Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихреният танцьор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wind Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 108 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Ирис Йохансен. Вихреният танцьор

ИК „Ирис“, 1993

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Седем дни по-късно Лион се завърна в Мандара.

Санчия, която се препичаше на следобедното слънце на балкона, видя Таброн да се приближава по криволичещата улица. Погледът й се премести от жребеца към конника… От прекомерния изблик на чувства, който я обзе, й се зави свят. Не можеше да е радост. Моля те, милостиви Боже, не биваше да е радост! Трябваше да е облекчение от това, че Лион не е станал жертва на Каприно.

Лион вдигна глава и я съзря. Той обузда Таброн, докато неразгадаемият му поглед дълго време не се откъсваше от нея.

— Нося ти подарък. — С движение на главата си посочи към някого зад себе си. — Един Господ знае какво си намерила у него. Той е също толкова вироглав, колкото мулето. Не ме остави нито да хапна, нито да почина, докато не му обещах да го доведа при теб.

Погледът й се стрелна към дребната фигурка върху гърба на мулето, което Лион водеше подире си.

— Пиеро? — прошепна тя, извън себе си от радост. — Пиеро! — Тя мигом скочи, изтича надолу по стълбището и изхвръкна от къщата. Когато стигна до градинската порта, Пиеро се въртеше като пумпал върху гърба на малкото муле и не можеше да слезе.

— Стой мирно — каза Лион, като скочи на земята. — Не съм бъхтил толкова път дотук, за да си разбиеш сега своенравния череп върху плочника. — Той вдигна Пиеро от седлото и го сложи до себе си. — Каква полза от един подарък, ако е счупен?

Пиеро се хвърли в прегръдките на Санчия и я притисна с всички сили.

— Санчия, искам да остана при теб. — С необуздана решителност той прибави: — И ще остана.

— Не казвах ли, че е своенравен? Ще се залепи за теб като репей. — Гледката на двамата накара Лион да се усмихне. — Така, както се беше залепил за мулето през целия път от Флоренция дотук.

— Пиеро… — Сълзите течаха като река по бузите на Санчия, когато галеше русолявата коса на малчугана. Тя притегли малкото здраво тяло на Пиеро по-плътно към себе си и погледна Лион. — Защо?

— Ти го обичаш. Не е ли това достатъчна причина?

Тя искаше да каже нещо, но той припряно продължи:

— Елизабет изглежда щастлива и доволна като омъжена жена. Твоят Бартоломео изгаря от желание да стане най-добрият печатар в цяла Флоренция, а пък сеньорът явно много го цени.

— Вие сте ги посетили? — изненада се Санчия.

Той свъси вежди.

— Та аз знаех, че линееш по тях и би искала да разбереш как са. След като си свърших работата, остана ми време, за да поразпитам.

— Каприно… какво се случи с него?

— Нима Лоренцо не ти обясни? — Лион сви рамене. — Той повече никога няма да ти досажда. Както казах, моята работа е свършена.

Явно имаше предвид, че Каприно е мъртъв. След години на страх от този човек сега всичко беше свършило. На Санчия й се стори странно, че тази вест предизвика у нея вместо облекчение, неимоверна отпадналост.

— Той ни измами. — Погледът на Лион не се откъсваше от лицето й. — Заслужи смъртта си. Виновен е не по-малко от Дамари.

— Онова, което се случи в Солинари, е минало. В началото бях толкова наранена и разгневена, че се заклех да отмъстя, сега обаче искам само да забравя.

— Не съм толкова благ и хрисим. Вече ти казах, че на доброто отвръщам с добро и на злото със зло. Солинари ще приключи за мен едва тогава, когато бъдат наказани всички виновни за онова, което ти бе причинено. — Лион се метна на седлото. — Ще дойда при теб довечера. Налага се да обсъдим някои неща. — Той хвърли поглед назад, обърна коня си и улови по-здраво юздите на мулето. — Нахрани хубаво малчугана. От тръгването ни насам едва ли е сложил залък в уста.

— Ей сега. — Думите й се примесваха със сълзи. — Лион?

Той обузда жребеца и се обърна с лице към нея.

— Защо?

Погледът му пресрещна нейния. Лицето му остана безизразно.

— Солинари.

Той се обърна наново и потегли към замъка.

— Санчия. — Пиеро се изтръгна от прегръдката й. — Ще остана тук, Санчия. Той каза, че можело да остана, ама и да не беше съгласен, аз пак щях да остана. Няма да се върна обратно при Елизабет.

— Шшт, добре, добре. — Тя обхвана бузата му. Колко мека и топла беше бузата на едно дете… вече беше забравила. — Не трябва да се връщаш. Но нима не беше щастлив там? Та ти изглеждаш много добре. — Тя се усмихна дяволито. — Личи си, че си живял в дома на фурнаджия. Напълнял си като мишка в долап.

Пиеро вдигна рамене. Погледът му не слизаше от нея.

— Не ми беше там мястото. Аз съм част от тебе. Когато ме попита за това, аз му го казах.

— Лион ли?

— Сеньор Андреас ме попита дали искам да дойда при теб. Той ми каза, че са ти причинили страдания и си изпитвала копнеж по мене. Изпитваше ли копнеж, Санчия?

— Да. — А колко силен беше той разбра едва когато зърна Пиеро на гърба на мулето. — Много ми липсваше.

— Защото ти си част от мен и би трябвало винаги да сме заедно. И това казах също на сеньор Андреас — обясни той съвсем сериозно.

— И какво ти отвърна той? — Тя с обич отмахна кичур коса от лицето му.

— Той каза, че ме разбирал и че трябвало да дойда с него в Мандара.

Да, Лион разбираше от притежание и собственост, помисли си тя без следа от озлобеност. Ненадейното пристигане на Пиеро я изпълни с толкова гореща благодарност, че за друго просто нямаше място. Ако Лион й беше отнел много, то част от вината бе изкупена.

— И ти дойде. — Тя го притисна бързо към себе си. — И не си оставил сеньор Андреас нито да почива, нито да яде, докато не пристигнете тук.

Пиеро изпъна решително брадичката си напред.

— Исках да те видя.

— И се радвам, че си бързал. — Тя се изправи и го взе за ръката. — Хайде, ела с мен. Ще ти дам нещо за ядене, а после ще се изкъпеш, какъвто си прашен от пътя.

Той изостана малко назад, за да хвърли поглед на бавно отдалечаващия се Лион.

— Пиеро!

— Санчия, той ме разбра. Не го вярвах, но наистина беше точно така.

Тя кимна, докато проследи погледа на Пиеро, обзета от радост, объркване и уплаха. Откакто Лион беше напуснал Мандара, тя се подготвяше да се държи с него студено и отблъскващо. Но сега се чувстваше безсилна и неуверена.

— Знам, Пиеро. — Тя се обърна и го притегли ласкаво към себе си. — Мисля, че Мандара ще ти хареса. Тук е дори още по-хубаво, отколкото в дома на фурнаджията.

 

 

— Сеньор Андреас — извести Роза и побърза да избяга от салона.

Лион я изгледа ядосан.

— Какво й има на тази жена? Гледа ме така, сякаш са ми израснали рога.

— Просто е плашлива. — Санчия се изправи на нозе. — Би трябвало да видите как гледа Лоренцо.

— Явно затова я е избрал за твоя слугиня в къщата. Той се любува на страха, който всява около себе си.

— Ами да, наистина умее да внушава страх — отвърна Санчия. Колко рафинирано, с няколко подхвърлени думи преди седмина Лоренцо я беше удържал от бягството й… — Рядко способен, забележителен мъж.

Лион я изгледа изпитателно.

— В думите ти не се ли долавя оттенък на озлобление? Какво ти е строил Лоренцо, докато ме нямаше в Мандара?

— Абсолютно нищо. През цялото време беше много мил с мен. Той ме посещава всеки ден и ми носи книги от вашата библиотека, за да усвоя нещата, които според него следвало да зная.

— Какви неща?

— Например правилно държане на трапезата… също как се танцува pavane[1] и moresca[2], разликата между хубавото и лошото вино. — Лицето й се разтегна в болезнена гримаса. — Джовани би бил очарован от тази лекция. — Тя посрещна погледа му с безстрашна прямота. — Лоренцо ме учи на всичко необходимо за ролята ми на ваша любовница в дома ви.

— И ти възприе ли новите умения?

— Малко знание никога не е излишно. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Дори и никога да не ми влезе в работа.

Той прехапа устни, но остави без внимание предизвикателството.

— Моята майка ми каза, че те посетила.

— Да, за да ми съобщи, че не иска да остана тук. — Тя се усмихна. — А пък аз й отвърнах, че желанията ни напълно съвпадат. В крайна сметка се споразумяхме, че трябва да напусна града колкото се може по-скоро.

— Нарочно ли ме дразниш със своята опърничавост? Аз също не искам да си тук. Идната седмица ще отпътуваме обратно за Пиза. — Той замълча, после продължи. — В случай че проявиш разбиране към моите условия.

Тя се превърна в статуя.

— Условия ли?

— Цялата последна седмица мислите не ми даваха мира… Изпитвам към теб нещо, което е твърде необичайно за мен. Не е само желание, а… — той повторно замлъкна и изглежда трескаво търсеше подходящи думи — едно друго чувство. Не мога да си представя, че бих се задоволил с… — Той за трети път спря да говори, преди да избухне с изненадваща сприхавост: — Чуй ме… Държа се като смахнат, недодялан дръвник. — Той пристъпи две крачки към нея. — Стига глупости. Бих искал да живееш в моята къща, да спиш в моето легло не само сега, но и завинаги. Бих искал да ми родиш деца. Затова съм склонен да ти дам свобода, чест и уважение. Какво ще кажеш?

Тя го гледаше зашеметена.

— Не знам какво да кажа.

Внезапно усмивката му грейна.

— В такъв случай кажи просто да. Сделката наистина си я бива. По-изгодна никога няма да сключиш. Моето богатство е толкова голямо, че мога да ти дам каквото пожелаеш, а пък аз никога няма да поискам повече от онова, което току-що изброих.

— А какво ще стане с Бианка? — попита тя, потънала в размисъл.

Лицето му стана непроницаемо.

— Бианка няма да страда никак от това. Тя е щастлива и доволна тук, в Мандара, а пък ние също ще сме щастливи и доволни в Пиза.

— А майка ви? И тя ли ще бъде доволна? Лоренцо ми каза, че била решена…

— С времето ще се откаже от своите планове.

— Или вие ще я подчините на своите… с времето.

— Света Дево, та аз нямам никакво желание да вкарвам насила Бианка в леглото си. — Той се усмихна цинично. — Дори бях облекчен, когато открих, че Марко е влюбен в нея. За мен това беше повод да я оставя да върви по пътя си, за да мога и аз да вървя по своя.

— Освен ако не си промените решението и не се убедите, че майка ви е права.

— Аз няма да променя решението си.

— Откъде знаете? Всичко се променя. Само преди един месец бях робиня в дюкяна на Джовани. Днес живея в хубава къща, а пък Лионело Андреас иска да ме направи своя любовница. — Гласът й трепереше от възбуда. — Идния месец или идната година навярно ще ви хрумне, че ви трябва законен наследник на Мандара, и ще се върнете да го направите. Какво ще стане с мен тогава? Или пък ще ви омръзна, а вашето „желание“ ще се е изпарило. Ще ми отнемете ли децата и ще ме оставите ли да отида при друг мъж? — Тръпки я полазиха по гърба. — Ваша любовница или ваша робиня — каква е разликата?

— Ти никога няма да ми омръзнеш.

— Как бихте могли да сте толкова сигурен? Та вие познавате само моето тяло, но не и мен самата, а и аз почти не ви познавам. И сега не зная за вас много повече отколкото в деня, когато пристъпихте прага на Джовани.

— Значи ли всичко това, че ме отблъскваш? Привижда ти се брак с някой друг? С мъж, който може да ти даде благоприличието, което очевидно значи толкова много за теб?

— Въобще не си хабя времето с илюзии за брак. Та кой би искал да се ожени за мен? Вече не съм девствена, а има достатъчно жени, които повече хващат окото. — Тя овлажни пресъхналите си устни. — Вашето предложение крие прекалено голяма неизвестност и несигурност. Аз следва да ви дам всичко, докато вие може да ме зарежете още утре. Наистина, прекарала съм целия си живот в неизвестност и несигурност, но това би било съвсем друго. Моите деца също ще бъдат захвърлени на произвола на съдбата. — Тя отвърна поглед. — Освен това Бианка ми харесва. Не бих искала да я наранявам.

— Cristo, и ти ли? Всички се стремят да предпазят Бианка от скръб и горест — Марко, майка ми, сега и ти.

— И ти също. Защо иначе ще поискаш да напусна Мандара?

Той вдигна безпомощно рамене.

— Е, добре. Не исках да й причиня болка. Бог ми е свидетел, че през изминалите години не водех жена тук, за да не я унижавам. Като момче бях принуден да наблюдавам отстрани как майка ми страдаше от изневерите на баща ми. — В тона му се смесиха възбуда и раздразнение, когато продължи: — Но, кълна се в Бога, аз те желая, Санчия и ще те имам.

Тя зашеметена поклати глава.

Очите на Лион проблеснаха.

— Така ще бъде. Ти твърдиш, че не знаеш нищо за мен. Тогава нека да ти разкажа за себе си. Аз не съм непостоянен. Никога не ми омръзват хората или вещите, които ценя. Ти обаче не ми вярваш, значи трябва да ти докажа моята любовна страст и постоянство. Какво щастие, че си тук, в собствения ми дом, че разполагам с време, за да те убедя в моята искреност.

— Да ме убедите ли?

— Нима свободните жени не се печелят по този начин? — Той пристъпи крачка към нея. — Преди аз не те отблъсквах. Значи в бъдеще може би отново ще мога да събудя интереса ти. — Той обхвана нежно гърдите й.

Тя си пое шумно дъх и усети как руменина изби върху бузите й.

Лион се усмихна.

— Ще кажа на Лоренцо утре да остане в замъка. Аз ще дойда при теб. Бих искал лично да ти изнеса няколко лекции.

— Няма да успеете да ме придумате. — Тя се опита да избегне милувките на Лион и горещо се надяваше, че няма да забележи въздействието, което имаха върху нея. — Смятах да се разходим с Пиеро из града.

— Утре сутринта. Следобед ще пратя моето конярче, което ще излезе на езда с него. В конюшнята имаме едно пони, което повече му подхожда от мулето. — Той я изгледа с присвити очи. — Трябва да отпратиш и Роза. Когато дойда, в къщата не бива да има никой, освен теб.

— Не, аз няма…

— В случай че се мотае още тук, аз сам ще я отпратя. — Той приковаваше погледа й с покоряваща сила. — Санчия, не ми противоречи. Никак не ми е лесно да те оставя сега. Утре не желая да ме смущават. Дори и Роза. — Той обхвана гърдите й по-здраво, преди да ги пусне. — Дори и Пиеро. — Ръката му се отпусна, той отстъпи назад. — Никой.

После се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, внезапно се закова и й хвърли още един поглед.

— Беше казала, че когато се върна, няма вече да си тук, но началникът на стражата при градските порти ми съобщи, че не си се опитала да избягаш. Защо?

— Навярно просто изчаквам удобна възможност — отвърна тя уклончиво.

Той поклати отрицателно глава.

— Това би било прекалено цивилизовано за теб. Мислиш си, че не те познавам добре, но едно ми е ясно — ти не си човек, който чака възможностите. Ти ги създаваш.

— Аз чаках да… — Тя не продължи мисълта си. — Но както и да е… не съм променила решението си. Искам да напуска Мандара.

— И какво чакаше?

— Лоренцо твърдеше, че съществувала възможност да съм бременна. Исках да се убедя, че греши.

Лицето му се вкамени.

— Дете… — погледът, с който оглеждаше корема й, приличаше на милувка. — И ти си бременна, нали Санчия?

— Все още не знам.

— Но това променя всичко, знаеш ли? — попита той замислено. — На жена с дете на ръце никак няма да й е лесно съвсем сама в света. — Ненадейно лицето му се озари от усмивка. — Лоренцо е действал съвършено правилно.

— Не вярвам, че съм бременна. Но дори да е така, това би означавало само, че трябва много внимателно да обмисля отпътуването си заради детето.

Той буйно възрази:

— Заблуждаваш се, Санчия. Това ще означава много повече от простия факт, че носиш в утробата си моето дете. — Усмивката му стана по-широка. — Много, много повече. — Той отвори вратата. — До утре.

 

 

Когато на другия ден следобед Санчия отвори вратата, тя видя Лион да стои пред нея в същия виненочервен жакет, който беше носил при първата им среща на площада във Флоренция. Тутакси я връхлетяха спомени за оня ден: излъчващото сила и самоувереност държание на Лион, нейното собствено раболепие и боязън. Ядосана се питаше, дали той не се опитва чрез дрехите си да й напомни това.

— Отпрати ли слугинята? — попита той, когато минаваше покрай нея и влезе в салона.

— Да, но само защото знаех, че иначе вие ще го сторите. Какво е това тук? — Едва сега забеляза, че той носеше под мишницата си две рула пергамент.

Той хвърли едното руло върху масата и започна да развива второто.

— Седни на пода.

— Моля?

— Седни на пода. — Той я придърпа върху килима и приглади пергамента много предпазливо. — Как да ти обясня, като въобще не знаеш за какво говоря?

Санчия се приближи по-близо, за да хвърли поглед върху пергамента.

Лион я хвана за ръката и я притегли до себе си на пода.

— Това тук е вторият „Танцьор“. Ще нарека кораба „Танцьорът на Катерина“. Ти пътува до Генуа на първия „Танцьор“, който построих. Вторият кораб е далеч по-голям.

Объркана, тя се втренчи в нанесените със замах линии и математически уравнения, които видя върху скицата.

— Това корабът ли е?

— Това тук е проектът на кораба. Самият кораб е в корабостроителницата на Пиза. Току-що започнаха строежа му. — Той посочи с пръст един от многото странични отвори по туловището на кораба. Тук ще бъдат закрепени ремъците. Виждаш, че става дума за трирема[3], на всяка пейка за гребците сядат по трима души и всеки от тях обслужва собствен ремък.

— На кораба, с който пътувах, въобще нямаше ремъци.

— Защото беше кораб с платна, а не галера. Предпочитам платноходите, но много търговци превозват стоките си само с галери, защото на по-дълги разстояния те са по-сигурни. Наистина и галерата в открито море е зависима от вятъра, а ремъците в повечето случаи остават неизползвани. Когато обаче прибегнат до тях, те са направо от жизнено значение. Галерите не трябва като други платноходи да хвърлят котва навътре, далеч от опасните брегове, тях не ги застрашават и рифовете или възможността да бъдат наново изхвърлени в открито море. Те могат да влизат в пристанища, които са недостъпни за другите кораби и… — Той спря, когато я погледна и забеляза изражението на лицето й. — Какво има? Не можеш ли да следиш мисълта ми?

— Разбирам всичко, което казвате, но не разбирам защо ми обяснявате всичко това.

— Ти каза, че не ме познаваш. — Той срещна погледа й. — Това е моят истински живот. Смятах, че ще бъде най-добре, ако опознаеш тази част от мен преди останалите. Спирай ме, ако разказвам твърде бързо. Боя се, че съм твърде нетърпелив учител.

— Лекции… мислех си, че искате…

— Да, това исках. — Около устните му заигра насмешка — Но стигнах до убеждението, че този е по-добрият начин на действие. Не най-приятният, но положително оня, който представлява най-малка опасност за теб. Да се надяваме, че скоро ще се освободиш от всичките си съмнения, тъй като не мога да обещая, че търпението ми ще трае вечно. — Той хвърли поглед върху пергамента. — При строежа на всеки кораб се употребява три вида дървен материал. Дъб за скелета, шпангоутите, носовия и кърмовия вълнорез, палубните греди и талпи; лиственица за мачтодържачи и вътрешни подпори, смърч за мачтите и върлините. Дъбовото дърво се стремя да получа от Тревизана, но там горите се подлагат на все по-безогледна сеч, така че скоро ще трябва да се огледам за друг източник. Може би долината на река По…

— Не ми е нужно да зная подробности от корабостроенето, за да науча нещо за вашата душа — прекъсна го тя. — Главата ми забуча от върлини, мачти и триреми.

Той я погледна.

— В такъв случай какво искаш да знаеш? Кажи ми го и ще се опитам да ти го предам.

За първи път Лион се показваше съвсем откровен пред нея и тя се изкуши да разбере повече за неговите идеи и чувства.

— Защо сте се заловили тъкмо с корабостроенето? Защото не се отправите на голямо плаване като Колумб?

— Някой трябва да построи корабите за подобни начинания. Надеждни и мощни кораби, които могат да издържат едно околосветско пътуване. — И той добави съвсем простичко: — Ще ми се аз да съм човекът, който да ги строи. — Той сгъна пергамента на руло. — Да построиш нещо… това е чудесно чувство. Още от дете познавах само разрушението. Навярно исках… ах, липсвало ми е съзиданието.

Санчия го погледна. Лицето му показваше встрастеност, каквато не беше виждала у него.

— Но вие говорите за товари и търговци, а не за откривателски пътешествия.

— Търговията подхранва откритията. Щеше ли кралица Изабела да даде на Колумб корабите, ако не се беше надявала, че след откривателското му пътуване към нея ще потекат реки от богатства? Звънът на монетите е като песен на спрени, а пък аз не съм толкова глупав, че да се докарам до просяшка тояга. Ако сметката излезе, ще постигна и двете. — Той се ухили чак до ушите. — Както сама виждаш, аз съм необикновено алчен човек.

Той посегна към второто руло пергамент и го разви.

— Това е чертежът на платнохода, който наредих да построят в корабостроителницата в Марсилия.

Санчия успя да си спомни смътно, че беше споменал за пътуването си до Франция, когато му откраднали „Вихрения танцьор“.

— Защо сте се сдобили с корабостроителница, която е толкова далеч оттук?

— Там върховната власт се меси по-малко, отколкото у нас, в Италия. Еснафските съсловия се грижат повече за това дали членовете им дават добра работа и по-малко — дали са особено добродетелни. Във Франция съумях да спечеля на своя страна един превъзходен корабостроител, който ще надзирава строителството на корабите ми. Очаквам, че още преди края на годината там ще се произвежда повече, отколкото в Пиза.

Тя се усмихна скришом, когато Лион заразправя за проблемите си с еснафи, въжари и запушвачи на дупки. Описанието на неговите кораби и на това как се строят така го разпали, че напълно забрави колко малко разбира тя от тези неща.

— Освен това е важен проблемът на евентуална среща с неприятел. Галерата е по-пригодена да издържи един пристъп, докато пък платноходът е по-повратлив в битката. Трябва да се преценят предимствата и недостатъците, когато се избира какъв тип кораб ще се строи.

— Ще го имам предвид — обяви тя тържествено. — Стига да събера дукатите, за да си построя кораб.

Той я погледна със смутена усмивка.

— Ти ми се присмиваш, но аз съм свикнал с това. Лоренцо намира въодушевлението ми за крайно забавно.

Не беше просто въодушевление, беше истинска страст и Санчия почувства, че не е забавно, а трогателно желанието му да я сподели с нея.

— Намирам всичко това за много интересно, макар и доста объркващо. Та вие се опитвате за един ден да ми предадете онова, което самият вие сте научили за две години.

Той кимна.

— Казах, че съм нетърпелив.

— Забелязах вече това ваше качество.

Лион свъси вежди, а после се усмихна.

— Пак се шегуваш с мен. От Солинари насам не съм те виждал толкова развеселена.

Беше прав, отбеляза тя учудена.

— Във Флоренция ти ми каза, че няма да се оставиш Каприно да смачка жизнерадостта ти — каза Лион тихо. — Не позволявай сега случилото се с Дамари да те пречупи. Такава победа не бива да му подаряваш.

Тя го изгледа удивено за миг, а после грейна в усмивка.

— Не, няма да се дам. Няма да допусна този кучи син да ми отнеме повече, отколкото вече ми е отнел. — Тя хвърли поглед върху чертежа на платнохода. — А сега ми обяснете защо този кораб се различава толкова много от една галера.

Лион внимателно я изгледа, а после се задълбочи в скицата и започна да отговаря на въпроса й.

Той остана целия следобед, но нито веднъж не я докосна, не й внуши с дума или жест дори и намек за интимност. Когато Пиеро се върна вкъщи, той побъбри малко с малчугана, преди да се надигне да си върви.

— Вашите скици — напомни му Санчия, когато се изправи на крака.

— Сложи ги в дрешника — Лион посочи към матово полирания дъбов шкаф в другия край на стаята. — Утре ще дойда пак.

Тя се усмихна.

— Мигар възнамерявате още да ме обучавате в корабостроене?

— Не, утре ще донеса нещо друго.

Замислена, тя още дълго остана сред стаята, след като той си тръгна. Какъв необичаен следобед беше прекарала днес и колко много неща беше научила за характера му… Сега се чувстваше по-уютно, отколкото преди в неговата компания и при сбогуването усети известно съжаление.

— Да ги заключа ли вместо теб, Санчия? — попита Пиеро с поглед, вперен в рулата пергамент в ръката й.

— Какво? — Тя се изправи в цял ръст и се усмихна. — Не, сама ще ги сложа. — Прекоси помещението, отвори шкафа и постави грижливо рулата върху лавицата. В тях се съдържаха не само скиците на кораби, но и мечтите на Лион. А мечтите трябваше да се пазят особено старателно в един свят, в който толкова малко блянове се сбъдват. Затвори шкафа и се обърна с усмивка към Пиеро: — Е, достави ли ти удоволствие язденето? Къде ходихте?

 

 

Тя позна ковчежето от махагон, което държеше Лион, от пръв поглед. Та и да иска, би ли могла да забрави малкото сандъче?

— „Вихреният танцьор“ ли? — прошепна тя.

Той кимна, когато притвори вратата с крак и внесе ковчежето в салона. Остави го на масата и го отвори.

— Заради него трябваше да изтърпиш много мъки. Помислих си, че навярно на драго сърце ще го разгледаш. — Той извади златната статуйка от обвивката й и предпазливо я сложи върху масата. — „Вихреният танцьор“.

Чак сега й стана ясно защо Марко е възприел фигурата като жива, когато я зърнал за пръв път. Мускулите на крилатия жребец изглеждаха тръпнещи от живот под гладката повърхност на златото. Човек усещаше непреодолимото желание да докосне статуетката. Марко беше забравил да й опише как проблясваха косите смарагдови очи и създаваха впечатлението, че постоянно менят израза си.

Цели минути тя се взираше напълно вглъбена във „Вихрения танцьор“, преди бавно да се приближи и да спре пред масата. Докосна предпазливо основата на статуйката.

— Чудно красив е… Какво означават тези знаци?

Той сви рамене.

— Някакъв старинен надпис. Разправят, че „Вихреният танцьор“ някога се придружавал от глинена плочка. Някой от предците ми трябва да е пренесъл надписа от глинената плочка върху постамента на фигурата, след като плочката се счупила.

— Какво означава надписът?

— Това никой не знае. И едва ли някога ще научим. — Лион докосна с любов филигранното крило. — По всяка вероятност той не желае да узнаем.

Лион говореше за статуйката като за живо същество, а докосването му беше нежно като милувка. Санчия съзерцаваше, зашеметена и загубила дъх, чудно красивата фигура, чиито смарагдови очи като че ли гледаха право в нея.

Лион я извади от унеса й:

— Какво има, Санчия?

— Може би статуйката действително ми напомня за Солинари. Не знам защо, но изпитвам страх, като я погледна. — Нейната неприязън я постави в неловко положение. — Бихте ли прибрали „Вихрения танцьор“ отново в ковчежето?

Лион кимна.

— Ама разбира се. — Той взе фигурата. — Аз не исках да…

— Какво е това? — Пиеро стоеше пред входа на салона и се взираше любопитно в крилатия кон. — Може ли да го разгледам?

Лион постави статуйката обратно на масата.

— Това е фигурата на един жребец на име „Вихрения танцьор“.

— И защо се нарича така?

— Защото е вълшебен кон, който танцува във вихъра и върху облаците. Санчия смята, че този кон вдъхва малко повече страх и ужас от твоето пони.

— Значи ли това, че човек трябва да се бои от него? — Пиеро се приближаваше все повече. Сериозният му поглед не се откъсваше от статуйката. „Вихреният танцьор“ и малкото момче стояха един срещу друг очи в очи, а Санчия имаше странното чувство, че сякаш мерят силите си. — На мен не ми внушава страх. Вижте, той се усмихва.

Санчия остана с впечатлението, че Пегас показа зъбите си. Чак сега забеляза, че отворените бърни биха могли да се възприемат и като усмивка.

— Няма ли да яздиш днес?

Пиеро, който не откъсваше очи от статуетката, кимна.

— Дойдох, за да ти кажа сбогом. Донато чака отвън. — Той игриво почука с показалец по муцуната на „Вихрения танцьор“ — Харесва ми. При нас ли ще остане?

— Не — изтръгна се от гърдите й. — Той принадлежи на сеньор Андреас.

— Ама ти наистина се страхуваш от него. Защо? Той е чудно хубав и се усмихва…

Санчия кимна.

— Да, наистина е много хубав. А сега бягай… Донато вече те чака и денят е само за разходка.

Пиеро тръгна неохотно към вратата.

— Днес ще яздим до лозята. Благодаря ви, сеньор Андреас.

Пред отворената врата малчуганът хвърли последен поглед на „Вихрения танцьор“ и изскочи навън.

— Децата обичат „Танцьора“. Аз съвсем не бях изключение. — Лион взе статуйката и я постави предпазливо в тапицираното ковчеже — Санчия, времето ще заличи спомена за Солинари.

Санчия избягваше да поглежда сандъчето и напразно се мъчеше да се усмихне.

— Той вече е почти изличен. — Тя се обърна. — Желаете ли чаша малвазийско[4]? Роза остави една гарафа в… — Тя спря, когато усети огромните му ръце върху раменете си.

— Не желая никакво малвазийско вино. — Гласът му беше глух. — И съжалявам, че донесох със себе си „Вихрения танцьор“, тъй като, изглежда, те уплаши. Той е част от живота ми и затова си помислих, че ще бъде редно да я споделя с теб. — Той спря. — Така, както ти трябва да споделиш моя живот. — С едната си ръка отмести настрана косите й, за да погали с език чувствителната кожа на нейната шия. — Кожата ти ми напомня за „Вихрения танцьор“. Златиста, гладка и сякаш скъпоценна. Когато те видях гола-голеничка при Джулия, неволно си представих „Танцьора“.

— Нека не говорим за тогава. — Тя се измъкна от прегръдката му. — Пазя вашите корабни скици в шкафа. Да ги извадя ли?

— Не. Защо бягаш от мен?

— Не бягам. Само се питам… — Побиха я тръпки, когато отново усети ръцете му върху раменете си. — Моля ви, не ме докосвайте.

— Че защо не? Аз обичам чувството на…

В нейния присмех се долови нотка на съмнение.

— Така се изразихте, когато ставаше дума за корабостроенето.

— Не е същото. — Ръцете му се плъзнаха по шията й, а палците му галеха с лениви чувствени движения тила й. — Обърни се към мен. Санчия. Бих искал да виждам лицето ти, за да отгатвам мислите ти.

— Грешите. — Гласът й трепереше. — Вече казах, че няма да се оставя да ме придумате. Не мога да отида в Пиза… — Тя не довърши мисълта си, защото усети устните му върху шията си. Милувката подейства и на двама им много по-възбуждащо, отколкото той бе очаквал. Твърдото му мускулесто тяло се притисна до гърба й, топлината му я обгърна. Тя се олюля като лист и се облегна на него. — Ще бъде грешка.

— Не. — Той я обърна към себе си. Погледът му обхвана поруменелите й бузи и треперещите устни. — Ще успея да те убедя. Много съм близо до успеха — по-близо, отколкото ти се струва. — После неохотно я пусна и отстъпи крачка назад. — И няма да престана да настоявам. Играеш ли шах?

Изненадана от смяната на темата, Санчия не можа да отговори веднага.

— Не. Вие забравяте, че не съм имала никаква възможност да овладея подобни игри.

— Аз също, преди Лоренцо да се появи в живота ми. Да ме изтезава върху шахматната дъска му доставя неимоверно удоволствие. Смятам, че е абсолютно оправдано, ако те подложа вече на този вид наказание. Утре ще ти обясня основните правила на шахматната игра. Той учи на интересни тактики за настъпление и защита. Струва ми се, че с него ще съчетаеш ползата с удоволствието.

 

 

— Шах! — каза Лион тихо и премести черния кон. После вдигна поглед към Санчия.

Тя мислеше напрегнато върху следващия ход.

— Тази игра не ми харесва. Непрекъснато губя.

— Не си достатъчно съсредоточена. — Лион се облегна усмихнато назад. — Защо ли, питам се аз?

Този ухилен до ушите дявол знае твърде добре, защо не мога да се съсредоточа, мислеше си тя ядосана. Лион правеше всичко възможно с объркващата си близост да отвлече мислите й във водовъртежа на страстите. И така ставаше при всяко от посещенията му последната седмица. Той почти не я докосваше, а въпреки това атмосферата между тях беше така наситена с чувства и спомени за миналото, че напрежението й растеше с всеки изминат ден. Когато сега го погледна и усети многозначителния му поглед върху себе си, тя знаеше, че трябва или да се огъне, или да сложи край на всичко.

— В такъв случай навярно е по-добре да се откажа. — Тя отмести стола си назад и се изправи. — Повече няма да играя. Ако имате желание за още една партия шах, ще трябва да отидете при Лоренцо.

— Лоренцо ще ме направи на пух и прах. Там аз съм оня, който губи. — Той се усмихваше изкусително. — Не се обиждаш, нали? На един мъж трябва да му се позволи да триумфира поне на едно бойно поле.

Нещо твърдо и студено започна бързо да се топи у нея. Побърза да отвърне поглед от неговите черти, които, изопнати и съсредоточени, излъчваха особена омая. Нима някога лицето на Лион й се беше струвало твърдо и неподвижно? Напоследък свикна да го наблюдава, да забелязва шеговитите искрици в очите му, внезапното любопитство, когато нещо завладееше вниманието му, проникновеността, когато размишляваше. Тя гледаше на всичко това като на още един признак на растящото безпокойство, което той предизвикваше у нея. Един признак, от който трябваше да се пази като дявол от тамян.

— Но не и на това бойно поле. — Санчия се обърна и се отдалечи на няколко крачки от него. Макар че не беше помръднал от стола си, тя усещаше, че неумолимо я преследва. — Взех решение — не бива да ме посещавате повече.

— Така ли? Е, не съм съгласен с него. — Той посегна към нейната нефритова царица върху шахматната дъска. Силните му пръсти я обгърнаха нежно. — Защо никога не носиш зелено? Много ще ти отива. — Палецът му бавно се плъзгаше по шахматната фигура, опипваше издатините и вдлъбнатините, обхващаше гладката повърхност. — Една рокля в нефритово зелено.

Тя не можеше да откъсне поглед от пръстите му. Движението, с което беше уловил и държеше царицата, беше леко, умело и твърде чувствено. Удивена и същевременно неприятно изненадана, Санчия осъзна, че гърдите й започват да набъбват и върховете им опират о плата на ризата. Тя сведе очи и скръсти ръце върху гърдите си.

— Лоренцо ми избра зелено кадифе за една рокля, която обаче е прекалено красива за всеки ден. Казах му, че нямам къде да я нося, но той не пожела да ме чуе.

— Грешка от негова страна. — Лион разглеждаше шахматната фигура в ръката си. — Знаеш ли, че някои благородни люде играят шах с фигури от живи хора? Разстилат в градините си огромни шахматни дъски и подбират сред слугите си или роднините си най-подходящите, които да изобразяват отделните фигури.

— Да, чувала съм за това.

— Ти би била една прекрасна царица.

Санчия усети как бузите й поруменяват.

— Заблуждавате се. У мен няма нищо царско. По-скоро вашата майка, благородната Катерина, би била подходяща за тази роля.

Той прокара показалеца си около короната на шахматната фигура.

— Вярно е, майсторът, който изработи тези фигури, използва майка ми за модел, но съществуват различни видове царственост. — Той постави нефритовата дама върху шахматната дъска.

Санчия облекчено си пое дъх. И веднага се засрами от глупостта си.

— Играта с живи хора вместо фигури ми харесва. — Лион й се усмихваше. — Вярвам, че скоро ще я играем.

— Няма да съм вече тук, за да се отдавам на вашите особени хрумвания.

— Няма ли?

— Вече казах, че няма да остана. Изчаквах само, докато се уверя, че няма да имам дете.

Той продължаваше да стои като вкаменен.

— И сега си сигурна?

— Да, от три дни.

— Признавам, че съм разочарован. Надявах се да си бременна. — Той я гледаше замислено. — Защо не ми каза по-рано?

— Не исках вие… ах, какво значение има вече това?

— Възможно ли е да си се радвала на общите ни мигове и да не си искала да ги помрачаваш с нищо?

— Не. — Тя прокара нервно ръка по косите си. — По-скоро… да. Беше твърде приятно, но…

— И ти се наложи да откриеш, че изпитваш симпатия към мен, нали?

Гледаше безмълвно как той се изправи и заобикаля масата, за да се приближи към нея.

— През изминалите дни споделяхме много неща… Смях, мисли… — Лион стоеше пред нея. Погледът му я разглеждаше изпитателно. — Надявах се, че ще откриеш у мен нещо, което би могла да обикнеш… а не само да се боиш от мен.

— Аз не се боя от вас.

— Защо тогава стоиш така и се браниш с всички сили? — Той хвана кръстосаните й ръце и ги разтвори. — Никога не ме е било грижа дали някоя жена ме обича, но сега това е много важно за мен. — Той направи кратка пауза. — Поне неприязънта ти не се ли изпари?

— Ние прекарахме заедно много хубави часове. Установих, че вие може да бъдете твърде… обичлив.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й.

— Кажи ми истината.

Чувстваше се напълно безпомощна. Ако изречеше истината, щеше да разкрие уязвимото си място и той можеше да я нарани, но пък от друга страна Лион се беше разкрил пред нея без всякакви запръжки.

— Открих у вас много качества, които ми харесват.

Сияеща усмивка озари щастливото му лице. Той се поклони дълбоко и й подари една бърза, енергична, сладка като мед целувка. После пусна раменете й и направи крачка назад.

— Повече нито дума. Виждаш ли как си ме укротила? Скоро ще започна да се плаша от всяко смръщване на веждите ти и да съчинявам сонети като истински придворен благородник.

Укротила ли? Едва не се засмя на глас, когато си спомни с каква огромна, безсрамна чувственост се беше докосвал до шахматната фигура. Той беше брутален, лесно възпламеним и страстен — и щеше да бъде винаги такъв, колкото и да се стараеше да го прикрие.

— Не съм забелязала да се стряскате, когато се намръщя.

— Но само защото никога не си го правила. Нима не виждаш как чудесно се разбираме двамата? Бихме били щастливи заедно както в леглото, така и извън него. — В очите му затанцуваха подигравателни искри. — Е, това е прекалено. Навярно не чак толкова много.

Тя поклати глава.

— Боже мой, каква вироглава жена си ти! Не биваше да ти водя Пиеро. Явно ти вземаш пример от неговото своенравие.

Тези случайно изпуснати думи изведнъж я накараха да застане нащрек.

— Все пак няма да го прогоните, нали?

Той поклати отрицателно глава. Усмивката му се беше стопила.

— Ти още не ме познаваш толкова добре, както се надявах. Не настоявам да ми се връщат подаръците, само защото не получавам нищо насреща.

Беше го засегнала. Първият й порив беше да се протегне и да го докосне, ала тя се боеше, че и без туй е стигнала твърде далеч.

— Аз го обичам.

— Какъв щастливец! Аз трябва да изпросвам признанието, че съм ти симпатичен, докато на него великодушно му е отредена твоята любов. — Той вдигна рамене… — Ала за любов не съм молил, нали? Трябва да ти бъда благодарен, че ме учиш на нежното изкуство на търпението. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Сега те напускам, тъй като усещам, че вече ти додявам. — Той вдигна умиротворително ръка, когато тя понечи да му възрази. — Защо иначе ще искаш да избягаш. Изглежда трябва отново да прибягна към стратегията на настъплението.

— Настъпление ли?

— По-точно, настъпление и защита. Най-древната игра на света. Играхме я цяла седмица. — Той я погледна настойчиво. — Е, партията почти свърши, Санчия. Защо не се предадеш, за да ни спестиш време и усилия? Ако не го сториш днес, ще го сториш утре, или следващата седмица, или следващия месец. — Тонът му стана по-тих и още по-настойчив. — Аз ти харесвам. Ти ме желаеш. Защо не искаш да живееш с мен? Няма нищо срамно в това. Бих убил всеки, който те обиди. У тебе има много любов, а когато чувствата ти към мен угаснат, не искаш ли да обичаш едно дете? — Погледът му се стрелна надолу по тялото й. — Според майка, ми е неестествено, че не желая наследници. — Той замълча за миг — Но сега на драго сърце бих имал дете от теб.

Тя преглътна, за да преодолее свиването в гърлото си.

— Не.

— Да — отвърна той тихо. — Аз мога да ти дам дете, което ще обичаш и ще отглеждаш с цялата си любов. Санчия, ти искаш дете. Ще ти дам онова, което искаш.

Думите му разлюляха нежни вълни от чувства, които я обгърнаха и подмамиха. Отчаяна, тя разтърси глава.

— Чувствата ми са застрашени от прекалено много опасности.

— Ала сега рискът ти изглежда много по-малък, нали? С времето ще разбереш, че напразно се страхуваш. Аз няма да се предам толкова близо преди целта. — Той се усмихна. — Някоя нощ ще ме пуснеш в леглото си и никога вече няма да го напусна. — Той се поклони. — Buona sera, cara.

Cara. Това сладко, любовно, гальовно име… Той беше го употребил само веднъж преди и после я връхлетя същински ураган от беди. За кой ли път се канеше да я изложи на опасност, а тя пак нямаше да е в състояние да му попречи с нищо, Лион представяше опасността като спасителен маяк, който със сигурност ще я изведе от урагана. И ненадейно осъзна, че той беше прав: някоя нощ щеше да се остави да бъде победена от неговата решителност и от собствените си бурни чувства, и ще го приеме в леглото си.

Сърцето й биеше до пръсване, когато обърна гръб на вратата и погледна към шахматната дъска. Малката нефритова царицата в ръката на Лион — това щеше да бъде тя.

Не биваше да допуска това. Но как щеше да му попречи? Тя беше негова собственост, безпомощна пленница в къщата му. Щом протегнеше ръка към нея, тя трябваше да угажда на желанията му. И докато това бе така, съществуваше и опасността да му се отдаде.

Отдаване. Самата мисъл я накара да потръпне от отвращение. Тя съвсем не беше слаба, глупава гъска, която да стане жертва на собственото си изкушение или на волята на Лион. Пристъпи до дъската и посегна към коня, с който Лион беше започнал партията шах. Крайно време беше да се откаже от защитата. Започна трескаво да търси изход и избавление.

После остави коня обратно върху дъската. Веждите й бяха свъсени.

Настъпление?

Бележки

[1] Придворен танц с пристъпване, популярен през XVI и XVII век. — Б.пр.

[2] Или morisca, или moriske — бърз танц с пантомимен характер. — Б.пр.

[3] Трирема, кораб с три реда весла, разположени отвесно един над друг. — Б.пр.

[4] Вид южно вино, популярно в Западна Европа — Б.пр.