Ришел Мийд
Академия за вампири (14)

Глава 14

През следващите два дни продължих да шпионирам Лиса, макар всеки път да изпитвах известно чувство на вина. Тя винаги бе мразила, когато го правех случайно, а ето че сега беше съзнателно.

Непрекъснато наблюдавах как тя методично се сближава все по-успешно с кралските потомци. Не можеше да използва внушението върху цяла група, затова обработваше жертвите си една по една. Въздействието бе силно, макар да ставаше по-бавно. Всъщност не й бяха необходими много усилия, за да стане отново център на внимание. Мнозина от тях не бяха толкова повърхностни, колкото изглеждаха; те помнеха каква бе Лиса преди и наистина я харесваха. С радост се скупчваха около нея, така че само месец и половина след завръщането ни в Академията всичко отново беше постарому — сякаш никога не я бе напускала. И през цялото това време, докато популярността й растеше, тя се застъпваше постоянно за мен и настройваше групата си срещу Мия и Джеси.

Една сутрин проникнах в съзнанието й, докато тя се приготвяше за закуска. Последните двадесет минути бе посветила на прическата си — продухваше и изправяше косата си — нещо, което не бе правила напоследък. Седнала на леглото си в стаята, Натали следеше с любопитство процеса. Когато Лиса се пресегна към кутийката с гримовете си, Натали най-после заговори:

— Хей, довечера ще се съберем след часовете в стаята на Ерин, за да гледаме филм. Ще дойдеш ли с нас? — Често пусках шеги колко скучна е Натали, но приятелката й Ерин беше още по-отчаяна работа — една гола стена бе по-интересна от нея.

— Не мога. Ще помагам на Камила да направи светли кичури на Карли.

— Напоследък май прекарваш доста време с тях.

— Да, предполагам. — Лиса сложи спирала на миглите си и очите й тутакси станаха по-големи и изразителни.

— Аз пък мислех, че вече не ги харесваш.

— Промених мнението си.

— Изглежда, че и те напоследък започнаха да те харесват. Искам да кажа, не че всички не биха те харесали, но след като се завърна, ти не си говореше с тях, а и те не ти обръщаха внимание. Чувала съм ги да говорят това-онова по твой адрес, и то доста често. Е, това не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид, че са приятелки на Мия, нали, ама не е ли адски странно как сега започнаха толкова много да те харесват? Виж какво, от известно време постоянно ги слушам как обсъждат първо да разберат какво искаш да правиш ти, преди те самите да решат какво ще правят. А и цялата им тайфа сега защитава Роуз, което пък вече си е направо адски откачено. Не че вярвам на всичко, което се говори за нея, но никога не съм си помисляла дори, че е възможно…

Зад безобидното на пръв поглед бъбрене на Натали се долавяше подозрителна нотка, която не убягна на Лиса. Навярно Натали никога не си бе представяла, че може да съществува такова чудо като внушението, но Лиса не можеше да рискува невинните въпроси на Натали да прераснат в нещо по-сериозно.

— Знаеш ли какво ми хрумна току-що? — прекъсна я тя. — Може би в крайна сметка ще успея да се отбия при Ерин. Обзалагам се, че кичурите на Карли няма да отнемат чак толкова много време.

Неочакваното предложение на Лиса тутакси пренасочи потока от мисли на Натали.

— Наистина ли? О, това е супер! Ерин ми сподели колко е тъжно, че вече не движиш с нас, а аз й казах…

 

 

Лиса продължи да използва внушението и много скоро си върна популярността. Следях я мълчаливо, без да се издавам, но постоянно се тревожех, макар че благодарение на усилията й подозрителните погледи и клюките за мен значително намаляха.

— Това ще събуди подозрение — прошепнах й аз един ден, когато бяхме в църквата. — Някой ще започне да се чуди и да задава неудобни за нас въпроси.

— Не ставай мелодраматична. Настроенията тук непрекъснато се менят — днес е популярен един, а утре друг.

— Ама не по този начин.

— Нима не вярваш, че може да се дължи само на личните ми качества?

— Разбира се, че вярвам, но щом Кристиан успя да се досети, тогава и някой друг може да…

Думите ми бяха прекъснати от две момчета, седнали на същата скамейка по-нататък, които изведнъж избухнаха в смях. Изгледах ги сърдито и застинах, като видях, че гледаха право към мен без дори да си направят труда да прикрият нахалното си хилене.

Отместих поглед и се опитах да не им обръщам внимание. Изведнъж ми се прииска свещеникът по-скоро да започне службата. Но Лиса също забеляза подигравателните им погледи и на лицето й неочаквано се изписа гняв. Не отрони нито дума, но усмивките им взеха много бързо да се стопяват под упорито втренчения й поглед.

— Кажете й, че съжалявате — каза им тя. — И го направете така, че тя да ви повярва.

Само след миг те едва не се изпотрошиха да ми се извиняват и да молят за прошка. Направо не можех да повярвам. Тя бе използвала внушението на обществено място… при това от всички възможни места бе избрала именно църквата. И на всичкото отгоре бе въздействала едновременно на двама души.

Накрая двамата досадници изчерпаха запасите си от извинения, но Лиса не бе свършила.

— Това ли е най-доброто, на което сте способни? — скастри ги тя.

Очите им тревожно се оцъклиха. И двамата бяха ужасени, че са я разгневили.

— Лис — намесих се аз и я докоснах по ръката. — Всичко е наред. Аз, ъ, такова, приемам извиненията им.

Лицето й все още излъчваше неодобрение, но накрая ми кимна. А тъпанарите въздъхнаха облекчено.

Брей! Никога не бях изпитвала такова облекчение от започването на иначе тъй скучната неделна служба. През телепатичната ни връзка усещах мрачното й задоволство. Това не беше свойствено за нея и никак, ама никак не ми допадна.

За да се разсея от мислите за обезпокоителното й поведение, се заех — както често го правех напоследък — да изучавам околните. Недалеч от нас Кристиан открито наблюдаваше Лиса с тревожно изражение. Щом срещна погледа ми, се намръщи и рязко се извърна настрани.

Дмитрий както обикновено седеше на най-задната скамейка, само че сега не се озърташе — какъвто бе навикът му — към всеки ъгъл за евентуална опасност. В момента изглеждаше вглъбен в себе си, а в изражението му се долавяше болка. Все още не можех да си обясня защо въобще идваше в църквата. Не ми се струваше особено вярващ.

Изправен най-отпред, свещеникът отново ни заговори за свети Владимир:

— Неговият дух бил извънредно силен и той действително бил надарен от Бог. Когато ги докосвал, сакатите прохождали, слепите проглеждали. Само щом закрачел по поляните, и цветята наоколо разцъфтявали.

Брей, дай им на мороите още светци…

Чакай! Какво чух? Изцерявал сакатите и слепците?

Въобще бях забравила за свети Владимир. Мейсън ми бе споменал, че Владимир връщал хората от царството на мъртвите и това ми бе напомнило за случилото се някога с Лиса. После обаче разни други неща отвлякоха вниманието ми и известно време никак не ми беше до размишления за светеца и неговата „целуната от сянката“ пазителка, нито за тяхната връзка. Как съм могла да проспя тази тъй важна следа? Ето че се оказва, че госпожа Карп не е била единствената сред мороите, която може да лекува също като Лиса. Можел го е и свети Владимир.

— И през цялото време людете се тълпели около него, сбирали се за проповедите му, обичали го, зажаднели да следват поученията му и да чуят от устата му как проповядва словото Божие…

Обърнах се и се взрях в Лиса. Тя ме изгледа озадачено.

— Какво?

Но нямах възможност да й отговоря — дори не знаех какви думи да подбера, за да споделя съмненията си — защото веднага след края на неделната църковна служба ме подбраха, за да ме отведат в моето женско затворническо отделение.

Щом се озовах в стаята си, незабавно се заех да потърся в интернет нещо повече за деянията на свети Владимир, ала не изскочи нищо, което да свърши работа. По дяволите. Мейсън бе преровил всички книги в библиотеката и остана доста разочарован от оскъдната информация за светеца. Тогава какво ми оставаше? Нямаше начин да науча нещо повече за този овехтял светец, тънещ в прахта на столетията.

Или имаше? Какво бе подхвърлил Кристиан в онзи първи ден от срещите си с Лиса?

А пък там се пази старо ковчеже, пълно с писанията на благословения и луд свети Владимир.

Складът на тавана на параклиса. Там бяха тези ръкописи. Кристиан ги бе открил. Трябваше да надникна в тях, но как да стане? Не можех да помоля свещеника. Как ще реагира той, ако открие, че ученици са тършували там? Кристиан ще бъде лишен от тайната си бърлога. Но може би… може би самият Кристиан би могъл да ми помогне. Само че днес беше неделя, така че нямаше да го видя преди утре следобед. Но дори и тогава няма да знам дали ще имам шанса да поговоря с него насаме.

По-късно, докато отивах в гимнастическия салон за упражненията по бойни умения, се спрях в кухнята, за да си грабна една шепа ядки от купата на тезгяха. Натъкнах се на двама от новаците — Майлс и Антъни. Майлс подсвирна, щом ме видя.

— Как го даваш, Роуз? Самотна ли си? Искаш ли малко компания?

— Не бой се — захили се Антъни. — Няма да те ухапя, но пък мога да направя нещо друго, което искаш.

Трябваше да мина през вратата, край която се мотаеха тези двама досадници. Изгледах ги свирепо и понечих да се промуша покрай тях, но Майлс ме улови през кръста и ми пусна ръка отзад.

— Свали си ръцете от задника ми, преди да съм ти размазала физиономията — предупредих го, като отскочих настрани. Но само за да попадна в лапите на Антъни.

— Хайде де — подкачи ме Антъни, — аз пък си мислех, че няма да имаш нищо против да оправиш едновременно и двамата.

Внезапно заговори нов глас.

— Ако не се махнете веднага от нея, аз ще ви оправя и двамата. — Беше Мейсън. Моят герой.

— Много се надуваш, Ашфорд — изрече Майлс. Той беше по-едрият от двамата и като се изпречи пред Мейсън, успя да го закрие от погледа ми. Антъни веднага се дръпна от мен, заинтересуван повече от това дали ще има бой, или не. Въздухът се насити изведнъж с толкова много тестостерон, че ми се поиска да надяна противогаз.

— И ти ли я оправяш? — попита Майлс към Мейсън. — Не искаш да я поделяш с приятелите, а?

— Кажеш ли още една дума за нея, ще ти откъсна главата!

— Защо? Та тя е само една евтина кървава…

Мейсън го халоса с все сила. Не успя да откъсне главата на Майлс, дори кръв не му пусна, нито му счупи някой кокал, но явно онзи доста го заболя. Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите и той политна към Мейсън. Точно тогава обаче се чу шум от отварянето на врата в коридора и всички замръзнаха по местата си. Пристигането на тълпа от новаци само щеше да затрудни сбиването на по-големите.

— Може би ще се появят и пазителите — ухили се Мейсън. — Искате ли да разберат, че сте се сбили заради момиче?

Майлс и Антъни си размениха многозначителни погледи.

— Хайде — рече Антъни. — Да вървим. Нямаме време за това.

Майлс го последва, макар и неохотно.

— По-късно ще те докопам, Ашфорд — закани се той.

Когато се махнаха, аз се обърнах към Мейсън.

— Значи ще се биеш заради момиче?

— Ако се наложи — отвърна той сухо.

— Не се нуждая от твоята помощ.

— Разбира се. И сама се справяш много добре.

— Те ме изненадаха неподготвена, това е всичко. Но накрая щях да се справя с тях.

— Виж какво, не си го изкарвай на мен. Ясно ми е, че настроението ти е вкиснато заради онези двамата.

— Просто не ми харесва да ме третират като… момиче.

— Но ти си момиче. А аз само се опитах да помогна.

Вгледах се в него и се уверих, че е напълно честен. Наистина искаше да ми помогне. Нямаше смисъл да се държа лошо с него, след като и без това имах толкова много врагове, заслужаващи омразата ми.

— Е… благодаря. Извинявай, че ти се изрепчих.

Поговорихме си още малко и аз успях да измъкна от него последните клюки, които се носеха в училището. Той ми призна, че забелязал нарасналата популярност на Лиса, но не го намират за странно. Докато си говорех с него, ми направи впечатление, че ме зяпа с обожание. Изпълних се с тъга, че му вдъхвам такива чувства. Дори изпитах вина.

Какво толкова, ако изляза с него? Той беше добър, забавен и определено изглеждаше много добре. Разбирахме се. Защо постоянно се забърквах с други момчета, когато един толкова сладък и готин тип ме желаеше? Защо не можех да откликна на чувствата му?

Отговорът ми хрумна, преди да престана да си задавам тези въпроси. Не можех да стана приятелка на Мейсън, понеже когато си представях как някой ме прегръща и ми нашепва приятни мръсотии в ухото, той винаги го правеше с руски акцент.

Мейсън продължаваше да ме съзерцава с възхищение, очевидно неподозиращ какви мисли се въртяха в главата ми. И докато го гледах, внезапно осъзнах как мога да използвам чувствата му в моя полза.

Макар да се чувствах донякъде виновна, се настроих на флиртаджийска вълна и видях как въодушевлението на Мейсън веднага нарасна. Облегнах се до него на стената, така че ръцете ни да се докосват, и му се усмихнах лениво.

— Знаеш ли, аз все още не одобрявам желанието ти да се правиш на голям герой, но ти наистина успя да ги изплашиш. Струваше си да се види тази гледка.

— Но все пак не одобряваш намесата ми?

Прокарах пръсти по ръката му.

— Не. Искам да кажа, че по принцип е супер, но не и на практика.

Той се засмя.

— Как пък не! — Хвана ръката ми и ме погледна многозначително. — Понякога се налага да бъдеш спасена. Мисля, че понякога ти харесва да бъдеш спасявана, само че не си го признаваш.

— Аз пък мисля, че спасяването на хора те възбужда, ама не искаш да си го признаеш.

— Не мисля, че знаеш какво ме възбужда. Спасяването на млади девици като теб е благородна задача — заяви той надменно.

Потиснах желанието си да му цапна един заради определението „млади девици“.

— Тогава го докажи. Направи ми една услуга, след като това е „благородна задача“.

— Разбира се — веднага се съгласи той. — Само кажи какво искаш.

— Трябва да предадеш едно съобщение на Кристиан Озера. Готовността му да ми помогне видимо поспадна.

— Какво?… Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря.

— Роуз… не мога да говоря с него. Знаеш много добре.

— Преди малко ми се стори, че ми предложи помощта си. Мисля, че точните ти думи бяха: „спасяването на млади девици е една благородна задача“. Такива като мен.

— Не виждам какво благородно има в молбата ти. — Веднага го измерих с най-изпепеляващия си поглед. И той тутакси омекна. — Какво искаш да му кажа?

— Кажи му, че се нуждая от книгите на свети Владимир. Онези в ковчежето. И че трябва да ми ги даде колкото може по-скоро. Кажи му още, че е заради Лиса. А накрая трябва да му обясниш, че… кажи му, че съм го излъгала онази вечер, когато беше приемът на кралицата. — Поколебах се за миг. — Кажи му още, че съжалявам.

— Нищо не разбирам.

— Не ти и трябва. Просто то напрани. Моля те!

Отново го озарих с най-подкупващата си усмивка.

И след като набързо ме увери, че ще види какво може да направи, той тръгна за обяда, а аз се запътих към салона за тренировките.