Айрис Йохансен
Великолепният негодник (2)

2.

— Съпругът ми го няма — рече Марта Ландфийлд, докато оглеждаше намръщено двамата мъже през открехнатата врата. — Ще трябва да дойдете утре.

— Утре ще съм преполовил пътя към Шотландия — обясни Робърт. — Кажете къде е, за да мога да го намеря.

— Не знам точно къде е — каза тя. — Каква работа имате с него?

— Работата ми е с вашия съпруг. — Грубостта на жената раздразни Робърт. Всичко около тази проклета история го дразнеше. Двамата с Гавин бяха пътували с максимална скорост от Лондон под леденостуден пороен дъжд. Гавин изглеждаше блед и отпаднал като новородено котенце, а сега тая кисела стара вещица ги караше да стоят на прага под дъжда — това вече не можеше да понесе. — И трябва непременно да се срещна с викария днес. Приятелят ми не е добре. Може ли да го оставя тук, докато търся съпруга ви?

Жената понечи да затвори вратата.

Робърт измърмори някакво проклятие и пъхна ботуш, за да й попречи да затвори. С една ръка той блъсна вратата и я отвори широко.

— Мадам, струва ми се, че не ме разбрахте — рече той с тиха заплаха в гласа. — Аз ще се срещна със съпруга ви, а приятелят ми ще остане тук, докато се върна.

Гавин направи гримаса.

— Струва ми се, че предпочитам да дойда с теб, Робърт.

Робърт не му обърна никакво внимание.

— Ще му сложите един стол до камината и ще му направите гореща напитка. И ако поиска нещо, каквото и да е, ще му го дадете с усмивка.

— С усмивка? — Гавин погледна скептично почервенялото от яд лице на жената. — Най-вероятно ще ме отрови. Да, определено мисля, че се чувствам достатъчно добре, за да дойда с теб.

— Мълчи! — Робърт го избута в преддверието, като не отделяше поглед от жената. — Разбрахте ли?

— Не можете да ме принудите да… — Тя млъкна, а изражението й стана доста предпазливо, когато срещна погледа му. Все още сърдита, измърмори: — Добре, може да поостане.

— А вие се грижите за една госпожица на име Катрин Кентайър. Докато ме няма, нека тя да си стегне багажа и да се приготви за път.

— Катрин? — объркано повтори името тя. — Защо ще…? — Жената замълча за момент. — Милейди ли ви изпраща?

— Милейди?

— Кралицата. Дошли сте по заповед на кралицата?

Робърт се усмихна горчиво.

— Да, може да се каже, че съм дошъл по нейна заповед.

— И трябва да отведете момичето?

Робърт кимна.

Новината явно поразсея гнева на жената.

— Съпругът ми… ще се разстрои. Но — побърза да добави тя. — Той ще се подчини на кралицата, нали така?

— Явно всички трябва да се подчиняваме на Нейно величество — саркастично отвърна Робърт. — Пригответе момичето.

— Тя не е тук — рече жената, а челото й се набръчка замислено. — Той тръгна да я гони.

— Какво?

— Заради коня е — измърмори жената. — Оная стара кранта. Казах му, че е голяма грешка да й го даваме.

— Коня?

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Какво значение има? Тая хубостница я няма вече два дни.

Кротка, добродетелна девойка, бе я описала кралицата. Робърт с раздразнение си припомни думите й. Кротките и добродетелни девойки не напускаха домовете си, за да се скитат по широкия свят съвсем сами. Елизабет явно му е натресла някаква хлапачка с дивия и разглезен нрав на майка си.

— Къде търси съпругът ви момичето?

— В гората. Той смята, че се е скрила в гората. Предния път се опита да избяга по пътя, затова той мисли, че няма да тръгне пак оттам. Кеърд е прекалено бавен. — Марта се усмихна доволно. — А той ще я открие. Себастиан е отрасъл тук и познава всяка педя в гората.

— Как изглежда викарият?

— Тънък, с бяла коса… Днес облече дебелата си сива пелерина.

— Пригответе багажа на момичето. — С тези думи той се обърна и се качи на коня си.

 

— Кажи къде е — повтори Себастиан, докато връзваше ръцете на момичето отпред. — Знаеш, че в крайна сметка ще го открия. Защо караш и двама ни да страдаме така? Трепериш от студ, а сигурно си и гладна.

Тя не отговори. Глупачка, каква глупачка беше само! Знаеше, че единственият й шанс да избяга от човек, който познава така добре тези гори, както Себастиан, бе да не спира нито за миг. Колкото и изтощена да бе, трябваше да продължава да се движи.

— Един кон е голямо нещо, отдалече се забелязва. Не е лесно да скриеш кон, дори и в гората. Знаеш колко решителен съм, Кейт. Ще го открия.

— Няма да го откриете! Никога няма да го намерите!

— А ако не го намеря аз, ще го сторят дивите зверове. Кеърд е стар и не може да се защитава. Не е ли по-добре да ме оставиш аз да го умъртвя, отколкото да позволиш да го разкъсат зверовете?

От тази мисъл я побиха тръпки. Въобще не се бе сетила за горските хищници. Колко хитро от страна на Себастиан да уцели точно слабото й място. Но тя бе скрила Кеърд много добре и му бе оставила достатъчно трева, за да издържи известно време. Трябва да разчита на съдбата да го запази жив, докато успее да се върне при него.

— Той е в безопасност. Няма да умре.

— Колко си упорита! Толкова силна в покварата си! — Мъжът се качи на коня си и завърза въжето за седлото. — Кажи ми, когато промениш решението си.

Той пришпори коня и въжето се затегна около китките й. Катрин запристъпва след него, знаейки, че ако не се движи с неговата скорост, въжето ще се вреже в ръцете й. Единият крак пред другия. Дърветата се люлееха около нея, но тя нямаше да се остави да припадне. Имаше не повече от три мили до къщата и сигурно ще успее да се държи на краката си дотам. Знаеше, че ако припадне, Себастиан няма да спре. Ще я влачи през гората, докато стигнат до къщата.

— Грешиш, знаеш ли. — Себастиан се обърна в седлото, за да я погледне. — Грешиш и въобще цялата си обладана от грехове.

Той пришпори коня и той тръгна в тръс. Въжето се стегна още повече и я дръпна рязко напред.

Трябва да остане на крака. Не трябва да пада.

Кейт се препъваше, залиташе и се опитваше да не изостава.

— Кажи ми къде скри коня!

Тя едва долови думите през мъглата на болката. Китките й започваха да кървят.

Единият крак пред другия. Не трябва да пада.

 

 

Бяла коса. Сиво наметало. Изпито, аскетично изражение, което неприятно напомняше на Робърт свещениците в крепостта на дон Диего в Сантанела. Себастиан Ландфийлд. Оказа се, че да открие викария не било чак толкова трудна задача.

— Господин Ландфийлд? — Макдарън пришпори коня си напред към мъжа, който се задаваше по пътеката. Когато се приближи, забеляза, че човекът влачи зад себе си нещо, което прилича на малък кален дънер или клон.

Себастиан Ландфийлд се стегна, спирайки коня си при приближаването на Робърт. Погледът му го обходи от глава до пети.

— Да, аз съм Себастиан Ландфийлд. Кой сте вие?

— Робърт Макдарън, граф Крейда. Имам писмо за вас от Нейно величество.

— Идвате с писмо от кралицата? — Викарият хвърли неспокоен поглед към товара зад коня. — Не очаквах скоро вести от нея.

— Нито пък аз, да ви ги донеса. — Докато изравняваше коня си с неговия на пътеката, Робърт бръкна под наметалото и подаде писмото на Ландфийлд.

Калният предмет на пътеката зад Ландфийлд се раздвижи. Не беше дънер.

— По дяволите! — Робърт скочи от коня си. — Какво, за бога, е това?

— Момичето не е пострадало — побърза да отговори викарият.

— Момичето? — коленичи до нея и обърна сега напълно неподвижното тяло. Изглеждаше почти като дете, дребна и крехка, а вързаните й китки бяха изранени и кървяха. Той отметна настрани дългите мокри кичури коса, залепнали за бузите й. Освен една лека драскотина на слепоочието, онази част от лицето й, която не бе покрита с кал от влаченето, изглеждаше невредима. Явно бе припаднала.

— Просто я наказвах за постъпките й — спокойно рече Ландфийлд, после се поколеба и продължи. — Но пък кралицата може и да не разбере. Може би е по-добре да не й казвате за…

— Нямам никакво намерение да й казвам каквото и да е. — Робърт извади камата си и разряза въжетата, омотани около китките й. — Предполагам, това е момичето под ваше попечителство? Катрин Кентайър?

— Тя е.

Той вдигна момичето на ръце и се изправи. Дори и с тежката кал, полепнала по полите й, тя бе лека като перце. Робърт почувства още едно бодване на гняв и възмущение. И самият той бе прибягвал до насилие, но мразеше жестокостта спрямо беззащитните. Каквото и да бе извършило момичето, то не заслужаваше чак такова наказание.

— Сигурно ще се зарадвате да разберете, че тя повече няма да остане под вашите нежни грижи.

— Какво? — Очите на викария се разшириха разтревожено. — Само заради тази незначителна случка? Всички млади момичета трябва да бъдат наказвани. Природата им е…

— Прочетете писмото. — Робърт се метна на коня си и обхвана момичето пред себе си. — Ще се видим в къщата ви.

— Кой…? — звукът бе едва доловим, но идваше от момичето в ръцете му.

Огромни очи, които изглеждаха по-скоро златисти, отколкото кафяви, и го гледаха втренчено.

— Не се бой. Ще те отведа у дома.

— Аз нямам… дом — думите бяха изречени с отчаяна безутешност. Клепките й бавно се затвориха отново. — Не ме е страх. Ти не си… — И тя отново изпадна в безсъзнание.

Не си какво, чудеше се той. Не си Себастиан Ландфийлд? Явно кой да е непознат бе приемлив, стига да не е човекът, отнесъл се така зверски, помисли си с ярост.

Докато пришпорваше коня си в галоп, ръцете му се стегнаха около нея с някакво инстинктивно собственическо чувство.

 

 

— Къде да я оставя? — попита Робърт, когато влезе в къщата.

— Къде е мъжът ми? — препречи му пътя Марта Ландфийлд.

— Идва. Къде?

Тя посочи стълбите към горния етаж.

— Стаята й е горе.

— Стоплете вода, после се качете, за да й смените дрехите — нареди Макдарън, като тръгна по стъпалата.

— Това ли е булката? — Гавин се подаде в коридора. — Ранена ли е?

— Ландфийлд ме уверяваше, че не е — отвърна Робърт, като продължи да се изкачва. — Та нима е възможно, като влачиш някого след коня си, да го нараниш?

Гавин го последва.

— Доколкото разбирам, добрият викарий е също толкова приятен, колкото и очарователната му съпруга.

Робърт не отговори, оставяйки момичето върху тясното легло в стаята й.

— Ще останем ли за през нощта? — попита Гавин.

— Вече е късно следобед, а тя едва ли може да язди. Ще тръгнем утре рано сутринта.

Гавин огледа критично лицето на момичето.

— Може да отнеме повече от един ден. Не ми изглежда добре. Сигурен ли си, че не се нуждае от лекар?

— Няма счупени кости, а и се свести за момент по пътя. — Робърт свали калните й обувки и мокрите чорапи и ги хвърли на пода. — Да се надяваме, че е издръжлива.

Гавин все още гледаше замислено лицето на Кейт.

— Мислиш ли, че прилича на Мария Стюарт?

— Откъде да знам? Никога не съм виждал Мария.

— Аз веднъж видях неин портрет, а и двамата сме чували да я описват… — Погледът му се плъзна по малкото носле, устата с по-пълната долна устна, извитите вежди. — Какъв цвят са очите й?

Златистокафяви очи и гледат втренчено, без страх.

— Кафяви.

— Е, същите са, но чертите й не са толкова правилни. Със сигурност не е толкова красива, колкото е Мария.

— Може би прилича повече на баща си. Шрузбъри не е Аполон.

Къде, по дяволите, се бавеше тая жена? Краката на момичето бяха леденостудени.

— Може би — очите на Гавин заблестяха. — Надявах се на нещо по-добро за теб. Само че това девойче още е почти дете. Може би ще се поразхубави, когато порасне. Хич не ми се ще да те гледам вързан с грозна съпруга.

Робърт го погледна със смразяващ поглед.

— Връщай се долу до огъня.

— Искаш да ме пратиш пак при онзи дракон? — Гавин въздъхна и тръгна към вратата. — Добре тогава.

— И не позволявай на Ландфийлд да се качи тук — извика след него Робърт.

— Съмнявам се, че ще се опита да й направи нещо, докато си при нея — рече Гавин и затвори вратата.

Не за това се тревожеше Робърт. Въобще не бе сигурен, че ще успее да се сдържи да не намушка с камата си този негодник. Въпреки че попечителството даваше на наставниците правото да наказват поверените им, както намерят за добре. Момичето не бе ранено сериозно, а и не беше никаква на Робърт Макдарън.

Не, не му беше никаква. Щеше да му стане съпруга. Досега мислеше за нея само като за момичето, този камък, който кралицата се опитваше да завърже на врата му. А сега съвсем ненадейно тази дребна купчинка кал се бе превърнала в човек и скоро щеше да е негова собственост. Няма значение, че смяташе да е негова собственост само за известно време.

За бога, никой няма право да поврежда нещо, което му принадлежи.

 

 

Кейт бавно повдигна клепки, за да види един мъж, чието лице се намираше само на няколко сантиметра от нейното. Тъмни очи… хлътнали бузи, добре оформени устни, които я караха да протегне ръка и да проследи извивката им. Колко странно, като се има предвид, че досега никога не й се бе искало да докосне някой мъж…

Безопасност. Благополучие. Дом.

Завладяващото усещане се зароди сякаш от нищото, но не бе непознато за нея. Макар че не можеше да си спомни къде е виждала това лице, тя си спомняше някакво топло чувство на сигурност, свързано с него. Странно.

Напомняше й на един от онези диви цигани, които от време на време минаваха през селото, но дрехите му бяха много по-скъпи. Голямата кръгла висулка, окачена на тежка златна верижка, блестеше на фона на черното кадифе на жакета му, а късата пелерина, с която бе наметнат, бе семпла, но елегантна.

— Кой…? — Гласът й бе толкова слаб, че и самата тя едва го чу. Затова пробва отново: — Кой сте вие?

— Робърт Макдарън. — В дълбокия му глас се долавяше шотландския акцент. — Как се чувствате?

— Добре.

— Лъжете — остро рече той. — От главата до петите сте покрита с кал, а вероятно цялото ви тяло е натъртено.

Липсата на нежност в гласа му я накара да се сепне и напълно да се разбуди, а и моментално разсея онова чувство на доволство. Трябва да се е побъркала, за да си мисли, че този мъж е безопасен, когато той очевидно бе съвсем непоколебим и студен. Споменът се върна към нея. Пътят. Това бе човекът на пътя.

— Какво правите тук? Вие доктор ли сте?

Той поклати глава.

Не, въобще не приличаше на лечител, но Себастиан никога не допускаше непознати в къщата, освен при крайна нужда.

— Тогава вие сте…

— Аз съм граф Крейда. Идвам по заповед на кралицата.

— Милейди? — Още един пратеник. Това обясняваше скъпите дрехи и излъчването на дръзка увереност.

Тъмните му очи се присвиха, без да се откъсват от лицето й.

— Защо я наричате така?

— Защото никой не трябва да знае, разбира се.

Устните му се присвиха.

— Разбирам. И, предполагам, никой не трябва да разбере как Ландфийлд се отнася с вас? Сигурен съм, че това трябва…

— Ще трябва да слезеш и да поговориш с него, Робърт.

Погледът й отскочи към момъка, който бе заговорил и сега стоеше на вратата. Къдрава червена коса, лунички, не по-възрастен от самата нея. Още един непознат, но поне този бе по-малко заплашителен от циганина на стола до леглото й.

— Дошла е в съзнание? — Момчето пристъпи една крачка навътре в стаята и я заразглежда с грейнало от интерес лице. — А, така е по-добре. Очите наистина са прелестни. Може да не си се наредил чак толкова лошо, колкото се опасявах, Робърт.

После той се поклони и рече:

— Аз съм Гавин Гордън и съм очарован да се запозная с вас, госпожице Кентайър.

Робърт въобще не й даде възможност да отговори, защото нетърпеливо попита:

— Защо трябва да слизам долу?

Погледът на Гавин се премести върху Робърт.

— О, старият се е разръмжал нещо. Иска да говори с теб.

— По-късно.

Гавин сви рамене.

— Както искаш, но онзи не пуска жената да донесе топла вода, за да измием калта от нея.

Макдарън тихичко възкликна, после столът му изскърца по пода и той се изправи.

— Дявол го взел, калта вече се втвърдява по нея. — Той тръгна към вратата, после се спря и погледна назад към Кейт. Твърдостта бе изчезнала от гласа му, когато каза: — Опитайте се да поспите. Всичко ще бъде наред.

Гавин го последва и вратата се затвори зад тях.

Всичко ще бъде наред.

Думите бяха изречени с толкова хладна увереност, че за момент тя почти му повярва. Той идваше по нареждане на милейди, а Себастиан винаги много внимаваше как се държи с тези пратеници, които идваха да получат сведения и да дадат инструкции относно възпитанието й. Може би тя ще успее да го убеди да спаси Кеърд. Той явно притежаваше дързост и арогантност, каквито не бе забелязвала при другите пратеници. Може и да се застъпи пред Себастиан.

Но после ще си отиде.

Те винаги си отиваха и тя оставаше сама. Винаги сама. Себастиан отново ще е свободен да прави каквото си поиска.

Но пък сега този мъж бе тук и отвличаше вниманието на Себастиан от нея. Не трябва да разчита на никой друг, освен на себе си. Трябва да се вкопчи в тази възможност.

Тя отметна одеялото и бавно седна на леглото.

Изохка, когато болката я прониза. Макдарън бе прав за натъртванията — всяко мускулче в тялото й плачеше от болка.

Бе съвсем боса, осъзна тя. Къде са обувките и чорапите й? Откри ги и ги нахлузи на краката си с изтръпнали, неловки пръсти.

Не можеше да излезе през входната врата, но това не беше проблем. Прозорецът на спалнята й бе служил като път за бягство много пъти. Трябваше просто да увисне на ръце от перваза и да скочи на земята.

Тя потръпна при мисълта да подложи на допълнително напрежение пак тези мускули, които ужасно я боляха. Хвърли един, изпълнен с копнеж, поглед към леглото. Как само й се искаше да се отпусне на него и да се завие на топло в одеялата…

Но ако не тръгне сега, един господ знае кога ще има друга възможност да избяга, а Кеърд бе сам в гората.

Тя си пое дълбоко дъх и отвори прозореца.

 

 

Себастиан Ландфийлд стоеше пред камината с ръце, сключени зад гърба му, а пламъците озаряваха изпитото му жилесто тяло.

— Искали сте да ме видите? — каза Робърт, влизайки в стаята.

— Точно така. — Ландфийлд го прониза с мрачен поглед. — Опитах се да бъда търпелив, но намирам вмешателството ви за нетърпимо, милорд.

— Колко жалко — сухо отвърна Робърт. — Но ако вече сте прочели писмото на Нейно величество, сигурно сте разбрали, че повече нямате никакво право на възражения. Момичето е мое.

— Не! — Ландфийлд дълбоко си пое дъх и проговори отново, вече с по-малко ярост в гласа. — Сигурен съм, че Нейно величество не разбира каква голяма грешка ще извърши, ако отнеме момичето от грижите ми точно в този деликатен период. Тя не е готова да бъде оставена без надзор.

— Като неин съпруг аз ще й осигуря необходимия надзор.

— Няма да сте в състояние да я ръководите така, както е необходимо. Не я разбирате. Ако тя ме напусне сега, вие ще развалите всичко, което съм успял да постигна с толкова усилия.

— Смятам, че съм в състояние да контролирам едно крехко момиче. — Той се усмихна мрачно. — А срещна ли трудности, винаги мога да я влача зад коня си миля или две.

— Смятате, че съм жесток? — пресипнало попита Ландфийлд. — Вие нищичко не знаете. Наказанието няма да й повлияе с нищо. Тя притежава сила, която ще ви се стори направо невероятна.

Робърт за миг си припомни жалката крехкост на момичето, което току-що бе оставил. По дяволите, този човек бе абсолютно побъркан.

— Въпросът е приключен. Кажете на жена си да занесе водата горе.

— Въпросът не е приключен. — Бледите очи на Ландфийлд пламтяха от ярост. — Вие ще ме изслушате. Няма да позволя да я изпратят в света, за да носи разруха, както правеше майка й. Кралицата сигурно ви е казала чие дете е тя, когато е уредила този брак. Знаете ли колко зло се спотайва в нея? Всеки ден тя се променя и все повече заприличва на онази католическа кучка. Не можете да се ожените за нея. Тя не трябва да се жени за никого. Тя е Лилит!

— Коя, по дяволите, е Лилит?

— Първата жена на Адам в Едемската градина, изкусителката, майката на злото. Щом веднъж ви хване в ноктите си, тя ще ви изкушава и подмамва, докато станете напълно безсилен пред нея. Ще ви мачка и оформя като мека глина.

Дивотии. Гавин изсумтя до огнището. Мисълта за това, прогизнало от кал хлапе горе, което уж било Лилит и било способно да изсмуче силите на силни мъже, бе пълен абсурд. Чувстваше, че вече се е наслушал на глупости.

— Гавин, иди в кухнята и помогни на мадам да занесе топлата вода горе. — Щом Гавин излезе от стаята, Робърт се обърна хладно към Ландфийлд: — Оценявам загрижеността ви, но ви уверявам, че ни най-малко не се чувствам застрашен от едно вчерашно девойче.

— Мислите си, че ще се справите с нея, въпреки че аз не успях да я смиря след години усилия? — Устните му изтъняха. — Но аз ще я покоря телом и духом. Нейно величество трябва да ми даде тази възможност. Тя не трябва да бъде отвеждана оттук.

На Робърт му писна от злобния старец.

— Както вече казах, въпросът е приключен. Ще тръгнем призори, ако момичето е добре.

Две ярки петна избиха по бузите на Ландфийлд.

— Не можете да й позволите…

— Робърт?

И двамата се извърнаха, за да видят на вратата Гавин с неловко изражение на лицето си.

— Няма я — рече той. Робърт замръзна.

— Какво?

— Няма я. Прозорецът е отворен. И… — Той махна с ръка. — Избягала е.

— Но как можеше да избяга? Стаята й е на втория етаж, а тя едва повдигаше глава…

— Казах ли ви! — Ландфийлд се усмихна тържествуващо. — Волята й е от желязо. Не виждате ли колко неприятности ще ви причини тя? Нуждае се от твърда ръка, която да я държи в…

— Хайде, Гавин. Не може да е стигнала далеч и лесно ще я проследим в това кално време.

— Да приготвя ли конете?

— Няма време. Ще тръгнем пеша.

 

 

Следяха я!

Себастиан?

Кейт поспря на пътеката и за миг зърна тъмна коса и блясъка на златна верига около врата на преследвача й. Не е Себастиан. Робърт Макдарън.

Жестокото разочарование, което я бодна при тази мисъл, бе напълно необяснимо. Той сигурно е тръгнал след нея по молба на Себастиан, което означаваше, че нейният наставник го е спечелил на своя страна. Е, а какво друго можеше да очаква? Той беше чужденец, а Себастиан бе уважаван църковен служител. Нямаше никаква причина този да е по-различен от всички останали. Колко умно от страна на Себастиан, да изпрати един по-млад и по-силен от него човек да я преследва, помисли си тя с горчивина.

Тя се обърна и затича, а обувките й потъваха в калта при всяка крачка. След миг хвърли поглед през рамо.

Той бе по-близо. Не тичаше, но дългите му крака равномерно и неумолимо изминаваха разстоянието без усилия, а погледът му оглеждаше пътеката пред него. Той явно още не я бе забелязал, а само следваше следите й.

Кейт чувстваше, че силите я напускат. Усещаше главата си някак странно олекнала, а дишането й бе болезнено тежко и учестено. Просто не можеше да бяга повече.

Но не можеше и да се предаде.

Което й оставяше само един изход. Тя пробяга с всички сили последните няколко метра напред, после се шмугна в храсталака покрай пътеката.

Бързо! Трябваше да бърза. Погледът й отчаяно търсеше из храсталаците. А, ето там има един.

Тя грабна някакъв по-дебел клон, върна се няколко метра и зачака под мокрите дървета.

Трябва да се цели в главата. Имаше сила само за един удар, и той трябваше да го повали.

Дишането й звучеше тежко и й се струваше ужасно шумно. Опита се да го сдържи.

Ето че вече е почти до нея.

Ръцете й стиснаха още по-здраво клона.

Той премина покрай нея, а изражението му, докато оглеждаше следите, бе особено съсредоточено.

Тя си пое дълбоко дъх, пристъпи на пътеката зад гърба му и стовари клона с всички сили!

Той изгрухтя от болка и след това бавно се свлече на земята.

Кейт пусна клона, изтича покрай тялото му и се втурна отново по пътеката.

Нещо удари задната част на коленете й. Падаше!

Удари се в земята толкова силно, че дъхът й секна. Около нея се спусна мрак.

Когато тъмнината просветля, тя осъзна, че лежи по гръб, а ръцете й са приковани от двете страни на главата. Робърт Макдарън я бе възседнал.

Тя се опита да се съпротивлява.

— Стойте мирно, по дяволите. — Ръцете му се стегнаха около китките й. — Аз не съм… Оох!

Тя бе извила главата си и забила зъби в китката му. Усети соления вкус на кръвта в устата си, но хватката му не се отпусна.

— Пуснете ме! — Колко глупаво безполезни бяха думите й, когато знаеше, че той няма никакво намерение да я освободи.

Опита се да блъсне с глава гърдите му, но не можа да го достигне.

— Охо, Робърт, не можа ли да почакаш венчавката, пък после да се покатериш отгоре й? — рече Гавин Гордън зад гърба на Макдарън.

— Крайно време беше да се появиш — изръмжа Макдарън. — Опита се да ме убие.

— Да, като за човек, който не можел да вдигне глава, тя се справя доста добре. Видях как те цапардоса. — Гавин се ухили. — Но бях прекалено далеч, за да ти се притека на помощ. Зле ли те удари?

— Ще ме мъчи ужасно главоболие.

Кейт се опита да го срита с коляно в слабините, но той бързо се премести по-високо върху тялото й.

— Ръката ти кърви — отбеляза Гавин.

— Направо ми отхапа парче месо. Сега разбирам защо Ландфийлд я е връзвал с въжета.

Въжетата. Прониза я дълбоко отчаяние, щом разбра, че Себастиан изцяло го е спечелил на своя страна. Мъжът сега ще я завърже и върне на Себастиан. Не можеше да се бори едновременно и срещу Макдарън, и срещу Гавин, а ако се опиташе, щеше да изразходва и последните си, толкова ценни сега, сили. Ще трябва да чака да й се представи по-сгоден случай. Спря да се бори и остана неподвижна, предизвикателно вдигнала поглед към Макдарън.

— Много разумно — мрачно рече той. — В момента не съм в особено добро настроение. Не смятам, че ви се иска да го влошите още повече.

— Махнете се от мен.

— И да ви пусна да избягате отново? — Макдарън поклати глава. — Вече ми причинихте достатъчно проблеми, и то само за един ден. Дай ми колана си, Гавин.

Гавин измъкна широкия си кожен колан и го подаде на Макдарън, който пък го уви около китките на Кейт и го стегна с катарамата.

— Няма да се върна в къщата — заяви тя с яростта, родена от отчаянието. — Не мога да се върна там!

Той се отмести от нея и се изправи.

— Ще отидете навсякъде, където ви наредя, дори и ако се наложи да ви влача… — Той млъкна, отвратен от самия себе си, щом осъзна какво е изрекъл. — Божичко, започвам да говоря като онзи уж набожен мръсник. — Гневът внезапно се изпари, щом я погледна, просната под него. — Страхувате ли се от викария?

Страхът винаги бе с нея, когато си помислеше за Себастиан, но тя не искаше да го признае. Затова само седна и повтори:

— Не мога да се върна там.

Известно време той я оглежда мълчаливо.

— Добре, няма да се връщаме. Повече никога няма да ви се наложи да го виждате.

Тя го зяпаше невярващо.

Робърт се обърна към Гавин.

— Ще спим в странноприемницата. Иди до къщата и вземи вещите й, после оседлай конете. Ще се срещнем в конюшнята.

Гавин кимна и само след миг изчезна в храсталака.

Макдарън погледна Кейт.

— Надявам се, нямате възражения срещу такъв план?

Тя не можеше да осмисли думите му.

— Смятате да ме отведете оттук?

— Ако бяхте почакала, вместо да скачате от прозореца, щях да ви го кажа още преди два часа. Точно за това дойдох.

Едва тогава й се стори, не започва да разбира.

— Ще ме заведете ли при милейди?

Той поклати глава.

— Явно Нейно величество смята, че е време да се омъжите.

— Да се омъжа?

— Казвате го така, сякаш не знаете какво, значи думата. Сигурно са ви инструктирали относно задълженията на брачния живот.

— Знам какво означава.

Робство, задушаване и жестокост. Доколкото разбираше, съдейки по брака на Себастиан и Марта, съдбата на съпругата не бе кой знае колко по-добра от нейната. Наистина той поне не биеше Марта, но писъците, които бе чувала откъм спалнята им, докато се сношаваха, я изпълваха с ужас и отвращение. Досега смяташе, че поне никога няма да й се наложи да се бори с подобно потисничество.

— Но аз никога няма да се омъжа!

— Това ли ви е казал добрият викарий? — Той стисна устни. — Е, очевидно кралицата не мисли така.

Значи може и наистина да се случи. Дори и Себастиан се подчиняваше на кралицата. У Кейт започна да се заражда искрица надежда. Макар бракът да бе просто още една форма на робство, може би кралицата е избрала за нея по-сговорчив господар от Себастиан.

— За кого трябва да се омъжа?

Непознатият сардонично се усмихна.

— Аз имам тази чест.

По дяволите! Сговорчив не беше точно думата, която човек би използвал, за да опише този мъж.

— И не ви е страх? — изтърси Кейт, преди да се усети.

— Да ме е страх от вас? Не и ако има кой да ми пази гърба.

— Не, няма защо да се страхувате. — Тя леко се олюля. — Не съм Лилит…

— По-скоро едно кално зверче — измърмори той, като я подхвана. — Трябва да стигнем до конюшнята. Можете ли да вървите, или да ви нося?

— Мога. — Тя реши да прогони непривичната мисъл за женитба от главата си. По-късно ще обмисли значението й. Сега трябваше да се мисли за по-важни неща. — Но трябва да вземем Кеърд.

— Кеърд? Кой, по дяволите, е Кеърд?

— Конят ми. — Тя се извърна и тръгна през храсталаците. — Преди да тръгнем, трябва да го доведа. Той не е далеч…

Тя чу как храстите се раздвижиха и зашумяха, когато той я последва.

— Конят ви е в гората?

— Скрих го от Себастиан. Той искаше да го убие. Искаше да му кажа къде съм го скрила…

— И затова ви влачеше по земята?

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Себастиан каза, че горските зверове ще го изядат. — Кейт залиташе от изтощение, но не можеше да се предаде точно сега. — Измина толкова време, откак го оставих…

Тя премина един завой на пътеката и въздъхна с облекчение, когато забеляза как Кеърд спокойно дъвче трева, подслонен под един дъб.

— Не, с него всичко е наред.

— Така ли мислите? — скептичният поглед на Макдарън обходи петнистото животно от хлътналия гръб до възлестите колене. — Не виждам нещо да му е наред. На колко години е?

— Почти на двайсет. — Тя се приближи до коня и започна нежно да гали муцуната му. — Но е силен и с много добър нрав.

— Няма да ни върши работа — рече Макдарън. — Ще трябва да се отървем от него. Никога няма да успее да прекоси планините. Ще го оставим на ханджията и ще ви купим друг кон.

— Няма да се отърва от Кеърд — яростно извика тя. — Не мога просто да го изоставя. Как ще съм сигурна, че ще се грижат добре за него? Той тръгва с нас.

— Аз пък казвам, че остава.

Думите бяха изречени с такава абсолютна решителност, че я накараха да изтръпне от ужас. Напомняха й за заповедите на Себастиан, при които нямаше никакъв смисъл да възразява. Тя навлажни устни.

— Тогава и аз оставам.

Очите на Макдарън се присвиха, съсредоточени върху лицето й.

— Ами ако Ландфийлд отново ви залови?

Тя сви рамене и долепи буза до муцуната на Кеърд.

— Той е мой — простичко отвърна тя.

Усещаше как погледът му се забива в гърба й и долавяше гнева му.

— О, за бога! — Той вдигна седлото й от земята до дървото и го метна на гърба на Кеърд, после започна да закопчава ремъците. — Добре, ще то вземем.

Обзе я неописуема радост.

— Наистина ли?

— Казах вече, нали? — Робърт откопча колана, омотан около ръцете й, вдигна я и я метна на седлото. — Ще го използваме като товарен кон, а за езда ще ви купя друг. Доволна ли сте?

Доволна!

— О, да! Няма да съжалявате! Но няма нужда да си пилеете парите за друг кон. Кеърд наистина е много силен. Сигурна съм, че той ще успее да…

— Ето че вече започвам да съжалявам. — Той вече водеше коня през гората. — Дори и със съвсем лек товар, съмнявам се, че ще успее да прекоси планините.

Вече за втори път споменаваше тези опасни планини, но нея въобще не я бе грижа къде отиваха, стига Кеърд да е с тях.

— Наистина ли ще го сторите? Няма да промените решението си?

За момент изражението му се смекчи, тъй като той бе забелязал копнежа, изписан по лицето й.

— Няма да променя решението си.

 

 

Гавин вече бе възседнал коня си и ги чакаше, когато пристигнаха малко по-късно в конюшнята. Той се ухили, когато погледът му отскочи от Кейт към коня и обратно.

— Неин ли е?

Робърт кимна.

— И е причината за цялата тази олелия.

— Много си подхождат — измърмори Гавин. — Тя поне има шанс да се поизчисти, както подобава, но конят… — Той поклати глава. — Абсолютно безнадеждно, Робърт.

— И аз точно така си помислих. Но все пак ще го задържим.

Гавин повдигна вежди.

— Охо, така ли? Интересно…

Робърт скочи на коня си.

— Някакви проблеми с викария и любезната му съпруга?

Ръцете на Кейт стиснаха юздите.

— Госпожа Ландфийлд изглеждаше премного зарадвана, когато ми връчи багажа на момичето. — Той кимна към малкото вързопче, привързано към седлото му. — А викарият щеше да ме изпепели с поглед.

— Може би се е отказал.

— Той няма да се откаже — прошепна Кейт. — Той никога не се отказва.

— Тогава може би е по-добре да тръгваме, преди да сме го срещнали отново — рече Робърт, като пришпори коня си в тръс. — Дръж я под око, Гавин. Още малко, и ще припадне.

Себастиан ги очакваше близо до къщата. Бе препречил пътеката.

— Дръпнете се от пътя — хладно каза Робърт. — Не съм в настроение за разговори с вас.

— Това е последният ви шанс — заяви Себастиан. — Върнете ми я, преди да е станало прекалено късно.

— Отдръпнете се, Ландфийлд!

— Катрин. — Себастиан се обърна към нея, а в гласа му се долавяше молба. — Не отивай. Знаеш, че никога не можеш да се омъжиш. Знаеш какво ще се случи.

Робърт продължи да язди напред, а конят му избута Себастиан от пътя. Той направи знак на Гавин и Кейт да продължат напред.

— Всичко свърши. Вие вече не отговаряте за нея. — Гласът му се снижи до тиха заплаха: — И ако я доближите отново, самият аз ще се погрижа това да ви е за последно.

— Вие пак ще се срещнете с мен. — В очите на Ландфийлд блестяха сълзи, докато той не отделяше погледа си от Кейт. — Исках да те пощадя, Катрин. Исках да те спася, но Бог е повелил друго. Знаеш какво трябва да бъде сторено сега.

Той се извърна и тежко се запъти към къщата.

— Какво искаше да каже? — попита Гавин, като погледът му с любопитство проследи Ландфийлд.

Тя не отговори, само гледаше как Себастиан се отдалечава. Сега чак осъзна, че цялата трепери от мрачно предчувствие. Колко глупаво! Точно това искаше той — да я накара да се чувства така. Това бе неговият начин да я прикове към себе си.

— Е? — настоя Робърт.

— Нищо. Просто иска да ме накара да се страхувам. — Тя изправи рамене. — Той обича да се страхувам от него.

Кейт видя, че Робърт не й повярва и си помисли, че ще продължи да я разпитва. Но вместо това той тихо рече:

— Повече няма нужда да се боите от него. Той вече няма никаква власт над вас. — Той задържа погледа й с някаква хипнотична власт, която я плашеше, но и някак я успокояваше. — Сега аз съм единственият човек, който може да ви нарани или да ви помогне.