Айрис Йохансен
Вихреният танцьор (11)

Единадесета глава

Пламъците на факлите осветяваха високите градски порти на Мандара и хвърляха призрачен оранжево-червен отблясък върху тъмните коси на Лион. Той напусна кръга светлина и изтича да посрещне Лоренцо.

— Cristo, ама ти страшно се забави! — Лион нареди с жест на един слуга да поеме юздите на коня му. — Добре ли е подслонена?

— Доколкото позволи тя самата. Разговаря ли с Марко?

— Да. Дамари е при Чезаре Борджия, това е сигурно. От Пиза е тръгнал на кон направо за Чезена.

— Което означава, че не можеш да се докопаш до него, без неизбежно да дадеш повод на Чезаре да нападне Мандара. Значи трябва да проявиш търпение.

— Не ми е до търпението. До Дамари действително не мога да се докопам, но Каприно е под носа ми. Утре в ранни зори потеглям за Флоренция.

— В такъв случай днес няма да отидеш при Санчия?

— Няма. — Лион се обърна внезапно и изтича надолу по стъпалата. — Днес няма.

— Ах, разбирам. Ти възнамеряваш да прекараш вечерта в прегръдките на прелестната си жена.

— Лоренцо, един прекрасен ден ще… — Лион предпочете да не изрича заканата си до края. — Ти постигна онова, което искаше, но аз все още не се признавам за напълно победен.

Лоренцо го последва в голямата зала.

— Ала победата ще бъде твоя. Това й е хубавото на цялата работа. — Той понечи да тръгне нагоре по широкото дъбово стълбище. — Но признавам, че съм уморен да си играя със съдбата. Дори Господ Бог почивал на седмия ден. Прави тази нощ каквото ти харесва. Аз възнамерявам да прекарам часовете преди лягането с Inferno^[1] на Данте. Той всъщност не проумява природата на преизподнята, ала за мен е утеха да знам, че някой вярва в един Хадес и в един ад редом до онзи, които ние сами си създаваме. По този начин във вселената се получава известно равновесие.

— Приятни сънища, Лоренцо.

От площадката на стълбището Вазаро му хвърли поглед усмихнат.

— Благодаря, приятелю мой, дано сънят ти даде съвет. Всичко е толкова просто, стига само да го видиш. — Той продължи да се изкачва към покоите, които обитаваше от тринадесет години насам.

Минаха повече от два часа, когато вратата на спалнята му се отвори със замах и вътре нахълта Катерина Андреас във великолепна кадифена рокля, чието кръгло деколте беше поръбено с филигранна сребърна бродерия. Украсени със сапфири гребени поддържаха тежкия възел черни коси на тила й. От главата до петите тази жена беше господарката на замъка — което по всяка вероятност и искаше да демонстрира, помисли си Лоренцо развеселен. Той затвори книгата си и се облегна назад.

— Това беше твое дело, нали? — Катерина затвори вратата след себе си. — Лион никога преди не е водил жена в Мандара. Не я искам. Чуваш ли? Не я искам, Лоренцо.

— Добър вечер, благородна госпожо. Ти със сигурност си прекарала една приятна вечер. Съжалявам, че пропуснах веселите тържествува около завръщането. — Лоренцо й поднесе стола до писалището. — Санчия и аз трябваше да се задоволим с хляб и сирене в trattoria. Санчия беше доволна, но тя не познава друго. — Той я погледна с упрек. — Не се ли чувстваш виновна, че отказваш на клетото дете един по-добър живот тук, в замъка?

— Не. По-добрия живот нека си го води колкото иска далеч от Мандара. Лион и без друго прекарва тук твърде малко време. Не желая да бъде отклоняван от дълга си.

— От дълга си ли? Ах, да, заплождането на прелестната Бианка. Предвид склонността на Лион към това развлечение, човек би могъл да помисли, че междувременно е направил цяла дузина потомци.

— Лоренцо, зарежи тази игра. Аз ще имам внук, а Мандара ще получи наследник. Тази глупост продължава вече твърде дълго.

— Буквално същото казах на Лион. Вече твърде дълго продължава все така. — Той поклати глава. — И ти добре знаеш, че той няма да докосне Бианка. Междувременно тя се е превърнала за него в по-малка сестра.

— Това би могло да се промени. — Катерина пристъпи две крачки към него. — Тя е много хубава.

— Тя е скучна.

— Тя е нежна и послушна.

— Тя е дете.

— Тя е почти на толкова години, колкото и Лион, и е много по-голяма от уличното хлапе, към което е проявил слабост благодарение на красноречието ти.

— По години навярно е така, но животът на Санчия й е дал зрялост, каквато Бианка никога няма да притежава. Та ти го знаеш толкова добре, колкото и аз. — Той издържа разгневения й поглед. — И не бях аз човекът, който придума Лион да вземе Санчия със себе си. Би трябвало да познаваш сина си достатъчно добре, за да знаеш, че не се поддава на увещания. Обстоятелствата доведоха Санчия в Мандара.

— С твоя помощ, нали?

— Според силите си й вдъхвах кураж. Санчия би могла да е отговорът на дилемата на Лион. Тя разполага със смелост и разум, и на мен ми се струва, че двамата твърде добре си подхождат.

— Света Дево, нима искаш да ме убедиш, че той би могъл да я обича? — Изненадата на Катерина беше огромна. — Да не си си изгубил ума? Страст, да, може би, ала той все пак не е толкова глупав, че да обърка удоволствието с онези трогателни чувства, възпявани от трубадурите.

— Не, той не е глупав. — Лоренцо се подсмихна. — А ние двамата знаем, че любов е една дума за глупаци и за деца. Все пак не би навредило, ако имаше жена, чийто ум да го омайва така, както тялото й.

— В такъв случай според мен трябва да я получи — каза Катерина. — Но не тук. Нужен ми е наследник за Мандара.

— Ти би могла пак да се омъжиш. Достатъчно си млада, за да родиш още едно дете.

Тя отвърна лице.

— Харесвам живота си такъв, какъвто е, без съпруг, когото трябва да наричам свой господар и който сигурно ще присвои онова, което принадлежи на Лион.

— Синът ти не харесва Мандара. Той бди над нея, защото верността към дълга е в природата му, но в действеност му е присърце само неговата корабостроителница в Пиза.

— Това е просто една прищявка. Корабостроителницата ще му омръзне.

— Не, в този случай грешиш. Там той е намерил нещо, което досега му е липсвало. Отсега нататък ще идва в Мандара само тогава, когато се налага. Мандара е онова, което харесваш ти, но не и Лион. На него не му е присърце продължението на династията.

— Въобще не желая династия. Искам само да съхраня това, което съм създала тук. — В тъмите й очи просветнаха пламъчета. — Какво си мислиш ти, кой защитаваше и пазеше Мандара, когато моят съпруг и Лион водеха кой знае къде своите сражения? Карло ми отне Лион, когато той току-що беше захвърлил детските си обуща, а Марко бе непрестанно вглъбен в своята живопис и музика. Аз нямах… — Тя замлъкна, за да продължи след миг с желязна решителност. — Мандара е моето дете. То трябва да живее.

— В такъв случай се огледай за други средства и пътища.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Молиш ли за помощ?

Тя вдигна гордо брадичката си.

— Не.

— Това е добре. Щеше да ми е трудно да откажа нещо на една толкова велика и знатна дама. Роклята ти впрочем е великолепна. Трябваше ли да онагледи твоята власт пред мен?

— Да.

— Целта е постигната. Чувствам се съвсем незначителен и потиснат.

— Лъжеш. — Тя го разглеждаше мълчаливо. — Ей няма ли да ме помолиш да се съблека и да дойда в леглото ти?

— Не.

— Искаш ли ме в постелята си?

— Да. — Усмивка стопли студените му черти, когато погледът му я обгърна с любов. — Да, това е най-томителното ми желание.

— Защо никога не идваш при мен? — Катерина търкаше доволна бузата си като котка о голото рамо на Лоренцо. — Защо трябва постоянно да идвам при теб и да моля да бъда приета в постелята ти?

Лоренцо галеше нежните и като коприна коси.

— Ти си голяма дама. Не ми се ще прислугата ти да те одумва. — Показалецът му следваше лениво правата линия на веждите и. — Освен това честолюбието ми е твърде чувствително. Какво ще стане, ако помоля и ти ме отхвърлиш? Бих бил унищожен.

— Знаех си, че острият ти език няма да ми достави никакво удоволствие. — Тя се изправи, за да го погледне усмихнато отвисоко. — Добре поне, че с една друга част от анатомията си ми даряваш такова удоволствие, защото иначе нямаше да забравя гордостта си и да дойда при теб.

— Каква нравствена разпуснатост. — Той я целуна по устните. — Може ли господарката на замък да се държи така?

Тя се отскубна от нето.

— Не съм разпусната. Това, че идвам по този начин при теб, все още не значи, че споделям любовните страсти с всички, които ме молят за това.

— Та не съм твърдял такова нещо — промърмори Лоренцо. — Пошегувах се. Днес си прекалено чувствителна.

— Да. — Тя се взря в мрака. — Онази къща е причината.

— И аз си помислих същото.

— Това беше къщата, която Карло държеше за своите любовници. Пазеха я в тайна от мен. — Гласът й стана по-твърд. — Но как можех да избягам от истината? Винаги надделяваше злорадството му да ме дразни с подробности за последната му любовница. — Тя спря за малко, преди да продължи възбудено. — Обич между нас не е имало, но аз бях негова жена, той не биваше да уязвява гордостта ми.

А нейната гордост е толкова голяма, помисли си Лоренцо, колкото умът й, който от своя страна можеше да се мери с нейното също така сполучливо тяло.

— Не го ли обичаше?

Тя поклати отрицателно глава.

— В началото между нас имаше наслада. Ала подир раждането на децата, когато получи своите наследници, той повече не потърси леглото ми. Лесно му омръзваше една жена и диреше разнообразие.

— Какъв глупав мъж.

— Не ме беше грижа. Не бях толкова глупава да вярвам, че ще ми бъде верен до гроб. Мъжете са непостоянни по природа.

— Наистина е мъдро от твоя страна, че познаваш нашите недъзи и се примиряваш с тях. — Той усети напрегнатите й мускули и отгатна болезненото вълнение, което събудиха у нея спомените. — Би ли се обърнала настрани? Между лопатките ти се крие една прелестна трапчинка, която разпалва любопитството ми.

С тих смях тя се обърна на хълбок.

— Лопатките ми ли?

— Имаш великолепни рамене. — Той притисна устните си към дясното й рамо. — Бих могъл да напиша цяла ода за лопатките ти — Лоренцо прокара устните си по лявото й рамо. — И цял сонет за прелестната трапчинка между тях. — Устните му милваха любовно трапчинката. Той долови как сковаността напуска мускулите й и продължи с преднамерен тон: — Искаше да продължиш да ми разказваш за този идиот Карло. Макар да не зная защо трябва да говори за този скучен тип, когото дори не познавам. Почти съжалявам, че помогнах на Лион да се очисти убиеца му. Той явно си е заслужавал ножа между ребрата. — Устните му се плъзгаха по заоблеността на гърба й. — Допускам, че си била тъй глупава да му останеш вярна?

Тя сбърчи чело.

— Защо говориш така? Нима трябваше да запазя верността си, когато той не ми отговаряше със същото?

— Не е следвало да го правиш, но по всяка вероятност си го правила. Ти принадлежиш към редките създания, за които нарушаването на обета е невъзможно.

Тя забави за миг отговора си, пречи да каже сърдито:

— Ако исках, щях да си взема някой любовник. Само че не намерих човек, който да събуди желанията ми.

— Чак до смъртта на мъжа ти, когато вече никакъв обет не ти пречеше?

Тя се засмя безпомощно и се обърна с лице към него:

— Да, негодник такъв, но наистина не си въобразявай, че си първият, с когото съм делила леглото си след смъртта на мъжа ми.

Лицето му стана отново сериозно.

— Беше толкова великодушна да ме приемеш преди три години, когато вече отдавна бе вдовица. Радвам се, ако си имала любовници, които са те забавлявали. Навярно са ти доставяли удоволствие. — Дългите му пръсти ласкаво галеха брадичката й. — Ти заслужаваш наслади, Катерина.

Тя го погледна неуверено.

— Лоренцо?

За миг лицето му остана сериозно, преди отново усмивка да озари устните му.

— И аз също така ги заслужавам. — Ръката му се плъзна от лицето към шията й, която пръстите му умело възбуждаха. — И на мен ми хрумна начин да се наслаждаваме на онова, което заслужаваме.

Обзеха я тръпките на предчувствието.

— Ах, така ли?

Нежните му пръсти докосваха раменете й.

— Тъкмо си мислех за оплакването ти, че моят остър език не ти доставял никакво удоволствие. — Краищата на пръстите му докоснаха върховете на гърдите и. — Катерина, нещата трябва да се променят.

 

 

— Време е да си вървиш — каза Лоренцо тихо. — Скоро ще се развидели и прислугата ще се разшета.

— Е, и какво? — Катерина погледна сънливо към него. — Не ме е грижа какво ще клюкарстват за мен.

— Мен ме засяга. Хайде, тръгвай.

Тя направи недоволна гримаса, когато бавно седна, изправи се на крака и започна да се облича.

— Нали знаеш, че все още ти се сърдя заради намесата ти?

— Знам.

— И че ще наложа волята си?

— Най-малкото ще се опиташ.

Катерина припряно отметна косите си назад и ги закрепи с гребените от сапфир.

— Защо не можеш да признаеш, че съм права? Бианка и Лион ще живеят в мир и сговор. Ще имат общи интереси, деца, въобще общ живот. Нищо друго няма значение в един брак. Това е далеч повече, отколкото предлагат много бракове. — Тя приглади кадифето на роклята си. — Както и двамата знаем, ти се правиш на твърдоглав само за да ме ядосаш.

— Така ли?

Катерина тръгна към вратата.

— Лоренцо, не ми се изпречвай на пътя. — Тя хвърли поглед назад. — Защо ми се усмихваш?

— Защото гледката на една толкова хубава дама е удоволствие за мен. Ще ме ощастливиш ли тази вечер с ново посещение?

Тя обгърна с поглед лицето му.

— Молиш ли ме да дойда?

— Не.

— В такъв случай няма да дойда. — Тя го гледаше войнствено. — Е, какво?

Той мълчеше.

— Навярно ще дойда — каза тя, — ако реша.

С тези думи тя захлопна вратата след себе си.

Лоренцо за миг затвори очи, за да съхрани последната представа за нея. Силната, сприхава Катерина. По-малко дива и много по-уязвима, отколкото тя самата някога би признала.

Ала той не биваше да мисли за Катерина.

Винаги грижливо се стараеше да не мисли за нея, когато не беше при него, защото иначе самотата щеше да стане непоносима. Отвори очи и се загледа, потънал в размисъл, в пламъка на свещта в медния свещник на масата. Сега вече нямаше да заспи, но не изгаряше и от желание да се задълбочи в пътешествието на Данте из пъкъла.

Внезапно седна в постелята си, отметна завивката и се изправи на крака. Щеше да се облече и да се разходи покрай защитните съоръжения, за да хвърли поглед върху Катерининото царство на име Мандара. Щеше да броди и скита, докато умората му го отзове в покоите.

Ала нямаше да мисли за Катерина.

 

 

— Санчия!

Санчия подскочи с тих вик в леглото си. Погледът й зашари из помещението.

— Dio, аз съм. Не исках да те изплаша.

Гласът на Лион. Масивната му фигура се открояваше сред бледосивия здрач, който се виждаше през балконската врата. Облекчението й се смени с тревога.

— Какво правите тук?

— Тръгнал съм за Флоренция. Исках само да видя да не би нещо да ти липсва. — Сдържаността му я озадачи. — Още преди края на седмицата ще се върна обратно. Лоренцо ще се погрижи за твоите нужди.

— Не ми трябва никой, който да ме наглежда и бъдете сигурен, че ще направя всичко възможно да не съм вече тук при завръщането ви. — Тя притегли завивката до брадичката си. — И защо трябва нещо да ми липсва? — В гласа й се долавяше безразличие. — Настанихте ме в тази великолепна къща с нейните скъпи украси по стените и красивите сребърни орнаменти. Дадохте ми и една слугиня. Като отплата трябва само да коленича и допусна да проникнете в мен както Джовани в майка ми, нали? Наистина, какво завидно положение.

— В момента представата, че те виждам на колене, ми доставя истинска наслада — каза Лион троснато.

— Няма да коленича пред вас. Вървете си вкъщи при бедното създание, което се нарича ваша съпруга. Тя изглежда прекалено склонна да ви изпълнява желанията.

Той се втрещи.

— Бианка няма нищо общо с това, което е между нас. Глупаво е да се говори така за нея.

Санчия усети как я проряза остра болка.

— Че защо не? Тя е една прелестна, добронравна дама. Не се ли срамувате, че ме доведохте тук и я унижихте?

— Нямах друг избор.

— Напротив. И сега го имате. — Думите потекоха от устата й в необуздан, горещ прилив на гняв. — Оставете ме да си вървя. Мигар мислите, че не знаех, за какво са използвали тази къща мъжете от вашето семейство? Та аз не съм паднала от небето като милата ви Бианка. Веднага ми стана ясно какво има предвид Лоренцо. Баща ви е използвал тази къща, за да приютява блудниците си, а вие вървите по стъпките му. Само че аз въобще не съм блудница и няма…

— Шшт. — Изневиделица той коленичи до леглото й. — Слушай внимателно, ще ти разкажа всичко. — Ръцете му обгърнаха голите й рамене, а от ненадейното съприкосновение тя потръпна. — Ти не си моята блудница — каза той дрезгаво и изтерзано. — Ти си моята… — Той спря да говори.

— Какво точно? Вашата робиня ли?

— О, Господи, не знам — пошушна той. — Не знам вече. Но трябва да те имам при себе си. Не знам дали щях да те оставя в Генуа, дори и да не ме беше заплашила с бягството си. — Ръцете му мачкаха раменете й. — Дай да те разгледам. Боже Господи, колко много време мина, откакто те разглеждах за последен път.

Обля я гореща вълна.

— Не.

— Да — с едната си ръка той отмахна завивката, а с другата хвана здраво Санчия, докато погледът му й се наслаждаваше. — Помниш ли още как те обладах в плевника и…

— Ще се отбранявам. — Тя усети как гърдите й набъбнаха под погледа му, станаха по-сочни, а върховете им се втвърдиха. Не, не биваше да изпитва това. Този път водеше към робията — далеч по-сигурно от договора за покупко-продажба, който той притежаваше. — Пуснете ме, Лион.

— Ей сега. — Главата му се приведе над гърдите й. — Виж колко са твърди и сладки тези пъпки. Те жадуват за внимание. — Устните му обгърнаха лявата й гръд и я засмукаха — в началото нежно, а после и по-силно. Тя нададе тих вик, олюля се като житен клас и се задържа изправена, защото той я държеше. Устните му се плъзнаха към дясната й гръд и й посветиха същото внимание. Сетне той вдигна глава. — Мое.

— Не!

Той потърка насам-натам широката си буза о гърдите й.

— Да. — Лявата му ръка се плъзна между бедрата й. — Винаги.

Връхлетя я вихрушка от чувства и тя затвори очи. Той започна да я гали нежно и възбуждащо.

— Не… не искам. Вие ме унижавате.

Лион спря. Тя чу запъхтяното му дишане в тишината. Пусна я.

Санчия отвори очи и видя как той се надигна, една масивна сянка в утринния полумрак. Прекоси с две крачки стаята, спря пред вратата и изрече през рамо:

— Завий се.

Тя претегли завивката нагоре, приковала поглед в гърба му. Той я беше пожелал. Очакваше, че ще пренебрегне думите й и ще я обладае. Защо не го стори?

— Възможно е майка ми да дойде и да се опита да те прогони. — Той отвори вратата. — Тя не иска да си тук… за това си има лични причини. Не вземай присърце нейните слова. Аз ще поговоря с нея, като се върна.

— Разбира се, че е редно да е на страната на Бианка.

Устните му се изкривиха в цинична усмивка:

— Тя е на страната на Мандара. Не мога да й се сърдя, че воюва за целите си. Животът й не е бил никак лек. Всички ние трябва… — Той не довърши мисълта си. — Не искаш ли да ми пожелаеш добър път?

— Вие не се нуждаете от моите благопожелания.

Лион потръпна, а после вдигна небрежно рамене.

— Правилно. Досега и без тях се оправях съвсем добре. — Той тръгна да въври. — Остани със здраве, Санчия.

Безразличието, с което изрече тези думи, не можеше да скрие болката му. Санчия я усети със сърцето си. Тя сграбчи по-здраво завивката, като че ли за да спре думите, които той искаше да чуе от нея. Ала не успя да ги удържи:

— Добър път, Лион.

Той застина за миг на прага. После затвори вратата след себе си.

Санчия се отпусна върху възглавницата си и се загледа в балконската врата. Гърдите й бяха все още набъбнали и я стягаха. Света Дево, тя не искаше да изпита това удоволствие! Не го желаеше, както не желаеше и нежността, която таеше към него. И този копнеж да го извика обратно.

О, Господи, как искаше той да е при нея!

 

 

Утринният вятър, свеж и студен, блъсна Лион в лицето, щом излезе от градските порти.

Този хлад беше добре дошъл, помисли си злобно той и пришпори Таброн в галоп. Невиждащият му поглед беше впит в небето, чиято бледа сивота вече се оцветяваше в светлорозово. Защо беше спрял по средата? Съпротивляваща се или не, тя го желаеше толкова бурно, колкото и той нея. Щеше да смогне бързо да надвие отпора й.

Защо я беше изпуснал?

На тази вътрешна борба трябваше да се сложи край. Чувствата, които Санчия будеше у него, бяха по-различни от всичко, което беше изпитвал някога. Те се люшкаха между желание и една особена, противяща се нежност. Беше си същинско безумие.

Трябваше да размисли. Трябваше да намери изход от дилемата и да сложи край на тази заблуда със Санчия.

 

 

— „Вихреният танцьор“ не е ли повече във ваша власт? — попита Борджия глухо. — Дамари, аз ви предупреждавах да не предлагате фигурата на никой друг. Моят баща ми засвидетелства писмено своя интерес… който е толкова голям, че е склонен да тръгне за Чезена, за да види статуйката с очите си. Нямам намерението да го разочаровам!

— Вие няма да го разочаровате. Ваше Височество — увери го припряно Дамари. — Само ако може да го убедите да отложи пътуването си за няколко кратки седмици, ние ще доставим „Вихрения танцьор“.

— Ние ли? — Борджия се усмихваше загадъчно. — Нима очаквате моята помощ? В случай че се съглася, допълнителното възнаграждение става излишно. Това ли искате?

Дамари отчаяно се бореше да запази самообладание.

— Андреас е прибрал фигурата отново при себе си… не по моя вина. Доколкото зная, той я отнесъл в Мандара. Моята condotti е малка, градът е добре укрепен. Ако ми предоставите войнските, които държите в Чезена, то тогава…

— Всемогъщи Боже, нима сте си загубили ума? Аз съм обкръжен от смут и размирици тук и в Романя. И при тези обстоятелства трябва да ви дам цяла армия, когато тук всеки момент ме заплашва въстание? Не мога да чакам, докато благоволите да ми върнете войските. — Борджия поклати глава. — Предложихте ми сделка, чиито условия сега ви напомням. Вие ни доставяте „Вихрения танцьор“, а пък моят баща ви възнаграждава с едно херцогство.

Дамари облещи очи.

— Светият отец е одобрил цената ми?

— Вече казах, че той прояви изключителен интерес. — Борджия се усмихна. — Ала ако вие не можете да ми набавите „Вихрения танцьор“, то навярно ще го взема сам. Щом въведа ред и спокойствие в Романя, ще предприема атака срещу Мандара.

— Не! — изрече Дамари остро. — Фигурата е моя!

— В такъв случай ми я донесете!

— Трябва ми време да обмисля плана.

— Ще пиша на баща си, че имаме малко забавяне — каза Борджия. — След пет седмици потеглям за Рим или с „Вихрения танцьор“, или с вас в каляската ми, за да му обясните защо статуетката не е моя собственост. Кажете ми, Дамари, били ли сте някога в Рим?

— Още не съм имал това удоволствие.

— Възхитителен град, с прелестна река, която лъкатуши из него. Навярно сте чули, че собственият ми брат беше изваден от Тибър, целия надупчен от прободни рани? Така и никой не разбра, как е попаднал там, тъй като на такива произшествия в Рим се отдава малко значение. Те се случват твърде често. Изразих ли се ясно?

— Вие винаги се изразявате ясно, господарю.

Борджия се извърна презрително.

— Върви си, Дамари.

Отпращаха го като най-долен слуга. Дамари преглътна жлъчта, която се надигна у него и си наложи да се поклони учтиво.

— Бъдете уверен, че ще намеря начин да си върна „Вихрения танцьор“, без това да ви струва излишни пари. Простете, че помолих за вашата подкрепа, благородни господарю. Водеше ме само стремежът да не разочаровам Негово светейшество.

— Обещавам ви моята прошка, когато получа фигурата. Очаквам ви след пет седмици.

— Ще бъда на уреченото място — Дамари се поклони още веднъж раболепно и напусна помещението.

Едва-що беше затворил вратата, той се спря и се опита да потуши озлоблението, което го изгаряше отвътре. Преди броени дни той беше човекът, който държеше в ръцете си както Борджия, така и папата. А сега вече не беше на една равна нога с херцога, а бе само един от неговите слуги.

А беше толкова близо до целта си!

Трябваше да запази спокойствие! Щеше отново да се сдобие с власт и положение, щом докопаше „Вихрения танцьор“. Държеше ли пак в ръцете си онова, за което ламтеше Борджия — край на поклоните доземи и старомодните реверанси.

Ала как да се добере до статуйката?

Подкупът беше подействал веднъж, но бе твърде съмнително, че Андреас отново ще допусне жива душа до статуйката. Щеше да е чиста глупост да атакува Мандара с малката си войска от наемници със смътната надежда, че щастието ще бъде на негова страна. Андреас беше способен военачалник, а Мандара — прекалено здрава крепост, която можеше да се превземе само с голяма войска. Никакъв подкуп. Никаква сила. Тъй като двете възможности се изключваха, значи трябваше да изчака и да намери начин да надвие превратностите на съдбата, които му се изпречваха. Междувременно можеше да изпрати тайно съгледвач, ако не в замъка, то поне в града. Беше убеден, че преди изтичането на петте седмици, които му беше отпуснал Борджия, щеше да му хрумне някаква дяволия. Никога не би достигнал сегашното си положение, ако му липсваше фантазия.

Дамари се спусна по каменните стъпала в двора, където един слуга държеше юздите на коня му. Когато се метна върху седлото, той забеляза, че небето се беше покрило с тъмна, сякаш оловна пелена. Вятърът гонеше свирепо облаците, предвестници на бурята. Щеше да се намокри до кости, преди да намери подслон, ала беше недопустимо да се върне при Чезаре Борджия и да го моли за стряха.

Той вдигна глава. Влажният напор на вятъра, който го удари в лицето, изтръгна от него усмивка. Не се боеше от ездата в дъжда. Ураганът се носеше в северна посока, а това беше добра поличба. Мандара се намираше право на север — защитена, тънеща в доволството и самомнителността на своя малък свят.

И един друг ураган щеше да помете Мандара, стига да измислеше начин да се стовари с гръм и трясък върху Лион и неговата майка, това чудовище в човешки образ.

И върху малката робиня Санчия.

Обстоятелството, че Андреас беше потеглил срещу Солинари, за да освободи малката, беше за него изненадващ обрат. Оттогава той знаеше, че момичето означава много за неговия противник. Да, щеше да се погрижи тази малка робиня да заеме особено място в бъдещите му кроежи.