Карл Май
Призрака на Ляно Естакадо (4)

4. глава
Желязното сърце

И тъй този въпрос бе решен. Двете групи се сбогуваха толкова приятелски, сякаш бяха стари дългогодишни познати. Купувачите на диаманти насочиха конете си обратно по собствените си следи, без да удостоят двамата трапери нито с дума, нито с поглед. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат вече да чуят думите на Стюарт, брадатият се обърна към спътниците си с подигравателен смях:

— Добре ги осведомих. Щели да купуват диаманти! За тази цел са необходими поне петдесет хиляди долара. Хубава сумичка ще си пъхнем в джобовете! А какво ще кажете за тези уестмъни?

— Мерзавци! — изруга един от другарите му.

— Такива са. А само какви физиономии имат, сякаш са вода ненапита! Преструват се като че ли не могат да броят до три, но въпреки това съвсем правилно са разчели всички следи. Знаят дори, че индианците са били двама и че обезобразихме лицето на нашия другар. Тяхната проницателност може да стане опасна за нас. Трябва да ги отстраним от пътя си.

— Но как, кога и къде? Нямаме никакво свободно време. Налага се веднага да тръгваме, за да преместим колчетата и да объркаме преселниците.

— Хмм, да, нямаме много време. Обаче, ако позволим на двамата да ни се измъкнат сега, ще изпуснем най-удобния случай. В Хелмърс Хоум те ще се срещнат с Джъгъл Фред, който е един от нашите най-върли врагове и напълно е в състояние да ни отмъкне плячката изпод носа.

— Ами просто да ги застреляме!

— Наистина би било най-доброто. Но я погледни към тях, а после стреляй, ако можеш! Любопитен съм да видя как ли ще го направиш.

Той посочи към ловците, които, изглежда, все още усърдно търсеха следата, без да ги е грижа за Стюарт и неговите съучастници. Привидно те не обърнаха никакво внимание и на оттеглянето на купувачите на диаманти.

— It’s death!^[1] — изруга мъжът. — Имаш право. Едва сега забелязвам колко хитро постъпват негодниците, за да не бъдат улучени с куршум от нас.

— Да, крачка по крачка те водят животните си така, че винаги да бъдат между нас и тях, тъй че, ако стреляме, да улучим само тия зверове. По тоя начин обиколиха близката околност в кръг. А не виждаш ли, че дясната им ръка постоянно е на затвора на пушката, докато с лявата я държат готова за прицел в нас? Достатъчно е един от нас да насочи оръжието си към тях и куршумите им мигновено ще полетят насам. Те са дяволски големи хитреци. А в животните им също се е вселил сатаната. Сякаш тези кранти разбират, че трябва да прикриват господарите си. Сами вървят в крачка с тях и злобните им погледи не ни изпускат нито за секунда.

Наистина беше точно тъй, както казваха двамата. Стюарт и хората му нямаха възможност да стрелят. А щом Дейви и Джими завършиха обиколката си, започнаха бавно да се приближават, държейки пушките си все още така, че да могат незабавно да стрелят. Ездитните им животни пак вървяха подир тях като верни кучета.

— Какво виждам? Търсачите на диаманти са си отишли! — възкликна учудено Джими, сякаш едва сега забелязваше тяхно то изчезване.

— Отдавна — потвърди Стюарт. — Все още може да се види как се връщат.

— Но защо се връщат? Нали искаха заедно с нас да стигнат до Хелмърс Хоум? Защо са тръгнали обратно?

— Защото са глупаци. Човек едва ли би могъл да си представи, че е възможно да съществува подобна непредпазливост! Загубили си парите!

— Ах! Носили са пари?

— Ами да! Един от тях е държал портфейла с банкнотите в кобура на седлото си. Докато ви чакахме, той забеляза, че кобурът се е разпрал и кесията му е изпаднала. Разбира се, страшно се изплашиха. Решиха незабавно да се върнат, без дори да поговорят с вас. Когато тръгваха, ни подвикнаха да ви кажем, че утре или най-късно вдругиден по обед ще бъдат в Хелмърс Хоум, за да потеглят веднага оттам през Ляно Естакадо, водени от Джъгъл Фред.

— Добре! Няма да си блъскам главата над истинската причина за изчезването им.

— Да не би да мислите, че са ни излъгали?

— Не те вас, а вие нас. Нямаме никакво намерение да вярваме в историята с изгубения портфейл. Убедени сме, че те ще се отправят в съвсем друга посока веднага щом се скрият от погледите ни.

— Сър, отново започвате да ни обиждате!

— О, не! Само споделям с вас моите мисли. Впрочем, мистър Стюарт, ще ви дам един добър съвет. Ако някой път пак давате някому указания, които трябва да останат в тайна от други хора, не размахвайте така ръце из въздуха, понеже при определени обстоятелства жестовете са също тъй лесно разбираеми, както и думите!

— Какво? Какво искате да кажете?

— С лявата си ръка посочихте на юг и после с десницата направихте такова движение, като че ли искахте да опишете контурите на някоя планина. След това изпънахте пред вас хоризонтално дланта на лявата ръка, което естествено означаваше някаква равнина. По-късно посочихте зад гърба си на изток, а оттам на юг. Всичко бе толкова ясно, че мога да ви разкажа цялата история.

— Ами разкажете ми я де!

— С голямо удоволствие! Търсачите на диаманти се върнаха на изток, но сега, когато не можем вече да ги видим, ще завият на юг. Там отдясно се издига планина, граничещ откъм лявата си страна с равнина, към която ще яздят шестимата. Тъй като те не са запознати с околността и въпреки наближаващата тъмнина вие ги отпратихте натам, споменатата равнина не може да е много надалеч оттук. Страшно ни се иска гази нощ да лагеруваме там.

При тези думи Джими остро погледна Стюарт в очите. Брадатият не успя да се овладее съвсем. По лицето му си пролича, че се изплаши.

— Сър, правете каквото искате, но не ни разправяйте измишльотини! — извика грубо той. — По-добре ни кажете дали открихте следите?

— Разбира се! Елате с мен! Все още е достатъчно светло, за да се различат.

— Вървете начело!

— Добре, обаче моят спътник Дейви ще върви последен.

— Защо?

— За да следи да не би на пушките ви да им хрумне да започнат да вършат някакви своеволни щуротии. И тъй, внимавайте какво правят вашите пушкала! Ако някое от тях прояви желание да гърми, куршумът на Дейви веднага ще улучи собственика му.

— Сър, наистина ставате много дързък!

— Нищо подобно! Като ви предупреждавам, ви мисля само доброто. Хайде, елате!

Джими закрачи начело в посоката, откъдето бяха дошли. Останалите го последваха, а най-отзад вървеше Дейви, държейки пушката си в ръка готова за стрелба, отправил зоркия си поглед към движенията на петимата. След малко Джими спря, посочи към земята и попита:

— Мистър Стюарт, какво виждате тук?

Брадатият се наведе, за да огледа посоченото място, и отвърна:

— Върху скалата е имало някакво камъче, което е било смазано на прах от конско копито.

— А може ли подобно камъче да бъде стрито на прах под копитото на подкован кон?

— Не. Конят не е имал подкови.

— Значи е бил индиански кон. Елате по-нататък! Отново се натъкнаха на смачкано камъче.

— Ето това е следата — обади се Джими. — Правата линия, образувана от двете камъчета, сочи на запад. Следователно индианецът е яздил в тази посока.

— Индианец ли? Как можете да твърдите с някаква сигурност, че човекът на неподкования кон е бил индианец? — попита Стюарт.

— Pshaw! — отговори Джими. — Онези глупаци, дето ще купуват диаманти, сигурно са ви казали, че сме ви прозрели. Не е необходимо да играем повече на криеница. Вие сте от Лешоядите на Ляно, а ние сме честни ловци, на които нито можете да разказвате разни врели-некипели, нито пък да сторите някакво зло. Няма да питам по какъв ли начин сте спечелили доверието на търсачите на диаманти. Във всеки случай здравата сте ги пратили за зелен хайвер. Но ние няма да яздим на юг, за да ги предупреждаваме отново. Изглежда, за тях е истинско блаженство да се оставят да бъдат подмамени и убити в Ляно, ето защо на нас и през ум не ни минава да ги лишим от такова удоволствие. Изпълнихме дълга си и сега е необходимо да се погрижим за самите нас. Тук, на това място, пътищата ни се разделят. Вие ще тръгнете преди нас, и то веднага! Препускайте подир вашия индианец! Но внимавайте да не насочите дулото на някоя от пушките си към нас! Ние умеем да се справяме с типове като вас. Пръстите ни са на спусъците. Ако кажете само една дума или направите някое подозрително движение, ще стреляме! Обърнете се с гръб към нас, окачете пушките на седлата си и възсядайте конете! Сбогом и внимавайте да не ни се мяркате повече пред очите!

Той беше застанал редом с Дейви и сега двамата вдигнаха пушки в положение за стрелба.

— Мистър Джими! — извика Стюарт, побеснял от гняв. — Не може така да ни гониш! Ние сме…

— Вие сте бандити! — прекъсна го силният глас на Дейви. — В цевите на карабините си имаме четири куршума, а вие сте петима. Последния ще повалим с приклади. А сега и аз да ви кажа: онзи, който изрече една-единствена дума, ще получи куршум в главата! И тъй, смитайте се! Ако след минута очите ни все още ви виждат тук, с вас е свършено!

Тези думи бяха произнесени с тон, който не оставяше никакво място за съмнения. Обзети от безсилен гняв, петимата се обърнаха, окачиха пушките си на седлата, метнаха се на конете си и мълчаливо ги подкараха. Един от тях беше завързал зад себе си седлото на умрелия кон.

Едва след като изминаха известно разстояние в бърз тръс, те оставиха животните да преминат в бавен ход и се обърнаха. Видяха, че Джими и Дейви все още стояха на същото място, но бяха свалили пушките си.

— It’s death! — изскърца със зъби Стюарт. — Не ми се беше случвало подобно нещо. Петима мъже, които не се страхуват и от дявола, да бъдат принудени да офейкат от тези две маймуни!

Да знаехме само какво се канят да предприемат!

— Не е трудно да се отгатне — обади се един от хората му. — Ще догонят търсачите на диаманти, за да ги предупредят отново.

— Много се съмнявам, понеже веднъж вече никой не обърна внимание на предупреждението им. Въпреки всичко сме длъжни да вземем предпазни мерки. Трябва да се отправим на юг. Щом зърнем огньовете на преселниците, ще спрем, ще застанем на пост в една по-разтеглена редица, през която ще пуснем да мине само нашият Тобайъс Прайзегот Бъртън на идване от Хелмърс Хоум. Естествено, че преселниците не бива да заподозрат присъствието ни. Ако противно на очакванията ми двамата негодници се появят, ще бъдат просто застреляни. Наистина, сега сме принудени да оставим индианеца на мира, въпреки че страшно много ми се искаше да му взема коня. Като нищо струва триста долара, а може би и повече.

— Всъщност беше много глупаво да започваме онази разправия с червенокожите само заради двата коня. Единият от тях е застрелян, а другият избяга. А заради тях сега по петите ни са тези трапери. Те ще бивакуват нейде наблизо и утре сутринта, щом се зазори, ще тръгнат по дирите ни. Ще се натъкнат на преселниците и ще ни развалят цялата великолепна работа.

— Не, едва ли ще постъпят така. Търсачите на диаманти ги обидиха и те повече няма да се интересуват от тях. Сигурно най-напред ще отидат в Хелмърс Хоум, където ще разкажат за срещата си с нас. Не можем да знаем отсега какво ще се реши там. Не ни остава нищо друго, освен да накараме Бъртън да потегли на път още в ранни зори и да направи голям преход през първия ден, за да се отдалечат преселниците оттук колкото може повече. А ние ще изчезнем много по-рано.

Бандитите продължиха да яздят известно разстояние на запад, а после свърнаха на юг.

Джими и Дейви не свалиха пушките си, докато конниците не излязоха извън обсега на техните оръжия. След това устата на Дебелия се разтегна в широка усмивка и така, доволно ухилен, той попита:

— Е, драги Дейви, как ти се хареса всичко това?

— Също тъй много, както и на тебе — отвърна той с доволна усмивка.

— Вярваш ли, че търсачите на диаманти са си изгубили парите?

— И през ум не ми минава подобна мисъл. След като се поотдалечиха, те се отправиха на юг. Защо, това не ни интересува повече. Предупредихме ги. Нямаме други задължения. Те се считат за извънредно умни и мъдри. Не виждам защо да е необходимо да им натрапваме помощта си. Струва ми се, че нещастният индианец е много по-достоен за нея и я заслужава повече.

— Разбира се! Ще го потърсим ли?

— Да. Знаем в каква посока е яздил — ей там, надясно, към околността на старата сребърна мина. Онзи номер с двете камъчета, които сами смачкахме, ни послужи само за да заблудим негодниците. Ясно видях кървавите капки и много бих се учудил, ако не намерим индианеца в мината.

Те се отдалечиха, без да възсядат конете си, понеже започна бързо да се свечерява и оглеждането на земята се затрудняваше все повече и повече.

След като изминаха известно разстояние, те забелязаха някакъв дребен предмет на земята. Беше червена, грижливо изработена глава на индианска лула. Джими я вдигна, прибра я и каза доволен:

— Не сме объркали пътя. Тази глава се е откъснала от останалата част на лулата и незабелязано е паднала. Скоро ще разберем дали принадлежи на стария ранен индианец, или на младия.

— Сигурно е на стария. Младият едва ли е бил вече на север, в Минесота, за да е могъл да донесе за лулата си глина от свещените глинени находища.

— Може да я е взел като плячка. Той има право да използва лула, придобита като плячка, няма право да използва самоунаследена лула.

— Та нима някога някой индианец е унаследявал лула? Нали тя винаги се погребва заедно със собственика си!

— Има някои племена, при които това не се спазва вече толкова строго. Впрочем по гравирания в главата на лулата тотем изглежда, че собственикът й е вожд на команчите. Добре, че разбираме езика на това племе!

Пред погледа им започнаха да се издигат скалите. Отляво двамата трапери видяха отвесна каменна стена, а вдясно се бе ширнала надалеч пустош от натрошени скални късове, между които не би могъл да се промъкне дори и човек, а камо ли кон. Единственото проходимо място се намираше там, където крачеха те, ето защо можеха да бъдат сигурни, че и индианците бяха яздили оттам.

Пред тях се изпречи висока мрачна халда^[2] от баластра, ненужен натрошен камънак, изхвърлен от мината. Не беше възможно да се види колко е висока халдата, защото междувременно се бе стъмнило.

Трапери те отпуснаха юздите до краен предел и ги завързаха за два тежки скални къса. После започнаха да се катерят по халдата. Не си даваха труд да избягват причиняването на шум. Напротив — стремяха се трополенето на натрошения камънак в краката им да бъде ясно доловимо. Обаче на всеки няколко крачки спираха, за да се ослушват внимателно. Необходимо бе да разберат дали горе се намира някакъв човек, на когото трябваше да извикат, преди той да използва пушката си.

По време на едно подобно ослушване те доловиха шум от търколило се камъче.

— Чу ли? — прошепна Джими. — Значи бяхме прави, когато предположихме, че индианците са горе. И са нащрек. Раненият, ако изобщо все още е жив, сигурно лежи нейде вътре в мината.

Но младият индианец е застанал на пост върху халдата. Заговори го, Дейви!

Дейви последва указанието му, като подвикна нагоре с ясно доловим, но все пак не особено силен глас:

— Туинутпук, кеванавуички, ненетпа хаич — млади боецо, не стреляй, ние сме твои приятели!

После двамата зачакаха отговор. Мина известно време, след това дочуха въпроса:

— Хузихакарт — кой идва?

Това бяха само четири кратки срички, но те издадоха кой стои горе. Двете думи бяха от езика на свободните, скитащи се из околните райони команчи.

— Ва-а-чат табутево — двама добри бели мъже — отговори Дейви.

— Минам мистисчи — качете се горе! — прозвуча гласът отгоре след известно размисляне.

Двамата трапери доизкачиха халдата. Щом се добраха до горния й край, въпреки тъмнината забелязаха човешка фигура, изправила се пред тях с пушка в ръка, готова за стрелба.

— Неварн, унмахкучине — стой или ще стрелям! — заповяда команчът.

По фигурата двамата разпознаха, че не се бяха излъгали в очакванията си да видят пред себе си някой млад индианец. Дейви го успокои:

— Не е необходимо моят млад червенокож брат да стреля. Ние идваме да му помогнем.

— Сами ли са белите мъже?

— Да.

— Дирята на моя кон ли следваха?

— Ненадейно се озовахме на мястото на сражението и от следите разбрахме какво се е случило. После проследихме твоята диря и дирята на враговете ви, за да ви защитим срещу тях.

— Истината ли казва белият човек?

— Аз не лъжа. В знак на това, че идваме като твои приятели, ще оставим сега всички наши оръжия, за да поговорим с теб в мир и приятелство. После ти ще кажеш дали отново да ги вземем, или не.

Те веднага превърнаха думите си в дела. Обаче червенокожият продължи да държи пушката си насочена към тях и каза:

— Бледоликите имат мед на езика, но в сърцето си таят отрова. Оставят оръжията си на земята, за да спечелят доверието ми, а след това ще пристигнат тримата им другари, за да ни донесат смърт.

— Значи ни считаш за двама от онези, които ви преследваха?

Заблуждаваш се.

— Тогава ми кажи къде са онези петима мъже? Щом като сте следвали дирята им, трябва да го знаете.

— Срещнахме ги долу, където по скалите бяха изгубили следите ти и ги търсеха. Отначало ги заговорихме дружелюбно, за да ги заблудим. Те не успяха да открият дирята. Но ние веднага забелязахме капките кръв от раната на твоя придружител. Обаче си замълчахме и направихме друга фалшива диря, по която по-късно онези се отправиха на запад. Казахме им, че ги считаме за разбойници и убийци, и насочихме към тях пушките си, както и ти сега държиш своята пушка насочена към нас. И тогава те се видяха принудени позорно да се оттеглят.

— Защо не ги убихте?

— Защото не ни бяха сторили никакво зло. Ние застрелваме някой неприятел само тогава, когато сме принудени да го сторим.

— Говорите с думите на добри хора. Моето сърце ми повелява да ви се доверя, обаче един друг глас ме приканва да бъда предпазлив.

— Ние ти мислим доброто. От следите личи, че твоят придружител е ранен. Затова и дойдохме тук, да ти предложим помощта си. Ако не я желаеш, веднага ще си тръгнем, понеже не сме свикнали да натрапваме съдействието си на когото и да било.

Измина кратко време, преди индианецът да се обади. Изглежда, размисляше. После той каза:

— Нямам нужда от помощта ви. Можете да си вървите.

— Добре, ще те оставим, но ти пожелаваме само да не се разкайваш. Ей тук на земята слагам главата на лулата, изгубена от вас, която ние намерихме.

Те отново взеха оръжията си и започнаха да се спускат по халдата. Не се бяха отдалечили много, когато Дейви се спря и тихо попита:

— Нищо ли не чу, драги Джими? Стори ми се, сякаш ей там, надясно от нас, се търколи някакво камъче.

— Нищо не долових.

— Но аз го дочух, и то съвсем ясно. Нека бъдем предпазливи. Продължиха да слизат. Когато се озоваха в подножието на халдата, изведнъж съвсем близо пред тях от земята се надигна тъмна човешка фигура.

— Стой, обеснико! — извика Джими, насочвайки към него карабината си. — Нито крачка, иначе ще стрелям!

— Защо ще стреля бледоликият, когато съм дошъл с приятелски намерения? — прозвуча пред него въпрос.

Джими разпозна гласа на младия индианец, с когото бе разговарял току-що.

— Ти ли си? — попита той. — Слязъл си едновременно с нас.

Значи Дейви не се е излъгал в шума от камъка! Твоят крак го е съборил. Какво търсиш тук?

— Исках да видя дали думите на белите мъже са били искрени. Тъй като последвахте указанието ми, без да предприемете нещо против мен, вие издържахте изпитанието. Не сте от моите преследвачи и аз ви моля отново да се изкачите горе заедно с мен, за да видите Тевуа-шохе, който е мой баща.

— Тевуа-шохе, Огнената звезда, прочутият вожд на команчите е тук? — попита Дейви учудено.

— Да, но е мъртъв. Аз съм Шиба-бигк, неговият най-малък син, и ще отмъстя на убийците за смъртта му. Нека бледоликите ме последват.

Той се закатери пред тях и те отново заизкачваха халдата по петите му. Щом достигна горе, той се отправи към отвесната скала и влезе в една дупка на каменната стена. Това беше входът на старата изоставена сребърна мина.

Посрещна ги тънка струйка дим. Когато навлязоха на тридесетина крачки в галерията, те съзряха малък огън. Край него имаше малка купчинка дърва, събрана с голяма мъка. Пламъкът бе предназначен единствено да осветява мъртвеца, който бе поставен в седнало положение, с гръб, облегнат на стената. Желязното сърце остави пушката си на земята и седна срещу мъртвеца. Тикна в огъня един клон, присви колената си нагоре и подпря брадичката си върху тях. Заел това положение, той безмълвно втренчи поглед в трупа.

Двамата уестмъни стояха край него мълчаливо. Те бяха запознати с индианските обичаи и знаеха, че с думи сега само биха обидили сина, който скърбеше за баща си. Лицата на двамата индианци не бяха изрисувани с бои, което бе сигурен признак, че не са тръгнали на път с някакви враждебни намерения. Мъртвецът бе красив човек, също като повечето команчи и апачи, отличаващи се с физическите си предимства от много други индиански племена. Даже и в смъртта лицето му все още имаше цвета на светъл бронз. Очите му бяха затворени, а устните му — здраво стиснати, понеже беше умрял от мъчителна смърт. Долната част на индианската му ловна риза бе разтворена, тъй че беше разголено онова място от тялото му, където бе попаднал неприятелският куршум. Ръцете му бяха положени върху бедрата, а пръстите им — конвулсивно сгърчени, още едно доказателство за мъките, изтезавали го в последните мигове от живота му.

Едва след като измина доста време, Джими и Дейви също седнаха, но тихо, сякаш се страхуваха да не би, ако причинят някакъв шум, да смутят покоя на убития. Почти винаги близостта на някой мъртвец има въздействието на светилище. Смъртните биват обхванати от благоговеен трепет, щом почувствуват дъха на вечността.

Ето че Шиба-бигк повдигна глава, погледна двамата и каза:

— Чували сте за Огнената звезда, вожда на команчите, нали?

Тогава знаете, че той беше храбър воин!

— Да — потвърди Джими. — Веднага разпознахме вожда, щом го видяхме тук. Запознахме се с него на север край Рио Боксо, където той ни се притече на помощ, когато бяхме нападнати от отряд на племето поуни.

— В такъв случай сте убедени, че във Вечните ловни полета той ще властвува над много воини. Обаче Маниту не го повика по време на битка. Вождът на команчите беше убит! — Как се случи това и как всъщност дойдохте насам?

— Бяхме навлезли дълбоко в земите на бледоликите. Воини те на команчите са заровили секирата на войната и в последно време живееха в мир с белите. Нямаше защо да се боят да посетят градовете на бледоликите мъже. Огнената звезда ловуваше със своите хора край реката, наречена Рио Пекос. Там те се натъкнаха на бледолики, които искаха да отидат до далечния град с името Мемфис. Понеже други червенокожи мъже правят пътя до там опасен, белите помолиха Огнената звезда да им даде някой опитен водач. Вождът реши той самият да ги придружи, като вземе и мен със себе си, за да видя градовете и къщите на белите. До Мемфис се добрахме щастливо, а после сами се отправихме обратно на път. Днес, когато започна последната третина от деня, ни срещнаха убийците. Поискаха нашите коне. След като не им ги дадохме, един от тях рани с куршум Огнената звезда в корема. Конят на вожда се подплаши и побягна. Трябваше да го последвам, защото вождът беше ранен и не можеше да се бие с бледоликите. Щом сте видели следите, сигурно знаете какво се е случило по-късно.

— Да. Ти си убил един от тях и си му взел скалпа.

— Така е. Кожата на главата му виси ей тук на моя пояс. Но аз ще се сдобия и със скалповете на другите. През нощта ще оплаквам баща си, ще подема траурната песен на вождовете. На зазоряване ще го погреба временно между тези камънаци и по-късно ще доведа воините на команчите, които ще издигнат на героя гробница, достойна за неговата храброст и слава. Щом скрия мъртвеца от огненото око на слънцето, ще потърся следите на убийците и ви казвам: Шиба-бигк все още не е прочут воин, обаче той е син на прочут вожд и тежко и горко на бледоликите, на чиято диря попадне погледът му! Те са загубени!

Той се изправи, приближи се до своя мъртъв баща, сложи ръка на главата му и продължи:

— Бледоликите се кълнат. Но команчът говори без клетви. И тъй, запомнете моите думи: когато Огнената звезда бъде издигната, на върха й ще увиснат шестте скалпа на неговите убийци. Желязното сърце го каза и следователно така ще стане!…