Карл Май
Призрака на Ляно Естакадо (2)

2. глава
Изстрелът в челото

Сега всеки бе зает с яденето и със собствените си мисли дотолкова, че разговорите напълно секнаха. А когато по-късно Франк се опита пак да подеме прекъснатия разговор за Ляно Естакадо, му попречи появяването на нов посетител.

— Мистър Хелмърс, изглежда, че вашият дом се посещава доста често — обади се той. — Ей оттам пак се е задал някакъв „horseman“^[1], който си е наумил да дойде при вас.

Фермерът се обърна към посоката, откъдето се приближаваше ездачът, разпозна го и отговори оживено:

— Това е един славен юначага, който ми е винаги добре дошъл. На него можеш да разчиташ във всяко отношение.

— Изглежда, е някой „trader“^[2], който ще иска да поднови при вас запасите си от стоки, а?

— Да не би да мислите така, защото е окачил от двете страни на седлото си толкова големи дисаги?

— Да.

— Тогава се лъжете. Той не е търговец, а един от нашите най-прочути скаути^[3]. С такъв човек си заслужава непременно да се запознаете.

— Може би името му ще ми е известно.

— Не знам как му е истинското име. Всички го наричат Джъгъл Фред^[4], понеже умее да прави стоици фокуси, които смайват кого ли не. В тези забележителни дисаги носи необходимите за тях вещи.

— Чувал съм вече за него. Той е пътуващ фокусник, който при случай изпълнява и ролята на водач и следотърсач, нали?

— Точно обратното: той е отличен следотърсач, който понякога развлича с фокуси спътниците си. Изглежда, е пътувал с прочути циркови артисти. И той владее немски език. Защо е дошъл и е останал в Запада, когато нейде другаде тази негова сръчност щеше да го позлати, не знам, а и не ме засяга, но съм убеден, че ще ви хареса.

Ездачът, по чийто адрес бяха направени тези забележки, вече се беше приближил. На двадесетина метра от къщата спря коня си и извика:

— Хелоу, старий lodging-uncle^[5], имаш ли място за един беден Neddy-wretch^[6], който не може да си плати сметката?

— За тебе има място по всяко време — отвърна Хелмърс. — Ела насам! Слез от козела си и се разположи удобно! Ще бъдеш в отбрано общество.

Джъгъл Фред огледа бързо, но изпитателно присъствуващите и рече:

— Да се надяваме! Познавам вече нашия Блъди Фокс. Чернокожият не ме тревожи. Другият дребничък джентълмен с фрака и дамската шапка не ми прилича на обесник. А онзи, третият, който е захапал сиренето така, сякаш са го накарали да дъвче кожа на таралеж, е … хмм, навярно ще се запозная и с него.

Беше странно, че и този човек се изказа предпазливо за мормона. Той накара коня си да измине и останалото малко разстояние, след което скочи от седлото. Франк успя да го огледа, докато той сърдечно, с протегнати ръце поздравяваше фермера като стар приятел.

Джъгъл Фред представляваше странна фигура дори и за Далечния запад. Първото нещо, което биеше на очи, беше една доста голяма гърбица, която загрозяваше иначе съразмерно развитото му тяло. Той беше средно висок и много здраво сложен, а не, да речем, с къс труп, тесни гърди и дълги ръце. Овалното му, пълно и гладко избръснато лице бе силно загоряло от слънцето, обаче лявата му страна беше зле обезобразена, защото преди време някаква страшна рана е била закърпена по съвсем нескопосан начин. И странно, но очите му имаха поразително различен цвят. Лявото бе оцветено в най-красивото небесносиньо, а дясното беше черно.

Джъгъл Фред носеше високи кафяви ботуши от кожата на бизонче; мексиканските му шпори имаха големи колелца. Беше облечен в черен кожен панталон, риза от дебел син плат и кожен елек. Около кръста му бе закопчан широк кожен колан, подобен на кемер, по който и във който бяха закачени или напъхани нож, револвер с голям калибър, патрони и най-различни дреболии, необходими на всеки уестмън. На главата си имаше доста новичка боброва шапка, която бе нахлупена толкова силно, че скриваше цялото му чело. Опашката на животното се спускаше отзад почти до врата му.

Хелмърс бе нарекъл шеговито коня му „козел“ и това сравнение си имаше своето основание. Краката на животното бяха необичайно дълги, а то изглеждаше поне на външен вид доста изпосталяло. По оголялото чуканче на опашката му, провиснало сега тъжно надолу, се мъдреха само десетина къси косъмчета. Дали това създание е било някога черен, кафяв или червеникав жребец, вече никой не бе в състояние да определи, понеже кожата му на много места беше напълно оголяла, а там, където все още имаше козина, тя бе оцветена в някакво неопределено сиво, сякаш старият жребец е бил язден още по времето на преселението на народите от някой суеб или гепид^[7]. От гривата му не бе останала и следа. Несъразмерно голямата му глава се беше провесила толкова ниско, че муцуната му почти докосваше земята. Изглеждаше сякаш главата с мъка носеше дългите дебели оголели магарешки уши, прилепили се любвеобилно към нея чак до долната й челюст също като някои големи кожени кесии. На всичко отгоре животното държеше очите си затворени, като че ли спеше, и както си стоеше, ей тъй, неподвижно, представляваше неповторима картинка на глупост и безпомощност, будеща състрадание.

След като собственикът на този кон стисна ръцете на фермера, попита:

— Значи имаш място за мен, а?

— Разбира се! Сядай при нас! Ето ти тук достатъчно месо и за тебе.

— Благодаря, но вчера си развалих стомаха. Сега говеждото ще ми бъде малко тежко. Бих предпочел някоя ярка. Може ли да ми я доставиш?

— Защо не? Я погледни! Ей тук се разхождат колкото искаш печени пилета. — Той посочи към двете ята млади ярки, които щапукаха близо около масите, за да кълват падналите трошици.

— Добре! — кимна Фред. — Ще те помоля за една от тях. Нека твоята housewife^[8] ми я приготви. Сам ще я оскубя.

При тези думи той свали двуцевката си от седлото, прицели се в една от ярките и натисна спусъка. Когато се разнесе изстрелът, конят му дори не си помръдна спуснатите клепачи. Изглежда, беше толкова безнадеждно оглушал, че не можеше да чуе дори изстрел, даден от толкова близко разстояние.

Ярката бе паднала мъртва на земята. Човекът я вдигна и я показа наоколо. За удивление на всички по нея не беше останало нито едно перце и можеше веднага да бъде изкормена и опечена.

— The devil! — засмя се Хелмърс. — Можех да се сетя, че имаш намерение да ни покажеш пак някой от твоите номера.

Ама как го направи?

— Започнах с далекогледа.

— Глупости! Нали стреля с карабината.

— Наистина, но преди това ви наблюдавах отдалеч с моя „джобен телескоп“. Забелязах и младите ярки. Затова веднага направих моите приготовления, за да се представя пред днешните ти гости като ловък фокусник.

— А може ли да научим тези приготовления?

— Защо не? Това е детински лесно. Освен с патрона или сачмите зареждам пушката си здравата с едри iron-filings^[9] и се прицелвам така, че зарядът да облети птицата отзад напред. Ако перата не са заякнали вече твърде много, те биват изцяло отнесени и изпърлени. Виждаш, че не е необходимо да си изучавал бялата и черната магия, за да бъдеш вълшебник. И тъй, нареди да ми бъде изпечено това животинче! Надявам се, че ще ми се позволи да седна тук?

— Естествено! Тези двама джентълмени са мои приятели, познати са на Олд Шетърхенд, когото очакват тук.

— Олд Шетърхенд? — подскочи Джъгъл Фред. — Наистина ли?

— Да. Ще дойде и Дебелия Джими.

— Heigh-day! По-хубава вест от тази човек мъчно може да чуе! Отдавна имам желание да видя този Олд Шетърхенд. Радвам се, че пристигам тук тъкмо навреме.

— А също тъй ще се зарадваш, като научиш, че ей този сър е немец. Казва се Франк и ми е колега…

— Франк ли? — прекъсна го фокусникът. — А да не би да е самият Хобъл Франк?

— Мътните го взели! — възкликна дребничкият саксонец. — Знаете името ми? Как е възможно това?

Той бе говорил на немски. Затова Джъгъл Фред му отговори на същия език:

— Няма защо да се чудите толкова. По-рано времената бяха други. И тогава в Далечния запад се случваха колкото щеш добри дела и злодеяния, но при незадоволителните съобщителни връзки, каквито имаше по онова време, вестта за тях се разпространяваше твърде бавно. Сега обаче, щом се случи нещо забележително, новината прелита за миг от Северните езера до Мексико или от стария Фриско (Сан Франциско) та чак до Ню Йорк. Вашият смел поход до Йелоустоун се прочу надалеч, а заедно с него, разбира се, и името ви. Във всеки форт или поселище, край всеки лагерен огън се говореше за вашите приключения, ето защо не бива да се учудвате, че знам името ви. Един трапер разговарял със сина на Ойтка-петай Мо-ав далеч на север, край водите на Спотит Тейл, после тръгнал на юг, чак до форт Арбъкъл, и разказвал на всички, които срещнел, а накрая и на мен цялата история така подробно, както самият той я е чул.

— Е — обади се Хобъл Франк, — кой знае какво е прикачено на тази история по пътя й от Спотит Тейл до форт Арбъкъл. В подобни случаи от мухата се прави слон, а от дъждовния червей гигантска анаконда и от някой скромен ловец на бобри може да стане прочутият Хобъл Франк. Е, ще призная, че се държахме като истински херкулесовци и минотаври^[10], но не обичам да се говори за мен повече от онова, което е вярно. Безрезервната скромност е благодетел, красяща героите.

— Скромността ви поставя вашите достойнства в трикратно по-благоприятна светлина и удесеторява удоволствието ми да се запозная с вас. Дайте ми ръката си!

Джъгъл Фред протегна десницата си на Франк. Дребосъкът сърдечно разтърси ръката му и каза:

— Много се радвам, понеже от господин Хелмърс научих, че сте човек с усет за изкуствата, който е обиколил света. Всъщност много ми се иска да разбера каква биография имате зад гърба си!

— Мога набързо да ви я разкажа! Отначало посещавах гимназия, където…

— Олеле мале! Това не е никаква препоръка за вас!

— Защо?

— Защото изпитвам силна неприязън към всичко живо, което е било гимназист. Тези хора са надменни. Не вярват, че и някой лесничей може да стане учен човек. Такива съм ги срещал неведнъж. Но въпреки всичко винаги ми е било детински лесно да ги убедя, че съм човек, който може с гигантски крачки да ги остави далеч зад себе си. Значи и вие сте минали по пътя на това незначително образование?

— Да. След гимназията по съвета на моите покровители се отдадох на живописта и започнах да посещавам академията.

Имах доста добри заложби, но за съжаление не бях упорит. Твърде скоро се уморих и от истинското изкуство пропаднах до едно псевдоизкуство — станах цирков ездач. Бях весел и приятен човек, обаче нямах морални сили и вътрешни устои. С една дума, бях лекомислен. Хиляди пъти съм се разкайвал. Какво ли щях да представлявам днес, ако по-рано притежавах твърда воля!

— Ами сигурно и сега си имате дарбата. Защо не започнете отново?

— Сега? Както съм изгубил младежката си енергия? Драги мой Хобъл Франк, свършено е с тези мечти. В професията си на скаут се старая да живея честно и почтено и да бъда в услуга на хората. Не бива да ме пращате отново на училище мен, стария чудак! Блазе на онзи, който не е принуден на стари години да изкупва греховете си от времето на младостта! Моля ви, нека говорим за нещо друго!

— Добре, да поговорим за нещо друго! — повтори бързо добродушният Хобъл Франк. — За приятелите ми, с които ще се видя в близките дни, за Олд Шетърхенд, Дългия Дейви, Дебелия Джими, за Винету, който…

— Винетули? — намеси се Фред. — Да не би да имате предвид прочутия вожд на апачите? Къде ще се срещнете с него?

— Това е уговорено само между него и Олд Шетърхенд. Но предполагам, че ще стане отвъд Ляно Естакадо.

— Хмм! Тогава се надявам да видя и него. И аз се каня да прехвърля Стейкт Плейн. Нает съм от група хора, които трябва да преведа първо отвъд, а после и до Ел Пасо. Те са янки, които са намислили да се заловят с една доходна работа оттатък, в Аризона.

— Да нямат предвид диаманти?

— Да, тъкмо това. Изглежда, носят у себе си значителни суми суха пара, за да могат на място да закупуват скъпоценните камъни, и то евтино.

Хелмърс поклати глава и се намеси:

— А ти нима вярваш в тези диамантени находища? Аз считам цялата история за огромна измама.

Той имаше пълно право. По онова време изневиделица плъзнаха слухове, че в Аризона били открити диамантени полета. Споменаваха се имената на хора, които за няколко дена били забогатели неимоверно, имайки щастието да намерят скъпоценни камъни. Показваха диаманти, някои с много голяма стойност, които уж били намерени там. Тези слухове прекосиха континента по цялата му ширина за няколко седмици, та дори за няколко дена. Златокопачите от Калифорния и северните райони напуснаха доходните си златни находища и се завтекоха към Аризона. Но спекулата се беше вече развихрила. Светкавично се образуваха дружества, разполагащи с милиони. Диамантените полета щяха да бъдат изкупени изцяло, за да могат да бъдат експлоатирани на едро. Нито един клейм^[11] нямаше да бъде отстъпен. Търговски агенти тичаха насам-натам с диамантени проби в ръка, които били намерени на въпросните места ей тъй, просто на земята. Те раздухваха страстите с все сила и в съвсем кратко време температурата на диамантената треска стана по-висока от температурата на която и да било златна треска.

Но предпазливите хора не се бръкнаха в джобовете и твърде скоро, както предвиждаха те, работата удари на камък. Цялата тази голяма измама беше разиграна само от неколцина много изискани и приятни на вид янки. Бяха се появили, без някой да ги познава, и изчезнаха, без някой междувременно да се беше запознал с тях. Разбира се, че заедно с тях изчезнаха и милионите. Акционерите напразно ругаеха и проклинаха. Повечето от тях отричаха, че притежават акции, защото не искаха хората да им се смеят. Така бързо прославилите се диамантени полета отново опустяха както преди, а разочарованите златокопачи се завърнаха при своите златни находища, за да научат, че междувременно там се бяха настанили други, по-умни от тях. С това приключи цялата работа и никой не заговори повече за нея.

Не бе изминало много време от началото на диамантената треска, когато пред вратата на Хелмърс Хоум се разиграха описаните дотук събития. Фермерът Спадаше към онези хора, които не повярваха на слуховете. Но затова пък Джъгъл Фред каза:

— Засега все още не се съмнявам в истинността на тези съобщения. Щом са намерени диаманти на други места, защо да ги няма и в Аризона? Вярно, че мен това не ме засяга. Имам си друга работа. А какво ще кажете вие, мистър Франк? Преценката на човек с вашата проницателност, опит и познания ще бъде меродавна за нас.

Хобъл Франк не забеляза леката, но добродушна ирония и отвърна поласкан:

— Радвам се, че се обръщате към мен с такова доверие, понеже тъкмо на моята врата трябвате да почукате. На мнение съм, че цялата работа с диамантите е много хубава, обаче има и други неща, които хич не са по-лоши. В мигове на страшен глад за мен една опушена тюрингска наденица е по-скъпоценна и от най-едрия диамант. А изпитвам ли жажда, няма да мога да я утоля с никакъв брилянт. Нима човек може да иска нещо повече, освен да хапне и да пийне до насита? Горе-долу съм доволен от себе си и от своята съдба и не ми трябват благородни камъни. Да не би да ги окача да украсяват дамската ми шапка за езда? Имам си на нея перо и това ми стига. Е, ако знаех, че оттатък, в Аризона, ще намеря скъпоценен камък, голям горе-долу колкото Хайделбергската бъчва^[12] или поне колкото едра тиква, тежка три центнера, тогава бих отишъл до там, за да го взема. Но по-малък хич не ми трябва. Ще ми се струва твърде мизерен. Обаче, тъй като изобщо не знам дали ще се намери нещо, а и наистина да имам такъв късмет, то ще е някой дребосък колкото маково зрънце, не, никой не може да ме накара да тръгна за диамантените полета. Хора като нас не се нуждаят от диаманти, защото всеки от нас носи в гърдите си по един скъпоценен камък, а именно своето сърце, за което поетът казва: „Няма благороден камък под небето, който да има стойността на сърцето.“

— Добре казано! — извика Хелмърс, подавайки ръка на дребничкия саксонец. — Много сте прав с този благороден камък и затова и през ум няма да ни мине да търсим диаманти, които уж ги имало в Аризона. Твоите хора, Фред, които ще трябва да преведеш отвъд, едва ли ще направят от най-добрите сделки. Във всеки случай щеше да бъде по-добре, ако си бяха останали у дома заедно с многото си пари. Могат много лесно да ги изгубят, без да получат за тях нито един диамант. И изобщо не ми изглеждат големи умници, щом допускат другите да разберат, че носят у себе си значителни суми. Това никога не е разумно, а тук пък още по-малко от където и да било.

— Утре следобед ще пристигнат тук. Трябваше да купят още два товарни коня, за което ще им е необходим поне половин ден. Ето защо тръгнах преди тях, та да прекарам при теб времето си до утре по-приятно.

— И добре си направил, стари приятелю. Ами колцина са?

— Шестима, от които няколко имат доста „зелен“ вид и поведение, ама това ми е безразлично. Изглежда, идват от Сент Луис и си въобразяват, че ще се завърнат с милиони.

— Ще намерят ли пътя до тук?

— Сигурно, понеже им го описах толкова добре, че не е възможно да се объркат… Стой, Черньо, какво има?

Този въпрос бе отправен към негъра.

Междувременно слънцето бе вече залязло и беше настъпил здрачът, който е извънредно кратък в онези географски райони. Вече се бе смрачило дотолкова, че на по-голямо разстояние не се виждаше нищо. Въпреки увлекателния разговор Боб и Блъди Фокс не бяха изпускали из очи мормона. Бъртън се беше постарал да си придаде такъв вид, сякаш разговорът изобщо не го интересува, и понеже останалите навярно считаха, че някакъв си мормон, чиято външност и поведение издаваха чистокръвния янки, не владее немски или пък го разбира съвсем слабо, те бяха разговаряли на толкова висок глас, че Бъртън бе имал възможността да чуе всяка дума.

Когато Джъгьл Фред заговори за шестимата мъже, които трябвало да преведе през Ляно Естакадо, по лицето на мормона се изписа израз на голямо напрежение. При забележката, че те, изглежда, носели у себе си много пари, по тънките му устни се плъзна доволна усмивка, която впрочем не можа да бъде забелязана поради настъпилия здрач.

От време на време той бе вдигал глава, сякаш за да се ослуша, а погледът му нетърпеливо се отправяше натам, откъдето беше дошъл. Той знаеше, че трябва да се счита, кажи-речи, за пленник, защото очите на негъра не се откъсваха от него. От минута на минута страхът му нарастваше. Не можеше да не мисли за заплахата на негъра и му се струваше, че той е способен на всичко.

Сега, когато се бе стъмнило почти напълно, на Бъртън му мина мисълта, че може бързо да си плюе на петите, нещо, което по-късно навярно щеше да бъде много по-трудно. Ето защо той посегна към вързопчето, което беше донесъл, и започна лека-полека да го придърпва към себе си. Беше намислил след това изведнъж да скочи на крака и бързо да свие зад ъгъла на къщата. Изчезнеше ли веднъж в гъсталаците, едва ли имаше защо да се бои от някакви преследвачи.

Обаче се беше излъгал в Боб. Чернокожият беше като повечето негри, които, взели веднъж някакво решение, имаха навик да преследват изпълнението му с най-голяма упоритост. Боб бе забелязал много добре, че мормонът се опитва да докопа вързопа си, и тъкмо в мига, когато Бъртън се канеше да скочи на крака, той стана от мястото си толкова чевръсто, че за малко не повали Хелмърс на земята. Затова и Джъгъл Фред го попита какво има. Боб отвърна:

— Масер Боб сме видял, че крадец искат избягат. Вече посягат към вързоп. Искат бързо офейкат. Но масер Боб ще пребият него на друг, не собствен земя, затова тръгнат с него и не изпускат из очи.

Той се премести на самия край на пейката, така че се озова съвсем близо до мормона, макар Бъртън да седеше на съседната маса.

— Остави го на мира! — обади се фермерът. — Може би той изобщо не заслужава вниманието ти.

— Масса Хелмърс са прав. Човек не заслужава внимание, но го заслужават пари, кои той откраднал. Той не тръгват, без масер Боб придружат.

— Но кой е всъщност този човек? — попита тихо Джъгъл Фред. — Още от самото начало не ми хареса. Има досущ вида на вълк, навлякъл овча кожа. Щом го зърнах, ми се стори сякаш вече съм виждал нейде острите черти на тази източена муцуна, и то при не особено благоприятни обстоятелства за самия него. Хелмърс му обясни на полувисок глас защо Боб толкова настоятелно преследва целта си да не се отделя от подозрителния непознат и прибави:

— Изглежда, че онзи човек привлича вниманието и на Блъди Фокс повече, отколкото той иска да ни покаже. Или се лъжа?

— Well! — потвърди юношата. — Този Светец на последните дни ми е сторил някаква злина, но не знам точно каква.

— Тъй ли? Е, как така? Защо не му подириш сметка? — заразпитва Хелмърс.

— Защото не знам точно какво е било. Напразно си измъчвах мозъка да си припомня. Имах чувството, че съм сънувал нещо и после съм забравил подробностите на съня. А заради подобно неопределено и мъгляво подозрение не мога да се нахвърля върху него.

— Не мога да те разбера. Каквото знам, го знам. Аз никога нямам такива мъгляви подозрения. Впрочем вече се стъмни. Няма ли да влезем в стаята?

— Не, ти забрани на онзи обесник да влиза в къщата, а аз трябва да го наблюдавам. Затова ще остана тук. Може би все пак ще се сетя какви сметки имам с него за уреждане.

— Тогава ще се погрижа поне за достатъчно силно осветление, за да не успее все пак да се измъкне.

Хелмърс влезе в къщата и скоро се върна с две лампи. Те се състояха просто от тесни и високи тенекиени съдове за газ, от чиито отвори се подаваха дебели фитили. Нямаха стъклени шишета или предпазни абажури. Но въпреки всичко двата силно пушливи пламъка бяха достатъчни, за да осветят мястото пред вратата.

Тъкмо когато Хелмърс бе вече окачил лампите на два клона, се разнесе шум от стъпки, които се приближаваха откъм царевичните ниви.

— Моите hands^[13] се прибират — каза той.

Под „ханд“ американецът разбира всяко лице, било от мъжки или женски пол, което се намира на служба при него. Но Хелмърс се беше излъгал. Щом човекът пристъпи в осветения от лампата кръг, стана ясно, че е непознат.

Той беше висок и силен мъж с лице, обрасло с гъста брада, облечен по мексикански, обаче без шпори, нещо, което тук не можеше да не направи впечатление. От пояса му се подаваха дръжките на нож и два пистолета, а в ръката си носеше тежка карабина, украсена със сребърни пръстени. Докато тъмните му пронизващи очи се местеха бързо и изпитателно от едно лице на друго, той създаваше впечатление на суров човек, у когото не биваше да се очаква появата на някакви сърдечни чувства. Когато погледът му се плъзна по лицето на мормона, клепките му потрепнаха по особен начин. Никой друг освен мормона не го забеляза. Несъмнено това беше някакъв знак.

— Buenas tardes, senores!^[14] — поздрави той. — Вечер на бенгалско осветление! Изглежда, собственикът на тази асиенда^[15] е човек с поетични наклонности. Разрешете ми да си отдъхна при вас за петнайсетина минути и ми дайте да глътна някоя глътка, ако тук изобщо се намира нещо за пиене!

Той говореше на онази смесица от испански и английски, с която хората по мексиканската граница си служат често.

— Седнете, сеньоре! — покани го Хелмърс. — Какво искате да пиете? Бира или бренди?

— Я ми се махнете от главата с вашата бира! Не ща и да чувам за тази немска помия. Дайте ми едно силно бренди, но да не е в твърде малко количество! Ясно ли е?

Поведението и тонът му бяха като на човек, който не е свикнал да се шегуват с него. Държеше се досущ като че ли тук той можеше да заповядва. Хелмърс стана, за да му донесе каквото желаеше, и посочи към пейката, където беше освободил място за непознатия. Но той поклати глава и каза:

— Благодаря, сеньор! Тук седят вече четирима. По-добре ще е да правя компания на онзи кабалеро, който се е свил ей там тъй самотен. Свикнал съм да бъда сред обширната савана и не ми прави удоволствие да се блъскам на едно място с толкова много хора.

Той подпря пушката си на дънера на дървото и седна до мормона, когото поздрави с леко докосване на ръката до широката периферия на сомбрерото си. Светецът на последните дни отвърна на поздрава по същия начин. Двамата се държаха така, сякаш бяха непознати.

Хелмърс отново бе влязъл в къщата. От съвсем естествена учтивост останалите избягваха да отправят открито погледи към новодошлия. Това бе добре дошло за него и той го използва, за да прошепне на мормона:

— Защо не дойде? Нали знаеш, че очакваме от теб известие? Сега той говореше на най-чист английски.

— Не ме пускат да си тръгна — промълви Бъртън.

— Кой?

— Ей този проклет нигър.

— Тоя, дето не сваля очи от тебе ли? Ами какво иска?

— Твърди, че съм бил отмъкнал парите на господаря му, и иска да ме линчува.

— С първата част може и да казва истината, но нека си избие втората от главата, ако не желае с камшиците си да боядисаме черната му кожа в кървавочервено. Има ли насам нещо ново?

— Да. Шест diamond-boys^[16] със значителни парични суми се канят да прекосят Ляно.

— Zounds! Ще са ни добре дошли! Ще понадникнем в джобовете им. У последните нещастни голтаци не намерихме нищо.

Но сега тихо! Хелмърс идва.

Фермерът се връщаше с голяма чаша, пълна с бренди. Той я остави пред новодошлия и каза:

— Ето, наздраве, сеньор! Май че днес сте яздили доста дълго?

— Да съм яздил ли? — запита на свой ред непознатият, като изля в гърлото си половината от съдържанието на чашата. — Нямате ли очи? Или по-скоро имате толкова много очи, че виждате и онова, което изобщо не съществува? Нали който язди, трябва да има кон!

— Естествено.

— Е, ами моят къде е?

— Сигурно там, където сте го оставили.

— Valgame Dios!^[17] Да не би да съм си оставил коня някъде на трийсет мили оттук и да съм дошъл пеша до вас, за да пия едно бренди, което пет пари не струва?!

— Оставете го в чашата, щом не ви харесва! Впрочем не си спомням да съм споменал нещо за тридесет мили. Тъй както си седите пред мене, ми приличате на човек, който положително притежава кон. А къде го е оставил, не е моя работа.

— И аз тъй мисля. И изобщо няма какво да се грижите за мен, ясно ли е?

— Да не би да искате да ми оспорите правото да се грижа за онези, които се отбиват при мен в усамотената ми ферма?

— Да не се страхувате от мен?

— Ами! Ще ми се да видя човека, който може да изплаши Джон Хелмърс!

— Това ме радва, понеже исках да ви попитам дали ще мога да пренощувам във вашия дом.

При тези думи той хвърли към Хелмърс дебнещ поглед. Фермерът отговори:

— За вас нямам място.

— Carajo!^[18] Защо?

— Защото самият вие казахте, че не трябва да се грижа за вас.

— Но нали не мога посред нощ да бия път до вашия най-близък съсед! Ще стигна чак утре по обед!

— Тогава спете на открито! Нощта е топла, земята мека, а небето е най-разкошният юрган, който може да се намери.

— Значи ме гоните оттук?

— Да, сеньор. Който иска да бъде мой гост, трябва да покаже по-голяма учтивост от вашата.

— Да не би да искате да ви пея и свиря на китара или мандолина, само и само за да ми разрешите да преспя, сврян в някой ъгъл? Впрочем както желаете! Не се нуждая от гостоприемството ви, навсякъде ще намеря някое място, където преди заспиване ще мога да обмисля как да си поговоря с вас, ако се срещнем някога нейде другаде.

— Но не забравяйте в такъв случай да си помислите и за онова, което бих ви отговорил аз!

— Заплашвате ли ме, сеньор?

При тези думи непознатият стана от мястото си и повелително изпъчи високата си широкоплещеста фигура пред фермера.

— О, не! — усмихна се Хелмърс безстрашно. — Аз съм много миролюбив човек, докато не ме принудят да обърна дебелия край.

— И аз ви съветвам да си останете такъв. Живеете почти на самия край на пустинята на смъртта. А това изисква да бъдете предпазлив и всячески да се стремите да останете в миролюбиви отношения с непознатите, които идват при вас. Иначе някой път най-неочаквано при вас би могъл да се появи Призрака на Ляно Естакадо.

— Да не би да го познавате?

— Все още не съм го виждал. Но нали се знае, че най-много обичал да се появява на надути и наперени хора, за да ги изпрати на оня свят.

— Няма да ви противореча. Може би всички онези, намерени в Ляно убити от Призрака чрез изстрел в челото, са били някога надути и наперени негодяи. Но странното е, че всички тези обесници без изключение са били разбойници и убийци.

— Тъй ли смятате? — попита подигравателно непознатият.

— Можете ли да го докажете?

— Горе-долу. Винаги у тези мъртъвци са намирани предмети, които преди това са били собственост на хора, убити и ограбени в Ляно. Това доказателство е достатъчно.

— Ако е така, тогава ще ви предупредя най-приятелски: гледайте да не пречукате случайно някой човек в усамотената си ферма, иначе някой път, току-виж, ви намерят с дупка в челото.

— Сеньор! — избухна Хелмърс. — Кажете ли още веднъж подобни думи, ще ви просна на земята! Аз съм почтен човек. И подозрителен ми се струва онзи, който крие коня си, за да го вземат за някой безобиден беден странник, а не за подъл убиец.

— Това за мен ли се отнася? — изсъска непознатият.

— Ако го приемате така, аз нямам нищо против. Вие сте вече вторият човек за днес, който иска да ме метне, че нямал кон. Първият беше ей този Светец на последните дни. Може би вашите коне стоят нейде заедно. Може би при тях има и други коне и ездачи, очакващи завръщането ви. Казвам ви, че през нощта зорко ще бдя над дома си, а утре призори ще прочистя околността. Тогава вероятно ще се разбере, че имате много добри ездитни животни!

Непознатият сви пестници, после вдигна десницата си, готова за удар, направи крачка към Хелмърс и изкрещя:

— Човече, да не намекваш, че съм убиец? Кажи го по-ясно, ако имаш смелост! Тогава ще ти разбия…

Но той беше прекъснат. Вниманието на Блъди Фокс бе погълнато изцяло от пушката на новодошлия. Щом непознатият се изправи и обърна гръб на дървото, на което стоеше облегната карабината му, юношата стана и се приближи към дънера, за да огледа оръжието по-подробно. Очите му засвяткаха, а на лицето му се появи изразът на желязна, безмилостна решителност. Той се извърна към непознатия и сложи ръка на рамото му.

— Какво искаш, момче? — попита грубо човекът.

— Искам да ти отговоря вместо Хелмърс — отвърна спокойно Блъди Фокс. — Да, ти си бандит, разбойник и убиец! Пази се от Призрака на Ляно, наричан от нас „Avenging-ghost“^[19], защото има навика да отмъщава на убийците за всяко убийство с куршум в челото!

Великанът отстъпи няколко крачки, измери юношата с учудено презрителен поглед и после ехидно се изсмя:

— Ей, момче, хлапако, обеснико, полудя ли? Само да те стисна и ще те размажа!

— По-добре се откажи от тази работа! Блъди Фокс не може да бъде смачкан така лесно. Помисли си, че можеш да се държиш безсрамно към мъжете, но ето че пред теб се появява един юноша, за да ти докаже, че хората няма защо да се боят много-много от теб. Avegning-ghost наказва убийците от Ляно със смърт. Ти си убиец, а аз ще заместя Призрака. Кажи си последната молитва! Скоро ще застанеш пред Вечния съдия!

Тези думи на младия човек, който беше все още почти момче, направиха много силно впечатление на присъствуващите. Той им се струваше съвсем променен. Тъй както бе застанал гордо изправен, със заплашително вдигната ръка, святкащи очи и с израз на непоколебима решителност в твърдите черти на лицето, той приличаше на вестител на правосъдието, на изпълнител на справедливия Божи съд.

Непознатият пребледня, макар че беше по-висок от юношата почти с една глава. Но все пак бързо се съвзе, изсмя се силно и възкликна:

— Наистина тоя е побъркан! Бълхата решила да изяде лъва! Досега не се е чувало подобно нещо! Негоднико, най-напред докажи, че съм убиец!

— Не се подигравай! Каквото кажа, то става, можеш да бъдеш сигурен! На кого е онази пушка, облегната на дървото?

— Разбира се, че е моя!

— Откога е твоя собственост?

— Вече стават над двадесет години.

Въпреки предишния си смях и високомерните думи този як мъж беше толкова силно впечатлен от поведението на юношата, че в главата му изобщо не мина мисълта да си замълчи.

— Можеш ли да го докажеш? — продължи да пита Блъди Фокс.

— Обеснико, я кажи как да го докажа? Ти да не би да имаш някакво доказателство за противното?

— Да. Тази карабина принадлежеше на сеньор Родригес Пинто от Естансия дел Мерисо край Сийдър Гроув. Преди две години той бе отишъл на гости в Кадо край Вашита Ривър заедно с жена си, дъщеря си и трима вакероси^[20]. Сбогувал се там със своите познати, но никога не се върнал у дома си. Скоро след това намерили шестте трупа в Ляно Естакадо, а следите по земята показвали, че пътеуказателните колчета са били преместени в погрешна посока. Тогава тази карабина е била в неговите ръце. Ако беше казал, че си купил пушката от някого след посоченото време, това можеше да се провери. Но понеже твърдиш, че я притежаваш вече двадесет години, в такъв случай не си я купил от виновния, ами ти самият си убиецът и като такъв попадаш под ударите на закона на Ляно Естакадо.

— Куче! — изскърца със зъби непознатият. — Да те смажа ли? Тази пушка е моя собственост. Докажи, че е принадлежала на естансиерото^[21]!

— Веднага! Юношата взе подпряната на дървото пушка и натисна една от малките сребърни пластинки, украсяващи долната част на приклада й. Тя отскочи и отдолу се показа друга пластинка, на която личеше името, споменато преди малко.

— Погледнете! — каза той, показвайки пушката на останалите. — Тук виждате необоримото доказателство, че пушката е била собственост на естансиерото. Той беше мой приятел и аз я познавам много добре. Считам този човек за негов убиец и това е достатъчно. Минутите му са преброени.

— Твоите също! — кресна непознатият, втурвайки се към своя обвинител, за да изтръгне пушката от ръцете му.

Обаче Блъди Фокс светкавично отстъпи няколко крачки, насочи карабината към него и извика повелително:

— Стой, иначе куршумът ти е сигурен! Знам как трябва да се отнасям с хора като теб. Хобъл Франк, Джъгъл Фред, насочете оръжията си към него и ако помръдне, незабавно го застреляйте като куче!

Само за миг двамината се прицелиха с пушките си в мексиканеца. Тук действуваше законът на прерията, който има един-единствен, ала много обемист параграф. В подобни случаи смелият уестмън не знае що е колебание. Непознатият разбра, че работата е сериозна. Животът му висеше на косъм и затова той остана неподвижен.

Сега Блъди Фокс сведе дулото на пушката, защото другите две карабини държаха брадатия в шах, и каза:

— Произнесох присъдата ти и тя ще бъде изпълнена незабавно.

— С какво право? — попита мексиканецът с глас, който трепереше от гняв. — Аз съм невинен и няма да позволя да бъда линчуван!

— Няма да те убия тъй, както палачът убива осъдения на смърт. Ще се изправим очи в очи, всеки със своята пушка в ръка. Куршумът ти ще може да ме улучи също така добре, както и моят. Няма да бъде убийство, а честен дуел. Ще заложим живот срещу живот, макар че бих могъл веднага да те застрелям, защото си убиец.

Младият човек стоеше пред непознатия с гордо вдигната глава и пълна увереност в себе си. Тонът му бе сериозен и повелителен и все пак спокоен. Разбойникът обаче избухна в силен подигравателен кикот и отвърна:

— Откога тук по границата се разпореждат невръстните хлапета? Ако не бяха тези мъже, насочили към мен дулата на пушките си, щях да те удуша, да ти извия врата като на някое нахално пиле. Щом си толкова побъркан да искаш да мериш сили с мен, тогава аз нямам нищо против. Куршумът ми ще ти покаже пътя за ада! Но от теб и останалите искам да бъдат спазени думите, изговорени от голямата ти уста: двубоят да бъде честен и после победителят да има възможност да си отиде необезпокояван!

— Охо! — подвикна Хелмърс. — Не сме се пазарили така. Дори и да имаш късмет в стрелбата, тук, изглежда, се намират още неколцина джентълмени, които искат да си поговорят с теб. Ще трябва да им дадеш сметка.

— Не, не така! — намеси се Блъди Фокс. — Този човек ми принадлежи. Вие, останалите, нямате никакви права над него. Аз го извиках на дуел и му дадох думата си, че двубоят ще бъде честен. Длъжни сте да удържите това обещание, ако падна убит.

— Но, момче, помисли ли…

— Няма какво да му мисля. Несъмнено този мерзавец е от Staked-Plain Vultures^[22] и всъщност без много приказки би трябвало да бъде пребит от бой с тояги, но ролята на палач ми е противна. Искам да се бием и сега вие ще ми обещаете, че ако ме застреля, този човек ще може да си отиде необезпокояван!

— Щом държиш на това, принудени сме да го направим. Обаче в такъв случай ще напуснеш тази земя, понесъл упрека, че твоето неоправдано милосърдие е дало възможност на този подлец и занапред да върши престъпния си занаят!

— Е, що се отнася до това, то аз съм спокоен. Ще видим дали куршумът ми е поставен в цевта само за да прави дупки във въздуха. И тъй, кажи, негоднико, на какво разстояние ще се стреляме?

— На петдесет крачки — заяви непознатият, към когото се беше обърнал юношата.

— Петдесет! — изсмя се Блъди Фокс. — Не е твърде отблизо.

Изглежда, много обичаш кожата си. Но и това няма да ти помогне. Ще ти съобщя най-приятелски, че ще се целя също като Призрака отмъстител, а именно — в челото. И така, пази си го!

— Продължавай със самохвалствата си, хлапако! — изскърца със зъби неговият противник. — Получих каквото желаех — обещанието да се оттегля безпрепятствено. Нека я караме изкъсо! Дай ми пушка!

— Ще я получиш, щом привършат приготовленията, но не по-рано, понеже човек не може да ти има доверие. Нека фермерът отмери разстоянието — петдесет крачки. Щом заемем позиция, нека Боб с едната лампа застане до теб, а Хобъл Франк — с другата до мен, за да можем двамата да се виждаме съвсем ясно и да имаме сигурна цел. После Джъгъл Фред ще ти подаде пушката, а от Хелмърс ще получа моята. Хелмърс ще ни даде знак и от този миг всеки от нас може както и когато си иска да изстреля два куршума, тъй като имаме двуцевки. Който напусне мястото си, преди да са разменени куршумите, ще бъде застрелян от човека, застанал до него, за да го осветява. За тази цел Боб и Франк ще държат своя пистолет или револвер готови за стрелба.

— Хубаво! Тъй много хубаво! — извика Боб. — Масер Боб веднага застрелят негодник, ако той искат избягат!

Той измъкна оръжието от пояса си и го показа на непознатия със заплашително хилене.

Останалите заявиха, че са съгласни с условията на Блъди Фокс, и веднага се заеха с приготовленията. Всички бяха толкова погълнати от тях, че никой не обръщаше особено внимание на благочестивия Тобайъс Прайзегот Бъртън. Изглежда, станалата разправия бе добре дошла за мормона. Той бавничко се премести от мястото си към края на пейката и измъкна краката си изпод масата така, че в подходящ миг незабавно да си плюе на петите.

Ето че двамата противници заеха местата си, отдалечени един от друг на петдесет крачки. До непознатия застана негърът, държейки в лявата си ръка лампата, а в дясната кавалерийския пистолет, приготвен за стрелба. Край Блъди Фокс зае място Хобъл Франк с другата лампа и револвер в ръката, но той бе извадил оръжието само проформа, защото едва ли щеше да му се наложи да го употреби срещу честния млад човек.

Хелмърс и Джъгъл Фред държаха готови двете заредени пушки. Това бяха мигове на най-голямо напрежение дори и за хората, свикнали с подобни схватки. Пламъците на двете лампи, полюлявани от ветреца, осветяваха двете групи със силно пушещите си, червеникави трептящи езици. Противниците стояха неподвижно притихнали, но въпреки това на неспокойната светлина изглеждаше сякаш непрекъснато се движеха. При тези обстоятелства бе много трудно да се прицелиш спокойно и сигурно, още повече че осветлението не беше достатъчно, за да се различи кога мерникът и мушката ще попаднат на една линия.

Блъди Фокс бе невъзмутим и напълно спокоен. Но противникът му се намираше в съвсем друго душевно състояние. Джъгъл Фред, който трябваше да му подаде пушката и затова стоеше близо до него, забеляза злобните пламъчета в очите му и нетърпеливото потреперване на ръцете му. — Готови ли сте? — попита Хелмърс.

— Да — потвърдиха и двамата, при което непознатият веднага протегна ръка към пушката си. Несъмнено той имаше намерение да изпревари Блъди Фокс с изстрела си, макар и само с част от секундата.

— Има ли някой от вас някакво желание, което да изпълним, в случай че умре? — осведоми се Хелмърс.

— Върви по дяволите с твоето любопитство! — извика възбудено непознатият.

— Нямам — отвърна юношата толкова по-спокойно. — Личи си, че този негодник не е в състояние да се прицели. Та той трепери! Но ако въпреки това случайно ме улучи, ти ще намериш в кобура на седлото ми всичко, което е необходимо да узнаеш. А сега давай да свършваме!

— Е, тогава вземете си пушките! Огън!

Хелмърс подаде карабината на Блъди Фокс. Младият човек я пое с безразличен вид и я претегли в десницата си, сякаш искаше да установи тежестта й. Съвсем нямаше поведението на човек, чийто живот зависи от един кратък миг.

Другият почти изтръгна пушката си от ръцете на Джъгъл Фред. Застана така, че остави открита само лявата страна на тялото си — една възможно най-тясна цел, — вдигна оръжието си и се прицели. Изстрелът му изтрещя.

— Halloo! Dash!^[23] — изкрещя негърът. — Масса Блъди Фокс не са улучен! О, joy! О, pleasure! О, happines!^[24]

Той направи скок във въздуха едновременно и с двата си крака, после затанцува около собствената си ос и изобщо се държеше така, сякаш беше полудял от радост.

— Ще стоиш ли мирен, обеснико! — прогърмя гласът на Хелмърс. — Та кой би могъл да се прицели, като размахваш така лампата?!

Боб мигновено разбра, че поведението му вредеше тъкмо на човека, на когото той желаеше победата. Ето защо негърът изведнъж застана изправен като свещ и извика:

— Масер Боб сега стоят мирно! Масер Боб не помръдват!

Масса Блъди Фокс бързо стрелят!

Обаче непознатият бе продължил да държи пушката си в положение за стрелба. Отново натисна спусъка, но и този изстрел не улучи целта, макар че Блъди Фокс все още стоеше както преди, с лице към противника си, изложил тялото си в цялата му ширина на неговите изстрели, претегляйки карабината в десницата си.

— Проклятие! — изруга бандитът.

Той се беше вцепенил от смайване. Но после, като изригна още една ругатня, която не може да бъде предадена тук, непознатият направи скок встрани, за да избяга.

— Стой! — извика негърът. — Стрелят!

Той натисна спусъка. Но веднага се разнесе и още един изстрел.

Краткият миг, в който противникът му бе останал неподвижен, скован от уплахата си, се беше оказал достатъчен за Блъди Фокс да опре приклада на пушката си на рамо. Натисна спусъка толкова бързо, сякаш изобщо нямаше нужда да се прицелва. После се завъртя на пети, бръкна в торбичката си за патрони, за да зареди по стар навик веднага изстреляната цев, и каза спокойно:

— Получи си заслуженото! Франк, иди при него! В средата на челото му ще видиш дупка!

Франк и Хелмърс се втурнаха към мястото, където непознатият бе рухнал на земята. След като зареди пушката си, Блъди Фокс бавно ги последва.

А оттам се разнесе триумфиращият глас на негъра:

— О, courage! О, bravery! О, valor!^[25] Macep Боб застреляли съвсем всички негодници! Ето къде лежат човек и се не помръдват. Виждат ли масса Хелмърс и масса Франк, че масер Боб него улучили в челото? Имат дупка отпред и отзад на глава! О, масер Боб съм храбър уестмън! Той с лекота побеждават хиляди врагове!

— Да, ти си блестящ стрелец! — кимна Хелмърс, който бе коленичил до мъртвеца и го оглеждаше. — Ами всъщност ти къде се беше прицелил?

— Масер Боб се целят точно в чело и там него улучили. О, masser Bob is a giant, a hero; masser Bob is invincible, masser Bob can’t be beaten, that’s all!^[26]

— Мълчи, Черньо! Нито си герой, нито някакво величие, а камо ли непобедим. Ти стреля по бягащ човек и затова не е необходимо никакво геройство. Впрочем даже и през ум не ти е минавало да насочиш старата си гаубица към челото на този бандит. Ето, я погледни панталона му! Какво виждаш тук?

Боб приближи лампата към земята и огледа мястото, посочено от Хелмърс.

— Това съм дупка, скъсано — отвърна той.

— Да, дупка, направена от твоя куршум. Прострелял си крачола, а твърдиш, че си се целил в челото. Засрами се! И на всичко отгоре разстоянието нямаше и шест крачки!

— О, о! Масер Боб няма защо се срамуват! Масер Боб улучили чело. Но масса Блъди Фокс също стрелят и улучват само панталон. Масер Боб стрелят отличен, много по-добър от масса Блъди Фокс.

— Знаем, знаем … Но, Блъди Фокс, какъв беше този изстрел!

Няма да се намери лесно човек, който да го повтори. Изобщо не те видях да се прицелваш.

— Познавам пушката си — каза скромно младият човек — и знаех, че ще стане точно така, понеже негодникът беше твърде възбуден. Трепереше. А това е винаги глупаво, още повече когато животът ти зависи само от два изстрела.

Човекът беше мъртъв. Кръглата дупка с остри ръбове се намираше в средата на челото му. Куршумът беше излязъл от задната част на главата.

— Също както би стрелял Призрака на Ляно Естакадо — обади се удивено Джъгъл Фред. — Това е наистина майсторски изстрел. Мерзавецът си получи заслуженото. Какво ще правим с трупа му?

— Утре моите хора ще го заровят в земята — реши Хелмърс. — Не е много радостна картина да гледаш пред себе си мъртвец, а дори и най-големият подлец си остава все пак човек. Но трябва да има справедливост и там, където законът е безсилен, човек се вижда принуден да вземе нещата в собствените си ръце. И освен това в случая и дума не може да става за Закона на Линч, понеже Блъди Фокс даде на противника си същите шансове. Нека Бог се смили над душата на мъртвеца! А сега да …какво има?

Боб бе надал силен вик. В този миг само той не беше втренчил погледа си в мъртвеца.

— Heigh-ho! — отвърна чернокожият. — Я погледнат масса Хелмърс там!

Той протегна ръка в посоката, където бяха масите и пейките. Сега там беше тъмно, понеже двамата мъже с лампите се намираха при насъбралите се около трупа хора.

— Защо? Какво има там?

— Нищо, съвсем нищо там. Ако масса Хелмърс и всички други масса погледнат, те няма видят нищо, защото Уелър избягали.

— Egad!^[27] Мормонът е офейкал! — възкликна Хелмърс и се изправи светкавично. — Бързо след него! Може би ще успеем все още да го опипаме!

Групата незабавно се разпръсна. Всеки се затича в посоката, в която го тласкаха неговите предположения. Само един човек остана на мястото си — Блъди Фокс. Той стоеше неподвижно и внимателно се ослушваше в тъмнината на нощта. Остана да чака така, докато мъжете се завърнаха, както можеше и да се очаква, за да съобщят, че не са намерили никакви следи от беглеца.

— Well, тъй си и мислех! — кимна той. — Държахме се глупаво. Може би този мним мормон е много по-опасен и от мъртвеца. Ще се погрижа да се срещнем с него отново, и то в най-скоро време. Good evening, мешърс!

Той вдигна пушката, паднала от ръцете на мъртвеца, и се отправи към коня си.

— Тръгваш ли си? — попита Хелмърс.

— Да. Отдавна исках да продължа пътя си. С този човек изгубих скъпоценно време. Взимам карабината му, за да я предам на наследниците на законния й собственик.

— Кога ще те видя пак?

— Когато е необходимо. Нито по-рано, нито по-късно. Юношата се метна на коня си и се отдалечи в тръс, без да подаде ръка на когото и да било.

— Странен млад човек — обади се Джъгъл Фред, поклащайки глава.

— Да го оставим на мира — защити го Хелмърс. — Той винаги знае какво прави. Да, млад е, но може да се мери с мнозина възрастни и съм убеден, че рано или късно ще се справи с този Тобайъс Прайзегот Бъртън, а може би и с някои други хора!