Мичио Каку
Физика на невъзможното (10)

8. Извънземни и НЛО

Или сме сами във Вселената, или не. И двете мисли са плашещи.

Артър Ч. Кларк

Огромен космически кораб, който заема пространство от няколко мили, надвисва над Лос Анджелис, изпълвайки цялото небе и затъмнявайки застрашително града. По целия свят летящи крепости с формата на летящи чинии се позиционират над големите градове в света. Стотици ликуващи зрители, които желаят да приветстват съществата от друга планета в Ел Ей, се събират на върха на един небостъргач, за да протегнат ръце към своите небесни гости.

След като дни наред кръжи безшумно над Ел Ей, вътрешността на космическия кораб се отваря бавно. От нея изскача обгаряща струя от експлозия на лазерна светлина, която изпепелява небостъргача, отприщвайки приливна вълна на разрушение, която преминава през целия град, превръщайки го в куп обгорени отломки за няколко секунди.

Във филма „Денят на независимостта“ извънземните въплъщават нашите най-дълбоки страхове. Във филма „Е.Т. — Извънземното.“ ние проектираме върху извънземните нашите мечти и фантазии. През цялата човешка история хората са били омагьосвани от мисълта за извънземни създания, които обитават други светове. Още през 1611 г. в своя трактат Somnium („Сън“) астрономът Йоханес Кеплер, като използва най-задълбочените научни познания по онова време, си представя и описва едно пътуване до Луната, по време на което човек би могъл да се натъкне на странни извънземни същества, растения и животни. Но науката и религията често влизат в сблъсък по темата за живота в Космоса, което понякога е довеждало до трагични резултати.

Няколко години преди това, през 1600 г., бившият доминикански монах и философ Джордано Бруно е бил изгорен жив в Рим. За да го унижи, Църквата го провесила с главата надолу и го съблякла гол, преди накрая да го изгори на кладата. Какво прави учението на Бруно толкова опасно? Той бил задал простия въпрос има ли живот в открития космос. Подобно на Коперник, той вярвал, че Земята се върти около Слънцето, но за разлика от Коперник бил убеден, че има безброй създания като нас, които живеят в открития космос. (Вместо да приеме благосклонно възможността да има милиарди светци, папи, църкви и исусхристосовци в открития космос, за Църквата било по-удобно просто да го изгори.)

В продължение на четиристотин години споменът за Джордано Бруно е преследвал историците на науката. Но днес той се радва на отмъщението си на всеки няколко седмици. Около два пъти месечно астрономите откриват нова извънслънчева планета, която се върти в орбита около някаква звезда в Космоса. Днес е подкрепено с факти съществуването на повече от 250 планети, които се движат в орбита около други звезди в Космоса. Предсказанието на Джордано Бруно, че съществуват извънслънчеви планети, бе стократно потвърдено. Но все още остава неразрешен един въпрос. Въпреки че Галактиката Млечен път гъмжи от извънслънчеви планети, колко от тях могат да поддържат съществуването на живот? И ако наистина в Космоса има форми на разумен живот, то какво може да каже науката за това?

Хипотетичните срещи с извънземни, разбира се, са запленявали обществото и са изпълвали с трепет читателите и любителите на филми поколения наред. Най-прочутият инцидент става на 30 октомври 1938 г., когато Орсън Уелс решил да изиграе на американската публика номер, достоен за Хелоуин. Той взел основния сюжет от „Войната на световете“ на Х. Дж. Уелс и направил серия от кратки новинарски съобщения по националното радио Си Би Ес, прекъсвайки танцовата музика, за да пресъздаде в ефира, час по час, нашествието на марсианци на Земята и настъпващото вследствие на това рухване на цивилизацията. Милиони американци били обзети от паника при „вестите“, че машини от Марс са кацнали в Гроувърс Мил, Ню Джърси, и са пуснали лъча на смъртта, за да унищожат цели градове и да завладеят света. (По-късно вестниците отбелязват, че хората напуснали спонтанно дадени места, за да избягат от района, като свидетели твърдели, че усещат миризмата на отровния газ и виждат проблясвания на светлина в далечината.)

Интересът към Марс достига връхната си точка през 50-те години на XX в., когато астрономите забелязват странно образувание върху повърхността на планетата, което приличало на гигантско „М“ и имало диаметър стотици мили. Коментаторите отбелязали, че може би това „М“ означава Марс и че марсианците обявяват миролюбиво присъствието си на земните жители. (Други отбелязали мрачно, че образуванието „М“ в действителност има формата на „W“, а „W“ означава „war“ — „война“. С други думи, марсианците в действителност обявявали война на Земята!). В крайна сметка паниката утихнала, когато това загадъчно „М“ изчезнало така внезапно, както се било появило. По всяка вероятност появата на образуванието е била предизвикана от прашна буря, която покрила цялата планета, с изключение на върховете на няколко големи вулкана. Върховете на тези вулкани били така разположени, че наподобявали формата на буквата „М“ или буквата „W“.

Научното търсене на други форми на живот

Сериозните учени, които проучват възможността за съществуване на извънземен живот, твърдят, че е невъзможно да се каже нещо определено за формите на подобен живот, ако изобщо приемем, че той съществува. Независимо от това можем да изкажем няколко твърдения от общ характер за естеството на извънземния живот въз основа на това, което знаем от физиката, химията и биологията.

Първо, учените вярват, че течната вода ще се окаже ключовият фактор за създаването на живот във вселената. „Следвай водата“ е мантрата, рецитирана от астрономите, докато търсят доказателства за съществуване на живот в Космоса. За разлика от другите течности водата е „универсален разтворител“, който може да разтваря поразително количество най-различни вещества. Тя е идеалната смесителна среда за създаването на сложни молекули. Водата е и проста молекула, която се среща навсякъде в природата, докато другите разтворители са много редки.

Второ, знаем, че въглеродът е вероятен компонент при създаването на живот, защото има четири връзки и вследствие на това притежава способността да се свързва с четири други атома и да създава молекули с невероятна сложност. И по-специално, лесно е да се образуват дълги въглеродни вериги, които стават основата на въглеводородите и на органичната химия. Другите елементи с четири връзки не притежават толкова богата на възможности реактивност.

Най-ярката илюстрация на значението на въглерода е прочутият експеримент, извършен от Стенли Милър и Харолд Юри през 1955 г., който показва, че спонтанното образуване на живот може да се окаже естествен вторичен продукт от въглеродните съединения. Те взели разтвор от амоняк, метан и други токсични вещества, за които смятали, че са се срещали в ранната история на Земята, поставили го в колба, изложили го на въздействието на слаб електрически ток и след това просто зачакали. В рамките на една седмица те наблюдавали спонтанното образуване на аминокиселини в колбата. Електрическият ток бил достатъчен за разкъсването на въглеродните връзки в амоняка и метана и след това за пренареждането на атомите в аминокиселини — предшествениците на протеините. В известен смисъл животът може да се образува спонтанно. От този момент нататък аминокиселини са били откривани във вътрешността на метеорити, а също и в газови облаци дълбоко в Космоса.

Трето, фундаменталната основа на живота е саморепликиращата се молекула, наречена ДНК. В химията саморепликиращите се молекули се срещат изключително рядко. Били са необходими стотици милиони години за образуването на първата ДНК молекула на Земята, което е станало вероятно дълбоко в океаните. Както може да се предполага, ако човек би могъл да провежда експеримента на Милър-Юри в продължение на един милион години в океаните, биха се образували спонтанно молекули, подобни на ДНК. Едно вероятно място, където може да се е появила първата ДНК молекула на Земята в ранен етап от земната история е мястото, близо до отворите на вулканите на океанското дъно, тъй като активността там би довела до подходящ приток от енергия за ранната ДНК молекула и за клетките, преди появата на фотосинтезата и растенията. Не е известно дали други молекули, основани на въглерод, освен ДНК, могат също да се саморепликират, но има вероятност и други саморепликиращи се молекули във Вселената да приличат в известно отношение на ДНК.

Така че животът се нуждае от течна вода, въглеводородни съединения и някаква форма на саморепликираща се молекула като ДНК. Въз основа на тези широки критерии човек може да направи грубо изчисление на честотата на разпространение на интелигентните форми на живот във Вселената. През 1961 г. астрономът от университета „Корнел“ Франк Дрейк бил един от първите, които направили подобно грубо изчисление. Ако започнете изчислението със 100 милиарда звезди в Галактиката Млечен път, можете да пресметнете каква част от тях притежават звезди като нашето слънце. След това можете да изчислите каква част от тях притежават слънчеви системи, които се въртят около тях.

Нещо по-специфично — уравнението на Дрейк изчислява броя на цивилизациите в Галактиката, като умножава няколко числа, сред които са:

— Скоростта, с която звездите се образуват в Галактиката.

— Частта от тези звезди, които имат планети.

— Броят на планетите при всяка звезда, на които има условия за живот.

— Частта от планетите, на които действително се развива живот.

— Частта от планетите, на които се развиват интелигентни форми на живот.

— Частта от цивилизациите, които желаят да общуват с други и са в състояние да постигнат това.

— Очакваната жизнена продължителност на една цивилизация.

Като прави разумна преценка и умножи тези последователни възможности, човек осъзнава, че може да има между 100 и 10 000 планети само в Галактиката Млечен път, които са в състояние да дадат подслон на интелигентни форми на живот. Ако тези интелигентни форми на живот са разпръснати на еднакви разстояния из Галактиката Млечен път, трябва да очакваме откриването на подобна планета на разстояние само от няколкостотин светлинни години от Земята. През 1974 г. Карл Сейгън пресметна, че може би има цял милион такива цивилизации само в рамките на нашата галактика Млечен път.

Тази теоретична разработка е допълнително основание за тези, които търсят доказателство за съществуването на извънземни цивилизации. Като се има предвид благоприятната оценка на планетите, които са в състояние да дадат подслон на интелигентни форми на живот, учените са започнали сериозно да търсят радиосигнали, които подобни планети биха излъчвали. Предполага се, че те до голяма степен ще приличат на телевизионните и радиосигналите, които нашата планета излъчва през последните петдесет години.

Прослушване за откриване на извънземни

Проектът „Търсене на извънземен интелект“ (SETI) води началото си от оказала силно влияние статия, публикувана през 1959 г. от физиците Джузепе Кокони и Филип Морисън, които изказали предположението, че прослушването на микровълновото излъчване на честота между 1 и 10 гигахерца ще се окаже най-подходящият начин за подслушването на извънземни комуникации. (Под 1 гигахерц сигналите се размиват от радиацията, излъчвана от бързо движещите се електрони, а над 10 гигахерца шумът от кислородните и водните молекули в нашата атмосфера се интерферира с всички сигнали.) Те избрали 1,420 гигахерца като най-обещаващата честота, на която да се подслушват сигнали от открития космос, тъй като това е емисионната честота на обикновения водороден газ — най-често срещаният елемент във Вселената. (Честотите около този обхват са наречени „езерцето“, като се има предвид тяхното удобство за извънземна комуникация.)

Търсенето на доказателство за съществуването на сигнали от интелигентни форми на живот в близост до езерцето обаче се оказва разочароващо. През 1960 г. Франк Дрейк инициирал Проекта „Озма“ (наречен така по името на Кралицата на Оз) за търсене на сигнали с използването на 25-метровия радиотелескоп в Грийн Банк, Западна Вирджиния. Така и не били открити сигнали нито по Проекта „Озма“, нито по други проекти, когато с известни прекъсвания се опитвали да сканират нощното небе години наред.

През 1971 г. NASA направи амбициозното предложение да финансира изследване на SETI. Проектът „Циклоп“ включва хиляда и петстотин телескопа на стойност 10 милиарда долара. Не е учудващо, че и това изследване не стигна доникъде. Финансирано бе и едно много по-скромно предложение — изпращането на внимателно кодирано съобщение до формите на извънземен живот в Космоса. През 1974 г. кодирано послание от 1679 бита бе излъчено посредством гигантския радиотелескоп Аресибо в Пуерто Рико към Кълбовидния куп М13, който се намира на разстояние от около 25 000 светлинни години. В това кратко послание учените включват 23х73-измерен мрежови модел, в който е отбелязано местоположението на нашата Слънчева система и който съдържа илюстрация на човешки същества и някои химични формули. (Заради големите разстояния, за които става дума в случая, най-ранната дата за получаване на отговор от открития космос ще настъпи след 52,174 години.)

Конгресът не бил впечатлен от важността на тези проекти дори след като през 1977 г. бе получен загадъчен радиосигнал, наречен сигнала „Уау“. Той се състои от поредица от букви и числа, които изглеждат непроизволни и сякаш сигнализират за съществуването на интелигентна форма на живот. (Някои, които обаче са видели сигнала „Уау“, не са убедени в това.)

През 1995 г., обезсърчени от липсата на финансиране от федералното правителство, астрономите се обърнаха за помощ към частни източници за основаването на проектирания с идеална цел Институт SETI в Маунтин Вю, Калифорния, за да централизират изследването и да инициират Проекта „Феникс“, които са посветени на проучването на хиляда разположени наблизо слънцеподобни звезди в обхвата между 1 200 и 3 000 мегахерца. Доктор Джил Тартър (моделът на учения, изигран от Джоди Фостър във филма „Контакт“) бе избрана за директор. (Оборудването, използвано по проекта, е толкова чувствително, че може да засича емисии от летищна радарна система, разположена на разстояние 200 светлинни години.)

От 1995 г. Институтът SETI е сканирал повече от хиляда звезди, като това струва по 5 милиона долара годишно. Засега не са постигнати конкретни резултати. Независимо от това Сет Шостак, старши астроном в SETI, смята, че състоящата се от 350 антени Телескопна редица „Алън“, която се изгражда в момента и се намира на 250 мили (около 450 км) североизточно от Сан Франциско, ще се натъкне на сигнал до 2025 година.^[1]

По-оригинален подход предлага проектът SETI@home, иницииран от астрономи от Калифорнийския университет в Бъркли през 1999 година. На тях им хрумнала идеята да използват милионите притежатели на персонални компютри, чиито компютри бездействат през повечето време. Участниците даунлоудват софтуерен пакет, който ще спомогне за декодирането на някои от радиосигналите, получени от радиотелескоп, докато е активиран скрийнсървърът им. За потребителя на персоналния компютър няма неудобства. Досега в проекта са се записали да участват 5 милиона потребители в повече от двеста страни, изразходващи електричество за повече от 1 милиард долара, като това няма да им струва почти нищо. Това е най-амбициозният колективен компютърен проект, предприеман някога в историята. Той може да послужи като модел за други проекти, които се нуждаят от огромни компютърни ресурси за извършване на изчисленията. Досега SETI@home не е открил нито един сигнал от интелигентен източник.

След десетилетия усилен труд очебийната липса на какъвто и да е напредък в областта на изследването SETI принуждава неговите защитници да си зададат трудни въпроси. Един очевиден недостатък би могла да бъде изключителната употреба на радиосигнали в определени честотни ленти. Някои изказват предположението, че формите на извънземен живот биха могли да използват лазерни сигнали вместо радиосигнали. Лазерите имат няколко предимства пред радиосигналите, защото късата вълнова дължина на лазера позволява пакетирането на повече сигнали в една вълна, отколкото с радиосигнал. Но тъй като лазерната светлина е насочена в определена посока и съдържа само една честота, е изключително трудно тя да бъде настроена прецизно на правилната честота.

Друг очевиден недостатък би могло да бъде уповаването на изследователите от SETI на определени радиочестотни ленти. Ако съществуват форми на извънземен живот, те могат да използват компресионни технологии или да разпръскват послания чрез по-малки пакети — стратегии, които се използват в модерния интернет. Прослушвайки ефира в търсенето на компресирани послания, които са били разпръснати на много честоти, бихме могли да чуем само неясен шум.

Но като се вземат предвид всички страшни проблеми, пред които е изправено SETI, е разумно да приемем, че по някое време през този век засечем някакъв сигнал от извънземна цивилизация, ако допуснем, че такива цивилизации съществуват. И ако това се случи, ще бъде изключително важно събитие в историята на човешкия род.

Къде се намират те?

Обстоятелството, че проектът SETI досега не е открил и следа от сигнали от интелигентни форми на живот във Вселената, е принудило учените да проучат хладнокръвно и старателно допусканията, стоящи зад уравненията на Франк Дрейк за интелигентни форми на живот на други планети. Наскоро направените астрономически открития ни накараха да повярваме, че възможността да открием интелигентни форми на живот се различава много от първоначално изчислената от Дрейк през 60-те години на XX век. Възможността във Вселената да съществуват интелигентни форми на живот е и по-голяма, и по-малка, отколкото се е смятало първоначално.

Първо, нови открития ни карат да вярваме, че животът може да процъфтява по начини, които не са предвидени от уравненията на Дрейк. Преди учените смятаха, че водата може да съществува само в „зоната Голдилокс“, която е разположена около Слънцето. (Разстоянието от Земята до Слънцето е „точно такова, каквото трябва да бъде“. Не много близо до Слънцето, защото океаните ще кипнат, и не много далеч, защото ще замръзнат, а „точно толкова, колкото е необходимо“, за да стане възможен животът.)

Затова е равносилно на шок, когато астрономите откриха доказателство, че течна вода може да съществува под ледената покривка на Европа — една замръзнала луна на Юпитер. Европа е разположена доста извън зоната Голдилокс, затова изглежда, че тя не отговаря на условията на уравнението на Дрейк. Но приливните сили биха могли да се окажат достатъчни за разтопяването на ледената покривка на Европа и за създаването на постоянен течен океан. Тъй като Европа се върти около Юпитер, огромното гравитационно поле на планетата свива луната като гумена топка, предизвиквайки триене дълбоко вътре в ядрото й, което на свой ред би могло да накара ледената покривка да се разтопи. Тъй като само в нашата Слънчева система има повече от сто луни, това означава, че би могло да има изобилие от животоподдържащи луни извън зоната Голдилокс. (А 250-те или горе-долу толкова гигантски извънслънчеви планети, които бяха открити досега в Космоса, биха могли също да притежават замръзнали луни, които да поддържат някакви форми на живот.)

Нещо повече, учените смятат, че Вселената може да е изпъстрена с блуждаещи планети, които вече не обикалят около някоя звезда. Заради приливните сили всяка луна, която се движи в орбита около блуждаеща планета, би могла да има течни океани под ледената си покривка и вследствие на това на нея да има живот, но би било невъзможно да забележим такива луни с нашите инструменти, които зависят от откриването на светлина от звездата майка.

Като се има предвид, че броят на луните вероятно превишава числото на планетите в една слънчева система и че има милиони блуждаещи планети в Галактиката, броят на астрономическите тела с форми на живот във Вселената е много по-голям, отколкото се е смятало преди.

От друга страна, астрономите са стигнали по най-различни причини до заключението, че възможностите да има живот на планети в рамките на зоната Голдилокс са много по-малки, отколкото е пресметнал първоначално Дрейк.

Първо, компютърните програми показват, че е необходимо присъствието на планета с големината на Юпитер в една слънчева система за изхвърляне на кометите и метеорите в Космоса, като по този начин слънчевата система постоянно се прочиства и животът става възможен. Ако Юпитер не присъстваше в Слънчевата система, Земята щеше да бъде обстрелвана с метеори и комети, което щеше да направи живота невъзможен. Доктор Джордж Уедърил, астроном в Института „Карнеги“ във Вашингтон, окръг Колумбия, смята, че ако в Слънчевата система ги нямаше Юпитер или Сатурн, Земята щеше да претърпи хиляда пъти повече сблъсъци с астероиди, което е огромна заплаха за живота (подобна на сблъсъка, който е унищожил динозаврите преди 65 милиона години), която щеше да се реализира на всеки десет хиляди години. „Трудно е да си представим как животът би могъл да оцелее при тази изключително яростна атака“, казва той.^[2]

Второ, нашата планета е ощастливена с голяма луна, която подпомага стабилизирането на въртенето на Земята. Удължавайки действието на Нютоновите закони на гравитацията в продължение на милиони години, учените доказват, че без голяма луна земната ос щеше да стане нестабилна и Земята можеше да се прекатури, което щеше да направи невъзможен живота. По изчисления на френския астроном доктор Жак Ласкер, ако не беше Луната, земната ос щеше да се люлее в обхвата между 0 и 54 градуса, което ще доведе до настъпване на екстремални климатични условия, несъвместими с живота.^[3] Така че присъствието на голяма луна също трябва да бъде включено в условията, използвани за създаване на уравненията на Дрейк. (Обстоятелството, че Марс има две съвсем малки луни, които са прекалено малки, за да стабилизират неговото въртене, означава, че планетата вероятно се е прекатурила в далечното минало и може да го стори пак в бъдеще.)

Трето, според наскоро получени геоложки данни много пъти в миналото животът на Земята е бил почти напълно унищожаван. Преди около 2 милиарда години Земята вероятна е била покрита напълно от лед. Това била „Земята снежна топка“, която едва ли е можела да поддържа живот. В други времена вулканични изригвания и сблъсквания с метеори са били на една крачка от унищожаването на всички живи организми на Земята. Така че създаването и еволюцията на живота са нещо по-крехко, отколкото сме смятали първоначално.

Четвърто, интелигентните форми на живот са били почти напълно унищожавани в миналото. Преди около сто хиляди години вероятно броят на хората е варирал само между няколкостотин и няколко хиляди, както можем да установим въз основа на последните ДНК доказателства. За разлика от повечето животни в рамките на даден вид, които нямат големи генетични разлики, хората са почти еднакви в генетично отношение. В сравнение с животинското царство ние сме едва ли не клонинги едни на други. Това явление може да се обясни само ако в нашата история е имало „критични ситуации“, в които повечето представители на човешкия род са били почти напълно унищожени. Например едно голямо вулканично изригване е станало причина климатът изведнъж да стане студен, което едва не е довело до гибелта на цялото човечество.

Има и други случайни фактори, които са били необходими за разпространението на живота на Земята, като в това число влизат:

— Силното магнитно поле. То е необходимо за отклоняването на космическите лъчи и излъчвания, които биха могли да унищожат живота на Земята.

— Умерената скорост на планетарно въртене. Ако Земята се въртеше прекалено бавно, страната, обърната към Слънцето, щеше да бъде неприятно гореща, а другата страна — смразяващо студена за дълги периоди от време. Ако пък Земята се въртеше прекалено бързо, щеше да има изключително неблагоприятни климатични условия като чудовищни ветрове и бури.

— Местоположението, което е на правилното разстояние от центъра на Галактиката. Ако Земята се намираше прекалено близо до центъра на Галактиката Млечен път, тя щеше да бъде подложена на опасна радиация. Ако пък се намираше прекалено далеч от центъра, планетата нямаше да разполага с достатъчно важни елементи за създаването на ДНК молекули и протеини.

Поради всички тези причини днес астрономите смятат, че форми на живот могат да съществуват извън зоната Голдилокс върху луни или блуждаещи планети, но че възможността, да съществува планета, която подобно на Земята да е в състояние да поддържа живот и да е разположена в рамките на зоната Голдилокс, е много по-малка, отколкото се е смятало преди. Общо взето, повечето изчисления на уравненията на Дрейк показват, че възможностите да бъде открита цивилизация в Галактиката са по-малки, отколкото се е смятало първоначално.

Както пишат професор Питър Уорд и Доналд Браунли: „Вярваме, че животът във формата на микроби и техните еквиваленти е много широко разпространен във Вселената, като може би е по-широко разпространен, отколкото са си представяли дори Дрейк и (Карл) Сейгън. Но сложните форми на живот — животните и по-висшите растения — вероятно се срещат далеч по-рядко, отколкото се допуска обикновено.“^[4] На практика Уорд и Браунли са оставили открита възможността Земята да е уникална в Галактиката в подслоняването на животински форми на живот. (Въпреки че тази теория може да обезсърчи търсенето на интелигентни форми на живот в нашата галактика, тя все още оставя открита възможността за съществуването на някакви форми на живот в други, по-далечни галактики.)

Търсенето на земеподобни планети

Уравнението на Дрейк, разбира се, е чисто хипотетично. Но смисълът от търсенето на форми на живот в открития космос се потвърждава от откриването на извънслънчеви планети. Това, което спъва изследването на извънслънчевите планети, е, че те са невидими за телескопите, тъй като не излъчват собствена светлина. Общо взето, те са между един милион и един милиард пъти по-слабо видими от звездата майка.

За да открият такива, астрономите са принудени да анализират съвсем малки колебания в звездата майка, приемайки, че голяма планета с размерите на Юпитер е в състояние да промени орбитата на звездата. (Представете си куче, което гони опашката си. По същия начин звездата майка и нейната планета с големината на Юпитер се „гонят“ взаимно, като се въртят една около друга. Един телескоп не може да забележи планета с големина на Юпитер, която е тъмна, но звездата майка се вижда ясно и видимо се клатушка напред-назад.)

Първата истинска извънслънчева планета бе открита през 1994 г. от доктор Александър Волшчан от Щатския университет на Пенсилвания, който наблюдавал планети, които обикалят около една мъртва звезда — въртящ се пулсар. Тъй като звездата майка вероятно била експлодирала като супернова, изглеждало правдоподобно тези планети да са мъртви и обгорени. На следващата година двама швейцарски астрономи — Мишел Майор и Дидие Келоз от Женева, обявиха, че са открили по-обещаваща планета с маса, подобна на тази на Юпитер. Тя се върти в орбита около звездата 51 Пегаси.

През последните десет години настъпи зрелищно бързо увеличаване на броя на извънслънчевите планети, които биват откривани. Геологът Брус Джейкоски от Колорадския университет в Боулдър казва: „Това е особено време в историята на човечеството. Ние сме първото поколение, което разполага с реалната възможност да открие живот на друга планета.“^[5]

Нито една от слънчевите системи, открити досега, не прилича на нашата. Всъщност всички те се различават много от Слънчевата система. Някога астрономите смятали, че Слънчевата система притежава типичните характеристики на другите слънчеви системи, пръснати из Вселената, разполагайки с кръгови орбити и три пръстена от планети около звездата майка: скалист пояс от планети, разположен най-близо до звездата, след това пояс от газови гиганти и накрая кометен пояс от замръзнали айсберги.

За голяма своя изненада астрономите установиха, че нито една от планетите в другите слънчеви системи не следва това просто правило. По-специално те очакваха планетите с големината на Юпитер да бъдат откривани далеч от звездата майка, но вместо това много от тях се движат в орбита или изключително близо до звездата майка (дори по-близо от орбитата на Меркурий), или по изключително елипсовидни орбити. И в двата случая съществуването на малка земеподобна планета, движеща се в орбита в зоната Голдилокс, щеше да бъде невъзможно. Ако планета с големината на Юпитер се движеше в орбита прекалено близо до звездата майка, това щеше да означава, че планетата е мигрирала от голямо разстояние и постепенно е навлязла със спираловидни движения в центъра на слънчевата система (вероятно поради триенето, предизвикано от праха). В този случай планетата накрая щеше да пресече орбитата на по-малката земеподобна планета, изхвърляйки я в открития космос. А ако планетата с големината на Юпитер следваше твърде елипсовидна орбита, това щеше да означава, че тя ще преминава редовно през зоната Голдилокс, пак принуждавайки всяка земеподобна планета да отлита в Космоса.

Тези открития разочароваха ловците на планети и астрономите, които се надяваха да открият други земеподобни планети, но постфактум трябва да се отчете, че това не е неочаквано. Нашите инструменти са толкова нечувствителни, че могат да открият само най-голямата и най-бързо движеща се планета с размерите на Юпитер, която може да окаже измерим ефект върху звездата майка. Вследствие на това не е учудващо, че днешните телескопи могат да откриват само чудовищно големи планети, които се движат бързо в Космоса. Ако в открития космос съществува пълна близначка на Слънчевата система, вероятно инструментите ни са прекалено нечувствителни, за да я открият.

Всичко това може да се промени с изстрелването на „Корот“, „Кеплер“ и „Откривателят на земни планети“ — три спътника, които са проектирани да откриват местонахождението на няколкостотин земеподобни планети в Космоса. Спътниците „Корот“ и „Кеплер“ например ще изследват бледата сянка, която би била хвърляна от една земеподобна планета, докато тя минава пред лицевата повърхност на звездата майка, намалявайки леко излъчваната от нея светлина. Въпреки че земеподобната планета няма да се вижда, намаляването на светлината, излъчвана от звездата майка, може да бъде забелязано от спътник.

Френският спътник „Корот“ (термин, който на френски означава конвекция, звездно въртене и планетарни преминавания) бе изстрелян успешно през декември 2006 г. и е важно събитие за науката. Това е първата базирана в Космоса сонда, която търси извънслънчеви планети. Учените се надяват да открият между десет и четиридесет земеподобни планети. Ако постигнат това, планетите вероятно ще се окажат скалисти, а не газови гиганти и ще бъдат само няколко пъти по-големи от Земята. Вероятно „Корот“ ще прибави още планети към многото планети с големината на Юпитер, които вече са открити в Космоса. „«Корот» ще бъде в състояние да открива извънслънчеви планети с всякакви размери и характеристики за разлика от това, което можем да сторим от земята в момента“, казва астрономът Клод Катала. Учените се надяват спътникът да сканира цели 120 000 звезди.

Един ден „Корот“ може да открие доказателства за съществуването на първата земеподобна планета в Космоса, което ще бъде повратна точка в историята на астрономията. В бъдеще хората може да получат екзистенциален шок, когато вперят поглед в нощното небе и осъзнаят, че там някъде има планети, които биха могли да подслоняват интелигентни форми на живот. Когато отправяме поглед към небесата в бъдеще, може да започнем да се питаме дали някой не отвръща на погледа ни.

По предварителен план спътникът „Кеплер“ трябва да бъде изстрелян от NASA в края на 2008 година.^[6] Той е толкова чувствителен, че е в състояние да открива стотици земеподобни планети в открития космос, да измерва яркостта на 100 000 звезди и да отбелязва движението на всяка планета, докато тя минава пред лицевата повърхност на звездата. През четирите години, в които ще бъде в действие, „Кеплер“ ще анализира и следи хиляди далечни звезди, отстоящи на 1 950 светлинни години от Земята. През първата година в орбита учените очакват спътникът да открие приблизително:

— Петдесет планети с приблизително същата големина като на Земята.

— Сто осемдесет и пет планети, които са по-големи от Земята с около 30 процента.

— Шестстотин и четиридесет планети, чийто размер е около 2,2 пъти по-голям от този на Земята.

„Откривателят на земни планети“ може да има още по-голям шанс да открива земеподобни планети. След няколко отлагания, по предварителен план спътникът трябва да бъде изстрелян през 2014 година. Той ще анализира с голяма точност общо сто звезди на разстояние от 45 светлинни години. Ще бъде оборудван с две отделни устройства за търсене на далечни планети. Първото е коронограф — специален телескоп, който блокира светлината, излъчвана от звездата майка, намалявайки светлината й с една милиардна част. Телескопът ще бъде между три и четири пъти по-голям от Космическия телескоп „Хъбъл“ и десет пъти по-прецизен. Второто устройство на „Откривателят“ е интерферометър, който използва интерференцията на светлинни вълни, за да съкращава светлината от звездата майка с една милионна част.

Междувременно Европейската космическа агенция планира да изстреля свой собствен откривател на планети — „Дарвин“, който ще бъде изпратен в орбита през 2015 г. или по-късно. По план спътникът трябва да се състои от три космически телескопа, всеки с диаметър от около 3 метра, които ще летят във формация и ще действат като голям интерферометър. Неговата мисия също ще се състои в това да открива земеподобните планети в Космоса.

Откриването на земеподобни планети в открития космос ще спомогне за пренастройването на начинанието SETI. Вместо да сканират произволно звездите, астрономите ще бъдат в състояние да съсредоточават усилията си върху малка група звезди, подслонила близначка на Земята.

Как изглеждат те?

Някои учени се опитват да използват физиката, биологията и химията, за да отгатнат как би могла да изглежда една форма на извънземен живот. Исак Нютон например се питал защо всички животни, които той можел да види около себе си, притежават една и съща двустранна симетрия — две очи, два предни крайника и два задни. Дали това е случайно, или е дело на Бог?

Днес биолозите смятат, че по време на „камбрийската експлозия“, настъпила преди около половин милиард години, природата е експериментирала с огромен набор от форми за съвсем малки многоклетъчни твари. Някои от тях имали гръбначен мозък, оформен като „X“, „Y“ или „Z“. Други имали радиална симетрия като морска звезда. По някаква случайност едно от тези същества имало гръбначен мозък, оформен като „I“, с двустранна симетрия, и то било прародителят на повечето бозайници на Земята. Затова по принцип хуманоидната форма с двустранна симетрия, същата форма, която Холивуд използва, за да изобразява извънземните в Космоса, не трябва да бъде приписвана задължително на всички интелигентни форми на живот.

Някои биолози са убедени, че причината, поради която различни форми на живот са процъфтявали по време на камбрийската експлозия, е „оръжейната надпревара“ между хищника и жертвата. Появата на първите многоклетъчни, които можели да изяждат други организми, форсирала ускорената еволюция на двата вида, като всеки от тях се опитвал да надхитри другия. Подобно на оръжейната надпревара между бившия Съветски съюз и Съединените щати по време на Студената война всяка страна трябвало да се стреми да изпревари другата.

Чрез изучаването на начина, по който животът се е развил на тази планета, човек може да направи следните хипотези за начина, по който интелигентни форми на живот биха могли да се развият на Земята. Учените са стигнали до заключението, че интелигентните форми на живот се нуждаят от:

1. Някакъв вид зрение или сетивен механизъм за проучването на околната среда.

2. Някакъв вид палец, който да се използва за хващане — това би могло да бъде и пипало или щипка.

3. Някакъв вид комуникационна система като речта.

Тези три характеристики са необходими за разбирането на околната среда и в крайна сметка за нейното манипулиране — като и двете са отличителните признаци на интелекта. Но като изключим тези три характеристики, в друг аспект е възможно всичко. За разлика от толкова многото извънземни, показвани по телевизията, изобщо не е необходимо един извънземен да прилича на човек. Детеподобните извънземни с големи очи, които гледаме по телевизията и във филмите, всъщност приличат подозрително на извънземните от второкачествените филми от 50-те години на XX в. заровени дълбоко в нашето несъзнавано.

(Някои антрополози обаче са добавили четвърти критерий за интелигентните форми на живот, който трябва да обясни един любопитен факт: хората са много по-интелигентни, отколкото е трябвало да бъдат, за да оцелеят в гората. Нашите мозъци могат да овладеят пътуването в Космоса, квантовата теория и висшата математика — поредица от умения, които са напълно ненужни за ловуването и търсенето на храна в гората. На какво се дължи този излишък от мозъчна мощ? В природата, когато видим двойки от животни като дребния леопард и антилопата, които притежават невероятни умения, надминаващи далеч тези, които са необходими за оцеляването им, установяваме, че между тях се води оръжейна надпревара. Подобно на това някои учени смятат, че има четвърти критерий — една биологична „оръжейна надпревара“, която подтиква към действие интелигентните хора. Може би тази оръжейна надпревара се е водила с другите представители на нашия вид.)

Помислете си за всички забележително различни форми на живот на Земята. Ако човек например е развъждал селективно октоподи в продължение на няколко милиона години, можем да си представим, че те също ще успеят да станат интелигентни. (Преди 6 милиона години сме се отделили от човекоподобните маймуни вероятно защото не сме се приспособили добре към променящата се околна среда в Африка. Противоположно на това октоподът е много добре приспособен към своя живот под подводните скали и вследствие на това не е еволюирал в течение на милиони години.) Биохимикът Клифърд Пикоувър казва, че когато отправя поглед към всичките „налудничави на вид ракообразни, към много меките медузи с пипала, към гротескните, хермафродитни червеи и тварите със слузести форми, разбира, че Бог има чувство за хумор и то се отразява в другите форми на живот във Вселената“.

Холивуд обаче вероятно уцелва право в десетката, когато изобразява интелигентните извънземни форми на живот като месоядни същества. Месоядните извънземни гарантират не само по-големи касови продажби, но и в подобно представяне на нещата има елемент на истина. Обикновено хищниците са по-умни от своята жертва. Хищниците трябва да използват хитрост, за да скроят план, за да дебнат, за да се скрият и нападнат от засада жертвата си. Лисиците, кучетата, тигрите и лъвовете имат очи, разположени в предната част на главата, за да преценяват какво е разстоянието, когато връхлитат върху жертвата си. Чрез двете си очи те могат да използват триизмерно стереозрение, за да следят своята жертва. От друга страна жертвите като елените и зайците трябва да знаят само как да бягат. Те имат очи, които са разположени в страничните части на главата, за да проучват с поглед средата за хищници в рамките на 360 градуса около тях.

С други думи, напълно е възможно интелигентните форми на живот в открития космос да са еволюирали от хищници с очи или някакъв друг сетивен орган, който е разположен в предната част на главата. Те могат да се придържат към някаква форма от агресивното поведение на месоядните, водещи борба за територии, което откриваме при вълците, лъвовете и хората на земята. (Но тъй като подобни форми на живот вероятно ще бъдат основани на съвсем различна ДНК и протеинови молекули, те няма да проявяват интерес да ни изяждат или към съвкупление с нас.)

Можем да използваме и физиката, за да предположим какъв би могъл да бъде размерът на тялото им. Ако приемем, че те живеят на планети с големината на Земята и имат същата приблизителна плътност като водата, подобно на формите на живот на Земята, в такъв случай огромните същества са изключени заради закона за мащаба, според който законите на физиката се променят драстично, когато увеличаваме мащаба на всеки обект.

Чудовищата и законът за мащаба

Например, ако Кинг Конг съществуваше наистина, той нямаше да бъде в състояние да тероризира Ню Йорк. Точно обратното, краката му щяха да се счупят още когато направи първата стъпка. Това се дължи на факта, че ако вземете една човекоподобна маймуна и увеличите размера й десет пъти, нейното тегло ще се повиши от увеличения обем 10х10х10=1 000 пъти. Затова тя ще бъде 1 000 пъти по-тежка. Но нарастването на силата й е свързано с дебелината на костите и мускулите й. Големината на напречния разрез на костите и мускулите й се увеличава само от квадрата на разстоянието, т.е. 10х10=100 пъти. С други думи, ако Кинг Конг беше 10 пъти по-голям, той щеше да е само 100 пъти по-силен, но щеше да тежи 1 000 пъти повече. По този начин теглото на маймуната нараства много по-бързо от нейната сила, докато увеличаваме размера й. Грубо казано, тя ще бъде 10 пъти по-слаба от една нормална маймуна. Ето защо нейните крака ще се счупят.

Спомням си, че в началното училище моят учител се удивляваше от силата на една мравка, която може да повдигне лист, тежък в пъти повече от нея. Той стигна до заключението, че ако една мравка е голяма колкото къща, тя ще може да повдигне тази къща. Но това допускане е неправилно по същата причина, която посочихме току-що в случая с Кинг Конг. Ако една мравка беше голяма колкото къща, нейните крака също щяха да се счупят. Ако увеличите хилядократно една мравка, тя ще бъде 1 000 пъти по-слаба от една обикновена мравка и вследствие на това ще рухне под тежестта си. (Също така ще се задуши. Мравката диша през дупки в страничните части на тялото си. Големината на тези дупки се увеличава в зависимост от квадрата на радиуса, но обемът на мравката се увеличава в зависимост от куба на радиуса. По този начин една мравка, която е 1 000 пъти по-голяма от една обикновена мравка, ще разполага с 1 000 пъти по-малко въздух, отколкото й е необходимо за доставянето на кислород за мускулите и телесните й тъкани. Това е и причината, поради която при шампионите във фигурното пързаляне и гимнастиката се проявява тенденцията да имат много по-малък ръст от средностатистическия, въпреки че имат същите пропорции на тялото като всички други. Из цялото тяло те имат пропорционално по-голяма мускулна сила от по-високите хора.)

Използвайки закона за мащаба, можем да изчислим приблизителната форма на животните на Земята, както и на извънземните в Космоса. Топлината, излъчвана от едно животно, се увеличава паралелно с нарастването на големината на повърхността му. Вследствие на това десетократното увеличаване на големината му повишава загубата на топлината му 10х10=100 пъти. Но топлинното съдържание в тялото му е пропорционално на неговия обем 10х10х10=1 000 пъти. Вследствие на това големите животни губят топлина по-бавно от малките животни. (Причината, поради която зимно време пръстите и ушите ни замръзват първи, е, че имат размер на повърхността, който е свързан най-силно със същото обстоятелство. Затова и дребните хора замръзват по-бързо от едрите. Това обяснява защо вестниците изгарят много бързо — заради сравнително големия им размер на повърхността. Пъновете обаче горят много бавно заради сравнително малкия си размер на повърхността.) Това обяснява и защо китовете в Арктика имат кръгла форма — тъй като една сфера има най-малката възможна големина на повърхността на единица маса. Затова и насекомите в по-топла среда могат да си позволят да имат вретеновидна форма със сравнително голям размер на повърхността на единица маса.

Във филма на „Дисни“ „Скъпа, смалих децата“ членовете на едно семейство са смалени до големината на мравки. Разразява се дъждовна буря и виждаме как в микросвета съвсем малките дъждовни капки падат върху локвите. В действителност една дъждовна капка, видяна през очите на мравка, ще изглежда не като малка капчица, а като огромно полукълбо от вода. В нашия свят едно водно полукълбо е нестабилно и ще рухне под въздействието на своята тежест заради гравитацията. Но в микросвета повърхностното напрежение е сравнително голямо и затова водното полукълбо е съвсем стабилно.

По същия начин можем да изчислим приблизителното съотношение между повърхността и обема на животни от далечни планети в открития космос. Като използваме законите на физиката, можем да изкажем теоретично твърдението, че извънземните в открития космос вероятно няма да бъдат гигантите, описвани в научната фантастика, а ще приличат повече на нас по своята големина. (Китовете обаче могат да бъдат много по-големи по размер заради способността си да се задържат на повърхността на морската вода. Това обяснява и защо един кит, когато бъде изхвърлен на брега, умира — тъй като бива смазан от собствената си тежест.)

Законът за мащаба гласи, че законите на физиката се изменят, когато започнем да навлизаме все по-дълбоко в микросвета. Това обяснява защо квантовата теория ни се струва толкова странна — ами защото нарушава простите представи на здравия разум за нашата вселена. Затова законът за мащаба изключва познатата идея за светове, намиращи се в други светове, срещана в научната фантастика, т.е. идеята, че вътре в атома може да има цяла вселена или че нашата галактика може да се окаже атом в много по-голяма вселена. Тази идея е използвана във филма „Мъже в черно“. Във финалната сцена на филма камерата се откъсва от Земята и се насочва към планетите, звездите и галактиките, докато Вселената се превръща в една топка в огромна извънземна игра, играна от гигантски извънземни.

В действителност една звездна галактика не прилича на атом. Вътре в атома електроните в слоевете се различават напълно от планетите. Знаем, че планетите се различават много помежду си и могат да се движат в орбита на различно разстояние от звездата майка. В атомите обаче всички субатомни частици са идентични една на друга. Те не могат да се движат в орбита на различно разстояние от ядрото, а само по точно определени орбити. (Освен това, за разлика от планетите, електроните могат да имат странно поведение, което нарушава правилата на здравия разум — те могат да присъстват на две места по едно и също време и да притежават вълноподобни свойства.)

Физиката на напредналите цивилизации

Можем да използваме физиката, за да очертаем контурите на хипотетичните цивилизации в Космоса. Ако проучим възхода на нашата цивилизация през последните 100 000 години, след като съвременните хора са се появили в Африка, на него може да се гледа като на история на нарастващо енергийно потребление. Руският астрофизик Николай Кардашев изказва предположението, че етапите в развитието на извънземните цивилизации във Вселената също биха могли да се подредят въз основа на енергийното потребление. Той класифицирал възможните цивилизации в три типа:

1. Цивилизации от I тип — тези, които придобиват планетарна мощ, оползотворявайки цялата слънчева светлина, която достига до тяхната планета. Може би те са в състояние да овладеят енергията на вулканите, да манипулират метеорологичното време, да контролират земетресенията и да строят градове на океанското дъно. Цялата планетарна мощ е под техен контрол.

2. Цивилизации от II тип — тези, които могат да оползотворяват цялата енергия на своето слънце, което ги прави 10 милиарда пъти по-могъщи от една цивилизация от I тип. Федерацията на планетите в „Стар Трек“ е цивилизация от II тип. В известен смисъл една цивилизация от II тип е безсмъртна — нищо познато на науката като ледникови епохи, сблъсъци с метеорити или дори супернови не може да я унищожи. (В случай че тяхната звезда майка е на път да избухне, тези същества могат да се прехвърлят в друга звездна система или да прехвърлят там дори родната си планета.)

3. Цивилизации от III тип — тези, които могат да оползотворят енергията на цяла галактика. Те са 10 милиарда пъти по-могъщи от една цивилизация от II тип. Борг в „Стар Трек“, Империята в „Междузвездни войни“ и галактическата цивилизация в поредицата за Фондацията на Азимов съответстват на една цивилизация от III тип. Те са колонизирали милиарди звездни системи и могат да използват енергията на черната дупка в центъра на тяхната галактика. Бродят свободно по космическите пътища на Галактиката.

Кардашев изчислил, че всяка цивилизация, чието енергийно потребление нараства със скромната скорост от няколко процента годишно, ще премине бързо от един тип в следващия в рамките на период, вариращ от няколко хиляди години до десетки хилядолетия.

Както споменавам в предишните ми книги, нашата цивилизация принадлежи към цивилизациите от нулев тип (т.е. използваме мъртви растения, нефт и въглища, за да захранваме с гориво нашите машини).^[7] Ние оползотворяваме само съвсем малка частица от слънчевата енергия, която се излива върху нашата планета. Но вече можем да видим как контурите на една цивилизация от I тип се очертават на Земята. Интернет е началото на телефонна система от I тип, която свързва цялата планета. Началото на икономика от I тип може да бъде наблюдавано във възхода на Европейския съюз, който на свой ред беше създаден, за да се съревновава с NAFTA.^[8] Английският език е вторият по разпространение език на Земята, който в действителност е номер едно и е езикът на науката, финансите и бизнеса. Той може да стане езикът на I тип, който се говори практически от всички. Локалните култури и обичаи ще продължат да процъфтяват в хиляди вариации на Земята, но върху тази мозайка от народи ще бъде наложена една планетарна култура, над която може би ще господстват младежката култура и комерсиализмът.

Преходът от една цивилизация в следващата съвсем не е гарантиран. Най-опасният преход например може да се окаже преходът между цивилизация от 0 тип и I тип. Една цивилизация от 0 тип все още е разяждана от сектантство, фундаментализъм и расизъм, типични за възхода й, и не е ясно дали тези племенни и религиозни страсти няма да затруднят прехода. (Може би една причина, поради която не виждаме цивилизациите от I тип в Галактиката, е, че те така и не са извършили прехода, т.е. те са се саморазрушили. Когато един ден посетим други звездни системи, може да открием останките от цивилизации, които са се самоубили по един или друг начин — например техните атмосфери са станали радиоактивни или прекалено горещи, за да поддържат живота.)

До времето, когато една цивилизация достигне статуса на цивилизация от III тип, тя ще разполага с енергията и ноу-хауто да пътува свободно из цялата галактика и дори да стигне до планетата Земя. Както става във филма „2001: Одисея в Космоса“, подобни цивилизации могат да разпратят самовъзпроизвеждащи се сонди роботи из цялата галактика, които да търсят интелигентни форми на живот.

Но една цивилизация от III тип вероятно няма да е склонна да ни посети или да ни завладее, както става във филма „Денят на независимостта“, където подобна цивилизация връхлита като епидемия от скакалци, които се струпват по планетите, за да изсмучат ресурсите им. В действителност има безброй безжизнени планети в открития космос с огромни минерални залежи, които те биха могли да придобият, без да влизат в контакт с непокорното местно население. Тяхното отношение към нас може да прилича на нашето собствено отношение към един мравуняк. Ние не сме склонни да се наведем и да предложим на мравките мъниста и евтини дрънкулки, а сме склонни просто да ги пренебрегнем.

Главната опасност, пред която са изправени мравките, не се състои в това, че хората искат да нахлуят в дома им или да ги унищожат. Вместо това хората просто ще павират пътя над тях, защото те са им се изпречили на него. Помнете, обаче че що се отнася до енергийната употреба, разстоянието между една цивилизация от III тип и нашата собствена цивилизация от 0 тип е далеч по-голямо от разстоянието между нас и мравките.

НЛО

Някои хора твърдят, че извънземните вече са посещавали Земята под формата на НЛО. Учените обикновено въртят очи в недоумение, когато чуват за НЛО, и отхвърлят тази възможност, тъй като разстоянията между звездите са прекалено големи. Но независимо от реакциите на учените постоянно постъпващите съобщения за наблюдения на НЛО не намаляват през годините.

Наблюденията на НЛО действително датират от началото на писмената история. В Библията пророк Йезекиил говори загадъчно за „колела, намиращи се в други колела в небето“, което някои тълкуват като споменаване на НЛО. През 1450 г. пр.Хр., при царуването на фараона Тутмос III, египетските писари отбелязали инцидент, в който били замесени „огнени колела“, които били по-ярки от Слънцето и били големи около 5 метра. Те се появявали в течение на няколко дни и накрая се издигнали в небето. През 91 г. пр.Хр. римският автор Юлий Обсеквенс писал за „кръгъл обект, подобен на кълбо или кръгообразен щит, (който) се движел по пътя си в небето“. През 1255 г. генерал Йоритсуме и неговата армия видели странни кълба от светлина, които танцували в небето близо до Киото, Япония. През 1561 г. голям брой обекти били наблюдавани над Нюрнберг, Германия. Те сякаш водели битка във въздуха.

В по-нови времена Военновъздушните сили на САЩ провеждат широкомащабни проучвания на наблюденията на НЛО. През 1952 г. Военновъздушните сили започват Проекта „Синя книга“, по който се анализират 12 618 такива наблюдения. В доклада се стига до заключението, че повечето от тези наблюдения биха могли да бъдат обяснени с различни природни явления, най-обикновени самолети или измама. Около 6 процента обаче са класифицирани като явления с неизвестен произход. В резултат на доклада на Кондън, в който се стига до заключението, че подобни проучвания нямат никаква стойност, Проектът „Синя книга“ е приключен през 1969 година. Това е последният известен широкомащабен проект за изследване на НЛО на Военновъздушните сили на САЩ.

През 2007 г. френското правителство публикува обемист файл, посветен на НЛО. Докладът, който стана достъпен по интернет благодарение на Френския национален център за космически изследвания, включва 1 600 наблюдения на НЛО, направени в продължение на петдесет години. Той съдържаше 100 000 страници с описания на очевидци, филми и аудиозаписи. Френското правителство твърди, че 9 процента от наблюденията биха могли да бъдат обяснени напълно, 33 процента имат правдоподобни обяснения, но че не е в състояние да твърди същото за останалите.

Независимото доказване на истинността на тези наблюдения, разбира се, е трудно. На практика повечето съобщения за наблюдения на НЛО, след внимателен анализ, могат да бъдат отхвърлени като резултат от следните явления:

1. Планетата Венера, която е най-яркият обект в нощното небе след Луната. Заради огромното разстояние от Земята, на което се намира, тази планета сякаш ви следва, ако се намирате в движеща се кола, създавайки илюзията, че е пилотиран обект. Това става по същия начин, по който ви се струва, че Луната ви следва. До известна степен ние преценяваме какво е разстоянието, като сравняваме движещите се обекти с тяхната среда. Тъй като Луната и Венера са прекалено далеч и няма нищо, с което да ги сравним, те не се движат по отношение на нашата среда и вследствие на това пораждат оптическата илюзия, че ни следват.

2. Блатният газ. По време на температурна инверсия над блатист район газът се стеле над почвата и може да се нажежи до бяло. От един голям залеж могат да се отделят по-малки газови количества, създавайки впечатлението, че разузнавателни кораби се отделят от кораба-майка.

3. Метеори. Ярки ивици светлина могат да преминат през нощното небе за няколко секунди, създавайки илюзията за пилотиран кораб. Те могат и да се разпръснат, отново създавайки илюзията за разузнавателни кораби, отделящи се от кораба-майка.

4. Атмосферни аномалии. Има гръмотевични бури и всякакви необичайни атмосферни явления, които могат да озарят небето по странни начини, създавайки илюзията за НЛО.

През XX и XXI в. явленията, които биха могли да станат причина за наблюдения на НЛО, са следните:

1. Радарно ехо. Радарните вълни могат да отскочат от планините и да създадат ехо, което да бъде засечено в радарните монитори. Такива вълни дори сякаш се движат зигзаговидно и летят с огромна скорост на радарния екран, тъй като са само ехо.

2. Метеорологични и изследователски балони. Военните твърдят в един спорен доклад, че за прочутия слух от 1947 г. за разбиване на извънземен кораб в Розуел, Ню Мексико, причината е блуждаещ балон, пуснат по Проекта „Могул“ — свръхсекретен проект за следене на радиационните равнища в атмосферата в случай на избухване на термоядрена война.

3. Самолети. Известно е, че комерсиални и военни самолети са предизвиквали появата на доклади за наблюдение на НЛО. Това важи особено в случая с тестовите полети на модернизирани експериментални самолети като бомбардировачите стелт. (Американските военни в действителност насърчават оповестяването на истории за летящи чинии, за да отклонят вниманието от свръхсекретните си проекти.)

4. Умишлени измами. Някои от най-известните снимки, за които се претендира, че на тях са заснели летящи чинии, в действителност са фалшификати. Една знаменита летяща чиния, на която се виждат прозорци и отсеци за приземяване, в действителност е модифицирана хранилка за пилета.

Поне 95 процента от наблюденията могат да бъдат отхвърлени на едно от горните основания. Но това все пак оставя открит въпроса за оставащите няколко процента необяснени случаи. Най-правдоподобните случаи на НЛО включват: а) многобройни наблюдения от независими свидетели, заслужаващи доверие, и б) доказателства от многобройни източници, като лично наблюдение и радар. Подобни съобщения се отхвърлят по-трудно, тъй като включват няколко независими критерия. Например през 1986 г. над Аляска било осъществено наблюдение на НЛО от полет 1628 на компанията JAL, което било проучено от FAA.^[9] НЛО-то било наблюдавано от пасажерите на полета на JAL. Също така то било проследено от наземен радар. По същия начин над Белгия през 1989–1990 г. имало масови радарни наблюдения на черни триъгълници, които били проследени от радарите и реактивните бързи изтребители на NATO. През 1976 г. било направено наблюдение над Техеран, Иран, което довело до многобройни повреди в системите на един реактивен бърз изтребител F–4, както било записано в документите на ЦРУ.

Това, което обезсърчава учените, е, че нито едно от хилядите записани наблюдения не привежда безспорно материално доказателство, което може да доведе до възпроизводими резултати в лабораторни условия. Досега не е бил открит и доставен нито един образец на извънземна ДНК, нито един извънземен компютърен чип или материално доказателство за кацане на извънземни.

Ако допуснем за миг, че подобно НЛО е по-скоро истински космически кораб, отколкото илюзия, бихме могли да се запитаме какъв вид космически кораб е той. Ето някои от характеристиките, записани от наблюдатели.

а) Движат зигзаговидно във въздуха.

б) Спират запалителите на автомобилните двигатели и разстройват подаването на електричество, докато минават край дадено място.

в) Реят се безшумно във въздуха.

Нито една от тези характеристики не се съгласува с описанието на ракетите, които сме разработили на Земята. Например всички известни ракети зависят от третия закон за движението на Нютон (на всяко действие има равно по сила противодействие). Но цитираните НЛО, изглежда, не притежават никакъв ауспух. А Г-силите (гравитационните сили), създадени от движещите се зигзаговидно летящи чинии, щяха да превишат сто пъти гравитационната сила на Земята и да сплескат всяко създание на Земята.

Възможно ли е подобни характеристики на НЛО да бъдат обяснени с използването на модерната наука? Във филми като „Земята срещу летящите чинии“ винаги се приема, че извънземни същества пилотират тези апарати. По-вероятно е обаче, ако такива апарати съществуват, те да са без екипаж (или екипажът да се състои от същества, които частично са изградени от органична материя и частично са механични). Това би обяснило как апаратът може да се придържа към модели, генериращи Г-сили, които в нормално състояние биха смазали всяко живо същество.

Кораб, който е в състояние да спре запалителите на автомобилните двигатели и да се движи безшумно във въздуха, навежда на мисълта за превозно средство, задвижвано с магнетизъм. Проблемът при магнитното задвижване е, че магнитите винаги имат два полюса — северен и южен. Ако поставите един магнит в магнитното поле на Земята, той просто ще се завърти (като стрелката на компас), а няма да се вдигне във въздуха като НЛО. Докато южният полюс на един магнит се движи в едната посока, северният полюс ще се движи в другата посока, затова магнитът се върти и не отива никъде.

Възможно решение на този, проблем би било използването на „монополюси“, т.е. магнити само с един полюс — било северен, било южен. Обикновено, ако счупите един магнит на две половини, не получавате два монополюса. Вместо това всяка половина от магнита става самостоятелен магнит със свой собствен северен и южен полюс, т.е. тя става друг диполюс (двуполюсен магнит). Така че, ако продължите да трошите един магнит, винаги ще получавате двойки от северен и южен полюс. (Този процес на счупване на един двуполюсен магнит за създаването на по-малки двуполюсни магнити продължава, докато се стигне до атомното равнище, където самите атоми са диполюси).

Проблемът пред учените е, че монополюси никога не са били наблюдавани в лабораторни условия. Физиците са се опитвали да фотографират следата от монополюс, движещ се през тяхното оборудване, и не са постигнали успех (като изключим една-единствена, много спорна снимка, направена в Станфордския университет през 1982 г.).

Въпреки че монополюси никога не са били регистрирани в лабораторни условия, физиците смятат, че във Вселената някога е имало изобилие от монополюси и това е станало веднага след Големия взрив. Тази идея е вградена в последните космологични теории за Големия взрив. Но тъй като Вселената се е раздула бързо след Големия взрив, гъстотата на монополюсите из цялата вселена е била разредена и затова днес не ги наблюдаваме в лабораторни условия. (Всъщност липсата на монополюси е накарало физиците да предложат идеята за инфлационната вселена. Така че понятието „остатъчни монополюси“ е установено във физиката.)

Затова можем да си представим, че една странстваща в Космоса раса би могла да овладее тези „първични монополюси“, останали след Големия взрив, като разпъне голяма магнитна „мрежа“ в открития космос. Щом съберат достатъчно монополюси, представителите й могат да се движат без усилие из Космоса, използвайки магнитните полеви линии, срещани из цялата галактика или на една планета, без да създават ауспух. Тъй като монополюсите са обект на силен интерес от много космолози, съществуването на такъв кораб със сигурност е съвместимо с настоящия начин на мислене във физиката.

И накрая, всяка извънземна цивилизация, която е напреднала достатъчно, за да изпраща междузвездни кораби из цялата вселена, със сигурност владее нанотехнологии. Това би означавало, че не е необходимо нейните междузвездни кораби да бъдат много големи и милиони от тях да бъдат изпращани, за да изследват обитаеми планети. Може би безлюдните луни биха представлявали най-добрите бази за такива нанокораби. Ако е така, може би нашата собствена луна е била посещавана в миналото от цивилизация от III тип — събитие, подобно на сценария, разигран във филма „2001: Одисея в Космоса“, който е може би най-реалистичното описание на среща с извънземна цивилизация. Повече от вероятно е апаратът да е без екипаж, да е робот и да е разположен на Луната. (Може да се окаже необходим още един век, преди нашата технология да напредне достатъчно, за да сканира цялата Луна за аномалии в радиацията и да открие древни доказателства за посещенията на нанокораби.)

Ако Луната наистина е била посещавана в миналото или е била нанотехническа база, това би обяснило защо НЛО не са непременно много големи. Някои учени се подиграват на НЛО, защото не съответстват на нито един от гигантските проекти за задвижване, обмисляни днес от инженерите, от рода на постояннотоковите въздушнореактивни синтезни двигатели, огромните платна, захранвани от лазер, и ядрените импулсни двигатели, които биха могли да достигат диаметър от няколко мили. НЛО могат да бъдат малки колкото реактивен самолет. Ако съществува постоянна база на Луната, която е останала от предишно посещение, в такъв случай не е необходимо НЛО да бъдат големи — те могат да се презареждат от наблизо разположената им лунна база. Затова наблюденията биха могли да свидетелстват за съществуването на разузнавателни кораби без екипаж, които излитат от лунната база.

Като се има предвид бързият напредък в SETI и откриването на извънслънчеви планети, контактът с извънземни форми на живот, ако допуснем, че има такива близо до нас, може да настъпи в рамките на този век, което прави от подобен контакт събитие, спадащо към Клас I на невъзможните неща. Ако наистина съществуват извънземни цивилизации в открития космос, въпросите, които се налагат от само себе си, са: Ще разполагаме ли някога със средство да стигнем до тях? Ами какво ще кажете за нашето далечно бъдеще, когато Слънцето започне да се разширява и да поглъща Земята? Дали нашата съдба наистина е при звездите?