Шарлейн Харис
Мъртви в Далас (8)

9.

С Бил не се карахме за първи път. И преди ми беше идвало до гуша от всички вампирски неща, с които постоянно ми се налагаше да се съобразявам. Понякога ме хващаше страх, че навлизам твърде навътре в средите им, и от време на време изпитвах желание да се виждам единствено с хора.

Затова в продължение на три седмици правех само това. Не се обаждах на Бил и той не ме търсеше. Знаех, че се е върнал от Далас, защото намерих куфара си на верандата. Нямаше кой друг да го е донесъл. Когато го отворих, открих в страничния джоб кутийка от черно кадифе. Иска ми се да бях устояла на изкушението да я отворя, но не успях. Вътре имаше чифт обеци с топази и бележка с надпис: „Ще подхождат на кафявата ти рокля“. Ставаше въпрос за роклята, която носех при повторното ни посещение в щаба на вампирите. Изплезих се на кутийката и отидох у тях още същия следобед, за да я пъхна в пощенската му кутия. Най-после се сети да ми купи подарък, а аз не можех да го приема.

Дори не се опитах да мисля за случилото се. Реших да дам почивка на мислите си, а после лесно щях да реша какво да правя.

Редовно четях вестници. Даласките вампири и техните човешки приятели бяха получили статут на мъченици, което идеално устройваше Стан, предполагам. Заглавието „Среднощно клане в Далас“ присъстваше масово из всички печатни издания и чудесно подхождаше на това чудовищно престъпление. Законодателната власт се чувстваше притисната да приеме редица закони, които едва ли някога щяха да бъдат приложени, но залъгваха надеждите на обществото; закони, поставящи недвижимата вампирска собственост под опеката на федералните власти; закони, позволяващи на вампирите да заемат определени държавни постове (въпреки че все още на никого не му беше хрумнала идеята за издигане на вампирска кандидатура в Сената). Един сенатор от Тексас дори направил предложение да бъде назначен вампир за изпълнител на смъртните присъди в щата. Цитирам сенатор Гарза: „Казват, че смъртта от ухапване на вампир е безболезнена, а и самият палач би вършил работата си с удоволствие“.

Само че аз имах възражение към сенатор Гарза. Дали ухапването ще е безболезнено, зависеше единствено от волята на вампира. Ако вампирът не омагьосаше жертвата си предварително, ухапването му (за разлика от нежното любовно гризване) болеше ужасно.

Отначало помислих, че сенатор Гарза има родствена връзка с Луна, но Сам ми каза, че името „Гарза“ е също толкова разпространено сред американците с мексикански корени, колкото и името „Смит“ сред американците от англосаксонски произход.

Сам дори не попита защо се интересувам. Това малко ме натъжи, защото бях свикнала да се чувствам по-специална за него. Но той изглеждаше много зает напоследък, както на работа, така и в свободното си време. Арлийн подозираше, че си има приятелка, макар че никой от нас не го беше виждал с момиче. Странна работа, откъдето и да го погледнеш. Опитах се да му разкажа за свръхсъществата от Далас, но той само се усмихна и побърза да си намери друго занимание.

Един ден вкъщи се отби брат ми Джейсън и остана да обядваме заедно. Баба, лека й пръст, обичаше да приготвя пищна трапеза за обяд, а вечер ядяхме само сандвичи. Тогава Джейсън често ни навестяваше; баба готвеше страхотно. Сервирах сандвичи с печено месо и картофена салата (не му казах, че са купени от магазина). За мой късмет, имах и студен плодов чай.

— Какво става между вас двамата с Бил? — безцеремонно попита той веднага щом се нахрани. Не бяхме повдигали този въпрос по пътя от летището.

— Много съм му сърдита — отвърнах.

— Защо?

— Наруши едно свое обещание към мен — казах аз.

Джейсън усилено се опитваше да се държи като по-голям брат, а аз се стараех да приемам неговата загриженост, без да се ядосвам. Често ми се случваше да кипвам от яд, но при определени обстоятелства. Заключих шестото си чувство дълбоко в гънките на съзнанието си, така че да чувам единствено думите, които излизаха от устата му.

— Видели са го в „Монро“.

Поех дълбоко въздух.

— С друга жена?

— Да.

— Коя?

— Няма да повярваш. Порша Белфльор.

Не бих могла да се изненадам повече дори ако Джейсън ми беше казал, че Бил излиза с Хилъри Клинтън (макар че Бил действително подкрепяше демократите). Гледах брат си с увиснало чене, все едно току-що ми бе признал, че е самият Сатана. С Порша Белфльор имахме само три общи неща помежду си — женски полови органи, месторождение и дълга коса. Нищо друго!

— Е! — сухо отвърнах аз. — Не знам дали да се смея, или да плача. Ти какво мислиш за това?

Джейсън беше тънък специалист в отношенията между мъжете и жените. Поне от мъжка гледна точка.

— Тя е твоя пълна противоположност — дълбокомислено заяви той. — Във всяко едно отношение. Образована е, има… смело можем да кажем, аристократично потекло… и е адвокат. Плюс това брат й е ченге. И ходят да слушат симфонии и други подобни.

Очите ми плувнаха в сълзи. И аз бих слушала симфония с Бил, ако ме беше поканил.

— От друга страна, ти си умна, красива и нямаш нищо против да му ходиш по гайдата. — Не можах да разбера какво точно имаше предвид Джейсън с това за „гайдата“, но реших да не питам. — Но със сигурност сме много далече от аристокрацията. Ти работиш в бар, а брат ти асфалтира пътища. — Джейсън ми се усмихна накриво.

— Но нашето семейство живее тук също толкова отдавна, колкото и Белфльор — възразих аз.

— Знам. И ти го знаеш. И Бил го знае, защото е бил жив по онова време.

— Какво става с делото срещу Анди?

— Все още няма повдигнато обвинение, но най-сочната градска клюка в момента се върти около този сексклуб. Лафайет явно е бил много горд, че са го поканили, и се е похвалил на доста хора. Първото и основно правило на клуба е да мълчиш като риба и точно затова са му светили маслото. Поне така твърдят злите езици.

— А ти какво мислиш по въпроса?

— Аз мисля, че ако някой е решил да спретне сексклуб в околностите на Бон Темпс, аз щях да съм сред първите поканени — каза той, при това напълно сериозно.

— Прав си — отвърнах аз, изумена от неговата прозорливост. — Ти щеше да си първият в списъка. — Как не се бях сетила за това по-рано? Джейсън имаше репутация на човек, подпалил чаршафите на не една или две девойки в Бон Темпс. Освен това беше голям красавец, че и ерген на всичкото отгоре.

— Едно нещо не ми излиза от главата — бавно казах аз. — Лафайет беше гей, както много добре знаеш.

— И?

— И може би този клуб, ако изобщо съществува, приема само хора, които нямат нищо против обратните.

— Хм… може и да си права.

— И още как, хомофоб такъв!

Джейсън се усмихна и сви рамене.

— Всеки си има кусури. Пък и нали знаеш, че нещата между мен и Лиз вървят доста добре напоследък. За никого не е тайна, че тя кърпичката си няма да подели с другиго, камо ли гаджето си.

Така си беше. Всички знаеха, че семейството на Лиз стриктно спазваше мотото „Не вземам нищо чуждо, не давам нищо свое“.

— Костелив орех си ти, братле — казах аз. — Има много по-лоши неща от това да си гей.

— Например?

— Крадец, предател, убиец, насилник…

— Добре, добре. Разбрах ти мисълта.

— Надявам се… — Различията помежду ни ме огорчаваха, но аз го обичах въпреки всичко. Кръвта вода не става.

Още същата вечер видях Бил. Заедно с Порша. Зърнах ги за секунди в колата на Бил по „Клейборн Огрийт“. Порша говореше нещо, обърнала глава към него; той гледаше право пред себе си с безизразна физиономия или поне така ми се стори. Не ме видяха. Тъкмо излизах от банката на път за работа.

Едно е да чуеш нещо, съвсем друго е да го видиш с очите си. Обзе ме заслепяваща ярост; тогава разбрах как се е чувствал Бил при нападението в Далас. Исках да убия някого. Без значение кого.

После срещнах Анди. Седеше на маса в района на Арлийн. Зарадвах се, че няма да ми се наложи да го обслужвам, защото изглеждаше зле. Небръснат и с измачкани дрехи. Когато стана да си ходи, дойде при мен; вонеше на алкохол.

— Вземи си го обратно! — гневно изрече той. — Прибери си проклетия вампир, за да остави сестра ми на мира!

Не знаех какво да отговоря на Анди Белфльор. Просто стоях и го гледах как се клатушка към изхода. Мина ми през ум, че ако сега хората чуеха за намерен в колата му труп, не биха се изненадали толкова, колкото преди няколко седмици.

На другия ден почивах и страстите ми поутихнаха. Беше петък и изведнъж се почувствах ужасно самотна. Реших да отида на футболния мач между училищните отбори — общоградско мероприятие, което всеки понеделник се обсъждаше подробно във всички магазини на Бон Темпс. Запис от срещата се излъчваше два пъти седмично по местния телевизионен канал.

Не можех да се появя на стадиона като хваната от гората. Пригладих косата си назад и я опънах над челото с ластична лента. С машата за къдрене оформих разкошни букли, които свободно падаха върху раменете ми. Синините ми отдавна ги нямаше. Гримирах се старателно. Облякох черен спортен панталон и памучен пуловер в червено и черно. Обух си черните кожени ботуши, сложих на ушите си любимите си златни халки и омотах черно-бяла панделка върху ластичната лента в косата си. (Ха сега познайте в какви цветове са екипите на нашия училищен отбор!)

— Много добре! — рекох аз и се насладих на резултата в огледалото. — Дяволски добре! — После грабнах черното си яке и дамската чанта и потеглих с колата към града.

По пейките на стадиона видях куп познати физиономии. Всички се надпреварваха да ме поздравяват и да ми казват колко добре изглеждам, но това сякаш ме накара да се почувствам още по-самотна. Затова лепнах една усмивка на лицето си и взех да се оглеждам за подходящо място.

— Суки! Суки! — Тара Торнтън, една от малкото ми приятелки от училище. Седеше на един от най-задните редове и радостно ми махаше с ръце. Усмихнах й се и тръгнах към нея, като пътьом поздравявах и останалите си познати — Майк Спенсър, собственик на погребална агенция, накипрен в пълно каубойско снаряжение; приятелката на баба ми Максин Фортънбъри и внука й Хойт, който пък другаруваше с Джейсън. Видях и Сид Мат Ланкастър, врял и кипял адвокат, настанен до съпругата си.

До Тара седеше годеникът й Бенедикт Толи, когото всички наричаха „Яйцето“. Придружаваше ги най-добрият приятел на Бенедикт — Джей Би дю Рон. Видът му моментално разбуди задрямалото ми либидо. Ликът на Джей Би спокойно можеше да краси корицата на някой любовен роман. Хубавец! За жалост, красивата му глава стопанисваше оскъдно количество мозък, както сама се убедих след една-две срещи с него преди време. С него така и не ми се наложи да блокирам телепатичните си способности, защото зад челото му нямаше нищо за четене.

— Здрасти, как я карате?

— Супер! — отвърна Тара, ухилена до ушите. — Ами ти? Не съм те виждала от сто години. — Косата й беше подстригана съвсем късо, по момчешки, а аленото й червило хвърляше искри. И тя носеше черно-бял тоалет с червен шал, в подкрепа на отбора ни. Двамата с Яйцето си деляха питие в картонена чашка. Бърбън. Надуших го веднага.

— Джей Би, я мръдни малко да седна до теб — казах аз с подкупваща усмивка.

— Разбира се, Суки, заповядай! — отвърна той, видимо щастлив от появата ми. Той впрочем винаги грееше от щастие. Освен това имаше снежнобели зъби, абсолютно прав нос, мъжествено лице с толкова красиви черти, че ти се иска да му нащипеш бузите, широк гръден кош и плосък корем. Е, може би не чак толкова плосък като преди, но Джей Би все пак беше човек, а това ме радваше най-много от всичко. Настаних се до него и Яйцето веднага се обърна към мен с измъчена усмивка:

— Ще пийнеш ли, Суки?

Аз не си падам много по алкохола, може би защото всеки ден гледам пиянски физиономии в бара.

— Не, благодаря — отвърнах. — Как я караш, Яйце?

— Добре — отвърна той след кратък размисъл. Беше пил повече от Тара. Доста повече.

Поговорихме си за общи приятели и познати, а след началото на мача обсъждахме единствено онова, което ставаше на терена. По-точно Мача — с главна буква, защото за последните петдесет години всяка от срещите оставаше в колективната памет на Бон Темпс. Запалянковците задължително сравняваха тази среща с всички останали и тези играчи с всички останали. Успях дори да изпитам известно удоволствие от преживяването, защото вече умеех да контролирам телепатичните си умения. Чувах само онова, което говореха, и нито думичка от мислите, които се въртяха в главите им.

Джей Би се наместваше все по-близо и по-близо до мен и ме засипваше с комплименти за прическата и фигурата ми. Придържаше се стриктно към един от майчините си съвети — че ухажваната жена е щастлива жена, — и тази простичка житейска философия му помагаше безотказно.

— Суки, помниш ли онази лекарка, с която ме запозна веднъж в болницата? — внезапно попита той след началото на второто полувреме.

— Да. Доктор Зонтаг. Вдовица. — Беше твърде млада както за вдовица, така и за лекар.

— Срещахме се известно време. Аз и лекарка, представяш ли си? — поклати глава той.

— Много се радвам за теб! — Наистина се радвах. Не се и съмнявах, че доктор Зонтаг е оценила по достойнство качествата на Джей Би, а той имаше нужда от… нека кажем някой, който да се грижи добре за него.

— Само че я изпратиха в Батън Руж — каза той и погледът му помръкна. — Май ми липсва. — Ръката му се преметна през рамото ми. — Но много се радвам, че те виждам.

Бог да благослови голямото му сърце.

— Джей Би, защо не й отидеш на гости в Батън Руж? — предложих аз.

— Тя е лекар. Няма много свободно време.

— За теб ще намери.

— Мислиш ли?

— Разбира се, освен ако не е пълна глупачка — уверих го аз.

— Може и да отида. Онзи ден си говорихме по телефона. Каза, че й било скучно без мен.

— И това ако не е тлъст намек, Джей Би…

— Мислиш ли?

— Ама разбира се!

— Щом е така, утре тръгвам за Батън Руж! — грейна той и ме целуна по бузата. — Суки, караш ме да се чувствам страхотно!

— На твоите услуги, Джей Би! — рекох аз и му лепнах бърза целувка по устните.

И тогава видях Бил. Пронизваше ме с поглед.

Двамата с Порша седяха на пейка в съседния сектор, близо до терена. Беше се обърнал към мен и втренчено ме гледаше.

Да бях го планирала, едва ли щеше да се получи по-добре. Великолепен начин да го накарам да ревнува.

Но аз не исках това.

Исках него!

Извърнах очи настрана и се усмихнах на Джей Би. Изгарях от желание да уловя Бил за ръката, да го замъкна под трибуните и да се отдадем на бурни ласки, тук и сега. Исках да смъкне панталона ми, да мине зад мен и да ме накара да стена от удоволствие…

Бях толкова шокирана от себе си, че не знаех какво да правя. Усетих как лицето ми пламва. Не успях дори да намеря сили да се усмихна.

Но минута по-късно всичко това ми се струваше даже забавно. Възпитавана съм съвсем традиционно, доколкото това е възможно, разбира се, като се вземат предвид необикновените ми способности. Твърде рано научих редица основни житейски факти, тъй като можех да чета мисли (а като дете не умеех да контролирам онова, което попивах), и винаги съм смятала секса за нещо много интересно. Но благодарение на същото това умение научих толкова много неща на теория, че се страхувах да ги приложа на практика. Пък и не е лесно, в крайна сметка, да нагазиш смело в сексуално приключение, когато партньорът ти си фантазира, че ти си Тара Торнтън (примерно), или се надява да си взела презерватив, или пък нещо в тялото ти не му харесва. За да изпиташ удоволствие от секса, трябва да се концентрираш върху действията на партньора си, а не върху мислите му.

С Бил не чувах нищичко. Той беше толкова опитен, толкова нежен и толкова вглъбен да изпипа всичко точно така, както трябваше да бъде. А аз… аз по нищо не се различавах от сексуалния наркоман Хюго.

През останалата част от играта само седях и кимах, ако някой ме заговореше, стараейки се да не гледам към Бил. Едва след края на полувремето осъзнах, че е свирила музикална група, но не чух нито песните им, нито солото на китариста, който беше братовчед на Тара.

След победата на нашите „Ястреби“ с 28:18 тълпата бавно тръгна към паркинга. Съгласих се да закарам Джей Би у тях. Яйцето изглеждаше поизтрезнял, но изпитах облекчение, когато зад волана седна Тара.

Джей Би живееше близо до центъра в къща близнак. Покани ме да вляза, но аз учтиво отказах. Прегърнах го и отново го посъветвах да се обади на доктор Зонтаг. Дявол да го вземе, така и не запомних малкото й име.

Той каза, че непременно ще го направи, но при Джей Би няма гаранция за нищо.

После трябваше да заредя колата на единствената денонощна бензиностанция, където си поприказвах надълго и нашироко с братовчеда на Арлийн — Дерик (смелчага, който не се страхуваше да поема нощните смени), и в крайна сметка, се прибрах у дома малко по-късно от предвиденото.

Отключих входната врата и от мрака изникна Бил. Улови безмълвно ръката ми, обърна ме към себе си и ме целуна. Притиснах вратата с гръб и успях да заключа, без да се отлепям от устните му. Бил ме поведе към дневната и ме обърна с лице към дивана. Вкопчих се с две ръце в тапицерията и — точно както си представях, — той смъкна панталона ми и рязко проникна в мен.

Нададох дрезгав стон, толкова мощен, че се изненадах сама от себе си. Бил също ръмжеше като животно. Не можех да обеля и дума. Ръцете му шаваха под пуловера ми; сутиенът ми излетя на пода, скъсан на две. Беше безмилостен. Едва не изгубих съзнание след първия оргазъм.

— Не! — изрева той, щом усети как омеквам и засили темпото. Започнах да хлипам. Бил разкъса пуловера ми и зъбите му одраскаха рамото ми. Нададе дълбок, ужасяващ рев и след няколко безкрайни секунди всичко свърши.

Дишах тежко, като след маратон. Бил трепереше целият. Обърна ме към себе си и взе да ближе малката дупчица на рамото ми. Когато кръвта спря да блика и раната започна да се затваря, той бавно свали всичките ми дрехи. После нежно ме целуна.

— Миришеш на него! — Не каза нищо друго, твърде зает да замени чуждия мирис със своя собствен.

После отидохме в спалнята и аз мислено се поздравих, че сутринта се бях сетила да сменя чаршафите. Но устните на Бил отново се впиха в моите и вече нищо друго не ме интересуваше.

Всичките ми съмнения се изпариха като дим. Бил не спеше с Порша Белфльор. Не знам защо се увърташе около нея, но във връзката им нямаше и помен от романтика.

Той плъзна ръцете си под гърба ми и силно ме притисна към себе си; жадно вдъхваше мириса ми, галеше бедрата ми, целуваше свивките на коленете ми. Опиянен от мен.

— Разтвори крака, Суки — прошепна той с дрезгавия си, хладен глас. Подчиних се и той отново проникна в мен, рязко и нетърпеливо, сякаш искаше да ми покаже кой е господарят.

— Бъди нежен — промълвих аз за пръв път тази вечер.

— Не мога. Толкова отдавна не съм те докосвал. Ще бъда нежен, но не сега — каза той и прокара език по шията ми. Вампирските му зъби одраскаха кожата ми. Усещах всичко едновременно — зъби, език, уста, пръсти, мъжкото му достойнство; сякаш с мен правеше любов не Бил, а Тазманийския дявол. Беше навсякъде и много бързаше.

Когато се срути отгоре ми, аз вече нямах сили. После се претърколи до мен и преметна единия си крак върху коленете ми, а ръката си — през гърдите ми.

— Добре ли си? — измърмори.

— Като след удар с глава в тухлена стена, но да, добре съм.

И двамата се унесохме в сън, ала Бил се събуди пръв; нощта за него тепърва започваше.

— Суки — прошепна той. — Скъпа. Събуди се.

— Ммм? — сънено измърках аз. За пръв път от седмици се пробуждах с мъглявото усещане, че светът е розов, но после бавно започнах да осъзнавам, че не е точно така. Отворих очи и срещнах втренчения поглед на Бил.

— Трябва да поговорим — каза той и нежно приглади косата ми зад ушите.

— Ами говори — отвърнах аз, вече напълно будна. За секса не съжалявах, но честно казано, нямах никакво желание да изясняваме отношенията си.

— В Далас малко се поувлякох — веднага започна той. — Ние, вампирите, сме ловци и винаги губим разсъдък, когато ни се предостави шанс за лесна плячка. Бяхме нападнати. Имахме право да нанесем ответен удар и да отмъстим за убитите.

— И да се върнете към времената на беззаконие?

— Но вампирите ловуват, Суки. Такива сме по природа — сериозно отвърна той. — Като леопардите. Като вълците. Ние не сме човеци, макар че ни се налага да се преструваме на такива, когато се опитваме да живеем с хората от… обществото ви. Понякога си спомняме, че и ние някога сме били хора. Но ние сме от друга раса… от друго тесто сме замесени.

Замислих се. Повтаряше ми това от началото на запознанството ни, макар и не всеки път с едни и същи думи.

Успявахме ли да се видим един друг както трябва? Или може би той ме виждаше, а аз него — не. Така и не се научих да го разбирам; част от мен упорито отказваше да приеме, че той е различен. Все очаквах от него да започне да се държи като Джей Би дю Рон, като Джейсън или като пастора от църквата.

— Струва ми се, че най-после започвам да го проумявам — казах аз. — Но искам и ти да разбереш, че различието помежду ни често ме измъчва. Понякога имам нужда да се оттегля и да си отдъхна. Но наистина се опитвам да свикна, защото много те обичам. — След щедрото ми обещание да се срещнем някъде по средата на пътя, веднага се сетих и за собствената си болка. Улових го за косата, търкулнах го по гръб и се надвесих над него. — А сега ми кажи какви ги вършиш с Порша Белфльор.

Бил сложи огромните си длани върху бедрата ми и започна да разказва.

— Тя ме потърси веднага след като се прибрах от Далас. Още същата нощ. Прочела за нападението и искаше да разбере дали не познавам някого от свидетелите. Казах й, че съм присъствал лично — за теб не споменах, — а тя сподели, че разполага с ценна информация. Твърдеше, че някои от използваните при атаката оръжия са закупени от магазин „Шеридън“ в Бон Темпс. Поинтересувах се откъде има тази информация, но тя каза, че в качеството си на адвокат няма право да разгласява подобни сведения. Тогава я попитах защо изобщо ме търси, след като няма намерение да ми съобщи нищо повече. Порша отвърна, че е съвестен гражданин и се чувства длъжна да ми го каже, защото ненавижда беззаконието. Избрала мен, защото други вампири не познавала.

Точно толкова щях да й повярвам и ако беше казала, че е специалистка по ориенталски танци.

Присвих очи и се замислих.

— Порша и пет пари не дава за гражданските права на вампирите — казах аз. — Може да иска да се пъхне в панталоните ти, но изобщо не я е грижа за вампирските проблеми.

— Да се пъхне в панталоните ми? Що за израз е това?

— Е, хайде сега, чувал си го и друг път — отвърнах аз, леко засрамена.

Той поклати глава и по устните му пробяга усмивка.

— Да се пъхне в панталоните ми — повтори той, произнасяйки го съвсем бавно. — И аз бих се пъхнал в твоите, ако не беше гола. — Той раздвижи дланите си нагоре-надолу, за да ми покаже какво има предвид.

— Чакай малко — казах аз. — Остави ме да помисля.

Ръцете му притиснаха хълбоците ми и бавно започнаха да ги мачкат. Как да мисли човек при това положение!

— Спри, Бил! — срязах го аз. — Слушай, Порша сигурно иска да я виждат с теб, защото се надява да я поканят в онзи сексклуб, за който всички разправят.

— Сексклуб? — вдигна вежди Бил, без да прекъсва заниманието си.

— Да, не ти ли казах, че… о, Бил, не… още съм изтощена от… Ох! О, божичко! — Ръцете му ме сграбчиха здраво и той проникна в мен, преди да успея да си поема дъх.

— О-ох! — изстенах аз. Направо се разтапях. Пред очите ми затанцуваха цветни петна и неусетно загубих контрол над движенията си. Стигнахме кулминацията едновременно и аз се отпуснах задъхана в прегръдката му.

— Не искам да се разделяме повече — каза Бил.

— Не знам… на мен започна да ми харесва да се събираме след дълга раздяла.

— Не! — каза той и през тялото му премина остатъчна тръпка. — Това е чудесно, но по-добре да напусна града за няколко дни, отколкото да се карам отново с теб. — Той отвори широко очи. — Наистина ли си изсмукала куршум от рамото на Ерик?

— Да. Той каза, че трябва да го направя, преди куршумът да зарасне в плътта му.

— А каза ли ти, че в джоба си има сгъваем нож?

Едва не хлъцнах от изненада.

— Не. Наистина ли? Но защо не ми е казал?

Бил вдигна вежди и ме изгледа с насмешка.

— Познай!

— За да ме накара да посмуча рамото му? Сигурно се шегуваш!

Бил продължаваше да се усмихва иронично.

— О, Бил! Как можах да се хвана на въдицата му? Чакай малко… но той беше прострелян! Този куршум можеше да улучи мен, но той ме пазеше.

— Как?

— Като лежеше отгоре ми…

— Нямам какво повече да добавя.

— Но, Бил… да не би да искаш да кажеш, че цялата работа е нагласена?

Той отново повдигна вежди и леко се усмихна.

— За едно лягане отгоре ми да се остави да го прострелят? Да бе, как пък не!

— Но е успял да те накара да погълнеш от кръвта му.

— Само една-две капки. Останалото изплюх — казах аз.

— Една-две капки от стар вампир като него са напълно достатъчни.

— Достатъчни за какво?

— Вече знае доста неща за теб.

— Какви неща? Размерът на роклята ми?

Бил се усмихна, но така, че тръпки да те побият.

— Не, ще знае как се чувстваш. Кога си ядосана, кога си в настроение за любов…

Свих рамене.

— И за какво ще му послужи тази информация?

— Може би не е толкова важно, но ти все пак си имай едно наум — предупреди ме Бил. Изглеждаше съвършено сериозен.

— Все още не мога да повярвам, че някой ще тръгне да спира куршум с тялото си само за да ме принуди да глътна капка от кръвта му. Пълен абсурд! Знаеш ли какво, струва ми се, че повдигна този въпрос не за друго, а за да спра да те разпитвам за Порша. Само че аз не съм приключила. Според мен Порша си мисли, че ако излиза с теб, някой ще я покани в онзи клуб. Щом няма нищо против да я чука вампир, значи ще бъде съгласна и на други работи. Така си мислят те — бързо добавих аз, щом видях изражението на Бил. — И Порша се надява, че като попадне в този клуб и поразпита наоколо, ще разбере кой е убил Лафайет и Анди ще се измъкне от тази каша.

— Доста заплетен сценарий.

— Можеш ли да го опровергаеш? — С гордост вмъкнах думата „опровергавам“ в смислено изречение. Фигурираше като дума на деня в календара ми.

— Честно казано, не мога — отвърна той и застина неподвижно. Очите му не мигаха, ръцете му се отпуснаха. И тъй като по принцип не му се налагаше да диша, тялото му изглеждаше в абсолютен покой.

Накрая мигна.

— По-добре да ми беше казала истината.

— А ти по-добре да не си спал с нея — отвърнах аз и най-после признах пред самата себе си, че дори мисълта за това ме заслепяваше от ревност.

— Вече се чудех кога най-после ще ме попиташ — тихо каза той. — Как ли пък няма да си легна с някого от семейство Белфльор! Не съм, а и тя не е имала никакво желание да спи с мен. Дори не успя да се престори, че ме желае. Порша изобщо не я бива като актриса. При всяка среща ме мъкнеше по разни места, на които било скрито тайното оръжие на Братството. Разправяше, че всеки техен симпатизант криел в дома си оръжие и боеприпаси.

— И ти защо й се връзваш?

— У нея има нещо, което те предразполага да й се довериш. А освен това исках да видя дали ще ревнуваш.

— Аха, ясно. И до какъв извод стигна?

— Стигнах до извода, че отсега нататък е по-добре да не припарваш до онзи кретен.

— Джей Би? Че аз съм му като сестра — отвърнах.

— Забравяш, че си пила от кръвта ми и винаги знам как точно се чувстваш — каза Бил. — А в случая чувствата ти не са точно сестрински.

— Тогава за какъв дявол съм в леглото с теб?

— Защото ме обичаш.

Засмях се и зарових лице в свивката на шията му.

— Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да тръгвам.

— Разбира се.

Помогнах му да събере дрехите си.

— Да не забравя! Дължиш ми един пуловер и един сутиен. Два сутиена всъщност. Гейб скъса един, което влиза в графата „служебни разходи“.

— Ето защо си купих магазин за дамско облекло — намигна ми той. — Да късам дрехи на воля, когато ми се прииска.

Засмях се и отново си легнах. Можех да поспя още няколко часа. Все още се усмихвах, когато входната врата хлопна зад гърба му. Събудих се малко преди обед с такава лекота в сърцето, каквато отдавна не бях изпитвала. Запътих се към банята, напълних ваната с гореща вода и щом започнах да се мия, напипах нещо на ушите си. Погледнах се в огледалото над мивката. Топазените обеци. Беше ми ги сложил, докато съм спяла.

Усмихнах се. Последната дума все трябваше да е негова.

 

 

Още никой не знаеше за сдобряването ни и може би точно затова получих покана за клуба. Отначало се изненадах, но после осъзнах, че щом Порша се навърташе край Бил с надеждата да я забележат, логично беше да поканят мен преди нея.

За мое удивление (и погнуса), пратеникът се оказа Майк Спенсър — собственик на погребална агенция и следовател при смъртни случаи, — към когото не хранех особено топли чувства. Но все пак го познавах, откак се помнех, и винаги съм се държала учтиво с него; въпрос на навик, предполагам. Майк влезе в „Мерлот“ облечен в погребалните си одежди, защото идваше направо от дома на госпожа Касиди. Изглеждаше като професионален гробар — тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка в убити цветове и лъснати обувки, — за разлика от друг път, когато обикновено носеше каубойски ботуши с остър връх и тънки вратовръзки.

Майк беше поне двайсет години по-възрастен от мен, затова се изненадах, че направо дойде при мен, вместо да ме извика на масата си. Седеше сам, което само по себе си изглеждаше необичайно, особено за големец като него. Сервирах му хамбургер и бира и докато плащаше, съвсем небрежно каза:

— Суки, аз и още няколко души се събираме утре вечер в дома на Джен Фаулър и бихме искали да те поканим.

Добре че умея да контролирам изражението на лицето си. Едва не се олюлях от изненада. Веднага разбрах за какво става дума, но просто не ми се вярваше. Отворих уста и оттам излезе следното изречение:

— Като казвате „няколко души“, кого имате предвид, господин Спенсър?

— Защо просто не ме наричаш Майк, Суки? — Кимнах и се заслушах в мислите му. Мили боже! Какво?! — Ще дойдат и някои твои приятели. Яйцето, Тара, Порша. Семейство Хардауей.

Тара и Яйцето! На това му се вика изненада!

— И как протичат тези събирания? Както обикновено, с танци и пиене? — Във въпроса ми нямаше нищо необичайно. Много хора знаеха, че мога да чета мисли, но почти никой не ми вярваше, в това число и Майк, въпреки многобройните доказателства от моя страна.

— Ами, просто оставяме задръжките си пред входната врата. Решихме, че след като вече не си обвързана, може би ще ти е приятно да развееш коси с нас.

— Може и да дойда — казах аз без какъвто и да било ентусиазъм. Не исках да изглеждам заинтригувана. — Кога?

— В десет вечерта, утре.

— Благодаря за поканата — учтиво отвърнах аз и прибрах бакшиша си. Обмислях трескаво предложението му всяка свободна минута до края на смяната си.

Би ли помогнало с нещо отиването ми там? Можех ли да науча подробности, които да разплетат мистерията около смъртта на Лафайет? Не харесвах особено Анди Белфльор, а от известно време съвсем не понасях сестра му, но изобщо нямаше да е честно, ако Анди получеше присъда за чуждо престъпление. От друга страна, едва ли някой от присъстващите щеше да ме почувства толкова близка, че да седне да ми разправя дълбоко погребани тайни, и то от първия път. А идеята да се превърна в редовен посетител изобщо не ми се нравеше. Та аз не знаех дали ще успея да понеса дори едно събиране. Нямах и капчица желание да гледам как съседите и приятелите ми „развяват коси“. И не само коси, а каквото и да било друго.

— Какво има, Суки? — Гласът на Сам прозвуча съвсем близо до ухото ми и аз подскочих от изненада.

Погледнах го и изведнъж ми се прииска да можех да го попитам какво мисли. Сам беше не само силен и ловък, но и много умен. Счетоводство, поръчки, поддръжка, планиране — всичко лежеше на неговите плещи и той се справяше великолепно. Един независим мъж, на когото имах пълно доверие.

— Мисля си за разни дреболии — отвърнах. — Какво ново при теб, Сам?

— Снощи получих много интересно телефонно обаждане, Суки.

— От кого?

— Една гръмогласна жена от Далас.

— Сериозно? — Усетих как устните ми се разтягат в усмивка, но съвсем истинска, а не като озъбването, с което обикновено прикривам нервността си. — Тази жена да не би случайно да е от мексикански произход?

— Май да. Спомена и за теб.

— Бъбривка.

— Има доста приятели.

— Приятели, каквито и ти не би отказал, така ли?

— Аз вече си имам добри приятели — каза Сам и леко стисна ръката ми. — Но винаги е приятно да се запознаеш с човек, който споделя твоите интереси.

— Е, ще ходиш ли в Далас?

— Може и да отида. Междувременно ме свърза с някои хора в Ръстън, които също…

Си сменят облика по пълнолуние, довърших наум вместо него.

— Но как те е открила? Аз нарочно не й казах името ти, защото нямах представа как би реагирал.

— Проследила е теб — отвърна Сам. — И е разбрала кой е шефът ти с помощта на местни… хора.

— Досега не си ли имал вземане-даване с тях?

— Допреди да ми разкажеш за менадата — каза Сам, — изобщо не осъзнавах колко много неща са ми били неизвестни.

— Сам, да не би да излизаш с менадата?

— Прекарах няколко вечери с нея в гората, да. И като Сам, и в другия си облик.

— Но тя е ужасно зла! — възкликнах аз, без много да му мисля.

Сам видимо се напрегна.

— Тя е свръхестествено същество, също като мен — хладно отвърна той. — Не е нито зла, нито добра. Приемам я такава, каквато е.

— Глупости! — Не можех да повярвам, че това го казваше Сам. — Мъти ти мозъка, защото иска нещо от теб. — Не мога да отрека, че менадата изглеждаше много красива, ако не ти пречат кървавите петна, разбира се. А свръхсъщество като Сам не би се стреснало от тях. — О…! — възкликнах аз, обзета от внезапно прозрение. Не можех ясно да чета мислите му поради свръхестествената му същност, но чудесно усещах емоционалното му състояние, в което се преплитаха смущение, негодувание и сексуална възбуда.

— О… — повторих сковано аз. — Извинявай, Сам. Не исках да говоря лоши неща за някого, с когото… с когото… ъъъ… — не можех да кажа „се чукаш“, колкото и уместно да ми се струваше, затова неуверено добавих: — … ти е приятно да се виждаш. Сигурно е чудесна, ако човек я опознае отблизо. Вероятно реалната ми преценка за нея е леко замъглена от факта, че разпори гърба ми до кокал. Ще се опитам да се преборя с предубежденията си и да бъда малко по-толерантна — казах аз и отидох да събера поръчките си, а Сам остана на мястото си като втрещен.

Оставих съобщение на телефонния секретар на Бил. Нямах представа какви намерения имаше спрямо Порша, пък и не бях сигурна дали някой няма да го чуе преди него, затова казах само: „Бил, поканена съм на онова парти утре вечер. Как мислиш, да отида ли, или не?“. Не казах името си, все пак Бил добре познаваше гласа ми. Представих си как Порша му оставя подобно съобщение и позеленях от ревност.

Прибрах се вкъщи с надеждата, че Бил отново ме дебне в еротична засада, но и дворът, и къщата тънеха в тишина. Посрещна ме мигащата лампичка на телефонния секретар и сърцето ми трепна от вълнение.

— Суки — прозвуча спокойният глас на Бил, — стой далече от гората. Менадата е останала недоволна от лептата ни. Ерик ще дойде в Бон Темпс утре вечер, за да преговаря с нея. Може да ти се обади. Другите… хора… от Далас… онези, които ти помогнаха, искат огромна компенсация от даласките вампири и поради това се налага да отида там, за да се срещна с тях и със Стан. Знаеш къде ще отседна.

Гадост! Бил щеше да е извън града и нямаше как да му се обадя. Защо пък да нямаше? Беше един часът сутринта. Набрах телефонния номер на рецепцията в „Тихият пристан“. Бил още го нямаше, но ковчегът му (или както го нарече пиколото — „багажът“ му) бил качен в стаята. Оставих съобщение, което формулирах много внимателно, така че никой друг да не го разбере.

Чувствах се капнала от умора, тъй като почти не бях спала предишната нощ, но нямах никакво намерение да ходя сама на утрешното парти. Въздъхнах дълбоко и набрах номера на „Вамптазия“, вампирския бар в Шривпорт.

— Вие се свързахте с „Вамптазия“, където мъртвите се връщат към живота всяка нощ — разнесе се запис с гласа на Пам, съсобственичка на бара. — Ако желаете да получите информация за работното време, натиснете „едно“. За резервации натиснете „две“. За да говорите с жив човек или мъртъв вампир, натиснете „три“. А ако звъните, за да оставите някакво глупаво или обидно съобщение, да знаете, че ще ви открием, където и да сте. Натиснах „три“.

— „Вамптазия“. — Пам звучеше отегчена до смърт.

— Здрасти — казах аз възможно най-звънливо. — Обажда се Суки. Ерик там ли е?

— Омайва тълпата — отвърна Пам. Това означаваше, че Ерик седи на някой стол в бара и си придава застрашителен вид. Бил твърдеше, че някои вампири имали договорни отношения с „Вамптазия“ и идвали в бара няколко пъти седмично за определен период от време, за да привличат посетители. Ерик присъстваше там почти всяка вечер в качеството си на собственик. В града имаше и друг бар, който вампирите посещаваха по собствено желание, но там човешки крак не стъпваше. Представа нямах къде се намира, но честно казано, не исках и да знам, защото се бях нагледала на барове.

— А мога ли да те помоля да му занесеш слушалката, Пам?

— Ами, добре — неохотно отвърна тя. — Чувам, че добре сте си прекарали в Далас… — каза тя, докато вървеше. Не чувах стъпките й, но шумът наоколо й се променяше.

— Просто незабравимо!

— Как ти се стори Стан Дейвис?

Хммм.

— Единствен и неповторим.

— Много харесвам такива странни на вид мъже.

Добре че Пам не можеше да види изненаданата ми физиономия. Изобщо не предполагах, че харесва мъже.

— Струва ми се, че няма сериозна приятелка.

— Виж ти! Може да си взема отпуск и да се разходя до Далас.

Още една изненада. Нямах представа, че вампирите проявяват интерес един към друг. Никога досега не бях виждала вампирска двойка.

— Тук съм — каза Ерик.

— И аз съм тук! — Много забавен начин да вдигнеш слушалката.

— Суки! Малката ми изсмуквачка на куршуми. — Гласът му прозвуча дружелюбно и топло.

— Ерик! Дърти лъжецо!

— С какво мога да ти помогна, скъпа?

— Не съм ти „скъпа“ и ти го знаеш много добре. Това първо. Второ — Бил каза, че ще идваш насам утре вечер. Така ли е?

— Да. Ще пребродя гората и ще се опитам да открия менадата. Не е доволна от старото вино и от младия бик, които й поднесохме в дар.

— Занесли сте й жив бик? — Веднага си представих нагледно как Ерик качва в ремаркето горкото добиче, откарва го извън града и го натирва в гората.

— Да, точно така направихме. Пам, Индира и аз.

— И какво, забавно ли беше?

— Да — отвърна той с лека нотка на изненада. — От векове не съм се занимавал с добитък. Пам е градско момиче. За Индира кравите са свещени животни и от нея нямаше почти никаква полза. Следващия път, когато ми се наложи да транспортирам животни, може да ти се обадя, ако искаш.

— Благодаря, би било чудесно — отвърнах аз с убеждението, че едва ли някога щях да участвам в подобно мероприятие. — Аз всъщност ти се обаждам, защото искам да ме придружиш на едно събиране утре вечер.

Последва дълго мълчание.

— С Бил вече не делите ли една постеля? Разногласията, които имахте в Далас, непоправими ли са?

— Май трябваше да уточня, че ми е нужен телохранител. Бил е в Далас — казах аз и се плеснах по челото. — Виж какво, дълго е за обяснение. С две думи, налага ми се да отида на едно парти утре вечер, което всъщност е… ами, хм… нещо като… оргия. И искам някой да ме придружи, в случай че… стане напечено.

— Възхитително! — каза Ерик и действително звучеше възхитен. — И тъй като ще съм в Бон Темпс, ти реши да ме поканиш за придружител? На оргия?

— Изглеждаш почти като човек — рекох аз.

— Това човешка оргия ли е? Която изключва присъствието на вампири?

— Това е човешка оргия, на която не очакват да дойде вампир.

— Значи, ако си придам по-човешки вид, няма да бъда толкова страшен?

— Да. Трябва да прочета мислите им. Да бръкна в мозъците им. Щом успея да се докопам до онова, което ми трябва, веднага се омитаме. — Изведнъж ми хрумна идея как бих могла да ги накарам да мислят за Лафайет. Само че не знаех как точно да я споделя с Ерик.

— Значи искаш от мен да отида на човешка оргия, без да съм канен, и да си тръгна, преди да съм успял да се позабавлявам?

— Да! — Едва не изписках от вълнение. — А… мислиш ли, че би могъл да се престориш на гей? — Ето, изплюх камъчето.

Последва дълго мълчание.

— В колко часа да дойда? — тихо попита Ерик.

— В девет и половина добре ли е? Трябва да ти дам някои предварителни инструкции.

— Девет и половина у вас.

— Нося телефона обратно — информира ме Пам. — Какво каза на Ерик? Клати си главата напред-назад със затворени очи.

— Поне малко не се ли усмихва?

— Не бих казала — отвърна Пам.