Ришел Мийд
Академия за вампири (21)

Глава 21

Никога досега не съм била напълно гола в обятията на мъж. Това дяволски ме изплаши… макар че ме и възбуди. Легнахме в чаршафите, плътно притиснати един до друг, без за миг да престанем да се целуваме и пак да се целуваме, и пак, и пак. Ръцете му и устните му обсебиха тялото ми. Всяко негово докосване хвърляше кожата ми в пламъци.

След като толкова дълго бях копняла за него, не можех да повярвам, че това се случва. И макар физическата близост да бе страхотна, на мен просто ми харесваше да съм близо до него. Харесвах начина, по който ме гледаше, сякаш бях най-сексапилното, най-прекрасното създание на този свят. Харесвах и начина, по който произнасяше моето име на руски, докато го мълвеше като молитва: Роза, Роза…

И някъде, някъде сред всичко това звучеше същият настойчив глас, който ме бе довел в неговата стая. Глас, който не беше моят, но който нямах сили да пренебрегна. Остани с него, остани с него. Не мисли за нищо друго, за никого другиго, освен за него. Не спирай да го докосваш. Забрави за всичко останало.

Вслушах се в този глас… не че се нуждаех от допълнително убеждаване.

Пламъкът в очите на Дмитрий ми казваше, че той иска от мен много повече, но не бързаше, може би защото усещаше, че съм нервна. Остана с долнището на пижамата си. По едно време аз се отместих така, че се надвесих над него и косата ми се разпиля около него. Той извърна леко глава и за миг успях да зърна врата му. Погалих с връхчетата на пръстите си татуираните там шест мълнии.

— Наистина ли си убил шестима стригои?

Той кимна.

— Брей.

Дмитрий притегли шията ми към устните си и отново ме целуна. Зъбите му нежно захапаха кожата ми, съвсем различно от вампирското ухапване, но не по-малко вълнуващо.

— Не се тревожи. Някой ден ще имаш повече татуирани мълнии от мен.

— Някога изпитвал ли си вина заради това?

— Заради кое?

— Че си ги убил. В микробуса ми каза, че това било единственото правилно решение, но все още те безпокояло. Заради това ходиш на църква, нали? Виждала съм те там, но ти сякаш не обръщаш внимание на службата.

Той се усмихна, изненадан и развеселен, че бях отгатнала още една негова тайна.

— Как разбра? Не че изпитвам вина в буквалния смисъл… само понякога се натъжавам. Всички те са били хора или дампири, или морои. Жалко за тях, но както вече ти казах, длъжен бях да го направя. Като нещо, което всички сме задължени да вършим. Понякога това ме измъчва и църквата е подходящо място да размишляваш над всички тези неща. Понякога намирам там покой, но не много често. Много по-добре се чувствам с теб.

Той ме претърколи от себе си и отново се оказа върху мен. Целувките му станаха по-забързани, по-жарки. И по-настойчиви. О, Господи, помислих си, най-после ще го направя. Това е то. Чувствам го.

Той трябва да е видял решението, изписано в очите ми. Усмихна се, плъзна ръце зад врата ми и откопча колието, което ми беше подарък от Виктор. Постави го на масичката до леглото. Веднага щом пръстите му пуснаха верижката, аз се почувствах като ударена по лицето. Примигнах от изненада.

Дмитрий навярно изпита нещо подобно.

— Какво стана? — попита той.

— Аз… не зная. — Не можех да се отърся от усещането, че току-що се събуждам и че сякаш съм спала непробудно два дни. И че трябва на всяка цена да си спомня нещо важно.

Лиса. Нещо свързано с Лиса.

Главата ми се замая. Не от болка или от прилошаване, но… гласът, едва сега го осъзнах. Гласът, който ме тласкаше към Дмитрий, сега бе изчезнал. Това не означаваше, че бях престанала да го желая, защото наистина го поисках още като го видях на вратата, толкова секси, с кафявата му коса, обрамчваща красивото му лице. Но вече не бях подвластна на онази външна сила, тласкаща ме към него. Странно, адски странно.

Дмитрий се намръщи, възбудата му бе изчезнала. След няколко мига на размисъл той се пресегна и взе колието. В момента, в който го докосна, аз отново бях обзета от сладостно желание към него. Той плъзна ръка по бедрото ми и внезапно в мен се завърна изгарящата страст. Стомахът ми се сви, цялата ми кожа настръхна и отново се сгорещи. Дишането ми се учести. Устните му отново затърсиха моите.

Но някаква част от мен продължаваше да се съпротивлява.

— Лиса — прошепнах аз и стиснах очи. — Трябваше да ти кажа нещо за Лиса. Но не мога… да си го спомня… чувствам се толкова странно…

— Зная. — Без да отпуска прегръдката си, той допря буза о челото ми. — Тук има нещо… нещо става тук… — Отдръпна лицето си, а аз отворих очи. — Това колие, него ли ти подари принц Виктор?

Кимнах и сякаш видях как някакъв все още неясен мисловен процес протича зад притворените му очи. Той пое дълбоко дъх, отдръпна дланта си от бедрото ми и се отдалечи от мен.

— Какво правиш? — възкликнах. — Върни се при мен…

По лицето му все още бе изписано силно желание, но въпреки това се надигна от леглото. Взе колието в ръка и се отдалечи от мен. В същото време ме обхвана странното усещане, че се събуждам, сякаш вече можех да разсъждавам ясно, без тялото ми да влияе на решенията.

От друга страна, в Дмитрий още се забелязваха следите от животинската страст. По всичко личеше, че му коства голямо усилие да прекоси стаята. Стигна до прозореца и се опита да го отвори с едната си ръка. Отвън нахлу студен въздух и аз разтърках раменете си, за да се постопля.

— Какво смяташ да… — Отговорът ме порази и аз скочих от леглото точно в мига, в който колието полетя през прозореца. — Не! Знаеш ли колко е скъпо…

Бижуто изчезна и аз вече не се чувствах като събуждаща се. Защото бях будна. Болезнено, смайващо будна.

Озърнах се наоколо. Стаята на Дмитрий. И аз гола. В изпомачканото му легло.

Но всичко това не можеше да се сравни с онова, което ме връхлетя само след миг.

— Лиса! — ахнах аз. Всичко в мен се завърна. И спомените, и емоциите. Последните по-скоро нахлуха в мен като бурен водопад. Ужас. Невероятен ужас. Тези емоции искаха отново да ме всмучат в нейното тяло, но аз не им позволих. Все още не. Борех се с тях, за да остана тук. Задъхано описах на Дмитрий какво се бе случило.

Той скочи още преди да съм довършила и облече припряно дрехите си. В този миг наистина приличаше на разгневен бог. Заповяда ми да се облека, като ми подхвърли някаква тениска с надпис на кирилица, за да я нахлузя върху късата си рокля.

Никак не ми бе лесно да го следвам надолу по стълбите, защото този път той въобще не положи усилия да забави крачките си заради мен. Когато стигнахме долу, отнякъде се разнесоха викове. После отекнаха заповеди. Не след дълго двамата се озовахме в щаба на пазителите. Кирова и другите учители вече се бяха събрали там заедно с повечето пазители в Академията. Сякаш всички говореха едновременно. През цялото време усещах страха на Лиса, както и че тя се отдалечаваше все повече и повече оттук.

Извиках им да побързат и да направят нещо, обаче никой, освен Дмитрий не повярва на историята ми, че са я отвлекли, докато някой най-после не се досети да потърси Кристиан в параклиса и чак тогава се убедиха, че Лиса е изчезнала от кампуса.

Кристиан се появи, залитащ, подкрепян от двама пазители. Доктор Оленски пристигна след малко, прегледа го и превърза кървящата рана отзад на тила му.

Най-после, казах си аз, ще предприемат нещо.

— Колко стригои бяха там? — попита ме един от пазителите.

— И как, по дяволите, са се промъкнали? — промърмори някой друг.

Аз ги изгледах втренчено.

— Какво?… Те не бяха стригой.

Няколко чифта изумени очи се вторачиха в мен.

— Кой тогава е отвлякъл Лиса? — попита сърдито Кирова. — Трябва да си ги видяла чрез твоите… видения.

— Не, не бяха стригой. Сигурна съм. Те… те бяха… пазители.

— Тя има право — обади се Кристиан, все още в ръцете на лекарката. Примигна болезнено, когато тя докосна тила му. — Бяха пазители.

— Това е невъзможно — възрази някой.

— Не бяха от пазителите в Академията. — Разтърках челото си. Опитвах се да следя разговора и същевременно да не прекъсвам връзката с Лиса, обаче това ми струваше много усилия. Раздразнението ми нарастваше с всеки изминал миг. — Ще се размърдате ли най-после? Тя все повече се отдалечава!

— Казваш, че група частно наети пазители са пристигнали тук и са я отвлекли? — Тонът на Кирова излъчваше подозрението, че им разигравам някаква шега.

— Да — процедих през стиснатите си от яд зъби. — Те…

Бавно, много внимателно се отърсих от всички мислени ограничения и се слях с тялото на Лиса. Озовах се седнала в някакъв автомобил от скъпите модели, със затъмнени стъкла, задържащи голяма част от външната светлина. За нас в Академията по това време на денонощието беше нощ, но за останалия свят навън си беше ден. Шофираше единият от пазителите, които бяха нахълтали в църквата. Друг седеше отпред — него вече го разпознах. Спиридон. Лиса седеше отзад с вързани ръце с още един пазител до нея, а от другата й страна…

— Те работят за Виктор Дашков — ахнах аз, като се вторачих отново в Кирова и другите. — Те са негови пазители.

— Принц Виктор Дашков? — попита единият от пазителите и изсумтя презрително. Сякаш съществуваше и някой друг с това име, освен шибания Виктор Дашков.

— Моля ви — простенах аз, стискайки главата си с две ръце. — Направете нещо. Те се отдалечават толкова бързо. Вече са на… — Във виденията ми се появи набързо профучала покрай колата пътна табела. — На осемдесет и трета магистрала. Пътуват на юг.

— Вече са стигнали до осемдесет и трета? Откога са на път? Защо не ни предупреди по-рано?

Погледнах тревожно към Дмитрий.

— Заради магията с внушението — заговори бавно той. — В колието, което Дашков й е подарил, е било заложено внушение да ме нападне.

— Никой не може да използва такъв вид внушение! — възкликна Кирова. — Никой не го е правил от векове.

— Е, явно някой го е направил. Докато успея да я обуздая и да й отнема колието, мина доста време — продължи спокойно Дмитрий. По лицето му не трепна нито един мускул. Никой не се усъмни във версията му.

Най-после цялата група се раздвижи. Никой не искаше да ме вземе със себе си, но Дмитрий настоя да ги придружа, тъй като бе осъзнал, че аз най-лесно ще ги отведа при Лиса. В зловещо изглеждащите черни джипове се настаниха три екипа от пазители. Аз пътувах в първия от тези автомобили със свръхвисока проходимост, като се настаних до Дмитрий, който седна зад волана. Минутите минаваха в тягостно мълчание. Разговаряхме само когато трябваше да му докладвам.

— Още са на осемдесет и трета… но наближават някакъв завой. Не се движат с много голяма скорост. Не искат да се преобърнат на завоя.

Той кимна, без да ме погледне. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху шофирането.

Измерих го с кос страничен поглед и си припомних събитията от тази вечер. В мислите си отново видях всичко, което се бе случило, как ме изпиваше с очи, как ме целуваше.

Но какво беше всичко това? Илюзия? Измамен трик? Докато отивахме към автомобила, той ми каза, че наистина в колието е било заложено внушение, предизвикващо похотливост. Никога не бях чувала за нещо подобно, но когато го помолих за повече информация, той ми каза само, че това чудо спадало към магиите, прилагани от онези, които са специализирали с основен елемент земя, практикувани навремето, но отдавна вече никой не ги използвал.

— Те завиха — изрекох аз внезапно. — Не мога да видя името на шосето, но ще го позная, когато наближим.

Дмитрий изръмжа нещо като благодарност, а аз се отпуснах на седалката.

Какво означаваше случилото се помежду ни? Дали изобщо означаваше нещо за него? Защото за мен определено означаваше много, ужасно много.

— Ето — обадих се аз двадесет минути по-късно. Посочих пътя, по който беше отбила колата на Виктор. Тук участъкът беше покрит само с чакъл и на тази настилка нашият джип вече имаше сериозно предимство пред луксозната лимузина на принца.

Продължихме, без да разговаряме, като единственият звук, който се чуваше, беше хрущенето на чакъла под гумите. Навън, край прозорците на джипа, се вихреха кълба от прах.

— Отново завиват.

Те се отдалечаваха все повече от магистралата, а ние ги следвахме през цялото време, насочвани от моите указания. Накрая усетих, че колата на Виктор спря.

— Сега се намират пред някаква малка хижа — съобщих аз. — Ще я изведат…

— Защо правите това? Какво става тук?

Лиса. Свита и изплашена. Чувствата й ме всмукаха цялата.

— Хайде, дете — каза й Виктор, като се запъти към хижата, подпирайки се на бастуна си. Един от пазителите държеше вратата отворена. Друг дърпаше Лиса напред. Настани я на един стол край малката маса вътре в хижата. Там беше студено, особено ако си само по тънка розова рокля. Виктор седна срещу нея. Тя се опита да се надигне, но един от пазителите я изгледа строго.

— Мислиш ли, че съм способен сериозно да те нараня?

— Какво направихте на Кристиан? — извика тя, без да обърне внимание на въпроса. — Мъртъв ли е?

— Момчето от рода Озера? Не исках да стане така. Не очаквахме да е там. Надявахме се да те заварим сама, така че всички да решат, че отново си избягала от Академията. Вече се погрижихме да плъзнат слуховете за това.

Ние? Спомних си за слуховете, които тази седмица бяха тръгнали от… Натали.

— А сега? — Той въздъхна и простря ръце с жест на безпомощност. — Не зная. Съмнявам се дали някой ще свърже изчезването ти с нас дори и да не повярват, че си избягала. Най-голямата ни грижа е Роуз. Възнамерявахме да… да я очистим и да оставим другите да си мислят, че и тя е избягала. Спектакълът, който тя разигра на бала, направи този план невъзможен, но аз имах и резервен, за да е сигурно, че ще е заета известно време… вероятно до сутринта. По-късно ще се занимаем и с нея.

Той не бе предвидил, че Дмитрий ще разкрие магията. Още мислеше, че двамата с него ще сме заети цялата нощ.

— Защо? — попита Лиса. — Защо правиш всичко това?

Зелените му очи се разшириха, напомниха й за очите на нейния баща. Всъщност бяха далечни роднини, но тези нефритенозелени очи се предаваха по наследство както във фамилията Драгомир, така и във фамилията Дашков.

— Изненадам съм, че ми задаваш този въпрос, скъпа моя. Нуждая се от теб. Ти трябва да ме излекуваш.