Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Geist des Llano Estacado, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 28 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Сред лешояди

Избрани произведения, том 12

Издателство „Отечество“, 1993

Unter Geiern (Band 35)

История

  1. — Отделяне като самостоятелен текст, беше при № 3435

8. глава
Пеещата долина

Така измина може би повече от половин час. Дори и да не беше настъпило това отчуждаване между мъжете, те пак нямаше да могат да заспят. Напрежението в атмосферата бе нараснало осезаемо. Откъм храстите се чуваше тихо, едва доловимо пукане. Беше се появил лек ветрец, който постепенно се засилваше и поклащаше клонките, тъй че те се допираха помежду си. При този допир мънички, едва видими искрици прескачаха от връхче на връхче.

И ето че в един миг всички мъже скочиха на крака. Разнесе се някакъв много своеобразен звук, сякаш бе ударена камбана нейде високо над главите им. Този звук продължи да ехти може би половин минута, спусна се сякаш надолу към храстите, усилвайки се все повече и повече, а после замря над водната повърхност.

— Какво беше това? — попита Новолунието. — Но нали тук няма църкви с камбани? Ако не знаех, че…

Траперът замлъкна. Проехтя друг подобен звук, по-висок от първия, сякаш идващ от някакъв огромен тромбон. Отначало бавно се засили, после започна да отслабва и заглъхна в едно деминуендо, каквото и някой виртуоз тромбонист не би могъл да изпълни.

— Това е Юаф-кай-умпаре, гласът на Пеещата долина — обясни вождът на апачите.

— А, значи това е тя! — каза Ловеца на мечки. — Слушайте! Из въздуха се разнесе нещо като лека въздишка. Тази въздишка премина в определен тон с особена чистота. Той имаше тембъра на осемфутова главна тръба на орган и продължи да се носи известно време. После се извиси друг, по-нежен тон, който се разнасяше все още и тогава, когато първият вече не се чуваше.

Тези звуци бяха необикновени. Можеха да накарат човек да настръхне от ужас и въпреки това от тях лъхаше такова величие и благородство, които затрогваха човешката душа. Струваше ти се, като че ли някой неведом музикант настройва своя духов инструмент, разбира се, такъв инструмент, какъвто не се среща в нито един оркестър.

Смълчани, мъжете напрягаха слух да доловят дали това чудо няма да се повтори. И действително! Над храстите и между клонките им подухна лек ветрец и понесе със себе си в бърза последователност цяла редица тонове, които бяха в същото чисто съзвучие помежду си, както и предишните. По-ниските от тях винаги траеха по-дълго и заедно с по-високите, по-бързо заглъхващи тонове, образуваха хармонична последователност, изградена от тоновете на естествения звукоред, включени в различните обръщения на тризвучието, на септакорда и нонакорда.

Не е възможно да сравниш тези звуци с каквото и да било. Никой известен инструмент не може да издаде толкова възвишени и величествени тонове, към които се присъединяваха и други, произлизащи сякаш от необикновено нежно гърло и безкрайно фини устни.

Скоро се разнесоха звуци в най-ниско маестрозо, като че ли излизаха от някоя шестнадесетфутова или даже тридесет и два футова тръба на орган. Същевременно, трептейки, се носеха високи, нежни и ясни тонове, сякаш от човешки глас или от солова арфа, а между първите и вторите звуци се редуваха в различен тембър и пленителна изразност гласовете на корнет, тромбон, виола и акордеон. Звучаха ту открито и светло, ту приглушено. И въпреки това всички тези музикални термини не са в състояние да дадат представа за тембъра, тоновите багри и въздействието на тези звуци, изпълнили котловината и понесли се после над главите на хората, слети в един плътен поток, притиснат от каменните стени.

Напрегнали слух, мъжете не смееха да проговорят. Дори и двамата коварни мексиканци се почувстваха завладени от тази неземна музика под огромния черковен свод на нощното небе, подпрян сякаш на околните отвесни скали. Дори и най-загрубялата душа би изпитала благоговеен трепет.

А към всичко това сега се прибави и едно друго явление, което се възприемаше не със слуха, а със зрението.

Изглеждаше, сякаш небето се отдалечи и стана по-високо. Малобройните звезди по него като че ли се смалиха. И изведнъж в южното небе, там, където то привидно се опираше на скалата, се издигна светложълт блестящ диск с големината на пълнолуние. Отначало контурите му бяха ясно очертани и изглеждаше, че идва нейде от звездния свят. По съвършено права линия и с все по-голяма скорост то се приближаваше право към котловината, като същевременно непрекъснато нарастваше и все по-ясно се виждаше, че то не беше плосък диск, а кълбо.

Очертанията му започнаха да губят яснотата си. От него заизскачаха мълниеобразни трептящи лъчи, образува се и опашка, която бе далеч по-ярко светеща от опашката на комета.

Самото кълбо не беше вече жълто, както допреди малко. По-скоро изглеждаше, че се състои от течен огън, чиято бушуваща жар искреше във всички възможни цветове. Виждаше се как то се върти около собствената си ос или поне цветните вихрушки създаваха това впечатление. Бързината му растеше ужасяващо. После изведнъж на мъжете се стори, като че ли за няколко секунди то преустанови своя летеж и се задържа високо във въздуха точно над средата на котловината. Ето че сега се разнесе гръм, сякаш едновременно бяха изстреляни няколко оръдия. Кълбото се пръсна на безброй късчета, които, падайки, угасваха и потъмняваха. Опашката остана да се вижда още няколко секунди. После нещо плесна в малкото езерце и водата му плисна високо, като че ли от голяма височина в него бе хвърлено нещо тежко. Хората бяха измокрени от водните пръски.

Сега небето отново стана тъмно както преди. Звездите пак изглеждаха като съвсем мънички точки, а един звучен мощен тон в няколко октави премина като понесен от вихър над главите на изплашените мъже.

Само Винету запази до този миг обичайното си спокойствие. Просто нямаше никакво събитие, което да може да го лиши от самообладанието му.

— Ку-асини, Огненото кълбо — каза той. — Великият Маниту го хвърли от небето и запокити на земята.

— Огнено кълбо ли? — попита Блънт. — Да, наистина приличаше на кълбо. Но не забеляза ли опашката му? Това беше змей, Злият дух, който се подвизава в полунощ.

— Ши-ишкло — караш ме да се смея! — отвърна презрително апачът и обърна гръб на суеверния янки.

— Да, той беше! — подкрепи Портър своя спътник. — Никога досега не съм го виждал, обаче съм чувал други да говорят за него. Моята баба го е виждала да влиза в комина над огнището на съседа, който бил продал душата си на дявола за пари.

— Не ставайте смешен, сър! — намеси се Ловеца на мечки. — Та ние не живеем вече в мрачното средновековие, когато хората са вярвали в змейове и призраци или, по-точно казано, когато са внушавали на глупците подобни суеверия, за да могат хитреците да си пълнят джобовете.

— Каквото е имало тогава, го има и сега! Или искате да се изкарате по-умен от мен? — попита Портър с остър глас.

— By Jove! Съвсем не си въобразявам, че съм кой знае колко умен. Но по-рано хората са считали за дяволска работа всички онези явления, които не са успявали да си обяснят. Сега обаче, слава богу, науката е напреднала толкова много, че може да мине без дявола и неговата баба.

— Ах, тъй ли? Изглежда, и вие спадате към тези просветени личности и тъй наречени учени?

— Не съм учен. Но знам, че едно огнено кълбо не е никакъв дявол.

— Ами какво е тогава?

— Нищо друго освен част от горящото, току-що възникващо или пък изчезващо небесно тяло, което по своята траектория се е приближило до земята толкова, че тя започва да го притегля и то пада на повърхността й.

— Небесно тяло ли? Значи звезда? Кой ви е метнал по този начин?

— Кой ме е метнал? Никой! Но ми го е разказал не кой да е, а Олд Шетърхенд. Когато вечер седяхме край лагерния огън, ние често приказвахме за подобни привидно необясними неща и явления и за всяко нещо той имаше някакво естествено тълкование. Не чухте ли, че нещо падна ей там във водата?

— Чух, видях и почувствах. Нали измокри всички ни.

— Следователно, ако вашето твърдение е вярно, дяволът е паднал в езерото, и понеже пропуснахме да го измъкнем, той несъмнено се е удавил.

— Разбира се, че той не може да се удави. Веднага се е спуснал надолу в ада.

— Е, тогава ще може там да се изсуши на огъня, след като се е измокрил в езерото, за да не се простуди и да не пипне хрема. Не, сър! Ако имахме възможност да източим водата, щяхме да видим дупка на дъното на водния басейн, където се е забил аеролитът, парче желязо или скала от метеорита, появил се на небето като огнено кълбо.

— Парче желязо ли? Хмм! Но то е могло да убие някой от нас!

— Така е. Имахме щастие, че падна във водата.

— Хмм. А може би Олд Шетърхенд ви е обяснил и звуците, които чухме преди малко?

— Не сме говорили за Юаф-кай, обаче си спомням, че той разказваше за известния проход Сакбът, намиращ се в планините Ратълснейк. Когато вятърът духал право в тясната, дълбоко врязана клисура, се чували звуци като от тромбон. Теснината е музикалният инструмент, а вятърът — музикантът.

— Вярно, че това обяснение звучи доста вятърничаво, но отново се отказвам да споря с вас. Мислете каквото си щете, а пък и аз ще вярвам в онова, което ми харесва!

— Ловеца на мечки е прав — потвърди Винету. — Има няколко котловини, където се разнасят подобни звуци, а вождът на апачите и друг път е виждал железни парчета, хвърлени от Великия дух от небето. Добрият Маниту е посочил на всяка звезда нейния път и отклони ли се някое огнено кълбо от него, то се разбива неизбежно. Ще се опитам да открия следата на желязото във водата.

Той изрече последните думи с необяснимо висок глас. После се отдалечи, крачейки покрай езерцето, и изчезна в тъмнината на нощта.

Другите отново насядаха и зачакаха връщането му. Никой не продумваше. Само Мартин Бауман прошепна тихо на баща си:

— Какво му е на Винету? Той заговори толкова високо, сякаш и някой друг освен нас трябваше да чуе думите му. Несъмнено това търсене на желязото е само някаква хитра уловка.

— Сигурно! — обади се Ловеца на мечки. — Обзалагам се, че наоколо има човек, който иска да ни подслуша. Както познавам апача, той го е забелязал и сега се отдалечи, за да го залови. Но нека изчакаме!

Не беше необходимо да чакат дълго. Само след няколко минути близо зад тях в храсталака се разнесе някакъв шум, сякаш диво животно си проправяше път през клонаците. Последва кратък изплашен вик и веднага след това Винету измъкна от храстите някакъв индианец.

Какво зрение бе нужно, за да откриеш посред нощ скрития в гъсталака съгледвач! И само на човек като Винету можеше да се удаде да се промъкне до него и да го залови без никаква съпротива.

Всички наобиколиха двамата. Пленникът е бил въоръжен само с нож, който му беше отнет от Винету. Фигурата му бе дребна и слаба, а чертите на лицето му не можеха ясно да се различат поради тъмнината. Но очите на Винету бяха привикнали да виждат и на тъмно. Той успя да различи какъв човек има пред себе си.

— Защо моят млад червенокож брат не дойде при нас открито? — попита той, — Щяхме да го посрещнем дружелюбно. Пленникът не отговори. Ето защо апачът продължи:

— Моят брат сам си е виновен, че беше пленен. Но нищо лошо няма да му се случи. Ето, връщам му ножа. Нека се завърне при своите хора и им съобщи, че са добре дошли при нас и че тук могат да си отпочинат.

— Уф! — възкликна изненадано пленникът и си взе ножа. — Откъде знаеш, че нашите воини са наблизо?

— Винету би трябвало да е някое дете, за да не си го помисли веднага.

— Винету, вождът на апачите? — прозвуча смаяният въпрос на пленника. — И ти ми връщаш ножа? Да не ме считаш за апач?

— Не. Моят млад брат не носи цветовете на войната, но аз предполагам, че е син на команчите. Да не би вашите воини да са изровили томахока срещу апачите?

— Не. Остриетата на бойните стрели са забити в земята, но въпреки това между вас и нас не цари приятелство.

— Винету е готов да запали тук огън и да изпуши с вас лулата на мира. Той не пита защо твоите братя са дошли в Пеещата долина. Те знаят, че всеки, който навлезе в нея, се установява на лагер край водата. Затова са спрели по-надолу от това място и са те изпратили, за да разузнаеш дали тук има хора. Така ли е?

— Да — потвърди команчът.

— Ако някой път пак залегнеш под храсти, за да подслушваш непознати воини, тогава притвори очи, защото тъкмо очите ти те издадоха! Какъв е броят на твоите братя?

— Два пъти по десет.

— А сега върви при тях и им кажи, че Винету и още осем бледолики ги очакват и ще ги посрещнат като приятели! Можеш да премълчиш, че апачът те е заловил. Той няма да го споменава.

— Добрината на великия вожд радва сърцето ми. Няма да премълча нищо, а ще кажа истината, за да се убедят моите братя, че ще бъдат посрещнати от вас приятелски. Не е позорно да бъдеш открит от погледа на Винету. Но аз ще запомня съвета, който ти ми даде.

Кръгът се отвори и команчът бързо се отдалечи.

Белите, и особено двамата мексиканци, бяха на мнение, че все пак е рисковано току-така да се разреши на отряд от двадесет команчи да се приближи до лагера им. Но апачът съвсем решително заяви:

— Винету знае какво прави. Щом воините на команчите са насочили конете си към Пеещата долина, тогава ездата им не може да има за цел битка с апачите. Отвъд тази котловина се намира гробът на един от техните най-прочути вождове. Сигурно се канят да го посетят, за да подемат там траурните песни, както постъпват всяка година. Ние пък ще запалим огън, та да огледаме ясно лицата им. За да бъдем съвсем сигурни, няма да ги посрещнем тук, а отвъд, пред храстите.

Отново запалиха огъня. Междувременно Винету изведе извън храсталака Ловеца на мечки и Мартин и с тих глас ги осведоми:

— Двамата бледолики не са такива, за каквито се представят. Те са от Лешоядите на Ляно Естакадо и искат тук да ни избият. Винету предполага, че команчите се канят да навлязат в Ляно. Но двамата не бива да узнаят това. Ето защо той каза, че отвъд тази котловина имало гробница, което не е вярно.

Винету не можа да продължи, понеже сега се приближиха и останалите, които бяха наклали толкова голям огън, че светлината му проникваше даже през храстите и достатъчно силно осветяваше терена отвъд тях. Естествено, че те носеха оръжията си, които можеха да им потрябват в случай че въпреки увереността на Винету команчите започнеха да се държат враждебно.

Скоро се разнесе конски тропот. Очакваните индианци идваха. Недалеч от лагера те спряха. Предводителят им слезе от коня и с бавни крачки се приближи. Винету излезе напред, за да го посрещне, и му подаде ръка:

— Воините на команчите са добре дошли при нас — поздрави го той. — Винету не пита каква работа ги води насам. Той знае, че ще посетят гробницата на своя вожд, а после миролюбиво ще се завърнат във вигвамите си.

Тези думи бяха произнесени на висок глас, но Винету бързо добави едва чуто:

— Нека моят брат потвърди думите ми. По-късно Винету тайно ще говори с него!

Хладнокръвният команч отговори:

— Ръката ми с радост стиска десницата на Винету, който е най-великият воин на апачите, но въпреки това винаги е бил вожд на мира. Ние сме готови да изпушим с него калюмета, защото не сме тръгнали по пътеката на войната, а искаме само да отдадем почит на свещения амулет на мъртвия ни вожд.

— Винету вярва на думите на своя брат и заедно с воините му го кани да седне край огъня, за да бъде изпушена лулата на мира.

Двамата вождове си бяха подали ръка, а на първо време това бе достатъчно, за да докаже, че команчите нямаха лоши намерения. Предводителят им бе отведен от Винету до огъня, а неговите хора го последваха. Отначало те се пръснаха по тревистия бряг на малкото езерце, където спънаха конете си и ги оставиха да пият вода и да пасат. После индианците един по един започнаха да се връщат при огъня.

А там свободното пространство между храсталаците и водата се оказа вече доста тясно. За да образуват кръг, се принудиха да насядат съвсем близо един до друг. Винету и предводителят на команчите се настаниха в средата на кръга.

На един от команчите се беше наложило да се забави при коня си по-дълго от останалите. Ето че сега и той се приближи. Преди да седне, се огледа наоколо. Щом погледът му попадна върху братята Пелехо, по тъмното му лице премина бързо конвулсивна тръпка и той възкликна:

— Уф! Хузикахард тсари ордиеза икард — кои кучета са седнали там?!

Тъй като кръгът от хора все още не се беше подредил и всеки бе зает със самия себе си, възклицанието му не беше чуто от всички. Обаче предводителят на команчите го долови. Той се изправи чевръсто и попита воина:

— Унозо мабуни хузикахард — кого видя?

— Ойет, пийеновит, вуапо-у-сап — тях. Лешоядите на Ляно Естакадо.

— Ордиеца хак — къде са?

— Е, ойет пютайво — ей там са седнали. При тези думи той посочи към двамата мексиканци. Тъй като въпросите и отговорите между двамата бяха изречени на висок глас, издаващ гняв и изненада, те привлякоха вниманието на всички останали. При думите „Пийеновит, вуапо-у-сап — Лешоядите на Ляно Естакадо“ команчите наскачаха на крака. Със заплашителни изражения на лицата те хванаха дръжките на ножовете си. Гледката съвсем не беше вече тъй миролюбива, както преди малко.

Белите не разбраха разменените думи, понеже не владееха езика на команчите. Но тъй като забелязаха заплашителното поведение на червенокожите, те също се изправиха и взеха оръжията си.

Само Винету остана спокойно седнал и каза повелително:

— Нека моите братя се успокоят! Ако червенокожите мъже виждат сред нас двамина от враговете си, аз ги уверявам, че ние нямаме нищо общо с тези мъже. Заради тях не бива да се пролее нито капка кръв между нас. Какви доказателства за тяхната вина има воинът на команчите?

Той говореше на смесица от испански, английски и индиански думи, която се използва в онези райони. Команчът му отвърна, използвайки същия говор, разбираем за всички:

— Ловувах на север в Апейч Маунтенс и забелязах диря от двама ездачи, която проследих. След известно време ги видях, седнали под сянката на дърветата, и пропълзях близо до тях, за да чуя разговора им. Ставаше дума за Ляно Естакадо, през която след няколко дни щял да мине голям керван от бели мъже. Лешоядите на Ляно се канеха да се съберат, за да ги нападнат. От думите на двамата мъже разбрах, че са от бандата на Лешоядите, и попитах душата си дали да ги убия, или не. Вслушах се в повелята на мъдростта да ги оставя живи, защото само така бе възможно да…

Той се канеше да каже още нещо, което Винету не искаше да бъде чуто от мексиканците. Ето защо той бързо го прекъсна:

— Винету знае какво иска да каже неговият брат и вече научи достатъчно. Но ти разпозна ли сега тези мъже с такава сигурност, която да изключва всяка грешка и заблуждение?

— Те са!

— Какво ще кажат двамата бледолики за това обвинение?

— То е една глупава лъжа — защити се Карлос Пелехо. — Изобщо не сме били в планините Апейч.

— Те са — настоя предводителят на команчите, — понеже ние…

— Нека моят брат ме остави да се доизкажа — прекъсна го Винету незабавно, за да предотврати някои други прибързани думи.

Обаче команчът се ядоса от това прекъсване, което противоречеше на индианската учтивост. Той не бе достатъчно умен, за да прозре неговата причина, и гневно извика:

— Защо не ми даваш да говоря? Който търпи убийци при себе си, сам става подозрителен! Да не би вождът на апачите да ни подмами на това място, за да извърши предателство спрямо нас?

При тези думи Винету остави всичките си оръжия на земята, изправи се и каза:

— Моят брат чувал ли е някога Винету да е предал някого?

Думата на апача е като скалата, върху която можеш да застанеш спокойно. Нека моят брат ме придружи, като вземе оръжията си. Хау!

Той излезе от кръга и бавно закрачи между храстите към откритото пространство. Команчът се замисли за миг, а после го последва. Отвъд храсталака Винету го хвана за лакътя и го отведе малко настрани, след което се спря и рече:

— Моят брат не ме разбра. Винету се беше разположил вече на лагер тук, когато белите дойдоха. Той започна да ги наблюдава и разбра, че онези двама мъже са от Лешоядите на пустинята. Следователно Винету мисли също като воините на команчите. Обаче защо е необходимо тези отровни змии да научат, че са прозрени? В такъв случай би трябвало да ги убием, а е по-умно, ако на първо време ги оставим живи. Нека си мислят, че команчите искат да посетят гроба на своя вожд. А сега моят брат да ми каже защо е тръгнал по следите им.

Команчът се почувства засрамен.

— Огнената звезда, вождът на команчите — започна той — заедно с Желязното сърце, своя син, потеглиха на коне на изток към жилищата на бледоликите. Ще се завърнат през Ляно и сега сигурно са нейде сред пустинята. Неизбежно ще се натъкнат на кервана от бледолики и ще бъдат нападнати от Лешоядите. Ето защо ние бързо тръгнахме на път, за да ги пресрещнем и защитим. Оставихме живи двамата бледолики, понеже следите им ще ни заведат при Лешоядите. Край Тойа Крийк дирята им се сля със следата на други четирима бели, които без съмнение са бандити като тях. Ето че сега се натъкнахме на Винету. Какво мисли да прави вождът на апачите?

— Ще яздя заедно с вас, защото и аз очаквам приятели, които ще минат през Ляно и нямат никаква представа за коварните кроежи на Лешоядите. Бивакът на тези престъпници се намира в Murdering pool. Но тъй като не знам къде е това място, ще оставя двамата мексиканци да избягат, за да ми служат за водачи, без дори и да го подозират.

— Кои са очакваните от теб мъже?

— Олд Шетърхенд и неколцина други бледолики.

— Олд Шетърхенд, прочутият воин на белите? Ако ни разрешиш, ще яздим заедно с теб.

— Винету даже те моли да го придружите. Изглежда, че винаги досега разпръснатите Лешояди този път се събират за някакво голямо начинание. Трябва да използваме случая и да ги унищожим с един-единствен удар. Мисля…

Той замлъкна, защото откъм храстите проехтяха силни викове и крясъци. Изтрещяха няколко изстрела, а откъм отвъдната страна на лагера се дочу бърз конски тропот.

Двамата незабавно се втурнаха обратно и когато си пробиха път между храсталака, видяха твърде оживена картина. Команчите трескаво се приготвяха да препуснат с конете си. От мексиканците нямаше и следа. Новолунието, Портър Блънт и Фолсър стояха объркани и изглежда, не знаеха какво да предприемат, обаче Ловеца на мечки и синът му бяха останали спокойно да седят край огъня. Сега Бауман подвикна на Винету:

— Негодниците офейкаха!

— Как успяха? — попита апачът.

— Побягнаха и се метнаха на конете си толкова неочаквано, че минаха през храстите, преди човек да може да посегне към пушката си, за да ги застреля. Вероятно са надушили опасността още преди идването на команчите, понеже конете им бяха вече развързани.

— Оставете ги да избягат! Те препускат право към гибелта си, а заедно с тях към гибел отиват и всичките им съмишленици. Нека воините на команчите слязат от конете си и останат тук! Но призори те ще напуснат Пеещата долина, за да тръгнат на лов за хищниците в човешки образ, вилнеещи из Ляно Естакадо!