Серия
Вихреният танцьор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wind Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 92 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Ирис Йохансен. Вихреният танцьор

ИК „Ирис“, 1993


Първа глава

Флоренция

3 март 1503

 

— Дръжте крадлата! Дръжте я! Ограбиха ме!

Санчия изтича напряко по Меркато Векио, покрай църквата, после по улицата и прескочи някакъв измършавял уличен пес, който се облажваше с пръснатите по каменната настилка отпадъци. Сниши се под протегнатата ръка на един обущар с кожена престилка, но огромната му десница улови грубия шал, който покриваше главата й. Тя се отскубна от него с рязък замах и продължи да тича.

Търговецът, който я преследваше, напук на пълнотата си все повече я застигаше, така че сърцето на Санчия биеше панически под ребрата и.

Този път щяха да я пипнат.

Щяха да й отсекат ръцете до ставите.

Щяха да я хвърлят в отпадната яма за храна на плъховете.

Изгаряща болка проряза лявата й страна като убождане е игла. Въпреки всичко трябваше да бяга.

Какво щеше да стане иначе с Пиеро? — питаше се тя отчаяна. Другите бяха по-големи и някак си щяха да оцелеят. Но Пиер беше едва на шест. На толкова малко дете можеха да му се случат твърде много неща…

— Дръжте я, дръвници! Малката обесница ми задигна кесията!

Dio[1], помисли си Санчия, та той беше по петте й как можеше да тича толкова бързо с тия тлъстини по тялото си? Тя избягна една бъчва с риба, зави към ъгъла на Канто ди Вакереча, за да свърне сетне в малка уличка между златарски дюкян и някаква аптека.

Мрак. Над града се стелеше здрач, но в уличката цареше непрогледна тъмнина.

От дълбоките сенки изпод темелите на малките къщи искряха светещи очички.

Плъхове. Пълчища плъхове.

Тя спря като закована и неволно потръпна.

Камъните под тънките подметки на обувките й бяха хлъзгави от отпадъците, които собствениците на дюкяните изхвърляха навън. От плъховете нямаше защо да се бои, щом като се задоволяваха с нечистотиите.

Вонята на разваляща се храна в тясната улица беше задушаваща. Тя преглътна и се опита да надмогне погнусата, която идваше както от страха, така и от смрадта.

— В коя посока побягна?

Гласът на търговеца звучеше изнемощяло и малко отдалечено. Отскубна ли се от ръцете му, като побягна през глава в страничната улица? Тя се притисна в непрогледната сянка на златарския дюкян, опряла дланите си в стената. Дишаше на неравни, мъчителни пресекулки. Дали нямаше да я чуе? Опита се да задържи дъха си, доколкото го имаше.

Cristo[2], какво щеше да стане, ако я беше чул? Студенината на зида проникна през плата на роклята й и охлади гърба й. Мускулите й изглежда се вцепениха, кръвта замръзна във вените й. Ненадейно напипа с дланите си изпъкналата грапава повърхност на каменната стена, но това беше почти приятно усещане. Да може да докосва нещо. Какво щеше да прави без ръцете си? Как щеше да живее? Как щяха всички те да живеят?

— Насам, нескопоснице!

Санчия замръзна. Гласът не беше на дебелия търговец, а на човек, когото за съжаление твърде добре познаваше. Сърцето й подскочи, окрилено от надежда. Страничният вход на аптеката се беше открехнал и в процепа тя разпозна въпреки тъмнината дребната, котешки облечена фигура на Каприно.

Тя с един скок преодоля няколкото крачки и буквално се претърколи през прага на аптеката. Погледът й се стрелна безмълвно към предната част на дюкяна, но чиракът зад малката маса грижливо избягваше да поглежда в нейната посока.

— Надежден е — обясни Каприно. — Работи за мен.

Отрова, помисли си Санчия стъписана, или навярно силно действащите бели прахове, с които Каприно снабдяваше своите блудници.

Каприно затвори вратата и протегна ръката си:

— Кесията!

Тя потърси под кърпата си меката кожена кесия и я пусна в дланта му. Наложи и се да се облегне на вратата, тъй като коленете й толкова силно трепереха, че едва стоеше изправена.

— Беше несръчна — произнесе Каприно троснато. — Трябваше да оставя да те хване този глупак. Следващия път няма да ти помогна.

Наложи й се да изчака, преди да заговори членоразделно:

— Следваш път няма да има. Никога вече няма да го правя.

— Ще го правиш — отвърна Каприно студено. — Сега не си на себе си от страх, но той ще мине този път. Ще забравиш страха си и ще мислиш само за парите, с които си набавяш прехраната. Иначе не си толкова несръчна. При следващите десет кражби навярно ще се отървеш невредима.

— Трябва да намеря друг начин — Санчия сви ръцете си в пестници. — Трябва да има друг начин.

— Когато дойде при мен, не беше на същото мнение. — Каприно отвори вратата. — Сега нямам никакво време за теб. Трябва да върша далеч по-важни неща при Джулия. Почакай тук още няколко минути, преди да се върнеш при Джовани.

Вратата хлопна подпре му.

Беше взел и нейния пай от кесията, както осъзна зашеметена. Отвореше ли се възможност, за Каприно всички грошове бяха едра пара, която прибираше за себе си. Утре щеше да го подири и да настоява за своя пай. Имаше да храни доста гърла, а Каприно беше съвсем прав. Гладът беше остър меч, който би превърнал и светеца в крадец.

Но струваше ли си от глад да рискува да й отсекат ръцете?

Обзе я наново паника, когато й се натрапи един ужасяващ спомен. Преди два месеца беше видяла, как изхвърлиха на улицата един крадец с два кървящи остатъка на отсечените ръце. Оттогава тя живееше дните си в страх от това наказание и нощем я измъчваха лоши сънища. Непрестанно си биеше главата как по друг начин да припечелва пари, за да ги изхранва всичките, докато тайно се боеше, че никога не ще осъществи отчаяните си планове. Друг начин нямаше.

Така и следващия път, и по-следващия път нямаше да има друг изход. Щеше да й се налага отново и отново да краде, както беше предсказал Каприно. Но що се отнасяше до страха, който я държеше като в менгеме и я правеше безпомощна, той се заблуждаваше. Уплахът не беше състояние, което щеше да премине.

Тя знаеше, че този страх никога няма да я напусне.

 

 

— Добър вечер, благородни господари, имам честта да ви поздравя. Аз съм Гуидо Каприно. — От прага Каприно се усмихваше подкупващо на двамата знатни мъже, седнали край полираната маса. — Очарователната мадона Джулия ми каза, че бих могъл да ви окажа малка услуга.

Докато се приближаваше почтително, той се стараеше да изглежда безразличен. По-възрастният трябва да е Лоренцо Вазаро, реши той. Високите скули и дълбоко хлътналите очи съответстваха на описанието, което Джулия му беше дала, отгоре на всичко инстинктите на Каприно реагираха спонтанно на мрачната и застрашителна аура, която витаеше около него. Със стройната си снага в черни велурени одежди с модни цепки той изглеждаше необичайно елегантен и далеч по-опасен от своя придружител. Когато Каприно хвърли поглед върху другия, изпита неприязън, тъй като придружителят на Вазаро беше твърде мъжествен. Лионело Андреас трябва да е на ръст над шест стъпки, прецени Каприно и беше с прекалено едри кости, за да прави впечатление на елегантен, дори и да е изискано облечен.

В случая обаче, със сив панталон и свободно пусната бяла риза, той изглеждаше точно така, както беше очаквал Каприно: като варварин с повече войнственост, отколкото разсъдък. Той не носеше никакво оръжие, нито дори кинжал. Андреас може да е владетелят на Мандара, но Каприно беше готов да си заложи главата, че Вазаро е човекът, които дърпа конците зад кулисите.

— Влезте, благородни Каприно — Андреас посегна към сребърната чаша на масата пред себе си и посочи с нея към застлан с възглавници стол до прозореца. — Седнете.

Арогантното копеле не си беше направило труда да стане и да го поздрави както подобава. Въпреки това Каприно се усмихваше подкупващо и прекоси помещението, за да седне. Несъмнено Андреас смяташе за недостойно да изрази почит към него. Нищо, скоро щеше да мисли другояче.

Лоренцо Вазаро се надигна и се придвижи безшумно и ловко през помещението, за да се облегне на прозореца. Кръстосал ръце на гърдите си, той насочи погледа си от упор към Каприно.

Хитър шахматен ход. Страхопочитанието на Каприно към Лоренцо растеше с всеки изминат миг. С размяната на местата Каприно се беше озовал между Вазаро и Андреас. Сега вече Каприно се изкушаваше да заговори Вазаро като по-достойния от двамата, но все пак се обърна към Андреас:

— Винаги съм свръх щастлив, когато мога да услужа на приятелите на мадона Джулия. Какво искате от мен?

— Трябва ми крадец. — Андреас се облегна назад в стола си и заразглежда Каприно с присвити очи.

Каприно издържа погледа му с невъзмутимо любезна усмивка.

— За мен ще бъде удоволствие да ви набави най-ловкия крадец на Флоренция, ваше високоблагородие. Трябва ли да е само крадец или следва да притежава и други таланти? Трябва ли още и да убива? Разполагам с няколко предани души, които имат дарби в тази насока, но никой от тях не владее изключителните способности на благородния господар Вазаро.

Андреас се вцепени:

— Вие сте чували за Вазаро?

— Как да не съм? — Каприно продължи да стои приведен на стола си, сложил грациозно едната си ръка с видима небрежност върху покритата с благородни камъни дръжка на камата си. — Той блести като сияйна звезда на небосклона и ослепява всички, които зърнат особата му. Чудно ли е, че го познавам?

— Никак дори. — Андреас хвърли развеселен поглед към Вазаро, който все още наблюдаваше безизразно Каприно. — Чу ли, Лоренцо? Една звезда сред всички светци! Няма ли да благодариш на любезния господин?

— Няма нужда от благодарност — побърза да каже Каприно. — Аз само отдавам дължимата почит. Колко глупаво беше от моя страна да допусна, че може да ви трябва убиец, когато все пак господин Вазаро е на вашите услуги. Защо би ви притрябвал друг…

— Както казвате съвсем правилно, въобще не ми трябва убиец — прекъсна го Андреас с ненадейна нетърпеливост. — Трябва ми крадец, с ръце толкова умели и сигурни, като изстреляни от лъка на майстор стрели, с докосване, нежно като целувката на пеперуда.

— Във Флоренция има безчет крадци — каза Каприно замислено. — Аз самият обучих няколко първокласни.

— Чух за това. — Андреас присви устните си в цинична усмивка. — Несъмнено сте насочили и много хора към някогашната професия на моя приятел Лоренцо.

Каприно реагира със свиване на рамене:

— Един-двама. Но занаятът на убиеца изисква определено безстрашие, което не се среща у всеки. Крадецът е друго нещо. На него му е по-лесно. Кражбите наистина не се заплащат толкова добре, но… — Той не довърши мисълта си. — За колко време ще ви трябва този крадец, благородни Андреас?

Андреас се втрещи:

— Значи вие ме познавате? — В гласа му се долавяше застрашителна благост. — И моето име ли блести на небосклона?

Ръката на Каприно сграбчи дръжката на камата. Усети, че по челото му изби пот, когато осъзна грешката си. Беше смятал Вазаро за истинската заплаха. Глупава грешка! Според житейския му опит повечето люде от военното съсловие, дори кондотиерите[3], не притежаваха качествата и финеса, от които Каприно най-вече се възхищаваше. Но той не биваше да допуска презрението му към тази професия да засенчва оценката за мъжа до него. Не, това не бе съвсем вярно, призна си неохотно Каприно. Инстинктивната му неприязън към превъзхождащата мъжественост на Андреас беше допринесла за заблудата, която му попречи да подложи мъжа на сериозна преценка. Сега вече разпозна интелигентността редом с цинизма в сияещите тъмни очи на Андреас, които го пронизваха също толкова безпощадно, както очите на Вазаро. Каприно облиза с език долната си устна:

— Вашата слава се е разпростряла над цяла Италия, господарю мой. Прочут кондотиер като вас трябва да слага в сметките си, че ще го разпознаят и… — Каприно спря да говори. — Та аз нямах никаква представа, че вашето посещение в града ни трябва да остане в тайна. Ако искате да останете неразпознат, то тогава се разбира от само себе си, че нито съм виждал лицето ви, нито съм чувал гласа ви, нито съм произнасял името ви.

— И кой ви назова моето име? — попита Андреас с мек като коприна глас. — И по какъв повод? Аз помолих Джулия да не издава на никого, че се намирам във Флоренция.

— Ваше Благородие, знаете колко са лекомислени жените. Когато Джулия ме помоли да дойда тук, тя ми спомена вашето име, но нищо друго. Кълна се в думите си, благородни Андреас. Щеше ли дамата да изпрати да ме извикат, ако не бях човек на дискретността и честта?

— Лоренцо? — Погледът на Андреас беше вторачен в лицето на Каприно.

Гласът на Вазаро беше толкова дрезгав, че отекна като звук от влачен по камънаци дървен сандък:

— Ако цената е достатъчно висока, от него ще стане предател. Да му светя ли маслото? — Вазаро попита така, между другото, сякаш ставаше дума дали да излее остатъка от чашата на Андреас.

Каприно се наклони върху стола си, за да скочи, готов с камата да…

— Не вярвам — каза Андреас. — Той не знае достатъчно, за да ми навреди с нещо, а ще ми отнеме време да търся друг посредник.

— Мъдро решение. — Каприно поотпусна дръжката на камата си. — Човек би следвало винаги да планира с далечна перспектива. Е, какво стана с крадеца?

— Тъкмо сега ми хрумна едно качество, което непременно трябва да притежава — каза Андреас, вперил очи в своите тежки кожени ръкавици върху масата. — Той трябва да стане моя собственост.

— Ваша собственост ли?

Андреас гладеше с дългия си, огромен показалец месинговите пулове, които украсяваха ръкавицата:

— Той трябва да ми служи телом и духом. Няма да позволя да избяга при вас и да си развърже езика за истории, които бихте продали твърде изгодно. — Андреас се усмихна. — Естествено, бих могъл да се отърва от него, след като изпълни предназначението си, но ми е противно по такъв начин да възнаграждавам добрата работа. Би било неблагоразумно.

— Разбирам ви. — Шарещият поглед на Каприно се стрелна към Вазаро. Носеха се слухове, че Вазаро постъпил на служба при Андреас, когато кондотиерът бил седемнадесет годишен. Как е успял Андреас през всичките тези години да задържи на своя страна един толкова изтънчен убиец? Притежаваше ли го телом и духом, както възнамеряваше да притежава този крадец? За това си струваше да си поразчовърка мозъка, защото кой, освен сатаната би се подчинил на такъв демон? — Мъже от този сорт са трудни за намиране. Как бих могъл…

— Вие трябва да разполагате с начини и средства — Андреас извади от пояса си една кесия и я хвърли на масата в посока към Каприно. — Алчност, мъст, женоря… ние знаем добре кои са оръжията, които побеждават мъжа. Хвърлете ги в боя.

Каприно развърза кесията, за да преброи дукатите.

— Една прилична цена.

— Царска сума за един един-единствен малък крадец, както и вие знаете, но твърде недостатъчна за душата на някое човешко същество.

Каприно се усмихна:

— Сигурен съм, че скоро ще се убедите с очите си дали е така или не. — Той направи пауза. — Мога ли да я задържа? — попита той, като пъхаше кесията в пояса си. — Вашето доверие ме ласкае.

— Каприно, не мога да си позволя да ви имам доверие. Ако ме измамите, зная къде да ви намеря. Кога мога да очаквам, че ще ми изпратите крадеца, за когото току-що ви платих?

— Не мога да ви кажа със сигурност. — Каприно стана и понечи да тръгне към вратата. — Трябва да мисля и премисля, и…

— Утре. — Тонът, с който говореше Андреас, остана непроменен, но усмивката му напомняше хищно животно. — До три часа. Аз съм нетърпелив човек. — Погледът му обхвана лицето на Каприно. — На вас вече някой ви се мержелее пред очите. Доведете ми го.

Каприно се изплаши:

— Но, Ваше Високоблагородие. Трябва да премисля и претегля… — Той спря на средата на думата. Как този кучи син съумя толкова лесно да прозре тайните му помисли? — Аз наистина имам в ума си едного, който би могъл да отговаря на вашите изисквания, но има някои трудности.

— В такъв случай ги отстранете.

— За това обаче навярно ще потрябват много повече дукати, отколкото съдържа тази кесия.

Около устните на Андреас заигра крива усмивка:

— Противно ми е, когато ме изнудват алчни люде. Би било твърде благоразумно, ако не изпускате от ума си това обстоятелство.

Каприно зажумя с очи, за да скрие погледа си:

— Не ми се ще да стоя тук като просяк. Моята работа си струва парите.

— Ако сега му забия ножа между ребрата, още утре из улиците на Флоренция ще се намери друг Каприно — изрече почти беззвучно Вазаро. — Някой не толкова алчен, Лион.

Каприно го побиха тръпки. Той се овладя с върховно усилие и кимна:

— Утре или вдругиден. Не съм толкова глупав, че да се смятам за незаменим. Но Ваше Високоблагородие сте нетърпелив, а пък аз съм човекът, който днес може да ви помогне.

Андреас премълча, докато Каприно усещаше тръпчивия привкус на страха в устата си.

После Андреас направи нетърпелив жест с ръка:

— Трябва да се убедя с очите си в уменията на вашия крадлив мошеник. — Той замълча. — Утре.

— Но времето е прекалено малко. Аз не мога… — Каприно занемя. Беше получил прилично възнаграждение. В такъв случай ще е по-изгодно да не упражнява прекалено голям натиск: — Както заповяда Ваше Високоблагородие. Ще обърна земята и небето, за да изпълня желанието ви.

— Утре в два часа ще се намирам на площада Сан Микеле с една кесия, също така добре натъпкана — обясни Андреас. — Ако вашият крадец успее да ми я задигне, то тя ще ви принадлежи. Ако ли не… — Той повдигна рамене. — В такъв случай ще бъда крайно недоволен от вас. Толкова много, че навярно ще ви извадят от река Арно. — Той го пусна да си върви с едно движение на ръката. — Лека нощ, Каприно. Защо не отведеш господина до дома му, Лоренцо?

— О, аз живея само на една крачка. Къщата ми се намира близо до площада. — Каприно тръгна припряно към вратата. — Лека вечер, господари мои. До утре.

В усмивката на Андреас имаше подигравка.

— Придружи го, Лоренцо. За човек с кесия, пълна с дукати, улиците са опасни.

В пристъп на безпомощен гняв Каприно разбра, че Андреас си играе с него. Той се обърна към вратата и изсъска между стиснатите си зъби:

— Искате да проверите на място дали се боя от господин Лоренцо? Така е, боя се от него. Аз съвсем не съм смел човек, тъй като това, което съм, не го дължа на сърцатост. Но помислете си, кое ръководеше всички тази вечер. — Той се чукна с показалец по лявото слепоочие. — Това тук. Само то има значение. — После се поклони. — Както ще видите утре.

Вратата се затръшна подпре му. Каприно си пое дъх, когато сковаността го напусна. Нагласи червената си кадифената барета извънредно грижливо, преди да слезе по стъпалата надолу. При това погледът му удивено се насочи към Венера, която в голото си великолепие украсяваше стената. Картината беше нова и изпълнена с истинско майсторство, но Венера не беше с изключителна хубост, обстоятелство, което не удивляваше. Джулия никога нямаше да допусне в дома и някой или нещо да засенчва собствените й прелести.

— Buona sera[4], Каприно — Джулия Марцо го пресрещна долу при стъпалата. — Стана ли както искахме? — Тя се усмихваше сладко.

Каприно повдигна наметалото си, за да й покаже кесията.

Тя му протегна дланта си.

— Удоволствие е да се работи с теб, Каприно.

— Утре — възпротиви се той и понечи да я отмине.

— Сега. — Усмивката й остана непроменена. — Или ще разкрия на благородния Андреас, че не възнамеряваш да изпълниш обещанието си и да намериш този крадец, ами още сега си хукнал към портите на града. Твърде се съмнявам дали въобще ще стигнеш до великолепната къща, която си вдигнал с изстисканите от твоите блудници и крадци дукати.

Той се спря рязко и се обърна към нея. Наистина трябваше да предположи, че Джулия щеше да подслуша всичко, което се говори в покоите на Андреас. Не опираше само до ослепителната хубост на тази блудница, позволила й да се издигне от момиче в негов публичен дом до собственичка на таза изискана casa[5]. Джулия Марцо беше хитра. Неохотно развърза кесията и пусна пет дуката в дланта й.

— Някой ден, когато чашата на търпението ми прелее, ще наредя да те върнат при мен — каза той тихо. — Ще те съблека гола-голеничка и ще те изложа вън на улицата за показ. Всеки минувач ще може да купи твоята сладко ухаеща плът. Как мислиш, дали ще се харесаш на изтънчените си господа подир няколко седмици всеобща употреба?

— Не можеш да ме уплашиш. — Тя отмина заплахата със свиване на рамене. — Каприно, вече не можеш нищо да ми сториш. Радвам се на закрилата на много силни господа тук във Флоренция.

— Като например на закрилата на това копеле горе, нали? — Каприно посочи с глава към вратата в горния край на стъпалата. — Тук, във Флоренция, Андреас не разполага с никаква власт. Той е господар само в Мандара.

— За момента. — Погледът на Джулия се зарея нагоре. — Лион би могъл да властва навсякъде. Мъже като него са рядкост.

Каприно присви очи.

— Не долавям ли тук полъх на страст, madonna mia[6]? Бъди предпазлива или ще загубиш единственото си оръжие в битката с Купидон! Една блудница не бива никога да изпитва желание. Тя трябва само да възбужда желанието на другите.

— И Лион ме желае страстно — обясни тя разпалено. — От две години насам той посещава моята casa. Никога не е искал друга жена, винаги само мен. — Когато забеляза удовлетворения поглед на Каприно, тя се опита равнодушно да омаловажи цялата история. — Не че е толкова важно…

— Виждам, че твърде много държиш на него. — Той я погледна пронизващо. — Бих искал да зная само защо. Ти имаш извънредно странен вкус. Аз намирам този мъжага твърде грозен.

— Та как можеш тъкмо ти да прецениш това? Нима ти намерих толкова много прелестни момчета и отблъскващи мъже, без да зная колко е своенравен твоят вкус, Каприно.

Той натика кесията в пояса си и каза подигравателно:

— За моя префинен вкус той е прекалено недодялан. Войниците могат да бъдат толкова грубовати… Но тук има за теб още пет дуката, ако откриеш, защо нашият сърцат кондотиер се нуждае от услугите на крадец.

Погледът на Джулия се насочи отново към горния край на стъпалата.

— Нека да помисля. Но той не е мъж, който се разбъбря в компанията на жена.

— Дори в компанията на la bella[7] Джулия? — Каприно се обърна с лице към нея. — Седем дуката?

Той отвори вратата и излезе на улицата.

Тази вечер свърших чудесна работа, мислеше си Каприно доволен. Андреас изглежда се надяваше, че ще спечели много, защото не се пазари и се подчини доста безславно на исканията му. Ако действаше и по-нататък разумно, Каприно явно можеше да натрупа още злато в раклите си.

Вместо да тръгне към собствената си къща встрани от площада, той се отправи към Виа Калиматла и печатницата на Джовани Балано.

 

 

— Ти отстъпи прекалено лесно — каза Лоренцо, когато вратата се затвори зад Каприно. — Щях да го принудя да се задоволи с по-малко.

Лион вдигна чашата към устните си.

— В случай че Каприно ми доведе онзи, който ми трябва, парите ми няма да отидат на вятъра.

Лоренцо сви рамене.

— Щом така смяташ.

— Да, така смятам. — Лион вдигна краката си върху масата и ги кръстоса. — Вдругиден тръгваме за Солинари.

— В случай, че крадецът на Каприно издържи твоя малък изпит.

— Дано има късмет, защото иначе ще ти заповядам да постъпиш с Каприно както намериш за добре.

Около устните на Лоренцо като че ли заигра дяволита усмивка.

— Не, ти няма да се съгласиш.

От почуда Лион вдигна черните си вежди.

— Мисля, че ще ти достави удоволствие сам да накажеш Каприно. — Погледът му срещна вторачените очи на Лион. — Защо настояваш да спасиш душата ми, след като съм я загубил толкова отдавна? Като дете на единадесет години, ако бъдем точни. Тогава извърших първото си убийство из засада. А ти какво си правил на единадесет години, Лион?

— Вървях подир пряпореца на баща си и съзерцавах как неговите наемници палеха и изнасилваха. Убих за първи път на тринадесет години. — Той си пое дъх. — Не смятам душата си за изгубена.

— Да, но твоето убиване е било озарено със слава и чест — каза Лоренцо съвсем тихо. — В света на убиеца из засада славата не вирее.

— Убиването си е убиване.

— Ако наистина си на това мнение, ще допуснеш ли да отстраня Каприно?

По лицето на Лион заигра усмивка.

— Навярно ще допусна.

— Не, няма да го допуснеш. За да сториш това, би трябвало да живееш в света на Каприно. В моя свят.

— Неговият свят не е твой. Твоят свят сега е Мандара.

— Защото ти го казваш, нали?

— Защото ти заслужи мястото си преди тринадесет години.

— С кинжала на убиец из засада.

— Който ми спаси живота и отмъсти за баща ми.

— Слава и чест. — Дрезгавият глас на Лоренцо звучеше подигравателно. — Виждаш ли из какви друмища броди разсъдъкът ти? Боя се, че си допуснал достойна за съжаление грешка, Лион. Усвоил си начина на мислене на една отминала епоха. Рицарството никога няма да пожъне победа в страна, в която хора като мен натрупват авторитет и състояние.

— Рицарството ли? Лоренцо, нима си загубил разсъдъка си? Никой не е по-реалистичен от мен. Ако искаш да откриеш рицарство, ще трябва да се отнесеш към Марко.

— Наистина признавам, че твоят брат е направо отвратително благороден и благопристоен, но ти май си се заразил с по-лека форма на същата болест. — Когато Лион понечи да възрази нещо, Лоренцо вдигна ръка, сякаш за да отблъсне нападението му. — Навярно не споделяш философията ми, приятелю мой, ала склонността към благородство несъмнено е налице. Помисли си с каква упоритост се стремеше да ме задържиш на своя страна, за да не започна наново да режа гърлата на неаполитанските благородници.

— Повечето заслужаваха тази участ.

— Но аз никога не съм те питал дали клането е оправдано в единични случаи — Лоренцо се усмихна незабележимо. — Убиването е убиване.

— В името на всичко свято, Лоренцо, ще престанеш ли най-сетне да обръщаш думите ми срещу мен? Защо не искаш да признаеш, че ти вече не си това, което си бил?

— Защото аз съм това, което съм, което бях и ще бъда.

— Cristo! — Лион пое възбудено дъх. — И какво си ти, в името на твоята необозрима душа?

В този миг внезапна усмивка озари изострените черти на Лоренцо.

— Вече казах, че нямам душа. Притежавам много други неща, но само едно има значение.

— И какво е то?

— Аз съм приятелят на Лионело Андреас — каза Лоренцо тихо.

Лион го гледаше изпитателно и недоверчиво.

— Не ме напуска неприятното чувство, че отново се шегуваш с мен.

От почуда Лоренцо вдигна веждите си.

— Ами че естествено — каза той без заобикалки. — Как може човек без душа да изпитва приятелство? Радвам се, че си толкова проницателен. Това доказва, че добре съм те възпитавал през изминалите тринадесет години.

Лион изруга полугласно.

— Лоренцо, един прекрасен ден аз ще…

— Господарю мой, вече е късно. — Джулия Марцо се появи усмихната на вратата. — Ако ви е угодно, сега ще покажа на господаря Вазаро неговите покои. Желае ли той компания за нощта? Имам една омайна малка сицилианка, която ще му достави голямо удоволствие.

— Лоренцо? — Лион хвърли поглед към Вазаро.

Лоренцо поклати с глава отрицателно.

— Този път не.

— Напоследък все по-рядко — Лион го удостои със замислен поглед. — Боя се, че ти лека-полека усвояваш житейските привички на монах. Невинаги е било така.

— Аз съм стар човек на четиридесет и четири години. Навярно мъжествеността ми отслабва — каза Лоренцо, без да се замисля, когато се обърна и тръгна към вратата. — В момента смятам книгите си за по-възбуждащи от тези съблазнителни цветя. Но моля те, не се стеснявай от мен, за да се разшеташ из градината на Венера.

— Не се стеснявам от теб. — Погледът на Лион се плъзна от голите рамене на Джулия към пищните й гърди. — Кълна ти се.

Когато Джулия се върна, Лион все още седеше в същата поза, с крака върху масата, със замислен поглед, насочен към чашата с вино.

— Вазаро е особняк. — Джулия се облегна на залостената врата. — Не се ли боите да го смятате за ваш приятел? Каприно каза, че Вазаро бил…

— Не по-лош от всички нас — прекъсна я Лион. — Живеем в жестоки времена и човек трябва да прибягва към насилието, ако иска да оцелее и запази собствеността си.

— Или да присвои онова, което принадлежи другиму? — попита Джулия подигравателно. — За това ли ви трябва крадец?

Очите му се присвиха, когато я погледна.

— Джулия, не понасям въпроси. — Той се усмихна. — Действително смятам оформянето на мислите в думи за греховно прахосничество, когато устните в други случаи са много по-чевръсти. Свали си одеждите, cara[8].

Джулия усети, че нещо се сви във вътрешностите й, когато го погледна — без дъх и треперещ, което не беше изненада за нея, тъй като така беше винаги с Лион, от първото му посещение насам преди повече от две години. Каприно беше прав с описанието си на кондотиера. Хората действително можеха да го наричат грозен, така както бе сторил Каприно. Чертите на Лион изглеждаха издялани от камък със смел замах на топор и нямаха вид на претворени от чувствителното длето на художник. Скулите му бяха прекалено широки, черните вежди изглеждаха направо като греди над тъмните като катран очи, в които едва ли личеше друго чувство, освен бдителност и цинизъм. Устните му, макар и добре оформени, издаваха намек за чувственост и жестокост. Тъмната му коса бе все още късо подстригана, както по времето, когато е носил воинския шлем, а тялото му, което наистина беше гъвкаво, нямаше нищо общо с изящната грациозност на царедвореца. Под свободно пуснатата му бяла риза се предугаждаше силата на неговите масивни рамене, а сивите му панталони обгръщаха енергични бедра и мускулести прасци.

Власт, осъзна Джулия с внезапна почуда. Лион Андреас разполагаше не само с физическа сила и власт, но и с вътрешна сила и власт, далеч надминаващи онези на другите мъже. Неговото любопитство към живота, към всичко, което се разиграваше наоколо, беше по-трескаво, неговите възможности да твори добро или зло бяха по-крайни, неговите пороци бяха по-силни, отколкото у другите, както я беше научил нейният опит.

— Лека-полека губя търпение, cara. Трябва ли да прося?

— Вие никога не просите. — Тя тръгна към него, докато развързваше бисерната огърлица, която придържаше светлите й коси. — Вие вземате. — Тя пусна бисерите върху масата. — И вземате. — Дланта й погали бедрото му. Усети как мускулите му се втвърдиха от нейния допир. — Докато не си вдигна малкия пръст, че съм се наситила.

— Колко ужасно. — Той вдигна ръката й и я прокара по устните си. — Удивлявам се, че още ме приемаш, след като само те използвам. — Езикът му премина по чувствителната кожа на дланта й. — Ти винаги ухаеш на рози. Когато съм далеч от теб, този аромат постоянно стои врязан в паметта ми.

— Дори когато между бедрата ви лежи някоя от другите ви блудници? Та вие идвате във Флоренция само един или два пъти в годината. Кои ви утешава, когато ме напуснете?

Той я погледна, а в очите му заблестя дяволита усмивка.

— Навярно като Лоренцо намирам утеха у Плутарх и Аристотел.

Тя се усмихна колебливо.

— Вие обаче не. У вас има прекалено голям глад. Съмнявам се дали издържате и седмица без жена. Държите ли блудница в Мандара, която да ви е всякога под ръка? Знам, че… — Тя спря да говори, когато усети острите краища на зъбите му върху кожата на ръцете си, зъби, които натискаха точно толкова, че да я прониже чувство на наслада, а не на болка.

Едрата ръка на Лион се плъзна нагоре и поглади шията й.

— Какво значение има дали притежавам други жени? — Пръстите му милваха нежно вдлъбнатината, където се долавяше пулсът й. — Че защо не? — Той свлече правоъгълното деколте на дрехата й и разголи гърдите й. Мазолестата му ръка се насочи към лявата й гръд и я сграбчи. Наблюдаваше как стърчи твърд върхът на гърдата й. — Нашето общуване, това е, което има значение за мен. — Той се наклони и устните му поеха зърното. Тя усещаше как топлият му език я възбужда и милва.

— Лион… — Тя се олюля и се хвана за косата му. — Бих могла да дойда с теб в Мандара.

Той вдигна с рязко движение глава. Погледът му беше непроницаем.

— Не!

Що за глупаво предлагане на услугите! Изплъзна й се неволно от устата, отприщено от ревността й към другите жени в живота му. Лион никога нямаше да я вземе със себе си в Мандара, а и нямаше да й разкаже за живота си, който води без нея.

— Само се пошегувах — побърза да каже тя и потърка съблазняващо върха на гърдата си по устните му. — Защо ми трябва да зарязвам хубавия си живот във Флоренция? Имам всичко, което ми трябва: пари, великолепни накити — а мъжете си приличат като две капки вола.

— Сигурно. Но има само една Джулия — каза той. — Джулия Божествената. — Стана на нозе и я притегли със себе си към леглото. — Джулия Великодушната.

Тя съзерцаваше как расте желанието му, как мъжеството му силно и настървено се издува под материята на панталоните. Прониза я удоволствие.

— Великодушната ли?

— Имам настроение днес на място да проверя твоето великодушие. — Той се усмихна, когато седна върху постелята, разтвори бедра и притегли Джулия върху коленете си. Взе ръката й и прокара дланта й по устните си, преди да я постави върху своето кораво мъжество. — И ти ще бъдеш днес твърде великодушна, нали cara?

Днес, утре, няколко дни. Само толкова щеше да е с Лион. Но какво значение имаше това? Ръката й бавно и възбуждащо се плъзна по тялото му, докато го съзерцаваше през дългите си мигли. Беше възбуден, направо болезнено възбуден и то е такава трескавост на чувството, че съвсем й се зави свят от усета за власт. Дъхът й секна от вълнение. Лион щеше да е необуздан, силен и похотлив като сатир, ненаситен както винаги.

 

 

— Защо тъкмо аз? — попита Санчия разпалено. — Днес вече ти казах, че аз повече няма…

— Това е съвсем особено поръчение.

— То идва прекалено скоро. Аз не мога… — Тя спря да говори, когато забеляза какъв шум бе вдигнала. Хвърли боязлив поглед към вратата в нишата. Джовани не биваше да знае, че тя стои отвън с Каприно. Само защото днес Джовани вече беше обърнал третата кана с вино и беше малко вероятно, че ще забележи отсъствието й, тя се осмели да излезе навън, когато преди няколко минути се появи Каприно. — Ти знаеш, че не мога да напусна работилницата посред бял ден. Джовани ще започне да ме разпитва.

— И ти ще излъжеш. — Каприно сви рамене. — Та нима лъжеш за първи път.

— Не съм лъгала често. — Между другото, лъжите бяха жизненоважни, но Санчия беше открила, че някоя и друга лъжа, примесена с малко истина, хваща много повече вяра. — И то само когато наистина е било важно.

— Но в случая е важно. Та ти беше онази, която преди три години дойде при мен и пожела да се обучиш. От чисто добродушие аз направих от теб един от най-ловките крадци на Флоренция, а какво поисках като отплата? Нищо.

— Две трети от всяка задигната кесия са доста повече от едно нищо.

— Можех да настоявам за всичко, а не само за няколко дуката.

И щеше всичко да получи, помисли си Санчия пребледняла. Та тя нямаше да има друг избор, освен да се подчини на настояванията му. Каприно получаваше своя пай от всяка кражба, блудство или убийство във Флоренция.

— Каприно, никога не съм се опитвала да те излъжа с твоя пай.

— Знам. Ти си толкова добродетелно дете. На човек наистина му се стопля сърцето. — Той се приближи още една крачка. — А как са трите ти приятелчета? Подочувам, че Бартоломео като чирак на Джовани бил също толкова сръчен, колкото и ти. На колко години е той сега?

— На десет — каза тя, цялата на тръни.

— А Елизабет? Преди няколко дни я видях. Доста миловидно момиче с дълги златисти коси и мека светла кожа. Междувременно тя трябва да е станала на петнадесет години.

Санчия се вкамени.

— На четиринадесет.

— Стигат й. Кога ще ми я пратиш? За една прелестна кокошчица има по-лесни начини да се оправя в живота от този, който си избрала за нея.

Страхът на Санчия бе пометен от необуздан гняв.

— Стой настрана от нея, Каприно!

— Ах, тъкмо това обичам да гледам. Малко плам и жар. — Той преценяваше Санчия съвсем безпристрастно. — Всъщност ти не изглеждаш никак лошо. Малко повече боя по бузите и няколко килограма върху мършавите кости и аз също бих могъл да те използвам. — Той вдигна островърхата си джобна кърпа към носа с жест на погнуса. — Подир дузина ухаещи бани и основно парфюмиране.

— Ти и без друго ме използваш. — Миглите й се спускаха надолу. — Аз крада за теб.

— Това стига само за изхранването на малките, от които толкова не ти се откъсва сърцето.

— Ще трябва да ти стигне.

— Но на мен никога нищо не ми стига. Аз съм алчен човек. Нима още не си забелязала, Санчия? — Той се усмихна загадъчно. — Дай ми Елизабет, а аз ще поделя с теб дукатите, които ще получа за нея. Бих могъл навярно дори да придумам Джулия Марцо да я вземе. Твоята Елизабет би могла да стане куртизанка на богат и могъщ господар. Изтънчени ястия, прелестни одежди…

— Не! — Санчия съгледа бръчките, които избиха по челото на Каприно и започна веднага да го успокоява: — Не още. Догодина може би.

— А защо не сега? — В думите на Каприно се долавяше едва прикрита закана. — Безкрайно ме натъжава, че не отвръщаш на оказаната ти дружелюбност. Неблагодарността ме прави твърде нещастен. От една страна, отказваш да ми направиш една малка услуга утре на площада, а от друга, не ми даваш това апетитно дете и ми казваш…

— Ще открадна кесията — прекъсна словоизлиянията му Санчия, когато съзря доволното изражение на лицето му, тя, обзета от пълно отчаяние, разбра, че беше постигнал тъкмо онова, към което се беше стремил. Заплахата му да използва Елизабет за целите си беше принудила Санчия наново да краде. Та нима беше очаквала нещо друго? Каприно винаги постигаше целта си с рафинираност, коварство или насилие. Все пак — този път беше само една закана, помисли си тя облекчено. — С какво толкова сте привързан към тази кесия? Ако взема някоя по-лека… — Тя замлъкна.

Каприно поклати отрицателно глава.

— Трябва да откраднеш от човека, който ще ти покажа. А пък защо настоявам, не те засяга. — Той се обърна да си върви. — На площада в два. Бъди точна. — Той хвърли поглед през рамото си. — Ако не получа кесията, ще трябва… да бъда обезщетен. Разбираш, нали, Санчия?

— Разбирам. — Тръпки я побиха, когато срещна погледа му. — Ще си получиш кесията.

— Добре. Какво послушно дете!

Мракът го погълна ведно с думите му, а Санчия си пое дълбоко дъх.

Dio, само какъв страх беше брала! Тя знаеше, че е въпрос на време, докато Каприно осъзнае цената на Елизабет. Нищо и никой не убягваше за дълго от вниманието му, когато опираше до това да потекат още пари в кесията му, но навярно и този път й беше провървяло да го отблъсне за известно време.

Тя стоеше там и се взираше в тъмнината, в която изчезна Каприно. Сега с Елизабет трябваше бързо да се случи нещо, тъй като беше станала прекалено хубава, за да може Санчия още дълго да я закриля. Напоследък често улавяше как Джовани гледа Елизабет. В очите му се четеше същото желание, което беше изпитвал към майката на Санчия. Скоро щеше да опита щастието си при момичето, ако дотогава Каприно не я пъхнеше в някой от публичните си домове. Санчия имаше под ръка едно решение на проблема с Елизабет, но то щеше да струва повече дукати, отколкото бе нейният пай от откраднатото. Навярно, ако съумяваше по-често да се измъква от печатарството…

Тя едва не подскочи, когато зад нея отекна трясък от разбити глинени съдове в работилницата. Тупурдията бе последвана от силните проклятия на Джовани:

— Санчия! Къде, по дяволите, си се скрила?

Тя се наежи срещу новата опасност и се обърна към отворената врата.

— Излязох да взема глътка въздух. Толкова е…

Ужасена, тя едва сега съзря суматохата, която цареше в цялото помещение. Една глинена кана лежеше строшена върху масата, а Джовани напразно се беше старал да изтрие с парцал червеното вино, което се беше разляло пред него върху два листа пергамент.

— Не! — Санчия изтича през помещението и впи очи в първия лист. Той беше съсипан, мастилото течеше върху пергамента. Тя предпазливо го повдигна, за да види лежащия под него. Вторият лист беше още четлив, но течността беше проникнала през горния, така че и този лист трябваше да се преписва. — Всичко си съсипал!

— Ти можеш да ги оправиш — изломоти Джовани и поклати рошавата си посивяла глава. — Трябва още утре по обяд да отнеса поръчката. — Той се обърна и се затътри неуверено към помещението зад дюкяна. — Уморен… ти ще ги оправиш, нали?

Да, тя можеше да го оправи. Щеше да й отнеме цялата нощ и по-голямата част от следващия ден, помисли си пребледняла като восък. Слава на светиите, че Вартоломео беше заключил грижливо почистени всички листове в шкафа, щом като приготви набора за всяка страница, а то иначе тази пакост наистина щеше да бъде цяла катастрофа. Само два от последните листове той беше оставил на масата, за да набира рано сутринта на следващия ден. Но и тази пакост сама по себе си беше голямо нещастие. Майстор Рудолфо беше учен и търговец същевременно, и щеше да бъде извън себе си, ако узнаеше, че е повреден неговият оригинал на Convivio[9]. Макар и да му харесваше, в крак със съвременната мода, да отпечатва копия на книгите от библиотеката си чрез чудото на печатарската преса, все пак му беше останала любовта към красотата на ръкописа и съзнанието на търговеца за неговата особена стойност. Тя трябваше сега не само да подмени оригиналните листове на Рудолфо с два точно толкова красиви манускрипта, но още същата вечер да се залови с набора. С Бартоломео бяха пресметнали, че двамата трябва да работят от ранни зори, за да приготвят навреме последните два листа. Сега обаче, тъй като Бартоломео беше принуден сам да печата, докато тя изработва ръкописното копие, трябваше да набере част от текста през нощта.

— Ще разчистя масата.

Санчия се обърна и видя, че Пиеро стои на вратата към килера. Така както стоеше там, сънлив и раздърпан, и си триеше очите с опакото на ръката, той изглеждаше неописуемо сладък, много по-малък от своите шест години. Обзе я прилив на нежност и ненадейно светът й се стори вече не толкова безотраден както преди. Животът можеше да има своите гадни страни, но не беше от край до край отвратителен. Съществуваха деца като Пиеро и красиво изписани слова върху пергамент, и по всяка вероятност още стотици други чудесни неща, за които тя не можеше да си спомни или за които тепърва щеше да научи.

— Върни се на сламеника си — каза тя тихо. — Аз ще направя всичко сама.

Той поклати отрицателно глава и ето че вече застана до масата и започна да събира парчетата глина. Неговото дребно, закръглено телце при това се олюляваше леко. Заспива прав, помисли си тя с нежност. Ала знаеше, че беше упорит и нямаше да го придума да си легне. Да, съществуваха много чудесни неща, които люде като Каприно и Джовани не можеха да опорочат. Приятелството и любовта бяха сред тях.

— Ще събудя Бартоломео. — Пиеро отнесе глинените парчета към огромния сламен кош в другия край на помещението. — Той ще подготви набора.

Санчия поклати отрицателно глава:

— Бартоломео си легна едва преди час.

— А пък ти въобще не се спала — отвърна Пиеро. — Ще събудя Бартоломео. — Той изчезна в помещението, в което четиримата сияха на една постеля.

Малко по-късно Санчия дочу сърдития протест на съвсем сънения Бартоломео, а после решителния глас на Пиеро:

— Не, няма да те оставя да спиш повече, Санчия има нужда от нас.

Санчия се усмихна. Малък, какъвто си беше, Пиеро не отстъпваше от веднъж взетото решение. Усмивката й помръкна, когато си спомни, че само неговата вироглавост му спаси живота преди две години, когато майка му го остави на улицата и отиде в един от публичните домове на Каприно. Дори седмици след като Санчия го намери в една уличка около площада на Синьорията, Пиеро я посрещаше с плашливостта на диво зверче.

Бартоломео се появи, прозявайки се, на вратата:

— Санчия, не мога. — Той спря да говори и събудил се в миг, извика: — Dio! Ще спасиш ли нещо от тях?

Санчия поклати отрицателно глава:

— Двете страници трябва да се преписват.

Бартоломео хвърли мрачен поглед към вратата, зад която хъркаше Джовани.

— През този месец това му е за трети път. Скоро при него вече няма да дойде никой. Майстор Арколо дава много по-добра работа и не се напива постоянно. — Погледът му се премести със собственическа гордост към печатарската преса, която стоеше като огромно дървено насекомо в ъгъла. — Джовани не заслужава един толкова благороден инструмент. Той ще го попилее.

— Но не и ти! — каза Санчия със симпатия. — Обичаш пресата като родна майка.

Пиеро дърпаше Бартоломео за вълнената риза.

— Събери буквите.

— Dio, дай ми минута време. — Бартоломео гледаше Пиеро отвисоко със смръщено чело. — Поне да измия съня от очите си.

Пиеро поклати отрицателно глава.

— Санчия има нужда от теб. Тя е уморена и иска да спи.

Санчия направи болезнена гримаса.

— Няма сън за мене този нощ. — Тя подаде на Бартоломео листа, който беше още четлив. — Ако се справиш сега с него, аз ще се опитам до сутринта да препиша другия лист.

Бартоломео кимна едва, когато хвърли поглед върху страницата. Умората му сякаш беше изчезнала. Санчия видя, че усърдие озари лицето му, щом си представи как щеше да набере ръкописния шрифт в любимия си набор. — Ще се справя.

Тонът му издаваше, че вече се е задълбочил в проблема, когато кръстосваше помещението.

— Ще трае само… — Той млъкна, докато пръстите му търсеха съответните букви в наборната каса.

Пиеро беше разчистил масата и вече привеждаше в ред цялото помещение. Междувременно Санчия отиде до шкафа и извади лист от най-финия пергамент на Джовани. С него се върна при масата за изготвяне на преписи и седна. След като хвърли поглед върху съсипания лист, тя го отмести настрана. Не можеше да й помогне с нищо. Буквите бяха напълно размазани. Слава богу, тя беше прочела цялата творба преди няколко дни, както почти винаги, когато Джовани получеше нова поръчка. Това беше третият Convivio, който печатницата размножаваше през тази година, но в това издание й се бяха набили в очи няколко нищожни отклонения, фолиантът на Рудолфо беше дело на монасите от един францискански манастир, а благочестивият мъж, на чието перо се дължеше преписът на Дантевата творба, високомерно беше пропуснал някои фрази и прибавил други. Беше празна работа да се надява, че учен като Рудолфо не е мъдрувал над тези листове, докато не ги е научил наизуст чак до последното драсване на перото.

Пиеро се строполи до стола й на пода и облегна главата си на коляното й. Унесена в мислите си, тя галеше светлата му коса и се мъчеше да прокуди умората си.

Съвсем неочаквано я обзе паника. Ами ако този път не успее? Ами ако паметта й изневери? Като си пое дълбоко въздух, тя се опита да се успокои. Нямаше никаква причина този път паметта й да засече. От ранното си детство насам можеше да наизустява всичко, което й попаднеше пред очите, чак до най-малките подробности. Положително тази нейна способност сега, когато толкова се нуждаеше от нея, се е изгубила. Бог наистина невинаги е милостив, ала не можеше да бъде и чак толкова жесток, и да й отнеме тази дарба.

Тя затвори очите си и се опита да се отпусне. При това напрегна воля да върне спомена си.

И паметта и отново изплува.

Ненадейно видя пред себе си целия лист с всичките му произволни неточности. Славословя те, Света Мария, помисли си тя облекчено.

Отново дошла на себе си, тя грабна перото.

Бележки

[1] Боже мой (итал.) — Б.пр.

[2] Исусе Христе (итал.) — Б.пр.

[3] Кондотиер — професионален пълководец на наемни войници XIV–XV в. — Б.ред.

[4] Добър вечер (итал.) — Б.пр.

[5] Къща, дом (итал.) — Б.пр.

[6] Господарко моя (итал.) — Б.пр.

[7] Хубавата (итал.) — Б.пр.

[8] Скъпа (итал.) — Б.пр.

[9] Недовършено произведение на Данте (1265–1321) от 1306 г. написано на италиански, а не на латински стик. — Б.ред.