Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (5)

Четвърта глава

Мигът, в който Джулия влезе в „зелената стая“, бе посрещната от половин дузина очакващи погледи, приковани в нея. Събралите се актьори, участващи в „Укротяване на опърничавата“, бяха безсрамно любопитни за това какво е станало по време на вечерята с лорд Савидж.

Само Лоугън Скот изглеждаше твърде зает с бележки по репетицията, за да забележи влизането й.

— Закъсня, мисис Уентуърт — каза той накрая, без да вдигне очи.

— Моля за извинение, успах се — прошепна Джулия, упътила се към един свободен стол. Беше вярно. След като се прибра в малката си къща на Съмърсет Стрийт, тя остана дълго будна, пиейки вино и гледайки замислено в пространството. Дори след като си легна, сънят й убягваше. Накрая задряма, но беше вече почти време да става и да посрещне деня с размътени очи и тъмни кръгове под тях.

Не беше в състояние да спре да мисли за Савидж. Миналата нощ беше кулминацията на страховете и любопитството, които я измъчваха от години. Сега всички догадки за неизвестния й съпруг отпаднаха. Той беше реален за нея и по-опасен, отколкото си го беше представяла. Савидж бе великолепен мъж, интелигентен, силен, енергичен — от онзи вид, който можеше да господства над живота на жената толкова всецяло, че тя да се изгуби в неговата сянка. В това отношение той приличаше много на баща й. А Джулия не искаше да бъде съпруга на силен мъж, беше работила упорито да се превърне в Джесика Уентуърт.

Щеше да бъде по-лесно да пренебрегне Савидж, ако не беше обезоръжаващият намек за уязвимост, който забеляза в него… нежният начин, по който я докосваше, стряскащото признание, че иска някой ден да се ожени по любов. Имаше ли нещо друго за разкриване под защитената му външност? Не би се решила никога да открие това. То я изпълваше със странно огорчение, като си помислеше какво бе станало между тях. Беше заявила недвусмислено, че не желае да го види отново, и знаеше в сърцето си, че това ще е за добро. Но защо имаше чувството, че е изгубила нещо безкрайно скъпо?

— Заповядай — прошепна й Арлис и й подаде чаша горещ чай.

Джулия го прие с благодарност и засърба приятната, ободряваща течност.

— Той не ти е дал да спиш нито миг, нали? — попита я възторжено Арлис. — Никога не съм те виждала така изтощена. Беше ли много добър, Джесика?

Джулия се намръщи уморено.

— Не бях с него. — Не и по този начин.

— Разбира се, че не — каза мистър Къруин, представителен актьор, преминал шейсетте години, който се смяташе за опитен светски мъж. Той изпъкваше в роли на неспокойни бащи, измъчени съпрузи, пияници и шутове винаги с едностранчив чар, който го правеше любимец на публиката. — Никога не признавай, мила — личният ти живот да остава в тайна. — И придружи коментара си с приятелско намигане.

Гласът на Лоугън, преливащ от сарказъм, се намеси в приятелския разговор:

— Мисис Уентуърт, ще имаш ли любезността да се присъединиш към нас? Имам цяла страница бележки по грешките ти от снощното представление. Сигурен съм, че ще пожелаеш да ги чуеш.

Джулия кимна и сръбна чай, недоумяваща защо Лоугън е толкова напрегнат тази сутрин. Той трябва да бъде доволен — представлението беше посрещнато добре от публиката и критиката, а тя бе изиграла ролята си за „Капитал“, като отиде на обещаната вечеря с лорд Савидж. Нали точно това се искаше от нея?

Преди Лоугън да започне да чете сутрешните си бележки, вратата на „зелената стая“ се отвори и там изникна нерешителното лице на един от реквизиторите в театъра.

— Моля за извинение — каза той виновно към голямата стая и погледът му спря на Джулия. — Току-що се получи пакетче за вас, мисис Уентуърт. Момчето, което го донесе, каза, че трябва да го получите веднага.

Заинтригувана, Джулия направи знак да й предадат малкото, семпло увито пакетче и то й бе доставено. Забелязал намръщеното лице на Лоугън, реквизиторът бързо изчезна. На Джулия много й се искаше да отвори пакетчето, но го остави настрана за по-късно, знаейки, че ново забавяне ще усили раздразнението на Лоугън. Събраните актьори се взираха напрегнато в тайнствената кутийка, пренебрегнали Лоугън, който нетърпеливо прелистваше забележките си.

— Е? — обърна се накрая той към Джулия със сардонично извита уста. — Можеш да отвориш проклетото нещо. Очевидно никой няма да внимава в предстоящата работа, докато не го отвориш.

Арлис се наведе над рамото на Джулия с очи, блеснали от интерес, а кестенявите й къдрици потрепваха от силното желание да разбере какво има в пакетчето.

— От него е, нали?

Джулия отви внимателно кутийката и разгъна малката бележка, която изпадна отвътре. Всички се приближиха и протегнаха глави, сякаш очакваха тя да прочете на глас думите.

Мадам,

Казаха ми, че този предмет е принадлежал някога на талантливата актриса мисис Джордън. Той заслужава да бъде носен от грациозна и красива артистка, която ще подчертава с външността си неговите качества. Моля, приемете го с разбирането, че той не носи никакви задължения от ваша страна, стига да го харесате.

Ваш слуга,

Деймън, лорд Савидж

Джулия извади предпазливо малка синя кадифена торбичка от кутийката и изтърси съдържанието й на дланта си. Арлис шумно ахна, а мистър Къруин одобрително закима с глава. Актьорите наобиколиха Джулия.

В дланта й лежеше най-изящната брошка, която беше виждала — миниатюрен букет рози с блестящи рубинени венчелистчета и смарагдови листенца. Тя не се съмняваше, че мисис Дора Джордън, съпруга на кралския брат преди толкова години, наистина е притежавала такова великолепно украшение. Макар на Джулия да й бяха предлагани бижута и други подаръци от много обожатели — а тя бе отказала всички, — за първи път виждаше нещо толкова изискано. Тя гледаше със смаяни очи малкото съкровище в дланта си.

— Аз… аз трябва да го върна — изрече със заекване тя, след което последва внезапен хор от неодобрителни гласове:

— Защо трябва да го връщаш?

— Задръж брошката, момиче, трябва да мислиш и за бъдещето си…

— С богатството, което притежава, херцогът може да ти купи хиляда пъти повече неща и да не съжалява дори за шилинг, похарчен за теб!

— Не постъпвай прибързано — настоя Арлис. — Преди да извършиш нещо, обмисли го един-два дни.

— Добре, стига толкова — обади се Лоугън, дърпайки нервно кичур от лъскавата си червеникавокестенява коса. — Трябва да се заемем с далеч по-необходими неща от завоеванието на мисис Уентуърт.

Актьорите послушно се върнаха на местата си. Джулия стисна пръсти над обсипаната с диаманти брошка, а умът й работеше трескаво. Разбира се, че трябва да върне брошката — никога не бе приемала подарък от мъж. Въпреки твърденията в бележката, тя знаеше, че лорд Савидж ще очаква в замяна известна благосклонност от нейна страна. Той не беше от тези мъже, които дават нещо за нищо. Но в съзнанието й се появи една странна мисъл. Той е нейният съпруг, защо да не приеме подарък от него? Техният отдавнашен брак я бе лишил от толкова много неща. Тя безспорно заслужаваше тази малка компенсация. Брошката бе тъй хубава, толкова изкусителна и ще й подхожда великолепно.

Завоеванието на мисис Уентуърт, помисли си тя, поруменяла от смущение и възторг. Не би била доволна, ако лорд Савидж прояви интерес към нея. Ще бъде разтревожена. Какъв изненадващ ход на съдбата, да бъде ухажвана от собствения си съпруг! Това флиртуване със съдбата трябва да спре, преди да е поело по опасния път.

Джулия пусна брошката в кадифената торбичка и се насили да внимава в бележките на Лоугън. Беше притихнала и унила, докато другите актьори задаваха въпроси и подхвърляха предложения за пиесата. Когато обсъждането завърши, тя тръгна към гримьорната си, нуждаеща се от няколко минути самота, за да събере мислите си.

— Мисис Уентуърт — измърмори Лоугън, когато Джулия минаваше край него, и тя спря с въпросителен поглед.

— Да, мистър Скот.

Изразът на Лоугън беше сух, но с измъчен поглед под червеникавите си вежди, който издаваше вътрешно вълнение.

— Излиза, че вечерята с лорд Савидж в края на краищата не е била толкова голямо изпитание.

— Да — отговори тя спокойно. — Беше доста приятна.

— Ще го видиш ли отново? — Изведнъж на устните му се появи самоиронична усмивка, сякаш проявяваше глупост с този свой въпрос.

— Не, мистър Скот. — Джулия се учуди, защото й се стори, че изразът му се разведри. Навярно беше си мислил, че една нейна връзка с лорд Савидж може да попречи на кариерата й. Или имаше личен мотив във въпроса му?

— С други думи всичко е приключило — предположи той.

Ръката й стисна брошката в кадифената торбичка.

— С положителност, мистър Скот.

 

Полин, лейди Аштън, се беше изтегнала на бродираната кувертюра с цвят на слонова кост на леглото си върху сладострастното си тяло имаше само един полупрозрачен розов пеньоар. Провлачено измърмори поздрав към Деймън, когато влезе в спалнята на елегантната й лондонска къща. Не бяха се виждали през уикенда, когато тя посети семейството на сестра си в Хартфърдшир.

Веднага след завръщането си Полин изпрати кратка бележка, парфюмирана и запечатана със златист восък до градския адрес на Деймън. От настойчивия тон на посланието Деймън се досети, че Полин вече е научила за последните му прояви. Бог знае как можеше да го следи толкова отблизо — сякаш беше ангажирала цяла мрежа шпиони за целта.

— Здравей, скъпи — каза Полин и му направи знак с изящната си бяла ръка да дойде по-близо. Притегли главата му до своята, целуна го пламенно и го задържа до себе си с учудваща сила. Деймън се вгледа любопитно в нея. Не му хареса израза на лицето й, беше смесица от възбуда и тържество, блясък на очакване в тъмнокафявите й очи. Изглежда, тя се готвеше за битка… и притежаваше оръжие, което щеше да осигури победата й.

— Полин, има нещо, което искам да ти кажа…

— Зная го вече — прекъсна го тя спокойно. — Доста унижаващо е, знаеш ли, да понасям присмеха и фалшивото съчувствие на тона, когато всички се опитват първи да ми разкажат, че ти си се увлякъл по някаква евтина, незначителна артистка.

— Нямах намерение да те затруднявам.

— Колко хитро от твоя страна да заплануваш вечер, когато знаеш, че ще бъда при семейството на сестра ми в провинцията! Как беше тя, скъпи? Сигурно е било вълнуващо да имаш такава знаменита проститутка в леглото си…

— Нямаше нищо между нас.

Тя се изсмя скептично.

— Така ли? Значи тя играе такава игра. Аз също използвах тази тактика… помниш ли? Накарах те да чакаш цял месец, преди да ти позволя да ме имаш. Чакането прави победата толкова по-сладка, нали?

До този момент Деймън не беше сигурен какво желае от Полин или какви задължения към нея би имал. В продължение на няколко месеца тя му беше забавна компаньонка. Той никога не я бе лъгал, никога не бе получавал нещо, което не му се дава без желание… и заплащаше щедро за привилегията да бъде приет в леглото й. Макар че не дойде тук с намерението да прекрати тяхната връзка, сега знаеше, че отношенията му с Полин са изгубили свежестта си. Те не бяха изпитвали нищо друго, освен физическа наслада.

— Защо ме повика? — попита той.

Тя се стегна при новата нотка в гласа му, хладна липса на интерес, която никога не бе проявявал към нея преди.

— Искам да поговорим за намеренията ти, скъпи. Смяташ ли да направиш Джесика Уентуърт твоя следваща любовница?

— Това не те засяга.

— И ще ме изоставиш заради същество като нея? Тя е само една нова играчка, хубава дрънкулка, която скоро ще ти омръзне… и когато стане това, ще се върнеш при мен.

Арогантността на Полин го отегчи. Никога не беше позволявал на никого грижата да обсъжда неговите постъпки, нямаше да даде такава възможност и на Полин.

— Ако посетя леглото на друга жена — изрече той тихо, — да бъда проклет, ако искам за това одобрението ти.

— Много добре, милорд. Имам ли поне правото да попитам какво ще стане с мен?

Деймън я обхвана с оценяващ поглед. Красива и желана, Полин щеше да си намери нов доставчик на блага за не повече от седмица. Не хранеше илюзии, че тя го обича — не проявяваше симптоми на точно тази болест. Приключването на връзката им едва ли ще разбие сърцето й.

— Ти ще си много добре — каза Деймън. — Съмнявам се някой мъж да те е погледнал и да не е разбрал от какво имаш нужда, Полин. — Той смекчи малко тона си, когато продължи: — Беше ми приятно с теб през тези последни месеци. Искам да завършим нещата на взаимно приемлива основа, без да разваляме хубавите спомени. Уверявам те, че ще уредя всичките ти сметки. Искам да ти поднеса и прощален подарък… нова карета, нови бижута, къща… кажи ми само какво ще си избереш.

Кафявите й очи се спряха на неговите.

— Ти вече ми поднесе прощалния подарък — изрече тя, без да мигне. Гласът й съдържаше елемент на ирония, която той не можеше да разбере. Ръката й бавно се премести върху леко издутия й корем и погали многозначително гладката му повърхност.

В невъзможност да я разбере, Деймън следеше движението на белите й пръсти. Не проумяваше какво иска да му каже с това.

— Какво ще си избера ли? — измърмори лениво Полин и остави ръката си върху корема, сякаш да го запази. — Малко повече пари, предполагам, и тогава ще ти обещая да не те безпокоя с моето състояние. Това е обичайно уреждане на въпроса, нали? Мъжете в твоето положение постоянно създават незаконородени деца, без да се чувстват задължени към майките на техните копелета. Но аз те познавам, скъпи. Ти не си като повечето мъже.

— Ние взехме предпазни мерки… — каза дрезгаво той.

— Понякога предпазните мерки се провалят.

— Тогава иди на лекар.

— Вече го направих. Можеш да се срещнеш с него, разбира се, и той ще потвърди новината. — Млъкна, а после добави кротко: — Можеш да не ми вярваш, да твърдиш, че бебето не е твое, но аз поне ти казах истината.

Ако това беше блъф, той беше майсторски. Полин говореше, без да мига, без издайническа руменина на лицето или учестения пулс на жена, която лъже. Тя беше напълно спокойна.

Дете… негово и на Полин. Всяка част от него се бунтуваше срещу тази идея. През целия си разумен живот не беше се увличал прекалено по отношение на жените. Беше избирал партньорките си внимателно и доколкото му бе известно, не беше създал незаконни деца на никоя от тях. Полин беше права: мъжете рядко чувстват, че дължат нещо на бременните си любовници, като изключим финансовата издръжка на децата. Това не би могло да бъде капан… но за него беше. Усети студ по цялото си тяло.

Сега вече не можеше да я изостави, независимо от чувствата към самата нея. Ще бъде обвързан с нея чрез това дете. Полин го познаваше добре, за да разбере, че той не би живял само за себе си, без да се грижи за нея и за бебето. Отсега нататък животът му ще бъде преплетен с техния.

Деймън знаеше, че Полин желае да стане негова съпруга, очакваше той да направи това… ако не беше налице една пречка. Горчива усмивка изкриви устните му и той се чу да изрича гласно:

— Не мога да се оженя за теб.

— Разбирам неохотата ти, скъпи. Но има някои факти, които трябва да се вземат предвид. Ти се нуждаеш от наследник, иначе брат ти ще наследи титлата след теб. А трябва да помислиш и за благополучието на детето…

— Аз съм вече женен. — За пръв път Деймън признаваше това на друг, освен на брат си. Той стисна ръце в юмруци и безсилен гняв се вля в тялото му. По дяволите баща му, по дяволите това, до което го бе довел!

Възцари се тишина, така пълна, че накрая той се обърна да погледне към Полин. Лицето й беше сиво, Деймън не можеше да определи дали от потрес, или от гняв.

— Какво? — изхъхри тя. — Значи слуховете са верни? Никога не бих повярвала — поне за човек като теб…

— То се случи много отдавна. Тогава бях седемгодишен. Баща ми го уреди.

— Това да не е някакъв номер?…

— Самата истина е.

Сивият цвят на физиономията на Полин се смени с прилив на червенина.

— Господи… защо е трябвало да се пази тази ужасна тайна? И къде сте държали твоята жена през всичкото това време?

— Не съм я виждал от деня, в който ни ожениха. Семействата ни се съгласиха да бъдем отгледани отделно и „запознати“, когато навършим подходяща възраст. — Деймън пое дълбоко дъх и си наложи да продължи. — Но това не се осъществи. Не зная как са обяснили тези факти на нея. Баща ми предпочете да подчертае колко щастлив съм аз, обвързан с богато семейство и завинаги предпазен от бедата да си избирам сам съпруга. Мразех го, задето ми причини това, независимо какви са били основанията му. Противях се на опитите на семейството ми да ни събере двамата, а Джулия…

— Джулия — повтори монотонно Полин.

— … изглежда, никак не желаеше, както и аз, да се срещне с мен. По времето, когато най-сетне реших да взема работата в свои ръце и да се изправя пред жена си, тя изчезна. Това беше преди три години. Досега не съм успял да я намеря.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезна“? Нима никой не знае къде е тя? Дори семейството й?

— Ако някои от приятелите или близките й знаят, те не желаят да разкрият нищо. Наех детективи да я търсят из цяла Европа, но те не откриха следа от нея.

— И защо трябва да изчезне по този начин? Нещо трябва да й се е случило. — В гласа на Полин се промъкна нотка на надежда. — Да не би да е мъртва? Да, или й се е случило това, или е обезобразена при злополука… или пък е дала обет за монахиня и се крие в някой манастир…

— Взехме предвид всички тези възможности… но няма доказателство в подкрепа на никоя от тях.

— Ако тя е жива, ще се появи, за да заеме мястото си като бъдеща херцогиня на Лийдс.

Деймън повдигна рамене.

— Възможно е идеята за мен като съпруг да не й допада — каза той сухо.

По лицето на Полин личеше, че тя се разкъсва между гнева и желанието, от което бяха изпъкнали малки сини венички на слепоочията и шията й.

— А какво ще правиш с мисис Уентуърт? — попита тя с разтреперан глас. — Ще си обогатиш ли колекцията от жени на твое разположение?

— Тя няма нищо общо с Джулия Харгейт, нито с теб.

— Тя ще бъде моята заместничка — озъби се Полин. — Въпреки това, което ми направи ти и това, което ми дължиш!

Като гледаше гневните черти на Полин, в съзнанието на Деймън възникна друг образ… светлотюркоазените очи на Джесика Уентуърт и блясъкът на кожата й на лунната светлина.

Нямам интерес да се влюбвам във вас, беше му казала тя, а това е единственото нещо, което можете да ми предложите.

— Аз няма да я виждам повече — изрече тихо Деймън. — Тя заслужава далеч повече, отколкото мога да й дам.

— А какво ще стане с мен?

— Ще се грижа за теб. За теб и детето. Но същото няма да продължи между нас, Полин.

Тя видимо се успокои, очевидно избрала да изостави загатванията си.

— Естествено — отговори с много по-мек глас. — Знаех, че няма да ме изоставиш, скъпи. — Посегна към него умолително и червените й устни се разтвориха подканящо. Деймън поклати глава и тръгна към вратата на спалнята. Той вложи всичкото си самообладание, за да не побегне презглава от нейния парфюмиран затвор.

— Деймън, трябва да говорим!

— По-късно — избъбри той, благодарен на всяка стъпка, която все повече го отделяше от нея. Не искаше да прави любов, нито да разговаря… Искаше само да престане да мисли и чувства, поне за известно време.

 

Мадам Льофевърбър имаше магазин, изпълнен с парливите миризми на боя, платове и горещ кехлибарен чай. В Лондон имаше и други, по-забележителни магазини, разположени на по-представителни места, за шиене на дамско облекло, с мебелировка, тапицирана в кадифе и стени, покрити с огледала в златисти рамки, но на тях им липсваше богатата и отбрана клиентела на мадам Льофевърбър. Джулия обичаше семплите, лъскави десени на предприемчивата французойка, както и красивите коприни, муселини и меки вълни, които тя използваше.

Спряла се да се посъветва с друга жена, мадам Льофевърбър след това дойде лично да приветства Джулия в магазина си. Тя ценеше Джулия като клиентка не само защото растеше известността й, а и защото Джулия винаги уреждаше сметките си навреме, за разлика от десетките жени, които трябваше да уговарят неохотни съпрузи или любовници да платят най-новите им рокли.

— Мисис Уентуърт, пристигнахте по-рано за вашата проба! — възкликна мадам Льофевърбър и отведе Джулия до един стол край маса, отрупана с купища модели, мостри на платове и кукли, облечени в миниатюрни версии на най-последните моди. — Ще ви помоля да почакате тук за няколко минути…

— Разбира се, мадам. — Размениха си усмивки, оглеждайки се взаимно с уважението на две жени, свикнали сами да си изкарват прехраната. Джулия седна в износения стол, отказа чаша чай и се зае да прелиства купчината модни журнали.

— Ще се върна скоро при вас — каза шивачката и изчезна зад муселинените завеси, които водеха към задната част на магазина.

Както разглеждаше един модел, сутрешна рокля с елегантен силует и атлазена лента, която минава над гърдите, тя усети, че на близкия стол седи някой.

Привлекателната тъмнокоса жена взе една кукла и опипа нежно набраната дантела на деколтето. Погледна към Джулия и се усмихна леко.

Усмивката, с която отговори Джулия, угасна, когато тя разбра, че жената е лейди Аштън. Простена нечуто, учудена защо трябваше да й се случи такова нещастно съвпадение. Несъмнено лейди Аштън е научила досега за тайната й среща с лорд Савидж. Виновна руменина запълзя по кожата на Джулия, но тя смело се убеди, че не е извършила нищо лошо. Не е престъпление да бъдеш на вечеря с лорд Савидж… а освен това след всичките тези години тя имаше право да прекара поне една вечер със собствения си съпруг!

Лейди Аштън притежаваше завидно самообладание, което й позволи да не се смущава от случайната им среща.

— Мисис Уентуърт — изрече тя с кадифен глас, — колко ми е приятно да ви видя отново.

Джулия успя да отговори с подходяща усмивка.

— Изненадана съм, че ви виждам тук.

— Не е толкова изненадващо. Настоях мадам да ми насрочи час близък до вашия. Надявах се, че ще имаме възможност това да се осъществи.

Прикрила неудобството си, Джулия се вгледа в лейди Аштън с озадачено вдигнати вежди.

— Колко много хора се възхищават от вас, мисис Уентуърт — отбеляза лейди Аштън, остави куклата и взе друга. Тя плъзна оценяващ поглед по стройната фигура на Джулия. — Прелестна, талантлива и желана от много мъже в Лондон. Виждала съм ваши гравюри и картини навсякъде… Не се учудвам, вие сте най-любимата артистка на английската сцена. Положително може да притежавате всеки мъж, за когото решите да се омъжите. Кой би могъл да ви устои?

Последва напрегната тишина, през време, на която Джулия мълчаливо се дивеше на актьорското умение на тази жена. Ако лейди Аштън бе обидена, наскърбена или унизена, тя не показваше и следа от това.

— Не съм сигурна кого имате предвид — каза Джулия с въпросителна интонация в гласа.

Другата жена повдигна рамене.

— Предполагам, че се опитвам да кажа следното: всяка друга жена — например аз — ще бъде слаба съперница за прочута личност като вас.

Джулия я погледна, без да мигне.

— Нямам желание да се състезавам с никого.

Лейди Аштън леко се изсмя, макар че в кафявите й очи нямаше никакво веселие.

— Това е много успокояващо. Сигурна съм, че жена с вашите предимства никога няма да се опита да съблазни мъж, който принадлежи на друга жена.

Двете си размениха погледи с неизречени послания.

Не се опитвайте да ми отнемете това, което е мое, предупреждаваха очите на лейди Аштън, а Джулия отвърна мълчаливо: Няма защо да се страхувате от мен.

За миг лейди Аштън изви поглед настрани, насочвайки вниманието си към дантелената гарнитура на куклата в ръцете си. После я остави внимателно на масата.

— Това е първото ми посещение при мадам Льофевърбър — отбеляза тя. — Страхувам се, че ще имам нужда от доста нови рокли.

— Несъмнено ще изглеждате много добре във всичко, което ви ушие тя — отговори механично Джулия.

С кокетната си, сладострастна фигура лейди Аштън ако облечеше дори зебло, пак щеше да изглежда модно.

— Боя се, че няма да е за дълго. — Лейди Аштън приглади плоския си корем и погледна нежно към него. — Очаквам значителни промени за броени месеци.

Журналът затрепери в ръцете на Джулия и тя го остави на скута си. Информацията я порази като гръмотевица, обърка мислите й. „Господи, бебе… Дете от лорд Савидж.“ Убедена, че лейди Аштън я наблюдава напрегнато, тя си наложи да се опомни от смущението си и да се престори, че проявява голям интерес към някакъв модел. Питаше се дали лорд Савидж е научил за бременността преди, а ако го е научил сега, как ли се чувства…

Може би е гневен. И уловен в капан. А най-вече — с чувство на отговорност. Той не може коравосърдечно да изостави една жена, която носи неговото дете. Беше казал, че няма намерение да се жени за лейди Аштън… искал да се ожени по любов. Сега тази мечта угасваше. Джулия беше почти склонна да го съжалява, но не можеше да отрече, че той сам си е виновен за ситуацията, в която попада. Савидж и тази пресметлива жена ще бъдат чудесна двойка, и двамата тъмни и екзотични, и двамата очевидно притежаващи безскрупулно влечение да получат това, което искат.

Е, лорд Савидж ще трябва да разреши обстоятелствата, които сам е създал… а Джулия ще бъде двойно по-сигурна, че трябва да стои далеч от него. Нека той и лейди Аштън решат собствените си проблеми… тя има собствен живот, за който да се грижи.

За облекчение на Джулия мадам Льофевърбър с приятно бъбрещ глас прекъсна мислите й, като я помоли да мине в задната част на магазина за пробата. И като си наложи да се усмихне слабо на лейди Аштън, измърмори:

— Приятен ден. Желая ви успех. — Другата жена кимна, очевидно доволна от сутрешните си изпълнения.

 

Получила наскоро писмо от майка си, Ива, Джулия знаеше точно кога баща й ще отсъства от Харгейт Хол. Той често отиваше в Лондон, за да присъства на сбирките на клуба си или за да се срещне с финансовите си съветници. Джулия успяваше да посети майка си всеки месец-два, рядко пропускаше възможността за едночасово пътуване с каретата си до родителския дом. Никога не знаеше какво ще е състоянието на Ива — здравето й беше нестабилно, понякога задоволително, понякога лошо.

Днес Джулия беше щастлива да завари майка си седнала изправено в стола си в нейната гостна, завила колене с тънко бродирано одеяло. Сега лицето й бе по-свежо, а изразът по-ведър. Кошничка, пълна с полузавършени ръкоделия, стоеше на пода до краката й. Ива протегна ръце към дъщеря си и Джулия изтича да я прегърне.

— Ще ме задушиш! — възкликна Ива, разсмяна от здравата прегръдка на Джулия. — Боже мой… изглежда, нещо се е случило от последния път, когато дойде.

— Донесох ти подарък.

Като дръпна шнура на чантичката си и я отвори, Джулия извади малка торбичка за скъпоценности и изсипа в дланта си блестящата рубинена брошка.

— Това е подарък от един мой обожател — каза равнодушно тя. — Реших, че брошката ще ти послужи по-добре, отколкото на мен. — Не можеше да задържи украшението, макар че много го харесваше. Искаше да се освободи от всичко, което ще й напомня за лорд Савидж.

— О, Джулия!… — възкликна тихо Ива при вида на букета, който представляваше бижуто.

— Сложи си я — настоя Джулия и забоде брошката за белите гънки на яката на майка си. — Ето… сега винаги ще имаш рози до теб, независимо от сезона.

— Не мога да приема това — каза Ива и вдигна ръка да докосне изящната брошка. — Тя е прекалено скъпа за мен — и ако баща ти я види…

— Той никога не забелязва такива неща. А ако я забележи, кажи му, че ти е завещана от наскоро починала приятелка. — Джулия се усмихна мило при вида на угриженото лице на майка си. — Не отказвай подаръка ми, мамо. Той ти подхожда чудесно.

— Е, добре, добре — съгласи се Ива, изражението й се успокои и тя се наведе да целуне дъщеря си. — Трябва да ми разкажеш за този твой обожател. Той ли е причината за тази твоя радостна възбуда? Или пък мистър Скот ти е дал ролята, която искаш в новата му пиеса?

— Нито едното, нито другото. — Джулия спря поглед върху майка си, почувствала как бузите й поруменяват. — Аз… аз го срещнах, мамо.

Ива погледна дъщеря си неразбиращо… но после бавно проумя смисъла. Нямаше нужда да пита кой е „той“. Раздвижи устни беззвучно.

— Как? — попита накрая шепнешком.

— Съвсем случайно. Бях на уикендско парти. Чух името му и се обърнах да го видя. Той не знае коя съм. Не можех да му кажа.

Ива поклати бавно глава. Една вена запулсира върху гладкото й слепоочие.

— О, Джулия! — изрече тя с усилие, гласът й беше тънък и изумен.

— Той ме покани на вечеря — продължи Джулия, изпълнена с неописуемо облекчение да каже на някого какво се беше случило. — Макар по-точната дума да е „принуди“. Обеща на мистър Скот голямо дарение за театъра в замяна на моята компания, така че аз се съгласих.

— Вечеряла си с лорд Савидж?

Джулия рязко кимна.

— Да, в лондонската му къща, преди седмица.

— И изобщо не му каза… — Гласът на Ива постепенно затихна.

— Не, не можах. А той нищо не подозираше. За него аз съм просто една артистка, към която проявява интерес. — Хвана по-здраво слабите ръце на майка си. — Той твърди, че е ерген. Излиза, че отказва да признае брака.

Необяснимо защо на лицето на Ива се появи виновно изражение.

— Какво мислиш за него, Джулия? Намираш ли го привлекателен?

— Ами аз… — Джулия неспокойно издърпа ръцете си и зашари по една гънка на полите си, диплеше мекия муселин с цвят на море. — Предполагам, всеки би казал, че е красив. Без съмнение той е очарователен мъж. — На устните й се появи неохотна усмивка. — Мисля, че много от недостатъците му имам и аз. Предпазлив е и недоверчив, както изглежда, решен е да контролира всеки аспект от живота си, за да не може никой да направи с него това, което е извършил баща му преди много години. — Поклати глава и се изсмя късо. — Затова не е чудно, че не е пожелал да ме намери! Съмнявам се изобщо да е помислял някога за Джулия Харгейт, освен с надеждата тя да е изчезнала някак от лицето на земята.

— Това не е вярно, Джулия. — Ива въздъхна и отвърна поглед, като че ли тръпнеше от неудобство от това, което щеше да разкрие. — Преди три години лорд Савидж дойде в Харгейт Хол и поиска да знае къде си ти. Не можахме нищо да му кажем, разбира се, освен че си в чужбина. След това от време на време ни посещаваха хора, наети от него, и разпитваха наново за теб. Лорд Савидж положително се е опитвал да те открие.

Джулия се вгледа в нея смутена.

— Защо… защо не ми бе казано, че той ме е търсил?

— Не вярвах, че си готова да се видиш с лорд Савидж. Исках изборът да бъде твой. Ако си желала да се срещнеш с него, щеше да го потърсиш сама. А баща ти не искаше Савидж да те намери, боеше се, че можеш да постъпиш необмислено и да изгубиш титлата и положението, които е спечелил за теб.

Джулия изстена от отчаяние и скочи на крака.

— Вие двамата няма ли да се уморите да ме манипулирате? Трябваше да ми се каже, че той ме е търсил! Не знаех, че Савидж е искал да ме види!

— Щеше ли да има някакво значение? — попита тихо майка й. — Щеше ли тогава да пожелаеш да го видиш?

— Не зная. Но щях да имам избор!

— Ти винаги си имала избор — изтъкна Ива. — Можеше да го срещнеш много отдавна, но ти избра да го отбягваш. Едва онази вечер си имала възможността да му кажеш коя си, но пак си предпочела да мълчиш. Как мога да разбера какво искаш, мила, когато самата ти не знаеш това?

Джулия се разхождаше нервно из стаята.

— Аз искам да се освободя от него! Бракът ми със Савидж е трябвало да бъде разтрогнат отдавна. Убедена съм, че и той иска като мен да го прекрати, особено след онова, което ми каза лейди Аштън.

— Коя е лейди Аштън? Защо я споменаваш?

— Тя е негова любовница — изрече горчиво Джулия. — И твърди, че е бременна от него.

— Бременна! — повтори потресена Ива, макар че обикновено избягваше да употребява такива неделикатни думи. — О… какво ужасно стечение на обстоятелствата.

— Съвсем не. Ситуацията е много проста. Смятам да приключа всички връзки с лорд Савидж.

— Джулия, моля те да не постъпваш прибързано.

— Прибързано? Нужни ми бяха години, за да взема това решение. Мисля, че никой не може да ме обвини, че действам прибързано за каквото и да било.

— Ти прекара толкова много време, за да отстраняваш последиците от миналото ти… да го избягваш — изрече Ива убедено. — Трябва най-сетне да се изправиш пред съпруга си и да му кажеш истината, да решите заедно ситуацията…

— Той не ми е съпруг. Никога не съм го приемала за такъв. Този така наречен брак не е нищо друго, освен шарлатанство. Лесно мога да намеря адвокат да подкрепи моите съмнения във валидността на брака и да уведоми писмено лорд Савидж за желанието ми да го разтрогна.

— А после? Ще остане същото положение до края на живота ни? Трябва ли да те виждам тайно до края на дните си? Никога ли няма да се помириш с баща си, да му простиш?

Споменаването на баща й накара Джулия да стегне челюст.

— Той няма нужда от прошката ми.

— Дори да е така, ти трябва да му я дадеш, не заради него, а заради себе си. — Очите на Ива бяха изпълнени с обич и молба. — Ти не си вече предишното упорито момиче, Джулия. Ти си независима жена със силен дух — много по-силен от моя. Но не бива да губиш добрата част от своята природа, частта, която е нежна и съчувствена. Ако продължаваш да таиш тази горчивина в себе си, страхувам се какво ще стане с теб. Въпреки всичко аз още храня същите мечти за теб, както всяка майка за своята дъщеря: да имаш свой съпруг, дом и семейство…

— Няма да ги имам с лорд Савидж — отсече решително Джулия.

— Ще поговориш ли поне с него?

— Не мога… — започна Джулия, но бе прекъсната от колебливо чукане на вратата. Това бе Поли, прислужницата, която работеше у Харгейтови вече почти двайсет години. Тя беше скучна, но добра жена с дребно, прилично на кукумявка, лице. Джулия винаги я бе обичала заради пълната й преданост към Ива.

— Мадам — прошепна Поли на Ива, — дошъл е посетител, който желае да види лорд Харгейт. Казах му, че господарят не е вкъщи… Тогава той поиска да се види с вас.

Ива изглеждаше смутена. Тя рядко посрещаше импровизирани посетители поради лошото си здраве.

— Не желая да прекъсвам времето, което съм посветила на дъщеря си — отговори тя. — Моля те, кажи му да дойде по-късно.

— Да, мадам, но… това е лорд Савидж.

— Лорд Савидж е в преддверието? — попита сковано Джулия.

Когато прислужницата кимна, тя изригна куп проклятия, които накараха майка й да я погледне изненадано. — Той не трябва да знае, че съм тук — каза тя и се насочи към една съседна стая — друга гостна от частния апартамент на Ива. — Мамо, покани го при теб и разбери какво иска… но не му казвай нищо за мен.

— А ти какво ще правиш? — попита смутената майка.

— Аз ще се скрия. Моля те, мамо, нищо не му казвай… не мога да вземам никакви решения сега. — И Джулия я целуна, преди да изчезне в съседната стая.

 

Кракът на Деймън беше стъпвал в имението Харгейт само два пъти досега. Първият път в деня на неговото бракосъчетание, когато бе на седем години. Вторият път беше преди три години, дойде да пита Харгейгови къде се намира дъщеря им. Тогава остана с впечатлението, че лейди Харгейт е тиха и бледа жена, с унил глас и външност. Както очакваше, лорд Харгейт се оказа студен човек, който смяташе, че превъзхожда всеки, с когото се среща. От този ден Деймън често се питаше към кого има предпочитания Джулия Харгейт — към плахата си майка, или към надменния си баща. Нито една от тези възможности не беше привлекателна.

Деймън чакаше търпеливо в преддверието. Вътрешността на къщата беше луксозна, респектираща, почти като черква, със сложни сводести тавани и мирис на лакирано дърво. Какво ли беше да израсне тук, в такава обстановка едно малко момиче? Беше ли Джулия Харгейт изпълвала коридорите с буйни смехове и дали детският й глас е ехтял до величествените тавани? Или си е играла тихо в някое закътано ъгълче, погълната от своите фантазии? Неговото детство с всички грешки и несигурности бе много по за предпочитане пред това.

Къде ли е сега Джулия? Къде би избягала тя, след като е отраснала в място като това? Бягство… Бързо се върна към мисълта за Джесика Уентуърт онази вечер, когато се срещнаха на уикендското парти. Бе му казала: Никога не съм срещала човек, който е доволен от своето минало. Винаги има нещо, което бихме искали да променим, или да забравим…

Прислужницата се върна и прекъсна мислите му.

— Лейди Харгейт ще ви приеме, милорд. Но не за дълго, сър, защото здравето й е деликатно.

— Разбирам.

Прислужницата го поведе от преддверието към вътрешните стълби, покрай холове с плътни килими и безкрайни пространства с дърворезба. Деймън не беше сигурен какво ще каже на лейди Харгейт. Би предпочел да се срещне с бащата на Джулия и да направи необходимото, което да го принуди да разкрие къде се намира дъщеря му. За нещастие не беше възможно да заплаши или насили за някакво решение болната жена.

Майка с лошо здраве… Хрумна му, че това е още едно сходство между него и Джулия Харгейт. Преди години неговата майка бе починала от туберкулоза, след като години тялото й крея, а умът й бе зает с постоянни грижи за съдбата на семейството й. Колко несправедливо беше това за една жена, жадуваща стабилност, а омъжена за комарджия. Ако Деймън можеше да я защити от баща си, да й даде спокойствие и сигурност, които тя толкова заслужаваше! Съзнанието, че е провалил живота на майка си щеше да го измъчва цял живот.

Не можеше да изостави Джулия Харгейт и едновременно да я има в съзнанието си. Чувството му за чест налагаше да й помогне по всеки възможен начин.

Беше задължен и на Полин, но имаше разлика между двете ситуации. Джулия беше жертва на обстоятелства, които тя бе безпомощна да контролира. Полин, от друга страна, се постара отлично да го манипулира и несъмнено бременността й изобщо не бе случайна.

Като влезе в приемната стая, декорирана в бледорозово и червеникавооранжево, той видя лейди Харгейт да седи в голям стол. Имаше нещо странно познато в непоколебимата й поза, както седеше изправена, изпънала гръб върху облегалката на стола, по начина, по който му подаде ръка и остана седнала. Напомни му птичка, която предпочита сигурността на луксозната клетка пред примамливия свят отвън. Някога трябва да е била прелестна жена.

Деймън целуна почтително слабата й ръка.

— Седнете до мен — каза тя и той веднага се подчини.

— Лейди Харгейт, извинете за неудобството на моето посещение…

— Удоволствие е да ви видя — пресече го тя внимателно, — макар и закъсняла. Кажете ми как е семейството ви?

— Брат ми Уилям е добре. За нещастие баща ми прекара няколко мозъчни кръвоизливи, които го изтощиха много.

— Съчувствам му. — Гласът й бе пропит с искреност.

Деймън замълча за миг, обмисляше как да продължи.

Не искаше да поведе светски разговор и по начина, по който тя го гледаше, беше ясно, че очаква от него да подхване темата за Джулия.

— Имате ли вести от дъщеря ви? — попита изведнъж той. — Трябва да сте получили някакво известие от нея. Това са все пак три години.

Лейди Харгейт беше уклончива, но не враждебна, когато отвърна:

— Продължихте ли вашите издирвания за нея, лорд Савидж?

Деймън кимна и се вгледа в нея напрегнато.

— Да, но без всякакъв успех. Джулия Харгейт, изглежда, не съществува никъде в цивилизования свят.

В съседната стая Джулия бе притиснала ухо до вратата, притеснена от това, че подслушва, но в невъзможност да се въздържи. Беше безкрайно любопитна да чуе какво ще каже Савидж на майка й, каква тактика ще използва, за да опита да разкрие истината.

— И ако евентуално намерите дъщеря ми? — попита Ива. — Какви са намеренията ви към нея, милорд?

— По всички признаци личи, че Джулия или се плаши, или не желае да заеме мястото си като моя съпруга. Бог ми е свидетел, че не я виня. Ние сме напълно непознати един за друг. Искам само да науча, че тя е добре и че има всичко, от което се нуждае. Тогава смятам да разреша въпроса по начин, който Джулия предпочита.

— Как ще постъпите, ако тя поиска да остане ваша жена? Може да пожелае някой ден да стане херцогиня.

— Тогава да ми го каже сама — отвърна мрачно Деймън и напрежението му изведнъж се изплъзна от контрол. — Искам да го прочета в очите й, да го чуя от нея. По дяволите, искам да зная какво желае тя, за да престана да я търся и тази история най-сетне да свърши! — Веднага изпита съжаление за избухването си, боейки се, че е обидил крехкото същество пред себе си. — Извинете… — произнесе той, но тя махна с ръка и го погледна със съкрушаващо разбиране.

— Повече от всичко — каза майката — дъщеря ми желае да направи сама избора си… и винаги се е бунтувала срещу факта, че е била ограбена от един от най-важните за всекиго лични избори. Естествено вие чувствате нещата по същия начин.

Внезапно емоциите на Деймън нахлуха в него като река, която бие вълните си в разпадаща се язовирна стена. Нямаше никой на света, комуто той да може да се довери напълно, дори на Уилям. Проблемите, чувствата са били винаги негов собствен товар и той самият отговаряше за тях. Но в този момент нуждата да разкаже за тях на някого беше най-силният непреодолим импулс, който бе изпитвал.

Деймън прегъна ръце и положи длани върху коленете си.

— Да, аз чувствам това по същия начин — изрече той с дрезгав глас. Не можеше да се реши да погледне към Ива. — Зная защо Джулия се е съпротивлявала, защо не може да приеме последствията на решението на лорд Харгейт и баща ми. Макар винаги да съм знаел, че това не е нейна грешка, все още виня Джулия за неща, с които тя няма нищо общо. Години наред я мразех, почти колкото мразех и баща си, задето е прахосник и комарджия. Опитах се да забравя самото й съществуване. Смъртта на майка ми и лошото здраве на баща ми ме принудиха да се вглъбя в свят на нови отговорности. Но Джулия оставаше винаги на фона на мислите ми. Никога не можах да се влюбя в друга жена, винаги чувствах, че нямам право на това заради нея. Разбрах, че мога да се освободя от нея само като я срещна.

— Не можех да допусна, че бракът ще засегне и двама ви — изрече тихо Ива. — На времето мислехме по друг начин. Две семейства с добра кръв, решили, че всяко от децата им ще има подходящ партньор в живота… Чувствах се спокойна, като знаех, че бъдещето на дъщеря ми е взето под внимание и че тя един ден ще притежава титла, която всички уважават. Може би това е било приемлив договор за всяко друго дете, но не и за Джулия. За съжаление не очаквах, че собственото ми семейство ще се разруши от решението, за което дадох мълчаливото си съгласие. Не знаех колко силна воля е имала дъщеря ми… има и сега — поправи се тя с тъжна усмивка.

— Как изглежда тя? — чу се Деймън да пита дрезгаво.

— Джулия не прилича на мен, нито на баща си… изглежда, още от дете е разчитала на собствените си мнения и преценки. Бих искала да не е толкова независима… Не мисля, че това е толкова полезна черта в характера на една жена. Но Джулия има и други качества: надарена е с въображение, с темперамент и е чувствителна. Никога не съм я намирала поне малко предсказуема…

Докато гледаше лейди Харгейт, вниманието на Деймън бе привлечено от блясъка на скъпоценни камъни сред диплите на яката й. Тя продължаваше да говори, но изведнъж значението на думите й се изгуби, всички звуци бяха приглушени от стреснатото биене на сърцето му. Отвърна очи, за да не пречат на неговите мисли, но картината гореше ярко в съзнанието му и внезапно обяснението избухна в него. Опита се да сдържи дишането си нормално.

Лейди Харгейт носеше рубинената брошка, която бе подарил на Джесика Уентуърт.

Нямаше друга такава брошка в цял свят и нямаше друг възможен начин лейди Харгейт да я получи, освен…

Това е подарък от дъщеря й… Джесика Уентуърт… тоест Джулия Харгейт.