Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (11)

Десета глава

Когато Джулия предприе половиндневното пътуване до имението Харгейт във виненочервената лакирана карета на Лоугън Скот, тя се замисли дали не трябваше да уведоми Деймън, че напуска Бат. Тревожеше я досадното чувство, че трябваше да му довери това. Деймън повече от всички други щеше да разбере сложните чувства към баща й.

Джулия потрепна при спомена за горчивата им раздяла.

Каретата и придружаващите я ездачи вече наближаваха имението Харгейт, а нетърпението на Джулия премина в притеснение. Тя разбра, че се страхува от това, което ще й напомни за нерадостното детство, страхуваше се, че ще види баща си болен и беше сигурна, че той, щом я зърне, ще заповяда тя веднага да си върви. Високата сграда беше кацнала сред хълмовете като ястреб, тъмна и великолепна със своите стърчащи към небето кули.

Колата спря пред парадния вход. Двама лакеи помогнаха на Джулия да слезе от каретата, а други дойдоха да отведат конете и да покажат на кочияша къде са конюшните и гаража за коли. Преди Джулия да достигне горното стъпало, масивната врата се отвори и икономът се появи, за да я въведе вътре.

След малко се появи и Ива, която, без да продума нещо, прие Джулия в обятията си.

— Мамо! — извика изненаданата Джулия, притиснала буза в плисираната синя рокля на майка си. Въпреки че здравето на Ива винаги е било нестабилно, тя никога не бе изглеждала така добре, както сега. Майката някак бе придобила сили и чувство за целенасоченост, което не бе проявявала от години. Тялото й изглеждаше още твърде слабо, но скулите й бяха розови и гладки, кафявите очи излъчваха спокойствие. Сякаш Ива беше събрала всичките си тлеещи сили за този момент — когато съпругът й ще се нуждае от нея. Той за пръв път беше болен и тя беше поела грижата за домакинството.

— Радвам се, че дойде — прошепна Ива. — Боях се, че си заета и няма да можеш да отскочиш дотук.

— Как е той? — попита Джулия, тръгнала с майка си през преддверието към стълбите. Къщата като че беше покрита със странно було, всичко в нея бе неестествено тихо и застинало.

Ива отговори спокойно, но с напрегнато от тревога лице.

— Баща ти бе повален от треска преди няколко дни. Тя беше много лоша, лекарят каза, че от нея отслабват всички органи. И не бил сигурен, че болният ще я преживее, но сега, изглежда, най-лошото премина.

— Ще оздравее ли напълно?

— Според лекаря няма да бъде вече здрав като преди. Треската можеше да повали друг, по-слаб организъм. Ще мине известно време, преди Едуард да възвърне силите си.

— Сигурно не иска да ме види — произнесе Джулия, а в душата й всичко бе опънато като струни на цигулка.

— Това не е вярно. Той сам пожела да те види.

— Защо? — попита несигурно дъщерята. — Ако иска да повтори пак, че съм си погубила живота и съм лепнала позор на семейството, аз вече знам мнението му…

— Дай му възможност — отвърна тихо Ива. — Той преживява голямо изпитание, Джулия, и иска да види единственото си дете. Не зная какво е решил да ти каже, но те моля да отидеш при него.

Джулия се поколеба, преди да отговори:

— Ще се опитам.

Ива скръбно поклати глава.

— Ако знаеш колко си приличате с него! Убедена съм, че го обичаш въпреки всичко, но не искаш да накърниш гордостта си и да си го признаеш.

— Аз наистина го обичам — подчерта Джулия, — но това не може да заличи нито суровите думи, нито жестокостта спрямо мен. Обичта не може да предпази хората от това да си причиняват болка.

Качиха се мълчаливо по стълбите нагоре.

— Желаеш ли първо да се освежиш в твоята стая? — попита Ива.

— Предпочитам да го видя веднага — отвърна Джулия. Тя беше твърде притеснена, за да чака, и напрежението й растеше с всяка минута.

Ива я придружи до стаята на Едуард.

— Джулия — продума тя предпазливо, — трябва да признаеш факта, че хората понякога се променят. Дори баща ти. Ужасяващо е да си бил толкова близо до смъртта. Вярвам, че това е накарало Едуард да размисли върху някои моменти от миналото, които е пренебрегвал с години. Моля те, бъди добра с него и чуй какво има да ти каже.

— Естествено. Нали не очакваше, че ще се втурна в стаята на болния човек и ще започна да му хвърлям обвинения, мамо.

Джулия спря на вратата и изчака Ива първа да влезе. Крехката фигура на майка й се очерта на фона на ивицата слънчева светлина, успяла да се промъкне през лимонените завеси на прозореца. Като се наведе над измършавялото тяло в леглото, Ива докосна косата на Едуард и тихо му зашепна.

Докато наблюдаваше сцената, Джулия изпитваше безпокойство от собствената си липса на чувство. Сърцето й беше празно и изтръпнало, в него нямаше нито печал, нито гняв и точно това я тревожеше.

Ива вдигна глава и направи знак на Джулия да влезе. Тя бавно прекрачи прага и приближи леглото, където лежеше баща й в сянката на кретонения балдахин. Изведнъж чувството нахлу в Джулия, вълна от угризения и съжаление, която я изуми. Едуард винаги е бил силна личност, но сега изглеждаше дребен и самотен в леглото, завит до раменете. Здравото му някога тяло, жилаво и силно, сякаш се бе стопило и той имаше вид на грохнал старец. Кожата му бе придобила восъчна бледост, резултат от скорошното пускане на кръв от лекаря.

Джулия внимателно седна на края на дюшека. Взе ръката на баща си и усети съсухрената кожа.

— Татко — изрече тя тихо, — това съм аз, Джулия.

Мина доста време, докато бледите му клепки се повдигнат. Очите бяха ярки и зорки както винаги, когато той я измери с поглед. Джулия не помнеше нито един миг, в който баща й е проявявал неловкост — беше винаги господар на положението. Странното обаче беше, че той като че ли напразно търсеше думи.

— Благодаря ти — произнесе с тревожно слаб глас. Ръката му потрепна и за част от секундата Джулия помисли, че баща й иска да я изтегли. Ала пръстите му стиснаха по-здраво нейните. Това беше почти единствената проява на привързаност, проявена през годините към дъщеря му.

— Мислех, че ще ме изгониш от къщи — изрече Джулия със стеснителна усмивка.

— Аз пък мислех, че няма да дойдеш — въздъхна Едуард. — Нямаше да ти се сърдя.

— Мама ми каза колко си бил болен — произнесе Джулия, като задържа ръката му. — Искаше ми се да кажа на нея и на лекаря, че ти си прекалено упорит, за да позволиш на една никаква треска да те съсипе.

С много усилия бащата се опита да се повдигне и опре на възглавниците. Ива се втурна да му помогне, но Джулия вече пъхаше една от най-близките възглавници зад гърба му. Едуард погледна умолително жена си.

— Скъпа… искам да поговоря с Джулия насаме.

Ива слабо се усмихна.

— Разбирам. — Напусна стаята леко като привидение и остави сами бащата и дъщерята.

Джулия притегли един близък стол и загледа баща си смутено. Какво ли се канеше да й каже той при всичките спорове и несъгласия помежду им.

— Слушам те, татко — произнесе тихо тя. — За какво става дума — за професионалния, или за личния ми живот?

— Нито едното, нито другото — изрече с усилие баща й. — Отнася се за мен. — Посегна за чаша и Джулия я напълни с прясна вода от малка порцеланова кана. Той преглътна бавно хладната течност.

— Никога не съм ти разказвал за миналото си. В него има… подробности за Харгейтови, които не съм ти доверявал.

— Подробности? — повтори Джулия и тънките й вежди се извиха. Историята на Харгейтови беше съвсем обикновено. Една фамилия с умерен престиж и значително богатство, поставила си амбициозната задача да достигне висок социален статус, което можеше да стане само чрез брак с човек с по-синя кръв от тази на Харгейтови.

— Казах си, че е необходимо да скрия истината от теб — продължи Едуард, — поради чисто малодушие от моя страна.

— Не. Ти имаш много качества, които бих ти приписала, но малодушието не е сред тях.

Едуард продължи решително:

— Има неща, за които никога не съм се решавал да говоря, понеже ги намирам болезнени… и те бях наказал точно заради тях. — Хриптящият му глас издаде съжаление, което учуди Джулия. Беше откритие, макар и притеснително, да види, че баща й е способен да изпитва такова чувство.

— Какви неща? — попита меко тя. — Какво е това, което искаш да ми кажеш?

— Ти никога не си знаела за… Ана. — Името като че ли остави горчиво-сладък вкус на устните му.

— Коя е тя, татко?

— Тя беше твоя леля… моя сестра.

Джулия се изненада. Никога не беше чувала за други хора от фамилията на баща й, освен за двама чичовци, оженили се и предпочели да живеят тихо в провинцията.

— Защо никой не ми е споменавал за тази Ана? Къде е тя сега и какво…

Едуард вдигна ръка да спре потока въпроси. И заразказва…

— Ана беше по-голяма от мен. Тя беше най-красивото същество на земята. Ако не беше тя, аз щях да имам най-скучното детство, което можеш да си представиш. Измисляше игри и какви ли не истории, за да ме забавлява… Беше за мен и майка, и сестра, и приятел… Тя беше… — Неуспял да намери подходящата дума, млъкна безпомощно.

Джулия слушаше със затаен дъх. Баща й никога не й бе говорил така, лицето му изглеждаше меко при тези спомени, а стоманеносивите очи засветиха с по-топъл пламък.

— И двамата ни родители не обичаха децата — продължи той. — Дори собствените си деца. Единствената им грижа беше да създадат у нас чувство за дисциплина и дълг. Не мога да кажа, че и аз съм бил привързан към тях. Но обичах Ана… и знаех, че тя е единствената на света, която истински ме обича.

— Каква беше тя по характер? — попита Джулия в мълчаливата пауза, която последва. Изглежда на Едуард му беше трудно да продължи разказа, спомените го бяха оплели с тънките си нишки.

— Тя беше буйна и надарена с въображение, много различна от братята ми и от мен. Ана не се съобразяваше с никакви правила и отговорности. Тя беше същество на чувствата, напълно непредсказуемо. Нашите родители не я разбираха — тя понякога ги влудяваше.

— Какво се случи с нея?

— Когато Ана навърши осемнайсет, се запозна с чужд дипломат, който заемаше някакъв пост в едно посолство в Лондон. Той като че беше олицетворение на всички нейни мечти. Баща ни не одобряваше този човек и забрани на Ана да го вижда. Тя естествено се възпротиви и използваше всяка възможност да се измъкне скришом от къщи и да се срещне с него. Влюби се в него и му дари всичко… отдаде му се всецяло, телом и духом. Но постъпи неразумно. Тя… — Лицето на Едуард се помрачи от сянка и той като че ли искаше да спре разказа си. Но достигнал дотук, трябваше да го завърши до печалния му край.

— Ана зачена дете — каза Едуард, като изговори бързо и сподавено думите. — Любовникът й я изостави, след като й обяснил, че е женен и че не може нищо да й предложи. Семейството ми не обичаше да се замесва в скандали и прогони Ана от къщи. От този момент нататък тя, все едно че не съществуваше вече за нас. Баща ми я лиши от наследство, остави я почти в мизерия. Ана реши да замине за Европа да понесе сама последствията от срама си.

Преди да тръгне, тя дойде при мен. Не поиска пари, нито друга помощ… Искаше само да се увери, че още я обичам. Но аз не можех да й дам обичта си. Обърнах й гръб. А когато настоя — произнасяше името ми и се опитваше да ме прегърне, — аз я нарекох развратница и се оттеглих.

Едуард зарида открито, сълзите като че отнемаха и последните му сили.

— Това бе последният път, когато я видях. Ана отиде във Франция и отседна при наша далечна братовчедка. По-късно научихме, че е умряла при раждането. Успях да я излича от паметта си за няколко години — имах само две възможности: или да я забравя, или да се побъркам, като мисля за нея. И когато почти бях забравил за съществуването й, ти се роди.

Изтри лицето си с носна кърпа, но сълзите не спираха.

— Ти приличаше толкова много на нея, че това ме смайваше всеки път, когато те погледнех. Смятах, че е жестока игра на съдбата да виждам нея в твоето лице, в твоите очи… Ти постоянно ми напомняше за безсърдечието ми. И още по-лошо: ти имаше нейния дух, нейния поглед върху нещата. Все едно беше възкръснала в теб! Не исках да те изгубя, както изгубих нея. Исках да приличаш повече на мен… да си разумна, сериозна. Така никога нямаше да ме напуснеш. Но колкото повече се опитвах да те оформя по мой вкус, толкова повече ти се противеше… и заприличваше все повече на нея. Всичко, което мислех, че го върша за твое добро, се оказа грешка.

Джулия изтри няколко сълзи от бузите си.

— Включително и бракът с лорд Савидж.

— Най-вече — съгласи се Едуард с пресекващ глас. — Мислех, че този брак ще ти даде единствено възможността да станеш точно каквато те исках. Но ти се противопостави също като Ана. Изостави името си, стана артистка и дори по-лошо — пожъна успехи на театралната сцена. Опитах се да те накажа, като те лиша от наследство… но и това като че ли не даде резултат.

— Тук си прав: парите нямат значение за мен — каза Джулия с развълнуван глас. — Това, което исках, беше да ме обичаш.

Баща й поклати глава.

— Не исках да те обичам, ако не мога да те променя. Не смеех да поема такъв риск.

— А сега? — Джулия жадуваше да чуе, въпросите трептяха на устните й. Беше ли много късно да ги зададе? Защо баща й се реши да й разкаже всичко това? Тя не смееше да се надява, че той ще пожелае да я върне в живота си, че ще се опита да я приеме.

Тя се вгледа в баща си, видя изтощеното му лице. Клепачите се затваряха, брадичката клюмна.

— Благодаря ти, задето ми казваш това — прошепна тя и се наведе над него да му оправи възглавниците. — Сега поспи — уморен си.

— Ти… ще останеш ли? — успя да попита той.

Тя кимна и нежно се усмихна.

— Ще стоя, докато се оправиш, татко.

Макар че разкритията на баща й така я слисаха, че тя престана да усеща глад, Джулия механично изяде малка чиния пилешко и варени зеленчуци от поднос, донесен в стаята й. Разказа на Ива всичко, което беше чула, но майка й не се учуди много.

— Знаех за клетата Ана — призна тя, — но никой от Харгейтови не беше склонен да говори за нея. Баща ти никога не ми е казвал, че приличаш толкова много на сестра му. Мисля, че щях да се досетя. То обяснява толкова неща…

— Защо ми го казва сега? — запита се гласно Джулия. — Какво цели с това?

— Иска да ти каже, че съжалява — отговори кротко майка й.

 

Беше странно да спи отново под родния покрив, да чува приглушените скърцания в къщата, звука на вятъра, който бие в прозорците, нощните шумове. Всичко това беше до болка познато. Почти повярва, че отново е малко момиче — ще се събуди на сутринта и ще прекара деня над уроците, ще се усамоти в своите потайни кътчета да чете купища книги.

Като стоеше в мрака с отворени очи, Джулия видя да минава пред очите й цялото й детство… баща й с желязната си воля да командва в къщата, плахото присъствие на майка си, собствените си крилати фантазии… и както винаги — сянката на Деймън. През юношеството й той беше фокусът на нейното любопитство, страх и възмущение. Той беше невидим товар, който тя се стремеше да отхвърли. А когато го срещна, откри, че е само съблазън, чар, който я приближаваше опасно до предателство към нейната трудно извоювана свобода.

Деймън й бе показал какво ще пропусне, ако прекара живота си само като изпълнява роли на сцената, прибираща се всяка вечер в празна къща и самотно легло. Тя сега го обичаше въпреки волята си за съпротива; колко много повече щеше да го обича, ако си позволеше това! Желаеше го дори въпреки обвързаността му с лейди Аштън. Под сдържаната си външност Деймън беше темпераментен мъж от плът и кръв, човек, който се бори с желанието, честта и отговорността. Ако го беше срещнала, преди да стане актриса, как ли щеше да се промени животът й?

Когато накрая заспа сънищата не й донесоха покой. Образът на Деймън, звукът на неговия глас изпълваха съзнанието й, приятно я измъчваха. Събуди се няколко пъти през нощта, оправи възглавницата си в усилието да й бъде по-удобно. „Ще го повикаш ли?“ — бе попитала майка й няколко пъти тази вечер. Въпросът още измъчваше Джулия. Тя не можеше да не го желае… болезнено жадуваше да чувства как ръцете му я прегръщат. Но въпреки всичко нямаше да го повика. Няма да зависи от никого, ще разчита само на себе си.

През следващите три дни Джулия прекара безкрайни часове до леглото на баща си, помагаше в грижите за него, четеше му романи.

— Сигурен съм, че ти си прекрасна артистка — каза той в един момент, като я изненада в мълчанието й. За човек, който беше толкова против кариерата й, това признание беше трудно. — Когато ми четеш, пред мен оживяват лица и събития.

— Трябва да дойдеш да ме видиш някой ден в „Капитал“ — рече Джулия. — Ако, разбира се, решиш да видиш дъщеря си на сцената.

— Може би.

Джулия се усмихна. Тя повече от всичко бе очаквала този отговор.

— Възможно е да ти хареса — продължи тя. — Известна съм като много добра артистка.

— Известна си като голяма артистка — поправи я той. — Не мога да пропусна нито едно споменаване за теб във вестниците. Изглежда, че ти си любим обект на сплетните — повечето от които са доста неприятни за ушите на един баща, бих казал.

— О, сплетни — отговори Джулия безгрижно, възрадвана от възможността за пръв път да разговаря истински с него. — Почти всичко от това е измислено, уверявам те. Водя много тих живот в Лондон — никакви любовни истории или скандали, с които да се перча.

— Често те споменават редом с директора на театъра.

— Мистър Скот ми е приятел, нищо повече. — Посрещна смело погледа на баща си. — Театърът е истинската му любов и никоя друга страст не може да се сравни с нея.

— А за лорд Савидж? Майка ти мисли, че ти имаш някакви чувства към него.

Джулия отмести поглед, сбърчи чело.

— Имам — призна неохотно. — Но нищо няма да излезе от това. Той е твърде… безкомпромисен.

Едуард като че разбра нюансите в значението на думата. Погледна дъщеря си мълчаливо, със замислен поглед.

— Несъмнено ти още желаеш да заема мястото си като негова жена и да стана някой ден херцогиня — каза Джулия.

Сух смях се изтръгна от гърдите му.

— След като ти така ясно ми го показа през годините, изборът не е мой.

— Какво ще кажеш, ако анулирам брака? — попита тя. — Отново ли ще ме лишиш от наследство?

— Не — отвърна той след кратка пауза. — Ще се придържам към твоето решение, каквото и да е то.

Обзе я благодарност и тя протегна ръка към него. Стисна здраво пръстите му.

— Благодаря — изрече със сковано гърло. — Не знаеш какво означава това за мен!

 

За голямо облекчение на Джулия и Ива оздравяването на Едуард беше бавно, но сигурно, силите му се възвръщаха с всеки изминал ден. Джулия се подготвяше да се завърне в Бат и се радваше на новото начало в отношенията с нейното семейство. Държанието на Едуард към нея бе омекнало, господарският му маниер бе отстъпил място на търпимост и дори на нежност. Беше станал по-деликатен и с Ива, може би разбрал колко много дължи на предаността на жена си през всичките тези години…

В понеделник сутринта, когато бяха стегнати и последните й пътни чанти, Джулия влезе в стаята на баща си да се сбогува. Искаше да пристигне в Бат навреме за утрешната репетиция и представлението. За нейна изненада Едуард не беше сам. Той беше поканил един адвокат, работил за Харгейтови в продължение на години.

— Влез, Джулия — усмихна се Едуард. — Току-що привършихме една работа с мистър Бриджмън.

Като размени учтиви поздрави с адвоката, Джулия изчака той да напусне стаята, преди да се обърне към баща си с въпросителен поглед.

Изразът на Едуард беше сериозен, но в очите му гореше блясък на задоволство. Направи знак на Джулия да седне до него.

— Имам за теб подарък.

— О? — Джулия вложи в отговора си умишлена несериозност и дързост. Разположи се на стола до леглото. — Мога ли да се надявам, че отново си ме включил в завещанието?

— Да, възстанових предишните ти права. Но включих и нещо друго в уговорката. — Подаде й един пакет, снопче листи, увити в пергамент.

— Какво е това? — попита Джулия колебливо.

— Твоята свобода.

Тя взе внимателно пакета и го остави на скута си.

— Вътре е твоят брачен договор — каза Едуард. — Едновременно с това ще се разпоредя свещеникът, който изпълнява обредите, да заличи записаното в регистъра. За да няма и помен, че церемонията е била извършена някога.

Джулия мълчеше. Явно очакващ проява на благодарност, Едуард сви вежди неразбиращо.

— Е? Трябва да си доволна. Това е, което винаги си желала, нали?

— Това, което винаги съм желала, е преди всичко никога да не съм била омъжена по този начин — измърмори Джулия, опитвайки се да се отърси от смущението. Не беше сигурна как се чувства… може би като затворник, на когото тъмничарят най-безцеремонно е подхвърлил ключовете. Това беше дошло без никакво предупреждение, лишавайки я от възможността да се подготви.

— Не мога да го променя — отвърна баща й. — Мога обаче да се опитам да направя компенсация.

Той посвоему признаваше, че е допуснал грешка — и е направил най-доброто за възвръщане на онова, което й бе отнел. И беше прав: миналото не можеше да се промени. Но всеки от тях щеше да контролира бъдещето и щеше да има свободата да го оформи както желае. Като повдигна пакета до устните си, Джулия погледна баща си над ръба му и се усмихна.

Когато Едуард видя бръчиците край очите й, той се усмихна в отговор.

— Според теб, значи, съм постъпил правилно?

Тя свали пакета по-ниско и прокара пръсти по гладката му, суха повърхност.

— Ти ми даде възможността да определям сама своя път. Нищо не може да ме радва повече.

Баща й бавно поклати глава.

— Ти си необикновена жена, Джулия. Предполагам, че щеше да е по-лесно за всеки, ако приличаше повече на майка си.

— Но не приличам — отвърна Джулия и бледа усмивка изгря на устните й. — Аз съм като теб, татко.

 

Забавленията в Бат скоро започнаха да омръзват на Деймън. Покупките и развлеченията слабо го интересуваха, а още по-малко имаше нужда от минералните води и ободряващото им въздействие. Затова не вършеше нищо, просто очакваше Джулия да се завърне — занимание, което го отегчаваше и страшно го потискаше. В Лондон имаше напрегната работа, делови и лични дела, които изискваха незабавно да се заеме с тях, а тук, в Бат, просто си губеше времето.

Бе научил подробностите около заминаването на Джулия от Арлис, и знаеше, че тя ще се върне около вторник. Не че не можеше да я последва, но явно срещата с баща й щеше да е мъчителна и за двамата и се налагаше Джулия сама да се справи с положението.

На втория ден след заминаването й, като се връщаше от разходката до близкото село Уестън, Деймън откри с изненада, че брат му е пристигнал в къщата в Лора Плейс. Както винаги Уилям бе в обичайното си добро настроение, изтегнал се на кушетка в библиотеката с чаша бренди в ръка. Вдигна поглед, когато Деймън влезе в стаята, и се засмя радостно.

— Тренираш, а? — коментира Уилям, като забеляза здравия тен на бузите на брат си и усети лекия мирис на листа и есенен въздух, който се носеше от него. — Не ми казвай, че си изчерпал всички други възможности за хубаво прекарване на следобеда в Бат. Ако не можеш да измислиш нещо друго, намери си някоя привлекателна стара мома да си убиеш времето с нея — градът е пълен с такива. Старите моми са много подценявани. Намирам, че тяхната благодарност и готовност компенсират липсата на красота…

— Спести ми твоите теории за жените — каза кисело Деймън, наля си питие и седна в тежко кожено кресло.

Уилям приседна на кушетката и погледна добродушно Деймън.

— Как е жена ти, скъпи братко?

— Джулия е добре, доколкото зная. — Млъкна, после добави кратко: — Тя не е в Бат.

— О? — Уилям наведе глава. — И кога ще се върне?

— Най-вероятно във вторник. Не ми е казала.

Като видя мрачното изражение на брат си, Уилям избухна в неудържим кикот.

— Господи! — задъхваше се от смях той. — Каква ирония при десетките жени, които искат да те хванат на въдицата си, при лейди Аштън, която те преследва непрекъснато, единственото желание на Джулия е сякаш да избяга от теб.

— Продължавай да се смееш — изрече Деймън, но на намръщеното му лице се прокрадна насилена усмивка. — Някой ден тя ще види качествата ми в нова светлина.

— Познавам те добре и се досещам какъв е проблемът ти. Нека ти дам един съвет, братко…

— По-добре не го давай — каза Деймън, но Уилям продължи:

— Жените не търсят честност в мъжа. Те искат да бъдат очаровани, мамени, съблазнявани… и най-малко от всичко искат да са сигурни в някого. Жените обичат да играят. И преди да ме прекъснеш, помисли си — аз винаги съм притежавал онази жена, на която съм въртял номера.

Деймън се усмихна презрително.

— Кръчмарките и артистките са лесни завоевания, Уил.

Уилям изгуби наперения си вид, придоби леко обидено изражение.

— Е, и за теб не е било трудно да завладееш Джулия. Това, че си бил женен за нея, ти е дало известни предимства над съперниците!

Деймън не сваляше поглед от брат си. Независимо, че Уилям намираше за забавен този разговор, в изражението му се долавяше ясно различима следата от напрежение. Познаваше брат си достатъчно добре, за да бъде убеден, че Уилям крои нещо. И рязко промени темата.

— Защо дойде в Бат, Уил?

— Да видя „Моята лейди измамница“, Деймън. Не мога да се стърпя да не знам как завършва тази пиеса. — Усмихна се, но усмивката му бързо помръкна. — И… има и нещо друго.

— Очаквах го — каза сухо Деймън. — Да не си загазил пак?

— Не съвсем. Истината е… че всъщност ти си загазил и аз съм замесен в тази работа.

— Обясни.

Уилям отпи голяма глътка от питието си.

— Полин дойде в Лондон в моето жилище — изрече той направо. — Каза, че иска да се опознаем по-добре, за да станем скоро по-близки. Нямало причина да не станем „приятели“ и да се подкрепяме като брат и сестра.

— Какъв вид подкрепа желаеше тя?

— Не каза точно, но… като съдя по роклята, която бе облякла, и по начина, по който ме докосваше, мисля, че се опитваше да ме съблазни! Заклевам се, че не направих нищо, за да я поощря, Деймън, аз никога няма да навляза в твоя територия. За Бога, ние сме братя…

— Добре, добре — прекъсна го Деймън. — Кажи ми какво друго ти каза Полин.

— Тя ужасно ме ласкаеше и рече, че тя и аз имаме много общо помежду си и че аз ще бъда заинтригуван да открия колко много си приличаме. Естествено аз се престорих, че не разбирам и се постарах да я разкарам колкото може по-скоро… но не преди да ми каже, че е била самотна, когато си далеч от Лондон, и че се надява да потърси помощта ми, ако бъде необходимо.

Деймън изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Интересно — измърмори той. Информацията на Уилям беше потвърждение на очакванията му. Сега вече нямаше никакво съмнение. Полин не беше бременна. Единствената изненада беше, че е слязла твърде ниско, щом се опитва да съблазни собствения му брат. Но това имаше обяснение. Ако Полин успее да зачене дете от Уилям, семейната прилика ще бъде безспорна… и бидейки един от виновниците, Уилям никога няма да поиска да разкрие мръсната малка тайна, че наследникът на брат му е всъщност негово незаконнородено дете.

— Не се ли сърдиш? — попита Уилям с известно облекчение.

— Далече съм от това. — И Деймън повдигна чашата си за тост към брат си, а на лицето му блесна усмивка. — Благодаря ти Уил.

— За какво?

— Задето идваш при мен толкова бързо. И задето си се въздържал. Сигурен съм, че много мъже щяха да сметнат предложението на Полин за твърде съблазнително, за да могат да откажат.

— Моля — рече Уилям възмутено. — Дори аз имам стандарти.

— Понякога — изрази гласно мисълта си Деймън — аз наистина вярвам, че имам подкрепа в твое лице.

— Това означава ли, че съм ти се отплатил за случая със Сибил Уайвил?

— Почти — каза Деймън. — Стига да искаш да ми помогнеш в едно последно начинание, засягащо Полин.

Уилям се наведе напред, сините му очи играеха в очакване.

— Какво имаш предвид?

* * *

При завръщането на Джулия съставът и помощният персонал на „Моята лейди измамница“ се събра във вторник сутринта в „Нов театър“. За задоволство на всички репетицията премина гладко. Дори Лоугън, този неотстъпчив максималист, не можеше да скрие задоволството си. Той ги освободи рано, давайки им достатъчно време да си отдъхнат и да се подготвят за премиерата същата вечер.

Джулия не можеше да не забележи, че нещо се беше случило с Арлис по време на отсъствието й. В дребничката актриса искреше младежки плам. Докато Арлис чакаше зад кулисите да стъпи на сцената, тя си разменяше игриви погледи с Майкъл Фиске и флиртуваше неприкрито с него. Когато двамата бяха близо един до друг, въздухът пращеше от романтично напрежение.

Веднага след репетицията Джулия спря Арлис и я загледа с очакваща усмивка.

— Е? — попита тя. — Нещо е станало между теб и мистър Фиске, докато ме нямаше, и искам да чуя за това.

Лицето на Арлис изгря в самодоволна усмивка.

— Реших, че си права. Заслужавам да бъда с мъж, който ме цени. Той ме обича, Джесика! За Майкъл няма значение коя съм или какво съм извършила… А когато го попитах как може да бъде такъв, той каза, че ме е обикнал от първия миг, когато ме е видял. Можеш ли да повярваш, че един мъж ще ми каже такива неща?

— Разбира се, че мога — отговори Джулия с искрена възхита. — Ти заслужаваш да бъдеш обичана, Арлис. Щастлива съм, че най-после прояви благоразумие да избереш мъж, който няма да те използва. — Млъкна и погледна втренчено Арлис. — А какво става с твоето увлечение по мистър Скот?

— Напълно се изпари. — Арлис се наведе по-близо и прошепна заговорнически: — Право да ти кажа, мистър Скот е студен човек. Той няма да дари сърцето си никому. Погледът й падна на Майкъл Фиске, той натъкмяваше един елемент от декора и изражението й се просветли. — Този следобед Майкъл и аз ще отидем за покупки на сергиите за книги, а после ще се отбием в сладкарница да хапнем сладкиш с мед, подправен с джинджифил. Ела с нас, Джесика — видът ти подсказва, че имаш нужда от малко забавление.

Идеята да хвърлят по едно око на книгите беше наистина примамлива.

— Мисис Уентуърт, искам да разменя една дума с теб — намеси се в разговора по типичния си безцеремонен начин Лоугън, отвеждайки я настрана за поверителен разговор.

Арлис се усмихна и тръгна към Фиске, поклащайки апетитно бедра.

Джулия погледна Лоугън въпросително. Беше я изненадал по-рано същия ден с подчертано сдържания поздрав, като не си направи труд дори да попита как е здравето на баща й.

Яркото осветление в залата хвърляше огнени отблясъци върху червеникавата коса на Лоугън и придаваше на резките черти на лицето му още по-ъгловат вид.

— Как е баща ти? — попита той без предисловия.

— Значително по-добре, благодаря.

— А конфликтите между вас? Успяхте ли да ги разрешите? Неизвестно по каква причина тя се поколеба, преди да отговори, чувствайки, че темата е твърде интимна за такъв разговор. Но тя беше признала тайните си пред него и знаеше, че е надежден довереник.

— Да, всъщност. Баща ми, изглежда, съжалява за това, което е извършил. Изрази желание да направи компенсация. Дори ми даде средства за анулирането на брака, ако желая това.

Очите му се оживиха.

— И какво ще решиш?

Джулия мислеше да се срещне отново с Деймън и при тази мисъл сладка болка прониза цялото й същество.

— Не зная — отговори тя и сбърчи чело. — Част от мен желае да отиде при него и да му каже колко много го обичам и че той заслужава всякаква жертва… а друга част иска да се вкопчи здраво за театъра и да забрави всичко останало. Не съм предполагала, че такъв избор ще се окаже толкова труден.

— Има и други възможности — произнесе Лоугън със загадъчно изражение.

— Например?

— Може би ще говорим за тях някой ден. — И той се обърна и излезе.

Озадачена, Джулия направи крачка да го последва, но се отказа. От устните й се откъсна кратък смях. Съвсем типично за Лоугън — да подхвърли нещо тайнствено и да не го довърши. Той беше идеален актьор, който знае точно как да привлече вниманието на публиката и да го държи будно.

 

Като се движеше бавно сред откритите щандове за книги, Джулия вдъхваше с удоволствие аромата на свежия въздух, примесен с миризмата на кожа и праха по книгите. Едни томове бяха нови, други употребявани, но всички съдържаха примамливото обещание за нови светове, в които да се потопиш. Покупките й растяха, превърнаха се в солидна купчина книги, които заплашваха да се изплъзнат от ръцете й. Арлис и Майкъл проявяваха много по-слаб интерес към книгите, отколкото към самите себе си. Разменяха си коси погледи, шепнеха си многозначително.

Макар Джулия да бе решила, че е избрала достатъчно книги, още една с червени и златисти релефни корици привлече окото й и тя разтвори дебелия том. Като прегледа първите няколко страници, чу наблизо един познат глас. Заслуша се и погледна през воалетката си.

Сърцето й подскочи при вида на високия, мургав мъж, който се бе спрял няколко щанда встрани от нея. Деймън, рече си веднага тя… но това не беше нейният съпруг, а неговият брат, лорд Уилям. Той явно проявяваше слаб интерес към изобилието от книги.

— Имам по-добри идеи в главата, отколкото да се ровя в този прахоляк — промърмори недоволно той. — Малко ли са ти тия, братко?

Значи Деймън бе също тук! Погледът на Джулия се плъзна наоколо и веднага откри Деймън. Изглежда напрегнатият й поглед я беше издал, защото той се извърна с внезапно плавно движение и погледна право към нея. Блесналите му очи показаха, че я е познал. Джулия несъзнателно се обърна към масата с книги, а сърцето й биеше едва-едва в гърдите. Тя държеше тежката купчина томове до тялото си, чакаше с полузатворени очи и се питаше трескаво дали той ще я приближи.

След миг го усети зад себе си, дъхът му полюшваше воала, който се спускаше от тясната периферия на шапката. Зашепна й отблизо, като надви шума на тълпата около щандовете и мекотата на гласа му й напомни за интимните разговори, които водеха последната нощ, когато бяха заедно.

— Как мина посещението ти в Бъкингамшир?

Джулия искаше да се обърне към него, но краката й като че ли бяха сраснали в земята. Успя някак да овладее смущението си и пророни:

— Баща ми беше болен от треска. Заминах да го видя веднага щом получих вестта.

— Баща ти! — повтори той изненадано. — Предполагах, че става дума за лейди Харгейт…

— Не, тя всъщност е много добре. Грижи се за татко и сега той изглежда много по-добре. Постигнахме с него известно… примирие. — Джулия усети ръката му на рамото си. Той се опита да я обърне към себе си. Сияйните му сиви очи проникваха през воала, но изражението му беше някак далечно.

— Радвам се за теб — каза спокойно Деймън. — Ти чакаше това отдавна. Несъмнено е било облекчение и за двама ви.

— Да — потвърди Джулия и дъхът й замря, като се вгледа в него. Защо беше толкова смайващо привлекателен? Защо трябваше да изглежда сериозен и мрачен? Искаше й се да пусне товара от книги и да се устреми към едрите му, топли ръце, да ги притегли към тялото си. Тя го желаеше, жадуваше за него… а той не подсказваше с нищо, че изпитва същото. — Аз… съжалявам, че не ти съобщих за заминаването си, но имах твърде малко време…

— Няма значение — каза небрежно той и посегна към книгите в ръцете й. — Мога ли да ги взема от теб?

— Не, благодаря. — Отдръпна се на крачка назад, здраво стиснала товара си.

Деймън кимна кратко, сякаш очакваше отказа й.

— Искам да ти кажа нещо — продължи той след миг. — Довечера заминавам за Лондон. Има неща, които съм занемарил отдавна.

— О! — Джулия се усмихна безучастно, благодарна, че е с воал. Той не трябваше да види на лицето й никакъв признак на отчаянието, което струеше от всеки нерв и фибра. — Ще се видиш ли там с лейди Аштън? — Някакъв потаен дявол я накара да зададе неочаквания въпрос.

— Сигурно.

Резкият отговор изключваше по-нататъшен коментар. Обхвана я глождещо безпокойство. Какво ли ще се случи между Деймън и лейди Аштън? Може би той ще опита някакъв вид помирение. Полин, разбира се, ще се съгласи. Пламенно ще го приеме отново при себе си и ще започнат да градят планове за бъдещия си живот и за тяхното бебе.

В опита си да прогони натрапчивите образи от паметта си, Джулия попита спокойно:

— Ще се върнеш ли в Бат?

Той се поколеба, погледът му се спря на нейния.

— Това ли искаш ти?

Да, извика сърцето й, но тя бе скована от нерешителност. И го гледаше безмълвно.

— По дяволите! — измърмори той. — Какво искаш от мен, Джулия?

Преди да успее да отговори, тя чу наблизо бодрия глас на Арлис да звучи полуобвиняващо, полудразнещо:

— … изненадана, че още помните името ми, милорд… след като ми дадохте да разбера, че съм само един мимолетен ваш каприз.

За изненада на Джулия Уилям бе забелязал Арлис сред щандовете и без да губи време, бе я приближил. Уилям поглъщаше с очи дребната артистка, гледаше я похотливо, Арлис се държеше с дръзко предизвикателство, а Майкъл Фиске, настръхнал и мъжествен, приближаваше към двамата. По всичко личеше, че ще почне бой.

— Моля — изрече Джулия и инстинктивно погледна към Деймън, очакваща помощ, — не позволявай на брат си да предизвика неприятности.

Деймън изглеждаше равнодушен.

— Няма да се случи нищо, ако лекомислената ти малка приятелка не поощрява Уилям.

Джулия изруга тихо. Уилям и буйните му импулси щяха да разрушат всичко. Той щеше да успокои накърнената гордост чрез нахални предложения, а после щеше да я зареже отново, след като я прелъсти. И Майкъл Фиске няма да иска повече да се занимава с нея.

Уилям се ухили на Арлис, сините му очи искряха с неотразим чар.

— Разбира се, че съм запомнил името ти, сладка моя. Запомних го, както и още много други неща. Дойдох в Бат, защото ти ми липсваше, липсваше ми и твоето очарование.

Беше ясно, че Арлис няма да устои на такова дръзко ласкателство.

— Дошъл си в Бат само за да ме видиш? — попита предпазливо тя.

— Разбира се. Тук нищо друго не ме привлича.

Майкъл Фиске се включи в разговора, хвърляйки яростни погледи на съперника си, както красиво куче от смесена порода предизвиква излъскан чистокръвен екземпляр.

— Арлис сега е с мен. Махай се, не я притеснявай повече.

С развеселен вид Уилям се обърна към Арлис:

— Притеснявам ли те, сладурче?

Тя стоеше нерешително между двамата мъже, кичур от къдравите й коси подскачаше, като въртеше глава от единия към другия. Полека се приближи до Майкъл Фиске.

— Аз съм с мистър Фиске — прошепна тя с не съвсем убедителен тон. Това беше малка крачка, но тя беше предостатъчна за Фиске.

Използвал малкото поощрение, той притегли Арлис до себе си и залепи звучна целувка на устните й. Когато Арлис се разсмя на смелата му проява, Фиске я вдигна на ръце. Избухнаха женски писъци и несдържан кикот, които накараха всички да се обърнат и да загледат двойката.

— Гледайте какво става… — възмути се Уилям и тръгна да ги последва, но Деймън го възпря.

— Уил… намери си някое друго гълъбче, с което да се забавляваш.

Уилям се поколеба.

— Знаеш как обичам да предизвиквам — изрече замислено той.

— Остави това този път. — Причини достатъчно неприятности. Пък и заминаваш довечера с мен за Лондон… помниш ли?

Уилям въздъхна, но бързо си възвърна доброто настроение, хвърли лукав поглед към Джулия, а после към Деймън.

— Помни съвета ми — каза той и като намигна многозначително, си отиде.

Джулия се обърна към Деймън.

— Какъв беше съветът му?

— Каза ми, че жените обичат да бъдат очаровани и съблазнявани.

Тя възмутено присви устни.

— Брат ти има още много да учи за жените.

— Изглежда, че приятелите ти те изоставиха. Искаш ли да те придружа до някъде?

Джулия поклати глава.

— До странноприемницата ми е съвсем близо.

— Ти ме отблъскваш с едната ръка и ме викаш към себе си с другата. Някои биха помислили, че ме дразниш, мисис Уентуърт.

— Така ли мислиш за мен?

— Мисля, че си най-влудяващата жена, която съм познавал. — Погледът му я галеше, дори когато присмехулният му глас жегна ушите й. — Дай си сметка какво искаш, Джулия. Скоро. Търпението ми има граници. — И я остави сред щандовете с книги.

 

Въпреки съобщенията за лошия шанс на „Моята лейди измамница“ в Лондон, всяко място в „Нов театър“ бе продадено и салонът изпълнен до краен предел. Изглежда, всеки по-издигнат човек от Бат беше дошъл в залата, публиката бе обхваната от ентусиазъм в очакване пиесата да започне. Джулия излезе зад кулисите да чака за първата си поява и се усмихваше на окуражаването, което й засвидетелстваха другите артисти, като минаваха край нея в полумрака.

Тя направи усилие да се съсредоточи върху ролята, но беше трудно да не мисли за събитията от последните няколко дни. Те се въртяха около анулирането на брака й с Деймън, днешната среща с него; Да, Деймън беше прав, тя трябва час по-скоро да направи избора, дори и само заради собственото си спокойствие.

Въпреки неудобствата на професията си, тя обичаше този труд, обичаше вълнението, изпълнените с очакване погледи. Идеята да се откаже завинаги от сцената бе немислима. Но да не се среща повече с Деймън… о, това беше още по-лошо, да го види женен за друга, а нейният живот в самота ден подир ден… Това беше също толкова отблъскващо.

— Ти не мислиш за пиесата — чу глас зад гърба си и като погледна през рамо, видя Лоугън Скот.

— За хиляди други неща — призна тя. — Как позна?

— Толкова си напрегната, че раменете ти са се качили до ушите.

Джулия му направи гримаса и раздвижи рамене. Пое дълбоко дъх, задържа го за миг и го изпусна бавно. Когато погледна отново към Лоугън, той изглеждаше успокоен.

— Така е по-добре.

Джулия замислено погледна сцената, живописните очертания на декорите, излъскания под — те се виждаха едва-едва зад спуснатата завеса. Винаги бе обичала този момент малко преди започването на пиесата, с тръпката на очакването, обзела тялото й. Но по някаква причина сега това празнично чувство бе примесено с тъга. Усещаше се почти като малко момиче, отворило пакет с ярка опаковка и открило, че вътре няма нищо.

— Колко ли дълго ще трае животът ми на сцената — изрече тя неволно на глас въпроса, който я терзаеше. — Още десет години? Или може би двайсет?

Лоугън я огледа критично.

— Бих казал, че ще останеш дълго на сцената. С годините талантът ти ще узрява за други типове роли, ще става все по-многостранен.

Тъжна усмивка се разля по устните й.

— Питам се дали това ще ми бъде достатъчно.

— Ти си единствената, която може да отговори на този въпрос.

Двамата зачакаха мълчаливо завесата да се вдигне, да изчезне реалният живот и да започнат илюзиите.

Представлението започна, сменяха се сцени, костюми, публиката бе затаила дъх.

Джулия знаеше, че никога не е играла толкова добре с Лоугън, репликите между тях преливаха от чувство, изпълнени с искрящ хумор и копнеж. Джулия сякаш престана да съществува като самата себе си. В ума й нямаше друга мисъл, освен за пиесата, нямаше други чувства, освен тези, които претворяваше за публиката. Когато падна финалната завеса, тя знаеше, че е изпълнила очакванията на другите към себе си, бе дала всичко, на което е способна. Тържествуваща, тя се остави Лоугън да я издърпа пред тежката кадифена завеса, за да получи бурните аплодисменти и поздравления.

Лицето й пламтеше, когато направи поклон в отговор на овациите. Аплодисментите продължиха дълго, докато накрая тя тръгна към кулисата, за да се оттегли. Но Лоугън не желаеше да я остави, хвана ръката й и я поведе напред, когато възторжените викове се усилиха. Цветя и малки подаръци заваляха на сцената. Лоугън се наведе и взе една бяла роза, след което галантно й я подаде. Тя стисна пръсти около дългото стебло и се поклони още веднъж, преди да се скрие от очите на възхитените зрители.

Колегите й зад сцената избухнаха с поздравления и я накараха да наведе очи смутено. Камериерката й Бетси щеше да я съпроводи до гримьорната й.

— Има за вас кана лимонада — каза Бетси и я поведе към вратата, знаейки, че Джулия обича да прекарва няколко минути след представление насаме. — Веднага ще се върна да ви сваля костюма.

— Благодаря — отвърна Джулия и въздъхна облекчено от спокойствието и тишината на малката стая. Застана пред огледалото и започна да развързва предната част на дрехата си. Сега, когато оживлението от спектакъла отшумяваше, тя се почувства изтощена. Върху копринената рокля бяха избили потни петна, а гримът по лицето й бе избледнял и размазан.

Докато се взираше уморено в отражението си, тя долови някакво движение в стаята. Някой влизаше. Деймън! Не го очакваше тук тази вечер. Със сигурност нито се възхищаваше от пиесата, още по-малко пък изпитваше гордост от играта й лицето му пламтеше трескаво. Явно беше сърдит… и тя нямаше да избегне жилещия бич на неговия гняв.