Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (9)

Девета глава

Събуди се от болката, която бушуваше в лявата й ръка. Дали кръвта продължаваше да тече? Трябваше да направи нещо, за да я спре. Санчия се обърна и малко по малко успя да се надигне, докато седна изправена.

Загуби съзнание и се свлече покрай влажната, слузеста стена на килията. Нямаше никакво значение… Те щяха пак да дойдат и всичко щеше да започне отначало… Нищо вече нямаше значение…

Все пак…

Не беше справедливо да страда така. Гняв измести отчаянието, което потискаше чувствата й. Какво беше сторила? Беше се подчинила, както подобава на една робиня. Бяха я използвали, както се използва робиня.

Бяха я използвали.

Една хлебарка изпълзя по шията й и й влезе в косата. Като разтърси глава, тя се опита да махне насекомото.

Мръсотия, болки, и паразити… и предателство.

Обещания, дадени на роби, няма нужда да се спазват. Те бяха нищо, абсолютно нищо.

Тя изтръпна, всяко мускулче в тялото й се вцепени, тъй като дочу фра Луи да шляпа със сандали по камъните на коридора. Щеше да я отведе в онова помещение, да я завърже за масата, да сложи ръцете й върху дъската за притискане. Щеше да я гледа със студените си, безчувствени очи, а сетне щяха да настъпят предсмъртните мъки.

И Дамари щеше да стои там, за да се наслаждава на нейното страдание, да наблюдава лицето й, да й гали косите и да й нашепва кога ще дойде болката. В това нямаше никаква справедливост, помисли си тя отчаяна. Не заслужаваше мъчения. Не беше правилно, дето се подчини на чужда воля и сега трябваше да търпи тези мъки.

Вратата се открехна, силуетът на фра Луи се открои на примигващата светлина от факлата в коридора.

Санчия се подготви да чуе заповедта да стане и да го последва духом и телом. Трябваше да изпитва страх, ала страхът и беше пометен от оня гняв, който сега изпълваше всяка частица на сърцето и съзнанието й.

— Готова ли си, дете?

Без чужда помощ тя се изправи на крака, като използваше само дясната си ръка, за да се оттласне от стената, обзета от желанието да се нахвърли върху него и да обезобрази с юмруци бледожълтото му, подобно на тесто лице. Предишната вечер, когато я отведоха, го беше сторила. Те се погрижиха да бъде наказана допълнително.

Ала някой ден тя щеше да намери начин да им се изплъзне, някой ден щеше да се изплъзне на всички, които я бяха довели до това отчаяно положение.

Дотогава трябваше да търпи.

Фра Луи протегна ръката си.

— Ела, сеньор Дамари чака. Той смята, че днес трябва да ти отрежем палеца.

 

 

— Боже мой!

Та това беше гласът на Лион и все пак не беше неговият глас — дрезгав, заекващ…

Ала как можеше да е гласът на Лион, когато той беше изчезнал и я бе оставил в ръцете на Дамари? Санчия се опита да се изтръгне от мрака, с който се обграждаше от своите палачи, но тази бариера беше твърде плътна, твърде силна. Не биваше да вдига клепачи, да помръдва тялото си, тъй като иначе болката пак щеше да я прониже. Болката дебнеше навсякъде, тя живееше дори в тъмнината с хлебарките и плъховете. Ала въобще нямаше нужда да си отваря очите. Та това беше само сън.

— Jesu! — предупреждаваше Лоренцо. — Не бива повече да стоиш на колене пред нея и да я гледаш втренчено. Размърдай се, Лион. Трябва да се махаме оттук, преди Дамари да пристигне с подкрепления.

— Виж я само — шепнеше Лион.

— Тя не е мъртва, а пък ти си виждал и по-лоши неща — изрече Лоренцо, изгаряш от нетърпение. — Трябва да я измъкнем бързо от тази влажна дупка, а после ще видим какво са й сторили.

Ужасни неща, би им отвърнала тя най-вероятно. Жестоки и безсмислени изтезания, унищожили всичко, което е била, и оставили на нейно място някакъв друг човек. Но беше безсмислено да разговаря със съновидение…

Внимателно я вдигнаха на ръце. Странно. Нито един от другите й сънища не беше изглеждал толкова реален. Дори миризмата. Кожа и сапун и оня неповторим мъжки дъх, който свързваше единствено с Лион. Навярно все пак не беше сън.

Тя се размърда и се опита да вдигне глава.

— Не се движи. Ти си в безопасност. — Гласът на Лион звучеше пресипнало, думите му бяха приглушени. — Ще те измъкнем оттук.

Санчия искаше да пропъди мрака и да види дали това наистина е Лион. Напоследък беше открила, че волята побеждава дори когато тялото те остави на произвола на съдбата. Трябваше само да напрегне всичките си сили и да ги съсредоточи върху усилието си. Бавно отвори клепачи, а погледът й срещна наведеното над нея лице.

— Вие… Вие престъпихте своето обещание.

Върху бузата му трепна един мускул.

— Знам. — Ръката на Лион я прегърна по-здраво. — Ала сега съм тук и се грижа за теб.

Тя поклати отрицателно глава.

— Твърде късно.

Санчия дочу как той мъчително си пое дъх, а после очите й отново се затвориха.

 

 

Килията се движеше, тресеше се, пропадаше.

Нов кошмар. Санчия изохка сподавено и се опита да се притисне по-близо до стената, за да не се сгромоляса заедно с олюляващата се килия в бездната.

— Не бой се — каза Лоренцо. — Само един слаб полъх, нищо страшно.

Един полъх — може би ставаше дума за вятъра? Откъде в килията се беше появил вятър?

Санчия отвори очи. Видя Лоренцо да седи в кресло, метнал крак върху облегалката. Ходилото му се олюляваше насам-натам.

— Ах, ти си будна. Отлично. Закопнял съм за приказки. В последно време беше твърде скъпа на думи, но Лион настоя да остана при теб, докато отново дойдеш на себе си. Как се чувстваш?

Не беше никаква килия, нито кошмарен сън. Помещението заплашваше действително да се прекатури! Санчия искаше да седне.

— Какво е…

— Лежи. — Тонът на Лоренцо показваше явно раздразнението му. — Нямам никакво желание да скачам и да те ловя да не паднеш от леглото. В бурно море стоя на едно място и не мърдам, почти пускам корени. Това спестява много унизителни ситуации.

— В бурно море ли? — Санчия облещи очи.

— Намираме се на кораба на Лион „Танцьор“ с курс към Генуа.

— Генуа… — Навярно се беше заблудила и всичко беше все пак само сън. — Но как… — Объркана, разтърси глава и тутакси съжали, когато помещението започна да се върти и тя падна отново на възглавниците. — Аз бях в тъмницата.

Лоренцо кимна.

— Три дни. — Той направи гримаса. — И толкова дни Лион ръмжа като своя съименник, лъва.

Трябваше да е лежала повече от три дни в тъмницата. Хлебарки, слизеста мокрота, дъската за притискане…

— Не, беше повече.

— Престани да трепериш. — Лоренцо сбърчи чело. — Всичко мина и замина. Лион те изтръгна от лапите на Дамари.

Не беше минало. Не можеше да повярва.

— Как? — прошепна тя.

— Той отиде в Пиза и доведе войските на граф Брелоно. После нападна Солинари. Дамари скоро разбра, че няма да издържи и офейка с фра Луи. — Лоренцо въздъхна. — Когато Лион видя какво са ти сторили двамата, поиска за Дамари съответстваща на злодействата му смърт. Но копелето си плю на петите и дим да го няма. Толкова се бях зарадвал…

Санчия затвори очи. Опита се да подреди онова, което беше стигнало до съзнанието й през пулсиращата болка в слепоочията.

— Трябва да сте го изненадали. Той не е очаквал, че ще се опитате да ме измъкнете. Дамари ми каза, че съм щяла да остана завинаги в тъмницата и съм била напълно в ръцете му.

— Истински дявол в човешки облик. Не му ли възрази, че лъже?

— Не. — Тя отвори очи. — Защото говореше истината. Аз бях там цяла вечност.

Лоренцо разглеждаше изпитателно лицето й.

— Така ти се е сторило. В действителност бяха само три дни.

Тя погледна към палубата.

— Защо се намираме на този кораб?

— Наемниците на Дамари лагеруваха само на двадесет мили от двореца и Лион предвиди, че Дамари ще отиде право при тях и ще се върне със значителна войска, далеч по-голяма от нашата. По тази причина едно по-дълго пребиваване в Солинари не беше за препоръчване. Препуснахме към Пиза, за да те заведем при знахар. Човекът после обясни, че си твърде слаба, за да пътуваш по суша. Така се стигна до това, че Лион изпрати Марко със статуетката в Мандара, в случай че Дамари потегли към града. А ние тръгнахме по море към Генуа. Лион възнамерява да те остави там на сигурно място, вън от обсега на Дамари, преди сам да се върне в Мандара.

— Смята ли, че градът му е в опасност?

Лоренцо вдигна рамене.

— Не чак толкова. Силите на Дамари са твърде разпокъсани, за да нападне със своите condotti един толкова добре укрепен град. Той ще се нуждае от подкрепата на Борджия, но херцогът воюва на прекалено много фронтове, за да може да се лиши дори и от един човек. Ето защо Дамари ще изчака с нападението срещу Мандара дотогава, докато събере сили за сигурна победа.

Condotti, нападения, Борджия. Тя беше прекадено изранена и изтощена, за да мъчи мисълта си с тези неща. Трябваше да спи и да почива, докато се възстанови и възприеме света такъв, какъвто беше. Отново затвори очи.

— Не искаш ли да знаеш как е Лион?

— Не искам.

— Или как е ръката ти?

Тя отвори очи и погледна лявата си ръка, която беше превързана. През последните часове на изтезанията се опитваше да се държи така, сякаш тя не й принадлежи, сякаш не я беше грижа за болката в ръката. Сега откри, че е останало някакво чувство на отчужденост.

— Тя вече не ме боли.

— Ако я раздвижиш, ще усетиш отново болка. Знахарят постави шина на счупените пръсти и намести останалите. — Той спря да говори. — Ще ми кажеш ли какво ти стори Дамари?

— Вие видяхте.

— Палецът и трите пръста ще оздравеят. Кутрето е строшено на три части, парчета кости са пробили тъканта. Знахарят се съмнява дали някога ще можеш отново да го свиваш или използват.

— Чукът — каза тя сподавено. — Кървеше… — Тя затвори очи. — Сега искам да спя.

— В такъв случай ще се опитам да си пробия път до капитанския мостик и да кажа на Лион, че си се събудила в един прекрасен, нов свят. След като подремнеш, ще ти помогна при къпането и обличането. Лион купи за теб някои неща от жената на своя корабостроител в Генуа. За съжаление те не са толкова елегантни като гиздилата от раклите на Джулия.

Тя долови изскърцването на креслото му, а сетне стъпките му, когато с усилие се затътри към вратата.

— Това е един хубав, нов свят — каза той тихо. — Мисли за него и бъди благодарна, Санчия.

Тя не отвърна нищо и в следващия миг чу как той затвори вратата подире си.

 

 

— Будна е.

Лион се обърна и изгледа от главата до петите Лоренцо, който отчаяно се беше вкопчил в перилото на борда и се придвижваше бавно по мократа от дъжда палуба.

— Надявам се да оцениш по достойнство какви несгоди търпя, за да ти съобщя това обстоятелство.

Лион хвана още по-здраво кормилото.

— Тя е… здрава и читава?

— Ако с това имаш предвид дали Дамари е успял с изтезанията да я доведе до умопомрачение — не, той не е постигнал никакъв успех. — Лоренцо се загърна по-плътно в късото си наметало, за да предпази гърба си от пронизващия, примесен със студен дъжд вятър. — Не вярвам да е успял да я сломи.

Лицето на Лион приличаше на разкривена театрална маска.

— Cristo, та той се е опитвал с всички средства. Говори ли тя за това?

— Не. — Ала след като Лион продължи да се взира в него, добави със свиване на рамене: — Спомена някакъв чук.

Лион имаше чувството, че този чук се стовари върху главата му.

— Поеми кормилото — нареди той на стоящия зад него моряк. После застана до перилото при Лоренцо и се втренчи, невиждащ нищо, в разбеснялото се от бурята море. — Трябваше да съм там много по-рано.

— Три дни, за да се язди до Пиза, да се придума Брелоно да ти предостави войските си и после да се организира нападение на двореца — това е същинско чудо.

Лион се хвана по-здраво за перилото на борда.

— Не биваше да губя толкова много време. Трябваше да измисля някакъв друг начин.

— Повтаряш едно и също и това ме отегчава. Нямаше друг начин.

Тези разсъждения не помагаха на Лион да забрави мига, когато намери Санчия в безсъзнание на пода в килията. Съсипана… така изглеждаше тогава.

И после видя ръката й.

— Ще убия Дамари.

— Така си и мислех. Не допускам, че ще предоставиш на мен това приятно занимание.

— Не. — Лион се отдели от перилото на борда и се обърна с гръб към него. — Отивам в каютата. Искам да видя Санчия.

— По всяка вероятност пак спи.

— В такъв случай ще изчакам, докато се събуди. — Копнееше да я види, да се увери, че вече не беше бледото като восък, сякаш с извадена душа дете, което преди два дий качи на борда на „Танцьор“.

— Лион.

Той хвърли поглед през рамо.

— Тя не е загубила разсъдъка си — Лоренцо се поколеба, преди да продължи: — Ала е станала друга.

— Как друга?

— Не съм съвсем сигурен.

— Господи на небесата, какво имаш предвид?

— Струва ми се, че тя е… — Лоренцо отново замълча и се замисли. — Струва ми се, че тя сега е нещо повече, отколкото беше преди. Има някаква сила у нея… — Той сви рамене. — Може и да се заблуждавам. Прецени сам.

— Не ми оставяш друг избор. — Лион се спусна по стъпалата на издигнатата кърма и прекоси палубата към каютата.

В следващия миг вече стоеше пред нейната койка и разглеждаше отвисоко бледното като восък, измъчено лице на Санчия. Сила ли? Лоренцо беше човекът, който е загубил разсъдъка си! Санчия изглеждаше нежна като цвете и сякаш прозрачна. Кипна от гняв, когато погледът му падна върху превързаната и ръка. Дамари! О, Боже, само да му падне в ръцете този мръсник…

Миглите на Санчия потрепваха, сякаш усещаше, че някой я гледа. Внезапно тя отвори очи. Погледът й беше ясен и безстрашен.

Мускулите на Лион се опънаха нервно, когато пронизващият й поглед се вторачи в лицето му. Безмълвно го разглеждаше с вперени очи, а неприятното усещане у Лион растеше с всеки изминат миг. Той смутено протегна ръка и докосна бузата й.

— Лоренцо ми каза, че си се почувствала по-добре.

— Да.

— Скоро ще се възстановиш напълно.

Никакъв отговор.

Той не отдръпна ръка от лицето й.

— Да ти донеса ли нещо? Жадна ли си?

— Не. — Погледът й се плъзна равнодушно покрай него. — Вие сте вир-вода.

— Вали като из ведро.

— Колко е глупаво от ваша страна да стоите под открито небе.

— Неизбежно е. Бурята наистина не е страшна, но все пак опасностите не са изключени. Две години ми бяха нужни, за да построя този кораб. Отвращава ме представата, че би могъл да отиде на дъното, само защото не съм стоял, когато е трябвало, зад кормилото.

— Разбирам. — Тя помълча малко. — Защо сте тук?

Прямотата на въпроса беше за него толкова стъписваща, колкото първият поглед към Санчия, за който събра смелост.

— Защото исках да видя с очите си дали си на път да оздравееш.

— Не желая вашето присъствие. Ще си вървите ли?

От почуда за миг той изгуби ума и дума, а после се усмихна.

— И какво ще стане, ако не желая?

Усмивката му не намери никакво съчувствие.

— Нищо. — Тя затвори очи. — Прекалено съм капнала, за да се боря с вас… сега.

Последната дума отекна особено заплашително, както му се стори. Заплаха от страна на Санчия, която винаги беше тъй боязлива? И толкова се стараеше да му угоди?

— А по-късно?

— По-късно ще се занимая с вас, Лион. — Очите й останаха затворени.

Тя не се обръщаше към него е „господарю“, както беше свикнала, а с „Лион“. Това беше обръщението, за което той настояваше досега, а ето че Санчия сама изричаше това име, без колебание и напомняне от негова страна. Белег за самоувереност и авторитет, достойни за принцеса.

Той се обърна нарочно и се настани на стола до стената.

— Оставам. Може да ти потрябвам.

— Не се нуждая от вас. Никога няма да се нуждая от вас. — Тя се обърна на хълбок. — Но останете, щом искате. Вашето присъствие или отсъствие не значат нищо за мен.

Тя го беше изключила. Беше се оттеглила някъде далеч, където той не беше успял да я последва, мина му през ума. Обзе го страхотно отчаяние. Нейната кристална студенина не оставяше никакво съмнение. Но нима беше за чудене, че му прехвърляше вината за всичко, което я беше сполетяло? Знаеше, че се беше провинил и че гневът на Санчия беше оправдан. Тя беше страдала и той трябваше да прояви разбиране.

— Но за мен значи нещо — каза той меко. — Искам да остана при теб, Санчия.

Тя не отговори, а той забеляза, че се беше отдръпнала още повече от него — в царството на съня.

 

 

— Изведох Санчия на чист въздух на палубата. Но наистина, Лион, аз не съм й бавачка — оплака се Лоренцо е жален тон. — Макар че човек може да си го помисли, като види как съм я изкъпал, преоблякъл и какви грижи полагам за нея. Ако си искал да я гледат като писано яйце, трябвало е да вземеш слугиня на борда. Той спря тирадата си. — Или самият ти да се нагърбиш. Откакто е дошла на себе си, кракът ти повече не е стъпвал в каютата й.

— Добре знаеш, че нямах никакво време да й търся камериерка — Дамари ни гонеше по петите.

— Питам се защо второто ми предложение дори не се обсъжда.

— Санчия въобще не желае моето присъствие. — Лион сграбчи по-здраво кормилото. — Показа го съвсем ясно.

— И по тази причина беж да те няма и се криеш като мишка, да не я тревожи възбуждащата ти компания?

— По дяволите… та тя все пак е болна.

— Вече не е. — Погледът на Лоренцо се плъзна към Санчия, която стоеше до перилото на борда. Топлото следобедно слънце обагряше в огненочервено нейните кестеняви, развети от вятъра коси. Тя подлагаше лицето си, сякаш искаше да погълне без остатък топлината на слънцето и силата на вятъра. — Окопитила се е, възвърнала е силите си и е събудена за живот. Дамари не и е нанесъл сериозни поражения, ако не се смята ръката й, а тя заздравява добре. Състоянието на Санчия в никакъв случай не буди тревоги и опасения. Иди и се убеди с очите си.

Лион го погледна неспокойно, а после отново отклони поглед.

— За Бога, не ми досаждай. Да не би да очакваш да я видиш в леглото ми, макар още да не се е възстановила напълно?

— Та кой говори за леглото? — Попита Лоренцо невинно. — Или може би собствените ти помисли не са толкова чисти, както се опитваш да ми внушиш? Санчия е променена, както и двамата забелязахме. Кажи ми, Лион, не си ли стигнал още до идеята колко хубаво би било сега да легнеш със съвсем друга жена? Същото прелестно тяло, но все пак различно. Твоето любопитство винаги е било неутолимо. Не те ли изкушава да потърсиш нови вълнения?

Лион отвърна погледа си.

— Не, тази мисъл не ми е минавала през главата.

— Лъжеш! — Лоренцо се засмя от сърце. — В Мандара ще трябва да отидеш на изповед и да молиш за опрощаването на този грях. Как ти се струва, ще й хареса ли на Санчия в Мандара?

— Тя няма да има възможност да прецени. Както добре знаеш, ще остане в Генуа.

— И в Генуа ще хвърлим котва вдругиден?

Устните на Лион се свиха в иронична усмивка.

— Времето ли ти се вижда кратко?

— Бих предпочел повече време, но и това ще стигне. Е, тъй като се противиш прекалено, ще трябва да ти го кажа без заобикалки.

— Какво именно?

Лоренцо не обърна никакво внимание на сарказма на Лион.

— Докато сме на борда, не желая да имам повече нищо общо със Санчия. Тя е твоя собственост, следователно грижи се за нея, както намериш за добре. — Той замислено намръщи чело. — Включително смяната на превръзката. Твоите пристъпи на чувство за вина вече са непоносими и отказвам да ги търпя повече — погнусата от раната също. — Той се обърна. — Излезе вятър, а Санчия не е наметнала шала си. Може да се простуди.

— Ама ти току-що твърдеше, че не била вече толкова крехка — клъвна го Лион.

Лоренцо се подпря на перилото на борда, като сипваше недоумяващо рамене:

— Навярно е по-чувствителна, отколкото си мислех. Та кой съм аз, за да мога да преценя? Да не съм лекар.

Той стоеше неподвижно, гледаше спокойно морето и не обръщаше никакво внимание нито на Лион, нито на Санчия.

Лион поседя още четвърт час зад кормилото на кораба, преди да го предаде на моряка зад себе си.

После мина покрай подсмихващия се скришом Лоренцо и се спусна надолу по стъпалата към Санчия.

— Вятърът се усилва. Прибери се в каютата си — предупреди я той.

— Добре, ей сега. — Тя не го погледна. — Тук ми харесва, защото имам чувството, че мога да видя безкрайно надалеч. Какво има зад хоризонта?

Погледът му проследи нейния до точката, където морето и небето се докосваха.

— Зависи от това колко надалеч се пътува. Доскоро хората вярваха, че ще се сгромолясат от края на земята в бездната, където ще ги глътнат чудовища.

— Това са приказки за сплашване на децата — отвърна тя нетърпеливо. — Чувала съм да разправят за храбри мореплаватели, които се осмелили да стигнат надалеч и намерили невиждани богатства.

— Страни, богати на злато и сребро, с безкрайни гори, гъмжащи от опасен дивеч. — Той спря за малко. — И пълни с чудовища.

— Христофор Колумб не намери никакви чудовища. — Тя го изгледа критично от главата до петите. — Нима вярвате в тези приказки?

— Вярвам, че непредпазливия го дебнат опасности от всички страни при проникване в непознатото. Освен това вярвам, че човек постъпва добре, като се подготвя за тези опасности. — Той се усмихна уморено. — И също вярвам, че съществуват много видове чудовища.

— Ала възможността да се натъкнете на чудовища не би ви попречила да потърсите какво лежи отвъд хоризонта?

— Не.

— На мен също. Там отвъд има толкова неща…

Страстната разгорещеност, която се долавяше в гласа на Санчия, караше лицето й да сияе и очите й да блестят. Потънала в размисъл и мечти, тя погледна към Лион. Животът беше започнал отново за нея, както правилно беше отбелязал Лоренцо. Изглеждаше така, сякаш след тежък непробуден сън най-после е дошла на себе си.

— Не виждате ли? Хоризонтът крие толкова много обещания.

Лион познаваше това вълнение. Сходно чувство на откривателска страст беше изживял преди повече от две години, когато във венецианското пристанище го озари мисълта, че животът му е лишен от смисъл.

— Да, виждам много добре… едно безгранично обещание.

— Ще ми се да видя всички страни, Колумб откри и още много други.

Лион се усмихна снизходително.

— Навярно един прекрасен ден ще те взема със себе си на откривателско пътешествие и ние ще намерим… — Лицето й обаче придоби непристъпно изражение и у него забушуваха гняв и ярост. — Ах, но какво приказвам? Откривателските експедиции съвсем не са за жени. — Той поспря, преди да продължи предизвикателно: — Но ако си много добра и послушна, може да ти донеса подарък като утеха за всичко пропуснато.

Тя не го удостои с отговор. Погледът й все още беше впит в хоризонта.

— Защо не казваш нито дума? — В гласа му се долавяше раздразнение. — Знаеш, че съм прав. За жени няма място при големи пътувания. Те трябва да останат вкъщи, да тъкат килими…

— А къде е тяхното място? — Санчия се обърна с лице към него. — В леглото на някой мъж — в очакване на течността му? В тъмницата — в очакване на наказанието му? Там ли е тяхното място?

Той имаше чувството, че ще получи удар. Предишният му гняв мигом се изпари.

— Санчия, ако подозирах, че си в опасност, щях да остана в лабиринта. Нямах ни най-малка представа, че Дамари е толкова наблизо.

— Защото не ви казах. Защото бях толкова глупава и повярвах, че мога да отклоня вниманието му и по такъв начин да увелича преднината ви.

Лион я погледна недоверчиво.

— Искала си да отклониш вниманието му, така ли? — Той я хвана за раменете. — Нима напълно си се побъркала? Защо не ме предупреди? Аз щях…

— Нямаше да направите нищо. — Санчия се освободи от обятията му и направи крачка назад. — И аз го знаех. По тази причина отвлякох вниманието на Дамари. Планът ми беше да направя кръг и да се върна при вас, но Дамари ме хвана. — Тя го гледаше от упор в очите. — А пък вие ме оставихте на произвола на съдбата.

— Санчия… — На Лион не му достигнаха думи. Какво можеше да каже за свое оправдание, когато обвинението й съдържаше зрънце истина? — Не виждах никакъв друг изход. Ако беше уловил и нас, това щеше да бъде сигурна смърт за всички ни.

— Смятате ме за глупачка без капка разум в главата? За известно време бях толкова глупава и се вкопчих като удавник в сляпата вяра, че незабавно ще ме освободите само защото ми бяхте дали думата си. — Тя си пое дълбоко дъх. — После обаче си наложих да претегля и премисля кое е истина и кое лъжа. Длъжна бях да го сторя, иначе отчаянието щеше да ме унищожи. Имаше мигове, когато ми се струваше, че ще се задуша в безсилния си гняв.

Лион беше разтърсен от съчувствие и разкаяние, когато погледна надолу към превързаната й ръка.

— Аз изпитвах същото.

— Да, вие сте ревали и вилнели от гняв, но не сте имали и най-малка представа, как се чувствах аз в тъмницата. — Тя се извърна и погледна към морето. Изправената й стойка издаваше непреклонност. — Защото вие никога не сте били толкова безпомощен, колкото бях аз в тази килия, толкова безпомощен, колкото съм била през целия си живот. Вие ме оставихте на произвола на съдбата, но аз знаех, че сама съм си виновна за моето положение, защото исках да измамя Дамари, без да съм ви предупредила. Вие въобще не сте човек, който дава лекомислено обещания. По всяка вероятност щяхте да се опитате да го удържите. — Усмивката й беше само горчивина и горест. — Макар и да бе обещание, дадено на някаква си робиня.

— Имах твърдото намерение да удържа на думата си.

— До известна степен решението беше мое. Но не престъпеното обещание ме докара до бяс и лудост.

— Какво тогава? — Той я разглеждаше изпитателно.

— Обстоятелството, че въобще отидох заедно с вас в лабиринта.

Той замръзна от почуда.

— Та това беше твое собствено решение. Ти го взе свободно, без външна принуда.

— Знаете ли защо тръгнах с вас? — Тя избухна в престорен смях. — Защото ми подарихте една усмивка. Защото бях толкова благодарна за добрината и дружелюбието ви, че щях да ви следвам по петите до края на света и да правя всичко, само и само да се отнасяте така към мен. — Погледът й пробягна по лицето му. — И съм убедена: вие много добре знаехте, че по тези причини ще тръгна доброволно с вас, без да поемате никаква отговорност.

Той прехапа устните си.

— Смяташ ме за толкова жесток?

— Да. — Тя издържа на погледа му. — Убедена съм, че бихте сторили всичко, за да грабнете „Вихрения танцьор“ от Дамари. В сравнение с него аз нямам никаква стойност за вас. Аз съм само една робиня, създадена, за да я използват. — Тя вдигна недоумяващо рамене. — Навярно вие въобще не осъзнавате това.

Възможно ли бе да е вярно? Той се стремеше отчаяно да си възвърне „Вихрения танцьор“ и за целта се нуждаеше от нейната помощ. Нима се беше опитал да я примами чрез добрини, тъй като обещанието му пречеше да й нареди чрез заповед да го последва в лабиринта? Ако беше вярно, то вината му беше далеч по-голяма, отколкото му се струваше.

— Ти притежаваш твърде голяма стойност за мен.

— Ах, така ли? Сега вече, когато отново имате „Вихрения танцьор“, повече не ви трябват никакви крадли. Сега имате нужда от тялото ми, трябва ви блудница, с която да задоволявате пороците си.

Думите й дълбоко го засегнаха.

— На една блудница се плаща, а аз нямам намерението да давам още пари за услугите ти. Ти и Джовани вече получихте достатъчно от мен. — Той се усмихна подигравателно. — И защо да не те използвам? Изглежда не си склонна да ми разкриеш истинската си същност, но аз забелязах, че полагаше твърде големи усилия да ми харесаш. Моето наслаждение беше и твое.

Червенина заля бузите й.

— Вие ми доставихте удоволствие, но… — Тя напразно търсеше точните думи. — То беше едно фалшиво удоволствие, едно натрапено удоволствие, защото не го правех доброволно. Вие обладахте тялото ми, защото вярвахте, че го притежавате като собственост. — В очите й просветна студен гняв. — Вие не го притежавате. Не ме притежавате.

Той се стъписа. Каквото и да беше очаквал от нея — това всеобхватно отхвърляне го свари неподготвен.

— Притежавам договор, който го доказва.

— Не ме е грижа какво казва вашият договор за покупко-продажба. Не е справедливо някой да може да притежава друг човек. Не бива да е така. През целия си живот се примирявах с робското си съществуване, тъй като майка ми твърдеше, че така трябва да бъде. Тя казваше, че винаги съм щяла да бъда само робиня, а пък Джовани можел да прави с нас, каквото му скимне, защото ни е купил. Само че тя се заблуждаваше, както и Джовани, и вие също. В тъмницата на Дамари ми стана ясно, че никой няма правото да ме принуждава за нещо против волята ми само заради къс хартия. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи разпалено: — Вече не съм ваша робиня и няма да ви се подчинявам.

Той стоеше пред нея като поразен от гръм.

— По дяволите приумиците ти — каза Лион тихо. — Ти можеш да ме смяташ за самия дявол, но принадлежиш на този дявол и аз няма да търпя никаква съпротива.

— Трябва да ви окажа съпротива.

— В такъв случай паметта ти е много къса. Ти ми обеща вярност и послушание.

— Не защото ме купихте, а защото помогнахте на Елизабет и момчетата. — Тя вдигна превързаната си ръка. — Вие си възвърнахте „Вихрения танцьор“, но аз бях човекът, който плати цената за него. Сметките ни са уредени, Лион.

Той отвърна поглед от ръката й и се загледа в морето.

— В твоите очи може би, но не и в очите на закона.

— Не и във вашите — допълни тя е жар. — Знаете, че погасих задълженията си. Защо не го признавате?

— Признавам го. Задълженията са погасени — каза той полугласно. — Ала договорът съществува.

— Скъсайте го. Освободете ме.

Той поклати отрицателно глава.

— Защо трябва да те освобождавам?

— Защото така е справедливо. Боже милостиви, трябва да има справедливост на този свят, иначе всичко би било безсмислено.

— Ти искаш да си свободна… в момента. Ала помисли за по-нататък… като моя робиня си под закрилата ми. Не е никак лек животът на една жена, която е сам-сама в света.

— Знам. Винаги съм вярвала, че робинята е в по-добро положение от свободната жена. Но съм се лъгала. — Тя пристъпи крачка към него. — Една свободна жена може сама да решава. Такава възможност не съм имала никога. Онова, което изстрадах в подземието на Дамари, се случи само защото бях ваша робиня и изпълнявах вашата воля. Ако някога отново се наложи да търпя такива мъчения, то ще бъде само защото доброволно съм поела върху себе си болката. — Тя разтърси глава. — Вие никога няма да ми позволите да решавам сама. Не искам да съм повече под ваша закрила.

— Много жалко, тъй като ще останеш под моята закрила. И ще търпиш моята близост.

— Вие не ми подарявате свободата, макар да знаете, че е справедливо и редно да го сторите?

Той се усмихна подигравателно.

— Че откъде да знам кое е справедливо? И кое е лошо? Справедливо ли е да се лишавам от собствеността си? Няма ли да е лошо, ако те лиша от закрилата си, когато Дамари дава мило и драго, за да те пипне отново? — Подигравката му се смени с неприязън. — Санчия, не ме учи кое е справедливо и кое не. Това определя оня, у когото е властта.

— В такъв случай ще трябва да намеря начин да се сдобия с власт, тъй като няма да допусна да ме притежавате и в бъдеще. — Погледът й го следеше от упор и не се отделяше от него. — И няма да допусна да си служите с тялото или ума ми. По-добре ме освободете, тъй като нито ще ви доставям удоволствия, нито ще ви слугувам.

— Няма нужда ти да ми даваш. Като твой господар имам правото да вземам. — Той спря за миг. — Когато ми скимне. Но няма защо да бързам. Давам ти възможност да свикнеш отново с мен, преди да те извикам в леглото.

Излязла извън себе си, тя впи очи в него.

— Не ме ли разбрахте? Не искам повече да ви служа!

— Напротив, разбрах. — Той се обърна и тръгна към кърмата. — Но съм решил да не се гневя на държанието ти. Заради мен ти се наложи много да страдаш и затова ще ти простя няколко остри думи.

— Имам право на свобода!

— В такъв случай ще останеш разочарована, понеже няма да я получиш. Върви в каютата си. Не бих искал да се простудиш и да се разболееш.

— Вие няма…

— Не, аз няма да те освободя — повтори той през рамо, докато се изкачваше по стъпалата към кърмата. — Макар и да ти се струва, че и аз съм чудовище като Дамари. Длъжен съм да ти кажа, че дълбоко ме заболя, когато онзи изверг те взе в плен. Ти струваш много за мен.

— Като собственост ли? — изрече тя презрително.

— Като… Санчия.

Очите й се разшириха. Последните му думи бяха откровение, което я изненада. Когато той махна на моряка и отново пое кормилото, тя му обърна гръб и се загледа във водата.

— Е, изглежда не успя много да я зарадваш — отбеляза Лоренцо, който се приближи към Лион. — Какво каза тя?

— Иска си свободата. Каза, че не била вече робиня и аз трябвало да скъсам договора.

— Хм, това не ме учудва. — Лоренцо се замисли. — Макар да съм разочарован, че е избрала тъкмо този момент. Повече щеше да ми допадне, ако продължаваше да показва добра воля и да изпълнява желанията ти. Предполагам, че си отхвърлил искането й?

— Не я освободих — Лион сграбчи кормилото още по-здраво.

— В такъв случай за теб още има надежда. Не си се предал съвсем на тъмните радости на покварата.

— Тя е моя — изрече Лион грубо. — Няма никакво право да ме напуска. Тя… — Думите на Санчия отново и отново се връщаха в ума му. Смяташе, че той не е неин господар, но се заблуждаваше. Дори и без договор един мъж имаше правото да грабне и задържи онова, което му харесва. Така е било винаги, а и така ще си остане. Освен това с него й беше по-добре, отколкото без него. Една жена е изложена на прекалено много опасности в света на мъже като Каприно, Дамари и Борджия.

И на Лионело Андреас.

Не, и дума не можеше да става той да застрашава Санчия. Бързо отпъди от себе си тази смехотворна мисъл. Щеше да се грижи за нея. Щеше да й подари множество красиви неща и да направи живота й по-радостен.

И да обладава тялото й, за да му се наслаждава, докато това страстно влечение не се уталожи.

И какво нередно имаше в това? Той я беше въвел в удоволствието, а тя беше реагирала недвусмислено. Фалшиво удоволствие, така го беше нарекла.

— В такъв случай ще спиш ли днес с нея? — попита Лоренцо. — Вече е здрава. Разгледай я внимателно. Изглежда прекрасно.

Нямаше нужда да я разглежда внимателно. Нейната чиста, лъчезарна хубост с пламнали от войнствен дух очи бяха все пред него. Слабините го заболяха, когато си я представи гола-голеничка в плевника, гледаща го с плахо очакване. Поиска отново да прониква в нея, да чува нейния вик…

Но в бъдеще тя щеше да се съпротивлява. Нямаше да се поколебае дори да се бори, ако се опиташе да я насили. Щеше да го лиши от правото му, независимо от последствията.

А пък ако прибегнете към принуда, съществуваше опасност да я нарани и озлоби.

— Е, как я намираш? Преди случката с Дамари ти беше пощурял по нея.

Той все още беше щур по нея. Знаеше, че трябва да изпитва покаяние и съчувствие, а не похотливост. Някъде дълбоко в душата му милостта беше жива, ала похотта надделяваше. Не можеше да я остани да си върви и трябваше да намери начин да я убеди, че животът й като негова робиня е най-доброто за нея.

— Да, тя ще ми достави удоволствие.

Натрапено удоволствие.

Споменът за резките думи на Санчия го проряза болезнено.

Насилието означава болка, а пък той не можеше да й я причини, след като заради него беше пострадала толкова много.

— Днес няма да спя с нея. Знам, че ще бъдеш разочарован, но е по-добре да изчакам.

Лоренцо искаше да възрази, но размисли и само отбеляза:

— Разбира се, ти си прав. Ще е добре да почакаш известно време. Сигурен съм, че въздържанието ще подейства твърде благотворно на характера ти, а ние двамата знаем как ти се отразява самоограничението, нали?

Без да изчака отговора му, той се затътри надолу по стъпалата на кърмата. Около устните му отново играеше доволна усмивка.