчка да предизвикат на екрана появата на определени типове вълнови модели. Изображението от екрана може да бъде изпратено на компютър, програмиран да разпознава тези специфични вълнови модели и след това да изпълнява точно определена команда като включването на електрически ключ или запалването на двигател. С други думи, един човек би могъл, само като си помисли, да създаде специфичен мозъчен модел на ЕЕГ екрана и да включи компютър или да запали кола.

По този начин например един напълно парализиран човек може да контролира своята инвалидна количка само чрез силата на своите мисли. Или ако един човек умее да създава двадесет и шест разпознаваеми модела на екрана, той би бил в състояние да пише на компютър, като просто си мисли за това. Разбира се, това засега си остава несъвършен метод за предаване на мисли. Нужно е значително време, за да бъдат обучени хората да манипулират своите мозъчни вълни посредством биофийдбек.

„Писането на компютър чрез мислене“ се приближава до реалността след работата в тази област на Нилс Бирбаумер от Тюбингенския университет в Германия. Той използва биофийдбек, за да помага на хора, които са парализирани частично вследствие на увреждане на нервите им. Като ги обучава да генерират различни мозъчни вълни, той успява да ги научи да изписват на компютърен екран прости изречения.^[4]

Нещо повече — в мозъците на маймуни били имплантирани електроди и те били приучени чрез биофийдбек да контролират мислите си. След това те били в състояние да контролират ръката на робот по интернет само с мисълта си.^[5]

Още по-прецизна серия от експерименти е проведена в университета „Емъри“ в Атланта, където стъклено зърно било вмъкнато директно в мозъка на жертва на удар, която била парализирана. Стъкленото зърно било свързано с жица, която на свой ред била свързана с персонален компютър. Мислейки си определени неща, пострадалият успял да изпрати сигнали по жицата и да движи курсора върху екрана на персоналния компютър. След много тренировки, използвайки биофийдбек, той бил в състояние да контролира съзнателно движението на курсора. По принцип курсорът на екрана би могъл да се използва за изписването на мисли, за включването на машини, за карането на виртуални коли, за игра на видеоигри и т.н.

Един учен в областта на невронауките от университета „Браун“ на име Джон Донахю е направил може би най-важните пробиви в областта на интерфейса между ум и машина. Той е изобретил апарат, наречен „брейнгейт“, който дава възможност на парализиран човек да извършва забележителна поредица от физически действия с използването само на силата на ума. Донахю е тествал устройството върху четирима пациенти. Двама от тях страдали от поражения на гръбначния мозък, третият бил получил удар, а четвъртият бил парализиран вследствие на заболяване от АЛС (амиотрофична латерална склероза, болестта на Лу Герих, болестта на Шарко или болестта на моторните неврони — същата болест, която измъчва космолога Стивън Хокинг).

На един от пациентите на Донахю — двадесет и пет годишния Матю Нейгъл, който бил напълно парализиран от шията надолу, му трябвал само един ден, за да придобие изцяло новите компютризирани умения. Сега той може да сменя каналите на своя телевизор, да коригира силата на звука, да включва и изключва изкуствена ръка, да рисува примитивни кръгчета, да движи компютърен курсор, да играе на видеоигри и дори да чете имейли. Той предизвика истинска медийна сензация в научната общност, когато се появи на корицата на списанието „Нейчър“ през лятото на 2006 година.

Сърцевината на брейнгейта на Донахю е един съвсем малък силициев чип, широк само 4 мм, който съдържа сто съвсем малки електрода. Чипът е поставен директно върху тази част от мозъка, в която се координира двигателната дейност. Той прониква наполовина в мозъчната кора, която е дебела около 2 милиметра. Златни жици пренасят сигналите от силициевия чип в усилвател, голям колкото цигарена кутия. След това сигналите се изпращат в компютър с размерите на съдомиялна. Сигналите се обработват със специален компютърен софтуер, който може да разпознава част от моделите, създавани от мозъка, и да ги трансформира в механични движения.

По време на предишните експерименти с пациенти, четящи своите ЕЕГ вълни, процесът на използване на биофийдбек бил бавен и досаден. Но с помощта на компютър, помагащ на пациента да идентифицира специфични мисловни модели, процесът на обучението се скъсява значително. По време на първия етап на обучението казали на Нейгъл да движи горната и долната част на ръката си надясно и наляво, огъвайки китката, и след това да свива ръката си в юмрук и после да я разтваря. Донахю се въодушевил, като видял наистина как различни неврони се възбуждат, когато Нейгъл си представял, че движи ръцете и пръстите си. „Що се отнася до мен, усещането беше просто невероятно, защото можех да видя как мозъчните клетки променят активността си. Тогава разбрах, че технологията би проработила наистина“, спомня си той.^[6]

(Донахю имал лично основание за своята мания по тази екзотична форма на интерфейс между ум и машина. Като дете той се придвижвал на инвалидна количка заради мъчително дегенеративно заболяване, така че бил изпитал лично безпомощността от загубата на подвижност.)

Донахю има амбициозните планове да превърне брейнгейта в инструмент, крайно необходим за медицинската професия. С помощта на разработки в областта на компютърната технология неговият апарат, който сега е голям колкото съдомиялна, може накрая да стане преносим и дори да се носи върху дрехите на човека. А тромавите жици да станат излишни, ако чипът започне да осъществява безжична връзка, така че имплантът да комуникира директно с външния свят.

Въпрос на време е и други части на мозъка да могат да се активират по този начин. Учените вече са картографирали повърхността на горната част на мозъка. (Ако се направи графично изображение на ръцете, краката, главата и гърба върху горната част на главата на човека, посочвайки къде невроните са свързани в общи линии, ще се получи нещо, наречено „хомункулус“ или малко човече. Изображението на частите на тялото, изрисувано над нашия мозък, прилича на изкривен човек с удължени пръсти, лице и език, и смален торс и гръб.)

Трябва да е възможно да бъдат поставени силициеви чипове в различни части на мозъчната кора така, че различни органи и принадлежности да могат да се активират със силата на чистата мисъл. По този начин всяко физическо действие, извършвано от човешкото тяло, може да бъде дублирано чрез този метод. Така че е напълно реалистично да си представим един парализиран човек в бъдещето, който живее в специално проектиран в психокинетично отношение дом и който е в състояние да контролира климатика, телевизора и всичките електроуреди само със силата на мисълта си.

Можем да си представим дори как в бъдещето тялото на един парализиран човек ще бъде поставено в специален „екзоскелет“, който ще му осигурява пълна свобода на движение. Такъв екзоскелет би могъл по принцип дори да даде осигури на някого възможности, надминаващи тези при нормалния човек, които ще го превърнат в бионично същество, способно да контролира огромната механична мощ на своите суперкрайници само с мисълта си.

Така че проблемът за контролирането на компютър с човешкия ум вече не е неразрешим. Но означава ли това, че един ден ще бъдем в състояние да движим обекти, да ги караме да левитират и да ги манипулираме във въздуха само с мисълта си?

Една възможност за постигането на това е покриването на стените на домовете ни със слой от свръхпроводник със стайна температура, ако приемем, че един ден може да бъде създадено такова устройство. Тогава, ако поставим съвсем малки електромагнити в домашните предмети, ще можем да ги караме да левитират над пода с помощта на ефекта на Майснер, както видяхме в първа глава. Ако тези електромагнити бъдат контролирани от компютър, а този компютър е свързан с нашия мозък, то в такъв случай бихме могли да караме обектите да се носят из въздуха по наше желание. Мислейки си определени неща, бихме могли да включим компютър, който след това да активира различните електромагнити, като ги кара да левитират. През погледа на външен наблюдател това би изглеждало като магия — способността да бъдат движени обекти и да бъдат карани да левитират по наше желание.

Наноботи

Ами способността не само да бъдат движени обекти, но и те да бъдат преобразявани, един обект да се превръща в друг като по магия? Магьосниците вършат това с ловкостта на ръцете си. Но дали подобна способност е съвместима със законите на физиката?

Една от целите на нанотехнологията, както вече споменахме, е да бъде в състояние да използва атоми за конструирането на съвсем малки машини, които могат да функционират като лостове, зъбчати колела, сачмени лагери и скрипци. Мечтата на много физици е с помощта на наномашини те да бъдат в състояние да пренареждат молекулите в един обект, атом по атом, докато той се превърне в друг обект. Това е основата на „репликатора“, срещан в научната фантастика, който позволява на човека да произвежда всеки предмет, който пожелае, като просто поиска това от него. По принцип репликаторът би могъл да премахне бедността и да промени естеството на самото общество. Ако можем да произвеждаме всеки предмет, като просто го пожелаем, цялата представа за оскъдицата, ценността и йерархията в човешкото общество ще се преобърне с главата надолу.

(В един от любимите ми епизоди в „Стар Трек: Следващото поколение“ се натъкваме на репликатор. В открития космос е намерена древна космическа капсула от XX в. в състояние на дрейф. В нея са открити замразените тела на хора, които са боледували от заболявания с летален изход. Телата са размразени и са излекувани с помощта на междувременно напредналата медицина. Един от спасените — бизнесмен, осъзнава, че вложенията му трябва да са нараснали неимоверно след толкова много столетия. Той разпитва веднага екипажа на „Ентърпрайс“ за ситуацията. Членовете на екипажа са озадачени. Пари? Вложения? В бъдещето няма нужда от пари, обясняват те. Ако искате нещо, просто си го пожелавате.)

Колкото и да е смайващ репликаторът, природата вече е създала такъв. „Доказателството на принципа“ вече съществува. Природата може да вземе сурови материали като месо и зеленчуци и да създаде човешко същество за девет месеца. Чудото на живота не е нищо друго, освен един голям нанозавод, който е способен, на атомно равнище, да преобразува една форма на материята (например храна) в жива тъкан (бебе).

За да направи нанозавод, на човек са му необходими три съставни елемента: градивни материали, инструменти, които могат да режат и да съединяват тези материали, и подробен план, по който да се ръководи употребата на инструментите и материалите. В естествени условия градивните материали са аминокиселините и протеините, от които биват създадени плътта и кръвта. Режещите и свързващи инструменти — като трионите и чуковете, — необходими за оформянето на протеините в нови форми на живот, са рибозомите. Те имат предназначението да разрязват и свързват наново протеините в специфични точки, за да създават нови типове протеини. А подробният план се предоставя от ДНК молекулата, която шифрира тайната на живота в прецизна последователност от нуклеинови киселини. Тези три съставни елемента на свой ред се комбинират в клетка, която притежава забележителната способност да създава свои копия, т.е. способна е на саморепликация. Това изключително постижение може да бъде направено, тъй като ДНК молекулата има формата на двойна спирала. Когато настъпи време за възпроизвеждане, ДНК молекулата се развива в две отделни спирали. След това всяка отделна нишка създава свои копия чрез закачване за органични молекули с цел пресъздаване на липсващата спирала.

Досега физиците са постигали само скромен успех в усилията си да имитират тези особености, откривани в естествени условия. Но учените вярват, че ключът към успеха е създаването на екипи от саморепликиращи се „наноботи“, които представляват програмируеми атомни машини, проектирани да пренареждат атомите в рамките на един обект.

По принцип, ако човек разполага с трилиони наноботи, те биха могли да се струпат върху един обект и да режат и заменят атомите му, докато го трансформират в друг. Тъй като те биха се саморепликирали, за стартирането на процеса ще бъдат необходими съвсем малко на брой. Те ще трябва да бъдат и програмируеми, така че да могат да следват даден подробен план.

Трябва да бъдат преодолени огромни пречки, преди човек да конструира екип от наноботи. Първо, саморепликиращите се роботи са изключително трудни за конструиране, дори на макроскопично равнище. (Дори създаването на прости атомни инструменти като атомните сачмени лагери и зъбчати колела е отвъд възможностите на днешните технологии.) Ако човек получи персонален компютър и маса, отрупана с резервни електронни части, ще му бъде много трудно да сглоби от тях машина, която да притежава способността да прави свои копия. Ако е трудно да бъде конструирана механично саморепликираща се машина, то конструирането на такава на атомно равнище би било още по-трудно.

Второ, не е ясно как човек би програмирал такъв екип от наноботи отвън. Някои предлагат да бъдат изпращани радиосигнали, които да активират всеки нанобот. Лазерни лъчи, съдържащи инструкции, биха могли да бъдат изстреляни към наноботите. Но това би означавало, че трябва да има отделна серия от инструкции за всеки нанобот, а пък те биха могли да наброяват трилиони.

Трето, не е ясно как наноботът ще реже, пренарежда и заменя атомите в правилен ред. Спомнете си, че на природата са й били необходими три и половина милиарда години, за да реши този проблем, а решаването му за няколко десетилетия би било изключително трудно.

Един физик, който гледа сериозно на идеята за репликатор или за „личен производител“, е Нийл Гершенфелд в МТИ (Масачузетския технологичен институт). Той дори води курс, наречен „Как да правим (почти) всичко“, който е един от най-популярните в университета. Гершенфелд е директор на Центъра за битове и атоми в МТИ и е обмислил сериозно физиката, на която би се основавал един личен производител, който той смята за „следващото голямо нещо“. Ученият дори е написал книга — FAB: The Coming Revolution on Your Desktop: From Personal Computers to Personal Fabrication (Настъпващата революция върху вашия десктоп: от персоналните компютри до личното производство), в която излага подробно мислите си за личното производство. Той е убеден, че целта е да бъде „направена машина, която може да направи всяка друга машина“. За да разпространи идеите си, Гершенфелд вече е създал мрежа от лаборатории по света, предимно в страните от Третия свят, където личното производство би оказало максимално въздействие.

За начало ученият си представя универсален производител, достатъчно малък, за да бъде поставен на бюрото ви, който ще използва последните разработки в областта на лазерите и микроминиатюризацията и ще притежава способността да реже, споява и оформя всеки предмет, изобразен върху екрана на персоналния ви компютър. Бедните хора в една страна от Третия свят, например биха могли да си поискат определени инструменти и машини, от които имат нужда за своите ферми. Тази информация ще бъде изпратена в персонален компютър, който има достъп до огромна библиотека от подробни планове и техническа информация от интернет. След това компютърният софтуер ще съчетае съществуващите подробни планове с нуждите на отделните хора, ще обработи информацията и после ще им я изпрати обратно с имейл. Тогава техният личен производител ще използва своите лазери и миниатюрни режещи инструменти, за да направи предмета, който те желаят.

Универсалният личен завод е само първата крачка. В крайна сметка Гершенфелд иска да сведе своята идея до молекулярно равнище, така че един човек да може да произвежда буквално всички обекти, които може да си представи нагледно човешкият разум. Напредъкът в тази насока обаче е бавен заради трудностите при манипулирането на отделните атоми.

Пионер, който работи в тази насока, е Аристидес Рекича от университета в Южна Калифорния. Неговата специалност е „молекулярна роботика“, а целта му не е нищо друго, освен създаването на екип от нанороботи, който може да манипулира атомите по желание на оператора. Според него има два подхода. Първият от тях е подходът „отгоре-надолу“, при който инженерите използват технологията за гравиране от полупроводниковата индустрия, за да създадат съвсем малки вериги, които да послужат като мозъци на нанороботите. С помощта на тази технология човек би могъл да създаде съвсем малки роботи, чиито компоненти достигат размери от 30 нм (нанометра), използвайки „нанолитография“ (бързо движещо се поле).

Вторият подход е „дъно-връх“, при който инженерите създават съвсем малки роботи с големината на атом. Главният инструмент за постигане на това е сканиращият сондов микроскоп (SPM), който използва същата технология като сканиращия тунелен микроскоп, за да идентифицира и движи наоколо отделните атоми. Например учените са станали големи майстори в придвижването на ксенонови атоми върху платинени или никелови повърхности. „Но — признава той — все още и на най-сръчните групи в света им трябват около 10 часа, за да сглобят структура от 50 атома.“^[7] Ръчното придвижване на единични атоми е бавна и скучна работа. Той твърди, че това, което е необходимо, е нов тип машина, която да изпълнява функции на високо равнище, машина, която може да движи автоматично стотици атоми по желания начин. За съжаление такава машина все още не е изобретена. Така че подходът „дъно-връх“ все още е в пелени.

Психокинезата, макар и невъзможна според днешните стандарти, е възможна в бъдеще, когато ще сме в състояние да осигурим достъп до мислите в нашия мозък чрез ЕЕГ, МРИ и други методи. В рамките на този век може да се окаже възможно използването на задвижван по мисловен път апарат за манипулиране на свръхпроводници със стайна температура и за достигане на изключителни постижения, подобни на магия. А през следващото столетие е възможно и пренареждането на молекулите в макроскопичен обект. Това причислява психокинезата към Клас I на невъзможните неща.

Някои учени твърдят, че ключът към тази технология е създаването на наноботи с изкуствен интелект. Но преди да сме в състояние да създаваме съвсем малки роботи с размера на молекула, възниква елементарният въпрос дали е възможно изобщо съществуването на роботи.