Ришел Мийд
Академия за вампири (7)

Глава 7

Минаха две седмици и аз, потопена в живота в Академията, скоро забравих за легендата за Анна. Шокът от завръщането ни също позаглъхна твърде бързо, така че постепенно навлязохме в познатия ни дневен ритъм. Моето ежедневие се ограничаваше до посещенията ми в църквата, до обедите с Лиса и откъслечните прояви на социален живот, които можех да си позволя през свободното ми време. Но тъй като не разполагах със свободно време, не ми бе трудно да стоя настрани от всеобщото внимание, макар че от време на време си открадвах по малко забавление. Независимо обаче от всичките ми приказки пред Лиса да го „даваме тихо и кротко“, аз просто не можех да се променя. Обичах да флиртувам. Обичах купоните, обичах също да сипя в часовете хапливи остроумни забележки.

Новата й роля на инкогнито подвизаваща се особа от кралски произход привличаше вниманието просто защото беше толкова различна от стила на живот преди бягството ни. Повечето около нас скоро привикнаха с това, примирявайки се с факта, че принцеса Драгомир бе слязла от социалната сцена и се задоволяваше само с компанията на Натали и нейната групичка. Самата Натали с неспирното си дърдорене често ме подлудяваше толкова, че изпитвах желание да си блъскам главата в най-близката стена, но наистина беше мила — или поне доста по-мила от повечето кралски особи — така че през повечето време ми беше приятно да съм край нея.

 

 

Точно както Кирова ми се бе заканила, през цялото време тренирах и работех усърдно. Но колкото повече време минаваше, толкова повече тялото ми преставаше да ме мрази. Мускулите ми се пооформиха, физическата ми издръжливост се увеличи. Все още задникът ми получаваше доста ритници в практическите упражнения, но не беше чак толкова зле, което си беше все пак някакво постижение. Новият ми дневен режим обаче се отрази зле върху кожата ми. Многочасовият престой на открито разваляше лицето ми и само непрестанната подкрепа на лосионите на Лиса за поддържане на кожата ме предпазваше от издайническите белези на преждевременното състаряване. Но мазилата й не ми помагаха много срещу мазолите по дланите и ходилата.

Двамата с Дмитрий скоро си изработихме нещо като стандартна дневна програма. Мейсън май се оказа прав, като заяви, че Дмитрий бил асоциален тип. По начало Дмитрий не общуваше охотно с другите пазители, макар всички те да се отнасяха с уважение към него. Аз също се изпълвах с все повече респект, колкото по-дълго ме тренираше, макар че не разбирах докрай същността на тренировъчните му методи. Все пак поне на пръв поглед не изглеждаха много противни. Винаги започвахме с леки упражнения в гимнастическия салон за последователно загряване и отпускане на мускулатурата, след което ме изпращаше навън да тичам и да се уча да се боря с все по-хапещия студ на късната есен в Монтана.

Един ден, когато бяха изтекли към три седмици след завръщането ми в Академията, се отбих в гимнастическия салон преди часовете. Заварих го там, изтегнал се върху един дюшек, зачетен в някаква книга от Луи Л’Амур. Някой беше донесъл в съблекалнята портативен CD-плейър и макар отначало това да ми допадна, не можеше да се каже същото за песента, която след малко зазвуча: „Когато гълъбите плачат“ на Принс. Смущаващо бе, че знаех името на това парче, но това беше заради една от моите бивши съквартирантки, която си припадаше по всичко, що бе съчинено през осемдесетте.

— Здрасти, Дмитрий — поздравих го аз и захвърлих сака си на пода. — Зная, че това в момента е най-новият хит в Източна Европа, но не мислиш ли, че ще е по-добре да послушаме нещо, което не е било записано преди моето раждане?

Само очите му проблеснаха срещу мен. Нищо друго по него дори не трепна.

— На теб какво ти влиза в работа? Аз съм този, който го слуша. А ти би трябвало да тичаш навън.

Свих устни в кисела гримаса, преди да опра крака си върху най-близката пръчка от шведската стена, за да се посветя на опъването на сухожилията на бедрата. Все пак общо взето Дмитрий проявяваше добронамерена толерантност спрямо хапливите ми подмятания. Стига да не клинчех от тренировките, явно нямаше нищо против моите непрестанно сипещи се забележки.

— Слушай — пак се обадих, след като се заех със следващата серия от разтягания на крайниците си, — за какво впрочем ми е нужно цялото това търчане навън? Искам да кажа, че осъзнавам значението на общата физическа подготовка и така нататък, ама не може ли да се заема с нещо, което да ми е полезно при нанасянето на удари? Ударите на спаринг-партньорите ми продължават да ме побъркват при груповите упражнения.

— Може би трябва да удряш по-силно — отвърна ми сухо той.

— Говоря сериозно.

— При теб това никога не се знае. — Остави книгата, но не промени удобната си поза. — Работата ми е да те подготвя да браниш принцесата и да се бориш със създанията на мрака, нали така?

— Да.

— Тогава ми отговори как ще решиш следната задача: да допуснем, че отново си наумиш да я отвлечеш оттук, за да я отведеш в някой търговски център. И докато си там, един стригой те нападне. Какво ще направиш?

— Зависи от това в какъв магазин сме.

Той ме изгледа кръвнишки.

— Добре де. Ще го промуша със сребърен кол.

Сега вече Дмитрий се надигна и кръстоса крака само с едно гъвкаво движение. Не можех да си обясня как някой толкова висок човек можеше да е толкова грациозен.

— О? — Вдигна многозначително черните си вежди. — Нима притежаваш сребърен кол? А знаеш ли как да го използваш?

Отклоних поглед от тялото му и се намръщих. Изработен чрез магия с основните елементи, сребърният кол представляваше най-смъртоносното оръжие, което можеше да попадне в ръцете на пазителите. Да промушиш стригой в сърцето с такъв кол, означаваше сигурна смърт. Остриетата на тези сребърни колове бяха смъртоносни и за мороите, затова не се даваха много лесно на начинаещите. Моите съученици тепърва щяха да усвояват техниките на боравене с тях. Досега бях тренирала малко с това тъй опасно оръжие, но след завръщането ни никой още не ми бе позволил да припаря до него. За щастие съществуваха още два метода за ликвидиране на стригоите.

— Добре. Ще му отрежа главата.

— Като пренебрегнем факта, че нямаш оръжие, с което да го извършиш, как ще компенсираш неблагоприятното стечение на обстоятелствата, че той може да е с две глави по-висок от теб?

Изправих се, тъй като се бях навела, за да докосна върховете на пръстите на краката си, и се троснах раздразнено:

— Е добре де, тогава ще го изгоря жив.

— Отново ти задавам същия въпрос: с какво ще го извършиш?

— Уф, стига. Предавам се. Нали знаеш отговора. Само ме объркваш. И така, да започнем отначало: аз съм в търговски център и виждам един стригой. Какво трябва да направя според теб?

Изгледа ме право в очите, без да примигне дори.

— Да побегнеш.

Успях да потисна желанието си да запратя нещо по него. Щом приключих с разтягането, той ми съобщи, че ще излезе да бяга с мен. Това вече бе новост. Може би бягането ни заедно щеше да ме осветли повече относно репутацията му на превъзходен професионален убиец.

Излязохме навън в студената октомврийска вечер. За мен още бе странно завръщането ми към шантавото разписание във вампирската академия. Тъй като учебните занятия щяха да започнат след около час, можеше да се очаква слънцето да изгрява, а не да залязва. Но то още блещукаше над хоризонта на запад, засипвайки с оранжево сияние заснежените хребети на планините в далечината. Толкова късно следобед слънцето не топлеше и аз скоро усетих как леденият въздух пронизва дробовете ми, изгарящи за кислород. Не разговаряхме. Той забавяше темпото си, за да се изравни с мен, така че през цялото време тичахме редом.

Сега обаче нещо друго започна да ме безпокои; внезапно осъзнах колко силно жадувах за одобрението му. Затова усилих темпото си, напрягайки докрай мускулите и дробовете си. Дванадесетте обиколки по трасето се равняваха на почти пет километра. Оставаха ни още девет.

Когато навлязохме в предпредпоследната обиколка, покрай нас минаха двама от по-малките, подготвяйки се за груповите упражнения, към които скоро щях да се присъединя и аз. Като ме видя, Мейсън се провикна:

— В добра форма си, Роуз!

Аз му се усмихнах и му махнах с ръка.

— Забавяш темпото — озъби ми се Дмитрий, като видя, че се загледах по момчетата. Суровият му тон ме сепна. — Това ли е най-доброто, което можеш да покажеш? Не можеш ли по-бързо? Толкова ли лесно се разсейваш?

Засрамена, аз увеличих скоростта на бягане, въпреки че тялото ми гневно възнегодува. Приключихме с дванадесетте обиколки и когато той засече времето, се оказа, че сме финиширали с две минути по-рано от най-доброто ми време досега.

— Не е зле, а? — Ликувах, когато се върнах в гимнастическия салон. — Може би ще успея да избягам, преди стригоите да ме настигнат в търговския център. Но не е сигурно как Лиса ще се справи.

— Ще бъде наред, ако ти си с нея.

Изгледах го изненадано. Това бе първият комплимент, който ми правеше, откакто бях започнала да тренирам с него. Кафявите му очи неотстъпно ме наблюдаваха, едновременно одобрително и развеселено.

И тогава то се случи.

Все едно, че някой ме удари по главата. Остро и пронизващо. Истински ужас експлодира в главата и в цялото ми тяло.

Заедно с по-дребни пристъпи на режеща болка. Зрението ми се замъгли и за миг сякаш вече не се намирах там, където бях съвсем доскоро. Бягах надолу по стръмна стълба, изплашена и отчаяна, трябваше да се измъкна оттам, да открия… себе си.

Зрението ми се проясни и аз отново се озовах в гимнастическия салон и извън главата на Лиса.

Без да кажа нито дума на Дмитрий, хукнах с все сили към спалното помещение на мороите. Нямаше значение, че допреди малко краката ми бяха подложени на сериозно изтощение от поредния минимаратон. Сега тичаха неуморно и бързо, сякаш ми бяха присадили съвсем нови. Знаех, че зад мен Дмитрий ме настига, чух го да пита какво не е наред. Но не можех да му отговоря. Имах една-единствена задача: да се добера до спалното помещение.

Високият тъмен силует на обвитата с бръшлян сграда тъкмо се изпречи пред погледа ми, когато едва не се сблъсках с Лиса, тичаща насреща ми с лице, обляно в сълзи. Заковах се на място. Дробовете ми сякаш щяха да се пръснат.

— Какво не е наред? Какво се случи? — запитах задъхано, като я сграбчих за ръцете, за да я принудя да ме погледне право в очите.

Ала тя не ми отговори. Само обви ръце около мен, за да се разхлипа на гърдите ми. Задържах я така, притисната до мен, като само галех дългата й копринена коса и й повтарях, че всичко е наред… независимо какво се е случило. И честно казано в този миг не се вълнувах много какво точно е станало. Аз бях при нея и тя беше в безопасност. Това бе всичко, което имаше значение. Дмитрий се втурна към нас, нащрек, готов да реагира срещу всяка заплаха. С него до нас аз се почувствах по-сигурна.

След половин час се струпахме в стаята на Лиса заедно с още трима други пазители, госпожа Кирова и високата надзирателка. За пръв път идвах в стаята на Лиса. Натали се бе уредила да бъде нейна съквартирантка и двете половини на стаята бяха като илюстрация в учебник за контрасти. Кътът на Натали изглеждаше изпълнен с живот, с много снимки по стената и пъстроцветна дамаска на леглото с волани по края, явно внесена отвън, понеже в цялата Академия не можеше да се открие подобна шарения. Докато Лиса, както и аз, имаше много малко вещи, така че нейната половина от общата стая бе почти гола. Върху стената над леглото бе залепена само една фотография, направена при последното празнуване на Хелоуин, където и двете бяхме облечени като феи, с криле и блестящ грим. Като видях снимката, си спомних колко весело си живеехме тогава и тъпа болка стегна гърдите ми.

При цялата тази възбуда и суматоха никой не се сети, че не бе редно аз да присъствам тук. Отвън в коридора се струпаха още момичета от мороите, които се опитваха да разберат какво става вътре. Натали си проправи път сред тях, докато се чудеше от какво бе предизвикана бъркотията в нейната стая. Но когато откри причината, тя се закова на място.

По лицата на почти всички, вперили погледи към леглото на Лиса, беше изписан ужас и погнуса. Върху възглавницата й бе просната лисица с червеникавооранжева козина, тук-там с бели петна. Изглеждаше толкова нежна и крехка, така удобно сгушила се, че можеше да мине за домашен любимец, може би котка или някое друго животинче, което обичаш да взимаш в ръце и да притискаш към гърдите си.

С изключение на факта, че гърлото й бе прерязано.

Вътрешността на среза изглеждаше розова, подобна на желе. Кръвта се бе стекла надолу по жълтата кувертюра на леглото и бе образувала голямо тъмночервено петно насред постелята. Очите на лисицата бяха втренчени нагоре, в тях се четеше шок, сякаш не можеше да повярва, че това се бе случило.

Повдигна ми се, но се насилих да не отвръщам очи. Не можех да си позволя да бъда гнуслива и мекушава. Един ден сигурно ще се наложи да убия някой стригой. Ако не мога да се справя с една лисица, никога няма да оцелея в истинска битка на живот и смърт.

Това, което бе сполетяло лисицата, беше гадно и извратено, очевидно сторено от някой извратен ненормалник. Лиса гледаше безмълвно, със смъртнобледо лице, а накрая дори пристъпи няколко крачки напред, неволно протягайки ръка. Това варварско злодеяние я бе потресло до дъното на душата й, знаех го, защото добре помнех колко много обичаше животните. И тя ги обичаше, и те я обичаха. Докато живеехме сами, тя често ме молеше да си вземем някой домашен любимец, ала аз неизменно й отказвах, като й припомнях, че не можем да се грижим за него, след като във всеки един момент може да ни се наложи да се спасяваме с бягство през глава. Освен това животните ме мразеха. Затова тя се задоволяваше да помага и да утешава изгубили се животинчета, както и да се сприятелява с кучетата или котките на съседите като котарака Оскар например.

Но не можеше да се погрижи за тази лисица. За нея нямаше връщане назад, но дори и сега с удивление видях изписаното по лицето й желание някак си да стори нещо за нея, както бе свикнала да помага на всичко живо около себе си. Хванах я за ръката, за да я дръпна настрани, защото внезапно си спомних един наш разговор отпреди две години:

— Какво е това? Да не е врана?

— Прекалено е голяма. По-скоро е гарван.

— Мъртъв ли е?

— Да. Определено е мъртъв. Не го докосвай.

Само че тогава тя не ме послуша. Надявах се поне сега да се вслуша в съвета ми.

— Още дишаше, когато се прибрах в стаята — прошепна ми Лиса, вкопчила се в ръката ми. — Макар и едва-едва. О, Господи, толкова е разтърсващо. Трябва много да е страдала.

Усетих как в гърлото ми се надигна горчилка. В никакъв случаи не биваше да повръщам.

— А ти да не би?…

— Не. Искаше ми се… но… и тъкмо се канех да…

— Тогава забрави за това — прекъснах я остро. — Глупаво е. Глупава хлапашка шега. Ей сега ще почистят. Ако поискаш, вероятно ще ти дадат нова стая.

Тя се извърна към мен с див блясък в очите.

— Роуз, помниш ли… че ние с теб веднъж…

— Спри — отсякох аз. — Забрави за онова. Сега не е същото.

— Ами ако някой е видял? Ами ако някой знае?

Стегнах хватката си около ръката й, дори забих нокти в кожата й, за да привлека вниманието й. Тя се сепна рязко.

— Не. Не е същото. Онова няма нищо общо с това. Чуваш ли ме? — Усещах вперените в нас погледи на Натали и Дмитрий. — Всичко ще бъде наред. Всичко ще е наред.

Лиса кимна, макар че изражението й подсказваше, че не ми е повярвала.

— Почистете всичко тук — разпореди Кирова на надзирателката. — И проверете дали някой е видял нещо.

Най-после някой се досети, че аз бях тук и заповяда на Дмитрий да ме отведе, въпреки че разгорещено ги молех да ме оставят при Лиса. Той ме поведе обратно към спалните помещения на начинаещите. Не проговори, докато не стигнахме там.

— Ти знаеш нещо. Нещо за случилото се. Това ли имаше предвид, когато предупреди директор Кирова, че Лиса е в опасност?

— Не зная нищо. Било е само някаква тъпа шега.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е направил? И защо?

Замислих се. Преди да избягаме оттук, бих могла да посоча много хора като евентуални извършители. Това се дължеше на начина ни на живот, защото тогава бяхме много популярни. Но сега? Лиса водеше доста по-скромен живот. Единствената личност, която наистина ни мразеше и презираше, беше Мия, но тя май винаги предпочиташе да води битките си с нас чрез думи, а не с действия. Но дори и да бе решила да предприеме нещо по-агресивно, защо ще прави това? Подобно нещо не беше типично за нея. Съществуваха милион други начини да си го върнеш на някого, който те дразни.

— Не — отговорих му. — Нямам никаква представа.

— Роуз, ако знаеш нещо, кажи ми го. Ние с теб сме в един отбор. Длъжни сме да я защитим. А това днес беше сериозно.

Извърнах се, решила да насоча към него гнева си от инцидента с лисицата.

— Да, сериозно е. Всичко е толкова сериозно. Ако продължаваш да ме караш само да тичам по цял ден, кога ще се науча да се бия, за да мога да я защитавам! Щом толкова искаш да й помогнеш, тогава ме научи на нещо! Научи ме как да се сражавам, защото вече зная как да се спасявам с бягство.

До този миг не бях осъзнала колко силно копнеех да се науча да побеждавам в истински схватки, колко страстно желаех да се докажа пред него, пред Лиса, пред всички останали. Инцидентът с лисицата ме накара да се почувствам безпомощна, а това никак не ми допадаше. Исках да направя нещо, каквото и да е.

Дмитрий понесе спокойно избухването ми, без по лицето му да трепне и мускул. Когато свърших, просто ми махна с ръка да вървя напред, все едно че нищо не бях казала:

— Хайде, върви. Иначе ще закъснееш за упражненията.