Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (12)

Единадесета глава

Джулия не се възпротиви, когато той с две крачки се намери до нея и я притисна в огледалото. Едрата му ръка я хвана за рамото, а другата обхвана лицето й.

— Мислех, че заминаваш за Лондон тази вечер — успя да каже тя.

— Трябваше да те видя. Да видя удоволствието, което изпитваш, когато играеш. И да разбера колко много означава за теб то, както и за всеки друг в това проклето място.

Джулия поклати глава, смутена от неговия гняв. Пръстите му стегнаха челюстта й почти до болка.

— Ти трябва да избереш едно от двете, нали? — процеди той. — Няма да можеш да се откажеш от театъра. Кажи ми истината, Джулия.

— Не сега…

— Напротив, сега. Искам да чуя думите от теб, преди да замина.

— Как ще постъпиш, ако поискам от теб да пожертваш всичко за мен?

— Това ли е отговорът ти?

— Не съм изобщо сигурна какъв е въпросът — извика тя и се опита да се освободи.

— Искам те — прошепна той.

— Но само при определени условия.

— Да, при моите условия. Да приемеш името ми, да живееш в дома ми, да спиш в леглото ми всяка нощ. Искам да бъдеш моя без ограничения… всяка част от теб… всяка мисъл, всяка дума, която изричаш.

Джулия престана да се съпротивлява веднага щом усети устата му върху своята, топлината на неговите устни и език да й отнемат дъха. Изглежда той се опитваше да я покори с целувката си, да подчини самата й душа със силата на ревнивата си страст. Ръцете му бяха твърди, когато се обвиха около нея. Те грубо опипаха извивките на тялото й, а главата му, сведена над нея, накара нейната глава да се извие към него. Тя не искаше да откликва, но дивото се пробуди у нея и тя му се подчини с отчаян вопъл.

Ръцете й обвиха шията му, пръстите се вкопчиха в тъмната му коса. Деймън нетърпеливо обхвана хълбоците й, вдигна я високо срещу себе си.

— Ти си моя — изрече той досами устните й, а зъбите и леко наболата му брада се отъркаха в нежната й кожа. — Никога няма да се освободиш от мен, независимо какво вършиш.

Думите достигнаха до нея като отдалече, тя напрягаше отчаяно тяло срещу неговото, търсейки единствено удоволствието, което той можеше да й даде. Пръстите му се плъзнаха по корсажа й, дръпнаха краищата на плата и ги разтвориха широко, докато връзките увиснаха безсилно. Той смъкна ризата й надолу, потърси гърдите й. Топлите му пръсти обхванаха нежната й плът, погалиха зърната. Джулия изстена, готова за него, разтворила уста под неговата, притиснала гърди в ръцете му.

Той я наклони към тоалетната масичка и сниши глава до гърдите й, задвижи устни по твърдия им връх. Като се хвана за него, за да запази равновесие, Джулия разтвори бедра за бедрата му, а ръцете й се сключиха на неговия кръст. Бе хваната в капан между желанието и отказа, макар да знаеше, че близостта, за която толкова жадува, ще доведе до пълното й погубване.

— Моля те, спри — прошепна тя. — Моля те… Не искам това.

Деймън сякаш не я чу, вниманието му беше насочено върху узряващото обещание на нейното тяло, устата му се движеше жадно по кожата й. Тя го отблъсна отначало леко, а после с по-голяма сила, докато прегръдката се разтвори. Погледът му се взря в нейния, ръцете му посегнаха да задържат главата й неподвижна.

— Заминавам за Лондон — каза той хрипливо — и после ще се върна за теб.

— Не…

— Никога няма да те пусна. Никога, докато не ме погледнеш в очите и не ми кажеш, че не ме обичаш… че ще прекараш остатъка от живота си, без да имаш нужда от това… без да ме желаеш.

Устните му потрепериха, но тя не издаде звук. Вратата щракна, отвори се тихо и ги накара да се стреснат. Камериерката Бетси стоеше на прага с кошница дрехи.

— О! — възкликна тя с ококорени очи, като зърна посетителя на Джулия.

Деймън се изправи пред Джулия, за да я прикрие, а тя заоправя връзките на корсажа си.

— Извинете, мисис Уентуърт — измърмори камериерката й и веднага излезе. Вратата се затвори плътно зад нея.

Поруменяла, Джулия продължи усилието да оправи дрехите си, докато Деймън я наблюдаваше втренчено.

— Моля те, не се връщай за мен — промълви Джулия, избягвайки погледа му. — Не бива да те виждам известно време. Нужно ми е време да помисля.

— Смяташ, че ти трябва време да се убедиш, че нещата могат да бъдат отново каквито бяха, преди да се срещнем. Това няма да стане, Джулия. Ти никога няма да бъдеш същата… също и аз.

— Ще направиш невъзможно да играя на сцената. Няма да мога да се съсредоточа върху нищо.

— Ще се върна скоро — настоя той — и ще уредим нещата веднъж завинаги.

Джулия не мръдна, когато Деймън излезе. Облегна се на тоалетката за опора и въздъхна колебливо. Изглежда, накрая бе изгубила здравия контрол върху живота си, за разлика от времето след като напусна къщи. Замисли се за документите, които й даде баща й, ключа на нейната свобода. Ще има ли смелостта да ги използва? Мразеше сковаността, която я бе обзела, страхът да не изгуби Деймън беше почти толкова голям, колкото и страхът да му се отдаде.

Бавно се съблече, оставяйки костюма да падне на пода в купчина.

— Мисис Уентуърт? — долетя гласът на Бетси, придружен от плахо почукване.

— Да, влез.

Камериерката се беше изчервила от смущение.

— Извинявам се, задето преди ви обезпокоих, но не знаех…

— Няма абсолютно нищо — рече Джулия, без да влага чувство. — Помогни ми с дрехите.

Камериерката помогна на Джулия да се облече, закопча редицата копчета на гърба на зелената й копринена рокля. След като закрепи здраво косата на тила й, Джулия изми лицето си и се погледна в огледалото. Устните й бяха меки и подути, бузите пламтяха, а на шията личаха издайнически белези от брадата на Деймън. Джулия грижливо натъкми плисираната дантела на високото си деколте, за да прикрие следите. Спря, когато чу плътния глас на Лоугън Скот зад вратата на гримьорната.

— Мисис Уентуърт, искам да разменя няколко думи с теб.

Джулия даде знак на камериерката да го пусне вътре. Бетси пожела „лека нощ“ и ги остави сами.

— Доволен ли си от представлението тази вечер, — попита Джулия — или си дошъл да ме критикуваш?

Лоугън се усмихна.

— Ти надмина всички мои очаквания. Всички останали актьори, включително и аз, блестяхме с отразената ти светлина.

Щедрата похвала беше толкова неочаквана, че Джулия се смути. Усмихна се недоверчиво.

— Видях лорд Савидж да идва иззад кулисите — отбеляза Лоугън. — По израза на лицето му беше очевидно, че не се готви да те поздрави.

— Да, прав си. — Ръцете на Джулия стояха още на тоалетната масичка, побелели от напрежение, но отражението й в огледалото не подсказа с нищо какви бури бушуват в душата й.

Лоугън я погледна замислено и кимна кратко, сякаш беше достигнал до някакво решение.

— Ела с мен, Джулия. Искам да ти говоря за една идея, която ме занимава от известно време.

Тя се извърна към него, без да успее да прикрие изненадата си.

— Вече е късно.

— Ще те изпратя до странноприемницата към полунощ. — Широката му уста се изви в усмивка. — Имам предложение, което засяга бъдещето ти.

Джулия беше заинтригувана.

— Кажи ми.

— На по-спокойно място. — Лоугън я хвана леко за рамото и я отдалечи от тоалетката.

— Къде отиваме? — попита тя, докато вземаше в движение пелерината си.

— Домът ми е близо до реката.

Джулия го придружи без по-нататъшни въпроси. Питаше се защо той й позволява да види още едно от неговите жилища, да влезе още една крачка навътре в личния му свят, който пазеше така ревниво.

Като си пробиха път през тълпата, която чакаше пред театъра, взеха карета до една малка, елегантна вила, разположена сред гориста местност. Както лондонското жилище на Лоугън, и това носеше италианска атмосфера.

Седнала в гостната с чаша вино в ръка, Джулия си отпочиваше, облегнала гръб на тапицирания диван в стил ампир. Гледаше очакващо Лоугън. Той попипа няколко предмета, поставени артистично на масата с мраморна плоча отгоре, която заемаше пространството между два прозореца: китайска мейпингска ваза, зелена малахитова кутия, ебонитов часовник от времето на Луи XIV. Погледна я отстрани, прецени настроението й.

— Изглежда се готвиш за важен разговор — започна Джулия.

— Наистина — отговори той с обезоръжаваща откровеност. — Но преди да направя опита, кажи ми как стоят нещата между теб и лорд Савидж.

Джулия вдигна поглед към Лоугън с неловка усмивка.

— Мога ли да зная причината, поради която се интересуваш?

— Не искам да се меся във вашите отношения… във вашия брак.

— Няма да има истински брак — отвърна тя с монотонен, равен глас. — За мен е ясно, че и за двамата ще бъде по-добре, ако анулираме този фарс. За нещастие лорд Савидж не е съгласен… и е доста упорит, когато трябва да получи каквото желае.

— А той желае теб — каза спокойно Лоугън.

— Иска традиционна съпруга. — И Джулия отпи глътка вино. — Иска от мен да се превърна в лейди Савидж и да оставя в миналото Джесика Уентуърт.

— Това не е възможно. Поне не и за някого с твоя талант.

— Ако бях мъж — изрече с горчивина Джулия, — щях да имам всичко… работа, семейство, свобода да решавам нещата за себе си сама… И никой нямаше да ме упрекне. Но аз съм жена и независимо какво ще избера, ще бъда нещастна.

— За известно време, да. Но болката постепенно избледнява.

Лоугън беше толкова реалистичен, толкова спокоен, сякаш сърцето му беше обвито в стомана. Джулия не беше сигурна дали му завижда, или се плаши от студенината му.

— Ти спомена, че имаш предложение за мен — подсети го тя.

Той приближи дивана и се отпусна в другия край. Тонът му беше делови.

— През следващите няколко години смятам да направя някои промени в „Капитал“.

— О?

— Искам да превърна състава в най-известната актьорска трупа на света. Нуждая се от твоето участие в това.

— Поласкана съм, че имаш толкова високо мнение за моята работа.

— Аз никога не лаская никого, Джулия — особено хората, които уважавам. Ти вече си наясно, че си безценно имущество за трупата. Искам да ти предложа дял от печалбите на „Капитал“, за да осигуря присъствието ти.

Джулия мълчеше смаяна. Не беше чула някога Лоугън да е правил такова предложение на друг актьор.

— Ще направя всичко възможно да запазя вложението си в теб — продължи той — и да превърна един труден избор по-лек за приятел.

Тя наклони глава.

— Излиза, че ти ми предлагаш нещо като… партньорство в бизнеса?

— Може да се нарече и така. Но партньорството ще включва нещо повече от бизнес.

— Повече от бизнес? — Джулия го погледна втренчено. В израза му обаче нямаше нищо хищническо, което да говори за сексуални намерения. Какво можеше да означава това? Тя го погледна недоумяващо — изглеждаше невероятно, че води този разговор с Лоугън.

— Може би ще ми го обясниш по-ясно.

Лоугън разсеяно задърпа кичур от червеникавата си коса.

— Казах ти преди, че не вярвам в любовта. Но вярвам в приятелството — онова приятелство, което включва уважение и честност. Няма никога да се оженя по любов, но мога да реша да направя това от практични съображения.

— Да се ожениш? — повтори тя с изненада. — Да не искаш да намекнеш, че ти и аз… Аз пък никога няма да се омъжа за човек, когото не обичам.

— Защо не? — попита спокойно той. — Ще имаш всичките предимства на брака… закрила, другарство, общи интереси… и никакви отговорности. Никакви фалшиви обещания, никакво емоционално обвързване — само сигурност, че двама приятели могат да се предложат взаимно един на друг. Помисли си, Джулия. Двамата заедно ще можем да изградим актьорска трупа, каквато още светът не познава. Ние си подхождаме повече, отколкото предполагаш, и двамата съществуваме на ръба на обществото, което ни гледа надменно — и в същото време се нуждае от това, което можем да му предложим.

— Но необходимо ли е да се оженим?

— Като моя съпруга ти ще ме придружаваш на обществени мероприятия в Лондон, Париж и Рим. Ще посвещаваш колкото искаш от времето си на актьорство, ще избираш роли за себе си, ще разработваш пиеси за театъра… Не познавам друга жена, която е имала такова влияние в тази професия.

— Последното нещо, което очаквах, беше да получа друго предложение — каза Джулия смаяно.

— Има една важна разлика. Савидж иска да се ожени за теб, за да те запази изцяло за себе си. Аз ти предлагам да се омъжиш за мен, за да направя от нас двамата хора успели във финансово и артистично отношение.

Развълнувана, Джулия допи виното си и остави чашата настрана. Стана от мястото си и се заразхожда из стаята, като от време на време приглаждаше дългите ръкави на зелената си рокля.

— А какво ще ми кажеш за… спането заедно? — попита тя, без да го погледне. — И това ли ще бъде част от споразумението?

— Ако идеята е взаимно приемлива, не виждам защо да не влиза и това. В същото време обаче всеки от нас ще преследва индивидуалните си интереси. Аз не искам да те притежавам, Джулия. Не искам никаква права над теб — а и ти няма да имаш права над мен.

Като напрегна ума си, Джулия се обърна към Лоугън И го погледна прямо. Той се беше изтегнал на дивана и изглеждаше напълно спокоен, сякаш й беше предложил следобеден чай, а не брак.

— Защо на мен? — попита рязко Джулия. — Има десетки други жени, за които можеш да се ожениш, включително за дъщеря от някое титулувано семейство, която ще се зарадва, че ще има за съпруг мъж с твоите средства.

— Аз не искам да се обвързвам с жена от висшето общество. Искам някоя, с която да мога да споделям общи цели. Като актриса ти имаш потенциал, който превъзхожда всяка, която съм виждал досега. Като личност… аз те харесвам. Вярвам, че ще си пасваме добре. — Напрегнатите му сини очи се бяха устремили към бледото й лице. — Освен това — добави тихо той — то ще ти помогне да разрешиш твоята дилема, нали? Ако станеш моя жена, Савидж няма да те безпокои повече.

Джулия отмести поглед от сините му очи, защото те бяха станали стоманеносиви. Звукът на Деймъновия глас изпълни съзнанието й.

Ти си моя… Ти няма никога да се освободиш от мен, независимо какво ще направиш.

Ако тя не приеме закрилата на Лоугън, знаеше твърде добре, че няма да може да се съпротивлява на настойчивата страст на Деймън. Ще се оставя да бъде съблазнявана, уговаряна, убеждавана… и през целия си живот ще съжалява впоследствие. Тя обичаше Деймън, но не можеше да промени себе си в типа жена, която искаше той.

Беше изпълнена с опасения, но сред масата противоречия, из които газеше, като че ли нямаше друг избор. Когато заговори, гласът й прозвуча слаб и далечен:

— Аз… ще трябва да се погрижа за някои неща преди това.

— Разбира се. — В очите на Лоугън се появи блясък на задоволство. — Кога ще пожелаеш да уредя брачната церемония?

— Колкото може по-скоро — изрече твърдо Джулия. — Бих искала това да стане веднага.

Лоугън я приближи, неговите резки, но привлекателни черти се смекчиха загрижено.

— Джулия, ако искаш да промениш решението си…

— Не — прекъсна го тя и изправи рамене. — Това е правилното решение.

— Съгласен съм. — Протегна се и хвана ръцете й под раменете, стисна ги леко. — Ще видиш, че аз съм добър приятел, Джулия, след време ще се сработим добре.

Тя кимна и се усмихна, въпреки тежкото чувство, което я владееше, сякаш гранитен блок се беше вместил в гърдите й.

 

На другата сутрин Джулия получи бележка в странноприемница „Бат“ от старата си приятелка и учителка мисис Флорънс. Възрастната артистка беше дошла в града по здравословни причини и канеше Джулия да се срещнат на баните през модния утринен час и Джулия не се поколеба да се съгласи. Бяха минали няколко месеца, откак беше посетила възрастната жена в Лондон, въпреки факта, че живееха на една и съща улица. Времето има способността да минава твърде бързо и Джулия се чувстваше виновна, задето не се бе наканила да отиде да види приятелката си.

Когато пристигна на уреченото място, Джулия с радост отбеляза, че мисис Флорънс беше изпълнена с живот както винаги, изгубилата яркост червеникава коса беше подредена в елегантни спирали на тила, а лицето й излъчваше интелигентност. Тя се справяше с възрастта си изящно като мраморна статуя, леко засегната от времето и омекотена от него. Седнала на малка маса с чаша минерална вода пред себе си, мисис Флорънс слушаше музиката, изпълнявана наблизо от един струнен квартет. Веднага щом забеляза Джулия, очите й блеснаха.

— Мисис Флорънс! — възкликна Джулия.

— Мина доста време, откак не си ми се обаждала — изрече мисис Флорънс с приятелски упрек. — Накрая реших, че трябва да пътувам до Бат, за да те видя.

Джулия забърбори извинения и обяснения, усмихна се виновно.

— Бях много заета. Не можете да си представите…

— О, смятам, че мога — прекъсна я сухо мисис Флорънс. — Не съм толкова стара, че да не си спомням какви са изискванията към една популярна актриса. — Мисис Флорънс й отправи нежен поглед. — Можеш да вдигнеш воала си, дете. Няма да допусна никой твой почитател или мъж, обзет от любопитство, да те приближи.

Джулия я послуша и отметна воала върху малката си шапка, но убедена, че внезапно е създала интерес в цялото помещение и за погледите, които се задържаха върху нея. Две пълнички жени с възбудени лица веднага станаха и тръгнаха към масата й. Мисис Флорънс обаче стисна бастуна си, закачен за облегалото на стола, и го вдигна, за да ги пропъди.

— Друг път! — каза им тя решително. — Младата ми приятелка и аз имаме поверителен разговор.

Респектирани, те се върнаха обратно, а Джулия потисна възхитения си смях.

— Вие сте истинска тигрица, мисис Флорънс.

Възрастната жена махна с ръка.

— Благослових деня, в който можех най-сетне да бъда груба към хората, а те да ме извиняват поради възрастта ми. — Тя също се усмихна на Джулия. — Ти узряваш като прекрасна артистка, Джесика. Бях толкова радостна и горда да те видя снощи на сцената и да си мисля, че и аз може би съм допринесла малко за твоя успех.

— Аз дължа всичко на вас за съветите и напътствията ви, за вашето поощрение да играя в „Капитал“.

— Изглежда, си постигнала всичко, за което си мечтала — отбеляза мисис Флорънс с леко скептичен поглед. — Защо обаче не изглеждаш щастлива, скъпа?

— Помните ли разговора ни отпреди години, когато вие ми казахте, че не сте се омъжили за човека, когото обичате, защото той е искал да напуснете театъра? Намекнахте, че и аз може някой ден да се изправя пред същата дилема, но аз не ви повярвах.

— А сега ми вярваш — каза мисис Флорънс, веднага разбрала за какво става дума. — Не ми е приятно да призная това, Джесика. Не съм го желала на теб… то е много особена болка, нали?

Джулия кимна, внезапно изгубила способността да говори. В гърдите и гърлото почувства непоносима тежест.

— Предполагам, че той ти е предложил същото — отбеляза мисис Флорънс. — Какъв беше твоят отговор?

— Аз… прекратих нашите отношения. А после, миналата вечер, получих предложение от друг… от мистър Скот.

Мисис Флорънс изглеждаше заинтригувана.

— Той влюбен ли е в теб?

— Не, няма нищо такова. Той описа бъдещия ни брак като брак за удобство.

— О, разбирам — леко се изсмя мисис Флорънс. — Амбициите на твоя мистър Скот не знаят предели, нали? Ако напуснеш „Капитал“, ще има трудно за запълване вакантно място. А с теб като негова съпруга той ще изгради от актьорската си трупа нещо изключително… и ще осигури това, като се ожени за теб. Въпросът е дали искаш да пожертваш другия мъж — този, когото обичаш — заради професията си?

— Вие го направихте — подчерта Джулия.

Мисис Флорънс стисна носа си и отпи глътка горчива минерална вода.

— Но ти казах също, че съжалявах за постъпката си — каза тя и използва дантелена носна кърпа, за да попие влажните ъгли на устата си.

— Ако можехте да направите избора си отново…

— Не — прекъсна я деликатно, но решително мисис Флорънс. — След като се вземе някакво решение, не бива да се обръщаме назад. Продължавай в посоката, която си избрала, каквото и да стане, и си казвай, че всичко е за добро.

Джулия й хвърли умолителен поглед.

— Ако можехте да ме посъветвате, както сте правили толкова често преди…

— Ще ти дам всякакви съвети за актьорство, от които имаш нужда, но никога за личния ти живот. Не мога да взема такова решение вместо теб. И не ми се мисли дали бих постъпила по-различно. Миналото не може да се промени.

Джулия направи гримаса, като си помисли колко много се беше надявала мисис Флорънс да й каже как да постъпи.

— Има само едно нещо, в което съм сигурна — изрече тя тъжно. — По-сигурно е да следвам главата си, отколкото сърцето.

— Точно така. — По-възрастната жена я изгледа със смесица от веселие и съчувствие. — На всяка цена трябва да запазим своята сигурност, нали?

 

Уилям закрачи към гостната на своя апартамент с тераса на улица „Сейнт Джеймс“, където икономът му беше току-що въвел лейди Аштън. Не беше чудно, че Полин го посещаваше в този късен вечерен час. Веднага щом Уилям се върна в Лондон, той разгласи, че ще бъде за известно време в градското си жилище. В добавка беше намекнал тук и там, че се нуждае от женска компания. Като муха на мед Полин незабавно се озова в дома му.

Тя стоеше до прозореца и опитно излагаше на показ импозантния си силует. С отработено движение се извърна към Уилям с подобие на усмивка върху червените си устни. Беше поразително красива в кадифената рокля с цвят на червено бургундско вино, която се открояваше на фона на строгата обстановка в мъжката стая. Корсажът й беше изрязан много дълбоко и разкриваше малко повече от гладките й, бели гърди, отколкото налагаше добрият вкус. Но ефектът беше стимулиращ.

— Лейди Аштън… каква изненада! — измърмори Уилям, докато прекосяваше стаята.

— Лорд Уилям! — измърка тя, обвила пръсти около неговите. — Трябваше да те видя веднага. Надявам се, че нямаш нищо против посещението ми. Аз съм така ужасно разстроена.

Той се взря в лицето й с мнима загриженост.

— Но защо, лейди Аштън?

Неочаквано в тъмните й очи се появи влажен блясък.

— Може да ме наричаш Полин. Познаваме се доста отдавна, за да си го позволим.

— Полин — повтори послушно той. — Няма ли да седнеш?

Тя пусна ръцете му неохотно и отиде към дивана, седна и разстла полите си върху хлъзгавата дамаска.

— Питие? — предложи Уилям.

Когато тя кимна, той отиде да налее вино за двамата и седна в другия край на дивана. Полин задържа чашата с дългите си пръсти, нежно опипа столчето и ръба й.

— Надявам се, че не съм попречила на плановете ти за вечерта — каза тя, като го гледаше напрегнато.

— Не си ми попречила — увери я той.

— Изглеждаш самотен, клето момче. — Гласът й се смекчи до гърлен шепот. — И аз като теб съм самотна. — Положи глава на рамото му и го принуди да се размърда неловко.

— Лейди Аштън… Полин… моля те, не мисли, че съм равнодушен към теб, но за някой подозрителен човек тази ситуация би изглеждала доста компрометираща. Дължа на брат си известно чувство за вярност…

— Брат ти е причината, за да се чувствам разстроена — прекъсна го тя, оглаждайки плата на сакото на Уилям, преди да положи отново буза на рамото му. — Не понасям да се говори за това какво му се дължи, когато той очевидно съвсем не мисли какво дължи на мен. Не разчитам на никого в най-дълбоките си чувства, единствено на теб. Ти не можеш да бъдеш толкова безсърдечен, та да ме изгониш, нали?

Уилям пак се размърда неловко.

Не мога да се меся в отношенията между теб и Деймън…

— Аз не искам да се месиш — отвърна тя, а ръката й започна бавно да го гали по гърдите. — Това, което искам, е приятел. Твърде много ли е за теб, Уилям? Брат ти напоследък не беше много внимателен с мен. Можеш ли да си представиш какво е това за една жена в моето положение? Имам нужда от другарски отношения.

— Ти сигурно можеш да ги имаш с някой друг, не с мен.

— Никой не е готов да ми ги предложи както ти, Уилям.

— Но моя брат…

— Деймън го няма засега. Той не се интересува какво правя в негово отсъствие, стига само да съм му подръка, когато ме желае. Той няма никаква отговорност към мен… знаеш това. Хайде, Уилям, ти си светски човек. Няма нищо лошо двама приятели да прекарат насаме известно време.

Преди Уилям да отговори, тя се притисна в него и впи червените си устни в неговите. Малките й ръце зашетаха жадно по тялото му, а екзотичният й парфюм го обви в непроницаем облак.

— Полин! — извика той и се дръпна, когато тя хищно зарови пръсти между бедрата му.

— Всичко е наред — избърбори тя и придвижи тялото си върху неговото. — Няма да кажем на никого. Не си ли се питал какво ще бъде, ако си с мен, Уилям? Ще ти доставя удоволствие, надминаващо всичко, което можеш да си представиш. Не се тревожи за брат си. Ти сигурно го ревнуваш — всеки би проявил ревност на твое място. Той е първородният син, той разполага с всичките пари и влияние. Заслужаваш да вкусиш от това, което е имал той… и аз ще ти го дам. — Агресивно придърпа ръката му върху гърдите си. — Да, докосвай ме — измърка тя. — Докосвай ме навсякъде… отведи ме в спалнята си… о, Уилям…

Когато се уви около него, сянка премина по лицето на Полин и тежките й мигли леко се повдигнаха. Изведнъж очите й се разтвориха широко и тя пребледня от изненада, когато съзря Деймън, изправен пред тях. Очите му бяха студени, изражението му — твърдо като мрамор.

Напрежението растеше. Полин избута Уилям от себе си с решително движение. Задърпа корсажа си в безплоден опит да прикрие едрите си гърди. Погледът й се върна към Деймиън и гласът й затрепери, когато каза:

— Съжалявам, че видя това, мили. Сигурно те е заболяло много, че по-малкият ти брат се опитва да се възползва от мен.

Студена усмивка разтегна устните на Деймън.

— Аз чух всичко, Полин.

Уилям скочи от дивана и подръпна вратовръзката и сакото си с вид на оскърбен девственик.

— Питах се колко ли дълго ще изчакаш, преди да се покажеш — каза той и хвърли на Деймън смръщен поглед.

— Ти си планирал това? — запита Полин с нарастващ гняв, гледайки ту единия, ту другия. — Двамата сте се наговорили да ми скроите номер? — Изправи се пред Деймън със стиснати юмруци. На лицето й изби гневна червенина. — Нямате никаква почтеност! Няма да допусна да бъда манипулирана или измамена, мръснико!

Изведнъж Деймън избухна в гръмогласен смях.

— Ти не искаш да бъдеш манипулирана?

— Точно така. Задължен си ми за всички месеци, които прекарахме заедно, за употребата на моето тяло и начина, по който ме измами.

— Платих за употребата на твоето тяло твърде висока цена — осведоми я Деймън с весело пламъче в очите. — Колкото до това, че си измамена… трябва да ми го обясниш, защото не ми е съвсем ясно.

— Накара ме да повярвам, че ще поемеш отговорността за това бебе!

— Няма никакво бебе, колкото и да се опитваш да си го внушаваш.

— Аз действах за доброто и на двама ни — изрече буйно тя. — Ти знаеш, че сме добра двойка, Деймън. Знаеш, че съм най-добрата, която си имал досега и че ние сме точно един за друг…

— Зная, че ти смяташе да ми пробуташ копелето на брат ми — каза тихо Деймън. — Това беше майсторският ти удар, Полин, макар че той не е ласкателен нито за Уилям, нито за мен.

— Щях да успея. Сгреших само в това, че не прецених правилно колко е зависим той от теб. — Хвърли зъл поглед на Уилям. — Ти нямаш собствена воля, нали? — попита злобно тя. — Ще прекараш целия си живот в сянката на по-големия си брат…

— Достатъчно — каза Уилям и пристъпи напред да я хване за ръката. — Проклет да бъда, ако позволя да ме оскърбяват под собствения ми покрив. — Той я изхвърли от стаята.

— Слава Богу, най-сетне се отървах от нея — каза Деймън, като се отпусна на един стол и протегна крака.

Уилям се усмихна на израза на облекчение върху лицето на брат си. Отиде до бюфета и наля две брендита.

— Предполагам, че възнамеряваш веднага да съобщиш новината на Джулия.

— Да — макар че това няма да разреши проблемите между нас.

— Какви проблеми може да имаш сега?

Като се намръщи, Демън взе от Уилям предложената му напитка.

— Последния път, когато видях баща ни, той ми каза, че нито една жена няма да бъде достатъчно пуритански настроена, за да ми угоди. И беше прав. Казах ясно на Джулия, че искам от нея да изиграе една друга роля… да бъде прилично зависима и предана съпруга.

— Не виждам какво е лошото в това.

Деймън наведе глава и въздъхна тихо.

— Джулия не е като другите жени, които съм срещал. За нещастие нещата, които я правят единствена, са и най-големите пречки за един спокоен брак между нас.

— Ти искаш да напусне театъра завинаги — по-скоро констатира, отколкото попита Уилям.

— Не виждам никакъв друг начин. Бога ми, не мога да живея с мисълта, че жена ми се перчи на сцената пред хиляди хора. Опитах се да си го представя… — Деймън млъкна и потърка слепоочията си. — Не мога — каза той дрезгаво. — Но не мога и да престана да я желая.

— Може би след време това ще избледнее — рече Уилям в усилието си да бъде дипломатичен. — Има други жени на света, не по-малко красиви и съвършени от Джулия — и те биха подскочили при възможността да пожертват каквото е необходимо, за да се омъжат за бъдещия херцог на Лийдс.

— Аз не искам никоя друга.

— Ти с твоите изисквания — Уилям поклати глава и се ухили. — Винаги избираш по-сложното. Благодарен съм на Бога, че съм мъж с прости вкусове. Уверявам те, моите кръчмарки и лекомислени жени никога не ми създават проблемите, които имаш ти.

Деймън се прибра в лондонското си жилище с намерение да тръгне за Бат на сутринта след добра нощна почивка. Но бе събуден в предутринните часове от иконома си, който почука с тиха настойчивост на вратата на спалнята.

— Какво има? — измърмори Деймън.

Вратата се отвори съвсем малко.

— Извинете, милорд, но един от лакеите в Уорикшир ви носи писмо. Въпросът бил много спешен. Реших, че трябва да го узнаете незабавно.

Деймън разклати глава, за да проясни мозъка си.

— Какво да узная?

Влязъл в спалнята с лампа в ръка, икономът остави лампата на нощната масичка и подаде запечатано писмо на Деймън.

Като примигваше на жълтата светлина, Деймън счупи восъчния печат и бързо прегледа писмото. То беше от лекаря на баща му.

— По дяволите! — изруга тихо Деймън и за негова изненада пергаментовият лист затрепери в ръката му.

Икономът отклони погледа си, макар че на лицето му се четеше негласно разбиране.

— Да уведомим ли брат ви, Ваша Светлост?

 

След едноседмично възторжено посрещане на представленията на „Моята лейди измамница“, успехът на пиесата се разчу в цяла Англия. Театри от Бристол до Йорк шумно изявиха желанието си да бъдат включени в турнето на актьорите от „Капитал“. Критиката нарече ролята на Кристин, изпълнявана от Джесика Уентуърт, една от най-характерните й роли.

Джулия смяташе за ироничен факта, че успехът, за който бе мечтала, се оказа далеч по-малко удовлетворяващ, отколкото бе очаквала. Чувстваше, че живее само в светлините на сцената, а всеки миг извън нея изглеждаше скучен и безинтересен. Сега тя разбираше точно какво чувства Лоугън. Тъй като тя беше пожертвала всичко ценно в живота си, илюзиите на сцената бяха единственото, което й оставаше.

Лоугън бе предложил на Джулия грандиозна сватба, но мисълта за това изпълваше Джулия с безпокойство. Тя го помоли вместо това да уреди интимна церемония и да пазят плановете си в тайна. Още не беше готова да даде обяснения или да се изправи пред изненадата на приятели и семейство, когато научат за решението й да се омъжи за Лоугън. Тъй като не беше сантиментален, Лоугън се съгласи. В същото време Джулия се консултира с един адвокат, който потвърди всичко казано от баща й. Съвсем скоро Деймън щеше да получи писмото, с което го приканваха да върне зестрата й.

След предпоследното изпълнение на пиесата в Бат Джулия седеше в гримьорната си и отстраняваше грима от лицето си. Печално се взираше в огледалото и се питаше как да премахне вцепенението, което чувстваше вътре в себе си.

— Джесика! — Арлис нахълта в гримьорната без предупреждение, лицето й сияеше от възбуда. — Трябваше да те видя веднага. Ти ще бъдеш първата, която ще узнае.

Джулия се обърна към нея с бледа усмивка.

— Първата, която ще узнае какво?

Усмивката на Арлис стана, стеснителна и тя протегна ръка.

— Майкъл току-що ми даде това.

Все още, без да става, Джулия се наведе и погледна безименния пръст на Арлис, върху който блестеше диамант на тясна златна халка.

— О, Господи! — възкликна тя и погледна приятелката си. — Това означава ли…

— Да! — потвърди просияла Арлис.

— То е много скоро, така ли?

— Може да изглежда така за другите, но не и за мен. Майкъл е единственият мъж, който винаги ще ме обича така и аз го обичам по същия начин. — Арлис погледна гордо пръстена и наклони ръката си, за да го види как блести. — Нали е хубав?

— Чудесен е — увери я Джулия.

— Той ми даде и това. — Арлис показа половината от една счупена сребърна монета. — Традиция е в семейството на Фиске да се чупи монета при годеж. Майкъл ще пази другата половина. Не е ли романтично?

Като взе монетата от приятелката си, Джулия се вгледа внимателно в нея и се усмихна едновременно с горчивина и нежност.

— Ти си много щастлива, Арлис. Рядко нещо е да можеш да се омъжиш за човек, когото обичаш.

Арлис се вгледа втренчено в приятелката си.

— Какво има, Джесика? Имаш ли проблеми с твоя любим? С лорд Савидж?

— Той не е мой любим. Аз… — Джулия се поколеба и внимателно подбра думите си. — Убедих се, че връзката ни е приключила.

— Не разбирам защо. Той е хубавец, богат и, изглежда, е кавалер…

— Реших, че нямам бъдеще с него.

— Дори да е вярно това, защо поне не се насладиш на връзката, докато продължава?

— Защото ще… — Джулия изведнъж млъкна, знаейки, че ще бъде крайно неразумно да довери нещо на Арлис, след като искаше да го пази в тайна. Но почувства желание да го сподели с някого. Неизговорените думи сякаш пърлеха устните й.

— Какво е то? — попита Арлис, загрижено смръщена. — Можеш да ми кажеш, Джесика.

Джулия наведе глава и се загледа в скута си.

— Ще се омъжа за мистър Скот.

Арлис ококори очи.

— Не мога да повярвам. Защо, по дяволите, искаш да направиш това?

Джулия успя само да повдигне рамене в отговор.

— Ти не го обичаш — продължи Арлис. — Всеки вижда това финансови проблеми ли имаш? Или го правиш за кариерата си?

— Не, то… просто изглежда най-добрият избор за мен.

— Допускаш грешка — изрече Арлис категорично. — Ти не подхождаш на мистър Скот. Кога възнамеряваш да се омъжиш за него?

Вдругиден.

— Слава Богу, има още време да отмениш сватбата.

Джулия беше мислила, че като сподели с някоя приятелка за решението си, това може да облекчи депресията й и тежестта, която чувства в себе си. Надеждите й обаче намаляха бързо, като разбра, че никакво съчувствие и добронамерени възражения няма да облекчат положението.

— Не мога да направя това — отвърна тя тихо и върна половинката от сребърната монета на Арлис. Взе влажна кърпа и си изтри страните, премахвайки последните останки от ружа, а трескавият й ум препускаше от една мисъл към друга.

— О, Джесика… ти не си бременна, нали?

Джулия поклати глава и гърлото й се сви при прилива на чувство.

— Не, не, няма нищо такова. Причината е само, че не мога да имам мъжа, когото желая поради твърде много причини за обяснение. И тъй като животът ми с него е невъзможен, трябва да се омъжа за мистър Скот.

— Н-но — заекна Арлис, — ти си тази, която винаги ми е казвала да си избера мъж по любов, а не по друга причина! Кажи ми тогава…

— Обмислила съм всяка своя дума — отговори Джулия с леко пресипнал глас. — За жалост не всички се сбъдват.

— Трябва да има нещо, с което да ти помогна.

Джулия се пресегна да докосне ръката на приятелката си и й се усмихна предано, а очите й изведнъж проблеснаха.

— Не — въздъхна тя. — Все пак ти благодаря, Арлис. Ти си мила приятелка и аз съм щастлива, че те имам.

Арлис не отговори, а на лицето й се прокрадна замислено изражение.

 

Погребението на херцога на Лийдс будеше недоумение — то беше посетено само от няколко роднини и близки приятели. Деймън трудно можеше да разбере, че баща му най-сетне почива в покой, че са приключили безкрайните му спорове, провали и забавления. Като гледаше напрегнатото лице на брат си, Деймън си помисли, че Уилям изпитва явно същата смесица от тъга и смущение.

След като ковчегът бе спуснат в студената есенна земя и калните лопати заизсипваха пръст върху лъскавата дървена повърхност на ковчега, опечалените се върнаха в замъка да хапнат и пийнат. Деймън и Уилям вървяха с бавни крачки, в мълчание.

Вятърът рошеше косата на Деймън, а той се взираше напрегнато в сиво-зеления пейзаж край тях. Познатата гледка на замъка му вливаше спокойствие и внезапно изпита гордост, че благодарение на неговите усилия имението бе запазено за семейството. Фредерик почти бе изгубил всичко за Савиджови. Ала въпреки егоистичните прищевки и пагубни навици нямаше и следа на удовлетворение от смъртта му. Деймън знаеше, че баща му ще му липсва… всъщност той вече чувстваше това.

— Татко преживя много хубави мигове, нали? — произнесе Уилям. — Правеше каквото си иска и пращаше по дяволите последствията. Ако не е предвиден за рая, обзалагам се, че ще примами стария Луцифер за една голяма игра на карти — сигурно вече го е направил.

Деймън почти се усмихна, като си представи картината.

— Аз приличам твърде много на него — продължи Уилям тъжно. — И ще свърша точно като него, сам и ликуващ от миналите си безпътства, ще се опитвам да пощипвам прислужничките, когато минават покрай мен…

— Няма да го правиш — увери го Деймън. — Аз няма да позволя това.

Уилям въздъхна дълбоко.

— Досега си направил твърде малко, за да ме спреш. Аз трябва да се реализирам Деймън. Трябва да правя нещо друго, край на преследването на леки жени, край на безумното пилеене на пари за пиене, облекло и коне.

— Не си единственият, който трябва да се промени.

Като чу суровия тон на брат си, Уилям го погледна изненадан.

— Сигурно нямаш предвид себе си? Ти си добросъвестен, разумен. Нямаш лоши навици…

— Аз съм дяволски арогантен. Искам всичко да става точно така, както предварително съм решил.

— Винаги съм си обяснявал това отчасти с обстоятелството, че си по-големият. Някои го смятат за добродетел.

— Джулия не е от тях.

— Е, тя не е обичайният тип жена, нали? — Уилям спря поглед на замъка пред тях, величествените му контури и големи каменни сводове се отразяваха в сребърното езеро под него. — Можеш ли да си я представиш да живее толкова далеч, отделена от забавленията в Лондон?

Деймън всъщност си представяше, че това е възможно. Не беше трудно да види Джулия в съзнанието си как язди с него през хълмовете и горите, които обграждаха имението, а русата й коса се развява, разрошена от вятъра… или като домакиня на танцова вечер в големия салон… стройната й фигура се осветява от масивните канделабри… или как се любят на огромното легло в източната спалня, а после се събуждат заедно при изгрева на слънцето.

Умът на Деймън още бе изпълнен с образа на Джулия, когато той и Уилям влязоха в замъка. Като минаха през тълпата, изпълнила приемната и трапезарията, те се упътиха към библиотеката, тук ги очакваше мистър Арчибалд Лейн. Лейн беше адвокат, когото Деймън използваше от години за надзираване на работите му. Макар в известна степен скромен в маниерите и вида си, Лейн бе рядко интелигентен. Той беше малко по-възрастен от Деймън, но оредяващата му коса и очилата му придаваха вид на улегнал човек на солидна възраст.

— Милорд… тоест, Ваша Светлост… — избъбри Лейн, като пое ръката на Деймън за здрависване. — Надявам се всичко да е в ред с вас. С други думи, добре, както се очаква.

Деймън кимна и предложи на адвоката питие, което той отказа.

— Предполагам, че няма да има изненади в завещанието на баща ми — отбеляза Деймън и кимна към подредената купчина книжа на близкото бюро.

— Нищо, което да изглежда извън обикновеното, Ваша Светлост. — Обаче, преди да се заемем с това, има нещо друго… — Израз на неловкост се появи на тясното лице на Лейн. — Неотдавна аз получих копие от писмо, отнасящо се до мисис Уентуърт и обстоятелствата около вашия, хм… брак.

Деймън го гледаше с интерес.

— Изглежда, брачният съюз е бил невалиден от самото начало — продължи адвокатът. — Той трябва да бъде смятан за годеж, който не се е състоял. Като такъв лорд Харгейт е поискал връщането на зестрата, заплатена на Савиджови.

Деймън поклати глава, като напразно се опитваше да разбере казаното от Лейн.

— Според Харгейт дъщеря му Джулия ще смята, че и двамата сте свободни от днес нататък от всички задължения, произхождащи от този недействителен брак.

— Трябва да говоря с нея — чу се Деймън да изрича. Джулия искаше да ликвидира всякаква надежда за връзка между тях. Той трябва да я убеди в противното. — По дяволите… тя е моя жена. — Макар да знаеше, че това всъщност не е вярно, Деймън не можеше да мисли за нея по друг начин. Обичаше я… нуждаеше се от нея.

— Ваша Светлост — каза адвокатът, — вие нямате съпруга. И по всички закони на страната не сте и имали.

Вие нямате съпруга. Думите прозвъняха в ушите на Деймън тихо, но замайващо със своята сила. Вие нямате съпруга… Уилям избра този момент, за да се намеси.

— Деймън… това може би е пръстът на съдбата, който ти подсказва да започнеш ново начало. Баща ни почина и ти сега си напълно свободен. Нямаш основание да не се насладиш на нещата в живота, от които винаги си се отказвал.

— След всичкото това време… — продължи Деймън. — След всичките години на напразни усилия да я открия, тя отива при най-близкия адвокат и подава писмо като това. За Бога, като я достигна…

— Трябва да благодариш на Джулия — пресече го Уилям. — Според мен тя е извършила разумна постъпка. Ясно е, че не си подхождате и тя е достатъчно умна да го разбере… — Гласът му замря.

— Не знаеш, по дяволите, какво говориш! — озъби му се Деймън.

— Ти си прав, аз не съм — каза бързо Уилям. — Има моменти, в които устата ми, изглежда, работи, независимо от ума ми… и това е дяволски неудобно. Отивам горе. — И без да губи време, той напусна стаята, след като хвърли предупредителен поглед на адвоката, от който Лейн размърда неспокойно крака.

— Ваша Светлост, ако желаете, мога да се върна по време, което е удобно за вас, за да разискваме работите на баща ви…

— Вървете — каза Деймън.

— Да, Ваша Светлост. — Адвокатът изчезна още по-бързо и от Уилям.

Деймън не можеше да проумее постъпката на Джулия. Намери се седнал на бюрото с напитка в едната ръка и бутилка бренди в другата. Лекият огън на алкохола започна да топи хладната буца в стомаха му.

Джулия не го желае, не желае и живота, който й предлага. Искаше му се тя да е тук в този момент, да бъде удобна мишена за ироничните му думи, които да й подхвърли. Тя беше глупачка, щом предпочита живот на сцената пред този на херцогиня. Сигурно всеки ще й каже това… и тя самата може би го знае, въпреки че настоява да продължи проклетата си кариера.

Мисли за отмъщение напираха в главата му. Искаше му се да я удуши, да я набие, та тя да приеме това, което иска той… но тя никога нямаше да отстъпи пред него. Беше твърде упорита, за да го направи. Може би трябва да си намери някоя миловидна, изчервяваща се дъщеря на благородник за жена и да я води навсякъде, където Джулия непременно ще я види. Той ще накара Джулия да ревнува, ще се перчи с хубавата си млада жена пред нея, докато Джулия се изяде от завист и съжаления. Ще я накара да повярва, че мнимият брак не е означавал нищо за него, че се смята за щастливо освободен от нея.

Деймън си наля още една чаша и я пресуши в търсене на забрава. Горчивината поотслабна и той загледа книжата пред себе си, докато думите и буквите им заприличаха на безпорядъчни, неразгадаеми знаци. Гласът на Джулия звучеше в главата му.

Ти ще искаш от мен да се откажа от всичко, което съм постигнала, всичко, от което се нуждая, за да бъда щастлива…

Ако стана твоя съпруга, ще ме оставиш ли да ходя, където си искам, да правя каквото ми е приятно, без да задаваш въпроси или да ми отправяш упреци?

Не се връщай при мен.

И спомена за сардоничния въпрос на Лоугън Скот, от който го болеше дори сега. Можеш ли да й дадеш всичко, каквото поиска?

Мислеше за Джулия във всичките й образи. Не бе срещал жена, която да е толкова очарователна. За пръв път започна да разбира, че да я затвори в позлатена клетка, както бе решил, ще бъде непоносимо за нея.

— Деймън? — Резкият глас на Уилям го изтръгна от унеса. Дойде без покана в библиотеката и хвърли запечатана бележка на бюрото. — Това току-що пристигна от Бат.

Деймън се вгледа в писмото, без да посегне за него.

— От Джулия ли е?

— Колкото и да е странно, писмото, изглежда, е от приятелката й Арлис Бари. Реших да ти го донеса, преди да си се напил толкова, че да не можеш да го прочетеш.

— Вече съм пиян — избъбри Деймън и надигна отново чашата. — Ти го прочети.

— Много добре — каза весело Уилям, — въпреки че знаеш как мразя да надничам в чужди работи. — Като разчупи восъчния печат, той прегледа внимателно писмото. Веселият израз в очите му помръкна и спря изпитателен поглед на брат си.

— Какво пише нашата мис Бари? — попита Деймън мрачно.

Уилям се почеса по тила и поклати глава със съмнение.

— Като имам предвид сегашното ти състояние, по-добре ще е да обсъдим по-късно въпроса.

— Кажи ми, дявол да те вземе!

— Много добре. Мис Бари пише, че макар да не е нейна работа да се меси, тя се чувства задължена да те уведоми, че е научила от Джесика Уентуърт за намерението й да се омъжи за Лоугън Скот… утре.

Уилям се сепна, когато чашата с бренди на Деймън се разби в стената зад него, обсипвайки всичко с кехлибарени капки и парченца кристал.

— Какво смяташ да правиш? — попита Уилям предпазливо.

— Заминавам за Бат.

— Мисля, че трябва да дойда с теб.

— Стой тук.

— Деймън, не съм те виждал в това състояние никога преди и това много ме плаши… — Но преди последната дума да се отрони от устните на Уилям, брат му напусна стаята с решителни крачки.