Айрис Йохансен
Великолепният негодник (7)

7.

През целия ден той не й даде да подгъне крак, караше я да не престава да върви, да движи ръцете си, да разхожда конете, като не й позволяваше да почива повече от десет минути на час. Робърт само веднъж излезе от пещерата и напълни една кофа със сняг, който да разтопят за пиене. Иначе и той се подложи на същия режим като нея. През повечето време мълчеше и заговаряше само при нужда. Щеше да й е по-лесно, ако разговаряха. Щеше да й остане по-малко време да мисли за думите му.

Смятам да те оставя сама да се убедиш.

Ти притежаваш власт.

Тя не се бе чувствала силна, когато бе в плен на тръпките от тяхното съединяване. Беше едно безумно, диво създание, уловено в капана на собствения си стремеж към удоволствие.

Но и Робърт бе в плен на същото търсене. Той я бе водил, но не се беше опитал да я покори. И той като нея бе беззащитен пред неудържимия прилив на плътското начало.

Ти си твърде умна жена, за да оставиш Себастиан отново да те ограби.

Себастиан винаги се бе опитвал да й ограби радостите на живота. Как само би се радвал той, ако знаеше, че може отново да я затвори в клетката, от която тъкмо бе успяла да избяга.

Не, Кейт никога няма да позволи това да се случи. Ще се бори до последния си дъх и…

— Почивката свърши. Ставай. — Робърт стоеше пред нея, протегнал ръка. — Трябва да продължиш да се движиш.

Тя остави той да я изтегли на крака.

После веднага пусна ръката й и се обърна, за да иде при конете. Тя го гледаше как хваща поводите на Кеърд и започва да го развежда в кръг из пещерата.

Господи, колко красив беше! Силен и грациозен, невероятно мъжествен, с онази прикрита мрачна решителност, която така я бе завладяла още от първия миг. Снощи се бе потопила, беше се удавила в тази решителност.

Почувства отново онова парене между бедрата си. Сласт. Себастиан би казал, че тя изцяло се е отдала на греховността на плътта си, но Робърт твърдеше, че сладострастието може да бъде чисто и красиво. На кого да вярва?

Не и на Себастиан. Никога повече Себастиан.

— Защо стоиш така? — попита Робърт през рамо. — Трябва да се движиш. Все още е… — Той млъкна, забелязал изражението й. — Да? — Тихо попита той.

Тя просто не можеше да проговори. Можеше само да стои и да го гледа втренчено. Успя само да кимне.

Той се спря, а въздухът между тях изведнъж й се стори напрегнат, гъст, прекалено тежък за дишане.

— Тогава не ме гледай така. Все още ни остават поне два часа до мръкване.

Внезапно тя престана да усеща студа. Искаше да го докосне. Сигурно няма нищо лошо, ако сега отиде до него и го докосне по бузата?

— Не — дрезгаво изрече той, сякаш прочел мислите й. — Самият аз едва се сдържам. Хвани Рейчъл за юздите и я разхождай.

— Добре. — Тя отиде до Рейчъл и я погали по муцуната. — Всичко е само защото в думите ти имаше нещо вярно. Себастиан отново ще ме ограби, ако си откажа това удоволствие. — Тя хвана юздите на Рейчъл и тръгна след него. — Намирам те за доста… приятен.

— Знам.

— Струва ми се, че си много вещ в това отношение.

— Ти нямаш нужния опит, за да прецениш.

— Вярно, но ти сякаш знаеш… — Тя почувства, че мускулите й се стягат при спомена за това, как бе карал тялото й да реагира на всяко докосване. — Всичко.

— Имах отлични учители.

— В Испания, така ли?

— Да.

— Къде?

— В замъка на дон Диего Сантанела.

— Струва ми се, че това е доста странен предмет за преподаване.

— Той беше странен човек.

— В какъв смисъл?

— Нямат ли край въпросите ти? — процеди през зъби Робърт.

— Всичко това е съвсем ново за мен, а аз не се чувствам уверена. Ще ми е по-малко притеснено, ако говорим за това. Съжалявам, ако те разстройвам.

— Това не ме разстройва.

— Струва ми се, че те разстройва. Защо иначе би ми отговарял толкова рязко?

Той внезапно се извърна и застана с лице към нея, а очите му искряха.

— Защото съм твърд като камък и едва се сдържам да не те тръшна на онова одеяло и да те пронижа!

Грубите думи би трябвало да я шокират. Но не стана така. Тя почувства как я завладява радостно вълнение.

— Не мисля, че това ще е чак толкова глупава идея — промълви тя, останала без дъх. — От чакането само ще се притесня още повече, а така…

— Божичко!

Той измина разстоянието помежду им само на две крачки и сграбчи раменете й. После рязко я събори на одеялото.

Целият трепереше, а една вена на врата му яростно пулсираше. Зарови лице в косите й.

— Кажи ми не.

— Защо да ти казвам не, след като тъкмо ти обяснявах, че…

Устните му я накараха да замълчи, а езикът му нахлу в устата й, за да заиграе яростно с нейния. Тя не знаеше, че мъжете целуват така. Предната нощ той почти не бе докоснал устните й. Но сега постъпката му й се стори някак мрачно интимна и почти толкова вълнуваща, колкото и онова по-плътско навлизане. Но той не й остави достатъчно време, за да се наслади на новото усещане. Избута я назад, а ръцете му припряно се заеха с копчетата на корсажа й.

— Не мърдай… трябва да…

Устните му бяха студени върху гърдите й, но езикът му бе влажен и топъл, когато той силно, яростно я засмука. Тя изви тялото си към него, а пръстите й се заплетоха в косата му.

— Робърт!

— Прощавай — измърмори той. — Не исках това… Нямам време.

Ръцете му вече бяха под полите й, търсеха, промъкваха се, като отчаяно се бореха и с неговите собствени дрехи.

Още миг, и той бе в нея: голям, топъл, твърд като камък, движещ се безспир. Горещият му дъх прогонваше мразовития въздух, докато гърдите му се надигаха и спущаха от учестеното му дишане.

Студ. Горещина. Желание.

Тя отчаяно се държеше за раменете му, докато го пресрещаше, поемаше го, сливаше се с него.

И само след няколко бесни минути всичко свърши.

Тя постепенно осъзна колко твърда бе земята под гърба й, как задъхано диша Робърт, легнал до нея, с ръка, все още върху голата й гръд.

— Нараних ли те?

— Не.

— Чудна работа — горчиво рече той. — Аз… май загубих контрол.

Думите му й донесоха странно, едновременно и сладко, и горчиво, удоволствие. Робърт, който толкова рядко губеше самообладание, бе достатъчно силно завладян, за да го загуби сега заради нея. Не, не заради нея, а заради тялото й. Е, все пак и то си бе част от нея. Но болката, която й донесе това определение, тя не можеше да си обясни.

— Бях ти обещал да действам бавно.

Вече наистина й омръзна да слуша как той се самообвинява.

— Говориш глупости. Мисля, че всичко беше много хубаво. Откъде знаеш, че ще ми хареса това… бавно темпо?

Той се изсмя.

— О, ще ти хареса. Ще ти покажа колко приятно може да е, но по-късно, когато запалим огъня и поне малко позатоплим това място. — Той се претърколи настрани и започна да закопчава корсажа й. — Е, значи: „Къш оттук, Себастиан!“?

Тя се засмя.

— Добре го каза. Къш оттук, Себастиан!

 

 

Кейт се взираше уморено в огъня.

— Ако си научил всичко това от испанците, значи сигурно те са много упадъчен народ.

Той отново я притегли към себе си и я сгуши във вдлъбнатината между хълбоците си.

— Понякога.

Колко добре си прилягаха телата им, доволно си помисли тя. През последните няколко часа мислите й бяха изцяло завладени от това вълшебно сливане. Сякаш двамата бяха две части на едно цяло, което е било разделено, а сега се събира отново.

— Но ми се струва, че този вид упадъчност ми харесва, затова едва ли са чак толкова лоши, колкото казват всички.

— Това означава ли, че обмисляш да минеш на страната на Филип? Забрави го! — След което лекомислено добави: — Не бива да съдиш за всички испанци по това, което виждаш в мен.

— Но ти не си испанец, ти си шотландец!

— Да, шотландец съм. — За момент той остана смълчан. — Но майка ми е испанка.

Кейт се повдигна на лакът, за да го погледне.

— Наистина ли?

— Наистина. — Устните му помръднаха. — Доня Маргарита Сантанела.

— Ще я видя ли, когато стигнем в Крейда?

— Не.

— Защо?

— Пак ли това твое любопитство? Мислех, че примерът на Себастиан те е научил да избягваш да задаваш на хората лични въпроси.

— Това е различно. Сънищата са лични. Но защо да не ми кажеш нещо, което сигурно всички в Крейда вече знаят? Ти знаеш всичко за мен.

— Не всичко. — Показалецът му се завъртя около зърното й. — Непрекъснато откривам нови и очарователни страни. Знаеш ли, че само една на хиляда жени притежава способността да завладее мъжа като теб? Мислех си, че направо ще полудея, когато ти се стегна около мен и ме притисна, докато почти…

— Шшт. — Страните й пламнаха и тя отмести ръката му, която все още си играеше с тялото й. — Упадъкът е хубаво нещо, но не е необходимо да го формулираш в думи. — И едва тогава тя осъзна пълния смисъл на казаното от него. — Хиляда? Ти наистина ли си бил с хиляда… шегуваш се!

— Така ли? — Той дръзко срещна погледа й и само след миг устните му се разтегнаха. — Може би мъничко преувеличих.

— Не мъничко, а ужасно много. Та ти не би имал време да правиш нищо друго. — Тя се намръщи. — И ми се струва, че го каза само за да ми отвлечеш вниманието, защото не искаш да отговориш на въпроса ми. Не си честен!

Усмивката му избледня.

— Защо е толкова важно за теб да ти отговоря?

— Така ще се чувствам по-… повече в безопасност. — Макар че това не бе цялата истина. Робърт я бе обладал, притежаваше я по начин, който едновременно я плашеше и радваше, но тя също така отчаяно искаше да го познава. Това желание я бе обзело още от мига, в който го бе срещнала за първи път, а и се съмняваше, че той някога ще стане по-прям с нея, отколкото в този момент. — Защо няма да се срещна с майка ти?

— Майка ми живее в един метох в Сантанела, където се моли за душата ми. — Той се усмихна безрадостно. — Макар че е напълно сигурна, че молбите й са безполезни.

— Метох ли?

— Тя сметна, че това е единственият й избор, когато аз избягах от брат й, дон Диего, и се върнах в Крейда. Тя се бе провалила, разбираш ли? Те се опитаха да ме оформят като истински испанец, но успяха само да развият още повече шотландската ми диващина. — Устните му се разтегнаха. — Колко жалко!

— Не разбирам.

— Искаш да чуеш всичко ли? Не знам защо, всичко това е минало.

— Искам да го чуя.

Той сви рамене.

— Когато е бил много млад, баща ми пътувал до една корабостроителница в Испания, за да потърси и да купи кораб за нашата търговия с ирландците. Дон Диего Сантанела, благородник и собственик на корабостроителницата, а на практика и на всичко по цялото крайбрежие, го поканил да отседне в замъка му, а и да остане дори когато корабът бил вече готов. И точно там той срещнал майка ми. Тогава тя била само на седемнайсет години и тъй различна от всички жени, които бил виждал дотогава. А ти сигурно вече си забелязала, че ние, шотландците, сме твърде склонни да се подчиняваме на плътските си инстинкти.

— Да, вече го забелязах.

— Тя изглеждала невероятно свенлива и чиста и много набожна. Била също така и много, много красива. Баща ми направо се побъркал по нея. Трябвало да я има. За него не означавал нищичко фактът, че тя била испанка, и при това католичка, а и че искала да иде в манастир и да избегне брака. Отишъл при дон Диего и поискал ръката й. За негова изненада на предложението му било погледнато благосклонно. Диего отказал да й даде зестра, но се съгласил да се оженят. Те отплавали обратно към Крейда вече като съпруг и съпруга. — Изражението на Робърт стана някак вглъбено. — Тя намразила Крейда от пръв поглед, смятала баща ми за отвратителен, а когато аз съм се родил, сметнала и мен за ужасно дразнещ. Нямала никакво време за гледане на дете. Нощем отблъсквала мъжа си в леглото, а денем се молела на колене за избавление. Когато бях на девет години, баща ми внезапно умря от стомашно разстройство. Оттогава доста съм се чудил дали причината не е била в капчица — две отрова в храната му.

Кейт се ококори слисано.

— Намекваш, че тя го е убила?

Той поклати глава.

— Но нейните прислужници до една били назначени от дон Диего, а и самият той се появи на сцената точно две седмици след смъртта на баща ми. Пристигнал през нощта, а на следващата сутрин призори майка ми и аз вече бяхме на един кораб на път за Испания.

— Но защо ще убива баща ти?

— Крейда и нашите търговски връзки с Ирландия са особено доходоносни. Когато вече бях под негово попечителство, дон Диего съвсем ясно ми даде да разбера, че именно това е била причината да позволи майка ми да се омъжи за баща ми. Той беше много амбициозен човек, а търговията ни — твърде апетитна хапка. Хапка, до която не можел да се добере, докато баща ми е жив, но ако успеел да оформи по свой вкус наследника на Крейда и да го контролира, тогава щял да бъде господар и на търговските ни пътища. Следващите четири години прекарах в неговия замък в Сантанела, като бях обучаван от добрите свещеници и от самия дон Диего.

— Обучаван на какво?

— Бях протестант, затова ме убеждаваха да изоставя тази ерес. — След тези думи добави с ирония: — Всеки ден получавах порция нежни уроци от свещениците, които Диего изпращаше при мен.

Кейт си спомни за белезите по гърба му.

— С камшика ли? — прошепна тя.

— Та как иначе? Протестанти или католици, винаги е едно и също. Всички вярват, че са прави, и трябва да го докажат на всяка цена. — Устните му се присвиха с горчивина. — Първо, дават ти светите думи, а после те бият, докато ги наложат. Ти би трябвало да знаеш тази основна истина. Себастиан също е използвал пръчката върху теб.

— Но той се страхуваше от милейди, затова се стараеше да не ми оставя белези.

— Напротив, оставял ти е белези. — Той докосна челото й с някак странна нежност. — Но не и такива, които да не могат да се заличат. Ти си силна. С времето белезите ще избледнеят и ти дори няма да си спомняш откъде си ги получила.

Но самият той помнеше къде е получил своите белези. Кейт се чудеше каква ли част от кошмарите му са свързани с онези следобеди в замъка.

— Майка ти не се ли опита да ги спре?

— О, не, тя бе възпитана от същите тези свещеници и бе оформена точно както те искат. Дори си налагаше да седи в същата стая, докато те се опитваха да ме избавят от дяволите ми. Молеше ме да се предам и да не ги карам да вършат това с мен.

— И е гледала как те бият?

— Свещениците занасяха пръчката първо на нея и преди да започнат да ме бият, тя се молеше над нея, молеше Бог да й вдъхне сила. Тогава я целуваше и я подаваше обратно на отец Доминик.

Кейт почувства, че й се повдига при картината, която той рисуваше. Преди мислеше, че времето, прекарано със Себастиан, беше истински ужас, но то поне не представляваше постоянен, всекидневен режим на мъчения, надзиравани от единствения човек, който би трябвало да е неин закрилник.

— Все още не разбирам едно нещо. Ти каза, че си научил… — тя махна с ръка, за да посочи интимната ситуация, в която се намираха, — всичко това в Сантанела. Сигурна съм, че не свещениците са били твой учители в това.

Робърт се усмихна, но без радост.

— Дон Диего не беше чак толкова набожен, колкото майка ми. Той вярваше, че има много приятни начини да се насладиш на греха. И често вечер изпращаше да повикат от града разни проститутки, после ги викаше в своята стая, за да ми демонстрира какви удоволствия ме очакват, ако се откажа от глупавото желание да се завърна на родната си земя.

— Но ти си бил още дете!

— Не останах дете твърде дълго. За нещастие бях прекалено упорит и отдаден на греховността си, че да угодя на майка ми и на дон Диего. Затова и всичко се проточи цели четири години. Наказание следобед, а вечерта — изкусително покварена наслада. И когато достигнах тринайсетата си година, успях да избягам от Сантанела и се завърнах в Крейда.

— Как?

— Много трудно. Това бе пътуване, което предпочитам да не ти описвам.

Едно момче, съвсем само, без никакви пари, което се крие уплашено, пътува през чужди земи и морета… Цяло чудо бе, че е успял да стигне невредим в Крейда.

— Но ако е трябвало да преминеш…

— Стига толкова въпроси. Всичко е минало и приключено. — Той внезапно я претърколи по гръб. — Устата ти е прекрасна, но мога да й измисля по-приятни занимания от това, да не спира да говори. — Пръстът му се плъзна по пълната й долна устна. — Божествена уста… Отвори я…

За първи път тя почувства някакво леко смущение. Бе смятала, че може да се наслади на тези удоволствия, както правеше Робърт, но дали това чувство за дълбоко, необратимо обвързване бе съвсем нормално в подобни ситуации? Ако е така, защо то не изчезваше, когато сношаването им приключи? Тя се чувстваше по-близо до него сега, отколкото, докато бяха в плен на страстта си.

Той натисна леко устната й.

— Отвори уста… Искам да вляза в нея.

И тя го желаеше. Колко глупаво бе да се съмнява в тази наслада, която бе по-силна от всичко изпитвано от нея някога. Ръцете й се обвиха около него и тя разтвори устни.

 

 

Мрак се стелеше отвъд отворчето в преградата, но Кейт вече не виждаше и следа от снежинките, които преди се носеха из тази чернота.

— Защо не спиш? — попита Робърт, като захапа лекичко мекото на ухото й. — Ако не съм бил достатъчно енергичен, за да те уморя, вероятно не е зле да опитам отново.

Сигурно се шегуваше. Не бе възможно пак да иска да се съедини с нея след всичките тези часове любовни игри.

— Струва ми се, че снегът е спрял.

— Да, спря още преди известно време. Но ти бе малко… заета, иначе щеше и сама да забележиш.

— Това е добър знак, нали? — въодушевено попита тя.

— Ако не завали отново.

— Но бурята може да е отминала. Може и да успеем да тръгнем.

— Не мисли за това. Времето по това време на годината е коварно. Може поне десет пъти да се окажем разочаровани, преди да успеем да се измъкнем оттук.

Но й бе наистина трудно да потисне надеждата. Никога не се бе чувствала по-силна, по-жива. Не искаше да умре.

— Глупаво е да говориш така. Та как мога да мисля за друго?

— Преди малко успяваше. — Тя понечи да го прекъсне, затова той бързо продължи: — Разкажи ми за този прекрасен дом, който някога ще имаш.

— Ти не искаш да знаеш. Просто се опитваш да ме разсееш.

— Ако не исках да знам, нямаше да те попитам. Не мислиш ли, че имам право да науча, след като именно аз ще го платя?

Доводът й се стори логичен, но тя предпочиташе да се възползва от опитите му да я разсее по друг начин.

— Крейда. Разкажи ми за Крейда.

— Скоро сама ще видиш острова. Не е голям. Планини, стръмни склонове, скалиста местност. Вече ти казах за пустошта.

— Разкажи ми за крепостта.

— Тя е стара, много стара. Била построена от старите викинги от Скандинавия, когато за първи път дошли да завоюват и после да се заселят на тази земя.

— А кого е трябвало да завоюват?

— Едно диво племе, наречено пикти, те са обожествявали слънцето. А по-късно и скотите, първите гали, които са дошли от Ирландия. — Той духна една къдрица от слепоочието й. — Всички те са ни направили това, което представляваме днес.

— Великите и свирепи планинци — каза тя, за да го подразни. — А как изглежда крепостта?

— Като всяка крепост. Кули, каменни стени, защитен ров. Няма нищо необикновено в крепостта на моя остров. — Той сви рамене. — Много хора го намират за ужасно място.

— Но не и ти.

Той се загледа в огъня.

— В Испания е топло и сухо, а в градините на Сантанела цъфтеше жасмин. Мястото бе от тези, които поетите наричат красиви. В деня, в който стъпих на брега на Крейда, бях бос и краката ми кървяха върху студените груби скали. Нощта се бе спуснала и факлите горяха с ярки пламъци на фона на сивите стени, а планините бяха забулени в мъгла. Всичко бе студено, диво, пусто.

— И красиво — прошепна тя, загледана в лицето му.

— Не казах това.

Нямаше нужда да го казва. То бе изписано по лицето му. Макар Крейда да не бе красива за останалия свят, тя бе красива за него.

— Твоят дом.

— Да — усмихна се той. — Моят дом. — Той отвърна поглед от лицето й. — Сигурен съм, че домът, който ти ще си избереш, ще изглежда много по-гостоприемен.

— Все още не зная как ще изглежда. Но ще го позная, когато го видя.

— Толкова ли си сигурна?

Тя кимна.

— Винаги познавам кога нещо ще ми принадлежи, ще бъде истински мое. Първия път, когато зърнах Каролин, знаех, че тя ще стане моя приятелка. Същото беше и с Кеърд.

Той се разсмя.

— Ако Кеърд служи за пример, тогава се обзалагам, че красотата няма да има нищо общо с избора ти.

— Наистина всичко е като парченцата на мозайката, които се нареждат едно по едно. Може да се наложи да търсиш нещо дълго време, но щом го видиш, разбираш, че точно това ти трябва.

— Ами ако не го открием? Готова ли си да се примириш с нещо, което не отговаря на мечтата ти?

— Не, това няма да е… — Тя внезапно осъзна, че той бе говорил за „ние“. — Но няма нужда и ти да се притесняваш. Щом измине годината, ще поискам да изпълниш обещанието си и да ми осигуриш средствата, но аз сама ще намеря пътя си.

Той застина.

— Сигурно се очаква ей така да те оставя да се скиташ по широката земя — саркастично каза той. — Може би дори ще решиш да се присъединиш към трупа пътуващи артисти.

Грубостта му я прониза след нежността отпреди миг.

— Може и да реша — предизвикателно заяви тя.

Ръцете му се стегнаха някак собственически около нея.

— Ще е напълно в духа на глупостта ти да… Няма да го позволя.

— Ти няма да имаш думата по въпроса. Аз ще съм свободна от теб. — Кейт почувства, че собствените й думи породиха някаква болка дълбоко в душата й. Тя седна и се отдръпна от него. — Няма да ти се наложи дори да ме виждаш повече. Твоята Крейда ще е в безопасност.

— Върни се тук.

— Не искам. — Тя се обърна и го погледна. — И реших, че щом веднъж слезем от тази планина, повече няма да лягам с теб. Това е прекалено смущаващо.

— Но на теб ти харесва това смущаващо нещо.

— Тялото ми го харесва, но не е разумно.

Той присви устни.

— Пак ли говори Себастиан? Мислех, че вече приключихме с тези глупости.

— Това не е Себастиан — заекна тя. — Това съм аз. Не мога да бъда като теб. Не мога просто така да приема удоволствието. То… то ми влияе. Започвам да изпитвам… нещо.

— Нещо?

— Не зная. Обърква ме. То е сякаш… — Тя се опитваше да изрази с думи онзи смътен страх, който се спотайваше в дъното на съзнанието й. — Сякаш всеки път, когато се съединяваме, някаква камбана започва да бие все по-силно, и по-силно, и внезапно ушите ми зазвъняват и всичко в мен вибрира и трепти с този звук. Знам, че съм част от звъна и всеки път, когато камбаната удари, аз все повече се превръщам в част от нея. — Тя неспокойно прокара пръсти през косите си. — Това трябва, да престане.

— Не съм съгласен.

— Но какво ще стане, когато камбаната спре да звъни? — прошепна тя. — Сам видя колко решителна мога да бъда, когато се опитвам да задържа нещо, което желая. Ами ако реша, че искам този звън да продължи? — Тя поклати глава. — Знам, че ти не изпитваш същото, което изпитвам аз, че всичко това е само игра за теб, но не виждаш ли, че аз…

— Ще говорим за това по-късно — прекъсна я той, после отново я притегли в обятията си.

— Може да е прекалено късно.

— Заспивай — грубо каза той. — Омръзна ми да слушам за камбани, циркаджии и… Казах, че ще говорим за това по-късно.

Дишането на Кейт се успокои и постепенно стана по-дълбоко и равномерно. Робърт усети точно кога тя се понесе далеч от него и заспа. Тялото и съзнанието му бяха така съвършено настроени към нея, че сякаш познаваше всяка нейна реакция, всяка мисъл.

Ти не изпитваш същото, което изпитвам аз.

Самият той не искаше да знае как се чувства. Всичко, което желаеше, бе да продължава както сега: да чувства колко е стегната около него, да може да протегне ръка и да я докосне. Тя се наслаждаваше на онова, което той правеше с нея, и той няма да обръща внимание на думите й. Нямаше причина да се откаже от нея, докато разбере със сигурност дали е заченала дете, или не.

Дете.

Неописуемата собственическа радост, която се надигна в него, го изплаши с интензивността си. Това не означава нищо, каза си той, то е просто първичен инстинкт. Разумът му шепнеше, че едно дете би донесло разруха на Крейда, а той трябваше да се вслуша в разума си. След като бъде сигурен, че не е заченала, той повече никога не трябва да ляга с нея. Вече знаеше, че не е способен да се контролира, когато е в нея, и че никога няма да успее да се измъкне, преди да й даде семето си.

Но засега не му се налагаше да мисли за това. Не още. Ръката му се плъзна надолу, за да погали корема й.

Дете…

 

 

Един слънчев лъч бе пламнал върху лицето й. Слънцето! Блестяща красива светлина струеше през малкия отвор в преградата. Тя седна и издърпа одеялата около себе си, когато студът опари голото й тяло.

— Робърт, това е…

Но Робърт го нямаше.

Тя скочи на крака и припряно започна да се облича. Тъкмо намъкваше и ръцете си в роклята, когато Робърт избута встрани одеялото, затварящо входа на пещерата, и влезе.

— Слънцето… То ще…? — Тя млъкна и затаи дъх, а очите й следяха загрижено изражението му.

Бавно усмивката озари лицето му и той кимна в отговор на недоизказания й въпрос.

От облекчение краката й едва не се подкосиха.

— Благодаря ти, Господи!

— По-добре спести благодарностите за по-късно, когато успеем да слезем от планината. Пътят никак няма да е лесен.

— Кога тръгваме?

— Сега. Преспите са доста дълбоки, но не и непроходими, а е по-добре да тръгнем на път, преди слънцето да разтопи снега и да оголи леда отдолу. Това ще ни затрудни още повече. — Той се приближи към Кеърд. — Изгаси огъня. Аз ще оседлая конете. Ще яздиш Рейчъл и ще водиш моя кон. Аз ще те следвам пеша с Кеърд, трябва да го държа изкъсо.

— Аз трябва да се заема с това. Той е моя…

— Отговорност — довърши той вместо нея. — Вече знам за чувството ти за отговорност. За бога, само не ме тормози с него сега. Трябва да слезем от планината, преди да е мръкнало и топящият се сняг да замръзне. Повярвай ми, и ти ще имаш достатъчно работа, като трябва да караш другите два коня да се движат.

Когато тръгнаха само след няколко минути, тя разбра точно какво е имал предвид.

Движеха се мъчително бавно, конете се мъчеха, напрягаха всички сили да си пробиват път през дълбоките преспи. За Робърт бе дори още по-тежко, отколкото за нея. През първите четири часа краката на Кеърд поддадоха три пъти и бе направо херкулесовска задача да го накара човек да тръгне отново. Робърт дърпаше, ругаеше и умоляваше, и единствено благодарение на силата на волята си успяваше да подкарва коня.

Третият път, когато тя спря, за да го изчака, той се обърна към нея с ярост:

— Защо, по дяволите, спираш? Да си седиш там и да хапеш устни въобще няма да ми помогне. Продължавай напред и не се обръщай повече.

— Как така ще продължавам! Всичко може да се случи — внезапно избухна тя. — Кеърд не е особено умен. Ами ако внезапно реши да те ритне, докато го теглиш, и те изблъска от пътеката?

— Няма да направи нищо подобно. Едва се държи на краката си. — Той забеляза тревогата по лицето й и се усмихна с изненадваща нежност. — А и двамата можем да направим всичко, което пожелаем. Всичко опира до въпроса, кое след кое ще решим да вършим. Ще слезем от тази планина, Кейт.

Докато изправяше Кеърд на крака, от всяко мускулче на тялото му се излъчваха неописуема сила и целеустременост. Бе покрит от главата до петите със сняг, тъмната му коса бе разрошена, а и настроението му не бе особено добро, но всичко това нямаше никакво значение. Той бе прекрасен, разперил крилете си над Кеърд, над нея, и внезапно тя отново почувства онова прелестно чувство за сигурност.

Тя го обичаше.

Съзнанието за това се появи сякаш отникъде, но направо я зашемети. Трябваше да се досети по-рано! Всички признаци бяха налице и трябваше да ги забележи. От онзи първи миг, в който й се бе приискало да се приближи повече, да узнае всичките му тайни, да бъде част от него.

Но тя никога не би могла наистина да стане част от него. За нея не можеше да има живот с Робърт. Той бе заявил това пределно ясно. Болката, която я прониза при тази мисъл, бе направо нетърпима. Не беше честно! Никога не бе имала кого да обича. Тя заслужаваше някого, когото да обича.

Но кой е казал, че животът е честен, помисли си тя унило. Положението им ни най-малко не се бе променило само защото тя бе достигнала до това откритие, разтърсило цялото й същество. Ако го обича, тя просто ще трябва да надмогне чувствата си. Разбра, че е постъпила неподозирано разумно, като му бе казала, че ще се отдръпне от него. Тя бе оцеляла при Себастиан, можеше да преживее и това.

Кейт се обърна в седлото и продължи собствената си борба напред, за да слезе от планината.

Когато премина един завой на пътеката, тя едва не се сблъска с Гавин.

Радостна усмивка озари лицето му.

— Кейт! Боях се… — Той млъкна, а тревожният му поглед се насочи отвъд нея към коня на Робърт с празното седло. — Къде е Робърт?

— Зад мен. Точно зад завоя. — Робърт бе казал, че Гавин вероятно ще е в безопасност, но досега не бе осъзнала колко много се е тревожила за него през цялото време. Тя се усмихна. — Имаше ли проблеми по пътя надолу?

— Не, но успях да се измъкна от бурята само час след като се разрази. В ниското е съвсем сухо.

— Ако въобще някога стигнем там — измърмори Робърт, когато сви зад завоя. — Което никога няма да сторим, ако продължавате двамата да си бъбрите тук.

— Ние не просто си бъбрим — възрази Гавин. Внезапно очите му проблеснаха насмешливо. — Опитвам се да запечатам в съзнанието си тази картинка: Робърт, покрит със сняг, как се държи като грижовна майчица към старата кранта. От това ще излезе чудна историйка, когато стигнем в Крейда.

— И не се и съмнявам, че ти лично ще се постараеш за това! — Той внимателно огледа Гавин. — Добре ли си?

Неизказаната привързаност помежду им проблесна като нишка, почти видима за Кейт в този момент.

— Да — тихо отвърна Гавин. После отново се усмихна. — Без да бъда притискан от тежкото бреме да те пазя, направо летях надолу по склоновете.

— Тогава се обръщай, и политай пак — нареди Робърт, като се обърна, и отново задърпа въжето на Кеърд. — И вземи Кейт със себе си. Веднага щом стигнете в ниското, направи бивак. Очаквам топъл огън и гореща храна, когато най-сетне успея да изкарам тая мизерна кранта от снега.

— Дадено. — Гавин хвана поводите на коня на Робърт от ръцете на Кейт. — Хайде, Кейт. Знам, че е много забавно да гледаш как се мъчи човечецът, но трябва да се смилим над унижението му и да го оставим да страда сам.

— Благодаря — обади се Робърт. — Любезността ти направо ме трогва.

Тя не искаше да го оставят. Макар Гавин и Робърт, изглежда, да смятаха, че опасността е зад гърба им, на нея все още тя й изглеждаше прекалено реална.

— Тръгвай! — нареди Робърт, приковал поглед в лицето й. — Не можеш да ми помогнеш, а и ще се движа по-бързо, ако не се тревожа за теб.

Как само й се искаше той да бърза, да се махне най-после от тази дяволска планина! Откъсна очи от него и пришпори Рейчъл напред, опитвайки се да скрие от него страха си.

— Добре, но гледай да не се мотаеш много. Искам те долу, преди да е мръкнало, иначе ще вечеряме без теб.

Тя чу изненадания му кикот зад гърба си.

 

 

Хълмовете в ниското тънеха в мрак вече повече от два часа, а Кейт направо щеше да се поболее от притеснение, когато двамата с Гавин забелязаха как Робърт се препъва към тях по пътеката към бивака. Не можеше да реши кой се олюлява повече: Кеърд или Робърт.

Тя скочи на крака и изтича към него. Почти не забеляза как Гавин взе поводите на Кеърд от ръцете на Робърт, докато тя го дърпаше към огъня.

— Закъсня! — Гласът й трепереше и тя се постара да го овладее. — Вечерята ти изстина.

— Няма значение. Прекалено уморен съм, за да ям… — Той се отпусна пред огъня и протегна ръце. — Хубаво е. — Той затвори очи, а изражението му издаваше безкрайна наслада. — Мислех, че вече никога няма да почувствам топлина.

Внезапно я обзе ужасна тревога.

— Да не си измръзнал?

Той поклати глава.

— Само ми е студено. Ела тук.

Тя коленичи до него. Той се отпусна на одеялото и я притегли в прегръдките си.

— Топло…

Тя се сгуши по-близо, за да сподели топлината с него и го обгърна с ръце, за да го предпази.

— Трябва да хапнеш нещо.

Но той вече спеше.

Целият бе мокър, твърд и студен, неудобен като гранитен отломък до нея. Вероятно въобще нямаше да усети, ако тя стане и се премести на собственото си одеяло от другата страна на огъня.

Но тя не искаше да става. За първи път той бе протегнал ръце към нея не със страст, а от нужда. Ръцете й се стегнаха около него някак собственически. Няма нищо лошо, ако задоволи тази негова нужда.

В края на краищата всичко бе почти приключило.

 

 

Тя се събуди през нощта и почувства, че той е възбуден, а ръцете му се суетяха с копчетата на роклята й. Удоволствие, помисли си сънено тя, удоволствието идва… Инстинктивно посегна да му помогне, но внезапно се сепна и спря.

— Не — прошепна тя.

— Защо?

Защото да го утеши бе безопасно, но удоволствието бе опасно. Тя разтърси глава, за да я проясни от съня. Мили боже, точно сега въобще не й беше до това противопоставяне.

— Ти си уморен…

— Но не съм умрял. — Ръката му обви гърдата й. — И вече започвам да си мисля, че трябва да бъда съвсем вкочанен труп, за да не те желая.

Гърдата й се стягаше в ръката му. Тя отчаяно погледна към Гавин, който спеше от другата страна на огъня.

— Гавин.

— Той спи — измърмори той. Устните му се впиха в зърното й. Тя потръпна, когато той я засмука, а между бедрата си почувства отново онова парещо усещане.

— Ще се събуди.

— Въобще няма да разберем. — Ръката му пропълзя надолу, за да се промуши между краката й, галеше, притискаше я, изследваше. — Ще се престори, че още спи.

— Аз ще разбера. — Кейт рязко си пое дъх. Той не обръщаше никакво внимание на протестите й и само след миг тя щеше да се предаде. — Не! — Тя се претърколи настрани и седна. Започна да закопчава роклята си с треперещи пръсти. — Повече не.

— Защо, по дяволите? — Очите му се присвиха. — Това не е заради Гавин.

Тя преглътна.

— Казах ти, не е никак разумно.

Той тихо изруга.

— Аз го искам! И няма да слушам повече за никакви камбани и подобни глупости!

Господи, как само го искаше и тя!

— Няма да ти обяснявам повече. Просто това вече няма да се случва. — И тя побърза да се отдалечи към другата страна на огъня, преди да е променила решението си.

— Как ли пък не! — Той лежеше там, гледаше я свирепо, ядосано, а очите му проблясваха на светлината на огъня. — Много добре. Ще отстъпя и ще се съглася с тази идиотщина, докато стигнем в Крейда. На Гавин няма да му е приятно да гледа как се бориш със себе си. — След тези думи той добави с копринен глас: — А за теб ще е срамно да те види колко лесно можеш да бъдеш убедена. Но само докато стигнем в Крейда, Кейт.

Тя поклати глава, без да проговори.

— Ти ще ме приемеш — процеди той през зъби. — За бога, ще го сториш!

Тя затвори очи, за да не вижда изражението му. Но от това нямаше кой знае каква полза. Все още чувстваше силата на волята му, която се бореше с нейната, шибаше я като копринен камшик. Искаше й се да се върне в прегръдките му, да разкопчее роклята си и…

Гавин леко се покашля.

— Мисля, че е редно да ви уведомя, че съм буден.

— Тогава заспивай — сопна се Робърт.

— Трудно е, когато разговорът е толкова интересен. Но се чувствах длъжен да ви предупредя, че имате слушател.

Кейт държеше очите си затворени и не отговори. Чувствата й бяха прекалено объркани и бушуващи, за да изпита срам, че Гавин е станал свидетел на тяхната интимност.

Тя чу раздразненото възклицание на Робърт и след това шума от някакво раздвижване. За свое облекчение разбра, че той вероятно се обръща с гръб към нея. Ако отвори очите си сега, няма да види този омагьосващ поглед, който я притегляше към себе си.

Точно така бе правилно да постъпи, казваше си тя отчаяно, без значение колко се съпротивлява тялото й на решението й, да му откаже, бе най-правилната постъпка.

Ето, вече всичко наистина свърши.

Вече ме нарани, помисли си тя безрадостно. Самото му присъствие я нараняваше.

 

 

Група конници яздеха покрай брега право към тях. Бяха поне десетина-дванайсет души и бързо се приближаваха.

— Познаваш ли ги?

— Скъпият ми братовчед Алек — мрачно каза Робърт, като се приближи към тях с коня си. — Бъди готов, Гавин.

После той се обърна към Кейт и бързо й нареди:

— Ако възникнат неприятности, каквито и да са, бягай. Не се спирай заради онзи проклет кон, не позволявай нищо да те спре. Ще стигнеш до земи, които принадлежат на Макдарън, на около ден път оттук на север. Кажи им коя си и те ще те защитят.

След тези думи той обърна коня си и препусна в галоп, за да пресрещне приближаващата група ездачи.

Алек. Сър Алек Малкълм от Килгрън. Докато тя и Гавин яздеха по-бавно след Робърт, Кейт се опита да си припомни всичко, което бе чувала за този човек. Беше нещо за алчност и опасност…

Мъжът, който спря коня си пред Робърт, бе висок, мускулест, със стегната фигура и изглеждаше на около четирийсет. Косата му някога може би е била руса, но сега бе бледокафява, тук-там набраздена със сиво. От това разстояние на Кейт й бе невъзможно да определи цвета на очите му, но те изглеждаха бледи под добре оформените му вежди. Чертите му едва ли можеха да бъдат описани като красиви, но бяха много силни.

Той се усмихна.

— Добър ден, Робърт. Чух разни слухове, че си бил заловен от англичаните.

— И си бил направо съсипан от скръб, не се съмнявам. — Робърт се усмихна също толкова вежливо. — Да не би да си тръгнал да ме спасяваш? Тази войска ми изглежда някак мъничка, за да победи Нейно величество.

Алек се засмя.

— Много смешно. — Той сякаш наистина намираше идеята за доста забавна. — Вярвам, че твоят Джок може и да планира нещо подобно. Но аз си помислих, че подобни действия биха били малко нелепи, ако дори не сме сигурни дали наистина си бил пленен, или това са само слухове. Знаеш ме колко миролюбив човек съм.

— Разбира се, че знам. А знам и колко много ме обичаш.

— Та не сме ли една рода с теб? А и виж какво излезе, цялата история, дето си бил затворен в кулата, се оказва чиста измишльотина.

— И затова си пропътувал всичкия този път, за да ме посрещнеш с добре дошъл, а не да ме спасяваш, така ли? Дълбоко съм трогнат.

— Щях с удоволствие да дойда да те посрещна, но срещата ни е абсолютно случайна. Запътил съм се към Единбург. Джеймс е изпратил да ме повикат за някаква си дреболия.

— Известно ми е колко високо цени той мнението ти.

Алек направи гримаса.

— Прекалено много понякога. Не горя от нетърпение да прекосявам планините, и то през зимата. — Погледът му се насочи отвъд Робърт към Гавин и Кейт. — Добър ден, Гавин. Отдавна не сме се виждали.

Гавин кимна.

— Как е Дънкан?

— Добре.

Гавин се поколеба, после попита.

— А Джийн?

— Сладурана както винаги. Миналата година я заведох в Единбург и там бе приета много добре. Получих поне една дузина предложения за ръката й. — Погледът му се плъзна към Кейт. — А ето и още една красива млада дама. Твоя ли е, Гавин?

— Моя е — каза Робърт. — Съпругата ми, Кейт.

Погледът на Алек Малкълм моментално се стрелна обратно към Кейт с подновен интерес.

— А ти дори не смяташе да ни запознаеш? Колко грубо от твоя страна, Робърт. Трябва да ми разкажеш всичко за сватбата. Къде откри това съкровище?

— В Англия.

— Значи наистина си бил в Англия. Виждаш ли как тръгват слуховете? — Той подкара коня си напред и спря точно пред Кейт. — Позволете ми да се представя сам, тъй като Робърт явно е забравил добрите обноски. Аз съм сър Алек Малкълм. — Той пое ръката на Кейт и я поднесе към устните си. — Ние сме съседи, а съм сигурен и че ще станем много близки приятели. — Той я погледна в очите. — Много близки.

Кейт смътно забеляза, че Гавин пристъпи по-близо, за да я защити, но бе прекалено заета с първите си впечатления от Алек Малкълм, докато се опитваше да си състави мнение за него. Сега забеляза, че очите му са със студен син цвят, а държанието му е властно, но не неприятно. От него се излъчваше сила, властност и някаква енергична обаятелност.

— Чувала съм от Робърт за вас — неопределено каза тя.

Малкълм се засмя.

— Сигурен съм, че е така. Винаги съм се стремял да бъда достатъчно интересен, за да съм тема за разговори.

Той все още държеше ръката й и тя я издърпа.

— Уверявам ви, че темата ми се стори много интересна.

— Но аз не зная нищичко за вас. Когато се върна, ще ви посетя в Крейда, а вие трябва да докажете, че също можете да разказвате. Притежавам необикновено силна жажда за знания. — Той хвърли един поглед през рамо. — Робърт ще ви каже.

— Притежаваш необикновено силна жажда за много неща — безизразно каза Робърт. — А ние те бавим да научиш нещо ново. Знам с какво нетърпение те очаква Джеймс. Затова ти казваме довиждане.

Алек кимна весело.

— Прав си, не бива да се бавя, дори и в толкова приятна компания. — Той се поклони на Кейт. — Не мога да ви опиша колко се радвам, че Робърт се е задомил. Ще очаквам с нетърпение да се видим.

— Колко мило от ваша страна — тихо каза тя.

Алек кимна на Робърт и Гавин, после вдигна облечената си в ръкавица ръка и даде знак на хората си да тръгват. Няколко минути по-късно те вече се бяха отдалечили на четвърт миля по пътя.

Гавин шумно издиша, и то с огромно облекчение.

— Той не е такъв, какъвто очаквах. — Погледът на Кейт проследи групичката. — Дори ми се стори много приятен.

— О, той наистина може да бъде много приятен — каза Робърт. — Усмивката му е най-мила, когато прерязва някое гърло или изнасилва дете.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Толкова ли е зъл?

— Той не смята, че това е зло. Не притежава никаква представа за добро и зло. Ако иска да направи нещо, просто го прави. И това моментално превръща действието му в правилно.

— И Джеймс го харесва?

Робърт сви рамене.

— Джеймс също не е лишен от пороци, а Алек винаги му помага да ги задоволява. Той е достатъчно хитър, за да прикрива по-отвратителните си престъпления от двора. Доколкото знам, всички го смятат направо за очарователен. — Робърт я погледна. — Но аз бих те посъветвал да не се опознаваш по-отблизо с братовчед ми.

Тя потръпна.

— Нямам никакво намерение да го правя. Той наистина ли ще дойде в Крейда?

— Ако това му е изгодно. — Той обърна коня си. — Но няма защо да се безпокоиш. Ти ще си в безопасност. Никой не може да пробие защитата на Крейда. — После я погледна безизразно през рамо. — Може дори да не го видиш. Смятам да те държа достатъчно заета в спалнята, за да не ти се налага да забавляваш гости в банкетната зала.

Кейт пламна от гняв. Това бе ненужно интимна забележка, и то пред Гавин. Но, когато хвърли един поглед към Гавин, тя видя, че той смръщено гледа след Алек Малкълм.

— Не — твърдо заяви Робърт, като се обърна към Гавин. — Дори не си го помисляй, Гавин!

Гавин поклати глава, докато гледаше как Малкълм изчезва от погледа. После обърна коня си и го пришпори в стремглав галоп.

— Какво не е наред? — попита Кейт, докато гледаше как той лети далеч напред по пътеката.

— Да върви по дяволите!

— Кажи ми защо е разстроен?

— Попитай го сама. Дори не мога да говоря за лудостта му, без да започна да богохулствам! — Той пришпори и своя кон и препусна след Гавин. — Проклет побъркан!