Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Geist des Llano Estacado, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 28 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Сред лешояди

Избрани произведения, том 12

Издателство „Отечество“, 1993

Unter Geiern (Band 35)

История

  1. — Отделяне като самостоятелен текст, беше при № 3435

3. глава
Лешоядите на Ляно

Приблизително два часа преди времето, когато Хобъл Франк и Боб се срещнаха с Блъди Фокс, двама други мъже идваха яздешком откъм посоката на Коулмън сити. Но едва ли се бяха отбивали в това селище, защото по външния си вид съвсем приличаха на хора, които продължително време са били далеч от обитаемите местности.

Единият от тях имаше висока кльощава фигура и яздеше старо, ниско и привидно слабовато муле. Носеше кожен панталон, който сигурно е бил кроен за някой много по-нисък, но затова пък по-пълен човек. Той нямаше чорапи и на бос крак беше обул кожени обувки, които са били шити и кърпени толкова често, че сега бяха целите покрити с шевове и кръпки. Горната част на тялото на този човек бе облечена в риза от щавена бизонска кожа, която оставяше гърдите му разголени, защото нямаше нито копчета, нито кукички, нито пък връзки. Ръкавите едва покриваха лактите му. Около източения му врат бе увита памучна кърпа, чийто първоначален цвят не можеше вече да се разпознае. На острата му глава се мъдреше нещо, което някога, преди много години, е било сив цилиндър, но сега представляваше само неописуемо разкривен и смачкан кюнец с едно малко парче, останало от периферията, използвано от дългуча като сенник за очите и за сваляне на този допотопен предмет. За колан му служеше дебело въже, където бяха пъхнати два револвера и ловджийски нож. Освен това по въжето бяха накачени най-различни торбички с всички необходими дреболии. От раменете му се спускаше непромокаема мушама. Но как странно изглеждаше тя! Този великолепен екземпляр се беше свил и смалил още при първия дъжд толкова много, че след това се оказа възможно да бъде носен само като хусарска наметка. Щастливият собственик на тази чудесна мушама бе поставил напреки на дългите си крака една от онези карабини „Райфъл“, с които опитният ловец едва ли би пропуснал целта.

Другият ездач седеше на гърба на извънредно висока и едрококалеста кранта. Той беше дебел и топчест и толкова нисък, че неговите съответно също тъй къси крака едва смогваха да обхванат страните на коня до половина. Въпреки топлото годишно време носеше кожух, който обаче страдаше от твърде голяма липса на косми. Ако човек речеше да събере козината му, тя едва ли щеше да се окаже достатъчна, за да покрие и кожата на някоя мишка. На главата си носеше много голяма панамена шапка, а изпод кожуха се подаваха грамадни ботуши с обърнати кончови. Тъй като ръкавите на кожуха му бяха много дълги, всъщност от целия човек се виждаше само добре охраненото червендалесто и добродушно-лукаво лице. И той държеше пред себе си дълга „Райфъл“. Останалите му оръжия бяха скрити под кожуха.

Тези двама мъже бяха Дейвид Кронърс и Якоб Пфеферкорн, познати навсякъде само като Дългия Дейви и Дебелия Джими. Бяха неразделни и от дълги години живееха заедно в Дивия запад. Джими беше немец, а Дейви янки, но с течение на времето бе научил от Джими немски дотолкова, че можеше да си служи и с него.

Местността, където се намираха, беше камениста и неплодородна. Растеше само възлестият клек, понякога попримесен с юка и кактуси. Наблизо нямаше никакво поточе. От време на време ниският дебелак се изправяше на стремената си, за да може да се огледа по-надалеч, а после отново сядаше на седлото с разочарована физиономия.

— Дяволски печална местност! — изръмжа той. — Кой знае дали днес ще намерим глътка прясна вода.

— Хмм! — промърмори другият. — Наближаваме Ляно Естакадо. Не можем да очакваме да бъде иначе. Да не си мислиш, шишко, че в пустинята има извори, откъдето тече пунш или мляко?

— Мълчи, дългуч, и не карай слюнката да ми пълни устата! Страхувам се, че ще бъдем принудени да се задоволим с кактусов сок.

— Едва ли. Все още не се намираме в Ляно. Едва утре ще се доберем до Хелмърс Хоум, а фермата е разположена край поток. И тъй, плодородната земя още не е останала зад гърба ни. Надявам се, че Олд Силвър Майн, нашата днешна цел, е сред някоя горичка или островче от храсталаци, или пък поне близо до нея растат някакви дървета. Известно е, че подобни островчета се срещат понякога дори и сред пустинни местности. А ти знаеш, че моите надежди ме лъжат много рядко, защото обикновено се увиват и усукват все около истината.

— Няма ли да е по-добре, ако мълчиш? Твоите надежди са ни довеждали досега само до задънени улици. Гледахме само как по-добре да се движим напред и затова не отделихме време да се огледаме за печено. Не искам чак някоя дива пуйка, но много ми се ще да срещнем поне прерийна кокошка, която да не е прекалено дърта. Може би тя ще ми разреши да й кажа „добър ден“ с карабината си.

— Джими, ти имаш много апетитни мисли! А аз ще съм доволен, ако на някой услужлив mulehare[1] му дойде идеята да ни се покаже. Тогава ние ще … have care![2] Ето ти един!

С едно силно дръпване на юздата той закова мулето си на място. То застана съвсем неподвижно. Тъкмо пред двамата измежду няколко самотни кичура трева бе изскочил такъв заек. Дейви бързо вдигна пушката си и дръпна спусъка. Заекът се преметна и остана да лежи на земята. Куршумът бе пронизал главата му. При подобно светкавично прицелване това бе направо майсторски изстрел.

Тексаският заек е голям колкото своя немски роднина, съвсем не е рядко срещан дивеч и месото му е много вкусно. Той има извънредно дълги уши, които приличат на ушите на муле и затова го наричат „заек-муле“.

Дейви приближи коня си до мястото, където лежеше заекът, взе го и каза, като продължи за язди:

— Печеното е тук и ми се струва, че все ще се намери и някое поточе. Нали видя, моите предчувствия не са съвсем на вятъра… Но я чуй! Това не беше ли изстрел?

— Да, изстрел беше. И конят ми го долови.

Крантата поемаше въздух през ноздрите си и оживено размахваше дългите си уши. Двамата трапери се изправиха на стремената и се загледаха в посоката, откъдето се беше разнесъл изстрелът. Обаче погледите им не можеха да достигнат на такова разстояние, от каквото се бе чул изстрелът, защото те се намираха в неголяма падина. Но Дейви посочи нагоре във въздуха, където голяма граблива птица бавно и тромаво описваше кръгове.

— Лешояд кокошкар — обади се той. — Или е нещо друго, а, Джими?

— Друго е. Това е кралски лешояд, както може да се заключи по пъстрото оцветяване на перата му. Бил е при някоя мърша, така се е натъпкал, че с голяма мъка успява да се задържи във въздуха. Изстрелът го е подплашил и ние трябва да видим що за люде са това. Тук наистина си заслужава да знаеш кой се намира пред теб. Казват, че близо до Ляно Естакадо не било съвсем безопасно. Онзи, който пренебрегне това предупреждение, може много лесно да бъде изяден от някой такъв лешояд, а подобно нещо в никакъв случай не бих нарекъл възвишено усещане. И тъй, напред, драги Дейви!

Те пришпориха животните. Но както е известно, мулетата са твърде опърничави създания. Обикновено едно такова същество не можеш да го помръднеш от мястото му точно тогава, когато бързаш най-много. А от друга страна, сякаш за уравновесяване, това животно има навика да хуква в бесен галоп, когато на ездача му се налага да остане на място. Мулето на Дейви не правеше никакво похвално изключение. Едва-що почувствува шпорите му, и то запъна и четирите си крака, заставайки здраво и непоклатимо като магаре за рязане на дърва. Той го стисна още по-яко с бедра, но последствието беше, че животното сведе глава между предните си крака, а със задните започна да хвърля къч, за да изпрати ездача на земята пред себе си. Обаче Дейви познаваше дългогодишния си приятел тъй добре, че не остави да го свалят от седлото.

— Какво те прихваща, old joker[3]? — засмя се той. — Веднага ще те отуча от твоите капризи!

Дейви посегна назад, хвана опашката на животното и силно я дръпна нагоре. Мулето незабавно направи скок във въздуха и с четирите си крака едновременно, а после се понесе напред като стрела, тъй че Джими едва успяваше да го следва. Рязкото дърпане на чувствителната опашка бе тайното средство, с което начаса можеше да се прекърши ината на това иначе толкова мило създание.

Щом двамата ездачи оставиха зад гърба си падината, за свое учудване съзряха на около шест мили някакви странно насечени възвишения, каквито не бяха очаквали да видят в близост до Ляно. Същевременно забелязаха група конници, спрели около някакъв предмет на земята, и то толкова наблизо, че двамата се нуждаеха от не повече от минута, за да се озоват при тях. Незабавно дръпнаха юздите на животните. Най-напред трябваше да разберат дали ездачите — а те бяха шестима на брой — нямаше да ги посрещнат враждебно.

Джими и Дейви също бяха забелязани. Кръгът, образуван от шестимата, се отвори, обаче в движенията им не пролича никаква заплаха.

— Какво ще кажеш — попита Джими, — да отидем ли при тях?

— Да. И без това ни видяха, а ако са bushrunners[4], във всички случаи ще се стигне до схватка. Но трябва да внимаваме да не им дадем възможност да ни обградят! Нека държим оръжията си готови за стрелба.

— Едва ли са bushrunners. По-скоро имат вид на хора, които са предприели излет за собствено удоволствие. Няма никакво съмнение, че допреди не повече от седмица дрехите им все още са висели в някой tailorshop[5]. Имат достатъчно оръжия, но те твърде много блестят и светят от чистота, за да са влизали често в употреба. А конете им изглеждат хранени с царевица и са тъй бодри, че ти се струва, сякаш виждаш пред очите си безобидна pleasure-party[6]. Все пак предпочитам да срещам подобни люде с жълто около човката, отколкото хора, които използват джобовете си само за да пъхат в тях собствеността на другите. И тъй, да се приближим!

И без това двамината едва ли имаха някакъв друг избор, понеже шестимата ездачи смушиха конете си и се понесоха в тръс към тях.

— Елате насам! — завикаха те на Джими и Дейви. — Ще видите нещо.

— Какво?

— Елате де! По-бързо!

Ето че двете групи се срещнаха. Ако досега лицата на шестимата бяха сериозни и угрижени, изведнъж те придобиха съвсем друг израз. Дванадесет широко отворени учудени очи се втренчиха в двамата трапери. После устните им започнаха да потрепват и най-сетне и шестимата избухнаха в гръмък кикот.

— Egad! — възкликна един от тях. — Ами тия пък редки птици кои са?

— Really wonderful fellows! Look at those chaps![7] — завикаха и се закискаха всички един през друг.

— Мешърс, моля ви, нека ви поогледаме подробно! — продължи онзи, който пръв бе заговорил. Никога не сме виждали подобно чудо.

Досега по лицата на двамата не беше потрепнало нито едно мускулче. Но щом онзи човек понечи да се приближи до Дейви, траперът накара мулето си да се отдръпне няколко крачки назад и попита:

— Няма ли първо да ми кажете името си, сър?

— Защо не! Казвам се Лийдър.

— Благодаря! И тъй, мистър Лийдър, аз винаги съм готов да услужа всекиму. И с вас няма да направя изключение, но преди това искам да ви кажа, че карабината ми гърми много лесно.

Думите му прозвучаха толкова сериозно, че смехът веднага престана. Лийдър отвърна:

— Да не би да имате намерение да се заяждате с нас?

— Съвсем не! Яжте се помежду си, ако сте гладни, и не забравяйте да си осигурите сол и пипер в достатъчно количество! Лийдър посегна към револвера си и заплаши:

— Бедете по-въздържан, сър! Куршумите ми не са заседнали тъй здраво в цевта, както, изглежда, си мислите.

— Ами! — изсмя се Дейви. — Я не ставайте смешен! Заплахата ви е направо детинска.

— Тъй! Е, тогава имайте добрината да ни кажете вашите имена, та да знаем поне с кои прочути герои си имаме работа!

— Казвам се Кронърс, а моят спътник Пфеферкорн.

— Той няма защо да се гордее с името си, защото тъй може да се казва само някой немец, а хора с подобен произход пет пари не струват в тази страна.

— Не желая да ви лишавам от възгледите ви. Не съм лекар за душевноболни. Ела, Джими!

Дългия подкара мулето си и Дебелия го последва. И двамата не счетоха за нужно даже да погледнат към мъжете, а насочиха конете си към мястото, където преди това бяха стояли непознатите.

Там ги очакваше ужасна гледка. Земята беше покрита с многобройни следи от копита и човешки стъпки, като че ли тук беше имало някаква схватка. Пред тях лежеше умрял кон без оглавник и седло. Коремът му беше разкъсан и наоколо се виждаха парчета от вътрешностите му. Това бе резултат от отвратителната работа на лешояда, забелязан от Дейви и Джими при отлитането му.

Но нещо съвсем друго изплаши двамата. Близо до умрелия кон имаше човешки труп, труп на бял, който беше скалпиран. Лицето му бе напълно неузнаваемо, защото беше накълцано с ножове. Износените му вълнени дрехи навеждаха на предположението, че е бил уестмън. Беше убит с куршум в сърцето.

— Боже мили! Какво ли е ставало тук? — възкликна Джими, скочи от коня и се приближи до трупа.

Дейви също слезе на земята и коленичи до мъртвеца.

— От смъртта му са изминали няколко часа — установи той, след като опипа ръката и гърдите на човека. — Изстинал е, а от раните му не тече вече кръв.

— Претърси му джобовете! Може би ще се намери нещо, някакъв предмет, който ще ни помогне да разберем кой е бил този човек.

Дейви тъкмо се залови да изпълни съвета му, когато шестимата ездачи, последвали ги бавно, се озоваха при тях.

— Стой! — извика Лийдър. — Забраняваме ви да бъркате из джобовете му! Няма да позволя трупът да бъде обран!

Той, както и спътниците му, слязоха от конете и се приближиха. Лийдър сграбчи Дългия за ръката и го изправи, което бе посрещнато от Дейви най-спокойно. Двамата трапери размениха само един поглед и се разбраха. После Джими попита:

— Откъде ви хрумна духовитата мисъл, че искаме да ограбим мъртвеца?

— Ами нали бъркате в джобовете му!

— А не е ли възможно да имаме някакво друго намерение?

— Хора като вас едва ли. Нали веднага се вижда от какво тесто сте замесени.

— Мистър Лийдър, в такъв случай действително притежавате страхотна проницателност.

— Не ставайте на всичко отгоре и нахален, иначе няма да се церемоним много с вас! Заловихме ви на местопрестъплението. Ръцете на вашия спътник бяха в джобовете на убития. Това е достатъчно. Скитате се близо до мястото на убийството. Подозрително е кои са убийците. Внимавайте, иначе животът ви може да се окаже застрашен!

Дейви повдигна подигравателно рамене, а Джими отговори:

— Bounce, ама че сте строг! Държите се тъй, сякаш имаме честта да разговаряме с най-висшия държавен чиновник на Щатите!

— Аз съм lawyer[8] — отвърна Лийдър гордо и кратко.

— Аа, юрист! Значи сте от учените господа, които имат за задача ловко да заобикалят параграфите? Here is my respect, sir![9]

— Дейви свали шапката си с ироничен жест на мнимо раболепие.

— Сър, не вършете глупости! — сряза го Лийдър с гръмовен глас. — Действително съм attorney at law[10] и знам как да накарам другите да ме уважават. Тези достопочтени господа ме избраха за предводител на нашата група. Следователно ще става онова, което аз счета за правилно!

— Добре, добре! — закима усърдно Джими. — И ние нямаме абсолютно нищо против. Щом сте адвокат, несъмнено ще ви бъде лесно да намерите правилното разрешение на този криминален случай.

— Естествено. Но преди всичко настоявам вие двамата да не се отдалечавате, преди да разследвам всички подробности и преди да съм дал моите нареждания. Този случай може да ви заплете в големи неприятности.

— О, хич не се тревожим, защото сме убедени, че вашата проницателност ще съумее да ни отплете!

Лийдър предпочете да не отговаря на тази нова хаплива забележка. Затова пък даде заповед на придружителите си:

— Дръжте здраво двата коня, да не би да хрумне на заподозрените да избягат!

Траперите останаха спокойни и при изпълнението на тази заповед. Очевидно им доставяше удоволствие да видят какво ли щяха да предприемат тези хора, лишени от всякакъв опит в Далечния запад.

Намирането на скалпиран труп е само по себе си нещо сериозно, макар че прерийните ловци са доста закоравели към подобни случки. Обаче гледката, която представляваше мъртвецът с обезобразеното лице и кървавия оголен череп, имаше ужасяващо въздействие. Към това се прибавяха и опасенията за личната безопасност, породили се неизбежно у Дейви и Джими. Те бяха убедени, че човекът е убит и скалпиран от индианец, и понеже не бе вероятно един-единствен червенокож да се осмели да проникне толкова далеч на изток, можеше да се предположи, че нейде наблизо се намира цял отряд индианци. И тъй, налагаше се да бъдат предпазливи.

Адвокатът собственоръчно претърси джобовете на мъртвеца. Бяха празни също както и коланът му.

— Вече са го ограбили — заяви той. — Значи става дума за убийство с грабеж и наш дълг е да открием убиеца. Следите доказват, че извършителят не е сам. Били са неколцина и като си помисля, че обикновено нечистата съвест кара престъпника да се върне на мястото на своето злодеяние, то аз предполагам, че не е необходимо да ходим много надалеч, за да го заловим. Мешърс, вие сте мои пленници и ще ни придружите до най-близкото поселище. А то е Хелмърс Хоум. Там ще разследваме случая с полагаемата се строгост.

Лийдър се приближи до двамата и зае такава поза, която според него би трябвало да ги сплаши.

— И така, предайте ми оръжията си! — добави той заповеднически.

— С удоволствие — отвърна Джими. — Ето ти моята пушка.

Вземи я!

При тези думи той насочи оръжието си към Лийдър. Петлетата изщракаха. Лийдър отскочи изплашено встрани и извика:

— Подлецо! Ще се съпротивляваш ли? — О, не! — засмя се Джими. — За съпротива и дума не може да става. Искам само да те помоля да вземеш пушката от ръката ми най-внимателно. Иначе би могла да гръмне и тогава край на прочутата ти адвокатура. И тъй, посегни, но много предпазливо!

— На всичко отгоре се и подиграваш? Човече, ще наредя тъй да те вържат, че да се загърчиш от болки!

— Ще ми бъде приятно, защото подобно свързване като пакет е истинско удоволствие.

— Ако не се подчините, ще накарам да стрелят по вас!

— Охо! Я се откажи! Казвам ти, веднага ще застреляме в главата всеки, който се приближи до нас на по-малко от три крачки. Какво са тук, край Ляно Естакадо, десет адвоката в сравнение с един-единствен опитен прериен ловец! Не можете да излезете срещу нашето умение с вашите детски пушчици, повярвайте ми. Ние нямаме нужда от някакъв си адвокат от Изтока. Изучили сме „параграфите“ на закона на прерията и достатъчно добре умеем да накараме другите да ги признаят. А освен това сме честни хора и вие се излъгахте в нас. Но няма да ви се отплащаме със зло, понеже твоята проницателност ни беше страшно забавна. За съжаление вие нямате понятие какво значение имат непокътнатите следи в подобни случаи. Оставили сте конете си да тъпчат наоколо, както им се е искало. Сега е почти невъзможно да се разчетат дирите на местопрестъплението. Но ще видим какво все още може да се направи. Дейви, да претърсим околността, като опишем окръжност — ти ще тръгнеш надясно, а пък аз наляво! Ще се срещнем ей там отсреща.

Този категоричен тон постигна желаното въздействие. Никой не пророни нито дума. Мълчеше дори и Лийдър. Вярно, че шестимата се намръщиха, обаче, когато траперите се отдалечиха в противоположни посоки, никой не се осмели да ги задържи.

Оглеждайки внимателно земята, двамата започнаха бавно да крачат в полукръг, в чийто център се намираше трупът. Когато се срещнаха, те споделиха помежду си каквото бяха открили и се върнаха на местопрестъплението. Тук те спряха вниманието си на коня, на мъртвеца и на изпотъпканата земя. Вниманието, с което оглеждаха дори малките камъчета, се стори на останалите почти смешно. Най-накрая те отново поведоха разговор, докато, изглежда, достигнаха до някакво общо мнение. После Джими се обърна към адвоката:

— Мистър Лийдър, сега можем да ти дадем разяснения. Фактът, че човекът е скалпиран, сигурно те е навел на предположението, че е паднал убит от куршума на някой индианец. Ние веднага си помислихме същото и сега се убедихме, че наистина е било така. Впрочем този нещастник си е получил заслуженото. Отначало изпитвахме състрадание към него, но сега се оказа, че е било неоснователно. Той е бил злодей, член на разбойническа банда, която, изглежда, вилнее по тези места. Пазете се от нея! Обясненията на Джими бяха посрещнати с удивление.

— Какво? — попита Лийдър. — Нима разбра всичко това само от следите?

— О, узнах и много други неща!

— Невъзможно!

— Мислиш така само защото си новак в тази работа. Дирята може да бъде „прочетена“ също тъй добре, както редовете и страниците на която и да било книга. Но, разбира се, необходимо е преди това човек да се е скитал години из Дивия запад. Този тип не е бил убит на същото това място, където лежи сега. Забеляза ли, че куршумът е пронизал цялото му тяло и е излязъл откъм гърба?

— Да.

— Тогава я елате за малко всички с мене настрана! Останалите последваха Джими, който след няколко крачки спря и посочи към земята, покрита на това място от гол и твърд камънак. Там имаше голяма локва съсирена кръв.

— Какво виждаш тук?

— Ами кръв — установи Лийдър.

— А нещо друго не ти ли прави впечатление?

— Не.

— Тогава наистина зрението ти не е особено остро. Я поразгледай тази дреболия! Какво ли представлява?

Джими извади някакъв малък предмет от локвата кръв. Той беше голям приблизително колкото монета и въпреки полепналата по него кръв имаше матов металически отблясък. Всички го огледаха и Лийдър каза:

— Това е сплескан куршум.

— Да, и то куршумът, причинил смъртта на този човек. Преминал е точно през сърцето му. Следователно смъртта е настъпила мигновено. Невъзможно е сам да се е завлякъл до мястото, където лежи сега, а е бил отнесен там от други хора. Ще признаеш ли, че е било така?

— Както го обясняваш, звучи наистина доста вероятно.

— Я разгледай сега тези няколко стъпки земя, покрита с изсъхнала твърда трева, в непосредствена близост до каменистото и кърваво място! Какво забелязваш?

— Тревата е изпомачкана.

— От какво или от кого?

— Та откъде да знам?

— А ние знаем. Тук е лежал човек и понеже не се виждат никакви следи от кръв, може със сигурност да се допусне, че не е бил ранен. В непосредствена близост се забелязва някаква черта в меката песъчлива земя. В горната си част чертата е широка, а надолу се стеснява. С какво ли е направена тя?

— Може би с тока на ботуш?

— О, не! Веднага ще ти докажа, че човекът, който е лежал тук, е носил мокасини, а не ботуши. Ако произлизаше от ботуш, чертата щеше да има съвсем друга, коритовидна форма. На нас ни се струва, че тя е направена с ръба на приклад на карабина, и понеже не е равномерна, а отначало е дълбока, след което става все по-плитка и завършва в другия си край с опашка, извита под прав ъгъл, то тя несъмнено не е причинена от бавно, спокойно движение, а е направена в трескава бързина. И най-накрая погледнете ей тук долния край на следата! На какво обстоятелство се дължи той?

Едва след като внимателно огледа въпросното място, Лийдър заяви:

— Изглежда сякаш някой се е завъртял тук на тока на обувката си.

— Този път си прав. Но и отпечатъкът е достатъчно ясен. Огледаш ли внимателно мястото, ще бъдеш принуден да признаеш, че и дума не може да става за ток на ботуш, а за някаква обувка с плоска пета без ръб — с други думи, мокасин. Обаче ще намериш само отпечатък от единия му крак, макар че тук земята е доста мека. Какво следва от това?

— Не знам.

— Бързината на движението, за която вече споменах. Въпросният човек се е хвърлил тук светкавично на земята, тъй че вторият му крак е останал във въздуха и не е успял да остави отпечатък в пясъка. Ако той бе имал време най-спокойно да се изтегне на земята, то би трябвало непременно да видим отпечатъци и от двата му крака. Следователно можем със сигурност да приемем, че е имал причина внезапно да се хвърли на земята. А каква е могла да бъде причината?

Адвокатът замислено се почеса зад ухото.

— Сър — каза той, — принуден съм да си призная, че не ни е възможно тъй бързо да следваме твоите предположения и изводи.

— Тъкмо това доказва, че сте гринхорни[11]. В подобни случаи животът често зависи от една-единствена минута. Тогава човек не бива да мисли и размишлява безкрайно, важното е погледът му да е бърз м безпогрешен. Ще ви разясня каква е била причината. Я се огледайте и ми кажете виждате ли наоколо нещо особено!

Шестимата се заозъртаха, но поклатиха отрицателно глави.

— Е — продължи Джими, — тогава взрете се в тази юка! Сигурно ще забележите по нея нещо необичайно.

Споменатото растение беше „юка глориоса“, изостанала в развитието си в тази суха песъчлива почва. Тя все още цъфтеше и от нея бе провиснал кичур бели цветове със съвсем лека пурпурна окраска. По земята лежаха няколко от нейните корави тесни ланцетовидни листа със синьо-зеленикав цвят. Те не бяха паднали от само себе си, а бяха откъснати.

— Тук е имало човек, който си е играл с юката — установи Лийдър надуто.

— Тъй! Ами кой ли е бил той?

— Откъде да знам.

— Може да се узнае, да, дори трябва да се узнае. Човекът не се е докосвал до растението, а го е улучил от разстояние с куршум, който е откъснал тези листа и е пробил тази дупка в стеблото му. Нима не я забелязвате?

Шестимата едва сега видяха дупката. Джими продължи да обяснява:

— Никой човек няма да вземе да стреля от скука по едно такова растение. Куршумът е бил предназначен за онзи, който се е хвърлил на земята ей там, зад нас. Ако сега мислено си представим една линия от юката до споменатия току-що човек и я продължим в права посока, то ще разберем точно откъде е дошъл куршумът. А тъй като той е пробил долната част на стеблото, дулото на пушката, от което е излетял, се е намирало доста високо над земята и вие сигурно можете да ми кажете какъв извод се налага от това, нали?

Те погледнаха смутено към Джими, но нищо не отговориха. Ето защо той продължи:

— Онзи, който е стрелял, вероятно не го е сторил от земята, а от гърба на кон. От всичко намерено тук можем да направим следния извод: индианец, въоръжен с пушка, е стоял на онова място, където оглеждахме следата. Някакъв конник, идващ приблизително от североизток, стрелял по него, след което червенокожият, останал незасегнат от куршума, светкавично се хвърлил на земята, и то по гръб. Но защо е постъпил така? Има само едно обяснение, а именно: искал е да подмами стрелеца. Искал е да го накара да си помисли, че е мъртъв. И конникът наистина се приближил…

— По какво съдите за това? — попита Лийдър учуден.

— Ще ви покажа. Нека само се върнем при мъртвеца! Джими отведе Лийдър покрай трупа до едно място, където между клонките на рядък недоразвит клек се виждаха малки песъчливи късчета земя. Тук в пясъка личеше по-голям отпечатък и Джими попита как ли е възникнал той.

— Изглежда, и тук е лежал някакъв човек — направи извод Лийдър.

— Предположението ти е вярно. Но кой е бил той?

— Може би мъртвецът, преди да умре?

— Не, защото е бил улучен толкова точно в сърцето, че не е успял да се помръдне. Било е невъзможно да се довлече до тук. Впрочем, ако е бил той, тук би трябвало да има локва кръв.

— Значи е бил индианецът, който се е хвърлил отсреща на земята.

— И той не е бил. Не е имал никакво основание да повтаря своя хитър заблуждаващ номер. Освен това ние установихме, че той не е бил ранен, докато лежащият на това място човек е имал тежка рана. Без съмнение в случая имаме работа с някое трето лице.

— Но пясъкът е като отворена книга за теб! — каза Лийдър изумен. — Аз обаче не мога да прочета нито ред.

По лицата на неговите другари също личеше голямо смайване. В този момент взе думата Дейви:

— Мешърс, не е необходимо да отваряте толкова широко очи и уста. Всички добри ловци на Запада дължат успехите си както на своята храброст, хитрост и издръжливост, така и на обстоятелството, че за тях всеки отпечатък е ясно написано писмо, оставено им от някой друг волно или неволно. Който не умее да разбира подобни писма, той без съмнение скоро ще получи някой куршум или нож между ребрата и ще изгние на такова място, където няма да е много лесно да му се издигне паметник. Моят спътник ви каза, че тук не се вижда локва кръв, и той е прав. Вярно, че няма никаква голяма кървава локва, но все пак се забелязва кръв. Тези големи тъмни петна в пясъка са образувани от капки кръв. И тъй, лежащият тук човек е бил ранен, и то тежко, защото от следите се вижда, че се е гърчил на земята от болки. Я поразгледайте внимателно клека отстрани и пясъка под ниско пълзящите му клонки. Нещастникът ги е късал в страшните си мъки и е забивал пръстите си в земята. Бихте ли ми казали къде точно е бил ранен?!

— За да можем да отговорим, би трябвало направо да сме всезнаещи.

— О, не! От раните в главата или в горната част на трупа изтича повече кръв, отколкото се вижда тук. Човекът е бил ранен в корема, с което се обясняват и страшните му болки. Погледнете сега как е изпогазен клекът и как са изпокъсани клонките му чак до мястото, където е лежал индианецът, който не е бил ранен. Огледайте и този невзрачен предмет на земята, който навярно все още не сте забелязали. Какво ли е това?

Дейви вдигна от земята парченце кожа. След щавенето тя бе имала светъл цвят, но с времето беше потъмняла. С помощта на нож бе нарязана на тънки дълги ивички. Шестимата я огледаха, но после в недоумение заклатиха глави.

Дейви обясни:

— Това парче се е откъснало от кожени панталони, украсени с ресни — индианска изработка. Следователно раненият, който е лежал тук, е бил индианец. Носил е легинси, чиято кожа е била щавена с еленов мозък. От болки пръстите му са се вкопчвали в кожените панталони, при което от ресните се е откъснало това малко парченце. Както е известно, огнестрелната рана в корема е извънредно болезнена. Ако на вас ви заседне някой куршум в червата, ще има да се гърчите като настъпени червеи. Бих се учудил, ако този индианец не е отишъл вече във Вечните ловни полета. Сигурно не му е било възможно да издържи още дълго ездата, още повече че е бил принуден да седи заедно с другия на един кон.

— Нима е продължил ездата? — попита Лийдър. — И то с друг човек на един кон?

— Да, сър, несъмнено е станало точно така. Моля, ела с мен на известно разстояние в посоката, откъдето са дошли тези хора!

Дейви закрачи на североизток. Останалите го последваха, любопитни да видят на какво ли още щеше да им обърне внимание. Той продължи до линията на полуокръжността, описана преди от него, после се спря и каза:

— Мешърс, понастоящем имате, така да се каже, обучение по разчитане на следи. Обаче съм принуден да бързам, защото нейде пред нас се намира опасна разбойническа банда или шайка убийци. Същевременно става въпрос за спасяването на един, а може би и на двама индианци, преследвани от бандата. И тъй, ще бъда колкото мога по-кратък. Оттук, където сме застанали, са преминали двамата индианци, за които стана въпрос — раненият и здравият. Първият от тях не е бил ранен на мястото, където видяхме, че е лежал, ами по-отдавна. Заключавам по това, че двамата са придържали конете си глава до глава, което се разбира от следите. Яздили са съвсем близо един до друг и здравият е водил за юздата коня на другия. Вторият се е нуждаел от ръцете си, за да ги притиска върху раната, или пък да се държи за седлото, понеже е бил много отпаднал.

След като направи няколко крачки назад и посочи към земята, Дейви продължи:

— Отпечатъците от копитата показват, че действително става въпрос за индианци. Двата коня са били неподковани. Ето тук можете да забележите, че конят, който е носил ранения, е направил дълъг скок. На това място той е бил улучен от куршум изотзад, малко отстрани, куршумът проникнал в гърдите му зад предния крак, и то толкова близо до сърцето, че животното успяло да измине съвсем малко разстояние и рухнало на земята там, където лежи и досега. Същевременно раненият индианец отхвръкнал от седлото и паднал отстрани в клека.

След тези думи Дейви отиде, надясно, отново посочи към земята и продължи обясненията си:

— Тук има следи от самотен ездач, от онзи човек, който стрелял по коня, а после и по здравия индианец. Жребецът му е носел подкови, значи е бил бял. Стрелял е по индианския кон, преди да стигне до това място. Ако разполагах с време, щях да ви го докажа. А по здравия индианец стрелял точно оттук, където се намираме в момента…

— Невъзможно е да го знаете с такава сигурност! — прекъсна го Лийдър.

— Pshaw, мога даже да се закълна! Я погледни напред и ще забележиш, че сегашното ни местонахождение, мястото, където здравият индианец се е хвърлил на земята и улучената от куршума юка се намират на една съвършено права линия. Изобщо няма място за съмнение. И по-нататък! Само на осем-девет крачки оттук виждате, че преминава и още една диря. Яздили са петима бели, крито са се спрели после на онова място, където земята е толкова много изпотъпкана. А сега ви моля да ме последвате обратно. Скоро ще свърша.

Той отведе другите малко по-надалеч от споменатото място. Там им обърна внимание на следите, от които една единична диря се отклоняваше настрани. За нея Дейви каза:

— Оставена е от един кон, който е принадлежал на някой бял. Копитата са се вкопали надълбоко. Животното е преминало в галоп. А кон, който вече галопира само на двадесетина крачки от мястото, където е стоял, несъмнено е бил подплашен. Нещо го е подплашило и той е побягнал. Речем ли да последваме дирята, сигурно ще го намерим нейде да пасе с празно седло. Вляво оттук виждате втората диря. Тя е направена в спокоен ход, и то от неподкован кон. Тъй като въпреки бавната крачка дирята е по-дълбоко отпечатана от предишните следи, оставени от индианските коне, то този кон несъмнено е носил по-тежък товар отпреди. Здравият индианец е седял на гърба му, а напреки пред него е лежал раненият му другар. А сега огледайте внимателно следите от петимата бели точно до тази последна диря. Те са се движили по следата на индианците, но не са яздили върху нея, за да не я заличат. Тъй, с това аз свърших. Опитайте сега да обобщите всичко чуто от мен и да ми кажете как се е разиграла цялата трагедия!

— О, най-добре ще е да го предоставим на теб, сър! — заяви Лийдър вече с наистина доста скромен тон.

— Защо, аз бях достатъчно ясен — обади се Дейви. — Нашето разследване доведе до следните резултати: шестима бели се срещнали североизточно оттук с двама индианци и подели с тях свада, при която един от индианците бил ранен с огнестрелно оръжие в корема. Червенокожите побягнали, а белите започнали да ги преследват. Обаче конете на индианците превъзхождали животните на белите и спечелили значителна преднина. Погледнете онзи кон на земята! Той е от най-благородна мексиканска порода и не е изключено да има истински андалуски прародители. Тотемът, т.е. знакът на неговия собственик, е изрязан с нож върху лявата страна на врата му. Раненият индианец не е бил някой обикновен воин, защото право за притежаване на тотем имат само вождовете и видните мъже, участвуващи във военния съвет. Само един от конете на белите е бил достатъчно бърз, за да може да следва по петите двамата индианци. Този бял продължавал преследването с бясно настървение. Можел е да рискува да се отдалечи толкова много напред от своите другари, понеже червенокожите не са били в състояние да предприемат каквото и да било срещу него, тъй като здравият от тях е трябвало да подкрепя и поддържа ранения. Двамата нещастници едва ли са имали друго спасение освен бягството. Вярно, че ако аз бях на мястото на здравия индианец, щях да скоча от седлото и прав щях да изчакам белия, за да го сваля от коня с карабината си. Но за да не постъпи така, червенокожият сигурно е имал някаква причина, която не ми е известна, или пък този индианец е бил още доста млад и неопитен. Безпокойството за живота на другия го е объркало. Но все пак той е бил хитър и дързък, което веднага ще ви докажа. Белият имал заредена двуцевка. Той се приближил до двамата преследвани дотолкова, че както вече споменах, куршумът му улучил един от конете на онова място, където стояхме преди малко. Конят направил скок, продължил да препуска още известно разстояние, после се преметнал презглава, запокитвайки ездача си в клека, където той останал да лежи. Другият червенокож веднага спрял коня си и скочил от седлото, за да защити своя спътник. Белият стрелял и по него. Но понеже конят му все още препускал, той нямал възможност да се прицели добре и куршумът му улучил юката вместо индианеца. Червенокожият също би могъл да насочи пушката си към неприятеля и да стреля. Обаче е бил много възбуден, треперел е от гняв, тревога и напрежение. Ставало е въпрос за живота му, който зависел от точността на неговия изстрел. Ето защо той не стрелял, а се престорил, че е улучен, и се хвърлил на земята, без ръката му да изпуска карабината. Точно тогава прикладът му оставил в пясъка тази следа, която видяхме. Зачакал приближаването на белия, за да го застреля право в сърцето от непосредствена близост. Белият скочил от седлото и най-напред се завтекъл към ранения индианец, който лежал на земята и вероятно се преструвал на умрял. Оттам бандитът се приближил до другия индианец. А той се изправил светкавично на крака, съборил противника си на земята и го застрелял право в сърцето. Дулото на пушката му е било толкова близо до тялото на негодника, че вълнената материя на дрехата му се опърлила, а куршумът излязъл откъм гърба му и се сплескал в камъка. Изстрелът подплашил коня на белия. Животното хукнало да бяга надясно, което разбрахме от следата. Червенокожият завлякъл трупа на убития си враг при своя ранен спътник, за да му даде възможност да се порадва на неговото отмъщение. Там той скалпирал мъртвеца. Същевременно забелязал приближаването на останалите петима нападатели. Не бивало по-дълго да се бави. Ето защо бързо вдигнал ранения на своя кон, метнал се и той на гърба на животното и побягнал. Когато петимата се озовали на това място и видели мъртвия си другар, те слезли от седлата и започнали да се съвещават. Несъмнено са от Лешоядите на Ляно, а убитият е бил техен съучастник. Може би нейде наблизо, вероятно в Хелмърс Хоум, се намират хора, които го познават. Ако бъде намерен и разпознат, присъствието им ще бъде издадено, а те са искали да го запазят в тайна. Ето как им дошла мисълта за обезобразят с ножовете си лицето на застреляния. Сами видяхте, мешърс, че това е направено по един наистина позорен начин. Преди това обаче те взели цялото имущество на умрелия. От конския труп свалили седлото и оглавника, тъй като тези кожени предмети, принадлежали на един известен червенокож воин, са много скъпоценна плячка. Те напуснали това място и поели по дирята на червенокожите, движейки се все успоредно с нея. Може да се очаква, че ще настигнат индианците въпреки по-лошите си коне, защото животното на червенокожите е принудено да носи двоен товар… Мистър Лийдър, когато по-късно си се появил тук със своите хора, при трупа на коня е имало вече един лешояд. Прогонихте го с изстрел. Ние чухме изстрела. Той ни привлече насам.

— Предполагам, че всичко се е случило наистина така, както ни го описа — обади се Лийдър. — Вероятно ти имаш остро зрение и остър ум.

— Що се отнася до акъла ми, аз съм принуден да бъда доволен от него, защото не мога да го заменя срещу някой по-добър ум. А сега ми се ще да те попитам какво мислиш да предприемеш във връзка с тази работа!

— Абсолютно нищо. Не ни засяга повече. Става въпрос само за индианци.

— Само за индианци ли? — повтори Джими. — Само? Да не би индианците да не са хора?

— Не оспорвам, че са хора. Но те стоят толкова по-долу от нас, че би било цяла обида да ни сравняват с тях. С принудено спокойствие Джими отговори:

— Щом е така, сър, тогава наистина няма никаква опасност да ви обидим, понеже и през ум няма да ни мине да направим някакво сравнение между вас и тях. Тези двама червенокожи са се държали като герои, или поне единият от тях, когото считаме за по-младия. Изобщо е невъзможно да сравняваме с тях такива неопитни люде като вас. Но само, за бога, не се считайте подобри хора от тях! Белите дойдоха в тези земи само за да изтласкат от тях истинските им собственици — индианците. Потекоха реки от кръв и бренди, с чиято помощ се започна извършването на огромно масово убийство. Насилие, коварство, измама, нарушаване на обещания непрекъснато ставаха причина за оредяването на племената, населяващи прериите. Гонят ги от едно място на друго, от една територия на друга. Едва-що са им отредили някоя нова област, където уж щели да живеят в мир и спокойствие, и ето че отново се намира повод, за да ги изгонят и оттам. Продават им бариев сулфат вместо брашно, стрити дървени въглища вместо барут, негодни пушки вместо едрокалибрени ловни карабини. Не понесат ли спокойно някоя подобна измама, наричат ги бунтовници и масово ги избиват. Примирят ли се със съдбата си, наричат ги затънели и пропаднали хора. Решат ли да бранят кожата си, получават прозвища като „разбойници“ и „убийци“, които трябвало да бъдат унищожавани без милост и състрадание. В случая е също като при дивите животни — едното изяжда другото и по-силното казва: „Аз имам право!“ Но, мешърс, аз ви казвам, че сред тези презрени и преследвани хора съм се запознавал с такива мъже, само един от които струва десет пъти повече от вас шестимата или от стотина подобни на вас.

Докато говореше, дебеланкото постепенно се беше страшно разгневил, но все пак Лийдър му отвърна дръзко:

— Не сме те питали за мнението ти, понеже сме свободни и самостоятелни мъже, които знаят как трябва да постъпват.

— Не ми изглежда да е така. Например ти каза, че не било необходимо да се занимавате повече с онова, което се е случило тук. Ако наистина мислиш така, то много скоро можете да опънете нейде крака и да предадете Богу дух.

— Охо! Да не искаш да кажеш, че би трябвало да се страхуваме? От Сент Луис чак до тук сме дошли и ми се струва, че ще стигнем и по-надалеч.

— От Сент Луис до тук? — засмя се Джими. — Да не би да е някакво кой знае какво постижение? Казвам ви, че опасностите тепърва започват. Сега се намираме на границата, където безчинствува каква ли не сбирщина, която страшно много се интересува от чуждата собственост, но затова пък хич не я интересува живота на другите. А отвъд Ляно Естакадо се намират териториите на команчите и апачите. Който рискува тъй лекомислено да попадне между два подобни воденични камъка, лесно ще бъде смазан. На това място са се сблъскали бели разбойници и червенокожи воини. И да оставим белите настрана, принудени сме все пак да се запитаме какво ли са търсели тук индианците. Щом двама редмени[12] рискуват сами да навлязат толкова навътре в този район, то в девет от десетте случая може да се очаква, че те са разузнавачи, които оглеждат околността преди някой боен поход. На мен тази работа съвсем не ми се струва толкова безобидна като на вас. Не знам нито накъде, нито защо сте тръгнали на път. Но ние се каним да прекосим Ляно Естакадо, а в такъв случай е необходимо човек да си отваря очите на четири, иначе може тъй да се случи, че вечерта да си легнеш да спиш жив и здрав, а когато се събудиш рано сутринта, да ти се наложи да се прибираш у дома си като тъжен труп.

— Що се отнася до пътя ни, то и ние имаме намерение да прекосим Ляно Естакадо, а после да се отправим към Аризона.

— Във всеки случай досега не сте ходили отвъд пустинята, така ли?

— Не.

— Слушай, не ми се сърди, ама от ваша страна това е направо невиждана непредпазливост! Мислите си, изглежда, че Ляно Естакадо е някаква красива, най-прекрасна местност, през която всеки може да си мине ей така, като на разходка, а?

— Е, не сме чак толкова глупави. Запознати сме с нейните опасности, понеже сме слушали и чели за тях.

— Тъй, тъй! Хмм, хмм! Слушали и чели! Също като някой си, дето бил слушал и чел, че арсеникът е отровен, а после си помислил, че може да погълне цяло кило, без да му стане нещо. Не ви ли хрумна поне мъдрата идея да наемете водач, който отблизо да познава Ляно и околностите й?

Джими мислеше доброто на непознатите. Но въпреки това Лийдър гневно извика:

— Много те моля да изоставиш този нравоучително-даскалски тон! Ние сме мъже, ясно ли е? Впрочем имаме си водач.

— Ах, тъй ли? Ами къде е той?

— Избърза напред.

— Настина странен начин да водиш някого. Ами къде ще ви чака този човек?

— В Хелмърс Хоум.

— Аха! Щом е така, добре. Лесно ще намерите Хелмърс Хоум. А ако нямате нищо против, можете да се присъедините към нас, защото и ние се каним да отидем там. Може би ще ни кажете кой е водачът ви?

— Увериха ни, че бил много прочут уестмън. Нееднократно бил прекосявал Ляно Естакадо. Не ни каза истинското си име. Обикновено го наричат само Джъгъл Фред.

— Good luck! Джъгъл Фред! — възкликна Джими. — Той наистина е човек на място, на чието водачество спокойно можете да се доверите. Радвам се, че най-после отново ще го видя. Във всеки случай после ще яздим заедно, понеже и ние двамата ще се отправим към Аризона.

— И вие ли? А защо? Да не би да е заради диамантите, които били намерени там наскоро?

— Може би — отвърна Джими резервирано.

— Тогава не си подхождаме, понеже и ние сме тръгнали натам по същата работа. Следователно сте наши конкуренти.

Лийдър изрече тези думи с много категоричен тон и същевременно огледа трапера с почти враждебен поглед. Джими високо се разсмя и възкликна:

— Ама че весело! Да не би да изпитвате завист към нас? Това е още едно ясно доказателство, че сте „зелени“ в Запада. Да не мислите, че диамантите лежат в Аризона ей тъй, по земята, и е необходимо човек само да се наведе, за да ги вдигне? Даже златотърсачите са принудени да се събират на групи, ако искат да постигнат добри резултати, същото се отнася и за diamond-boys, дори с още по-голяма сила. Остане ли човек сам — загива.

— Вече сме шестима и имаме достатъчно пари, за да не загинем.

— Слушай, не споменавай за парите пред други хора! Ние сме честни люде, от които няма защо да се страхувате. Обаче някои други навярно ще се погрижат да не мъкнете толкоз надалеч многото си пари. А това, че не искате и да знаете за нашата компания, ни е безразлично. На вас ще предоставим да решите дали ще ни придружавате поне до Хелмърс Хоум, или не. Днес няма да успеете да достигнете фермата и ще бъдете принудени да пренощувате на открито. А в такъв случай е хубаво да имаш край себе си хора, които е чувстват в Дивия запад като у дома си.

— Кога потегляте оттук?

— Веднага естествено. А сега правете каквото желаете! Без да бърза, Джими се отправи към крантата си и я възседна. Същото стори и Дейви. Те подкараха бавно конете по дирите, водещи на запад. Другите останаха за кратко време да се съвещават, но после последваха двамата трапери. Когато ги догониха, Дейви се обърна към тях и попита:

— Е, какво решихте?

— Ще яздим заедно с вас до Хелмърс Хоум, но само дотам.

— Много любезно от ваша страна. Дейви им обърна гръб и отсега нататък траперите се държаха тъй, сякаш зад тях нямаше никакви хора. Те пришпориха своите животни и по обичая на истинските уестмъни се поприведоха напред, заемайки привидно толкова отпуснала и заспала стойка, сякаш изобщо не можеха да яздят. А другите ездачи се стремяха да се държат на коня по всички правила, като че ли имаха за задача да обяздват коне за някой манеж.

— Я погледнете само ония двамата! — каза Лийдър на своите придружители. — Не могат да яздят. Просто им личи. И това ми било уестмъни! Никак не ми се вярва.

— И аз не го вярвам — съгласи се с него един от другите. — Който седи на гърба на коня като тях, няма правото да ме мята, че бил познавал Запада. Онази история с разчитането на следите, дето ни забаламосаха, е чиста измама. И външността им е една такава одърпана и парцалива. Е, как тогава да имаме доверие в такива типове?

— За доверие и дума не може да става. А камо ли да ги вземем с нас за Аризона! Не сме толкова глупави! Онзи обесник направо подскочи, като заговорих за нашите пари. Представи се за безкрайно честен, но сигурно само защото сме шестима, а те — двама. Трябва да внимаваме през нощта, та да не би утре рано те да продължат пътя си с парите ни, а ние да останем във вид на вкочанени трупове. Цялото им поведение ме кара да предполагам, че от нищо не им мигва окото.

Междувременно вече споменатите възвишения се приближаваха все повече и повече. Земята стана камениста. Джими и Дейви започнаха да се навеждат все по-ниско, защото следата вече не можеше да бъде различена тъй лесно. Но ето че Дебелия изведнъж дръпна поводите на коня си, посочи с ръка напред и каза:

— Я погледни натам, драги Дейви! Какви ли са онези същества, застанали накуп?

Известно време Дейви напрегнато се взира към посоченото място, а после каза:

— Там има две много познати разновидности на живите твари, а именно пет коня и един човек, и при това конете вероятно струват повече от човека.

— Хмм, пет коня! Естествено, че с тях трябва да има и петима ездачи, но понеже се вижда само един, много ми се иска да разбера къде ли са другите четирима.

— Струва ми се, че едва ли ще са се отдалечили много.

— Приближим ли се още малко, може би ще ги открием. Разстоянието е все още твърде голямо. И тъй, да продължим напред! — ^ И след като отново подкара животното си, Дейви добави:

— Навярно пред нас са белите, от които един е бил застрелян. А сега ми се струва, че виждам насреща да пълзи по земята нещо човекоподобно. Я поразгледай онези точки!

Онова, което той нарече точки, бяха четирима мъже, застанали на еднакво разстояние един от друг в права редица, придвижващи се бавно в една посока.

— Това са четиримата, които са оставили конете си — обади се Джими. — Попаднали са на камениста земя и търсят следата на индианците, които са загубили. Ако съдя по преднината, която имаха пред нас, сигурно се занимават тук с дирите от доста дълго време. Това е безспорен признак, че не умеят твърде добре да разчитат следи. Ето, забелязаха ни. Виждаш ли как тичат към конете си?

— А как ще се държим към тях?

— Хмм! Сигурно е, че са негодници. Заради нашата собствена безопасност се налага малко да понадникнем в картите им. Но не ми се струва особено уместно да се занимаваме с работите им много усърдно. По-добре ще е, ако не им дадем да разберат какво мислим за тях. Докато не започнат да се държат враждебно към нас, ние можем да се покажем миролюбиви. И тъй, напред! Очакват ни.

Ето че шестимата търсачи на диаманти също забелязаха групата коне и вследствие на това отново потърсиха близостта на двамата трапери. Те все пак се чувстваха в по-голяма безопасност в тяхната компания.

Петимата непознати бяха застанали до конете си и държаха в ръка карабините си, готови за стрелба.

— Стой или ще стреляме!

Въпреки предупреждението Джими и Дейви продължиха да яздят. Но Лийдър и хората му послушно се спряха.

— Стойте, ви казах! — повтори човекът. — Още една крачка и куршумите ни ще ви пронижат!

— Глупости! — засмя се Джими. — Едва ли се страхувате от две миролюбиви личности. Запазете си куршумите! И в нашите цеви има подобни неща.

Петимата не стреляха, може би защото наистина не се бяха разтревожили и само искаха да ги сплашат, а може би и затова, защото спокойното неустрашимо поведение на двамата трапери им бе направило впечатление. Те оставиха двамината да се приближат, но все още държаха пушките си готови за стрелба.

Онзи, който бе изрекъл предупреждението, имаше широкоплещеста набита фигура. Гъста черна брада покриваше долната част на лицето му, тъй че устните му не се виждаха. Но по начина на говорене си личеше, че той сигурно има заешка устна. Когато траперите спряха пред него, той гневно рече:

— Не знаете ли обичаите и законите на Запада? На когото извикат да спре, трябва да спре. Ясно ли е? Благодарете на нашето снизхождение, че сте все още живи.

— Човече, не преувеличавай толкова! — отвърна Джими. — А на какво благодарите вие, че още сте живи? И ние имаме пушки!

— By Jove, заплашват ли ни? От сто крачки откъсваме с куршумите си главата на муха. Да го знаеш. С какви намерения се шляете из тази местност?

— Би могъл да се сетиш. Искаме да погледаме следващото слънчево затъмнение, което, както казват, се наблюдавало най-добре оттук.

Брадатият сам не знаеше как да посрещне този отговор, даден с най-сериозен тон. По лицето му се изписа смайване и той попита:

— Ами кога се пада то?

— Започва тази нощ в дванадесет часа, пет минути и единадесет секунди. Казвам ти, че подобно слънчево затъмнение посред нощ е нещо изключително!

— Човече, ти будалкаш ли се с нас? — избухна другият. — Внимавай!

— Разбира се, че ще внимавам — засмя се Дебелия. — Дългия Дейви и Дебелия Джими са известни като предпазливи уестмъни.

— Behold! — възкликна чернобрадият. — Чували сме за вас. Джими и Дейви били двама толкова големи смешници, че винаги съм копнял някога да ги срещна. Надявам се, че ще ни направите удоволствието да ни дадете тук някое комично представление. Заплащаме добре, по пет цента на човек и по един цент на кон.

— Звучи примамливо! Не очаквахме подобни приходи тук, в този цирк. Но ние играем театър само при слънчево затъмнение. Значи ще трябва да почакате до полунощ. Обаче, ако не можете да потърпите дотогава, междувременно направете сами няколко превъртания презглава! А сега ще ни разрешите ли да узнаем с кои имена са ви дарили вашите уважаеми родители?

Последните думи бяха изречени с такава подкупваща любезност, че брадатият отвърна вече с по-мек глас:

— Казвам се Стюарт. Имената на моите другари няма да са ви необходими. Всъщност откъде идвате?

— От местността, останала зад гърба ни.

— Ами накъде отивате?

— Към местността, намираща се пред нас.

— Тъй! Много остроумен отговор. Изглежда, се каните да отидете в Хелмърс Хоум, а?

— Да, понеже фермата не иска да дойде при нас, ние ще трябва да яздим до нея. Ще тръгнете ли с нас?

— Почтено благодаря! Имаме си друга работа. Забелязахте ли дирята, която минава ей там, точно под носовете ви?

— Какво ни засяга тази диря?! Сигурно е оставена от хора, които са яздили към Хелмърс Хоум. А ние ще стигнем до там и без тези следи.

— Минахте ли покрай трупа, който лежи ей там, откъдето идвате?

— Да.

— Какво мислите за него?

— Че е мъртъв. А всичко, което е мъртво, не може да ни ухапе.

Стюарт хвърли към двамата трапери дълъг и изпитателен поглед. Изглежда, това безразличие не събуди особено доверие у него. Но след като не забеляза в честните им открити лица нито следа от подозрителност, гой каза:

— И ние забелязахме онзи човек и мъртвия му кон. Щеше да бъде жалко, ако бяхме оставили седлото и оглавника на коня да си изгният ей така. Затова ги взехме с нас.

— Ако бяхме пристигнали там преди вас, щяхме да постъпим по същия начин.

— И съвсем правилно. После тръгнахме по конската следа, макар че не водеше в нашата посока. Обаче тук я изгубихме и досега напразно се мъчим отново да я открием. Тъй като нощта скоро ще настъпи, решихме да се откажем от издирването й и пак да поемем по нашия път.

— А накъде води той?

— През Ляно Естакадо към Ел Пасо и после продължаваме за Аризона.

— За да търсите диаманти?

— О, не. Не се поддаваме на тази треска. Ние сме честни и скромни фермери и оттатък имаме роднини, които се помъчиха да ни осигурят хубава земя. Ще я обработваме. Нека други търсят благородните камъни. Една ферма носи плодове по-бавно, но затова пък те са по-сигурни.

— Всеки постъпва както му е угодно! Тъй като сте само фермери, аз вече не се учудвам, че сте изгубили следата. Някой добър скаут едва ли щеше да я търси толкова дълго напразно.

— Е, нали вие сте известни като скаути. Я, я потърсете! Любопитен съм да видя дали ще я намерите.

Непознатият изрече тези думи язвително. Но Джими спокойно му отвърна:

— Няма да ни е трудно да я открием, макар че тази работа иначе не ни интересува. Само ще ви докажем, че винаги намираме онова, което търсим.

Двамата трапери слязоха от седлата и описвайки широк кръг, започнаха да обикалят около мястото. Тихо изсвирване накара ездитните им животни да последват господарите си като кучета.

Междувременно търсачите на диаманти също бяха пристигнали и мълчаливо бяха изслушали разговора. Сега, когато двамата трапери се отдалечиха, Стюарт попита:

— Вие дойдохте с тези двама скитници, но, изглежда, не сте заедно с тях. Ще ни дадете ли някакво разяснение?

— С удоволствие — отговори Лийдър. — Срещнахме се при трупа, но тяхното поведение съвсем не ни даде повод да се сприятелим.

— И добре сте направили. Двамата имат лоша слава. Само че предпочитам да не им го казвам в лицето. Предупредиха ни да се пазим от тях. Те подмамвали жертви за разбойническите банди, които нападат пътуващите през Ляно Естакадо. Наскоро недалеч оттук бяха избити и ограбени четири семейства. А щом тези двама негодници се шляят наоколо, може да се предположи, че са участвували в злодеянието и сега търсят нови жертви. Но нас няма да ни спипат!

— Така си и мислех. Още от първия миг им нямах никакво доверие. Искат да ни подмамят да яздим заедно с тях.

— Накъде?

— До Хелмърс Хоум, а после през Ляно Естакадо към Аризона.

— Я се откажете, сър! Няма да стигнете оттатък. Да не би да отивате в Аризона да търсите диаманти?

— Не да търсим, а да купим.

Стюарт хвърли към спътниците си бърз многозначителен поглед и после колкото можеше по-безразлично направи следната забележка:

— Но тогава няма да направите кой знае какви сделки, сър. Купувачът на диаманти трябва да има пари, и то твърде много пари.

— Имаме.

— Но съобщенията между Аризона и Фриско са много несигурни. Предполагам естествено, че ще ви изпратят парите от Фриско. А тогава лесно може да се случи тъй, че да не разполагате с парите тъкмо когато са ви необходими най-много. И ние ще трябва да плащаме значителни суми за закупената земя. Но вместо да чакаме да ни ги преведат от Фриско, предпочетохме направо да вземем сухата пара с нас. Тъй е по-сигурно.

— Е, вие не сте единствените умни хора. И ние носим нашите пари у нас.

— Разумно постъпвате. Но човек трябва добре да ги скрие, защото не се знае какво може да се случи. Ние ги зашихме в дрехите си. Нека някой от Лешоядите на Ляно се опита да ги открие! Както вече споменах, нямам доверие в тези двамата обесници. Те знаят накъде отиваме и ще побързат да го съобщят на своите прелестни съучастници, за да ни издебнат от засада. Ето защо ще постъпим умно, ако се отправим в съвършено друга посока. Съветвам ви да направите същото и да се доверите на някой добър и съобразителен водач.

— Вече сме го сторили. Той ни очаква в Хелмърс Хоум.

— Кой е той?

— Наричат го Джъгъл Фред.

— Джъгъл Фред! — възкликна Стюарт с добре изигран страх.

— Да не сте полудели, сър?

— Защо да съм полудял?

— Защото този човек е известен мошеник. Още името му би трябвало да ви го подскаже! Занимава се с какви ли не измамнически изкуства и надлъж и нашир е познат като нечестен картоиграч. Бих могъл даже да се закълна, че е съучастник на двамата скитници. Намира се в момента в Хелмърс Хоум, а и те отиват натам. После той ще тръгне с вас през Ляно Естакадо и там ще ви очистят. Вашите работи не ме интересуват, обаче искам да изпълня дълга си и да ви предупредя.

Думите на Стюарт прозвучаха толкова чистосърдечно и загрижено, че успяха да заблудят Лийдър. Той сведе замислено глава и каза:

— Наистина неприятно. Ние сме ви благодарни за предупреждението и вярваме, че е основателно. Но ето че сега сме без водач.

— Изобщо не разбирам как сте се оставили да ви отпратят към Хелмърс Хоум. Та кой човек би избрал място за фермата си тъй близо до опасната Ляно? А фактът, че Хелмърс го е сторил трябва да ви наведе на мисълта, че е във връзка с бандитите които вилнеят из Ляно Естакадо. Той има магазин, закупува заграбената от тях плячка, а чрез размяна те получават от него всичко, от което се нуждаят. Та това се разбира от само себе си Никой не може да ме накара да отида в онзи дом, наречен тъй примамливо и задушевно с името Хелмърс Хоум. Зад тази красива маска се крият машинациите на цяла банда убийци.

— Zounds, сър, вярно, че откъм тази страна не сме погледнали на въпроса. Нищо друго не ни остава, освен да се върнем и да потърсим някой друг водач, понеже вече не щем и да чуем за Джъгъл Фред. Но я ми кажете вие имате ли си водач?

— Не ни трябва, защото двама от моите спътници добре познават Ляно Естакадо. Можем да разчитаме на тях.

— Well! A не може ли да яздим заедно с вас?

— Защо не, обаче ви обръщам внимание, че пак постъпвате непредпазливо. Вие не ни познавате.

— О, просто ви личи, че сте почтени хора, макар и двамата скитници да се опитаха да ни метнат, че сте били разбойници.

— Така ли?

— Да. Подробно огледаха мястото, където лежеше трупът. После казаха, че сте преследвали двамата индианци. Единият от тях бил ранен, а другият застрелял вашия спътник, а лицето на мъртвеца било обезобразено до неузнаваемост от вас.

— Hang it all![13] Значи тъй казаха? — попита Стюарт смаян. — А пред нас се преструваха, че изобщо не са се интересували от трупа. Ето ви едно доказателство, че не бива да се доверявате на ези лъжци! Никой честен човек не действа тъй подмолно и коварно. Ние съвсем случайно минахме покрай онова място. А загдето взехме седлото и оглавника, никой не може да ни кори. Това е законно право в прерията. После вие ни видяхте как тук оглеждахме дирите. Но подобно нещо се прави само от предпазливост.

— Не е необходимо да се оправдавате. Ние знаем, че сте честни люде, и ви имаме пълно доверие. И тъй, кажете ни дали ще ни разрешите да яздим заедно с вас?

— Хмм! — промърмори Стюарт замислено, повдигайки рамене. — Ще бъда искрен. Познаваме ви също тъй малко, както и вие нас. Тук, в Запада, никога не е разумно да завързваш познанства без предварително проучване. Радвам се, че ни имате доверие, но все пак е по-добре да яздим поотделно. Обаче ще ви дам един добър съвет. Наскоро се натъкнахме на доста многобройна група от преселници, които се канеха да прекосят Ляно Естакадо, за да купят земя и да се заселят отвъд пустинята. Повечето са немци от Бьомен и Хесен. Вчера се разделихме с тях, а тази нощ те щяха да бивакуват недалеч оттук, защото утре рано сутринта в лагера им към тях ще се присъедини техният водач. Той е най-прочутият и благонадежден познавач на Ляно Естакадо, скромен и благочестив човек на име Тобайъс Прайзегот Бъртън.

Тръгнете ли заедно с тази група, ще бъдете в безопасност!

Тя се състои от толкова много добре въоръжени мъже, че никой няма да се осмели да я нападне.

— Тъй ли мислите? Хмм! Много добре! Но как ще намерим тези хора?

— Съвсем лесно. Тръгнете ли оттук право на юг и накарате ли конете си да се понапрегнат, след около половин час ще видите пред вас да се издига самотен планински конус, откъдето се спуска поточе, губещо се долу в пясъка на малка равнина, разположена източно от възвишението. Край този поток бивакуват преселниците. Дори и междувременно да се стъмни, пак ще намерите мястото, понеже и от значително разстояние ще забележите техния лагерен огън.

— Благодаря ви, сър. Избавяте ни от голямо затруднение, Веднага тръгваме на път, за да се присъединим към тези немци Обикновено немецът е глуповат, но все пак е честен.

— А аз какво да кажа на двамата подлеци, ако ме попитат къде сте?

— Кажете им каквото искате, каквото ви дойде на ум!

— Добре! Но искам да ви обърна внимание и на това, че се налага да ги заблудите относно посоката, в която ще поемете Не го ли сторите, те ще ви преследват и въпреки всичко пак ще им паднете в ръцете. И тъй, тръгнете привидно обратно и изминете такова разстояние, от което няма да могат да ви виждат. После завийте на юг. Ако ме попитат защо сте се върнали, все ще измисля някакво обяснение.

Бележки

[1] (англ.) — буквално заек-муле. Б. пр.

[2] Have care! (англ.) — Внимавай! Б. пр.

[3] (англ.) — стари шегобиецо. Б. пр.

[4] (англ.) — скитници, разбойници по пътищата. Б. пр.

[5] (англ.) — магазин за дрехи. Б. пр.

[6] (англ.) — компания, тръгнала на увеселителен излет. Б. пр.

[7] (англ.) — Наистина чудесни приятелчета! Виж какви левенти! Б. пр.

[8] (англ.) — адвокат. Б. пр.

[9] (англ.) — Моите почитания, сър? Б. пр.

[10] (англ.) — служба, близка до тази на нотариуса. Б. нем. изд.

[11] Гринхорн (англ.) — зелен, неопитен човек. Б. пр.

[12] (англ.) — буквално „червени мъже“. Б. пр.

[13] (англ.) — По дяволите! Б. пр.