Айрис Йохансен
Великолепният негодник (4)

4.

Кейт слезе по стълбите, облечена в същата кафява вълнена пелерина, която бе носила и преди, но косата й сега бе сплетена в дебела плитка. Движеше се пъргаво, по страните й бе избила руменина, а очите й блестяха жизнерадостно. Никога не бе виждал жена, от която да се излъчва по-дръзка жизненост, и все пак в нея още се долавяше онзи крехък копнеж, който се бе появил, щом й каза, че ще й даде собствен дом.

Гавин тихичко подсвирна.

— Няма значение. Да го забравим.

Робърт не откъсваше очи от Кейт.

— Да забравим кое?

— Облога. Зяпаш я така, както зяпаше онзи първия галеон, дето го отмъкнахме от испанците. — Той пристъпи към Кейт тъкмо когато тя достигна подножието на стъпалата. — Добро утро, милейди. Помните ли ме?

— Разбира се, че ви помня.

Тя се усмихна на Гавин с неприкритост, каквато не бе проявявала спрямо Робърт.

— Та как би могла да те забрави? — Робърт рязко се извърна и се запъти към вратата. — Време е да тръгваме. Доведи я в конюшнята.

Усмивката на Кейт се помрачи, докато гледаше как Робърт напуска странноприемницата.

— Какво толкова сторих?

— Той е ядосан на мен, не на теб. Успя ли да похапнеш? Слезе толкова бързо.

— Хапнах малко, докато се сбогувах с Каролин. Бях прекалено развълнувана и не бях гладна.

— Е, не всеки ден се случва на едно девойче да се жени.

— Да се жени? — Тя поклати глава. — Той ще ми даде къща, само моя.

Гавин се изкикоти.

— И къщата струва къде-къде повече от жениха, а?

Тя го погледна несигурно.

— Ние наистина ли сме женени? Всичко това ми се струва много странно.

— Точно така си е, в Шотландия временният брак си е съвсем законен, все едно, че сте се венчали пред свещеник.

— Но сега не сме в Шотландия.

— Робърт е шотландец. И това е достатъчно, за да се смята обвързването ви за валидно.

Тя почувства вълна на облекчение.

— Изглежда, ти не се страхуваш особено много от него.

— Това е така, защото принадлежа на Крейда. На жителите на острова е позволена известна свобода.

— Не, има и нещо повече. — Тя бе забелязала някаква привързаност, някаква нескрита близост, която не се очакваше от господаря и неговия подчинен. — Вие се познавате от дълго време, нали?

Той я погледна преценяващо.

— Доста проницателен ум имаш и знаеш как да го използваш. — Той кимна. — Ние израснахме заедно.

— Като братя?

— В началото, да. — Той се намръщи. — Но по-късно нещо се промени…

— Защо?

— Той се промени. — И с тъга в гласа той добави. — Те го промениха.

— Кои?

Той сви рамене.

— На Робърт не му е приятно да говорим за това.

Очевидно с въпроса бе приключено.

— Но сте роднини, така ли? А как така имената ви са различни?

— Повечето от клановете се женят помежду си. Майка ми беше Макдарън и се омъжи за един Гордън. Когато той почина, тя ме доведе обратно в Крейда. Така и не успя да хареса низините. Никой от планинците не ги харесва.

— Благодаря ти. — Топла усмивка озари лицето й. — Сигурно си прав — наистина ще се оправя.

— Как ти се струва? — И двамата се извърнаха и видяха Робърт, който водеше Кеърд и една дореста кобила към нея. — Изглежда ми силна и достатъчно кротка.

Кейт пристъпи напред и потупа муцуната на кобилата.

— Прекрасна е — рече тя. — Как се казва?

— Не попитах — призна Гавин.

Тя се намръщи с укор в очите.

— Всяко същество заслужава да си има име. Ще я нарека Рейчъл. — Тя за последен път потупа кобилата, после се приближи към Кеърд и започна да гали муцуната му. — Как си, момчето ми?

Пъстрият кон изцвили и я побутна с муцуна.

— Уморен е — направо каза Робърт. — И ще се умори още повече. Самата ти каза, че ханджията е добър човек. Бихме могли да го оставим тук.

Тя се стегна.

— Той е добър човек, но няма да има никаква полза от Кеърд. Как ще съм сигурна, че няма да го продаде? Нали каза, че можем да го вземем.

— По дяволите, нали ти харесва кобилата? Виж ги и двамата: тя е млада и силна, а петнистият е стар.

— Още една причина да го обичам и да се грижа за него.

— Няма смисъл, Робърт — рече Гавин. — Струва ми се, че този кон за нея е като Крейда за теб.

Тя усети погледа на Робърт върху гърба си, докато облягаше челото си на шията на Кеърд. Той измърмори нещо почти нечуто, после каза на Гавин:

— Оседлай конете ни и сложи на шарения съвсем лек товар. — След тези думи сграбчи китката на Кейт в едната си ръка и юздите на кобилата в другата и ги изведе от обора в двора на конюшнята. — Правиш голяма грешка.

От ръката, която стискаше китката й, сякаш се зараждаше странна топлина, която плъзна нагоре към тялото й, затова тя се опита да се освободи.

— Пусни ме!

— И не ме гледай така. Караш ме да искам да те пречупя.

— Това ще ти хареса, нали? Но ще видиш, че не мога лесно да бъда пречупена.

— Грешиш. — Очите му се присвиха, докато се взираха в лицето й. — Всички жени могат много лесно да бъдат пречупени по точно определен начин.

За миг тя сякаш не разбра думите му, но после смисълът внезапно й се изясни. Почувства как кръвта нахлува в бузите й и за момент остана без дъх.

— Да — ръцете му се обвиха около кръста й и бавно я вдигнаха върху седлото. — Повече няма да видим легло чак докато стигнем до границата, а предпочитам да те обладая за първи път на чисти чаршафи, а не на студената земя. Но не ме изкушавай, Кейт.

Горещина се разля нагоре по гърдите й и ги направи изключително чувствителни. Реакцията й я изплаши, затова тя рязко отвърна:

— Въобще не те изкушавам. Всичко е заради греховната ти плътска природа.

— Много греховна и много плътска. — Тихо се съгласи той. — И много нетърпелива.

После той се обърна към Гавин, който вече извеждаше Кеърд и техните коне от обора.

— Приемам облога. Две лири.

Тревожният поглед на Гавин заснова между безразсъдната усмивка на Робърт и поруменялото лице на Кейт.

— Това не ми харесва. Струва ми се, че искам да оттегля предложението си. Ще се чувствам отговорен за всичко.

— Така ли? Отказваш се? Много жалко. Аз пък смятам наистина много да се забавлявам. — Робърт се извърна. — Какъвто съм си плътски грешник.

Кейт изгледа как той се качва на коня си и излиза от двора на конюшнята, после се обърна към Гавин:

— Какъв облог?

— О, никакъв. — Гавин й се усмихна. — Просто още един пример за непослушния ми език, който не умее да стои зад зъбите. — Той се качи на коня си. — Но, изглежда, и ти самата не можеш много-много да си държиш твоя. Не бива да бодваш Робърт по самолюбието, докато не се научиш как да го правиш, без да си патиш от последствията. Само гледай мен, аз ще те науча.

 

 

Темпото, което Робърт наложи още същия следобед, бе направо изтощително. След три часа всяко мускулче по тялото на Кейт бе схванато и болеше. Когато при залез-слънце най-после спряха на една поляна, й бяха нужни неимоверни усилия, за да се държи изправена на седлото.

— Аз ще отведа конете на водопой при потока — каза Гавин, докато сваляше Кейт на земята. — Седни и си почини.

Тя поклати глава.

— Те са мои. Аз ще ги напоя.

Тя пое юздите на кобилата и на Кеърд и ги поведе по пътеката през гората към потока. Там коленичи и наплиска лицето си. Смътно съзнаваше, че Гавин и Робърт си говорят за нещо, но бе прекалено уморена, за да разбере за какво става въпрос.

Когато след няколко минути вдигна глава, Робърт се бе облегнал на едно дърво и я наблюдаваше.

— Няма нужда да ме чакаш, милорд. Мога и сама да се върна. Просто исках да се поосвежа.

— И се опитваше да не припаднеш — грубо отвърна той. — За бога, само не ме лъжи. Знам колко уморена трябва да се чувстваш. Днес наистина ви накарах да яздите до преумора.

— Не съм свикнала да яздя толкова дълго. Утре ще се справя по-добре. — Тя се насили да стане на крака и отново да хване юздите на конете. — Ще помогна на Гавин да…

— Гавин не се нуждае от помощ.

— Раната му…

— Раната му оздравява. — Робърт пристъпи напред, качи я отново на кобилата и хвана юздите на двата коня. — И никак няма да му е приятно ти да го глезиш. Той е планинец.

— А нима планинците не се грижат един за друг?

— Те се грижат един за друг. Не молим за помощ разни чужденци.

Чужденци. Думата прокънтя някак глухо и болезнено в душата й. Да, точно такава бе тя, винаги е била точно това. От мига, в който се бе родила, тя винаги бе чужденката, външният човек, който наднича вътре.

— За бога, какво ти става? — Робърт бе приковал поглед в лицето й. — Добре тогава, помогни му. Мъчи се, докато припаднеш. Защо ли въобще ме е грижа за теб?

— Точно така, не бива да те е грижа. — Тя отново го бе ядосала, но бе прекалено уморена, за да се занимава с това. — За теб не съм никаква. Просто… чужденка.

— Ти си нещо повече. Една създаваща проблеми жена, която…

— Която кралицата те е принудила да вземеш за съпруга — внезапно се разгорещи тя. — А ти си един пират престъпник, който би трябвало да е обесен и оставен на гаргите да го изкълват, ако не му бе дадена възможността да се ожени за мен. Затова повече не искам и да чувам за проблемите, които ти създавам.

Той замръзна на мястото си.

— Виждам, че Гавин пак се е раздрънкал.

— Той казва, че те наричат Черния Робърт. И беше много мило, че поне някой се сети да ме предупреди с какъв човек ще си имам работа през следващата година.

— Хрумвало ли ти е, че и аз не знам почти нищо за теб?

— Та какво толкова има да знаеш? — предпазливо попита Кейт. — От съвсем малка живея със Себастиан и Марта. Сигурна съм, че можеш да си представиш колко лишен от приключения е подобен живот. Никакви пътувания, никакви морски пътешествия.

— Понякога не е нужно да пътуваш надалеч, за да намериш приключения. Какво представляваше животът със Себастиан?

Самота, отчаяние, страх, всичко в нея се свиваше и повяхваше. Тя срещна погледа му. Тя колебливо рече:

— Ставах призори и помагах на Марта с домакинската работа. В десет часа идваше учителят Джиунт и ми даваше уроци.

— Какви уроци?

— Математика, френски, география… — Тя неопределено махна с ръка. — Милейди… кралицата искаше да получа образование, подобаващо на благородничка. Точно затова и изпрати Себастиан да ми купи кон.

Робърт погледна към Кеърд.

— Обзалагам се, че никога не е виждала този екземпляр.

— Разбира се, че не е. Тя оставяше всичко в ръцете на Себастиан.

— Учила ли си се да свириш на някакъв музикален инструмент?

Тя поклати глава.

— Себастиан твърдеше, че музиката насърчавала безнравствеността.

— Да, сигурен съм, че щеше да те направи още по-безнравствена, отколкото си. А какво правеше след уроците?

Тя се намръщи объркано. Тези незначителни подробности едва ли представляваха някакъв интерес за него.

— По цял следобед учех Светото писание заедно със Себастиан, ако той не пътуваше някъде из енорията, за да посещава вярващите. — Тя внезапно си припомни как седеше часове наред на столчето до прозореца, опитвайки се отчаяно да се задържи права, защото добре знаеше колко жестоко щеше да е наказанието, ако не е съсредоточена. — Когато той не бе у дома, ми позволяваха да излизам на разходка или да яздя Кеърд.

— Сама?

Тя кимна.

— Казах ти вече, че той не обичаше да се срещам с хората от селото.

— Да, каза ми. — Тя виждаше прикрития гняв в думите му. — Та как съм могъл да забравя? — Той понечи да се отдалечи. — Седни и почини.

— Мога да помогна.

— Би могла — ядосано каза той, — но няма. Утре ще пътуваме от зазоряване до тъмно и искам да си в състояние да издържиш на темпото.

— Аз съм силна. Ще издържа.

Тя остана седнала на мястото си и започна да наблюдава как той помага на Гавин да спретне бивака. Движеше се пъргаво и грациозно, чевръсто се залавяше с всяка задача, като вършеше повечето работа, но така, че Гавин да не го забележи. Оставяше на приятеля си да свърши нещо, за да се чувства и той полезен, но не чак толкова много, че да напряга неукрепналите си сили и през цялото време отвличаше вниманието му с безгрижен разговор. Тя внезапно осъзна, че по пътя той се бе отнасял с Гавин по същия начин. Макар че темпото бе изнурително, той все намираше начин да улесни нещата за ранения си приятел.

Ние се грижим за нашите.

Кейт почувства непоносимо болезнена завист и копнеж. Каква глупачка е само! Тези планинци и техните обичаи нямаха нищо общо с нея. Тя можеше и сама да се грижи за себе си и нямаше нужда от подобно другарство.

 

 

Това й се струваше абсурдно. Чувстваше се толкова изморена, че направо не можеше да повдигне главата си, и въпреки това сънят все не я спохождаше. Сигурно нощните звуци в гората я безпокояха. Не, не беше заради шумовете. Не можеше да се лъже. Знаеше точно защо не може да заспи.

Тя помръдна в одеялата си и бавно се обърна към топлината на пламъците.

Робърт я наблюдаваше от другия край на огъня.

Тя се стегна, очаквайки той да проговори.

Но той не каза нищо. Просто лежеше там, а черните му очи, напрегнати и нетрепващи, бяха приковани върху нея със същото изражение както тази сутрин в спалнята в странноприемницата.

Гърдите й се издигаха и спускаха така, сякаш беше тичала, и всеки път, когато се докоснеха до одеялата върху нея, зърната й ставаха по-твърди и по-чувствителни. Горещината от огъня сякаш я поглъщаше цялата и пареше плътта й.

Мълчанието се проточи прекалено дълго. Трябваше да го наруши.

— Аз… не мога да заспя — прошепна тя.

— Знам.

Тя продължи да държи очите си плътно затворени, опитвайки се да го изключи от съзнанието си.

— Бурята — рече той.

Тя отново отвори очи.

— Ти се чудиш за какво е това бързане. — Той замълча за момент. — Наближава страшна буря. Искам да сме отвъд границата, когато ни настигне.

Думите му й се сториха напълно безсмислени. Денят бе преминал ясен и слънчев, нито едно облаче не се бе появило по небето.

— Дъждовете вече минаха. Откъде знаеш, че ще има още лошо време? Не идва никаква буря — твърдо заяви тя.

— Грешиш. — Той й обърна гръб и притегли одеялото си около раменете си. — Бурята идва.

 

 

Гавин спря коня си върху възвишението, обърна се към Кейт и посочи на север.

— Тези земи са на Ангъс.

Плодородни пасища се простираха пред тях, а в далечината Кейт забеляза голяма къща от червени тухли и няколко други постройки, разположени на върха на малък хълм. Имението не изглеждаше разкошно, но имаше вид на заможно и добре поддържано.

— Чудесно имение — рече Кейт. — И тухлите са почти също толкова солидни за строеж, колкото е и камъкът.

— Радвам се, че го одобряваш — насмешливо отбеляза Робърт и се обърна към Гавин: — Май забравих да ти кажа колко непоколебима е съпругата ми в избора си на камъка като строителен материал за новия си дом. Може ли да попитам защо си така пристрастена към камъка, Кейт?

Тя изненадано го погледна.

— Защото не гори.

— Е, наистина ще е доста трудно да запалиш камък.

— Почти невъзможно е. Ето защо Себастиан искаше новата му къща да е построена от камък.

— Новата къща?

Тя кимна.

— Старата беше от кирпич и имаше сламен покрив.

— И взе, че изгоря?

Той я гледаше с леко озадачена усмивка, в която се долавяше и насмешка. Искаше й се да не му казва истината, но пък той изглеждаше толкова сигурен, толкова уверен, че това я раздразни и внезапно й се прииска да го стресне.

— Не, аз я изгорих.

Гавин зяпна изненадано, но за нейно разочарование изражението на Робърт не се промени.

— Колко интересно. Надявам се, че няма да ти стане навик.

— Случайно ли стана, Кейт? — попита Гавин.

— Направих го нарочно. Една нощ, след като ме бе наказал, аз запалих завесите със свещта — рече тя и добави ожесточено: — Той си го заслужаваше!

— Сигурен съм, че е било така — каза Робърт. — Просто се чудя, как ли са успели той и милата му съпруга да се измъкнат невредими от пожара.

Тя се намръщи.

— После се разколебах. Върнах се в къщата и ги събудих.

— Голяма грешка — промърмори Гавин.

— Бях още само на десет години — каза тя в своя защита. — Бях много ядосана и знаех, че те си го заслужават, но просто не можех да ги оставя да умрат. Щеше да е грях и щях да съм точно като майка си. — След миг тя добави разпалено: — Но не съжалявам, че го сторих. И бих го сторила отново.

— Смъртта никога не е приятна, нито пък трябва да бъде приемана лекомислено. — Устните му мрачно се присвиха. — Но някои хора заслужават да умрат. Чудя се какво ли наказание е наложил Себастиан на едно десетгодишно дете, за да го подтикне към подобни деяния?

Тя се опита да свие рамене с безразличие.

— Една вечер той ме хвана да надничам през прозореца на господин Брелъм.

— Господин Брелъм?

— Пекарят. Къщата му се намираше на края на селото.

— А ти защо надничаше през прозореца му?

— Ти защо мислиш? Защото ми харесваше. — Тя прехапа устни, преди да избухне: — Това беше отдавна. Сега няма никакво значение. Защо въобще ме разпитваш?

— По природа съм много любопитен.

Гавин се намръщи.

— Тя е права. Не ни влиза в работата, Робърт.

— Може би е така. — Робърт саркастично се усмихна. — Но аз искам да знам. Ако не искаше да отговаря на въпросите ни, нямаше да ни каже за това, че е изгорила къщата. Какво толкова интересно имаше в къщата на пекаря?

— Нищо. — Тя видя, че той недоверчиво повдигна вежди и рече: — Те бяха… те много се смееха. Приятно бе да ги гледа човек. Той бе млад мъж, а жена му едва ли бе по-възрастна от мен сега. Ходех до къщата им, когато бе време за вечеря, и ги гледах как приготвят масата. Имаха малко момченце, което пълзеше из кухнята и все им се пречкаше… Никога не бях виждала такова семейство… Не знаех, че може да е така. Не правех нищо лошо. Просто исках да ги погледам.

— И какво направи Себастиан, когато те хвана?

— Завлече ме в къщата и ме накара да им се извиня и да призная греха си. — Тя преглътна. — Толкова се срамувах!

— Какъв грях?

— Алчност. Той каза, че съм ламтяла за онова, което те имат.

— А така ли беше?

— Да — прошепна тя. Наистина бе желала да попие тяхната любов, доверието им и тази приказна липса на страх. Искаше да се изпълни с всичко това, да го задържи в себе си, за да я утешава в студената, пуста къща на Себастиан. — Не можех да спра да плача. Те бяха много мили. Казаха на Себастиан, че е съвсем естествено едно дете да е любопитно. Той не искаше и да чуе. Познаваше ме. Знаеше защо съм отишла там. — Тя си пое дълбок, колеблив дъх. — Заведе ме обратно в къщата си и ме би, докато не можех повече да стоя на краката си, и през цялото време ми повтаряше, че онова, което съм видяла в къщата, никога няма да бъде за мен. Никога няма да имам дом или хора, които да ме обичат. Не съм била достойна. Трябвало да забравя всички мисли за подобен живот и да се примиря с мисълта, че съдбата ми е винаги да съм с него.

— Божичко! — промълви Гавин.

Робърт не казваше нищо, само я гледаше безстрастно.

— Живяхме в странноприемницата, докато Себастиан получи от милейди пари, за да си построи нова къща. Докато бяхме там, се запознах с Каролин.

— И тогава той построи къщата от камък — рече Робърт. — Той подозираше ли, че си го сторила умишлено?

— Аз му казах, че е така.

— Още една грешка. Сигурно наказанието е било още по-жестоко.

— Това нямаше значение — прошепна тя. — За първи път не се чувствах безпомощна. Бях направила нещо.

— Определено си направила нещо — сухо повтори Робърт. Погледът му се отправи към къщата в далечината. — Да се надяваме, че Ангъс няма да си навлече гнева ти.

— Знаеш, че няма да е същото — рече тя. — Никога не бих сторила нещо подобно на човек, който не ми е враг.

— Робърт, ще се срещнем в конюшните. Искам да видя новите коне, които Ангъс е задигнал от англичаните. — Гавин лукаво погледна през рамо Кейт. — И обещавам да не казвам на Ангъс каква опасност се е задала на хоризонта.

Кейт гледаше как той се отдалечава. Робърт я изнервяше. Тя никога не можеше да отгатне какво точно си е наумил той, и тази мисъл я дразнеше. Непрестанно я наблюдаваше и през последните няколко дни тя ставаше все по-напрегната заради това. Често се случваше да се извърне, засмяна от думите на Гавин, и да открие, че Макдарън се е втренчил в нея с онова съсредоточено изражение, което винаги я караше да се чувства неловко.

Предпочитам да те обладая за първи път върху чисти чаршафи.

Думите му изникнаха в съзнанието й така неочаквано, че тя внезапно осъзна как умишлено се е старала да ги забрави.

— Да — погледът му се върна върху лицето й, и сякаш прочете мислите й. — Знаеше, че това рано или късно ще дойде. Изразих се съвсем ясно. Ангъс няма нужда от жени в живота си, но пък има двама сръчни слуги, които поддържат къщата чиста и подредена, така че може да ни осигури онова, от което имаме нужда.

Чисти чаршафи. Тя се опита да пропъди от съзнанието си образа на голото му и възбудено тяло и блесналите очи, с които я гледаше. Пое си колебливо дъх и се постара гласът й да прозвучи язвителен и сърдит:

— Говори за себе си. Аз определено не се нуждая от нищо.

— Ще започнеш да се нуждаеш. — Той се усмихна. — Не харесвам съпротивляващи се жени. Ще се погрижа и ти да се нуждаеш от това, колкото и аз.

— Гавин казва, че е важно да не се сдобием с дете. Нима би поел такъв риск само заради похотта си?

— Похотта не е нещо маловажно, пък и аз мога да взема някои предпазни мерки.

Той имаше отговор за всичко, а тъй като самата тя не знаеше нищичко за тези проклети предпазни мерки, не можеше да спори с него. Затова пришпори коня си в тръс и се отдалечи напред.

Когато вече бяха само на няколкостотин метра от конюшните, видяха, че Гавин се връща при тях, яхнал коня си.

— Робърт! — Той махна с ръка по посока на двора на конюшнята, където се виждаха множество мъже и коне. — Ангъс тъкмо тръгва да плячкосва. Иска и ние да идем с него. Какво мислиш?

— Мислех, че вече си видял достатъчно кръв и слава — сухо отвърна Робърт.

— Няма да има чак толкова кръв, а и ще ни отнеме едва няколко часа. Смятат само да нападнат конюшнята на граф Кавендиш за няколко расови кобили, за които Ангъс твърди, че ще бъдат много по-щастливи в Шотландия. Англичаните не могат да оценят по достойнство добрия кон. — Очите на Гавин искряха. — Разбира се, ако не ти се ходи, сигурен съм, че Ангъс би ти влязъл в положението. Вече му обясних, че току-що си се оженил и предпочиташ да се сгушиш до огнището като питомно котенце.

— Колко мило от твоя страна.

Гавин махна с ръка.

— Та за какво е оръженосецът, ако не се грижи за удобството на господаря си? Ще идем ли?

— Ще си помисля. — Той погледна Кейт и посочи един нисък, набит мъж в средата на групичката конници в двора. — Ела, за да те представя на своя роднина.

— И ти ли си сроден с него? — Ангъс Гордън имаше рядка, вече прошарена, червена коса и грубо изсечени черти на лицето и никак не приличаше на Робърт. — Мислех, че е роднина на Гавин.

— А Гавин пък е мой роднина. — Той сви рамене. — Все едно е. Всички сме свързани.

При думите му тя усети остро бодване на копнеж. Какво ли е да си свързан с други хора по такъв начин, че като стигнеш някое място, да знаеш, че ще бъдеш радушно приет?

— А, Робърт, момчето ми! Доколкото чувам, доста зает си бил? — прогърмя гласът на Ангъс Гордън, когато те се приближиха. — Кажи ми, да си женен за някаква хленчеща англичанка също така забавно ли е, както да крадеш злато от испанците?

— Наистина има моменти на опасност. — Робърт махна към Кейт. — Съпругата ми, Кейт. И тъй като тя има добро сърце, ще извини липсата ти на любезност, Ангъс.

— Сигурен съм, че вече е разбрала колко си различен от онези лигльовци, при които е израснала. — Той я огледа със студен преценяващ поглед. — Чудесни очи, хубави гърди, само че ханшът й е прекалено тесен за раждане на деца.

Кейт се почувства като овца на градския пазар. Винаги бе мразила да я карат да чувства собствената си безпомощност, ето защо реши, че няма да извини точно тази проява на нелюбезност. Тя подкара коня си сред събралите се конници и застана точно пред Ангъс. После погледът й с умишлено пренебрежение обходи ниското му набито тяло и тя със сладък глас каза на Робърт:

— Разбирам защо иска да го придружиш, милорд. Един така дребен и недорасъл човечец сигурно се нуждае от закрилник.

Гавин побърза да приглуши изсумтяването си.

— Закрилник! — Лицето на Ангъс се изкриви от ярост и обида. — Не ми трябва никаква… — Той млъкна, после отметна глава и гръмогласно се разсмя. — Браво, момичето ми! — Той се обърна към Робърт: — Сигурен ли си, че не е шотландка?

— Англичанка е — отвърна Робърт. — И при това уморена. Ще ни приютиш ли за тази нощ?

— Че кога съм ти отказвал подслон? — попита Ангъс. — Дори и когато Джейми беше ужасно недоволен от теб. Имал ли си пак проблеми с неговия човек, Малкълм?

— Не, но пък и не съм се прибирал у дома вече повече от година. Сигурен съм, че щом веднъж се прибера в Крейда, Малкълм ще ми осигури предостатъчно проблеми. И трябва да те предупредя, Джеймс все още е направо бесен заради мен.

— И все пак ще намеря къде да приютя теб и тази англичанка. — Ангъс се ухили. — Само че, за да успокоя съвестта си, ще трябва да отмъкна поне още три кобили от Кавендиш. Не бих искал някой да си помисли, че съм станал поклонник на ония англичани — изражението му помръкна. — Станали са прекалено самоуверени, щом си представят, че могат безнаказано да убият една шотландска кралица. Чу ли вече за Мария?

Робърт замръзна.

— Мария?

— Обезглавили са я преди четири дни. — Ангъс сви рамене. — Знаеш, че самият аз никога не съм бил сред поддръжниците й, но не ми харесва ония проклети англичани да убиват, който и да е шотландец.

Шокът, последван моментално от прилошаване, заляха Кейт. Мария, кралицата на Шотландия, бе мъртва. Нейната майка бе мъртва.

— Сигурен ли сте? — прошепна Кейт. — Как… е умряла?

Ангъс я погледна любопитно.

— Добре ли си, момичето ми? Изглеждаш ми малко бледа.

— Как е умряла? — повтори тя.

— Казах ти, на дръвника.

— Не, не това… исках да кажа. — Тя повдигна ръка към треперещите си устни. — Тя… достойно ли умря?

— По-добре, отколкото бе живяла — рече Ангъс. — Да, чух, че умряла дръзка и храбра като истинска кралица. Вестоносецът ми каза, че била с кървавочервена наметка и със златна перука и била красива както в младостта си. Когато палачът я обезглавил, перуката паднала. — Той присви очи, загледан в лицето й. — Май новината ти идва множко. Твоите хора да не са били сред онези, дето подкрепят претенциите, на Мария за трона?

Кейт не отговори. Кървавочервена наметка.

Робърт побърза да се намеси.

— Родителите на Кейт са мъртви, а и съм сигурен, че настойникът й не е хранел топли чувства към Мария Стюарт. — Той се обърна към Кейт. — Не съм ли прав, Кейт?

Тя безмълвно кимна.

— И нищо чудно, че изглежда сащисана. От грубия ти език на всеки ще му се преобърне стомахът.

Подозрителното изражение на Ангъс се смени със съжаление.

— Мислех, че е по-силна от повечето англичани. Не исках да те отвращавам, момиче.

— Ще се оправи, само трябва да си почине. — Робърт се обърна към Гавин. — Заведи я в къщата. Пак в същата стая ли ще ме сложиш, Ангъс?

Ангъс кимна, като не отделяше очи от Кейт.

Гавин слезе от коня си и хвърли юздите на едно момче.

— Значи довечера няма да ходим да плячкосваме? — разочаровано попита той Робърт, докато сваляше Кейт от седлото. — Щеше да излезе чудесен разказ, когато се върнем в Крейда.

— Утре трябва да тръгнем рано. — Робърт слезе от коня си и се обърна отново към Ангъс: — Имаш ли малко време, преди да посетиш Кавендиш, да ми покажеш новите си придобивки?

Вниманието на Ангъс бе моментално отвлечено от Кейт и върху лицето му грейна усмивка, докато се смъкваше от коня.

— Ще намеря време. Искам да ти покажа какво изпускаш, докато си седиш на онзи пуст остров без достъп до хубави коне. Макар че винаги можеш да се позабавляваш, като отмъкнеш нещичко от първокласната стока на Малкълм. — Той се засмя, развеселен от тази мисъл, и сграбчи Робърт за рамото. — Хайде, идвай, ще ти покажа една от най-хубавките кобили, които някога си виждал.

 

 

Кейт гледаше от прозореца как Ангъс и неговите мъже излизат от конюшнята и се отправят на юг към границата.

Идва буря.

Тя не разбра тези думи, когато Робърт ги изрече, но точно това е имал предвид. Знаел е, че майка й ще умре. Знаел е още когато я бе отвел от Себастиан, че кралицата смята да обезглави майка й.

— Добре ли си?

Тя се извърна и видя Робърт, застанал на вратата.

— Да. — Тя отпусна ръцете си, досега свити в юмруци, и се насили да се усмихне. — Не зная защо се разстроих толкова. Беше много глупаво от моя страна. Дори не си спомням да съм я виждала. Никога не е идвала, нито пък ми е писала писмо. След като се е отказала от мен, все едно повече не съм съществувала за нея.

— Да чуеш, че някой е бил обезглавен, никога не е приятно изживяване. Не се изненадвам, че си разстроена.

— Не съм чак толкова чувствителна. Винаги съм знаела, че може да се случи. Себастиан ми казваше, че някой ден на Елизабет ще й омръзне да търпи греховността на майка ми.

Устните му се присвиха.

— Защо, по дяволите, накара Ангъс да ти описва как е умряла?

— Цял живот слушам колко греховен живот е водила. Трябваше да знам, че не е завършил по същия начин, че все пак тя притежава някакво достойнство. Храбростта също е добродетел. — Кейт скръсти ръце на гърдите си, за да спре треперенето им. — Става студено, не мислиш ли?

— Не, но ще засилим огъня. — Той коленичи и хвърли още една цепеница в камината. — Казах на слугите да отидат да си почиват. Те са по-скоро приятели, отколкото слуги на Ангъс, а и аз не исках да клюкарстват колко разстроена си била.

— Съжалявам, че създавам толкова проблеми.

— Няма проблеми. Помолих Гавин да се опита да намери нещо в кухнята и да донесе вечерята тук, горе.

— Благодаря ти. Много си мил.

Той се изправи и остави ръжена настрани.

— Мили боже, сигурно наистина си много разстроена, за да ме прецениш така погрешно.

— Ти можеш да бъдеш мил. Отнасяш се мило с Гавин. Понякога ми приличаш на свиреп сокол, който разперва криле над него, за да го защити от всякакви беди.

Кейт се чувстваше ужасно уморена. Когато тръгна към камината, погледът й попадна върху леглото и думите, които той бе изрекъл на хълма, отново се върнаха в съзнанието й.

— Чисти чаршафи.

— За бога! — избухна той. — Не се нуждая чак толкова отчаяно от жена, че да се възползвам от едно напълно лишено от чувства тяло, като кукла.

— Нима? — струваше й се, че няма никакво значение. Седна на един стол с висока облегалка до огъня и се загледа в танцуващите пламъци.

— Когато Гавин ти донесе вечеря, трябва да я изядеш. Разбра ли?

Тя кимна.

— След това трябва да си легнеш и да забравиш всичко.

— Ще се оправя.

Тя смътно усещаше, че той все още стои там и я гледа. После измърмори някаква ругатня и затръшна вратата.

Кейт облегна глава на облегалката на стола. Пламъците блещукаха с алено сияние в сгъстяващия се мрак, дръзки и ярки като кървавочервена наметка…

 

 

Робърт погледна недокоснатата храна на подноса.

— Трябваше да я накараш да яде.

— Не била гладна. Каза, че си ляга. — Гавин прекоси стаята и изчезна в кухнята. След малко излезе от там с бутилка уиски в ръка. — Погледни какво намерих. Сигурен съм, че Ангъс не би имал нищо против. Винаги можем да му кажем, че просто сме искали да вдигнем тост за успеха му срещу англичаните. Коя бе действителната причина да не идем с него?

— Прекалено опасно е. През следващите няколко месеца всяко действие срещу англичаните ще бъде отдавано на екзекуцията на Мария. Нямам желание някой да свърже женитбата ми с личен интерес да отмъщавам за нея.

— Чудех се защо толкова бързо се опита да отвлечеш вниманието на Ангъс — намръщи се Гавин. — Ние можем да му се доверим, Робърт.

— Той е любопитен, а любопитните мъже си правят разни заключения. А заключенията са опасни. — Погледът му се върна пак към стълбището. — Как ти се видя тя?

Гавин сви рамене.

— Нали и ти беше при нея.

— Това не е отговор — рязко рече Робърт. — По дяволите, как изглеждаше? По-добре ли ти се стори?

— Изглеждаше така, сякаш й се привиждат призраци. — Гавин замълча, после добави: — Но всички ние трябва да се изправяме пред своите духове сами. Не можеш ти да се пребориш с тях вместо нея.

— Защо, по дяволите, ми трябва да опитвам? — Робърт се приближи към масата пред камината. — Я донеси онова уиски. Май наистина се нуждая от сгряване.

— Или от замайване. — Гавин постави бутилката на масата за карти и седна срещу него. — Сигурен съм, че не за това си се готвил тази вечер. Така беше пламнал по нея, че поне десетина пъти по пътя насам ми се стори, че ще се предадеш.

— И аз така мислех. — И в момента я желаеше. Никога не бе желал жена по-трескаво, и отлагането на желанието му сега направо го разкъсваше… както и някаква болезнена нежност, с която започна да се бори още от мига, в който я видя. Защо ли не можеше да се отърси от тази нежност и да вземе своето?

— Тя е храбро девойче. Тежко е да я гледа човек как страда.

Робърт не го погледна, вместо това се пресегна за бутилката.

— Раздавай картите.

 

 

Морска сирена!

Не можеше да диша! Дробовете й се изпълваха с вода. Задушаваше се! „Чакай, моля те, почакай…“

— Какво става, по дяволите?

Някой я разтърсваше здравата, откъсваше я от сините дълбини.

— Събуди се!

Кейт отвори очи и видя над себе си лицето на Робърт.

Безопасност. Подслон. Дом.

Тя се хвърли в прегръдките му, а сърцето й биеше така лудо, че сякаш всеки миг щеше да скочи в гърлото й и да я задуши. Ръцете й се вкопчиха яростно, отчаяно около него.

— Тя си отиде!

— Шшт… — Робърт зарови пръсти в косите й. — Сигурно си сънувала кошмар.

Тя се опита да се откопчи, но той не й позволи.

Тя отново се отпусна в ръцете му. Трябваше да се остави на инстинкта си. Бе прекалено слаба, за да се бори сега.

— Тя си отиде. — Кейт хлипаше толкова силно, че едва успя да изрече думите. — Сирената! Морската сирена…

— Успокой се. — Робърт започна да гали косите й. — Не може да е било чак толкова лошо. Та това е само един сън.

Сълзите се лееха по бузите й.

— Точно това се опитвах да му кажа. Не е грях… просто един сън.

— Да кажеш на кого?

— На Себастиан. Но той не искаше и да чуе. Марта донасяше… пръчката.

Робърт замръзна.

— Пръчката?

— Заради съня. Морската сирена…

— Какво общо има тази морска сирена?

— Това е тя. Не разбираш ли? Това е тя.

— Мария?

— Майка ми. — Безумните думи неистово се сипеха от устните й. — Той казваше, че да я сънувам е грях. Но аз никога не го чувствах като грях. Не съм грешна!

— Господи!

За момент тя замълча, опитвайки се да овладее треперенето. Не бива да е толкова слаба.

— Сега вече можеш да ме пуснеш.

— Шшт. — Ръцете му се стегнаха около нея. — Ще правя това, което искам.

Тя изпита благодарност, че не иска да я пусне. Чувстваше се така, сякаш той е единствената яка скала в бурно море. Но морската сирена властваше над морето…

— Прости ми. Трябва ми само малко време. Когато ме държиш така, се чувствам…

— В безопасност — довърши той вместо нея. — Знам.

— Да, но е толкова странно, нали? Та понякога аз почти се страхувам от теб…

— Изненадан съм, че си го признаваш.

— И аз. Струва ми се, че не съм на себе си. Мили боже, мразя да се чувствам толкова слаба. Направо ми се повдига от отвращение.

— Надявам се да успееш да се сдържиш. Мога да понеса сълзите, но другото няма да ми е по силите.

Кейт затвори очи и се остави на вълните от сила и сигурност, които се излъчваха от него. Долови миризмата на кожа, на подправки и на уиски, която го обгръщаше.

— Защо точно морска сирена? — попита Робърт.

Тя не биваше да му казва. Бе направила грешката да го сподели със Себастиан, и след това трябваше да понесе последствията. Но той не беше Себастиан, а тя изпитваше нужда да му каже. Повече не можеше да понася самотата.

— Заради онези плакати.

— Плакати ли?

— Нали знаеш какво символизира морската сирена? — прошепна тя.

— Да, проститутка. Но ти не би трябвало да знаеш това.

— Знаех от малка. Себастиан ми каза. Той ми каза всичко за нея.

— Например?

— След като съпругът й, лорд Дарили, бил убит, хората от Единбург заподозрели, че тя е съучастничка в това престъпление. Мислели, че тя е убила съпруга си, за да може да се омъжи за любовника си лорд Ботуел. Разлепили плакати навсякъде, на всяка къща и на всяка стена в Единбург. — Тя замълча. — Морска сирена с корона на главата си.

— И това ли сънуваш?

Тя кимна отсечено.

— Но в съня ми няма убийства или сласт. — Гласът й се снижи. — Намирам се някъде дълбоко в морето. Водата е синя и копринено красива и аз съм щастлива. Чувствам се свободна и в безопасност, сякаш мястото ми е точно там. — Тя направи кратка пауза. — И тогава идва тя.

— И ти повече не си щастлива?

— Отначало съм много щастлива. Тя е толкова красива! Косите й се носят около нея като златисти водорасли и тя ми се усмихва.

— И после?

— После ме оставя — тъжно рече тя. — Отдалечава се и ме оставя сама. Опитвам се да плувам след нея, но тя е прекалено бърза и водата става все по-тъмна и вече нищо не виждам около себе си. Само зървам тук и там странни създания с огромни зъби и знам, че те ще ме погълнат, ако не успея да плувам много бързо и да я настигна. Но не мога. Морето вече не е безопасно и внезапно разбирам, че не мога да дишам под водата. Сирената ме поглежда през рамо и ми се усмихва. — Сълзите отново се ронеха по страните й, затова тя избърса буза в ризата му. — Сам виждаш, сънят не носи никому зло.

— Освен на теб.

— Освен на мен — повтори тя. — Май ти намокрих ризата.

— Ще изсъхне.

— Този път тя си отиде завинаги. Повече никога няма да се върне.

— Наистина, вече никога няма да се върне.

— Странно. Тя заемаше толкова важно място в живота ми, а аз така и не я видях. Когато бях малка, си мислех, че някой ден ще дойде и ще ме отведе. Мислех си, че ако успея да я опозная, да науча всичко за нея, ще мога да сторя нещо, което да я накара да ме обикне. Но тя никога не дойде.

Кейт помълча.

— Аз не съм като нея. Независимо какво приказват за мен, аз не съм като нея.

— Откъде знаеш? Какво знаеш?

— Всичко.

— Всичко, което Себастиан е искал да знаеш за нея.

— Тя е била себична и капризна и е била прелюбодейка.

— И аз така съм чувал. — Той замълча за момент. — Също така съм чувал, че била жизнерадостна, очарователна и храбра. Половина Шотландия бе готова да се бие под нейното знаме.

— Но не и ти.

— Аз се бия само под знамето на Крейда.

— Но ти никога не би се съгласил да се биеш за нея — настоя Кейт.

— Никога не бих я последвал, защото предводител, който се ръководи от импулсите си, ще те доведе до унищожение. Мария винаги е била ръководена от чувствата си, а не от разума.

— И аз никога няма да бъда като нея. Не можем да избегнем произхода си, но можем да избираме какви да станем. Вземи това, което ти харесва, а останалото зарежи. Вземи храбростта на Мария и остави липсата й на далновидност. Приеми като дар нейната жизнерадост, а отхвърли страстта й към властта.

— Себастиан би казал, че това е невъзможно.

— Аз пък казвам, че е. Винаги можеш да контролираш себе си, да станеш, каквато искаш, каквото искаш.

Тя отново долови онова излъчване на непоколебима решителност, което винаги го съпровождаше.

— Защото ти умееш да го правиш?

Отначало й се стори, че няма да отговори. Но после той каза:

— Да, защото аз го мога.

— Не е толкова лесно. Мога да избирам, докато съм будна, но когато спя… — Внезапно я осени една мисъл. — Ти сънуваш ли понякога?

— Всички сънуваме.

— А лоши сънища?

За момент той остана смълчан.

— Вече не.

Тя отвори уста, за да попита какви са били тези сънища, но веднага я затвори, без да каже нищо. Той учудено повдигна вежди.

— Нямаш повече въпроси?

— Ако започна да те разпитвам и да се ровя в сънищата ти, няма да съм по-добра от Себастиан. Ти не искаш да говориш за сънищата си.

— Наистина не искам да говоря за тях. — Той помълча един миг. — Но ще ти кажа как се отървах от тях. Често се будех нощем, облян в студена пот, и не можех повече да заспя. Но една нощ повече не можех да понеса това. Отидох в конюшнята, оседлах коня си и напуснах замъка. Известно време яздих безцелно и после отидох в пустошта.

— В пустошта?

— Северната страна на острова е осеяна единствено с черни камънаци и отвесни скали. Наричаме я пустошта.

Тя внезапно си го представи сам и изтерзан, а нощният вятър развява косата му, докато той язди по този пуст бряг.

— Защо отиде там?

— Не зная. Но седях на скалите цяла нощ и гледах тюлените и морските лъвове на скалите долу, до морето. Всяка пролет стотици тюлени идват в тази част на острова, за да родят малките си. Животът… — Той замълча, припомняйки си всичко. — След тази нощ всеки път, щом се събудех от кошмар, отивах на скалите в пустошта. До края на лятото повече нямах кошмари.

— Мислиш, че това те е излекувало?

— Не знам. Може би.

— Ти наистина го вярваш. Тюлени и морски лъвове…

— Но никакви морски сирени — тихо рече той. — Никога не съм виждал такова същество.

— Ще ме заведеш ли там?

— Някой ден.

Искаше й се да продължи да го разпитва, за да получи по-твърдо обещание, но той вече й бе дал повече, отколкото би могла да се надява. Бе споделил с нея спомените и болката си, а това не бе лесно нещо за Робърт.

И той го бе сторил за нея, осъзна тя с радост. Той й бе дал да надзърне в собственото му минало, за да облекчи болката й и да я утеши. Тя не се запита защо това означаваше толкова много за нея. Достатъчно й бе, че я изпълваше с щастие и доволство, каквито никога не бе познавала.

— Чувствам се много странно… сякаш душата ми се разголва. Доста е смущаващо.

Нещо заключено и стегнато в душата й се освобождаваше и се разтваряше, но тя нямаше нищо против. Не й се налагаше да се отдръпва от Робърт, да го държи на разстояние, както всички останали.

Отпусна се в ръцете му.

— Държиш се много мило с мен.

— Така ли?

Тя кимна.

— А пък аз не съм Гавин.

Той приглади косите й встрани от челото й.

— Съгласен съм, никак не приличаш на него.

— Не, искам да кажа, че аз не принадлежа на Крейда.

— Наистина се боя, че грешиш. Ще ми се да не бе така, но, по дяволите, май вече и ти принадлежиш на Крейда.

— Искаш да кажеш, за следващата година?

Последва съвсем кратка пауза.

— Да, точно това искам да кажа.

— И това значи ли, че ще си мил с мен точно както с Гавин?

Тя почувства как той се стегна.

— Не мисля за теб по същия начин.

— А би могъл, ако се откажеш от тази глупост, да искаш да легнеш с мен.

— Страхувам се, че тази глупост ще продължи. — Той замълча и след миг добави доста грубо: — Но ако от това ще ти олекне, тогава ти обещавам, че няма да се опитам да ти сторя нещо, докато не дойдеш сама при мен и не кажеш, че и самата ти го желаеш.

— И ще се отнасяш с мен както с Гавин?

Той се поколеба.

— Ако е възможно.

Соколът ще простре криле над нея, за да я пази и стопли. Колко прекрасно би било.

— Това ще е… много приятно.

— Не и за мен.

— Защо не?

— Защото ще означава, че ще загубя две лири от облога с Гавин.

Тя не можеше да разбере какво общо има облогът с всичко това, но се чувстваше толкова емоционално изтощена, че може би вече не мислеше логично.

— Себастиан казва, че хазартът унищожава душата.

— Пет пари не давам за Себастиан и неговите мании.

— Нито пък аз. Много глупаво, от моя страна, да го споменавам пак. Може би просто не намерих какво друго да кажа.

Ръката му галеше косата й.

— Тогава не казвай нищо.

Тя се отпусна в ръцете му и затвори очи. Чуваше силните удари на сърцето му, ритмични и мощни като морето, което се плиска в брега. Странно, винаги преди страхът от съня я караше да отбягва всякакви мисли за морето, но тази нощ се чувстваше в безопасност. Може и да я споходят сънища за тюлени и морски лъвове и за мрачното присъствие на Робърт на върха на скалите, но я изпълваше някаква сигурност, че повече няма да чувства отчаяние и самота и няма да има никакви морски сирени.