Ришел Мийд
Академия за вампири (20)

Глава 20

Чак ченето ми увисна. — Ъ… какво… чакай, ти… имаш предвид секс!? — Смайването ми бе толкова голямо, че не успях да измисля нещо по-добро. Мейсън реши, че съм изпаднала в шок. Джеси пък имаше вид на кандидат за самоубиец.

— Разбира се, че имам предвид секс. Тя каза, че ще го направи, ако кажем, че ти… е, знаеш де…

Сбърчих нос.

— Вие, момчета, да не сте го направили и двамата, хм, едновременно?

— Не — отрече с отвращение Джеси. Ралф обаче май нямаше нищо против.

— Господи — измърморих аз и отметнах косата от лицето си. — Просто не мога да повярвам как може тя да ни мрази толкова много.

— Хей, почакай — възкликна Джеси, явно прозрял намека ми. — Какво означава това? Ние не сме толкова лоши. Пък нали ти и аз… ние де, бяхме съвсем близо до…

— Не. Въобще не бяхме близо. — Мейсън отново прихна от смях, а на мен ми хрумна една мисъл. — Когато… когато това се е случило, то… тогава тя все още е ходела с Ейрън.

И трите момчета кимнаха.

— Брей.

Мия наистина ни мразеше. Тя бе прекрачила невидимия праг и от бедна девойка, унизена и отритната от брата на едно момиче, беше навлязла в територията на социопатите. Преспала е с онези двамата и в същото време е мамила приятеля си, докато се преструваше, че го обожава до умопомрачение.

Когато се отдалечихме от тях, Джеси и Ралф изглеждаха невероятно облекчени. Мейсън преметна дружески ръка през раменете ми.

— Е? Какво мислиш? Страшен съм, нали? Можеш да ми го признаеш. Няма да възразя.

Засмях се.

— А как успя да ги накараш?

— Дължаха ми услуга. Прибягнах до някоя и друга заплаха. Допринесе и фактът, че Мия с нищо не можеше да ги принуди да мълчат.

Спомних си предложението на Мия от онзи ден. Не смятах, че е чак толкова безпомощна, но не му го казах.

— Ще започнат да го разказват на всички в понеделник — продължи той. — Обещаха ми. Към обяд вече всеки ще знае.

— А защо не още сега? — нацупих се аз. — Преспали са с момиче. Нея ще я заболи повече, ако се разчуе.

— Да. Вярно. Те не искаха да се занимават с това тази вечер. Ако искаш, можеш да започнеш да го разказваш на останалите. Дори и плакат можем да опънем.

След като Мия толкова пъти ме бе наричала мръсница и курва? Идеята не беше за отхвърляне.

— Можеш ли да намериш отнякъде флумастери и хартия?

Думите ми обаче заглъхнаха, като се загледах в другия край на гимнастическия салон, където Лиса беше обкръжена от почитателите си. Ейрън бе обвил ръка около кръста й. Беше облякла плътно прилепваща, лъскава, розова рокля с нюанс, какъвто аз никога не бих могла да си позволя. Русата й коса бе вдигната на кок, прикрепен с кристални игли за коса. Почти като корона. Принцеса Василиса.

Същите чувства, както и по-рано, се предадоха от нея на мен — гняв и възбуда. Тази вечер явно не ми е било писано да се отдам, както аз си знам, изцяло на забавленията.

Откъм другия край на салона, скрит в тъмнината, я гледаше Кристиан. Почти неразличим в сенките.

— Престани — скара ми се Мейсън, като видя как я гледам. — Поне тази вечер не се тревожи за нея.

— Трудно ми е да се въздържа.

— Ама това те прави да изглеждаш депресирана. А в тази рокля си прекалено секси, за да изглеждаш депресирана. Хайде, ето го Еди.

Той ме повлече натам, но не преди да хвърля през рамо един последен поглед към Лиса. За миг погледите ни се срещнаха. През връзката ни проблесна искра на съжаление.

Но скоро успях да си я избия от главата — фигуративно казано — и съумях да надяна весела маска на лицето си, когато се присъединихме към група първокурсници. Спечелихме всеобщото внимание, като им разказахме за скандала с Мия. Грозно или не, но ме сгря мисълта, че съм изчистила името си и съм си отмъстила. Мейсън ме караше да се чувствам удивително добре. Хлапаците от нашата група незабавно се пръснаха във всички посоки и се смесиха с останалите. Виждаше се как горещата новина се разпространява с адска скорост. Дотук беше с изчакването до понеделник.

Както и да е. Хич не ми пука. Дори си прекарвах много добре. Отново се въплътих в старата си роля, щастлива да се уверя, че още не съм изгубила способността си да сипя остроумни и флиртаджийски забележки. Но с напредването на вечерта и наближаването на уговорения час за началото на купона при Еди през връзката ни с Лиса все по-интензивно усещах тревогата, натрупваща се в душата й. Намръщих се, престанах с бърборенето и се озърнах, претърсвайки с поглед салона, за да я открия.

Ето я. Все още беше в средата на групата свои поклонници като слънце сред своята малка слънчева система. Ейрън се беше привел много близо до ухото й, явно шепнейки й нещо интимно. На лицето й разцъфна усмивка, която аз веднага разпознах като фалшива, докато вътре в нея всичко кипеше от раздразнение, примесено с несекваща тревога.

И тогава искрата пламна. Мия пристъпи към тях.

Каквото и да си бе наумила да каже, тя не си губеше времето. Не се поколеба незабавно да го изрече. Погледите на всички обожатели на Лиса се насочиха към Мия, дребната Мия в червената й рокля, бясно жестикулираща, чиято уста нито за миг не престана да сипе жлъч и отрова. Естествено от другия край на салона не можех да чуя какви упреци сипеше, но чувствата на Лиса през връзката ставаха все по-мрачни.

— Трябва да отида там — казах на Мейсън.

Закрачих забързано, а след малко направо се затичах към Лиса. Ала хванах само края на тирадата на Мия. Тя крещеше с все сила право в лицето на Лиса. От това, което успях да дочуя, до Мия явно бе достигнала мълвата, че Джеси и Ралф са я предали.

— … ти и твоята курвенска приятелка! На всички ще разтръбя каква психопатка си и как е трябвало да те заключат в клиниката, защото съвсем си откачила. Натъпкали са те с лекарства. Ето защо двете с Роуз избягахте, преди някой да открие, че си преряз…

О, това вече никак не беше на добре. Също както при първата ни среща в кафенето аз я сграбчих и блъснах назад.

— Хей — рекох, — тук е курвенската приятелка. Помниш ли какво ти казах? Да не се приближаваш много до нея?

Мия се озъби хищно, оголвайки кучешките си зъби. Както вече споменах, не можех повече да я съжалявам. Тя беше опасна. За да си го върне на мен, беше прибягнала до удари под кръста. А сега някак си се бе добрала до сведения за Лиса и за срязаните й китки. Наистина го знаеше — явно не ставаше дума само за смътни догадки. Информацията, с която разполагаше, явно бе почерпена от пазителите, присъствали на сцената, и от това, което аз им бях разказала за миналото на Лиса. Може би се бе докопала до иначе поверителните сведения, записвани от лекарката в медицинския картон на Лиса. По някакъв начин Мия бе успяла да види дори него.

Лиса също осъзна сериозността на ситуацията и това мигом се изписа на лицето й — изплашено, уязвимо, вече по нищо не напомнящо за ранга й на принцеса, — което моментално ме накара да взема решение. Вече нямаше никакво значение какво ми бе казала вчера Кирова, че ще ми върне свободата. Нищо, че сега си прекарвах много добре, че уж трябвало да забравя тревогите си и тази вечер само да се забавлявам. Щях да съсипя всичко, тук и веднага.

Наистина не съм добра в контролирането на импулсивните си действия.

Блъснах Мия колкото можах по-силно… дори струва ми се по-яко, отколкото халосах Джеси. Чух силно изпращяване, когато юмрукът ми се стовари върху носа й. Шурна кръв. Някой изпищя. Мия изписка и политна назад право сред ятото от разпищелите се момичета, ужасени от опасността кръвта й да изпоцапа дрехите им. Спуснах се след нея, за да я цапардосам здравата още веднъж, преди някой да ме отскубне от нея.

Не се съпротивлявах както когато ме отведоха от класната стая на господин Наги. Очаквах намесата на пазителите от момента, в който се нахвърлих върху Мия. Веднага прекратих всякаква съпротива и се оставих две пазителки да ме изведат от дансинга, докато директор Кирова се опитваше да внесе някакво подобие на ред. Не ми пукаше какво ще правят с мен. Повече нямаше да им треперя. Ако искат, да ме накажат. Ако искат, да ме прогонят. Каквото и да е, аз щях да се справя…

Пред нас, сред прииждащите и оттеглящите се през двойните врати групи от ученици, съзрях една фигура в розово да се изнизва от салона. Лиса. Излезлите ми от контрол емоции временно бяха потиснали нейните, но ето че те отново нахлуха в мен през връзката ни. Вълни на опустошение. На отчаяние. Вече всеки знаеше тайната й. Сега щеше да й се наложи да се изправи не само пред безобидни мълви. Сега парчетата от пъзела се бяха сглобили и подредили по местата си. А с това вече тя съвсем не можеше да се справи.

Знаейки, че няма да мога да бъда до нея, аз трескаво затърсих някакъв начин да й помогна. Една черна фигура привлече погледа ми. „Кристиан!“, изкрещях аз. Той гледаше оттеглящата се фигура на Лиса, но като чу как някой извика името му, се извърна към мен.

Едната от двете ми придружителки ми изшътка да млъкна, като ме улови за ръката.

— Стига си вдигала шум. Не й обърнах внимание.

— Върви след нея — провикнах се към Кристиан. — Побързай.

Той обаче не помръдна и аз простенах.

— Върви, идиот такъв!

Пазителките отново ми се сопнаха да пазя тишина, но нещо в Кристиан се пробуди. Втурна се в посоката, в която се движеше Лиса.

Тази вечер никой не искаше да се разправя с мен. Утре щях да си платя дяволски скъпо за всичко — дочух, че се говори за временното ми отстраняване от занятия или дори за евентуално изключване от Академията — но сега Кирова беше заета с все още кървящата Мия и с въдворяването на порядък сред изпадналото в истерия множество от ученици. Пазителките ме ескортираха до стаята ми под зоркия поглед на надзирателката на женската спалня, която не пропусна да ме осведоми, че ще проверява на всеки час, за да е сигурна, че си кротувам. Освен това двама пазители щяха да стоят на пост пред двата входа на сградата. Очевидно се бях превърнал в първостепенна опасност за реда тук. Вероятно бях съсипала и купона на Еди, защото той вече нямаше как тайно да събере в стаята си групата любители на среднощни забавления.

Без въобще да се замисля за черната си рокля, аз се тръшнах на пода в стаята си с кръстосани крака. Влязох в главата на Лиса. Сега тя беше по-спокойна. Събитията от тази вечер я бяха наранили ужасно, но Кристиан все някак си щеше да съумее да я утеши, макар че не можех да кажа дали ще го постигне чрез думи, или чрез някаква магия. Не ме беше грижа. Стигаше ми само тя да се почувства по-добре и да не направи някаква глупост. Върнах се към моите грижи.

Да, нещата здраво се бяха оплескали. Взаимните обвинения на Мия и Джеси щяха да взривят училището. Вероятно ще ме изхвърлят от Академията и ще ми се наложи да живея сред някоя сбирщина от скапани и евтини жени дампири. А оттам оставаше само още едно ниво по-долу — при кървавите курви. Но поне Лиса може би щеше да осъзнае колко досаден е Ейрън и че всъщност иска да бъде с Кристиан. Ала дори и това да се окаже най-правилното решение за нея, все пак…

Кристиан. Кристиан.

Кристиан беше ранен.

Върнах се отново в тялото на Лиса. Призля ми от ужаса, който я бе обзел. Отвсякъде беше заобиколена от мъже и жени, изскочили сякаш от нищото, забързани към тавана на параклиса, където двамата с Кристиан се бяха усамотили, за да поговорят. Кристиан скочи и от пръстите му изригнаха пламъци. Един от нашествениците го халоса по главата с нещо твърдо и Кристиан рухна на пода.

Отчаяно се надявах да е добре, но повече не можех да хабя енергията си по тревоги за него. Сега всичките ми страхове бяха посветени единствено на Лиса. Не можех да допусна нещо подобно да сполети и нея. Не можех да оставя онези да я наранят. Трябваше да я спася, да я измъкна оттам. Но не знаех как. Тя беше твърде далеч, а в този миг аз дори не можех да изляза от главата й, камо ли да й се притека на помощ.

Нападателите се приближиха към нея, но я наричаха принцеса и я убеждаваха да не се безпокои, понеже били пазители. И действително приличаха на пазители. Определено бяха дампири. Придвижваха се много прецизно и премерено. Но никой от тях не ми беше познат, не ги бях срещала сред пазителите в Академията. И на Лиса бяха непознати. Освен това нашите пазители не биха си позволили да нападнат Кристиан. Пък и кои пазители биха си позволили да я вържат и да й запушат устата?

Нещо ме изтласка от нейната глава и аз се намръщих, оглеждайки стаята си. Трябваше на всяка цена да се върна в нея и да открия какво се е случило. Обикновено нашата връзка се изключваше сама или аз я прекъсвах, но това… това тук приличаше по-скоро на нещо, което буквално ме избута от нея. Като че ли ме изтласка насила от там.

Ама това въобще нямаше смисъл. Какво би могло да ме прогони от… почакай.

Съзнанието ми мигом се изпразни.

Не можех да си спомня за какво си мислех само преди миг. Просто си бе отишло. В мозъка ми сякаш бе останало само бръмчене от статично електричество. Къде се бях озовала? С Лиса ли? И какво ставаше с нея?

Изправих се, обгърнах се с ръце, объркана, опитваща се да проумея какво всъщност се случва. Лиса. Беше нещо свързано с Лиса.

Дмитрий, внезапно ми подсказа някакъв глас вътре в главата ми. Иди при Дмитрий.

Да. Дмитрий. Цялото ми тяло, цялата ми душа изгаряха за него. Изведнъж повече от всеки друг път ми се прииска да бъда с него. Повече не можех да стоя далеч от него. Той, само той непременно ще знае какво трябва да се направи. Беше ми казал да отида при него, ако нещо с Лиса не е наред. Много лошо бе, че не можех да си спомня какво точно се бе случило с нея. Но знаех, че той ще се погрижи за всичко.

Не беше проблем да стигна до крилото със стаите на пазителите, понеже ми бе забранено да излизам извън сградата, ала аз нямах такова намерение. Не знаех коя точно е неговата стая, но дори и това нямаше значение. Нещо ме тласкаше, подтиквайки ме да се приближавам с всяка крачка към него. Може би това, което ме насочи право към една от вратите, беше някакъв инстинкт. Улучих безпогрешно.

След няколко напрегнати за мен мига той отвори вратата. Кафявите му очи се разшириха от учудване, като ме видя на прага.

— Роуз?

— Пусни ме да вляза. Идвам заради Лиса.

Той се отдръпна, за да ми направи място да вляза. Очевидно го бях вдигнала от леглото, защото завивките му бяха отметнати на една страна и в мрака светеше единствено лампата върху малката нощна масичка. Освен това беше само по долнището на памучната си пижама. Гърдите му — които никога досега не бях виждала и о, изглеждаха чудесно — бяха голи. Краищата на черната му коса ми се сториха влажни, сякаш скоро се бе измъкнал изпод душа.

— Какво не е наред?

Потръпнах от гласа му, но не можах да му отговоря, защото не можех да откъсна очи от него. Силата, която ме бе тласкала към стаята му, сега ме теглеше към него. Тъй болезнено исках да го докосна, че едва се сдържах да не го сторя. Толкова невероятно красив бе. Знаех, че някъде нещо не е наред, но сега не ми изглеждаше важно. Не и когато бях с него.

Тъй като бях с около тридесет сантиметра по-ниска от него, нямаше начин да го целуна по устните без негова помощ. Затова се насочих към гърдите му, изгаряща от желание да вкуся топлата му, гладка кожа.

— Роуз! — възкликна той и отстъпи крачка назад. — Какво правиш?

— А ти какво мислиш, че правя?

Отново пристъпих към него. Нужно ми бе да го докосна, да го целувам, да направя още толкова много други неща.

— Да не си пияна? — попита той, като вдигна ръка в предпазен жест.

— Не че не ми се иска — тръгнах отново към него, после се спрях, за миг почувствала се неуверена. — Помислих си, че го искаш… не смяташ ли, че съм хубава? — През цялото време откакто се познавахме, през цялото това време привличането между нас нарастваше, ала той нито веднъж не ми каза, че съм хубава. Е, долавяха се намеци, но не беше същото. И въпреки всичките уверения, които бях получила от другите момчета, че съм въплъщение на бляновете им за адски горещо секси момиче, нуждаех се да го чуя от единствения, когото истински желаех.

— Роуз, не зная какво става, но трябва да се върнеш обратно в стаята си.

Ала щом пак се приближих към него, той се пресегна и ме хвана за китките. С това докосване сякаш електрически ток прониза и двама ни и аз видях как той мигом забрави всякакви тревоги. Нещо обзе и него, нещо, което внезапно го подтикна да ме пожелае толкова силно, колкото и аз него.

Пусна китките ми, вдигна ръце към раменете ми и бавно ги плъзна по кожата ми. Без да откъсва от мен тъмния си жаден поглед, ме притегли към себе си, притисна ме плътно към гърдите си. Едната му ръка се премести на тила ми, вплете пръсти в косите ми и приближи лицето ми към своето. Наведе се и устните му бавно, съвсем леко докоснаха моите.

Едва преглъщайки, аз отново го попитах:

— Не смяташ ли, че съм хубава?

Както винаги, ме погледна сериозно.

— Толкова си красива, че понякога ме пронизва болка.

Устните му помръднаха към моите, отначало нежни, а после твърди и жадни. Целувката му ме погълна. Ръцете му се плъзнаха надолу към бедрата ми, до края на роклята. Стисна плата в дланите си и започна да го вдига нагоре по краката ми. Цялата се разтопих от докосването, от целувката му, която изгаряше устните ми. Ръцете му не преставаха да се плъзгат нагоре и надолу докато накрая изхлузи роклята през главата ми и я захвърли на пода.

— Ти… твърде бързо я смъкна — прошепнах задъхано. — Мислех, че ти харесва.

— Харесва ми — отвърна той. Дишането му бе също тъй тежко като моето. — Направо я обожавам.

И после ме отнесе в леглото.