Мичио Каку
Физика на невъзможното (17)

15. Прекогниция

Парадоксът е истина, която стои на главата си, за да привлича внимание.

Никълъс Фалета

Има ли такова нещо като прекогницията или виждането в бъдещето? Тази древна представа се среща във всички религии, връщайки ни при оракулите на гърците и римляните и при пророците от Стария Завет. Но в подобни истории прорицателският дар може да бъде и проклятие. В гръцката митология има един мит за Касандра, дъщерята на царя на Троя. Тя привлякла вниманието на бога на слънцето Аполон със своята красота. За да спечели сърцето й, Аполон я дарил със способността да вижда бъдещето. Но Касандра отблъснала предложенията на Аполон. В изблик на гняв той опорочил дарбата й така, че Касандра да може да вижда бъдещето, но никой да не й вярва. Когато Касандра предупредила жителите на Троя, че над тях е надвиснала гибел, никой не се вслушал в думите й. Тя предрекла вероломството с Троянския кон, смъртта на Агамемнон и дори собствената си гибел, но вместо да й обърнат внимание, троянците я сметнали за луда и я затворили.

Нострадамус, който е писал произведенията си през XVI в., а в по-нови времена Едгар Кейси, са твърдели, че могат да повдигнат воала на времето. Въпреки изказваните многократно твърдения, че техните предсказания са се сбъднали (например, че те са предрекли точно Втората световна война, убийството на Кенеди и падането на комунизма), неясният, алегоричен начин, по който много от тези ясновидци пишат, допуска най-различни противоречащи си тълкувания. Четиристишията на Нострадамус например са толкова лишени от конкретност, че всеки може да разпознае почти всичко в тях (и хората това правят). Ето съдържанието на едно четиристишие:

Разтърсващи земята огньове от световния център бучат:

около „Новия град“ тресе се Земята,

двама благородници дълго ще водят безплодна война

Нимфата на изворите излива нова, червена река.

Някои твърдят, че това четиристишие доказва, че Нострадамус е предвидил изгарянето на Кулите близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 година. Но през вековете на същото това четиристишие са били правени десетки други тълкувания. Образите са толкова неясни, че са възможни много тълкувания.

Прекогницията е и любим похват на летописците, които пишат за надвисналата гибел над кралете и за падането на империите. В произведението на Шекспир „Макбет“ прекогницията е от особено значение за сюжета на пиесата и за амбициите на Макбет, който среща случайно три вещици, които предвиждат неговото издигане като крал на Шотландия. Със своите пагубни амбиции, разпалени от предсказанието на вещиците, той се отправя на кървав и страшен поход, за да избие своите врагове, включително невинната жена на неговия съперник Макдъф, както и децата му, които също нямат вина.

След като извършва поредица от позорни дела, за да заграби короната, Макбет узнава от вещиците, че не може да бъде победен в битка или „непобедим ще е Макбет, додето не тръгне Бърнамският лес в полето към хълма Дънсинейн“ и че „неуязвим до сетния си ден си ти за всеки от жена роден“.^[1] Макбет се успокоява от това пророчество, тъй като една гора не може да се движи, а всички мъже са родени от жени. Но Големият Бърнамски лес наистина започва да се движи, когато войските на Макдъф, маскирани с клони от Големия Бърнамски лес, настъпват срещу Макбет, а самият Макдъф се оказва роден с цезарово сечение.

Въпреки че пророчествата в миналото имат толкова много алтернативни тълкувания и вследствие на това е невъзможно истинността им да бъде доказана, има една серия от предсказания, чийто анализ е лесен: предсказанията, в които се сочи точната дата на края на съществуването на Земята — Денят на Страшния съд. Във всички времена, след като в последната част на Библията — Откровението на Йоан, са описани с живописни подробности последните дни на Земята, когато хаосът и разрушението ще съпровождат пристигането на Антихриста и окончателното Второ пришествие на Христос, фундаменталистите са се опитвали да предскажат точната дата на Края на Дните.

Едно от най-прочутите от всички предсказания на Деня на Страшния съд е дело на астролози, които предрекли голямо наводнение, което щяло да сложи край на света на 20 февруари 1524 година. Предсказанието било направено въз основа на пресичането на пътищата на всички планети в небесата: Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Масова паника обхванала жителите на Европа. В Англия двадесет хиляди души избягали от домовете си, обзети от отчаяние. Около църквата „Сейнт Бартолъмю“ била изградена крепост, в която имало запаси от храна и вода за два месеца. Из цяла Германия и Франция хората се заели трескаво да строят големи ноеви ковчези, за да издържат на потопа. Граф фон Иглехайм дори построил огромен, триетажен ноев ковчег, готвейки се за събитието. Но когато настъпила най-сетне датата, от небето заръсил само лек дъждец. Настроението на тълпата изведнъж преминало от страх в гняв. Хората, които били продали цялата си собственост и били променили изцяло живота си, се почувствали предадени. Разярените тълпи се развилнели. Графът бил пребит с камъни до смърт, а стотици били убити, докато брожението било усмирено.

Християните не са единствените, които са се поддавали на силата на пророчествата. През 1648 г. Шабетай Зеви, синът на богат евреин от Смирна, се обявил за месия и предсказал, че светът ще приключи съществуването си през 1666 година. Красив, харизматичен и добре запознат с мистичните текстове от Кабалата, той бързо събрал група от непоколебимо верни последователи, които разпространили пророчествата му из цяла Европа. През пролетта на 1666 г. евреи от такива далечни страни като Франция, Германия и Унгария започнали да си стягат багажа, вслушани в призива на техния месия. Но по-късно през същата година Зеви бил арестуван от великия везир в Константинопол и бил окован във вериги и хвърлен в затвора. Изправен пред опасността да получи смъртно наказание, той захвърлил драматично своите еврейски одежди, сложил си турска чалма и приел исляма. Десетки хиляди от неговите последователи изоставили култа, обезверени напълно.

Пророчествата на оракулите отекват и в наши дни, като влияят върху живота на милиони хора по целия свят. В Съединените щати Уилям Милър обявил, че Денят на Страшния съд ще настъпи на 3 април 1843 година. Докато вестта за неговото пророчество се разнасяла из Съединените щати, по някаква случайност зрелищен метеоритен дъжд озарил нощното небе през 1833 година. Този дъжд, който бил най-силният по рода си, засилил още повече въздействието на пророчеството на Милър.

Десетки хиляди, повярвали на учението му последователи, наречени милърити, зачакали настъпването на Армагедон. Когато 1843 г. дошла и си отишла, без да настъпи Краят на Дните, милъритското движение се разцепило на няколко големи групи. Заради огромния брой последователи, всяка от тези фракции щяла да окаже значително въздействие върху религията. Една голяма фракция на милъритското движение се прегрупирала през 1863 г. и променила името си на Църква на адвентистите на Седмия ден, която днес разполага с около 14 милиона покръстени членове. Централно място в тяхната вяра заема предстоящото Второ пришествие на Христос.

Друга фракция на милъритите по-късно била привлечена от съчинението на Чарлс Тейз Ръсел, който отложил датата на Деня на Страшния съд и я прехвърлил през 1874 година. Когато тази дата също отминала, без да се случи нищо, той преразгледал предсказанието си, което се основавало на анализ на Големите пирамиди в Египет, и този път прехвърлил датата през 1914 година. Тази група по-късно била наречена Свидетелите на Йехова и в нея членуват повече от 6 милиона души.

Други последователи на милъритското движение обаче продължават да правят предсказания, като по този начин предизвикват нови разделения всеки път когато някое пророчество не се сбъдва. Една малка фракция от милърити е Клонка Давидова. Членовете й се отцепват от Адвентистите на Седмия ден през 50-те години на XX век. Те имат малка комуна в Уейко, Тексас, която попада под харизматичното влияние на един млад проповедник на име Дейвид Кореш, който говори хипнотизиращо за края на света. Тази група приключи сред пламъци съществуването си по време на трагичния си сблъсък с ФБР през 1993 г., когато бушуващ пъкъл погълна двора около тяхната сграда, изпепелявайки 76-ма членове на сектата, сред които и 27 деца. Сред загиналите бе и Кореш.

Можем ли да видим бъдещето?

Могат ли строгите научни тестове да докажат, че някои индивиди са в състояние да виждат бъдещето? В дванадесета глава се убедихме, че пътуването във времето може да бъде съвместимо със законите на физиката, но когато става дума за високоразвита цивилизация от III тип. Но дали прекогницията е възможна днес на Земята?

Сложни тестове, проведени в центъра „Райн“, навеждат на мисълта, че някои хора могат да виждат бъдещето, т.е. могат да разпознават карти, преди те да бъдат обърнати с лицето нагоре. Но неколкократно провежданите експерименти показват, че ефектът е твърде малък и често изчезва, когато други се опитат да повторят резултатите.

На практика прекогницията е трудно съвместима с модерната физика, защото нарушава каузалността — закона за причината и следствието. Следствията протичат след причината, а не обратното. Всички закони на физиката, които са били открити досега, се подчиняват на каузалността. Нарушаването й е сигнал за рухване на основите на физиката. Нютоновата механика намира здрава основа в лицето на каузалността. Законите на Нютон са толкова всеобхватни, че ако знаете мястото и положението на всички молекули във Вселената, можете да изчислите бъдещото движение на тези атоми. Така бъдещето става предвидимо. По принцип Нютоновата механика твърди, че ако разполагате с достатъчно мощен компютър, можете да пресметнете всички бъдещи събития. Според Нютон Вселената прилича на гигантски часовник, навит от Бога в началото на времето — часовник, който тиктака оттогава според Неговите закони. В теорията на Нютон няма място за прекогницията.

Назад във времето

Когато обсъждаме теорията на Максуел обаче, сценарият става много по-усложнен. Уравненията за светлината на Максуел имат не едно, а две решения — една „забавена“ вълна, която представлява стандартното движение на светлината от една точка към друга; и една „напреднала“ вълна, при която светлинният лъч се движи назад във времето. Това „напреднало“ решение идва от бъдещето и стига до миналото!

Когато учените се натъквали на това „напреднало“ решение, което се движи назад във времето, те просто го отхвърлили като математически куриоз. Тъй като забавените вълни предсказват толкова точно режима на работа на радиото, микровълните, телевизията, радара и X-лъчите, те просто изхвърлили „напредналото“ решение през прозореца. Забавените вълни са толкова поразително красиви и ефектни, че учените просто пренебрегват грозната близначка. Защо да си правят безразсъдни експерименти с успеха?

Но за физиците напредналата вълна бе мъчителен проблем през миналото столетие. Тъй като уравненията на Максуел са сред стълбовете на модерната епоха, всяко решение на тези уравнения трябва да бъде приемано много сериозно, дори ако изисква приемането на вълни от бъдещето. Изглежда, че е невъзможно да бъдат пренебрегнати напълно напредналите вълни от бъдещето. Защо природата на това най-фундаментално равнище би ни дала такова странно решение? Дали това е жестока шега, или има някакъв по-дълбок смисъл?

Мистиците започват да проявяват интерес към напредналите вълни, като изказват хипотезата, че те се появяват като послания от бъдещето. Може би, ако бяхме в състояние да овладеем някак тези вълни, щяхме да можем да изпратим послания назад в миналото и благодарение на това да предупредим предишните поколения за предстоящите събития. Бихме могли например да изпратим съобщение до нашите деди, живеещи през 1929 г., за да ги предупредим да продадат всичките си акции преди Големия крах на Нюйоркската фондова борса. Такива напреднали вълни нямаше да ни позволяват да посещаваме лично миналото, както е при пътуването във времето, но щяха да ни дадат възможност да изпращаме писма и съобщения в миналото, за да предупреждаваме хората за важни събития, които още не са се случили.

Напредналите вълни бяха мистерия, докато не бяха проучени от Ричард Файнман, силно заинтригуван от идеята за връщане в миналото. След като работи върху „Проекта Манхатън“, който довел до конструирането на първата атомна бомба, Файнман напуска Лос Аламос и отива в Принстънския университет, за да работи под ръководството на Джон Уилър. След като анализира оригиналните работи на Дирак върху електрона, Файнман открива нещо, което е много странно. Ако просто обърне посоката на времето в уравнението на Дирак, уравнението остава същото, в случай че обърне и електронния заряд. С други думи, един електрон, който се движи назад във времето, е същият като един антиелектрон, който се носи напред във времето! Един зрял физик би отхвърлил тази интерпретация, като я нарече просто трик, математическо жонглиране, което няма особен смисъл. Връщането във времето изглежда безсмислено, но уравненията на Дирак са ясни по този въпрос. С други думи, Файнман открива причината, поради която природата е дала решенията, свързани с връщането във времето, и те описват движението на антиматерията. Ако беше по-рутиниран, то Файнман може би щеше да хвърли това решение през прозореца. Но тъй като е завършил университета с нисък успех, той решава, че нищо не му коства да продължи да се занимава с куриоза.

Докато продължава да ровичка в тази главоблъсканица, младият Файнман забелязва нещо, което е още по-странно. Обикновено когато един електрон и един антиелектрон се сблъскат, те се анихилират взаимно и създават гама-лъч. Той рисува това на лист хартия: два обекта, които се сблъскват помежду си и предизвикват избухване на енергия.

Но в такъв случай, ако обърнете заряда на антиелектрона, той става обикновен електрон, който пътува назад във времето. После бихте могли да нарисувате същата диаграма, като стрелата на времето е обърната в обратна посока. Сега изглежда така, сякаш електронът отива напред във времето, като после изведнъж решава да обърне посоката. Електронът прави U-образно завъртане във времето и сега пътува назад във времето, предизвиквайки избухване на енергия по време на този процес. С други думи, това е същият електрон. Процесът на анихилация между електрон и антиелектрон се провежда с участието на един и същ електрон, който е решил да се върне назад във времето!

Така Файнман открива тайната на антиматерията: тя е само обикновена материя, която се движи назад във времето. Обикновеното наблюдение обяснява незабавно загадката защо всички частици имат античастичкови партньори — това се дължи на обстоятелството, че всички частици могат да се движат назад във времето и вследствие на това да се маскират като антиматерия. (Тази интерпретация е еквивалентна на „морето на Дирак“, споменато по-горе, но е по-проста и е общоприета в момента.)

Да си представим, че разполагаме с парче антиматерия и че то се сблъска с обикновена материя, предизвиквайки огромна експлозия. Налице са трилиони електрони и трилиони антиелектрони, които се анихилират взаимно. Но ако сте обърнал посоката на стрелата за антиелектрона, превръщайки го в електрон, който се движи назад във времето, това ще означава, че същият електрон се е движил зигзаговидно назад и напред във времето трилиони пъти.

Има и още един куриозен резултат: трябва да е налице само един електрон в парчето антиматерия. Същият електрон се движи с голяма скорост назад-напред, носейки се зигзаговидно във времето. Всеки път, когато той прави U-образно завъртане във времето, се превръща в антиматерия. Но ако направи още едно U-образно завъртане във времето, се превръща в още един електрон.

(След това заедно със своя научен ръководител Джон Уилър Файнман изказва предположението, че може би цялата вселена се състои само от един електрон, който се движи зигзаговидно назад-напред във времето. Представете си, че от хаоса на първоначалния Голям взрив е бил създаден един-единствен електрон. Трилиони години по-късно този един-единствен електрон накрая би бил изправен пред катаклизма на Последния ден, където би направил едно U-образно завъртане и би се върнал назад във времето, излъчвайки гама-лъч по време на процеса. След това би се завърнал в първоначалния Голям взрив и после би извършил още едно U-образно завъртане. След това електронът ще извършва неколкократни пътувания назад-напред, от Големия взрив до Последния ден. Нашата вселена през XXI в. е само един отрязък от времето на пътуването на този електрон, в който наблюдаваме трилиони електрони и антиелектрони, т.е. видимата вселена. Колкото и странна да изглежда тази теория, тя би обяснила един куриозен факт от квантовата физика: защо всички електрони са едни и същи. Във физиката не можете да лепнете етикет на електроните. Няма зелени електрони или електрони на Джони. Електроните нямат индивидуалност. Не можете да „маркирате“ един електрон, както учените понякога маркират животни в дивата природа, за да ги изследват. Може би причината за това е, че цялата вселена се състои от един и същ електрон, който само отскача назад-напред във времето.)

Но ако антиматерията е обикновена материя, която се движи назад във времето, дали е възможно да изпратим съобщение в миналото? Дали е възможно да изпратим днешния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ на самите нас в миналото, така че да можем да спечелим неочаквано много пари на фондовата борса?

Отговорът е отрицателен.

Ако се отнасяме към антиматерията само като към още една екзотична форма на материята и после извършим експеримент с антиматерия, не настъпват нарушения на каузалността. Причината и следствието остават същите. Ако обърнем стрелата на времето за антиелектрона, изпращайки го назад във времето, ние извършваме само една математическа операция. Физиката остава същата. Нищо не се е променило във физично отношение. Всички експериментални резултати остават същите. Затова е абсолютно логично да гледаме на електрона като на частица, която се движи назад и напред във времето. Но всеки път когато електронът се движи назад във времето, той просто реализира миналото. Затова изглежда така, сякаш напредналите решения от бъдещето наистина непременно трябва да се подчиняват на последователна квантова теория, но в крайна сметка не нарушават каузалността. (На практика, без тези странни напреднали вълни, каузалността в квантовата теория би била нарушена. Файнман показва, че ако прибавим приноса на напредналите или забавените вълни, ще установим, че условията, които биха могли да нарушат каузалността, биват балансирани точно. Така антиматерията е крайно необходима за запазването на каузалността. Без антиматерията каузалността може да рухне.)

Файнман продължава да се занимава с тази налудничава идея, докато накрая я развива в завършена квантова теория на електрона. Неговото творение квантовата електродинамика (КЕД), е верифицирана експериментално с точност от едно на 10 милиарда, което я прави една от най-прецизните теории на всички времена. Тя му спечелва, заедно с колегите му Юлиан Швингер и Шин-Итиро Томонага, Нобеловата награда през 1965 година.

(По време на речта при получаването на наградата, произнесена от Файнман, той казва, че като млад импулсивно се влюбил в тези напреднали вълни от бъдещето така, както младеж се влюбва в красиво момиче. Днес това красиво момиче се е развило напълно и е станало зряла жена, която е майка на много деца. Едно от тези деца е неговата теория на квантовата електродинамика.)

Тахиони от бъдещето

Освен напредналите вълни от бъдещето (които са доказали неколкократно своята полезност за квантовата теория) има още една странна концепция от квантовата теория, която изглежда също толкова налудничава, но може би не е така полезна. Това е идеята за „тахионите“, която се появява редовно в „Стар Трек“. Всеки път когато на създателите на „Стар Трек“ им е необходим някакъв вид нова енергия за извършването на някаква магическа операция, те викат на помощ тахионите.

Тахионите живеят в странен свят, в който всяко нещо се движи по-бързо от светлината. Когато тахионите губят енергия, те се движат по-бързо, което противоречи на здравия разум. На практика, ако загубят цялата си енергия, те ще се движат с неограничена скорост. Когато тахионите получават енергия обаче, забавят ход, докато достигнат скоростта на светлината.

Това, което прави тахионите толкова странни, е, че идват с имагинерна маса. (Под „имагинерна“ разбираме, че тяхната маса е била умножена по квадратен корен от минус едно или „I“.) Ако просто вземем прочутите уравнения на Айнщайн и заменим „m“ с „Im“, става нещо изумително. Най-неочаквано частиците започват да се движат по-бързо от светлината.

Този резултат поражда странни ситуации. Ако един тахион преминава през материя, той губи енергия, защото се сблъсква с атомите. Но докато губи енергия, той повишава скоростта си, което увеличава допълнително неговите сблъсъци с атомите. Тези сблъсъци трябва да го принудят да загуби още енергия и вследствие на това да увеличи още повече скоростта си. Когато това създаде един порочен цикъл, тахионът по естествен път придобива неограничена скорост изцяло благодарение на себе си!

(Тахионите се различават от антиматерията и от отрицателната материя. Антиматерията притежава положителна енергия, движи се със скорост, която е по-ниска от тази на светлината и може да бъде създадена в ускорителите на частици. Според теорията тя пада надолу под въздействие на гравитацията. Антиматерията съответства на обикновената материя, която се движи назад във времето. Отрицателната материя притежава отрицателна енергия и също се движи със скорост, която е по-ниска от тази на светлината, но се издига нагоре под влияние на гравитацията. В лабораторни условия никога не е била откривана отрицателна материя. Употребена в големи количества, на теория тя може да бъде използвана за захранване с енергия на машини на времето. Тахионите се движат по-бързо от светлината и притежават имагинерна маса. Не е ясно дали те се издигат нагоре или падат надолу под въздействието на гравитацията. Те също никога не са били откривани в лабораторни условия.)

Колкото и да са странни тахионите, те са били изучавани сериозно от физици, сред които покойният Джералд Файнбърг от Колумбийския университет и Джордж Съдаршан от Тексаския университет в Остин. Проблемът се състои в това, че никой не е наблюдавал никога тахион в лабораторни условия. Ключовите експериментални доказателства за съществуването на тахионите биха представлявали нарушение на каузалността. Файнбърг дори предлага физиците да изследват лазерен лъч, преди той да бъде пуснат. Ако тахионите съществуват, може би в такъв случай светлината от лазерния лъч може да бъде открита още преди апаратът да бъде включен.

В научнофантастичните разкази тахионите биват използвани редовно за изпращането на съобщения в миналото до ясновидци. Но ако човек проучи физиката на това явление, не е ясно дали то е възможно. Файнбърг например смята, че излъчването на тахион, отиващ напред във времето, е идентично на поглъщането на един отрицателно-енергиен тахион, който се движи назад във времето (подобно на ситуацията, свързана с антиматерията) и вследствие на това няма нарушение на каузалността.

Ако оставим настрана научната фантастика, днес модерната интерпретация на тахионите е, че те може би са съществували в мига на Големия взрив, нарушавайки каузалността, но вече не съществуват. На практика те може да са играли изключително важна роля в предизвикването на „взривяването“ на Вселената. В този смисъл тахионите са от огромно значение за някои теории за Големия взрив.

Тахионите притежават едно специфично свойство. Когато ги вмъкнете в някоя теория, те дестабилизират „вакуума“, т.е. най-ниското енергийно състояние на една система. Ако една система притежава тахиони, тя се намира във „фалшив вакуум“, затова системата е нестабилна и ще изпадне в състояние на истински вакуум.

Представете си бент, който задържа водата в едно езеро. Това представлява „фалшивият вакуум“. Въпреки че бентът изглежда съвсем стабилен, има енергийно състояние, което е по-ниско от него. Ако в бента се появи пукнатина и водата започне да избликва от тази цепнатина в него, системата достига истинския вакуум, докато водата тече към земята, намираща се на морското равнище.

По същия начин учените смятат, че Вселената преди Големия взрив първоначално е започнала съществуването си от състояние на фалшив вакуум, в който е имало тахиони. Но присъствието на тахионите означава, че това не е най-ниското енергийно състояние и системата е нестабилна. В континуума пространство-време се появява съвсем малка „цепнатина“, която представлявала истинският вакуум. Докато цепката се уголемявала, се появява едно мехурче. Извън мехурчето тахионите съществували все още, но вътре в мехурчето изчезват всички тахиони. Докато мехурчето се разширява, ние откриваме Вселената такава, каквато я знаем, без тахиони. Това е Големият взрив.

Една теория, която космолозите приемат много сериозно, гласи, че един тахион, наречен „инфлацион“, е стартирал първоначалния процес на разширяване. Както споменахме по-горе, според теорията за инфлационната вселена, Вселената е започнала съществуването си като съвсем малко мехурче от континуума пространство-време, което е претърпяло турбозареден инфлационен период. Физиците са убедени, че Вселената е започнала съществуването си в състояние на фалшив вакуум, в който инфлационното поле е представлявало един тахион. Но присъствието на един тахион е дестабилизирало вакуума и са се образували съвсем малки мехурчета. Във вътрешността на едно от тези мехурчета инфлационното поле приело състоянието на истински вакуум. После това мехурче започнало да се разширява бързо, докато се превърнало в нашата вселена. Във вътрешността на нашето мехурче-вселена е изчезнало раздуването, затова тахионът вече не може да бъде открит във Вселената. Така че тахионите представляват едно странно квантово състояние, в което обектите се движат по-бързо от светлината и може би дори нарушават принципа на каузалността. Но те са изчезнали преди много време и по всяка вероятност са породили самата вселена.

Всичко това може да звучи като безполезна хипотеза, която не е доказуема експериментално. Но теорията за фалшивия вакуум бе подложена на своя първи експериментален тест, който започна през 2008 г., когато Големият адронен колайдер (LCH) бе пуснат в действие близо до Женева, Швейцария. Една от основните цели на LHC е откриването на „Хигс бозона“, последната частица в стандартния модел, която тепърва трябва да бъде открита. Тя е липсващото парченце от този пъзел. (Хигс частицата е толкова важна, но неуловима, че Нобеловият лауреат Леон Ледърман я нарече „Частицата Бог“.)

Физиците смятат, че Хигс бозонът първоначално е започнал съществуването си като тахион. Във фалшивия вакуум нито една от субатомните частици не притежава маса. Но нейното присъствие дестабилизира вакуума и Вселената прави преход към един нов вакуум, в който Хигс бозонът се превръща в обикновена частица. След прехода от тахион в обикновена частица субатомните частици вече притежават маса, която измерваме днес в лабораторни условия. Така откриването на Хигс бозона не само ще завърши последната липсваща част от стандартния модел, но и ще потвърди истинността на твърдението, че някога е съществувало тахионно състояние, но то е било преобразувано в обикновена частица.

Ако направим резюме на тази глава, трябва да кажем, че прекогницията се изключва от Нютоновата физика. Желязното правило на причината и следствието никога не се нарушава. В квантовата теория са възможни нови състояния на материята като антиматерията, която съответства на материята, която се движи назад във времето, но каузалността не се нарушава. На практика в една квантова теория антиматерията е крайно необходима за възстановяването на каузалността. На пръв поглед тахионите като че ли нарушават каузалността, но физиците смятат, че тяхната истинска задача е била да възпламенят Големия взрив и вследствие на това те вече не могат да бъдат наблюдавани никъде.

Следователно прекогницията трябва да бъде изключена, поне в предвидимото бъдеще, което я причислява към Клас III на невъзможните неща. Ще бъде предизвикано силно разклащане на самите основи на модерната физика, ако съществуването на прекогницията някога бъде доказано във възпроизводими експерименти.