Даниел Стийл
Изгубените надежди (12)

Глава 12

Когато самолетът от Чикаго кацна на летище „Шарл дьо Гол“, Мари Анж чакаше с Робер на ръце и Елоиз в количката. Беше облечена с панталони, дебело палто и пуловер, а бебетата бяха увити с малки червени палтенца, които й напомняха за нейното детство. В ръцете си държеше една роза за Били.

Видя го в мига, в който слезе от самолета. Изглеждаше все така мил, такъв, какъвто си го спомняше от времето, когато пътуваха към училище със селския автобус. Сега не носеше работни дрехи, а джинси, бяла риза, дебело сако и нови мокасини — подарък от майка му. Вървеше към нея с небрежната си походка, същата, с която крачеше по техните места. Тайните места, които използваха, за да се срещат през лятото без знанието на леля й. В мига, в който я зърна, Били широко се усмихна.

Без да каже нито дума, тя му подаде розата, а той я взе, загледан дълго очите й, след което я грабна в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Почувства допира на копринената й коса до лицето си и радост изпълни сърцето му, толкова бе копнял за нея. Беше като първа среща и за двамата. Бяха стари и добри приятели от много време, почти откакто се помнеха. Бяха се разделили само за две години и сега срещата им бе вълнуваща. Нищо не беше се променило, те все така знаеха, че се обичат. Понякога така стават нещата в живота.

След прегръдката той я пусна и погледна децата й. Бяха красиви и според него приличаха на нея.

Докато чакаха багажа, тя му обясни как е минало първото дело. Бяха обвинили Бернар в три опита за убийство и бяха подновили отново следствието за смъртта на Шарл, сина на Луиз. Прокурорът бе заявил, че повдига ново обвинение, защото има нови доказателства, и че е много вероятно обвиняемият да бъде подведен под отговорност за предумишлено убийство.

— Надявам се, че ще го обесят — рече безмилостно Били. Тази черта в характера му Мари Анж не бе забелязала в детството. Не го помнеше такъв. Но той не преставаше да мисли за ужаса, който тя бе изживяла. Бе се измъчвал за болката й по време на дългия полет от Америка, а и преди, когато Деби замина за Чикаго.

Двамата взеха взаимно решение да развалят годежа си, но Били все още не бе съобщил тази новина на Мари Анж. Не искаше да я притеснява излишно. Тя може би щеше да се почувства виновна, ако си помислеше, че е развалил годежа си с Деби заради нея.

Той беше решил да остане в Париж две седмици и Мари Анж искаше да му покаже всички забележителности на този прекрасен град. Беше планирала да посетят Лувъра, Айфеловата кула, Болонския лес, Тюйлери и двореца Версай. Имаше хиляди и хиляди места, на които искаше да го заведе. А след това щяха да отидат до Шато де Мармутон, просто за да види родния й дом, макар че в момента той беше в руини и не можеха да отседнат в него. Щяха да преспят в хотел в градчето и на следващия ден да се върнат в Париж.

Но Мари Анж искаше да се разходят за малко из поляните и нивите, да му покаже овощните градини, както и да го помоли за съвет какво да прави със замъка. Дали да го продаде, или да го ремонтира. Ако вземеше решение да го поправи и реконструира, нямаше никакво намерение да възстановява онези снобски екстри и скъпо обзавеждане, които бе направил Бернар. Желаеше замъкът да стане такъв, какъвто бе в детските й години, в онези прекрасни дни, когато близките й все още бяха живи. И може би в края на краищата той би бил подходящото място да отгледа децата си. Поне така си мислеше.

Когато Били взе малката си чанта от въртящата се лента, тя го погледна отстрани и видя, че е различен. Беше сякаш пораснал, по-уверен и по-сериозен. Беше станал мъж. Тя също се бе променила. Беше мислила много, беше преживяла много и вече имаше две деца. Беше преминала през ада на една безмилостна война с Бернар и бе успяла да излезе невредима и да спаси децата си. А сега Били беше тук и това бе най-хубавото нещо на света. Сякаш нищо не беше се променило. Той я погледна и й се усмихна, след което взе Робер от ръцете й, а тя забута количката на Елоиз.

— Сякаш се завръщаш у дома, нали? — погледна го с усмивка Мари Анж и той й се усмихна в отговор. Видя как нещо проблесна в очите му и го попита за какво мисли. Двамата винаги бяха отгатвали мислите и настроенията си.

— Мисля си колко съм щастлив, че си успяла да скочиш от онзи прозорец в банята. А също така, че бих удушил негодника със собствените си ръце, ако можех.

— Дааа, аз също. И аз се радвам, че скочих. Докато вървяха, Мари Анж не преставаше да се усмихва.

Ако човек ги погледнеше отстрани, би ги взел за задружно, щастливо семейство. Просто изглеждаха така — сплотени, любещи — истинско семейство. Всичко, което Мари Анж искаше, бе да бъде с Били през следващите две седмици, да сподели с него онова, което я тревожеше, така както винаги го бе правила. Това бе единственото, което имаше значение за нея. Съществуваха чувства, мечти и тайни, които бяха общи за двамата. Чувства, за които трябваше да говорят и да обсъдят.

А пред тях се простираше Париж и чакаше да го открият.

Сякаш стояха пред врата, която дълго е била затворена, но неочаквано някой отново я е отворил. Врата, който водеше към един нов свят.