Айрис Йохансен
Великолепният негодник (1)

1.

29 януари, 1587 година

Шефийлд, Англия

 

Морска сирено!

Кейт скочи в леглото си, а гърдите й бурно се надигаха и спускаха, докато се опитваше да овладее обземащата я паника.

Дали бе извикала на глас? Мили боже, дано не е било така! И все пак усещаше в гърлото си някакво парене, което й подсказваше, че се е издала.

Тя се примъкна назад и опря гръб на таблата на леглото, изтри сълзете от очите си и прикова, изпълнен със страх, поглед във вратата.

Ако е извикала, те скоро ще дойдат. Първо ще чуе стъпките им, а после вратата ще се отвори…

Все още никакъв звук. Може би не е извикала на глас, а ако го е сторила, може пък и да не ги е събудила. Може би Бог ще е милостив и ще я оставят на…

Стъпки.

Ужасът я стегна в лапите си и тя затвори очи. Опита се да събере кураж, за да го надмогне. Няма да им позволи да видят слабостта й, яростно се зарече тя. Те никога не биха си го признали, но тя много добре знаеше колко им е приятно да я виждат уплашена. Това бе просто още едно оръжие в битката им срещу нея. Обикновено не й липсваше сила, но след кошмара винаги се чувстваше толкова изплашена и изгубена, че…

— Ах, дете мое! Отново онзи сън, нали?

Клепките й трепнаха и се отвориха и тя видя Себастиан Ландфийлд, застанал на вратата, осветен от единствената свещ, която носеше закрепена в калаен свещник. Дългата нощна риза и овехтелият сив халат плътно обвиваха тънкото му тяло, като му придаваха почти крехък вид. Разрошената бяла коса образуваше нещо като сияен ореол около набразденото му лице, а сивите очи блестяха някак влажно, докато я гледаше.

— Молех се кошмарът да не те споходи отново. Толкова ме боли, когато те виждам да страдаш.

— Аз не страдам. — Кейт не можа да сдържи бунтовните нотки в гласа си, макар да знаеше, че скъпо ще заплати за тях.

Той пристъпи напред, застана до леглото й и постави свещта на нощното шкафче.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо, когато ни събуди с изтерзания си вик? — Той протегна ръка и леко докосна една къдрица коса, паднала на челото й. — И виж, докато си се мятала в мъките си, косата ти се е освободила от нощната шапчица.

По дяволите, не биваше да забравя да сложи това чудо на главата си. Сега внимателно се сдържа да не погледне виновно към омразната нощна шапчица, която бе захвърлила с отвращение на масичката до леглото си, преди да заспи.

Погледът на Себастиан се премести върху шапчицата.

— Изглежда ми прекалено неизмачкана, за да е претърпяла подобно изпитание, не мислиш ли? — Той отново я погледна. — Но аз зная, че ти не би сторила подобно нещо: — да не ме послушаш и да оставиш косата си разпусната. Напоследък се държиш добре.

Тя побърза да смени темата.

— Простете, че ви обезпокоих, сър. Не бих…

— Онова, което е мой дълг, не може да се нарече ненужно безпокойство — прекъсна я той. — То е волята Божия.

Пръстите му проследиха следата от сълзи по бузата й.

— Макар че Марта не бе особено доволна, че нарушаваш почивката й.

Щеше й се той да не докосва бузата й с тези дълги студени пръсти. Напоследък сякаш я докосваше повече от обикновено. Тя извърна глава, за да избегне допира.

— Ще й се извиня. Къде е тя?

— Ще дойде скоро. — Той тъжно се усмихна. — И мисля, че ти знаеш къде се наложи да я пратя.

До най-горното чекмедже на шкафа долу, в кухнята.

Кейт потръпна, когато си представи как набитата жена на Себастиан слиза надолу по стълбите с жестока, доволна усмивка на устните си.

— Марта смята, че вече си прекалено голяма, за да продължаваш да имаш подобни сънища. — Тихо рече Себастиан. — Тя мисли, че всичко е просто преструвка, че ни будиш ей така, да ни правиш напук.

Тя го погледна объркано.

— Защо ще правя подобно глупаво нещо?

— О, аз не смятам, че би го сторила. Марта не разбира добре хората — ръката му се плъзна надолу, за да погали шията й. — А и шестнайсет години не са чак толкова зряла възраст. Все още има време да те пречистим и оформим. А сега, кажи ми, защо, мислиш, те споходи тази нощ сънят?

Кейт не отговори.

— Мълчиш? Кротостта е добродетел, но не вярвам, че безмълвието ти се дължи на кротост. Разкажи ми за съня. Същият ли беше?

Той отлично знаеше, че кошмарът всеки път е един и същ. Тя се бе проклинала хиляди пъти, задето му разказа за морската сирена, но пък и самата тя бе още дете, когато всичко започна. Не предполагаше какво оръжие ще се превърне то в ръцете му.

— Разкажи ми — повтори той тихо. — Знаеш, че правим всичко за твое добро. Признай греха си, дете мое.

Би могла да го излъже и да му каже, че сънят не е бил за морската сирена. Дори можеше и да й повярва.

В нея пламна гняв. Няма да лъже. Не беше честно. Той не бе честен.

— Грешите. Това не е грях — гласът й трепереше от ярост. — Беше просто един сън. Как може един сън да е грях?

— А, ето че стигнахме пак дотук — промълви той. — Тези златисти очи ме гледат, пламнали от гняв. При всичките ми усилия през тези дълги години ти не си научила почти нищо. Преструваш се на хрисима и покорна, но колкото и да се опитвам да обуздая дързостта ти, винаги идва момент, когато се обръщаш срещу мен, за да ме ухапеш.

— Защото не е вярно! Не съм съгрешила!

Нима той смята, че тя не знае разликата? Грях бе онова, което изпитваше, когато искаше да изскубе косите му и да го рита по тънките като на пиле крака. Грях бе онази ярост, която почерняше душата й при злобните забележки на Марта.

— Вече съм ти обяснявал всичко това. — Търпеливо рече той. — Душата ти полита непокорно в съня ти и се потапя в поквара. Защо не разбираш? Та как може да не си покварена? Ти си поникнала от семето на един развратник, засято в утробата на най-голямата уличница на всички времена. Единствено аз мога да те спася от вечно проклятие. А сега, признай греха си. Сънувала си морската сирена?

Желанието да се противопоставя изведнъж я напусна. Няма никакъв смисъл да отричам, уморено си помисли тя.

— Да.

Той леко се поотпусна.

— Много добре. А сега трябва да разберем какво е довело до този грях — очите му се присвиха, докато изучаваха лицето й. — Какво прави днес?

— Учих с учителя Джиунт. Помагах на госпожата да прави свещи.

— Това ли е всичко?

Кейт прехапа устни.

— След като свърших домашната работа, отидох да пояздя.

— А! До селото ли?

— Не, по пътеката през гората.

Вълна от усещания отново я заля: хладната, дълбока зеленина, миризмата на пръст, влажна от скорошните дъждове, гладките мускули на Кеърд под нея, копринената му муцуна до дланта й, когато го галеше, докато го водеше към потока на водопой.

— Не би ме излъгала, нали? Не си говорила с никого?

— С никого. — Тя срещна погледа му и избухна: — С никого, казвам ви! Дори и да бях отишла до селото, знаете, че никой не би разговарял с мен. Не и откакто вие…

— Значи причината се крие в самата езда. — Себастиан се намръщи. — Никога не съм одобрявал да ти бъде позволено да се научиш да яздиш. Подобна свобода не е полезна за слаб дух като твоя. Тя подстрекава към всякакви…

Страхът премина по тялото й като ледена тръпка. Той не трябва да й отнема Кеърд. Би могла да понесе всичко, само не и това!

— Не! Милейди каза, че може да яздя. Нали вие рекохте, че милейди иска да се науча да яздя добре!

— Шшт! Ето на, сама виждаш до какво нахалство водят тези угаждания!

— Пак ли създава проблеми? — Марта бе застанала на вратата. — Не ти ли казвах, че става все по-лоша?

Тя прекоси стаята и подаде на Себастиан малката шибалка, която бе донесла.

— Ако само ми позволиш аз да използвам това върху нея, и то когато аз решавам, съвсем скоро тя ще е съвсем прилично обучена.

Той поклати глава.

— Колко пъти трябва да ти повтарям все същото? Това е само мой дълг. Сега можеш да идеш и да си легнеш.

Тя го погледна изненадана.

— Не искаш ли да остана тук като свидетел?

— Свободна си да си вървиш — повтори той.

Кейт бе не по-малко изненадана от жената. Наказанието й обикновено бе провеждано като ритуална церемония пред тази жена, която поглъщаше жадно болките на Кейт.

— Искам да остана — възпротиви се Марта. — Защо ме караш да си вървя?

— Вече забелязах, че страданието й ти доставя прекалено голямо удоволствие. Ние не бичуваме тялото й за наше удоволствие, а за да пречистим душата й.

По страните на жена му изби червенина.

— Признавам, че ни най-малко не ми харесва тая издънка на уличница, но нямаш право така да ме отпращаш.

— Мой дълг е да я предпазвам и пречистя.

Жената стана пурпурна от гняв.

— Ти лъжеш сам себе си — изсъска тя. — Нима си мислиш, че нищо не разбирам? Че не забелязвам как я гледаш? Не можех да повярвам, но ти си…

Тя замлъкна насред дума, забелязала пламъка в очите на Себастиан.

Кейт добре познаваше този поглед, който сякаш изпепеляваше всичко по пътя си, но никога не бе го виждала отправен към Марта.

— Какъв съм аз? — подкани я той с тиха заплаха.

Марта навлажни устни.

— Нищо. Нищо. Самият сатана обърна езика ми — и с тези думи побърза да излезе от стаята.

Себастиан се обърна отново към Кейт.

Тя много добре знаеше какво предстои. Ръцете й трескаво стискаха чаршафа. Надяваше се, че при сблъсъка с жена си той може и да забрави за Кеърд. Трябваше на всяка цена да направи така, че вниманието му да бъде насочено към самата постъпка, а не към онова, което според него я бе причинило.

— Беше само един сън — прошепна тя.

— Сънят е грях. Не виждаше ли как той те води към своенравие? — Той отстъпи встрани от леглото. — Иди и заеми мястото си.

Кейт се изправи и се приближи към столчето за наказания, което се намираше в другия край на стаята. Скоро всичко ще свърши. Той винаги много внимаваше да не оставя белези по тялото и, а и рядко я наказваше с повече от няколко удара за подобно дребно провинение. Ако се престори, че се разкайва… Милостиви небеса, самата мисъл да се унижава така пред него заседна като буца в гърлото й. Но въпреки това тя не само ще се престори, че се разкайва, а и ще го моли коленопреклонно само за да спаси Кеърд и мъничкото свобода, която все още й бе разрешена.

— Приготви се.

Тя бързо смъкна нощницата от раменете и я остави да падне до кръста й, като при това коленичи до столчето. Подът студенееше под нея. Разпери ръце така, както той я бе научил още от детството й, и зачака първия удар.

Но той не идваше.

Кейт надзърна през рамо. Мъчителят й стоеше така, с шибалката в ръка, и се взираше в гърба й. Страните му бяха необичайно зачервени, ръката му се стягаше и отпускаше около пръчката в странен ритъм.

— Колко лесно събличаш дрехите си. Нима не ти е останала и капчица срам? — с пресипнал глас попита той. — Така ли се държеше и в съня си?

Тя го загледа объркано. Досега никога не я бе обвинявал в подобно нещо.

— Вече ви казах… Сънищата ми никога не са такива.

Защо не започва? Искаше й се всичко вече да е свършило. Като се опитваше да не покаже раздразнението в гласа си, тя каза:

— Вие ми наредихте да се приготвя. Аз просто ви се подчиних.

— Без капка свян или благоприличие — погледът му бе прикован върху вдлъбнатината на гръбнака й там, където той се свързваше с леката извивка на кръста й. — Забелязах как напоследък въртиш очи. Опасявах се, че когато детството те напусне, ще се стигне дотук. Лошата кръв във вените ти е прекалено силна, за да можеш да се пребориш с нея. Това знаеш ти: да изкушиш всеки мъж, който се приближи до теб.

— Не!

— Да — устните му се присвиха, сякаш изпитваше болка. — Виждал съм как поглеждаш мъжете изпод миглите си и се усмихваш с тая твоя курвенска устичка. Познавам я аз тази твоя усмивчица. Виждал съм я как преминава през селото, как плете мрежите си цели двайсет години. Нима си мислиш, че не мога да разпозная признаците?

— Аз не съм тя. Аз не съм майка си — гласът й трепереше от гняв. — Аз съм си аз. Кълна се, че нямам никакво желание да изкушавам, който и да е мъж. Просто искам да ме оставят на мира.

— Лъжеш! Всички уличници лъжат! — изсъска той. — Дори и в съня си ти пак сънуваш грехове. Признай си.

— Аз не сънувам… — ръцете й се свиха в юмруци. — Моля ви, започвайте, за да приключим най-сетне с всичко това.

— За да можеш да си легнеш обратно, и да потънеш отново в похот? — Той замахна. — За доброто на душата ти ще ти попреча да се наслаждаваш на съня си тази нощ.

Сякаш огън лизна гърба й, когато пръчката я удари. Тя прехапа устни, за да сдържи вика си.

— И смятам, че трябва да те отървем от този жребец.

— Не! — изпищя Кейт, както не бе викала при удара на пръчката.

Още едно шибване.

Тя отчаяно се опитваше да мисли през замъгленото си от болка съзнание.

Милейди. Ако Себастиан имаше страх от нещо на този свят, то бе гневът на милейди.

— Милейди няма да… хареса това. Тя ще…

— Невинаги е особено разумно да се казва съвсем всичко на милейди. Конят е стар. Той ще се разболее и ще умре — пръчката отново жилна гърба и. — А ние просто ще забравим да ти купим друг.

Кейт почувства как й прилошава.

— Нима ще го убиете?

— Та какво е животът на едно добиче, когато става въпрос за спасението на душата? Трябваше да се отърва от него още преди три месеца, когато ти се опита да избягаш.

Пръчката удари отново.

И отново.

И още веднъж.

Кейт никога не го бе виждала изпаднал в подобна ярост. Не знаеше колко пъти се издига и се спуска шибалката, преди ударите най-сетне да спрат.

Едва се държеше в съзнание, когато той я вдигна от пода и я занесе до леглото. После я положи на него с необикновена нежност.

— Сега ще спиш добре — промълви той. — Макар че не биваше да ме принуждаваш да те наказвам толкова жестоко.

— Моля ви… не и Кеърд…

— За коня ще говорим утре. — Той я зави грижливо. — И тогава ти ще гледаш, и ще знаеш, че всичко е само заради теб.

По дяволите, как ли пък не! Ноктите й се впиха в дланите й под завивките. Тя обичаше Кеърд. Той бе единственото нещо на тоя свят, за което я бе грижа, и нямаше да позволи да го убият. Ще се справи със слабостта си, и отново ще се бори.

Себастиан взе свещта и тръгна към вратата.

— Лека нощ, Катрин.

Вратата едва се бе затворила след него, когато тя отметна завивките и успя с мъка да се изправи на крака. Няма да го остави да убие Кеърд. Не и Кеърд…

 

 

Дворецът в Гринич

 

— Черния Робърт… — промълви кралицата. — Заловили сте го? Сигурен ли сте, Пърси?

— Напълно сигурен, Ваше величество — отвърна Пърси Монгрейв. — Едва ли мога да бъда по-сигурен от това. Двама мъртъвци и един ранен са на разположение да свидетелстват. Граф Крейда очаква волята ви в Кулата^[1].

— Отлично. — Отрупаната с пръстени ръка на Елизабет удари по дръжката на стола. — Макар че Бог ми е свидетел, доста време ви отне да го заловите. Още преди шест месеца ви казах, че го искам.

Погледът й се плъзна към документа върху бюрото в другия край на стаята.

— Вече е почти прекалено късно.

Челото на Пърси се набразди от объркване. Целият кралски двор вече знаеше колко смутена е Елизабет от съдържанието на онази заповед, но доколкото сам той можеше да прецени, това нямаше нищо общо с графа.

— Той не е особено приятна личност. По едно време дори се чудех дали пък испанците няма да го заловят още преди да е успял да се върне в Шотландия.

Елизабет поклати глава.

— Той е прекалено хитър за тях. В Крейда ли го заловихте?

Пърси поклати глава.

— В Единбург. В Крейда щеше да е невъзможно. Онези варвари от неговия клан нямаше да са очаровани да видят предводителя си във вериги. Но пък Негово величество, вашият роднина Джеймс, много охотно се престори на ни чул, ни видял, докато залавяхме този трън в неговите очи.

— Доколко е невъзможно?

— Извинете, не ви разбрах?

— Доколко невъзможно е да се пробие защитата на Крейда?

— Е, може би не съвсем. — Лорд Монгрейв се поусмихна. — Ако насреща му е флот като онази армада, която Филип Испански строи в момента, за да се изправи срещу Ваше величество.

— Толкова силни… — Новината май не беше неприятна за кралицата. — И никакви слаби места?

— Крейда е остров срещу западното крайбрежие на Шотландия. Доколкото знам, това е голо, мрачно място, осеяно с планини и мъгли. Крепостта е добре укрепена и има само едно пристанище, достъпно откъм морето. А то е изключително добре охранявано. — Той замълча за момент. — Бих ли могъл да запитам дали има някаква причина, поради която да се интересуваме от силите, подвластни на негова светлост?

Елизабет изглеждаше така, сякаш въобще не е чула въпроса му.

— Що за човек е той?

— Смъртно опасен.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Това не е трудно за отгатване. Мъж, който не притежава опасни качества, не е никакъв мъж. Нещо друго за него?

За бога, сега пък какво иска? Преди повече от година бе пожелала и получи обстоен доклад за този негодник, възможно най-подробния, който някога Пърси бе съставял. А за кого ли не бе изготвял подобни тайни доклади през последните три години, но нещо в граф Крейда бе привлякло вниманието й. Не можеше да разбере на какво се дължи интересът й към този шотландец. Робърт Макдарън нямаше никакво влияние в двора на Джеймс в Шотландия, нито пък в двора на Елизабет в Англия. Разбира се, възможно е фактът, че плячкосва като пират испанските кораби, да е спечелил благоразположението й. Елизабет никога не бе крила одобрението си към корсарите, които действат от нейно име, но Робърт Макдарън не плаваше под неин флаг.

— Е? — подкани го кралицата.

Пърси се опита да превъзмогне собствената си неприязън към този тип и да й даде описанието, което тя желаеше.

— Интелигентен.

— Блестящ — поправи го тя.

Той сведе глава.

— Може би.

— Не ми отговаряйте уклончиво. За шест месеца той успя да плени четири от галеоните на Филип.

— Което може да означава, че притежава инстинктите на отличен боец. Но не е задължително това да означава, че е…

— Блестящ — повтори тя.

— Ще позволите ли да напомня на Ваше величество, че той плени и един от вашите кораби?

— Струва ми се, че е имал определена цел, като го е сторил.

— Златото.

Тя го погледна замислено.

— Виждам, че ви е настроил срещу себе си. Настръхвате целият, когато говорите за него. Защо?

Пърси се поколеба.

— Той… ме дразни.

Тя мълчеше и чакаше.

— Не ми харесват тези диви планинци.

— И особено този див планинец?

— Той не е нищо повече от един чуждоземен негодник — избухна Пърси. — Има езика на пепелянка, не притежава нито капчица уважение, към каквато и да е власт, освен своята собствена, и… се смее прекалено много.

Тя повдигна вежди.

— Смее се?

— Открива нещо смешно и в най-неподходящи обекти.

— Като например?

Той нямаше никакво намерение да й признава как Макдарън се бе присмивал на извитите нагоре върхове на модните му червеникавокафяви обувки.

— Всичко, което е неприсъщо на неговото варварско обкръжение — язвително отвърна той.

— Защо не ми… — Елизабет замълча, като го оглеждаше за момент, а погледът й обходи кадифената му шапка с аленочервени пера, белия му жакет. — Тесен в горната си част и почти женствено бухнал около ханша, а после и фините му лилави прилепнали панталони и сребротъкани жартиери. Внезапно тя се изкикоти. — Присмивал се е на облеклото ви?

Пърси се изчерви. Досетливостта на Елизабет бе необикновено изострена, а и тя никога не се колебаеше да засрами някого, ако това ще й е от полза.

— Не съм казал такова нещо.

— Но един блестящ мъж, лишен от оръжията си, ще опипва почвата навсякъде, докато открие подходящо слабото място на противника си.

— Нима твърдите, че и вие намирате моето облекло за…

— Напълно подходящо — рече тя, за да го утеши. — Вие предизвиквате завистта на всичките ми придворни, а и самата аз обичам по-малко натруфеност. Но както казахте, мъж с варварското възпитание на Макдарън едва ли би оценил по достойнство екстравагантностите на дворцовите одежди.

Тя реши да смени темата.

— Той е бил съвсем сам, когато сте го заловили?

— Главатарите на кланове почти никога не остават сами. Кланът изисква предводителят винаги да е съпровождан от един оръженосец, който да го пази. Наложи се да заловим и неговия братовчед, Гавин Гордън. — Пърси сви рамене. — Този човек бе изненадващо некадърен в изпълнението на дълга си. Капитанът на стражата ми каза, че в действителност Макдарън е защитавал както себе си, така и своя оръженосец. При схватката Гордън е бил ранен.

— Но е жив?

— Изгуби много кръв, но вече оздравява.

— Добре. Може би ще успеем да го използваме.

— За какво?

— Дори и негодниците са верни някому, а от онова, което ми докладвахте, съм склонна да смятам, че графът е всеотдаен в привързаността към близките си, и то не по-малко, отколкото в омразата към враговете си. — Елизабет се изправи във вихрушка от кехлибарени кадифени поли и нагласи широката надиплена яка, която обгръщаше шията й. — Скоро сами ще се уверим в това. Вие ще ме придружите до Кулата.

— Сега ли? — очите му се разшириха от изненада. — Но вече е почти полунощ, Ваше величество!

— Още по-добре. Не искам посещението ми да бъде разгласявано навред из Лондон. Иди и им кажи да приготвят ладията ми.

— Няма ли да е по-добре да отидем утре?

— Не, няма — рязко отвърна тя. — Благодарение на мудността ви, времето почти изтече. Направете това, което ви наредих.

Пърси сведе поглед, за да прикрие яда си. За бога, хич не му бе приятно да понася подобни унижения. Кралица или не, тя беше просто една жена, а поведението й в този случай направо надхвърляше рамките на здравия разум. Първо, онзи безочлив негодник го бе обиждал, а сега го обвиняваха и в мудност. Какво се предполагаше, че трябва да стори? Да хукне да преследва по море онзи варварин, докато той напада испански галеони?

Пърси си пое дълбоко дъх и изрече през стиснати зъби:

— Веднага, Ваше величество.

После се поклони и заднешком излезе от стаята.

О, небеса, този човек започва много да се надува. Елизабет изгледа как вратата се затвори зад Пърси и чак тогава отиде до прозореца, за да се вгледа навън в мрака. Но макар и да бе конте и леко да надвишаваше правата, присъщи на положението му, Пърси очевидно не беше глупак. Бе успял да й залови Макдарън!

Тя хвърли един поглед към документа върху писалището си и почувства как мускулите на гърба и раменете й изтръпнаха. Той си стоеше там и чакаше подписа й. Мили боже, нямаше ли друг изход?

Тя знаеше отговора.

Но все още не бе наложително да се изправи лице в лице с него. Въпреки натиска на онези кръвожадни пиявици в парламента, тя няма да се предаде.

Не още.

Не и преди да е задвижила плановете си.

Как се стигна дотук, чудеше се уморено тя. Просто бе искала да защитава и пази, но лъжите имаха досадния навик да раждат нови и нови лъжи, докато сякаш целият свят бъде забулен от паяжината им.

Тя откъсна погледа си от документа и моментално се почувства по-добре. За нея нямаше начин да спечели тази битка. Предстоящата схватка с Макдарън много повече допадаше на вкуса й. От онова, което бе чула, той бе мъж, достоен да кръстоса сабя с нея, а нямаше нещо, което тя да харесва повече от това, да докаже на един умен мъж колко много по-умна може да е една жена.

Кралицата се извърна от прозореца и бързо отиде до стаята, където обикновено се обличаше.

— Маргарет! Наметалото ми!

 

 

— Аз те провалих. — Гавин огледа мрачно малката килия и после Робърт, който лежеше на другото легло в стаята. — Нямаше да сме тук, ако бях изпълнил дълга си.

Робърт се прозя.

— Напълно прав си. Ти си ужасен оръженосец. Държиш меча така, сякаш е метла, и си тромав като бременен морски лъв^[2].

Гавин сбърчи нос.

— Всичко е съвсем вярно, само че хич не ми харесва да ме сравняваш с морски лъв. Освен това как може един лъв да е бременен? Трябва да е лъвица, за да… Ама ти не ме слушаш!

— Слушам те. Тъкмо се упрекваше, че си ни вкарал в това положение. Хайде, продължавай, сигурен съм, че ще е много полезно за теб.

— Вярно е, и ти го знаеш. Не трябваше аз да те придружавам. Джок нямаше да допусне да те пленят.

— Бяха много повече от нас.

— И друг път си се бил срещу по-многоброен враг. Ако не бях ранен, щеше да успееш да се измъкнеш.

— Гавин?

— Да?

— Отегчаваш ме. Съгласен съм с теб, че си ужасен оръженосец, но винаги си имал поне едно добро качество. Никога не си бил отегчителен.

— Просто един шут в банкетната зала — мрачно рече Гавин. — Трябваше да ме изоставиш в… божичко, колко е горещо тук. — Той подуши около себе си. — И как само мирише!

— Това сигурно е от мен. — Робърт подуши въздуха. — Не, струва ми се, че е от теб.

Гавин седна върху леглото и спусна крака на пода.

— Сигурно сега пък ще кажеш, че и смърдя като морски лъв.

— Никога не съм се приближавал достатъчно до тях, че да ги подуша.

— Аз пък съм — лицето на Гавин внезапно се оживи, щом си спомни за онзи прекрасен ден. — Веднъж нощувах до скалите в пустошта и ги гледах. Отначало се плашеха, но после свикнаха с мен и ми позволиха да се приближа до тях.

— Наистина ли? Никога не си ми казвал за това.

— То беше, когато бях още момче. — Той се намръщи, опитвайки се да си припомни. Двамата с Робърт, който бе пет години по-голям от него, бяха израсли заедно на Крейда. Гавин все се влачеше подире му навсякъде из острова и двамата бяха преживели заедно толкова много неща. Онзи ден бе особено специален за Гавин, така че нямаше как да не е казал на Робърт за него. — Сигурно е било, когато ти беше в Испания.

— Може би.

Гавин не можеше да види изражението на Робърт в тъмнината, но бе доловил внезапно появилата се сдържаност в гласа му. Ето че отново направи грешка. Знаеше, че Робърт не обича да говори за онова време. Обикновено Гавин не бе толкова глупав. Сигурно сега обърка конците заради проклетата треска.

— Е, както и да е, знам, че не мириша като морски лъв.

— Ще ти повярвам. Жаден ли си?

— Малко.

Всъщност много повече от малко, но не знаеше дали ще има сили да стане и да си донесе вода от каната на масата в другия край на килията, а не искаше да моли Робърт за повече грижи. Той и без това вече бе сторил пределно много за него. По дългия път от Единбург до Лондон се грижеше за Гавин, сякаш е безпомощно пеленаче, превързваше раната му, навлажняваше челото му, когато треската се засилваше.

— Лягай обратно. Ще ти донеса вода.

— Не, мога и сам…

Робърт вече бе станал. Гавин го наблюдаваше как налива вода от каната в една чаша.

— Защо този път взе мен със себе си в морето, а не Джок?

— Ти искаше да дойдеш.

— Наистина исках. Всичките тези истории за злато и слава…

— Е, поне злато имаше в изобилие. — Робърт донесе чашата на Гавин. — Но никаква слава.

Гавин жадно отпи.

— Не ми хареса кръвта. Не предполагах, че ще се лее чак толкова.

— Не можеш да превземаш кораби, без да проливаш кръв, а Крейда се нуждае от златото.

Гавин знаеше, че това е вярно. Крейда не беше достатъчно плодороден остров, за да изхранва населението си, а Робърт бе сторил само онова, което бе необходимо.

Той отпи отново.

— Ще ни обесят ли, Робърт?

— Не мисля.

— Тогава защо сме тук?

— Нали чу Монгрейв. Кралицата иска да ме види.

— Казвах ти, че не бива да нападаш неин кораб.

— Съмнявам се, че това е причината сега да сме тук. Всички знаят, че Монгрейв се занимава с по-поверителните поръчения на кралицата.

— Тогава защо?

— Имам някои предположения. Още вода?

Гавин поклати глава.

— Тогава лягай. — Робърт нежно го побутна да легне и го зави с одеялото.

Съвсем доскоро, докато не се разболя, Гавин дори не бе предполагал, че Робърт може и да е нежен. Не, това не бе вярно. Той смътно си спомняше нежността му, когато бяха малки. Но откак Робърт се върна от Испания, той вече виждаше в него само коравия, присмиващ се на всичко, мъж, когото наричаха Черния Робърт от Крейда. Предводителят, който се дистанцираше от всеки друг, водачът, който проливаше кръв и упражняваше властта си със същата лекота, с която изпълняваше решенията на клана. Пълна противоположност на самия него, тъжно си помисли Гавин, припомняйки си как след първата си битка си бе изповръщал червата. Робърт се отпусна на собственото си легло и се облегна на стената. Не изглеждаше обезпокоен, но пък, от друга страна, Робърт рядко показваше чувствата си. Гавин го бе гледал хиляди пъти така да седи: външно спокоен, но в същото време сякаш събираше мълчанието и силата около себе си като наметало от власт.

Гавин проговори:

— Ако наистина смята да ни обеси…

— Тогава ще открием начин да избягаме.

— Ще трябва да избягаш без мен.

— Не.

Гавин отлично знаеше, че това ще е отговорът му, но се чувстваше длъжен да настоява.

— Не съм достатъчно силен, за да съм ти полезен по някакъв начин.

— Ти си по-силен, отколкото си мислиш.

Тонът на Робърт подсказваше, че с това смята въпроса за приключен. Гавин почувства леко облекчение. Чудесно е да предлагаш да се жертваш, но къде-къде по-приятно е да чуеш как отхвърлят предложението ти. Не че бе очаквал нещо друго. Гавин принадлежеше на Крейда, а за Робърт това означаваше, че трябва да бъде защитаван от всички врагове. Освен това защо ли му трябва и той да се тревожи? Робърт все някак щеше да успее да ги измъкне оттук. Робърт бе много по-умен от всички, които познаваше. Ако се наложи, той ще измисли начин за бягство, като вземе и Гавин със себе си.

— Вероятно си прав — облекчението личеше в гласа на Гавин, докато се наместваше по-удобно. — Винаги откривам, че се справям чудесно при какви ли не ситуации.

— Стига да не включват кръв — иронично добави Робърт.

— Е, значи просто трябва да измислиш безкръвен начин да ни измъкнеш оттук, нали така?

 

 

Килията бе влажна, тъмна и неприятна, забеляза Елизабет, когато Пърси отвори вратата. На светлината на свещта, която Монгрейв носеше, тя едва успя да различи двете фигури върху леглата в дъното на стаята.

— Отведете Гордън в друга килия, докато приключим с графа — нареди Монгрейв на стража, който ги придружаваше. — Нейно величество желае да разговаря с Макдарън насаме.

Стражът грубо издърпа Гордън от леглото и го заблъска към вратата.

Откъм другото легло долетя гневно проклятие.

— По дяволите, по-внимателно, глупак такъв — рязко извика Робърт Макдарън. — Остави го да върви сам. Да не искаш раната му пак да се отвори?

Стражът не отговори и избута Гавин Гордън покрай Елизабет. Тя успя да зърне за миг разрошена рижа коса, зачервени сини очи и восъчно бледо лице, обсипано с лунички. Виж ти, та той бил още момче! Едва ли имаше и двайсет години. Странен избор за телохранител на мъжа, когото наричаха Черния Робърт.

— Станете веднага — каза Пърси на Макдарън, докато оставяше свещта на масата. — Не виждате ли кой ви е удостоил с присъствието си?

Тъмната фигура на леглото не помръдна. Арогантност, помисли си Елизабет. Е, нямаше нищо против арогантността. Самата тя притежаваше това качество в изобилие, а и мъничка доза у него би й послужила добре.

— Оставете ни сами, Пърси. — Тя пристъпи напред в килията. — Ще се върнете, когато ви повикам.

— Но, Ваше величество — запротестира Пърси, — въобще не е безопасно за вас. Той ще ви…

— Ще ме удуши? Ама че абсурд! — презрително изсумтя тя. — Той може и да няма никакви обноски, но със сигурност не е луд. Вървете!

Пърси се поколеба, после отстъпи назад и затръшна вратата.

— А сега, когато вече той излезе, може би ще се насилите да проявите малко благоприличие? — поинтересува се тя. — Вече не се налага да подскачате и да позирате, за да покажете колко сте храбър и безстрашен.

Последва миг мълчание, после Макдарън се изкикоти.

— Добър вечер, Ваше величество. — Макдарън стана и се поклони. — Простете за неучтивостта. Прецених ви погрешно. Предположих, че харесвате позьори като Монгрейв. Естествено в моето рисковано положение желаех само да ви се харесам.

Тя напрегна поглед, взирайки се в сенчестия край на килията, но успя да различи само бялото петно на ризата му и факта, че е голям, направо грамаден.

— Не мога да ви видя. Приближете се.

— Опасявам се, че съм много разрошен и с неособено приятен аромат. Доколкото разбирам, вие сте изключително чувствителна натура, така че не искам да ви обидя.

Насмешка. Тя потисна надигащия се в нея гняв. Една от причините да избере именно него бе липсата, на каквото и да е уважение към властта, така че не биваше да се сърди сега. Обаче пък не бе зле да му напомни, че властимащият се намира в по-изгодна позиция.

— Чувствителността няма да ми попречи да ви дам на палача за безочието ви. Този затвор е видял как се пречупват много по-силни от вас мъже, милорд. А сега, приближете се, за да мога да ви видя.

Той изчака няколко секунди, преди да пристъпи напред в кръга светлина от свещта.

За бога, той е доста хубавичък.

Самата тя винаги бе предпочитала по-тъмните мъже. Милият й Робин беше мургав. Несъмнено именно майката на Макдарън, испанката, му бе дала тази черна коса, веждите, които прорязваха лицето му над дълбоко разположените очи, и кожата, която бе по-скоро златиста, отколкото маслинена. Необикновено високите скули подчертаваха още повече контраста между хлътналите бузи и добре оформените му чувствени устни. Тялото му бе високо и стегнато, краката — силни и мускулести. Той се движеше с някаква плавна, животинска грация, която възбуждаше сетивата. Добрият външен вид не бе необходим за целта й, но Елизабет бе доволна, че той притежаваше и това качество.

— Но вие нямате желание да ме пречупвате — тихо заяви Макдарън. — Нали, Ваше величество? Имате предвид нещо друго.

Тя го загледа с подозрение.

— Така ли мислите? Тази надежда сигурно ви е била утеха, докато сте лежал тук, в тази тъмна килия.

Той се усмихна.

— Наистина бе така.

Хубави бели зъби, забеляза тя. И макар да бе изпълнена с насмешка, усмивката му притежаваше известен дързък чар.

— Сигурен съм, че това ви разочарова — продължи той. — Може би сте си представяли, че лежа тук и треперя от страх пред кралския ви гняв?

— Което не е необичайно за човек във вашето положение.

Той поклати глава.

— Ако желаехте смъртта ми, Монгрейв можеше да приключи с това още в Единбург. Вместо това вие пожелахте да бъда доведен в Лондон, което причини известни неприятности на милия Пърси.

— Меко казано. Двама мъртъвци, доколкото разбирам.

— Но вие сте сметнали, че си струва да ги жертвате, за да постигнете целта си?

— Може би съм искала да покажа на народа си, че няма да търпя пиратството.

— Освен ако не получавате щедър дял от плячкосаните испански сандъци със съкровища.

Тя не си направи труда да го отрече.

— Но вие не ми предоставихте дял, нито пък се ограничихте само с испанските кораби. Нападнахте и мой кораб!

— О, нима?

— И подведохте капитана на този кораб да повярва, че сте действали по заповед на вашия шотландски крал. Джеймс не бе особено доволен, когато му изпратих протестно писмо. Не само че не е получил дял от плячката, който да поуспокои раздразнението му при писмото ми, но и със сигурност не той ви е изпратил да нападате моите кораби.

Усмивката на Макдарън не трепваше.

— Не съм заявил недвусмислено, че съм действал по заповед на Джеймс.

Тя презрително изсумтя.

— Пак двусмислени отговори. При нападението сте били изключително сдържан. Заграбили сте плячката, но не сте отнели нито един човешки живот. Смятам, че сте нападнали кораба ми само по една причина. Искали сте да повярвам, че Джеймс се закача с флота ми.

Клепачите му се спуснаха, за да скрият очите му.

— Защо ще правя това?

— Това е едно от нещата, които бих искала да узная. Трябва да отговорите на някой и друг въпрос.

— О, как само мразя въпросите!

Насмешката се бе върнала в гласа му и тя внезапно се почувства ужасно раздразнена.

— Онова момче, което изведоха оттук, е ваш роднина, нали?

— Гавин? — усмивката му се стопи. — Да, той ми е братовчед.

— И доколкото ми е известно, в ролята си на предводител вие трябва да действате като баща и закрилник на всеки член на клана ви. Ако искате да го спасите от много неприятна участ, ще е добре да ми отговаряте точно и ясно.

По лицето му за миг се изписа изражение, което я накара да отстъпи една крачка назад. Ама тя в действителност се страхува от него! Тази мисъл я удиви, а след това предизвика тръпки по тялото й. От толкова години не бе имала причина да се страхува, а абсолютната безопасност винаги е малко отегчителна. Като кралица тя винаги бе пазена и защитавана от самия си сан, но Макдарън не даваше и пет пари за светостта й. Смъртно опасен, бе казал Пърси за него. А сега започваше да подозира, че той е далеч по-опасен, отколкото придворният й предполагаше.

— Задайте въпросите си — хладно рече пленникът.

— Защо именно мой кораб?

— Изглежда, вече сте отгатнали причината. Направих го, за да ядосам Джеймс. Предостави ми се тази възможност и аз се възползвах от нея.

— Но защо по този начин?

Той се поколеба, после сви рамене.

— Това бе просто шанс да ви разделя. Джеймс вече е достатъчно могъщ, а всички знаят, че вие смятате да го назовете за наследник на трона си. А за мен е неизгодно той да бъде крал не само на Шотландия, а и на Англия. Той въобще не си пада по планинците.

— Особено пък по вас.

Макдарън наклони глава.

— Имали сме някои пререкания. Това ли е всичко, което искахте да знаете?

— За момента, да. Вече зная много за вас, а и сама отгатнах много неща. Ако се сетя за още нещо, ще ви уведомя.

— Но вие не искате само информация от мен, нали? — Тихо попита той. — Искате някакви действия.

Точно така, но не бе възможно той да се е досетил каква е целта й. Любопитно й стана какви ли заключения е достигнал будният му разум.

— И какви по-точно действия мислите, че ще поискам от вас?

— Политическо убийство?

— Какво?!

Той изучаваше удивеното й изражение.

— Не? — Той сви рамене. — Това ми изглеждаше логично заключение.

— Убийство на кого?

— Джеймс.

Тя го погледна изненадано.

— Смятате, че съм ви избрала да убиете кралска особа като самата мен?

— От това е възможно да се извлече известна полза. Аз съм шотландец от планините, а и всички знаят, че не обичам много Джеймс. Това ще отклони подозренията от вас. Вие държите в затвора майката на Джеймс, Мария, вече почти двайсет години, защото се страхувате, че тя може да предяви претенции към трона на Англия. А сега се носят слухове, че парламентът ви е помолил да прекратите затворничеството й… по насилствен начин.

— Тя заговорничеше да отнеме живота ми — побърза да каже кралицата.

— Но ако Мария Шотландска е мъртва и Джеймс най-внезапно слезе от сцената, това ще предизвика смут в Шотландия. И ето ви една прелестна възможност да прекосите границата с войските си и да възстановите реда. — След тези думи той добави: — И ще хванете Шотландия като угоена гъска за вашата трапеза.

Макдарън наистина беше много умен. Ако обстоятелствата бяха същите преди петнайсет години, тя може би щеше да реши да действа точно както той предлагаше сега.

— Макар Мария да представлява постоянна заплаха за мен, досега избягвах да я екзекутирам, и то години наред. — Елизабет удари с юмрук по масата. — Нямам никакво желание да видя как тя умира. Тя е кралица, а животът на кралските особи трябва да е свещен. Всички монарси вървят по ръба между живота и смъртта. Ако й отнема живота, кой тогава ще е сигурен, че утре друг крал няма да реши, че и аз трябва да умра? Да я осъдя на смърт, означава да поставя и себе си в опасност.

— Значи ще отхвърлите заповедта за екзекуция, издадена от парламента?

Кралицата не отговори направо.

— Нямам желание да видя как тя умира — тя вдигна поглед към лицето му. — А ако желаех да убия Джеймс, щях да го сторя в битка, а не чрез наемен убиец. Така че грешите и по двата въпроса. Но сте прав, че възнамерявам да ви използвам за целите си.

— И тези цели са?

— Смятам да направя от вас жених.

Той я зяпна слисано, после отметна глава й килията закънтя от смях.

— Мили боже, да не би да ми правите предложение? Целомъдрената кралица, която отказа на половината кралски особи в Европа? — Той направи дълбок поклон. — Приемам! И кога ще е сватбата, Ваше величество?

— Знаете много добре, че нямам предвид себе си — раздразнено отвърна тя. — Безочието ви минава всякакви граници.

Той се сграбчи театрално за гърдите.

— О, разбихте сърцето ми! Точно когато повярвах, че ми е отредено подобно щастие!

Внезапно пред очите й се бе разкрила друга страна от характера му. За миг мрачната решителност бе изчезнала и лицето му се озари от весела дяволитост. Тя едва успя да потисне усмивката си.

— Пърси е прав… вие сте абсолютен негодник. Но тъй като ви виждам как горите от желание да се ожените, предполагам, няма да имате нищо против аз да избера булката.

— Не съм казал това. Уви, опасявам се, че избирам вас или никоя друга!

Усмивката й изчезна.

— Аз пък се опасявам, че ако не сторите онова, което ви наредя, ще останете без оръженосец.

При тази заплаха студенината се завърна на лицето му.

— Не се женя по заповед от Англия.

— Нито по заповед от Шотландия, доколкото разбирам. Джеймс вече три пъти ви е изпращал кандидатки за сгледа.

— Защото той иска да завземе Крейда и не вижда друг начин да го стори. Нашите търговски връзки с Ирландия му се струват апетитна хапка. — Макдарън се усмихна горчиво. — Както съм сигурен, че и вие ги харесвате, Ваше величество.

— Ни най-малко не ме е грижа за търговските ви връзки с Ирландия.

Той скептично повдигна вежди.

— Тогава защо се опитвате да ми намерите булка от вашия двор?

— Тя не е от двора ми. Момичето живее в централните графства. Госпожица Катрин Ан Кентайър. Шестнайсетгодишна, в добро здраве, образована и не грозна. Не притежава титла, и макар да е от благородно потекло, е незаконородена. Трябва веднага да я вземете и никога повече да не я водите в Англия. Естествено няма да има никаква зестра. Трябва да сте благодарен, че ще се отървете с глава за раменете. Сватбата ще се състои веднага и вие ще…

— Къде по-точно в централните графства? — погледът му бе прикован в лицето й, а й се струваше, че дори вижда как колелата на мисълта му бързо се завъртат.

— Шефийлд — неохотно заяви Елизабет.

— Едно от именията на граф Шрузбъри — той помълча известно време, без да откъсва очи от нея. Тя почти видя точния момент, когато разсъдъкът му направи връзката. После той тихичко подсвирна. — Господи, значи вярно било!

— Опасявам се, че не зная за какво говорите.

— Значи наистина имала дете.

Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Може и да съм клет шотландски невежа, но дори и аз съм чувал за обвиненията на Бес Шрузбъри. — Той се тръшна на леглото и облегна гръб на каменната стена. — Уверявам ви, всички в Шотландия ще намерят този скандал за страшно интересен.

— Не съм ви позволила да сядате в мое присъствие.

Той не обърна внимание на рязката й забележка, а погледът му продължи да оглежда лицето й за евентуални промени в изражението.

— Тя е дъщеря на Мария, нали?

— Всички знаят, че Мария има само едно дете, и то седи на шотландския трон.

— Но не и според Бес Шрузбъри. Тя твърди, че съпругът й и Мария са се наслаждавали изцяло на близостта, наложена им от пленничеството на Мария. Каква точно беше нейната версия? Че кралица Мария му е родила две деца, докато той я е държал в плен в имението си толкова дълго време?

— Бес Шрузбъри е амбициозна, завистлива жена. И аз публично я порицах, че разпространява подобни слухове.

— И много ефективно я накарахте да замълчи.

— Граф Шрузбъри безкористно се зае да осигури удобно пленничество на Мария. Той е верен поданик на короната.

— А Мария бе красива млада жена, за която се знаеше, че е егоистична и твърдоглава… самотна, страстна жена, държана в плен, далеч от света. Съвсем логично да посегне към единствения мъж наоколо. Тази дъщеря единствена ли е, или има и друго отроче?

— Казах ви, Бес Шрузбъри е лъжкиня.

— Значи е било само едно дете… — гласът му звучеше замислено. — Но това е повече от достатъчно. Не можете да позволите да се разчуе, нали? И без туй напоследък се надигаха прекалено много възмутени възгласи, задето държите Мария в плен. И тъй като вече половин Шотландия гледаше на Мария като на уличница, сигурен съм, че не е било трудно да я убедите да се откаже от детето си. Но ако истината се бе разчула, тя винаги е можела да заяви, че графът я е изнасилил, а това би осигурило на поддръжниците й из Северна Англия добър повод да се съюзят с Франция или Испания, за да ви свалят от трона.

— Всичко това са само предположения.

Той се наведе напред.

— Тогава да продължим още малко с предположенията. Да предположим, че детето наистина е дъщеря на Мария, кралицата на Шотландия.

— Мария вече не е кралица. Тя абдикира в полза на сина си.

— Но Джеймс никога не е бил особено популярен сред народа. Много благородници ще са доволни, ако намерят друг наследник на династията Стюарт, около който да се сплотят. А вие няма да сте особено доволна от подобен развой на събитията, нали?

Дявол го взел, умът му наистина реже като бръснач. Тя действително бе предполагала, че той ще достигне до това заключение, но не и с подобна бързина.

— Отново само предположения. В това отношение много ви бива. Само че детето е още само на шестнайсет години и едва ли представлява чак такава заплаха.

— Вие не бяхте кой знае колко по-възрастна, когато наследихте трона, а всички ви наричаха младата лъвица.

Внезапно я изпълни неимоверно задоволство.

— Да, за бога, наложи им се да се съобразяват с мен. Забих зъби в тях и ги накарах да разберат, че една жена може да… — Тя сви рамене. — Но аз бях необикновена. Дори и това да е дъщерята на Мария… — Тя направи кратка пауза, после продължи: — А аз не твърдя, че тя е. Нима мислите, че ще се уплаша от някакво си хлапе, нямащо представа от дворцови интриги?

— И все пак вие се боите от нещо, иначе аз нямаше да съм тук.

— Не се боя от нищо! — Той продължаваше да я гледа скептично, затова най-сетне кралицата рече: — Ако е детето, което твърдите, тя може да бъде използвана като пионка. Затова е най-благоразумно да бъде извън Англия.

— Ето защо я изпращате в Шотландия, където Джеймс тутакси ще се отърве от всеки възможен претендент за трона, като така ви спести и неприятната задача вие да го сторите.

— Не! — Елизабет се опита да овладее гласа си. — Изпращам я в Крейда. Вие ще се ожените за нея, ще я заведете на вашия остров и ще я държите там в безопасност.

— О, нима?

— И без това вече се носят твърде много слухове за онова дете. Опитах се да я държа изолирана, но ако някой случайно открие… Не, тя трябва да бъде отведена от Англия колкото може по-скоро.

— А защо от мен?

— Защото вие сте най-подходящият. Да не мислите, че съм ви избрала слепешката? Повече от три години търся решение на този проблем. Вие не сте идеален, но би трябвало да свършите работа. Мразите испанците, така че няма да припнете при Филип с момичето. Произхождате от благороден и войнствен род. Не сте обвързан с никого, освен с вашите планинци и не личи да ламтите за по-висок пост.

— Защото няма по-висок пост от това, да бъда лорд на Крейда.

И той говореше искрено. Тези простички думи бяха изречени с абсолютна прямота и убеденост. Елизабет бе виждала крале, които не излъчваха подобно достойнство.

— Глупости. Но на мен ми е удобно да вярвате в тази дръзка заблуда. Така няма да използвате момичето, за да посегнете към короната. — Тя се намръщи. — Но трябва да престанете да ограбвате корабите на Филип.

— О, така ли? Но пък може да продължа да ограбвам вашите?

— Повярвах ви, когато казахте, че сте го сторили само за да ядосате Джеймс, но повече не бива да си разрешавате подобни волности. Няма да позволя да бъдете убит някъде из моретата, когато трябва да сте в Крейда и да пазите момичето. Трябва да я държите в безопасност.

— Аха, виждам колко неудобна би била смъртта ми за вас — иронично отбеляза той. — Съжалявам, че се налага да ви откажа, но нямам никакво желание да се забърквам в кроежите ви, а още по-малко пък да се женя.

— Все някога трябва да се ожените.

Той сви рамене.

— Когато го сторя, то ще е за някоя, която ще донесе на Крейда нещо по-полезно от кръвопролития и беди.

— Досега кръвта не ви е спирала.

— Но имам една странна черта на характера — предпочитам сам да определям кога и къде да се бия. — Той срещна погледа й. — И то няма да е за вашата кауза, Ваше величество.

— Нито пък за каузата на Джеймс, очевидно. За какво бихте се били?

— Крейда — простичко отвърна той. — Само за Крейда.

— Добре — рече тя. Това беше отговорът, който се бе надявала да получи. — Значи, ако момичето е в Крейда, ще е в безопасност.

— Може би не се изразих достатъчно ясно. Няма да се оженя за момичето.

— Ще се ожените за нея. — Тя замълча за миг. — Иначе ще взема оръженосеца ви, ще го обеся и после ще разчленя тялото му на толкова много парченца, че няма да остане нищичко, което да погребете в безценната ви Крейда.

Той замръзна на мястото си.

— Не знаех, че Ваше величество има навик да убива невинни мъже, за да наложи волята си.

— Момичето също е невинно. Няма да позволя да я хванат в капан заради потеклото й. Мислех, че поне още няколко години ще е в безопасност в Шефийлд, но сега не мога… — Тя замълча. — Трябва да я отведете незабавно. Искам да ми дадете дума.

— Нима очаквате, че ще удържа на думата си, ако сте ме принудили да ви я дам насила?

— Ще спазите обещанието си. Пърси ми обясни, че думата на един планинец е свещена. Вие ще ми дадете дума, че ще се ожените за нея и ще я отведете в Крейда.

Макдарън мълчеше.

— Не ме карайте да доказвам, че мога да изпълня заплахите си. Нямам никакво желание да убивам роднината ви. И без това вече смъртта е навсякъде — уморено рече тя.

Той все още не проговаряше, а погледът му търсеше по лицето й някакъв признак на слабост. Но тя не показваше нищо подобно. Той тихо изруга и изрече през стиснати зъби:

— Имате думата ми.

— Това не е достатъчно. Кажете го с пълно изречение.

С ледена прецизност той изговори:

— Обещавам да се оженя за момичето и да го отведа на Крейда.

Заля я вълна на облекчение. Въпросът бе приключен.

— Много разумно от ваша страна. Ще ви освободим при изгрев-слънце и ще ви върнем конете и парите. Ще се отправите директно към Шефийлд, където момичето живее в една къща на няколко мили от селото. За нея се грижат викарият и неговата добра съпруга. Себастиан Ландфийлд е набожен човек и е посветил последните тринайсет години от живота си на нейното благополучие. Пърси ще ви даде едно писмо. В него съм написала, че нареждам на викария да предаде момичето на вашето попечителство. Тя няма да ви създаде проблеми. Викарият ме увери, че е доста прилична на вид и поведение и е възпитана да бъде всеотдайна протестантка и кротка, добродетелна девойка. — Кралицата тръгна към вратата. — Взехте мъдро решение, милорд.

— Не аз съм взел това решение, вие го сторихте. Самият аз предпочитам сам да правя избора си. — Той бавно се изправи на крака. — А когато не става така, съм много… раздразнен.

Той бе повече от раздразнен. Кипеше от леденостуден гняв, и тя отново почувства онази вълнуваща тръпка на страх. Всички оръжия при тази схватка бяха на нейна страна, и въпреки това пак изпита миг на несигурност и съжаление. На този свят имаше толкова малко интересни мъже, а тя вероятно повече никога нямаше да го види. Жалко, че й се налага да го жертва в полза на момичето.

— Все някой трябва да печели всяка битка.

— Все още не сте спечелили, Ваше величество.

— Аз имам думата ви.

По лицето му припламна някакво чувство, което й бе невъзможно да определи.

— Да, имате думата ми.

— Значи съм спечелила. — Устните й се присвиха. — И кълна се, ако чуя, че сте се отнесли зле с нея, ще изпратя собствената си армада в Крейда, за да ви накаже.

Тя прекоси килията и извика:

— Пърси! Изведете ме оттук. Приключих с него.

— Това не е съвсем вярно, Ваше величество. — Тихо каза Макдарън. — Все още не сте приключили с мен.

— Какво искате да… — Тя погледна през рамо и видя в изражението му не само гняв, но и непоколебима решителност. Макдарън очевидно нямаше намерение да й позволи да се оттегли като безусловен победител. Може би е сбъркала и може би наистина ще го види отново. Мисълта не й се стори съвсем неприятна.

Тя му се усмихна.

— Приятна вечер, милорд.

И когато вратата се отвори, тя достолепно напусна килията.

 

 

— Младоженец — измърмори Гавин. — Какво щастие! Ти ще си пазиш семейното огнище, докато кротката ти млада съпруга седи на стана и тъче фина…

— Радвам се, че намираш това за толкова забавно — мрачно рече Робърт. — Трябваше да оставя Нейно величество да те накълца на парченца.

Гавин трепна.

— Ау, звучи ми направо отвратително. Предпочитам да не се замислям за този вариант. Освен това време ти е да се ожениш. Вече се уморих да скитаме насам-натам.

— Тогава ти се ожени, и си стой до огнището.

— Само че още никой не ме е уредил за такава блестяща партия. — Той побърза да смени темата, когато забеляза убийствения поглед на Робърт. — Значи тръгваме направо за Шефийлд.

— Кралицата се изрази пределно ясно. Очевидно много се е разбързала.

— Защо?

Робърт помълча за момент, премисляйки всичко.

— Мария. Тя ще позволи това да се случи.

— Смяташ, че ще подпише заповедта за екзекуцията на Мария? Но тя отлага вече седмици наред.

И самата Елизабет му бе казала, и то дори два пъти, че не иска да екзекутира Мария Шотландска, припомни си Робърт.

Въпреки това самият той добре знаеше, че желанията и необходимостта рядко съвпадат. Бог му е свидетел, някои от решенията, които трябваше да взима като вожд на своя клан, също не му се харесваха особено. Припряността, с която тя настояваше той да отведе незабавно дъщерята на Мария от Англия, нямаше да има логично обяснение, ако не е решила да направи тази последна, решителна стъпка.

— Смятам, че или ще подпише тази заповед, или ще намери начин да премахне Мария, като смъкне от плещите си поне част от вината за това.

— Значи изпитва известни угризения и иска девойчето да бъде далеч от шумотевицата, когато убие майка й. Каква нежна дама! — Гавин поклати глава. — Сигурно смяташ, че момичето ще донесе неприятности на Крейда?

— Няма да й позволя.

— Неприятностите се тълпят около кралските особи като пчели на мед.

— Няма да й позволя — повтори Робърт, като изговаряше всяка дума с изключителна прецизност.

— Ядосан си.

— О, да!

— Но ще изпълниш заръките на кралицата?

— Дадох й дума. — Той поспря за миг. — Но начинът, по който смятам да удържа на думата си, може и да не й хареса много.

Гавин тихичко подсвирна.

— Може би ни предстоят доста интересни преживявания. — Той неспокойно се въртеше в леглото си. — Да заспиваме.

— Гавин!

Робърт затвори очи. Да се ожени за дъщерята на Мария би означавало да постави в опасност единственото нещо, за което милееше на този свят. Няма да позволи Крейда да се превърне в бойно поле за всичките клики, които в момента разкъсваха и Англия, и Шотландия. Нека всички те се унищожат едни други, докато се бият заради религиите и амбициите си, и най-вече за трона. Когато всички те изчезнат в небитието, Крейда все още ще съществува, по-силна от всякога.

Небеса, самият той ще се погрижи да стане така.

Вече бе почти заспал, когато Гавин отново проговори.

— Искаш ли да посвиря на гайда на сватбата ти? Знам, че обичаят е да се свири на гайда само преди битка, но в случая ще има известна прилика, нали?

— Никаква гайда.

— А мога и да…

— Гавин, заспивай.