Шарлейн Харис
Мъртви в Далас (2)

2

Отворихме бара в четири и половина, отегчени до краен предел. Срамувах се, че се чувстваме така; в крайна сметка, всички бяхме там заради смъртта на общ познат. Но не може да се отрече, че след като почистихме целия бар, заедно със склада и офиса, и играхме на карти до втръсване (Сам спечели пет долара и отгоре), вече копнеехме да видим някоя нова физиономия. Когато през задния вход влезе Тери Белфльор, братовчед на Анди, който работеше като барман или готвач на повикване в „Мерлот“, всички го посрещнахме ухилени до ушите.

Тери наближаваше шейсетте, или поне така изглеждаше. Ветеран от Виетнам и военнопленник в продължение на година и половина. Имаше дълбоки белези по лицето, а приятелката ми Арлийн твърдеше, че тези по тялото му били още по-страшни. Рижата му коса сивееше все повече и повече с всеки изминал месец.

Много харесвах Тери. Всичко правеше, за да ми угажда — освен в случаите, когато изпадаше в някоя от онези негови черни дупки. Всички отлично знаеха, че в подобни моменти е най-добре да стоят настрана от Тери Белфльор. Мрачните му дни неминуемо бяха предшествани от мъчителни кошмари според разказите на съседите му, които редовно се будеха от крясъците му посред нощ.

Нямах никакво, ама никакво желание да чета мислите на Тери. Днес изглеждаше добре; раменете му бяха отпуснати, а погледът му не се стрелкаше тревожно във всички посоки.

— Как си, детенце? — попита той и съчувствено ме потупа по рамото.

— Благодаря, Тери, добре съм. Просто ми е мъчно за Лафайет.

— Аха, не беше лошо момче. — От устата на Тери това звучеше като голяма похвала. — Вършеше си работата, винаги идваше навреме, почистваше кухнята старателно, никога не ругаеше. — Към подобно поведенческо съвършенство се стремеше и Тери, но невинаги му се удаваше. — И накрая да пукне в буика на Анди.

— Опасявам се, че колата на Анди е малко… хм… — Не успях да намеря подходящата дума.

— Може да се почисти, така каза той — отвърна Тери.

— А каза ли какво му се е случило на Лафайет?

— Анди разправя, че вратът му изглеждал счупен. Освен това имало… как да кажа, хм… веществени доказателства, че с него са се отнесли… грубичко. — Той смутено отмести поглед встрани. Под „грубичко“ Тери имаше предвид „насилствено сексуално извращение“.

— Майчице мила! Какъв ужас! — Даниел и Холи се бяха присламчили зад гърба ми. Сам беше тръгнал да хвърля боклука, но закова на място и наостри уши.

— Но той не изглеждаше чак толкова… в колата нямаше много…

— Петна?

— Да!

— Анди смята, че е бил убит на друго място.

Холи изхълца.

— Ох… не мога да слушам повече. Разстройвам се.

Тери погледна през рамото ми към двете приятелки. Не хранеше особени симпатии нито към Холи, нито към Даниел. Представа нямах защо, но и не исках да узнавам. Стараех се да уважавам хорското лично пространство, особено сега, когато вече умеех да контролирам необичайните си умения. Двете жени се оттеглиха като по команда, неспособни да понесат втренчения поглед на Тери.

— Порша е дошла да прибере Анди снощи, така ли? — попита той.

— Да. Аз й се обадих. Той не беше в състояние да шофира. Днес сигурно много съжалява, че ми позволи да се намеся. — Просто не ми беше писано да стана любимка на Анди Белфльор.

— Трудно ли го качи в колата?

— Бил й помогна.

— Вампирът Бил? Гаджето ти?

— Аха.

— Дано не я е уплашил — невъзмутимо рече Тери, сякаш забравил за присъствието ми.

— Че защо му е да я плаши? — намръщих се аз и нещо в тона ми явно успя да разсее мъглата в съзнанието на Тери.

— Порша не е толкова корава, колкото изглежда отстрани — каза той. — Ти пък си точно обратното: вкусен малък еклер отвън, а отвътре — същински питбул.

— Чудя се как да постъпя. Да ти благодаря за комплимента или да ти разбия носа?

— Ето за това говоря! Колко жени — че и мъже дори — биха дръзнали да кажат това на психар като мен? — И Тери се усмихна така, както би се усмихнал един призрак. Нямах представа, че е напълно наясно с репутацията си.

Повдигнах се на пръсти и го целунах по набраздената буза, за да му покажа, че не се плаша от него. Но веднага усетих, че не съм съвсем искрена. При определени обстоятелства бих предпочела да стоя настрана от този непредсказуем човек.

Тери препаса бяла престилка и тръгна към, кухнята. Останалите се заловихме за работа. Оставаше ми около час до края на смяната. Щях да си тръгна в шест, за да мога спокойно да се приготвя за пътуването до Шривпорт с Бил. Чувствах се неудобно, че Сам трябва да ми плаща за цял ден бездействие, но чистенето на склада и офиса също се броеше за работа.

Веднага щом полицията отвори паркинга, към „Мерлот“ се изсипа невиждана досега навалица. Анди и Порша бяха сред първите. Видях как Тери надникна от кухнята и се загледа в братовчедите си. Те му помахаха, а той вдигна дървената лъжица в знак за поздрав. Запитах се каква точно родствена връзка имаха помежду си. Със сигурност не бяха първи братовчеди. Разбира се, човек може да нарича хората братовчеди, лели или чичовци и без да има кръвна връзка с тях. Когато родителите ми загинаха, след като силен порой отнесе колата им от някакъв мост, най-добрата приятелка на майка ми се стараеше да идва в дома на баба почти всяка седмица и винаги ми носеше по нещичко; през целия си живот съм я наричала леля Пати.

Отговарях на въпросите на клиентите, ако ми оставаше време, и сервирах хамбургери, салати, пилешки гърди и бира, докато ми се зави свят. Погледнах към часовника и установих, че е дошло време да тръгвам. В дамската тоалетна видях приятелката ми Арлийн, която щеше да ме замести. Огненочервените й къдрици (два нюанса по-червени от предишния месец) бяха прилежно прибрани на тила, а впитите й панталони сякаш крещяха на цял свят, че стопанката им е свалила най-малко три килограма. Арлийн бе минавала под венчило четири пъти и сега си търсеше пета жертва.

Поговорихме за убийството, осведомих я за положението в бара, после взех чантата си от офиса на Сам и се запътих към задния вход. Пристигнах вкъщи по здрач. Живея в гората, на половин километър встрани от почти неизползваем селски път. Къщата е стара. Някои части от нея са на век и половина, но след безкрайните ремонти, преустройства и пристройки тя вече изобщо не прилича на довоенна сграда, а на най-обикновена стара ферма. Получих я в наследство от баба ми Адел Хейл Стакхаус и затова ми е толкова скъпа. Бил отдавна ме увещава да се преместя в неговия дом, намиращ се точно до гробището на отсрещния хълм, но аз нямах желание да напускам собственото си местенце.

Съблякох служебната униформа и отворих гардероба. Когато ходехме по вампирски дела в Шривпорт, Бил много държеше да съм наконтена. Не можех да го разбера: хем не искаше някой друг да се усуква около мен, хем искаше да изглеждам една идея по-красива от обикновено, когато посещавахме „Вамптазия“ — вампирско заведение, обслужващо предимно туристи.

Мъже!

Не можах да измисля какво да облека, затова първо се пъхнах под душа. Мисълта за „Вамптазия“ винаги ме напрягаше. Барът се държеше от доста влиятелни вампири и веднага щом научиха за необичайния ми талант, аз се превърнах в желана придобивка за тях. Спаси ме единствено решителната намеса на Бил във вампирската им управленска структура. Постигнахме компромисно споразумение: аз запазвам работата и местожителството си, но в замяна на тази безопасност приемам задължението да се явявам при тях всеки път, когато имат нужда от телепатичните ми способности. Признавам, че в сравнение с предците си новото вампирско поколение бележеше завиден напредък в обноските си спрямо хората.

Горещата вода мигом стопи напрежението ми и аз блажено затворих очи под силната струя.

— Може ли да се присъединя?

— Дявол да те вземе, Бил! — изписках и се подпрях на стената с разтуптяно сърце.

— Извинявай, скъпа. Не ме ли чу да влизам?

— Не, по дяволите! Не можа ли да извикаш: „Скъпа, прибрах се“, или нещо подобно?

— Извинявай — повтори той с пресилена любезност. — Искаш ли да ти изтрия гърба?

— Не, благодаря — изсъсках аз. — Не съм в настроение.

Бил се ухили (за да видя, че вампирските му зъби са прибрани) и дръпна завесата на душа.

Когато излязох от банята благоприлично увита в хавлия, Бил лежеше на леглото ми. Носеше тъмносиня риза с дълъг ръкав, спортен панталон в цвят каки и чорапи в тон с ризата. Лъснатите му мокасини бяха прилежно подредени на килимчето пред нощното шкафче. Тъмнокестенявата му коса беше сресана назад, а дългите му бакенбарди изглеждаха доста старомодни.

Всъщност те не само изглеждаха, а си бяха автентични ретро бакенбарди, но едва ли някой си даваше сметка за това.

Бил има високо извити вежди и класически прав нос. Устата му е досущ като на гръцките статуи, които съм виждала само на снимка, разбира се. Умрял е няколко години след Гражданската война (или Войната на Северната агресия, както я наричаше баба ми).

— Какви са плановете за тази нощ? — попитах. — Работа или удоволствие?

— Всяка минута, прекарана с теб, е удоволствие — отвърна той.

— По каква причина отиваме в Шривпорт? — продължих да настоявам аз, все едно не бях чула уклончивия му отговор.

— Викат ни.

— Кой?

— Ерик, естествено.

След като кандидатства за поста „следовател на Район 5“ и го получи, Бил вече се намираше под ръководството — и протекцията — на Ерик. Което означаваше, че всеки, който се осмелеше да атакува Бил, щеше си има работа и с Ерик и че Ерик наследяваше цялата собственост на Бил. В това число и моя милост. Не бях във възторг, че ме разглеждаха като вещ от списъка с имущество на Бил, но можеше и да е по-зле.

Направих гримаса в огледалото.

— Суки, имаш договор с Ерик.

— Аха — признах. — Имам.

— Значи трябва да го спазваш.

— Точно това правя.

— Обуй си онези тесни джинси, които се връзват отстрани — предложи Бил.

Панталоните, за които говореше, бяха от някаква ластична материя и Бил много ги харесваше, най-вече заради ниската талия. Имах известни подозрения, че моят любим вампир тайно си фантазира за Бритни Спиърс. Но тъй като много добре знаех, че ми стоят страхотно, веднага ги нахлузих. Отгоре сложих синьо-бяла карирана блузка с къс ръкав, която бе с голямо деколте. С цел да подчертая свободолюбивата си същност (в крайна сметка, сама съм си господарка и Бил не бива да го забравя) вързах косата си високо на конска опашка. Омотах синя панделка около ластика и си сложих малко грим. Бил хвърляше тревожни погледи към часовника си, но аз не му обръщах внимание. Щом толкова държеше да се фука с мен пред приятелите си, щеше да се наложи да ме поизчака.

Най-после се качихме в колата и поехме на запад към Шривпорт.

— От днес започвам нов бизнес.

Честно казано, отдавна се чудех откъде идват парите на Бил. Не изглеждаше нито богат, нито беден. Но определено не работеше, освен ако не го правеше през онези нощи, в които не бяхме заедно.

С тревога осъзнавах, че за един истински вампир е фасулска работа да натрупа състояние; в крайна сметка, щом можеш да контролираш съзнанието на хората, не е чак толкова трудно да ги убедиш да ти напишат чек, да ти отстъпят акциите си или да ти дадат съвет къде да инвестираш. Преди време те дори не плащаха данъци, защото ги считаха за мъртъвци, а с данъци се облагат само живите. Железен факт, с който трябваше да се примири дори американското правителство. Но впоследствие Конгресът бе взел разумното решение да ги приеме в редиците на обществото и да им предостави не само правото на глас, но и задължението да плащат данъци.

Японците бяха усъвършенствали синтетичната кръв до такава степен, че на вампирите вече не им се налагаше да поддържат „живота“ си с човешка и спокойно можеха да изпълзят от ковчезите си и открито да заявят: „Ето, вече не се налага да смучем кръвта на човечеството и не сме заплаха за вас“.

Но аз много добре знаех, че Бил изпитва върховно удоволствие единствено когато пие от моята кръв. Спокойно можеше да кара и само на „Глътка живот“ (най-популярното търговско наименование на синтетичната кръв), но да забие зъби в шията ми, беше къде-къде по-приятно. За пред хората пиеше бутилирана А (+,), но останехме ли насаме, не отказваше глътка прясна „Суки Стакхаус“ направо от извора. Ефектът бе несравним. Синтетиката не му доставяше и грам еротична наслада.

— Та какъв, казваш, е този нов бизнес? — попитах аз.

— Купих няколко магазина до магистралата. Там, където е „Ла Лори“.

— От кого ги купи?

— От Белфльор. В началото семейството им притежавало само земята, но после Порша и Анди наели Сид Мат Ланкастър да се заеме с разработката.

Преди време брат ми също бе опирал до адвокатските услуги на Сид Мат Ланкастър. Човекът работеше в бранша цяла вечност и беше много по-влиятелен от Порша.

— Това е чудесно за Белфльор. Опитват се да ги продадат от няколко години. Имат огромна нужда от пари. Купил си не само магазините, но и земята, предполагам. Парцелът голям ли е?

— Едва четири декара, но е на хубаво място — каза Бил с необичаен за него делови тон.

— Освен „Ла Лори“ там има и фризьорски салон „Кукли с букли“, и магазин за дрехи „При Тара“, нали?

Като изключим кънтри клуба, „Ла Лори“ беше единственият ресторант с претенции в цял Бон Темпс. Подходящо място, където да заведеш жена си по случай сребърната ви сватба или шефа си, ако се надяваш на повишение в службата; или девойка, която харесваш и много би искал да впечатлиш. Но хората разправяха, че ресторантът не носел кой знае каква печалба.

Цял живот се мъча да свържа двата края и нямам никаква представа как се управлява собствен бизнес. Родителите ми имали късмета да открият малко нефт на своя земя и — слава богу! — спестявали всичко, докато находището се изчерпало. След смъртта им баба харчеше тези пари много пестеливо, за да отгледа мен и брат ми Джейсън, макар на два пъти за малко да продадем дома на родителите ми, защото трудно се справяхме с данъците и поддръжката на бабината къща.

— И сега какво? Ти си собственик на тези три помещения и те ще ти плащат наем, така ли?

Бил кимна.

— Ако искаш да направиш нещо с косата си, можеш да отидеш в „Кукли с букли“.

На фризьор съм ходила само веднъж през живота си. Забележех ли, че косата ми започва да цъфти, отивах в караваната на Арлийн да ми подстриже връхчетата и толкова.

— Мислиш ли, че косата ми се нуждае от по-специални грижи? — попитах неуверено.

— Не, прекрасна е — усмихна се Бил. — Но ако случайно ти се прииска да отидеш, там правят и маникюр, и всякакви подхранващи процедури за косата. — Последните му думи ми прозвучаха като на чужд език. Досмеша ме. — Освен това — продължи той, — можеш да водиш когото си искаш в „Ла Лори“, без да се налага да плащаш.

Обърнах се към него и втренчено го загледах.

— А Тара вече знае, че трябва да пише всичките ти покупки на моята сметка.

Усещах, че търпението ми полека-лека започва да се изчерпва. Бил, за жалост, не го забелязваше.

— Значи всички са предупредени да угаждат на глезлата на шефа, а? — отвърнах аз, удивена от собственото си спокойствие.

Бил най-после разбра, че е направил грешка.

— О, Суки… — започна той, но аз нямах никакво намерение да го слушам. Наранената ми гордост внезапно кипна и се изписа по лицето ми. Аз рядко се ядосвам, но случи ли се, не си поплювам.

— Защо просто не ми изпратиш букет цветя, да му се не види, както правят всички нормални гаджета? Или бонбони. Аз обичам бонбони. Купи ми картичка или котенце, или шалче!

— Ами нали точно това исках да направя, да ти подаря нещо — предпазливо се обади той.

— Накара ме да се почувствам като държанка! И хората в тези магазини вече си мислят, че съм точно такава!

Доколкото можех да видя лицето му на бледата светлина от таблото, Бил се опитваше да проумее причината за гнева ми. Тъкмо бяхме подминали отбивката за Мимоза Лейк и фаровете осветяваха гъстата гора край брега на езерото.

За моя огромна изненада, двигателят внезапно изхълца и колата закова на място. Приех го като знак на съдбата.

Бил щеше да заключи вратите, ако знаеше какво се каня да направя, защото изглеждаше напълно стъписан, когато се измъкнах от колата и закрачих към крайпътните дървета.

— Суки, върни се веднага! — Беше бесен, ей богу! Доста време му отне. Навирих нос и потънах в гората.

Стига да искаше, Бил много лесно можеше да ме върне в колата; все пак е двайсет пъти по-бърз и по-силен от мен. След няколко секунди лутане в непрогледния мрак направо ми се прииска да ме беше догонил. Но после наранената ми гордост отново се обади и аз осъзнах, че постъпвам правилно. Бил май не беше съвсем наясно с естеството на отношенията ни и трябваше да му дам урок. Нека ходи сам в Шривпорт и да обяснява на началника си Ерик защо мен ме няма, та да му дойде акълът в главата!

— Суки! — извика Бил от пътя. — Отивам до най-близкия автосервиз да доведа механик.

— Желая ти късмет! — измърморих аз. Дежурен механик в автосервиз, отворен по това време? Ха! Ама че оптимист!

— Държиш се като хлапачка, Суки! — продължи Бил. — Мога да те открия за нула време, но нямам такова намерение. Като се успокоиш, ела в колата и се заключи. Аз тръгвам.

И Бил имал гордост, гледай ти!

До ушите ми стигна звук от бързо отдалечаващи се стъпки, което означаваше, че Бил тича с вампирска скорост. Изпитах едновременно тревога и облекчение при мисълта, че наистина е тръгнал.

Той явно си въобразяваше, че аз имам нужда от урок. Повторих си няколко пъти, че е точно обратното. В крайна сметка, едва ли щеше да се забави повече от няколко минути. От мен се искаше единствено да внимавам къде стъпвам, за да не цопна в езерото.

Боровата гора тънеше в непрогледен мрак. Нащърбената луна хвърляше призрачна светлина от безоблачното небе и черните сенки на дърветата изглеждаха зловещо.

Добрах се някак до пътя, въздъхнах дълбоко и тръгнах пеша към Бон Темпс. Запитах се колко ли километра бяхме изминали, преди Бил да започне злополучния разговор. Не много, оптимистично реших аз и мислено се поздравих за решението да нахлузя ниски обувки, а не сандали на висок ток. Нямах връхна дреха, затова от студа ме побиха ледени тръпки. Затичах се. Нямаше улично осветление. Добре че луната светеше, иначе хубавичко щях да се подредя.

Точно когато се сетих, че убиецът на Лафайет все още се разхожда на свобода, от гората се чуха стъпки. Спрях да вървя и стъпките също утихнаха. Не ми се играеше на котка и мишка, затова реших веднага да разбера какво става.

— Е, добре, кой е там? — извиках. — Ако смяташ да ме ядеш, по-добре започвай и да приключваме.

Измежду дърветата се показа жена. До нея вървеше диво прасе. Бивните му светеха в тъмното. В лявата си ръка непознатата държеше някаква пръчка с нещо като пискюл на върха.

— Страхотно! — едва чуто прошепнах. — Направо чудесно! — Жената изглеждаше също толкова страховито, колкото и глиганът. Бях сигурна, че не е вампир, защото усещах мисловна дейност в главата й, но определено беше свръхестествено същество, защото не изпращаше ясен сигнал. Но въпреки това можех да се закълна, че жената се забавляваше. Лоша работа!

Надявах се, че прасето не е войнствено настроено. В околностите на Бон Темпс рядко се срещаха диви свине. От време на време ловците разправяха, че ги мяркали из гората, но за убит глиган не бях чувала. Този тук смърдеше ужасно.

Не знаех към кого от двамата да се обърна. В крайна сметка, четириногото може и да не беше истинско животно, а същество, което притежава умението да променя външния си вид, формата си — нещо, за което научих едва през последните няколко месеца. Щом вампирите — смятани години наред за фантасмагория, — наистина съществуваха, защо редом с тях да не живееха и други странни същества?

Умирах от страх, затова се усмихнах.

Жената имаше дълга сплъстена коса с неясен цвят и нямаше почти никакви дрехи. Всъщност носеше нещо подобно на раздърпана риза, цялата в лекета. Краката й бяха боси. Усмихна ми се в отговор, а аз, за да не изпищя, се ухилих още по-нервно.

— Нямам никакво намерение да те ям — отвърна тя.

— Радвам се да го чуя. А приятелчето ти?

— А, свинята ли? — Сякаш забравила за присъствието на своя спътник, жената протегна ръка и се почеса по врата, все едно ставате въпрос за безобидно кученце. Страховитите бивни се поклатиха нагоре-надолу. — Тя прави каквото й заповядам — спокойно отвърна жената. Нямах нужда от преводач, за да усетя лъхащата от думите й заплаха. Положих усилие да запазя самообладание и се огледах наоколо с надеждата да открия подходящо дърво, на което да се покатеря, ако се наложи. Ала нито един от околните дънери не предлагаше ниски клони. За лош късмет, се намирах насред необятна гора от борове, отглеждани за нуждите на дърводобива, и клоните им започваха на около пет метра разстояние от земята.

Със закъснение прозрях, че колата на Бил може би не се е повредила просто ей така. А нищо чудно и караницата помежду ни да не е била съвсем случайна.

— Искате да си поговорим за нещо ли? — невинно попитах аз и установих, че жената се е придвижила няколко крачки по-близо до мен. Вече виждах лицето й по-добре, но това изобщо не ми подейства успокояващо. Около устата й имаше петна с неизвестен произход, а когато заговори, ясно видях с какво са оцапани зъбите й: госпожица Среднощна Мистерия беше яла сурово месо.

— Вкусна ли беше вечерята ви? — попитах аз и веднага съжалих за глупавия въпрос.

— Ммм — измърка тя. — Ти ли си изгората на Бил?

— Да — отвърнах. Да ме нарича, както си ще, мътните я взели. — И той много ще се разгневи, ако нещо ми се случи.

— Дреме ми на шапката! — високомерно отвърна тя.

— Извинете, госпожо, но коя сте вие, ако позволите да попитам?

Тя отново се усмихна и аз потръпнах от ужас.

— Позволявам, разбира се. Аз съм менада^[1].

Това ми звучеше като нещо от гръцката митология. Нямах представа какво точно, но ако трябваше да се доверя на очите си, най-вероятно означаваше див горски обитател от женски пол.

— Много интересно — отбелязах аз и я дарих с възможно най-широката си усмивка. — И се озовахте тук посред нощ, защото…?

— Искам да изпратя съобщение до Ерик Нортман — каза тя и пристъпи още по-близо. Глиганът изгрухтя и я последва, сякаш беше вързан за нея. Миризмата стана нетърпима. Късата му четинеста опашка трепкаше бързо и някак заплашително.

— Какво съобщение? — Вдигнах поглед към нея и мигом си плюх на петите. Ако не бях пила вампирска кръв в началото на лятото, нямаше да мога да реагирам толкова бързо и да се обърна и щях да поема удара не с гръб, а с лице и гърди. Почувствах се така, сякаш някой замахва с тежко гребло срещу мен, а зъбците му се забиват в плътта ми и я разкъсват.

Залитнах и се стоварих по корем на земята. Чух смеха на жената и грухтенето на глигана и после всичко утихна. В продължение на няколко минути просто лежах и плачех, неспособна да помръдна. Стараех се да не викам; само пъшках като родилка, опитвайки се да овладея неописуемата болка.

Тресях се от яд, доколкото имах сили да се треса, разбира се. Тази долна кучка, менадата, ме беше използвала като живо табло за съобщения. Пълзях през клони и камънаци, през борови иглички и кал, а гневът ми клокочеше отвътре като лава. Треперех цялата от болка и ярост и се влачех напред в посока към колата, надявайки се Бил да ме открие. Но мисълта за откритото пространство край пътя започваше да ме плаши.

Там, разбира се, имах повече шансове да срещна някой, който да ми се притече на помощ. Но от друга страна, само няколко минути по-рано се бях уверила на собствен гръб, че не всеки случаен непознат е приятелски настроен. Ами ако попаднех на друго странно същество, което още не е вечеряло? Може би точно в този момент миризмата на кръвта ми гъделичкаше ноздрите на някой хищник. Разправят, че акулата е в състояние да надуши и най-миниатюрната капчица кръв във водата, а вампирът си е същинска акула на сухо.

Затова изпълзях обратно между дърветата, вместо да стоя на показ край пътя. Гората е скучно място за умиране. Това не ти е Аламо^[2] или Термопили^[3], а най-обикновен крайпътен пущинак в Северна Луизиана. Лежах си аз насред отровния бръшлян и се чудех дали ще умра от отравяне, или от загуба на кръв.

С всяка изминала секунда очаквах болката да стихне, но тя ставаше все по-силна. Опитвах се да не плача, но сълзите сами се стичаха по бузите ми. Стараех се и да не хълцам, за да не привличам внимание, но просто нямаше начин да стоя абсолютно неподвижно.

Съсредоточена в усилието си да пазя тишина, за малко да изпусна Бил. Тичаше по пътя, тревожно загледан в гората, и отдалече си личеше, че надушва опасност.

— Бил — прошепнах аз, но за вампирския му слух това звучеше като писък.

Той мигновено застина и започна да шари с поглед в мрака.

— Тук съм — казах аз и потиснах едно ридание. — Внимавай! — В момента представлявах жив капан за вампири.

На лунната светлина лицето му изглеждаше абсолютно безизразно, но и той — също като мен — внимателно обмисляше опасностите. Единият от нас трябваше да направи първата крачка. Дадох си сметка, че ако аз се покажа на светло, Бил по-ясно ще може да види дали някой се кани да ни нападне.

Протегнах ръце, улових се за тревата и се издърпах напред. Не можех дори на колене да се изправя. Опитвах се да се изтласквам с крака, за да щадя мускулите на гърба си, но въпреки това болката беше неописуема. Избягвах да гледам към Бил, защото не исках да се размеквам при вида на гнева му. Така или иначе, го усещах във въздуха край себе си.

— Кой ти причини това, Суки? — тихо попита той.

— Помогни ми да стигна до колата. Моля те, да се махаме оттук. — Полагах огромно усилие да не изпадна в истерия. — Ако вдигам шум, тя може да се върне. — Разтреперих се цялата само като си го представих. — Заведи ме при Ерик. Тя каза, че това е съобщение за Ерик Нортман.

Бил приклекна до мен.

— Трябва да те вдигна.

О, не! Щях да кажа: „Не може да няма друг начин“, но много добре знаех, че такъв просто нямаше. Бил не се поколеба и секунда. Преди да успея да се подготвя за болката, той просто ме грабна от земята и ме преметна през рамо.

Изпищях с пълно гърло. Опитах се да не хленча, за да можем да чуем евентуалните си нападатели, но не успях. Бил хукна по пътя в посока към колата, отвори задната врата и ме положи — бързо, но внимателно — на задната седалка. Не че имаше начин да ми спести болката, която последва, но поне направи усилие.

— Тя е била — с мъка изрекох аз. — Тя е накарала колата да спре и ме е принудила да изляза навън. — Бях почти сигурна, че и кавгата помежду ни е била дело на проклетата менада, но си замълчах.

— Ще говорим за това малко по-късно — каза той. Колата летеше в посока Шривпорт, а аз се опитвах да овладея болката с вкопчени в тапицерията пръсти.

Имах чувството, че пътуването ни продължи цяла вечност. Най-после спряхме пред задния вход на „Вамптазия“ и Бил ритна вратата, за да привлече внимание.

— Какво има? — сърдито извика симпатичната руса вампирка Пам. Благоразумно същество със забележителен търговски нюх. — О, Бил, ти ли си? Какво се е случило? Ммм, цялата е в кръв!

— Извикай Ерик! — сряза я Бил.

— Той ви чака вътре… — започна тя, но Бил профуча край нея, без да я изслуша. Аз се поклащах на рамото му като окървавен дивеч. Вече ми беше все едно дали ще ме стовари на дансинга, или някъде другаде, но той нахълта като буреносен облак право в офиса на Ерик.

— Това е за твоя сметка! — изръмжа той и ме разклати, сякаш за да привлече вниманието на Ерик към мен. Отново изстенах от болка. Странно как би могъл да не ме види, след като бях единствената окървавена жена в кабинета му.

С радост бих припаднала на секундата. Но не се получи. Просто си висях като прани гащи на рамото на Бил и мълчаливо страдах.

— Върви по дяволите! — измърморих.

— Каза ли нещо, миличка?

— Върви по дяволите!

— Трябва да я сложим да легне по корем на дивана — каза Ерик. — Чакай да ти помогна…

Усетих как още един чифт ръце ме хващат за краката. Бил се извъртя някак изпод мен и двамата внимателно ме положиха върху широкия диван, купен съвсем наскоро от Ерик за кабинета му. Миришеше на нова кожа. Бях много доволна, че тапицерията не е от плат.

— Пам, извикай лекар — каза Ерик и приклекна до мен да огледа лицето ми. Трудно се сгъна, горкият; все пак е бивш викинг — висок и широкоплещест.

— Какво се случи? — попита той. Изгледах го кръвнишки.

— Аз съм съобщение, адресирано до теб! — просъсках, задъхана от яд. — Онази горска вещица повреди колата на Бил, а няма да се изненадам, ако е предизвикала и кавгата помежду ни, за да ме накара да изляза навън. После се появи пред мен с някакъв шопар.

— Прасе? — Ерик не би могъл да изглежда по-изненадан дори ако му бях казала, че на носа на менадата е имало канарче.

— Грух-грух. Глиган. Дива свиня. Каза, че искала да ти прати съобщение. Добре че успях да се обърна навреме, та предпазих лицето си, обаче тя ме докопа за гърба и после изчезна.

— Лицето ти. Искала е да повреди лицето ти. — Бил стисна ръце в юмруци и нервно закрачи из стаята. — Ерик, раните й не са много дълбоки. Какво й има?

— Суки — нежно каза Ерик, — как изглеждаше тази жена?

— Изглеждаше като абсолютна откачалка, ето как изглеждаше. И те нарече по име — Ерик Нортман.

— Използвам името Нортман, когато си имам вземане-даване с хора — каза той. — Като казваш откачалка… какво точно имаш предвид?

— Дрехите й бяха раздърпани, имаше кръв около устата и по зъбите, сякаш току-що е яла нещо сурово. Носеше пръчка с нещо като пискюл на върха. Косата й беше дълга и сплъстена… а, като казах коса, моята вече съхне по гърба ми — изпъшках аз.

— Аха, виждам. — Ерик започна да отлепя дългите ми кичури от съсирената кръв по раните ми.

Влезе Пам, а след нея и докторът. Ако се бях надявала, че Ерик има предвид нормален лекар със слушалки около врата, отново щях да се разочаровам. Този лекар беше джудже от женски пол и дори не й се наложи да се наведе, за да ме погледне в очите. Бил сновеше наоколо, напрегнат до пръсване, и наблюдаваше прегледа изкъсо. Дребната женица носеше бял панталон и бяла престилка, досущ като униформите на болничните лекари. По-точно, когато все още се обличаха в бяло, а не в зелено, синьо или какъвто там друг цвят им попаднеше пред погледа. Женицата имаше огромен нос, матова кожа и невероятно гъста и къдрава златистокестенява коса, подстригана сравнително късо. Напомняше ми за хобит^[4]. А може би наистина беше хобит. През последните няколко месеца възприятията ми за реалността бяха доста размити.

— Каква е вашата специалност? — Едва събрах сили да я попитам.

— Лечителска — отвърна тя с изненадващо дълбок глас. — Отровили са те.

— Ето защо имам чувството, че ще умра — измърморих.

— Така и ще стане, и то съвсем скоро — отвърна тя.

— Много благодаря, докторке! Какво може да се направи по въпроса?

— Нямаме голям избор. Отровата вече действа. Чувала ли си някога за комодския варан^[5]? Устата му гъмжи от бактерии. Е, раните, които нанасят менадите, са също толкова токсични. Когато варанът ухапе жертвата си, той я преследва в продължение на няколко часа и чака бактериите да я убият. При менадите е, общо взето, същото. Бавната смърт им доставя удоволствие. За комодските варани не съм много сигурна.

Благодаря за научнопопулярната беседа, докторке, ама нямаше нужда.

— Какво можеш да направиш по въпроса? — повторих аз през стиснати зъби.

— Мога да промия външните рани. Но отровата вече е в кръвообращението ти, затова трябва да източим кръвта ти и да я подменим с нова. А това го умеят вампирите. — Добрата докторка изглеждаше много доволна от перспективата за съвместна работа. На мой гръб. Тя се обърна към събралите се вампири. — Ако само един от вас поеме отровената кръв, това изобщо няма да му се отрази добре. Страничен ефект от менадската магия. Ако беше комодски варан, ехееей… — Тя се разсмя от все сърце.

Мразех я. От болка сълзи ми течаха по бузите.

— Така — продължи тя. — Когато приключа, всеки един от вас ще се изреди да пийне по мъничко. После ще й прелеем нова кръв.

— Човешка! — подчертах аз, за да няма недоразумения. Бях пила вампирска кръв няколко пъти — веднъж от Бил, за да оцелея след тежък побой; после още веднъж, за да преживея някакъв преглед; и веднъж… хм… съвсем случайно, колкото и странно да звучи. Така че имах представа какви промени настъпват в човешкия организъм след поглъщане на такава кръв и предпочитах да го избегна. Вампирската кръв е модерен наркотик сред богатите, но това си е техен избор.

— Ако Ерик успее да използва връзките си и да намери човешка — каза джуджето. — Но поне половината количество спокойно може да бъде и синтетична. Аз съм доктор Лудвиг, между другото.

— Мога да намеря кръвта, дължим й го — обади се Ерик и аз въздъхнах с облекчение. Какво ли не бих дала да можех да зърна лицето на Бил в този момент! — Коя кръвна група си, Суки? — попита Ерик.

— Нула положителна — отвърнах. Най-често срещаната, слава богу!

— Не би трябвало да е проблем — рече Ерик. — Пам, ще се погрижиш ли?

Отново усетих раздвижване в стаята. Доктор Лудвиг се наведе напред и започна да ближе гърба ми. Изпищях.

— Тя е лекар, Суки — обади се Бил. — Остави я да си върши работата.

— Но тя може да се отрови така! — възкликнах аз в опит да измисля нещо, което да не прозвучи расистки. В интерес на истината, не исках никой да ближе гърба ми — нито джуджета от женски пол, нито едри мъжки вампири.

— Тя е лечителка — смъмри ме Ерик. — Стига си мрънкала!

— Ох, добре, нека ближе тогава! — примирих се аз. — Между другото, още не съм чула извинение от теб. — Язвителността ми бе по-силна дори от инстинкта за самосъхранение.

— Съжалявам, че менадата те е нападнала.

Изгледах го кръвнишки.

— Не е достатъчно! — отвърнах, колкото да поддържам някакъв разговор. Имах нужда от разсейване.

— Суки, ангелче, въплъщение на любовта и красотата, направо съм смазан, че проклетата злобна менада е посегнала на нежното ти, разкошно тяло в желанието си да ми изпрати съобщение.

— Аха, нещо такова имах предвид. — Ако не ме болеше толкова, щях да се размажа от удоволствие. Извиненията трябва да са или от сърце, или многословни. Ерик нямаше сърце, така че и това вършеше работа. — Това съобщение означава, че тя ти обявява война, така ли да го разбирам? — попитах аз, опитвайки се да не мисля за езика на доктор Лудвиг. Пот се лееше от мен, болката в гърба ме съсипваше, а по лицето ми се стичаха сълзи. Цялата стая сякаш плуваше в жълта като гной мъгла. Ерик изглеждаше изненадан.

— Ами… не точно — предпазливо отвърна той. — Пам?

— Кръвта пътува насам — каза тя. — Лоша работа.

— Да действаме ли? — тревожно извика Бил. — Започва да си променя цвета.

Зачудих се, от чисто любопитство, какъв ли беше цветът ми. Вече нямах сили да държа главата си изправена и я отпуснах на дивана. Потната ми буза залепна за кожената тапицерия. Гърбът ми сякаш гореше и аз се разпищях, безсилна да се справя с болката. Джуджето скочи от дивана и се наведе да прегледа очите ми. Поклати глава и рече:

— Ами започвайте, ако изобщо има надежда. — Гласът й идваше някак отдалече. Държеше спринцовка в ръката си. Последното нещо, което си спомнях, беше лицето на Ерик, надвесено над моето. Стори ми се, че ми намигна.