Шарлейн Харис
Мъртви в Далас (6)

7.

Обърнах се с мъка на другата страна и погледнах светещите цифри на часовника върху нощното ми шкафче. Скоро щеше да съмне. Бил вече лежеше в ковчега си, съдейки по затворения му капак. Защо бях будна?

Имаше нещо, което трябваше да свърша… Част от мен се чудеше на собствената ми глупост, докато механично нахлузвах първите попаднали ми къси панталони и тениска. Хвърлих бегъл поглед в огледалото и установих, че изглеждам още по-зле. Обърнах му гръб и започнах да реша косата си. За моя приятна изненада, дамската ми чанта стоеше върху масата в хола. Някой я бе взел от щабквартирата на Братството предишната нощ. Напъхах вътре ключа за стаята и закуцуках по тихия хотелски коридор.

Бари го нямаше. Заместникът му беше твърде добре възпитан и пропусна да ме попита защо се мотая наоколо, при положение че изглеждам като след челен удар с влак. Повика ми такси и аз казах на шофьора къде искам да отида. Човекът ме изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Не е ли по-добре да те откарам в болница? — тревожно попита той.

— Не. Вече ходих. — Едва ли ми повярва.

— Защо се мотаеш покрай тези вампири, щом се държат така с теб?

— Това ми го причиниха хора — отвърнах. — Не вампири.

Колата потегли. Пътищата бяха почти пусти; съвсем нормално за ранните часове на неделния ден. Отне ни само петнайсет минути да стигнем до паркинга на Братството.

— Ще ме изчакате ли? — попитах. Шофьорът беше около шейсетгодишен, с прошарена коса и липсващ преден зъб. Носеше карирана риза с тик-так копчета.

— Да, няма проблем — отвърна той, измъкна изпод седалката си каубойски роман на Луис Ламур и включи лампичката в купето.

Обляният в ярка светлина паркинг с нищо не загатваше за събитията от предишната нощ. Наоколо се виждаха само няколко автомобила, очевидно зарязани от собствениците си в суматохата. Един от тях би трябвало да е на Гейб. Зачудих се дали Гейб имаше семейство. Вероятно не; поне така се надявах. Първо, защото едва ли беше лесно да се живее с изверг като него. И второ, защото цял живот щяха да се чудят как и защо е умрял. Какво щяха да правят Сара и Стив Нюлин оттук нататък? Дали все още имаха някакви последователи, или с Братството им беше свършено? Ами всички онези оръжия и провизии в подземието? Сигурно се стягаха за Апокалипсиса.

От тъмните сенки край църквата изникна нечия фигура. Годфри. Все още гол до кръста и все така младолик. Единствено странните татуировки и очите му издаваха, че само тялото му е на шестнайсетгодишен младеж.

— Дойдох да гледам — казах аз, щом той се приближи до мен. Имах предвид „да се уверя с очите си“, но си премълчах.

— Защо?

— Дължа ти го.

— Аз съм злодей.

— Да, такъв си — нямаше как да му го спестя. — Но извърши добро дело, като ме спаси от Гейб.

— Убивайки още един човек? Съвестта ми вече не умее да прави разлика. Един повече или по-малко… Поне ти спестих унижението.

Сърцето ми се сви от мъка. Небето все още тъмнееше и лампите на паркинга продължаваха да светят. Лицето му изглеждаше толкова младо и невинно…

И изведнъж — колкото и нелепо да изглеждаше — аз се разплаках.

— Колко мило! — каза Годфри. Гласът му звучеше някак глухо и отдалеч. — Някой да плаче за мен. От мъка. Изобщо не съм го очаквал. — Той отстъпи на безопасно разстояние.

И тогава слънцето изгря.

Върнах се в таксито и шофьорът веднага прибра книгата си.

— Огън ли палят там? — попита той. — Стори ми се, че видях пушек. Тъкмо се канех да проверя какво става.

— Няма нужда. Вече угасна — отвърнах. Бърсах сълзите си около един-два километра и после зареях поглед през прозореца. Градът полека-лека се пробуждаше.

Прибрах се в хотелската стая, съблякох се и отново си легнах. И още щом си помислих, че няма да мога да мигна, потънах в дълбок сън.

Бил ме събуди след залез-слънце по любимия си начин. Тениската ми беше запретната, а тъмната му коса гъделичкаше кожата ми. Събуждах се по средата на пътя, така да се каже. Устните му нежно обсипваха с целувки едната половина от онова, което той наричаше „най-красивия чифт гърди в целия свят“. Стараеше се да внимава, защото вампирските му зъби се подаваха навън в пълна готовност — едно от явните доказателства, че е силно възбуден.

— В настроение ли си за това и харесва ли ти, ако го правя много, много внимателно? — прошепна той в ухото ми.

— Само ако се отнасяш с мен така, все едно съм направена от стъкло — пророних аз. Знаех много добре, че го умее.

— Не… това тук няма нищо общо със стъкло — каза той и продължи да ме докосва. — Топло е… и влажно.

Изстенах от удоволствие.

— Не те боли, нали? — Ръката му ме галеше все по-настоятелно.

— Бил… — И нищо повече не успях да кажа. Долепих устни до неговите и езикът му се раздвижи в познат ритъм.

— Легни на една страна — прошепна той. — Аз ще се погрижа за всичко.

И наистина се погрижи.

 

 

— Защо си облечена с тениска? — попита той малко по-късно, докато топлеше бутилка кръв в микровълновата. Не беше пийнал и капка от моята заради състоянието, в което се намирах.

— Ходих до Центъра, за да изпратя Годфри.

Очите му хвърляха искри.

— Какво?

— Годфри посрещна слънцето. — Фразата, която преди ми се струваше твърде мелодраматична, вече звучеше съвсем естествено от собствената ми уста.

Последва дълго мълчание.

— Но как разбра за това? И как разбра къде да го откриеш?

Свих рамене, доколкото е възможно да свиеш рамене в легнало положение.

— Просто предположих, че ще се придържа към първоначалния си план и няма да промени решението си. Той ми спаси живота. Това е най-малкото, което можех да направя в знак на благодарност.

— И храбро ли се държа той?

Погледнах Бил право в очите.

— Да, прояви огромна храброст. Не се поколеба нито за миг.

Бил се замисли.

— Трябва да се видим със Стан — каза той. — Длъжни сме да му кажем.

— Защо трябва да се виждаме отново със Стан? — Ако бях някоя празноглава пикла, щях да се нацупя. Но въпреки това Бил пак ме изгледа неодобрително.

— Трябва да му го разкажеш лично, за да се убеди, че сме си свършили работата. Освен това проблемът „Хюго“ продължава да виси.

Това окончателно развали настроението ми. Така ме болеше всичко, че ми призляваше дори от мисълта да сложа върху раните си повече дрехи от необходимото. Ето защо нахлузих дълга памучна рокля без ръкави, обух си сандали и реших, че това ми е напълно достатъчно.

Бил ме среса и ми сложи обеци, защото всяко мое движение ми причиняваше болка. Накичи ме и със златно колие и накрая изглеждах така, сякаш отивах на парти в болнично отделение за пациентки, пострадали при домашно насилие. Излязохме от хотела и отпред вече ни чакаше кола под наем. Нямах представа нито кога е била поръчана, нито от кого. Бил се настани зад волана и потеглихме. Дори не погледнах през прозореца. До гуша ми беше дошло от Далас.

Къщата на „Грийн Вали Роуд“ изглеждаше също толкова тиха, колкото и преди две нощи. Но след като ни отвориха, се озовахме сред гъмжило от вампири в разгара на парти по случай завръщането на Фарел. Виновникът за празненството стърчеше в центъра на всекидневната, прегърнал млад красавец на не повече от осемнайсет, Фарел държеше в ръка бутилка „Истинска кръв — 0 (-)“, а компаньонът му — „Кока-кола“. И двамата изглеждаха в приповдигнато настроение.

Фарел всъщност ме виждаше за пръв път и беше във възторг от запознанството ни. Носеше каубойски одежди от глава до пети и когато се наведе да ми целуне ръка, очаквах да чуя звънтене на шпори.

— Толкова си очарователна — галантно изрече той и размаха във въздуха бутилката синтетична кръв, — че ако спях с жени, щях да ти се посветя изцяло в продължение на седмица. Знам, че се стесняваш от синините си, но те само подчертават красотата ти.

Не успях да сдържа смеха си. Красотата ми! Куцах като осемдесетгодишна старица, а лявата половина на лицето ми беше синьо-черна на цвят и подута до неузнаваемост.

— Бил Комптън, ти си един дяволски голям късметлия! — обърна се Фарел към Бил.

— Така е — отвърна Бил и се усмихна, но някак хладно.

— Не само смела, но и много красива!

— Благодаря, Фарел. Къде е Стан? — намесих се аз, за да секна хвалебствията по мой адрес. Бил започваше да се дразни, а младият компаньон на Фарел взе да ме оглежда с нескрито любопитство. Изгарях от желание да разкажа историята си веднъж завинаги и да напусна тази къща.

— В залата — отвърна младият вампир; същият, който доведе горкичката Бетани при първото ни посещение тук. Предположих, че той трябва да е Джоузеф Веласкес. Беше висок около метър и седемдесет; мургавата му кожа и тъмните му очи издаваха испанския му произход, а свирепият поглед — вампирската му същност. Внимателно изучаваше обстановката и нищичко не му убягваше. — Ще се радва да ви види.

Огледах набързо всички вампири и няколкото човека, мотаещи се из просторните помещения на къщата, но никъде не видях Ерик. Дали пък не се беше върнал в Шривпорт?

— Къде е Изабел? — прошепнах в ухото на Бил.

— Изабел е наказана — едва чуто отвърна той. Очевидно не искаше да го обсъждаме на висок глас, а щом Бил смяташе това за разумна идея, нямах друг избор, освен да си затворя устата. — Довела е предател в гнездото и трябва да си плати за това.

— Но…

— Шшшт.

И в залата гъмжеше от вампири. Стан седеше на същия стол и беше облечен със същите дрехи, които носеше и предишния път. При влизането ни стана прав, което изтълкувах като знак, че приема посещението ни за важно събитие.

— Госпожице Стакхаус — тържествено каза той и внимателно пое ръката ми. — Бил. — Бледосините му очи ме огледаха от глава до пети, без да пропускат нито една от всичките ми рани. Очилата му бяха залепени с тиксо. Реших да му купя калъф за тях и да му го изпратя за Коледа. — Моля те, разкажи ми какво се случи вчера, без да пропускаш нищичко.

Почувствах се досущ като Арчи Гудуин, верния помощник на детектив Ниро Улф.

— Ще отегча Бил — отвърнах аз с надеждата да си спестя това усилие.

— Нищо, Бил ще потърпи мъничко.

Нямаше измъкване. Въздъхнах и започнах разказа си от момента, в който Хюго дойде да ме вземе от фоайето на „Тихият пристан“. Постарах се да не споменавам името на Бари, защото не бях сигурна дали момчето има желание да попада в полезрението на даласките вампири. Нарекох го просто „пиколото от хотела“. Естествено, ако те искаха да открият самоличността му, щяха да го направят за нула време.

Когато стигнах до момента, в който Гейб изпрати Хюго в килията на Фарел и после се опита да ме изнасили, устните ми неволно се разтегнаха в широка усмивка. Имах чувството, че кожата на лицето ми ще се напука от опъване.

— Какво й става? — обърна се Стан към Бил, все едно мен ме нямаше.

— Винаги прави така, когато е нервна — отвърна Бил.

— Аха. — Стан ме огледа още по-внимателно. Вдигнах ръце и започнах да прибирам косата си назад. Бил извади от джоба си ластик и ми го подаде, а аз, напук на болката, успях да събера косата си в стегната конска опашка и да усуча ластика три пъти около нея.

Когато разказах на Стан за помощта, която ми оказаха свръхсъществата, той се наведе напред. Искаше да узнае още подробности, но аз не споменах нито едно име. Казах само, че са ме откарали до хотела, и той остана дълбоко замислен. Не знаех дали е редно да спомена за Ерик, или не, и в крайна сметка, реших да си премълча. Той все пак живееше в Калифорния и присъствието му в Далас щеше да изглежда подозрително. Прескочих този момент и казах, че съм се качила в стаята да изчакам Бил.

После му разказах за Годфри.

За моя изненада, Стан не прие смъртта на Годфри спокойно. Помоли ме да повторя разказа си и ми обърна гръб, докато говорех. Бил ме прегърна окуражително. Когато Стан отново се обърна към нас, в ръката му имаше носна кърпичка, осеяна с алени петна. Значи все пак вампирите наистина можеха да плачат. С кървави сълзи.

Заплаках заедно с него. През всичките столетия на своя живот Годфри беше измъчвал и убивал деца и заслужаваше да умре за това. Зачудих се колко ли хора гниеха в затвора заради извършени от него престъпления. Но той все пак ми спаси живота и отнесе със себе си непоносимо тежко бреме от вина и печал.

— Каква решителност… каква смелост — промълви Стан с искрено възхищение. Очевидно плачеше не от мъка, а от вълнение. — Трогнат съм до сълзи! — Тонът му изразяваше огромна почит. — През онази нощ, след като Бил разпозна Годфри, направих някои проучвания и открих, че е принадлежал към гнездо в Сан Франциско. Събратята му ще скърбят, когато научат за смъртта му… и за това, че е предал Фарел. Но той удържа на думата си и не се поколеба да изпълни докрай плана си. А за това се иска огромна смелост!

Едва стоях на краката си от болка. Извадих от чантата си шишенце болкоуспокояващи и изсипах в шепата си две хапчета. Стан махна с ръка и младият вампир светкавично ми донесе чаша вода.

— Благодаря — казах аз, за негово удивление.

— Аз ти благодаря. За всичко, което направи — рязко изрече той, засрамен от внезапната проява на слабост. — Ти изпълни задачата, за която те наехме, че и отгоре. Благодарение на теб успяхме да открием и освободим Фарел навреме. Съжалявам, че пострада толкова сериозно.

Това ми прозвуча като разрешение за напускане.

— Простете — казах аз и плъзнах стола си напред. Бил понечи да ме спре с жест, но аз не му обърнах внимание.

Стан повдигна русата си вежда, изненадан от дързостта ми.

— Чекът с възнаграждението ви ще бъде изпратен до представителя ви в Шривпорт, както се споразумяхме. Ако желаете, останете и тази вечер, за да отпразнувате с нас завръщането на Фарел.

— Споразумяхме се, че ако някой човек се окаже виновен след направените от мен разкрития, той няма да бъде наказан от вампирите, а ще бъде предаден на полицията и правосъдието. Къде е Хюго?

Очите на Стан се отместиха от мен и се заковаха върху стърчащия зад гърба ми Бил; сякаш безмълвно му казваше: „Нещо много си я разпуснал тази твоя смъртна приятелка!“.

— Хюго и Изабел са заедно — лаконично отвърна той.

Хич не исках да знам какво трябваше да значи това. Но нямаше как, длъжна бях да разбера всичко докрай.

— Значи не възнамерявате да спазите договора си, така ли? — попитах аз с ясното съзнание, че дърпам лъва за опашката.

Трябва да има поговорка „Горд като вампир“, защото всичките са такива, а аз дълбоко засегнах най-чувствителното му място. Вампирът кипна от ярост и аз изтръпнах от страх при вида на лицето му. За броени секунди у него не остана нищо човешко. Устните му се изтеглиха настрани, вампирските му зъби щръкнаха, а тялото му се изви в дъга и сякаш се удължи.

Миг по-късно той се изправи и с едва забележимо махване на ръката ми даде знак да го последвам. Бил ми помогна да стана и двамата тръгнахме след Стан по коридорите на къщата. Вътре имаше шест спални, вратите на всичките бяха затворени, а зад една от тях се чуваха сладострастни стенания. Подминахме я, за мое огромно облекчение. Тръгнахме нагоре по стълбите. Всяко движение ми причиняваше болка. Стан не погледна назад нито веднъж. Изкачваше стълбите със същото темпо, с което крачеше и по коридорите. Спря пред врата, която по нищо не се отличаваше от останалите. Отключи я. Отдръпна се встрани и ми кимна да вляза.

Нямах никакво желание да го правя — абсолютно никакво, — но трябваше. Прекрачих прага и се огледах.

Вътре нямаше никакви мебели. Към едната стена беше прикована Изабел, със сребърни вериги, разбира се. Към другата — Хюго. И двамата бяха в пълно съзнание и едновременно извърнаха глави към мен.

Изабел ми кимна, сякаш се срещахме в магазина. Не носеше никакви дрехи. Забелязах, че глезените и китките й бяха омотани в превръзки, така че среброто да не прогаря плътта й, а само да отнема силите й.

Хюго също беше гол. Не можеше да откъсне очи от Изабел. Погледна ме бегло, колкото да разбере кой влиза, и отново обърна поглед към нея. Не се изчервих, защото нямаше нищо вълнуващо за гледане, но осъзнах, че за пръв път през живота си виждам друг гол мъж, освен Бил.

Стан каза:

— Тя не може да смуче кръв от него, макар че е гладна. Той не може да прави секс с нея, въпреки че е пристрастен. Това ще е тяхното наказание за месеци напред. Какво ще направи с Хюго човешкият съд?

Замислих се. Наказуемо ли беше всъщност провинението на Хюго? Беше излъгал вампирите, за да се вмъкне в гнездото им. Обичаше Изабел, но беше предал събратята й. Хм, в това нямаше нищо противозаконно.

— Сложил е микрофон в залата ти за аудиенции — казах аз. Това деяние се наказваше от закона. Или поне така си мислех.

— Каква присъда ще му дадат за това? — попита Стан.

Добър въпрос. Може би човешкият съд дори нямаше да сметне подслушването на вампири за престъпление. Въздъхнах и Стан прие това за задоволителен отговор.

— Какво друго престъпление е извършил Хюго? — попита той.

— Ами… вкара ме в Братството чрез измама, което… не е престъпление. Той… ами… хм.

— Именно.

Хюго продължаваше да се пули срещу Изабел като омагьосан.

— Колко дълго ще го държите тук? — попитах аз.

Стан сви рамене.

— Три-четири месеца. Него го храним, разбира се. За разлика от Изабел.

— А после?

— Първо ще пуснем него. Един ден преди Изабел.

Бил улови дланта ми и лекичко я стисна. Не искаше да разпитвам повече.

Изабел ме погледна и кимна. Тя явно нямаше нищо против.

— Добре — тихо казах аз. — Всичко е наред. — Обърнах се и тръгнах надолу по стълбите бавно и внимателно.

Усещах, че съм изгубила битката, но наистина не проумявах какво по-различно бих могла да сторя. Колкото повече мислех за това, толкова по-объркана се чувствах. Нямах опит в разрешаването на морални проблеми. Нещата са или редни, или нередни.

Е, имаше и междинна зона — не много редни, но не и съвсем нередни. Например да спя с Бил, без да сме женени, или да кажа на Арлийн, че роклята й е прекрасна, макар да изглежда ужасно в нея. Всъщност аз не бих могла да се омъжа за Бил. Законът не позволяваше. Но пък и той не ми беше предлагал.

Мислите ми непрекъснато кръжаха около онова, което видях в спалнята на горния етаж. За мое удивление, съчувствах много повече на Изабел, отколкото на Хюго. Той, в крайна сметка, бе извършил злодеянието си съвсем съзнателно, а вината на Изабел се състоеше единствено в прекомерната й доверчивост.

Разполагах с предостатъчно време за подобни безплодни размишления, тъй като Бил се забавляваше с пълна сила на празненството. Бях ходила на смесен купон между вампири и хора един или два пъти през живота си и се чувствах твърде неловко в подобна компания. Законът забраняваше пиенето на кръв от хора и мога да ви кажа, че тук, в щаба на даласките вампири, това се спазваше стриктно. От време на време виждах някоя двойка да изчезва за кратко на горния етаж, но всички човеци се завръщаха живи и в добро здраве. Знам го, защото следях всичко много внимателно.

Бил очевидно изпитваше огромно удоволствие в компанията на себеподобни. Обикаляше наоколо и потъваше в задушевен разговор ту с един, ту с друг вампир; отдаваха се на спомените си за Чикаго през двайсетте години или обсъждаха инвестиционните възможности в различни вампирски холдинги по света. Аз се чувствах толкова зле, че предпочитах да седя на мекия диван и просто да наблюдавам какво се случва наоколо, отпивайки от водката си с портокалов сок. Барманът беше много приятен млад мъж, с когото си поговорихме малко на професионални теми. Странно, но вместо да се радвам, че точно в момента не ми се налагаше да обслужвам клиенти в „Мерлот“, аз копнеех да нахлузя униформата си и да грабна подноса. Не бях свикнала на големи промени в ежедневието си.

На дивана до мен се настани някаква жена; моя връстница или мъничко по-млада. Оказа се гаджето на Джоузеф Веласкес, вампира, който се държеше като охранител в къщата. Момичето се казваше Труди Пфайфър. Труди имаше тъмночервени кичури, обеци на носа и езика и страховит грим, който включваше и черно червило. Гордо ми съобщи, че цветът му се нарича „Гробна плесен“. Джинсите й бяха толкова плитки и тесни, че се чудех как изобщо става и сяда с тях. Сигурно ги избираше такива, за да може да се фука с обецата на пъпа си. Блузката й едва покриваше гърдите й. Тоалетът, който носех аз в нощта на срещата си с менадата, изглеждаше направо скромен в сравнение с нейния. С две думи, дрехите на Труди не скриваха почти нищо от прелестите й.

Разменихме няколко думи и установих, че не беше толкова странна, колкото изглеждаше. Момичето учеше в колеж. Разбрах също — и то съвсем почтено, без да чета мислите й, — че родителите й се радваха на връзката й с Джоузеф точно колкото бик на червено.

— Със сигурност нямаше да се дразнят толкова дори ако беше някоя чернилка — гордо рече тя.

Опитах се да изглеждам подобаващо впечатлена.

— Хич не им понася цялото това мъртвило, а?

— Направо се изприщват! — Тя кимна няколко пъти и театрално размаха във въздуха лакирания си в черно маникюр. — Мама все ми повтаря: „Как пък не се намери за теб някой жив“. — И двете се засмяхме в един глас.

— А как е при вас с Бил? — Тя повдигна вежди многозначително.

— Кое…?

— Как е той в леглото? Джоузеф е просто не-ве-ро-я-тен!

Не се изненадах, но определено се смутих.

— Радвам се за теб. — Не успях да измисля какво друго да кажа.

Ако този въпрос ми го задаваше Арлийн, може би щях да се усмихна и да й намигна, но нямах намерение да обсъждам сексуалния си живот с непознати, чиито креватни подвизи изобщо не ме интересуваха.

Труди стана да си вземе още една бира и потъна в разговор с бармана. Затворих очи от облекчение и блажено се облегнах назад, но веднага усетих как някой сяда до мен. Повдигнах клепачи да видя кой е новият ми събеседник. Ерик. Направо страхотно…

— Как си? — попита той.

— По-добре, отколкото изглеждам. — Излъгах.

— Видя ли Хюго и Изабел?

— Да — отвърнах аз и взех да разглеждам пръстите на ръцете си.

— И какво мислиш? Справедливо ли е?

Очевидно ме провокираше.

— Ами, да… в известен смисъл — отвърнах. — Ако Стан не се отметне от думата си, разбира се.

— Не си му го казала, надявам се — подсмихна се Ерик.

— Не, не съм. Меря си приказките. Човек не смее нищо да ви каже, толкова сте горди!

Той ме погледна изненадано.

— Да, така е… предполагам.

— Ти затова ли дойде… за да ме провериш?

— В Далас ли?

Кимнах.

— Да — сви рамене той. Носеше памучна риза на красиви жълто-сини шарки и в нея раменете му изглеждаха огромни. — За пръв път те преотстъпваме за нуждите на друго гнездо. Исках да се уверя, че всичко ще премине гладко.

— Мислиш ли, че Стан знае кой си?

Въпросът ми го накара да се замисли.

— Не бих се изненадал — отвърна той. — На мое място и той би постъпил така, предполагам.

— Мога ли да се надявам, че щом се приберем вкъщи, ще ни оставиш на спокойствие? — попитах.

— Не. Уменията ти са твърде ценни за нас — усмихна се той. — Освен това храня надежди, че ако ме виждаш по-често, ще се издигна в очите ти.

— Като гъба?

Той се засмя, но погледът му остана напълно сериозен. Дявол да го вземе!

— Изглеждаш много съблазнителна в тази рокля, под която не носиш нищо друго — измърка той. — Ако напуснеш Бил и дойдеш при мен по свое собствено желание, той няма да има нищо против.

— Нямам такова намерение — твърдо казах аз и изведнъж сякаш долових нещо в съзнанието си.

Ерик понечи да каже още нещо, но аз запуших устата му с длан. Раздвижих глава наляво-надясно, за да опитам да хвана по-добър сигнал.

— Помогни ми — прошепнах аз.

Без да каже и дума, Ерик нежно ми помогна да се изправя. Чувствах, че ни грози опасност, и веждите ми тревожно се свъсиха.

Бяхме обградени. Затягаха обръча около къщата.

Мозъците им кипяха от възбуда и изпращаха ясни сигнали, които сигурно щях да доловя и по-рано, ако Труди не ме занимаваше с глупостите си.

— Ерик — казах аз, опитвайки се да прочета прииждащите на талази мисли… чух команда за готовност и обратно броене… Мили боже!

— Залегни! — изкрещях аз с пълно гърло. Всички вампири се подчиниха на мига. И когато отрядът на Братството откри огън, първи загинаха хората.