Лайза Клейпас
Ще те открия някой ден (13)

Дванадесета глава

Тази вечер по време на представлението Джулия се чувстваше далеч оттук. Може би защото щеше да се омъжи на другия ден за Лоугън Скот и да свърже бъдещето си с неговото в траен, макар и безличен съюз. Съзнанието й се задържаше на този факт, дори когато изричаше репликите си, смееше се и плачеше на сцената.

Досега Деймън сигурно бе получил писмото. Какво ли е казал? Как ли се е почувствал? Питаше се какво ще стане при следващата им среща, когато му се представи като съпруга на Лоугън Скот. Така ще бъде по-добре и за двамата, каза си тя… но разумните основания не облекчаваха болката и тъгата, които чувстваше отвътре.

Пиесата завърши с продължителни аплодисменти, а актьорите с поклони се отплащаха за бурното одобрение. Когато Лоугън най-сетне я отведе от сцената, Джулия подръпна влажния си от пот корсаж и въздъхна с облекчение.

Лоугън я обгърна с преценяващ поглед.

— Изглеждаш малко неспокойна. Почини си добре тази нощ — посъветва я той, знаейки, че колегите й ще се опитат да я склонят да отиде с тях на вечеря. — Ще се погрижим за нашата церемония утре сутрин, преди да заминем за Бристол.

Джулия успя да се усмихне слабо.

— Още турнета, още представления… това не прилича много на меден месец, нали?

Той я погледна така, сякаш тази мисъл не му беше хрумвала досега.

— Би ли искала да имаме меден месец?

За частица от секундата тя беше изкушена да каже „да“. Искаше да посети някое екзотично място, където да се отпусне и да си позволи да забрави всичко, макар и за малко. Но идеята да отиде някъде само с Лоугън й действаше потискащо. Освен това той нямаше да е съгласен да прекъсне плана за турнето каквато и да е причината, пък и следеше отблизо реконструкцията на театър „Капитал“.

— Не — прошепна Джулия. — Сега не е време за това. Може би някой ден…

— В Рим — обеща той. — Или в Гърция. Ще отидем на празненствата в Атина и ще гледаме пиеси в театър на открито.

Джулия се усмихна и се запъти към гримьорната си. Разминаваше се с тълпи от хора, без да забелязва, когото и да било.

— Мисис Уентуърт? — чу тя нисък глас до себе си.

Беше един от сценичните работници. Той и още един мъж стояха от двете й страни, притиснати от хората около тях.

— Да — каза с неудоволствие Джулия. — Тук е много шумно, нали? — Изчака, докато намери възможност да продължи и после се отдалечи. За нейна изненада те продължиха в същата посока, следвайки я отблизо. Неловко чувство пропълзя в нея, тя ускори крачки.

Но преди да прекрачи прага, бе хваната изотзад, писъкът й бе заглушен от памучна кърпа, натикана в устата й, а ръцете й извити назад. Обзе я ужас. Тя се загърчи в напразни усилия да се освободи, когато й метнаха една пелерина с качулка, за да скрие лицето й. Двамата мъже я понесоха с бързи крачки, стискаха здраво ръцете й и я държаха изправена.

— Извинявайте, мисис Уентуърт — избъбри единият от тях, — но отвън чака един господин, който ни плати да ви отнесем до него. Казва, че иска само да поговори с вас за няколко минути… Това не е чак толкова много, нали?

Вцепенена от страх, Джулия виждаше как минават през задната част на театъра, а после я метнаха в чакащата отвън карета. Качулката й пречеше да вижда всичко. Тя стоеше безпомощна, с вързани ръце, заклещена между седалката и облегалката й. Дишаше тежко, мъчително. В каретата цареше тишина. Тя потегли с килване и се отдалечи от театъра.

Пот течеше на ледени капки по шията й и се спускаше между гърдите. Тъкмо си помисли, че е сама в каретата, усети някой да се приближава до нея. Свила се от страх, тя наведе глава, когато една ръка хвана качулката и я дръпна назад, за да открие лицето й. Тя погледна с изумени очи. Пред нея стоеше съпругът й — бившият съпруг, — лорд Савидж.

Първата й реакция беше изблик на гняв, но той бързо замря, когато се вгледа в мъжа си. Усети как лицето й побелява под ивиците грим. Никога не беше виждала Деймън такъв — рошав и вонящ на бренди.

Той й заговори като заваляше думите.

— Добър вечер, мисис Уентуърт. Толкова е любезно от ваша страна да ми отделите час-два от ценното си време. — Горещите му пръсти приближиха брадичката й и я погалиха. Джулия дръпна главата си назад и се взря в него, като мълчаливо го подкани той да извади кърпата от устата й.

— Не — поклати глава той, прочел мислите й. — Не искам да чуя какво имаш да ми кажеш. Ти много ясно ме отряза и се съгласи да се омъжиш за Скот. Да, зная за това… Би трябвало да постъпваш по-умно, а не да доверяваш тайните си на Арлис.

Свали пелерината от раменете й и спря поглед открито на тялото й, върху хълмчетата на гърдите.

— Успя ли вече да го направиш свой любовник? — попита Деймън. — Нямаш вид на задоволена жена… Това не е видът, който имаше, след като те любих аз. Доставиха ли ти удоволствие ръцете му върху теб, устата му върху твоята? Какво е да легнеш с мъж, когото не обичаш?

Джулия искаше да поклати глава в отказ, но остана упорито неподвижна, с очи, приковани в мрачното му лице. Проклет да е, задето си позволява да постъпи така с нея, егоистичният негодник! Търсел е отмъщение… искал е да й изкара ангелите от страх. Имаше нещо различно във вида му тази вечер, грубост, която заличаваше красотата му, правеше го да прилича на сатир. Явно, бе способен на всичко… като ранен звяр, който изпитва удоволствие, когато наранява всички наред, за да си отмъсти за болката.

— Той не те обича — каза Деймън. — И аз нямаше да те обичам, ако можех да си го наложа. Но ще направя всичко да избия мислите за теб от главата си… за твоето лице, за твоето сладко тяло…

Докосна гърдите й, отпърво леко, а после сключи пръсти около издутата заобленост и стисна, от което Джулия издаде тих вопъл на болка. — Това е мое — продължи той, а дъхът му облъхна лицето й и шията. — Ти още си моя жена. Това няма никога да се промени. Никой божи или човешки закон не може да те отнеме от мен.

Оскърбена, Джулия се опита да се отдръпне, но той я прикова към седалката. Мислите се завъртяха в главата й, когато той се наведе над тялото й с неразбираемо мърморене, а устните му търсеха шията й, ръцете му я милваха несръчно, но със страст. Тя затвори очи и се помъчи да се пребори със собствения си отклик, ала нищо не можеше да спре внезапния трепет на нервите, набъбването на зърната й срещу дланите му, препускащият пулс. Тя се опиваше от познатата миризма, от мекото докосване на неговата коса до бузата й, когато устата му се спускаше от шията й към вдлъбнатинката на гърдите.

Деймън пиеше солената следа по кожата й, а дъхът му гореше като пара влажния път, по който вървеше устата му. При звука на слабия й ропот той се вгледа в нея победоносно. Джулия знаеше, че нейното лице пламти и сърцето й тупти в ушите, че признаците на възбудата й са явни. Деймън грубо издърпа кърпата от устата й и впи устни в нейните.

Джулия се дръпна рязко.

— Развържи ръцете ми — каза тя задъхано.

— Не и преди да сме разрешили някои въпроси.

— Не мога да разисквам нищо, когато си пиян.

— Не съм пиян — но съм пил. То беше единственото нещо, което ме държеше здравомислещ по пътя за Лондон.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя. — Да ме отвлечеш? Да осуетиш по някакъв начин сватбата? Няма смисъл, само ще забавиш неизбежното.

— Смятам да те погубя за всеки друг мъж. — Ръцете му докоснаха леко нежната шия. — Ти може да избереш него, но никога няма да имаш това, което аз мога да ти дам.

— Искаш сега да ме изнасилиш? — попита Джулия студено, пренебрегнала пламтящия ответ на тялото си при неговото докосване.

— Няма да бъде изнасилване. Господи, какъв егоизъм!

— Ще ме накараш да съжалявам за всичко, което се е случило между нас.

— Можеш да съжаляваш. Ще съжаляваш, като разбереш какво е да бъдеш обичана от някого, като легнеш в леглото до мъж, който не дава пет пари за нищо, освен за своята професия.

— Аз искам точно това. И не съм спала с Лоугън — нашият брак ще бъде брак за удобство.

Деймън изсумтя в отговор.

— И това ще стане накрая. Ти си твърде красива за него, за да не те желае. Но ти ще се пробудиш до него, желаейки мен.

— Мислиш ли, че не зная това? — попита тя и гласът й изведнъж пресекна. — Мислиш ли, че ми е лесно да приема предложението за брак без любов, вместо да остана при мъжа, когото аз…

Думите й замряха, но Деймън използва веднага недовършеното изречение.

— Мъжът, който какво! Кажи го, Джулия. Ти ми дължиш това.

Тя стисна треперещите си устни и се вгледа в него с блестящи очи.

Дъхът му замря, когато я погледна.

— За Бога, ще те накарам да го признаеш, преди да свърши нощта.

— Каква полза ще има? — попита тя и една сълза се отрони от окото й и се плъзна по бузата.

Деймън прокара палец по мократа следа.

— Искам да чуя думите. Искам да зная, че разбираш какво вършиш. — Лицето му беше много близо до нейното, разрошената му черна коса беше паднала на челото, очите му бяха зачервени. Той се пресегна и развърза ръцете й.

— Зная какво искаш — изрече грубо той. — Това, от което се боиш най-много… да бъдеш обичана от мъж, да му се отдадеш без остатък. Но ти си твърде уплашена да ми се довериш. Мислиш, че ще използвам чувствата ти срещу теб, както баща ти е сторил с майка ти.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита Джулия, като се гърчеше до него, за да се освободи. — Ти трябва да имаш всичко по твой начин, за твое удобство, независимо какво трябва да пожертвам аз, за да ти угодя!

— Няма да се наложи.

И двамата притихнаха, сплетени като борци в схватка. Каретата спря и Деймън извлече Джулия от нея въпреки протестите й. Бяха пристигнали пред дома на Савидж в Лора Плейс. Двама смутени лакеи се опитваха да изпълняват задълженията си, докато техният господар вкарваше очевидно съпротивляващата се жена в жилището си. Джулия помисли да извика на помощ домашните прислужници, но Деймън я възпря:

— Не се опитвай. Те няма да ти помогнат.

Джулия продължи да се съпротивлява, когато той я повлече към стълбите, докато накрая спря и я метна през рамо. Накрая стигнаха спалнята му, мебелирана с масивно легло, покрито с яркосин балдахин. Като остави Джулия на дюшека, Деймън отиде до вратата и я заключи. Обърна се към нея и пусна ключа на постлания с килим под.

Джулия се изтърколи от леглото с вдървени мускули, обидена от тази безцеремонност.

— По този начин ли си се справял с лейди Аштън? Защото, уверявам те, при мене няма да мине.

— Аз прекратих връзката си с Полин. Тя не е бременна. Не може да има претенции към мен.

Джулия не пожела да покаже никаква реакция към новината, въпреки че сърцето й подскочи радостно.

— Каква ирония — каза тя. — Лишаваш се едновременно от съпруга и от любовница.

— Радвам се, че не се оженихме.

— Защо? — попита тя.

Деймън свали сакото си. Пусна го на пода и се зае да разкопчава ризата си.

— Сега сме само двамата с теб. Миналото не е вече между нас и всичко, замислено от родителите ни, приключи.

— Каза ли на баща си за писмото? — попита Джулия, която още не беше се наканила да каже на семейството си за извършеното от нея.

Странно, застинало изражение преобрази лицето му.

— Не — отговори късо. — Той почина.

— Какво? — попита Джулия изумена, без да осъзнава напълно смисъла на думите му. — О! — изрече тихо тя. — Затова ти не се върна в Бат. Из… извинявай…

Деймън я прекъсна с нетърпеливо повдигане на рамене, явно не желаеше да говори по въпроса.

— Беше болен отдавна.

Състрадание и съжаление, любов и вина се смесиха в душата на Джулия. Ако знаеше, тя нямаше да изпрати писмото по времето, когато херцогът вече е умирал.

— Предполагам, че не съм избрала добре времето… — започна тя разкаяно.

— Не ми е необходимо състраданието ти. — Деймън издърпа ризата си от панталона. Белият лен се разтвори и откри стегнатите мускули на корема. — Искам да се съблечеш и да легнеш в леглото.

Устата на Джулия пресъхна, тя усещаше бясното пулсиране на кръвта във вените си.

— Не можеш да искаш това.

— Желаеш ли да ти помогна?

— Да не си полудял? — каза тя. Гласът й беше сдържан, въпреки лекото задъхване.

— Нищо не ми пречи да стана такъв. — Макар Деймън да изви сардонично устни, Джулия разбра уплашена, че той говори сериозно. — Такъв съм от момента, в който те срещнах — продължи Деймън. — Питам се защо не се влюбих в някоя друга… в жена, която ще мечтае за живота, който й предлагам. Но аз никога не съм имал право на избор.

Обичах те дълго преди да разбера, че си моя съпруга. Като установих, че ти си Джулия Харгейт, това ми се стори щастливо съвпадение, което никога не съм очаквал. Надявах се то да те привърже към мен… но както ти спомена веднъж, бракът не е бил никога действителен. Не можех да те държа в обета, който си била задължена да спазваш от дете. Но ти беше решена да наложиш своето разбиране, аз — моето. Боя се, че никой от нас не е твърде опитен в изкуството на компромиса. И никой не можа да принуди другия да промени позицията си. Така че… остава ми само едно желание. За пръв път в живота си искам да те любя и чувам как признаваш, че ме обичаш.

Гледаха се един друг, потънали в море от страст и отчаяние, без надежда. И в тази напрегната тишина откъм стълбите проехтя заплашителен мъжки глас. Прислугата се опитваше да го разубеди, но той настояваше за нещо, без да се съобразява.

— Савидж! Искам да зная къде, по дяволите, е Джесика! Ти, проклети страхливецо… Искам да я видя веднага!

Джулия застина. Господи, та това беше гласът на Лоугън, но тя никога не беше го чувала да вика така, освен когато играе на сцената. Изглежда беше вбесен. С поглед все още прикован в Деймън тя извика с напрегнат, но овладян глас:

— Аз съм добре, Лоугън.

Гласът му се чу по-отблизо, явно изкачваше стълбите:

— Къде си?

Джулия погледна Деймън, който не мръдна. Очевидно възможността да срещне разярения Лоугън Скот ни най-малко не го тревожеше.

— Аз съм в апартамента вдясно от стълбището — отговори тя. Предпазливо се придвижи към ключа, който блестеше на килима, като се питаше дали Деймън ще й попречи да отключи вратата. Но преди да стигне до ключа, вратата се разтресе от страшен тътен, последва втори и пантите изскърцаха тревожно. Още два опустошителни удара и вратата зейна.

Лоугън застана до отворената врата. Изглеждаше ужасно — мрачен, с разрошена коса и разкривено лице. Бързо огледа стаята: раздърпаните дрехи на Джулия, сакото на пода, ключа, разкопчаната риза на Деймън. Презрителна усмивка разтегна устните му.

— Ще те науча да стоиш далеч от нея, само почакай.

Мрачно удоволствие хвърли зловеща сянка на лицето на Деймън.

— Тя още не е твоя.

— Аз съм съвсем добре — каза Джулия на Лоугън, останала без дъх от омразата, изпълнила стаята. — Моля те, отведи ме оттук и ще решим това по-късно като зрели хора…

— Единственото място, където ще отидеш, е в леглото ми — изрече Деймън прегракнало. — След като изхвърля годеника ти от дома ми.

Това беше очевидно последната капка в чашата на търпението на Лоугън. Той скочи напред със светкавична бързина, замахна в широка дъга с едрия си юмрук и го стовари върху лицето на Деймън.

— Не — извика Джулия и се спусна да ги раздели, после спря, когато Деймън изведнъж се нахвърли срещу противника си. Двамата мъже се биеха яростно, нанасяха си удари въпреки виковете на младата жена да спрат. Деймън изтласка Лоугън няколко крачки назад и двамата се загледаха убийствено.

Джулия приближи Лоугън и сложи възпираща ръка на гърдите му. Той сведе поглед към нея, а ноздрите му се издуваха при всяко вдишване.

— Моля те — изрече кротко тя, — това не е необходимо.

— Тръгвай сега с мен — процеди Лоугън.

Джулия понечи да го последва, но нещо в нея се възпротиви на тази мисъл. Можа само да каже със запъване:

— Аз… н-не мога.

— След всичко, което той ти направи? — попита рязко Лоугън. — Един от сценичните работници е видял как те отвличат зад кулисите. Веднага разбрах, че това е работа на Савидж. Бог ми е свидетел, че не се изненадах от постъпката му. — Хвана я за раменете, пръстите му се впиха в нежната й плът. — Той вярва, че те притежава, Джулия. Напусни го още сега и да свърши тази ужасна бъркотия.

Тя наведе очи. Не можеше да гледа повече лицето му.

— Още не — каза полугласно. — Нещата не са уредени. Моля те, опитай се да разбереш.

— О, разбирам — отвърна хладно Лоугън. Джулия усети как пръстите му се разхлабват около китката й. — Да те чакам ли долу?

— Не, но… Благодаря ти, че дойде тук. — За мен е много важно, че пожела да ме защитиш.

— Ако можех да те защитя и от самата теб — изрече той с иронична нотка в гласа. — Като си размени злобни погледи с Деймън, Лоугън се обърна и напусна стаята.

Джулия обърна лице към Деймън. Лицето му явно показваше, че няма какво да й каже.

— Върви си — каза той и избърса с ръкава на ризата си окървавения си нос.

Устата й се сви от силно раздразнение. Като отиде до умивалника, тя намери една ленена хавлиена кърпа и я накваси с вода от порцелановата кана. Деймън седна на края на леглото и дръпна главата си назад, когато Джулия се опита да избърше лицето му.

— Може би носът ти е счупен? — попита Джулия и се опита да избърше кръвта от горната му устна.

— Не — възпря я той и взе кърпата от ръцете й. — Можеш да престанеш да играеш ролята на услужлив ангел. Нямам нужда от теб.

Джулия поклати бавно глава.

— Нуждая се от теб — каза тя тихо.

Деймън не помръдна, но тя усети как се стягат мускулите му.

Той се бореше мълчаливо с останките на ревността. Лудостта, която го бе завладяла, откак откри, че тя възнамерява да стане съпруга на Лоугън Скот, започна да се оттича по малко.

Ръката й лежеше нежно на бузата му, синьо-зелените й очи бяха изпълнени с чувство, което накара сърцето му да се свие болезнено. Толкова силно я желаеше, че се задушаваше от тази мисъл, искаше я сега, веднага, завинаги. Имаше още много неизказани думи, болезнено нужни обяснения, въпроси за разрешаване… Но той пренебрегна всички тях и протегна ръце към Джулия с движение, което я изненада.

Тя не се възпротиви, когато той покри устните й със своите, целувайки я жадно. Устните й се разтвориха, ръцете й се плъзнаха под отворената му риза, дланите й спряха на гърба му. Колко нощи бе мечтал той за тази Джулия, нежна и податлива, притисната в него.

Деймън я обърна, опря гърба й в дюшека, а косите й се разпиляха зад главата в златист поток. Като се наведе над нея, той зацелува шията й, премина и на гърдите. Зърната й се втвърдиха и тя издаде тих звук, когато Деймън я захапа леко през корсажа.

Изглеждаше невероятно, че Джулия не се съпротивляваше, начина, по който тя приемаше неговите докосвания… Той разбра, че тази нощ тя ще му позволи всичко, което желае той, и сърцето му заби бясно. С несигурни пръсти развърза корсажа й, свали го от раменете й и го смъкна до кръста. Тя вдигна бедра и му помогна да съблече напълно костюма й, оставайки само по долно ленено бельо. С леко движение тя се изправи на колене и свали през главата ризата си, разкривайки съблазнителните извивки и сенки на своето тяло. Деймън докосна нежната закръгленост на едрата й гърда, прокара ръка по напрегнатия връх. Като вдигна поглед към сияйното лице На Джулия, видя нежност, която го разтопи.

— Направи това, което обеща — каза тя с притихнал глас. — Люби ме тази нощ… и нека ти разкрия колко много те обичам.

— А на сутринта? — не се сдържа да я попита той.

Тя се усмихна, сякаш въпросът беше глупав, и се наведе напред да целуне устните му.

— Изгаси лампите — прошепна тя.

Тялото на Джулия изглеждаше призрачно в дрезгавината, гладко и сребристо. Копринената лъскавина на чорапите й и ръбовете на жартиерите бяха всичко, което остана да я покрива. Деймън свали дрехите си и се сниши върху дюшека, а усещанията му закръжаха във вихър, когато привлече голото й тяло към себе си, пламък подпали всичко, до което се допираше кожата им.

Нежните ръце на Джулия се придвижиха по гърба му и по бедрата, върнаха се на кръста му. Сега тя беше по-смела от друг път, устата и пръстите й действаха влудяващо — палава нимфа, решила да го измъчва.

Деймън се възпря да я вземе веднага, искаше удоволствието да продължи по-дълго. Откопча един от жартиерите и смъкна чорапа й, като целуваше всеки милиметър от розовата кожа, проби си път и към вътрешната страна на бедрото, отиде към свода на стъпалото й. Джулия протегна и другия си крак, сладострастно изви пръстите си, обути в копринения чорап. Деймън свали и другия чорап, накара я да се гърчи при гъделичкащото усещане на устата му зад коляното й. После я обърна под себе си.

— Кажи ми — изрече повелително той, заровил глава в меката й коса.

Джулия отвори очи и той съзря палавия блясък, който се опитваше да скрие пълната й наслада.

— Какво да ти кажа?

— Това, което обеща да ми кажеш.

— По-късно — отвърна тя, хвана члена му в ръка и го пъхна между бедрата си. Деймън се възпротиви, искаше да чуе думите, които тя криеше. Джулия изкусно се извиваше, шепнеше еротични обещания, стискаше стройните си бедра около него. Неволен смях се изтръгна от гърлото му. Той я зацелува, предизвикан от бързото й дишане, трепета, обзел я цялата.

— Вземи ме сега — промълви тя, останала без дъх. — Сега, сега…

— Обичаш ли ме? — попита той, галейки корема й.

— Да — простена най-сетне Джулия и разтвори бедра. — Не ме карай да чакам повече. — Тя изгори лицето му със заплахи и молби, докато накрая той отстъпи, пъхна пръсти в нея и ги задвижи ритмично, което бързо я доведе до освобождение. Изви се нагоре и достигна оргазма със стенание и безкрайни тръпки.

Дълго след това клепките й трепкаха, тя отговаряше на неговите целувки, устните й пареха. Той отпусна бедра върху нейните и телата им се сляха в тласък, който изтръгна от нея стон на удоволствие. Влезе в нея с дълги и бавни движения, а тя притиска гърба и бедрата му, за да го притегли по-навътре в себе си. Хванал китките й в ръка, той ги изви над главата й и я прикова здраво върху дюшека.

Джулия усети устата му на шията си, устните, по които трептяха неизговорени думи. Ръцете му се задвижиха от гърдите й, достигнаха меката гънка, там, където се съединяваха. Точно когато си мислеше, че ще припадне, усещанията се разляха в нея, разтопиха я. Тя потрепери буйно, а бедрата й се издигнаха нагоре да приемат от него освободилия се поток от сладострастие и копнеж.

Когато разумът се върна отново, Джулия се усмихна сънено, а той погали нежната й кожа.

— Харесва ми да бъда отвличана — прошепна тя и притегли ръката му на кръста си, а после нагоре към гърдите.

— Не знаех какво друго да направя. Не бях на себе си от сутринта. — Пръстите му загалиха зърното й в леки кръгове. — Джулия… ще се омъжиш ли утре за Скот?

— Какво друго бих могла да сторя?

Ръката на Деймън покри гърдата й и той почувства бързите удари на сърцето й. Замълча за дълго и тя помисли, че той няма да й отговори.

— Ожени се за мен — произнесе той прегракнало. — Този път наистина.

Джулия затвори очи и пое дъх на пресекулки.

— А твоите условия?

— Няма условия. Не искам да те заставям да напуснеш театъра.

— А ако близките ти се присмиват, задето си се оженил за известна артистка? — попита тихо тя.

— Да вървят по дяволите!

Нима всичко се беше решило?! Той я обичаше толкова, че правеше най-големия компромис! Тя никога не би могла да си представи, че Деймън, най-гордият и взискателен мъж, когото познаваше, ще загърби собствените си желания заради нейните.

— Аз пък ще намаля ангажиментите ми в театъра — каза колебливо Джулия. — Ще избирам само роли, които ме интересуват най-много… и ще престана да ходя на турнета.

— Скот ще позволи ли това?

— Ще трябва да се съгласи, ако иска да остана в „Капитал“.

— Кариерата ти няма да бъде същата.

— Вече няма значение, щом ще имам теб.

Той леко я обърна към себе си. Макар Джулия да преливаше от надежди и щастие, на лицето на Деймън не се появи ответната усмивка.

— Аз ще искам деца, Джулия. — Гласът му беше нисък и дрезгав, измъчваха го куп въпроси.

— Да, и аз ще искам. — Повдигна безпомощно рамене. — Не зная как ще успеем да го направим, но… ще намерим начин. Сигурно няма да е лесно.

— По-лесно ще е, отколкото да живеем разделени.

Джулия кимна и леко го целуна.

— Ами чувствата ти към Скот? — попита Деймън, когато устните им се разделиха.

— Между нас няма любов. Той ще разбере защо не мога да се омъжа за него. Освен това никога не съм искала да бъда съпруга на друг, освен на теб.

— Добре. Защото аз съм бил твой съпруг твърде дълго, за да мога да си представя нещо друго.

Тя се усмихна и погали гърдите му.

— Колко е странно, че и двамата искахме да бъдем свободни един от друг толкова дълго… и точно когато сме свободни, искаме отново да сме заедно.

— Тогава ще вземеш пак пръстена, който ти подарих.

— Пръстена и всичко, което върви с него.

Деймън я хвана за ръката и я притисна толкова силно, че тя притвори очи. Допря дланта й до устните си и я целуна горещо. Не можеше да открие думите, които да й каже… Любов и радост се бяха смесили в него… страх, че това е сън и че жената до него е илюзия, породена от самотата и копнежа, които го съпътстваха през целия му досегашен живот.

Джулия промуши ръка под главата му, притегли го отново върху себе си, подкани го за целувка и му я върна, без да се въздържа.

 

Когато Лоугън прие Джулия във вилата си в Бат рано на следващата сутрин, лицето му не изразяваше нищо, само една лека бръчка разделяше рижите му вежди. Огледа с любопитство лицето й, забеляза руменината на бузите и блясъка на щастие в очите.

— Добро утро — поздрави тя сковано.

Той кимна, разбрал начаса, че тази сутрин няма да има бракосъчетание. Плановете, които бяха изградили рухваха.

Седнал с Джулия в гостната, Лоугън изглеждаше спокоен, когато един прислужник наля кафе в позлатени порцеланови чашки и им го поднесе.

— Ти допускаш грешка — каза сухо той.

Усмивка се появи върху устните на младата жена.

— Може би. Омъжването ми за Деймън може да се окаже пагубно. Но няма никога да си простя, ако не опитам.

— Желая ти щастие.

— Няма ли да ме възпреш? Няма ли да изтъкнеш всички разумни причини, поради които този брак няма да просъществува и да ми кажеш…

— Ти вече знаеш мнението ми за брака по любов. Единствената ми грижа е как твоите действия ще засегнат театралната трупа. Очевидно нещата ще трябва да се променят.

— Да — потвърди Джулия, опитвайки се да подражава на деловия му тон. — Бих желала да остана като артистка в „Капитал“. Но няма да мога да правя турнета… и ще трябва да огранича броя на пиесите, в които ще участвам.

— Можеш да останеш в „Капитал“ колкото желаеш. Само един глупак би отказал да има актриса като теб в трупата си.

— Благодаря ти.

— Желаех нещо повече от това — продължи той рязко. — Ти тепърва има да гониш върховете на сцената. Можеш да бъдеш най-аплодираната актриса в страната…

— Вместо това ще бъда щастлива — прекъсна го Джулия. — Всичките аплодисменти и успех на света няма да ме спасят от самотата. Искам да бъда обичана, искам да се смея и да имам деца… Искам повече от измисления живот, който водя в театъра.

— Сигурна ли си, че Савидж ще ти позволи да продължиш в „Капитал“?

— О, да. — На лицето й се появи палава усмивка. — Може да не му харесва, но е съгласен с моята кариера заради това, че ще бъда негова съпруга. — Отпи от кафето, като гледаше Лоугън над ръба на чашката си, и усмивката й стана печална. — Ти ме мислиш за глупачка, пали? Не можеш да си представиш никакъв компромис, който би те отдалечил от театъра.

— Да, не мога — отговори спокойно Лоугън и за пръв път в сините му очи се появи приятелски блясък. — Но не те смятам за глупачка. В известен смисъл дори ти завиждам. И не ме питай защо — Господ знае, че не мога да го обясня дори на себе си.