Айзък Азимов
Космически течения (7)

6
Посланикът

Близо десет часа преди Джунц да се срещне с чиновника, Пълномощникът напусна магазина на Коров.

Теренс внимаваше да не се отдалечава от грубите стени на работническите бараки, покрай които минаваше, промъквайки се предпазливо по улиците на града. Като се изключат случайните струи бледа светлина през процепите от Горния град, той се движеше в пълен мрак. В Долния град човек не можеше да срещне друго осветление освен фенерчетата на патрулните двойки.

Долният град приличаше на огромно, проснато на земята зло чудовище, потънало в дълбок сън, чиито мръсни пипала са се скрили под лъскавия покрив на Горния град. В някои части на Долния град, там, където стоварваха продуктите за следващия ден например, положително не беше такова безнадеждно мъртвило, но те бяха далеч от бедняшките коптори.

Доловил шум от далечни стъпки, Теренс сви в прашна уличка (дори нощните препръсквания от дъжд трудно стигаха долу). На стотина метра от него пробляснаха светлини, които скоро се загубиха.

През цялата нощ патрулите сновяха напред-назад. Нужно бе само да се движат. Страхът, който вдъхваха, бе достатъчен, за да поддържа реда без почти никаква проява на сила. Липсата на улично осветление даваше възможност на всеки, който поиска, да се скита, без да бъде забелязан. Дори без заплахата от патрулите, които кръстосваха града, опасността от кражби бе сведена до минимум. Магазините за храни и много от работилниците бяха добре охранявани; луксозните стоки на Горния град бяха недостижими, а да се крадат един друг и да живеят като паразити от мизерията на себеподобните си, флорините очевидно считаха за безсмислено.

Всичко онова, което би било престъпление в други светове, тук в мрака на практика не съществуваше. Бедните бяха на всяка крачка, но от тях нямаше какво да се задигне, а богатите бяха практически недосегаеми.

Всеки път, когато трябваше да прекоси светла ивица под процеп в бетонната покривка над него, Теренс притичваше и неволно вдигаше нагоре пребледнялото си лице.

„Недосегаеми“!

Толкова ли бяха „недосегаеми“ наистина. Колко различни чувства бе изпитвал през различните периоди от живота си към Скуайърите на Сарк. Като дете, а той бе дете като всички останали, за него патрулите бяха чудовища в черно и сребристо, от които всеки бягаше, без значение виновен или не. Представяше си Скуайърите като смътни, загадъчни свръхчовеци, безгранично добри, които живееха в техния рай Сарк и прекарваха времето си единствено в размишление как да направят живота на глупавите мъже и жени от Флорина по-добър и по-богат.

Всеки ден в училище повтаряха: „Нека Духът на Галактиката бди над Скуайърите така, както те бдят над нас.“

Точно така, мислеше си той сега. Нека Духът на Галактиката се „погрижи“ за тях, както те се „грижат“ за нас. Нито повече, нито по-малко! Без да усети, бе забил нокти в дланите си.

На десет години бе написал в училище есе за това как си представя живота на Сарк. Искаше се само да даде воля на въображението си, за да покаже своята способност да пише. Много малко неща помнеше от това есе, всъщност само един пасаж, в който описваше Скуайърите, които всяка сутрин се събират в една голяма зала, украсена с цветовете на кирта. Високи около шест метра, с великолепни одежди, обсъждат греховете на флоринците и тъжно размишляват как да ги върнат към добродетелите.

Учителят остана много доволен от есето му и когато в края на годината другите деца трябваше да се явят на годишното препитване по четене, писане и нравоучение, него го записаха в специален клас, където продължи да учи аритметика, галактография и история на Сарк. На шестнадесет години го прехвърлиха на Сарк.

Още помнеше колко велик бе за него този ден, а сега толкова се срамуваше при мисълта за това!

Теренс виждаше пред себе си вече покрайнините на града. Лек вятър донесе тежкия нощен аромат на киртов цвят. Още няколко минути и той ще бъде в относителна безопасност — в полето, където поне едва ли ще срещне патрулите и през разкъсаните облаци отново ще зърне звездите, а сред тях и постоянната жълта светлина на слънцето на Сарк.

То беше и негово слънце през близо половината от съзнателния му живот. Когато за първи път го зърна през люка на космическия кораб като нещо повече от звезда, като ослепително ярко кълбо, бе изпитал непреодолимото желание да падне на колене. Мисълта, че отива в рая, бе успяла да измести дори парализиращия страх от първия му полет с космически кораб.

След като се бе озовал в същия този рай, го заведоха при възрастен флорин и той се погрижи да бъде изкъпан и облечен подходящо. Поведоха го към някаква висока сграда. По пътя човекът, който го придружаваше, ниско се поклони на един минувач.

— Поклони се! — гневно измърмори той на младия Теренс.

— Кой беше този? — сконфузено попита младежът, навеждайки глава.

— Скуайър, невеж селяко!

— Този! Скуайър?!

Стоял бе вцепенен насред пътя, докато не го побутнаха да продължи. Това бе първата му среща със Скуайър. Никакви шест метра, а най-обикновен човек, като всички останали. Други младежи от Флорина положително биха успели да се съвземат от раздялата с илюзиите, но не и Теренс. Нещо в него се прекърши, и то завинаги.

През цялото време на своето образование, с което се справи блестящо, той никога не забрави, че Скуайърите са хора. Обучението му трая десет години и когато нито четеше, нито се хранеше, нито спеше, го учеха да предава съобщения, да изхвърля кошчета за боклук, да извръща лице към стената, ако се разминава с жена-Скуайър.

В продължение на пет години след това той работи в Гражданската служба и, както си му е редът, го местеха от място на място, за да проверят способностите му в различни ситуации.

Веднъж го посети дебел флоринец, заусмихва му се, за да докаже добрите си намерения, пощипваше го по рамото и накрая го попита какво мисли за Скуайърите. Теренс едва бе потиснал желанието си да се обърне и да избяга. Питаше се дали все пак мислите му не се изписват по някакъв тайнствен начин на лицето му. Теренс бе поклатил глава и бе изсипал куп банални декларации.

Дебелакът се бе ухилил.

— Не ти вярвам. Ела тази вечер на това място — и му подаде малко картонче, което само след няколко минути се сгърчи и овъгли.

Все пак Теренс отиде. Боеше се, но му беше любопитно. Срещна много свои познати, които го гледаха с интерес, а когато по-късно се срещаха служебно, го отминаваха с безразличие. Слушаше ги внимателно и откри, че много от тях са убедени в онова, до което сам бе стигнал в размишленията си, но до този момент бе смятал, че той единствен е направил подобно заключение.

На това събиране например за първи път научи, че се срещат флоринци, според които Скуайърите са истински престъпници — изцеждат богатствата на Флорина, за да задоволяват глупавите си капризи, като оставят местните жители да изнемогват от работа и да тънат в невежество и бедност. Разбра също, че се готви масово въстание срещу Сарк и всички богатства на Флорина трябва да преминат в ръцете на законните им собственици.

Как? — попитал бе Теренс. Задал бе въпроса си няколко пъти. Нали оръжието бе в ръцете на Скуайърите и патрулите.

Разказаха му тогава за Трантор. За гигантската империя, разраснала се през последните няколко века дотам, че повече от половината от заселените планети на Галактиката бяха се включили в нея. Обясниха му, че Трантор с помощта на флоринците ще унищожи Сарк.

Но ако Трантор е толкова голяма империя, попита ги Теренс, а Флорина така малка в сравнение с нея, то тогава няма ли Трантор просто да замести Сарк като по-голям и по-деспотичен владетел? И ако това е единственият изход, не е ли по-добре да търпят Сарк? Щом така или иначе ще трябва да понасят нечия власт, по-добре да е позната.

Осмяха го и го изхвърлиха от групата, като го предупредиха, че ще заплати с живота си, ако спомене някога какво е чул при тях.

След известно време забеляза, че един по един участниците в онова събиране започнаха да изчезват и остана само онзи дебелият.

Няколко пъти го зърваше да шепне разпалено на ухото на някой новодошъл. Рисковано беше да предупреждава младата жертва за изкушението и проверката, на които я подлагаха. В крайна сметка всеки сам трябва да избере своя път, както бе сторил Теренс.

Прекара известно време дори в службата за сигурност, до която допускаха малко флоринци. Престоят му беше кратък, защото властта, която се даваше на един служител на органите на сигурността, бе огромна и се препоръчваше да не трае прекалено дълго.

Едва тук Теренс научи, че се организираха и действителни заговори. Някои жители на Флорина успяваха понякога да се събират и да организират бунт. Обикновено с финансовата подкрепа на Трантор. В някои случаи бъдещите бунтовници искрено вярваха, че Флорина ще успее да се освободи и без чужда намеса.

Теренс дълго мисли върху това. Говореше малко, никога не предприемаше прибързана стъпка, но в мислите си бе абсолютно независим. Мразеше Скуайърите и заради това, че не бяха високи шест метра, и защото нямаше право да гледа жените им, и защото бе им служил с поклон, и защото бе открил, че въпреки цялата им арогантност те бяха твърде глупави, по-слабо образовани от самия него и далеч по-неинтелигентни.

И каква алтернатива имаше за робството му? Да замени тъпия Скуайър от Сарк с друг тъпак от империята Трантор? Беше безсмислено. Да очаква, че селяните на Флорина ще предприемат нещо сами, беше също толкова абсурдно. Следователно изход нямаше.

Това беше въпрос, който занимаваше мислите му през всичките тези години.

И ето, появила се беше тази поредица от обстоятелства, която в лицето на този наглед жалък човек, бивш космоаналитик, чиито брътвежи предричаха смъртна опасност за всички жители на Флорина, тикна изневиделица в ръцете на Теренс отговора.

Теренс се намираше вече в полето, нощният дъжд бе спрял и звездите, сякаш окъпани, просветнаха между разкъсаните облаци. Мъжът вдъхваше с пълни гърди аромата на кирт — съкровището и проклятието на Флорина.

Не хранеше никакви илюзии. Вече не беше Пълномощник. Не беше дори и свободен селянин. Той беше престъпник, беглец, който трябваше да се укрие.

Пареща мисъл гореше съзнанието му. През последните двадесет и четири часа бе държал в ръцете си най-страшното оръжие срещу Сарк, за което някой можеше да мечтае. В това нямаше никакво съмнение. Той знаеше, Рик не бърка и съвсем вярно си спомня, че е бил космоаналитик, че е минал през психосонда, която едва не го е лишила напълно от разсъдъка му; знаеше, че това, което той си спомня, бе нещо напълно вярно и ужасяващо и най-важното… то беше власт.

Сигурен беше.

Сега Рик бе в лапите на човек, който се представяше за флорински патриот, а в действителност беше агент на Трантор.

Горчивината на гнева бе заседнала като буца в гърлото на Теренс. Нямаше никакво съмнение, че Пекаря е агент на Трантор. Още в първия миг го беше разбрал. Кой сред жителите на Долния град имаше средства, за да построи фалшива радарна пещ?

Нямаше да позволи Рик да попадне в ръцете на Трантор. За нищо на света! Готов бе да поеме всички рискове, за които можеше да се сети. Какво значение имаха опасностите. Смъртното наказание вече висеше над главата му.

В единия край на хоризонта просветля. Смяташе да дочака зората. Много скоро всички патрули щяха да получат описанието му, но щяха да са им нужни поне няколко минути, за да се уверят, че това наистина е той.

През тези няколко минути той щеше да е Пълномощник — време, през което щеше да успее да направи нещо, но сега не искаше да мисли.

 

 

Около десет часа след срещата си с чиновника Джунц успя да се види с Лудиган Абел. Посланикът го поздрави с обичайната си сърдечност и въпреки всичко в поведението му прозираше някакво чувство за вина. При първата им среща (а тя бе толкова отдавна; близо една стандартна година) не бе обърнал никакво внимание на разказа на учения. Тогава единствената му мисъл бе: ще помогне ли това по някакъв начин на Трантор?

Трантор! Винаги беше на първо място в съзнанието му. Той съвсем не беше от ония глупаци, които боготворяха купчина звезди или жълтата емблема с космически кораб и слънце върху униформата на войските на Трантор. С две думи казано, той не беше патриот в онзи общоприет смисъл на тази дума и името Трантор само по себе си не значеше нищо.

Онова, което той боготвореше, беше всеобщия мир; още повече, че вече поостарял, искаше да се наслаждава на чашата си с вино, на атмосферата около самия него, наситена с тиха музика и приятен парфюм, на следобедната си дрямка и на тихото очакване на смъртта. Въобразяваше си, че такова е желанието и на всички хора; но хората страдаха от войните и разрушенията. Умираха, замръзнали в космическия пустош, изпаряваха се в експлозията на атомите. Гинеха от глад на окупирани или бомбардирани планети.

Как тогава да им наложи своята идея за всеобщ мир? Във всеки случай не по пътя на разума, нито по пътя на просвещението. Ако човек не може, гледайки трезво, да предпочете мира пред войната, то тогава какъв ще е този аргумент, който ще го убеди в противното? Какво по-неопровержимо проклятие на войната от самата война?

Ето защо, за да се приключи с употребата на сила, остава само едно средство — самата сила.

В кабинета си Абел имаше карта на Трантор, на която ясно бе показано как ще бъде употребена тази сила. Тя бе изработена във формата на кристално яйце, върху което бе монтирана леща, представляваща Галактиката. Звездите бяха петънца от бял диамантен прах, мъглявините — светли или тъмни облачета, а в центъра се виждаха пет червени точки — Транторската република. Тези червени точки показваха световете, съставлявали някога Транторската република, преди петстотин години.

Картата беше историческа, представяше републиката в нейния първоначален състав, и то когато механизмът за включване на отделните степени беше на нула. При завъртане на ключа на първото деление светваха нови звезди — това е била Републиката петдесет години след създаването й. След десет деления се виждаше каква е била картината след половин хилядолетие, когато повече от половината Галактика бе потопена в червено.

Червеният цвят бе цветът на кръвта. Транторската империя бе минала през стадиите на Транторска република и на Транторска конфедерация. По пътя си империята бе премазвала хора, космически кораби, цели светове. И след всичко това Трантор бе станал могъщ и в червения цвят цареше мир.

Сега Трантор бе на прага на нова промяна — от Транторска империя да се превърне в Галактическа империя и тогава червеният цвят щеше да погълне всички звезди, щеше да се постигне всеобщ мир или пакс Транторика.

Абел мечтаеше за това. Преди петстотин години, преди четиристотин, триста или дори преди двеста години той би се противопоставил на Трантор като на противно гнездо от неприятни, материалистично мислещи и агресивни люде, които не зачитат правата на другите, несъвършени в своята демокрация, а в същото време нащрек за всеки, дори най-малък признак на робство при другите, при това и безмерно алчни. Ала времето за това отдавна бе отминало.

Може да се каже, че той не поддържаше Трантор, а по-скоро абсолютния край, който Трантор олицетворяваше. Ето защо въпросът: Как това ще помогне на Галактическия мир? естествено се превръщаше в: Как това ще помогне на Трантор?

Затруднението идваше оттам, че в този случай Абел не можеше да бъде сигурен. Джунц сякаш имаше готов отговор. Трантор е длъжен да подкрепи МБКА и да накаже Сарк. Вероятно това би било добър урок, стига да открият доказателства против Сарк. А може би напротив, дори да се намереха доказателства. Така или иначе Трантор не биваше да действа прибързано. За всички в Галактиката вече бе ясно, че Трантор е на прага да завладее Галактиката и все още не бе изключена възможността планетите, които бяха извън империята, да се съюзят и да се обявят против това. Трантор можеше да спечели една подобна война, но това сигурно би станало на такава цена, че думата „победа“ би била само по-благозвучно име на „поражение“.

Ето защо Трантор не биваше да прави непредпазливи стъпки във финалния етап на тази своеобразна игра. Много внимателно Абел бе хвърлил тънката си мрежа в лабиринта на Гражданската служба и върху бляскавите Скуайъри на Сарк, навлизал бе с усмивка и бе разпитвал, без никой да подозира това. Не пропусна сега да държи изкъсо и конците на шпионската си мрежа, която следеше Джунц, за да не му позволи в гнева си да разруши само за миг нещо, което той ще трябва да възстановява после цяла година.

Абел не можеше да се начуди на нестихващия гняв на либериеца. Дори го беше попитал:

— Защо така упорито държиш на този наблюдател?

Очаквал бе да чуе прочувствена тирада за запазване целостта на МБКА и че задължение на всички е да подкрепят Бюрото, защото то работи в името на хората. Но отговорът бе съвсем различен.

— Виж какво, в дъното на всичко това са отношенията между Сарк и Флорина. Искам да разоблича тази връзка и да я разруша.

Абел усети, че му се повдига. Винаги и навсякъде все тази грижа само за отделни светове, което пречеше да се насочат усилията към единението на Галактиката. Положително тук и там съществуват непредвидени опасности и положително за много хора те са трудно поносими. Но защо хората са така наивни и си въобразяват, че такива неправди могат да се отстранят на равнище, по-ниско от общогалактичното. Първо трябва да се прекратят войните и да се сложи край на националното съперничество, само тогава вниманието ще може да се насочи към вътрешните проблеми, които в края на краищата са и междупланетарни.

А Джунц дори не беше родом от Флорина. И точно поради това не можеше да се обясни неговото емоционално късогледство.

— Какво те свързва с Флорина? — попита Абел.

— Изпитвам известно родство с тези хора — отговори Джунц след кратко колебание.

— Та ти си либериец. Поне така си мисля.

— Така е, но това не ми пречи да чувствам родство с тях. Техният и моят народ са двете крайности в Галактиката.

— Крайности ли? Не те разбирам.

— По отношение на пигментацията на кожата. Те са необикновено светли, а ние — необикновено тъмни. Това значи нещо. То ни свързва. Струва ми се, че за дълъг период от своята история нашите прадеди са били различни от другите, дори са били изолирани. Ние сме несретни бели и черни, братя поради своето различие.

В същия миг, срещнал изумения поглед на Абел, Джунц млъкна. Никога вече не заговориха за това.

И ето сега, след близо година, без никакво предупреждение, без намек дори, тъкмо когато вече можеха да очакват спокоен край на тази объркана история и когато Джунц бе започнал да губи интерес, бомбата избухна.

Сега пред него седеше съвсем друг Джунц — гневът му вече не се простираше само до Сарк, в момента се насочваше и към Абел.

— Да оставим настрана това, че агентите ти ме следваха по петите. Предполагам, че трябва да си предпазлив и по принцип нямаш доверие никому и за нищо. С това мога да се съглася, но защо не ми съобщиха веднага, щом откриха човека?

Ръката на Абел бавно поглаждаше гладката повърхност на креслото.

— Нещата се усложниха. Винаги нещо става. Бях наредил да ти изпращат докладите на моите агенти и за всеки човек, който се е поинтересувал от литература по космоанализа, без да има право на това. Мислех си дори, че може би ще имаш нужда и от някаква закрила. Но на Флорина…

— Точно така. Големи глупци се оказахме, като не предвидихме този вариант. Близо цяла година се мъчихме да докажем, че той е тук някъде на Сарк. Естествено, че е бил на Флорина, но ние просто бяхме слепи. Така или иначе вече го открихме, по-скоро твоите хора, но нали ще ми дадеш възможност да се срещна с него?

— Каза, че си разбрал, че Коров е агент на Трантор — попита Абел, очевидно стараейки се да избегне отговора.

— А не е ли? Защо ще ме лъжат? Или са ги дезинформирали?

— Нито са те излъгали, нито са дезинформатори. Той е наш агент тук от близо десет години. Тревожи ме фактът, че те са знаели. Питам се какво друго им е известно за нас и за нашата мрежа. Но не те ли учудва, че не са скрили, че той е от нашите?

— Ни най-малко. Съобщиха ми го, защото това е истина, предполагам, и така ще са сигурни, че няма повече да им досаждам с въпроси, които може да породят проблеми между тях и Трантор.

— Истината е твърде компрометирана ценност сред дипломатите, а каква по-голяма беля може да си докарат от това, да ни разкрият докъде се простира информираността им за нас, да ни дадат възможност, преди да е станало прекалено късно, да изтеглим понакъсаната си мрежа, да я закърпим и отново да я хвърлим?

— Отговори си сам на своя въпрос.

— Споделили са с теб какво знаят за Коров, за да демонстрират своята победа. Наясно са, че това вече нито може да им помогне, нито да им навреди, тъй като от близо дванайсет часа на мен ми е известно, че те са разкрили Коров.

— Как така?

— Посредством най-красноречивия намек. Слушай сега! Преди дванадесет часа Мат Коров, агент на Трантор, е бил убит от един от патрулите на Флорина, а някакъв мъж и една жена, по всяка вероятност става дума именно за твоя наблюдател, са избягали, изчезнали са. Предполага се, че са в ръцете на Скуайърите.

Джунц извика от изненада и се надигна от мястото си.

Абел вдигна спокойно чашата с вино и я поднесе до устните си.

— Не мога да направя нищо по официален път. Убитият е жител на Флорина, а и избягалите, докато не можем да докажем противното, се смятат също за флорини. Както виждаш, изиграха ни, а сега вероятно и ни се подиграват.