Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leap of Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 48 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Даниел Стийл. Изгубените надежди

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tinka09)

Глава 7

Самолетът кацна на летище „Шарл де Гол“ в четири часа следобед. Мари Анж премина през митническия контрол за няколко минути, защото носеше само един-единствен куфар. Почувства се странно. Всички около нея говореха френски. Усмихна се, като си помисли за Били и за това, колко добре и той знаеше този език.

Взе такси до един малък хотел, препоръчан й от една от стюардесите в самолета. Беше на левия бряг на Сена в чист и безопасен квартал. След като се изми, разопакова багажа си и се преоблече, Мари Анж реши да се поразходи из улиците и да си поръча кроасани и кафе в някое малко кафене. Когато й донесоха поръчката, в изблик на неовладяна радост, тя потопи захарните бучки в кафето, така както някога Робер правеше за нея. Спомените оживяха и я натъжиха. Излезе от кафенето и вървя с часове, гледайки хората, наслаждавайки се на ароматите, вкусвайки удоволствието от живота, от това отново да бъде във Франция. Когато се завърна в хотела, беше останала съвсем без сили.

Вечеря в едно малко бистро и цяла нощ плака в леглото си. За родителите си, за Робер, за загубените години и накрая за приятеля, който бе останал в Айова. Но въпреки тъгата на нея й харесваше да бъде в Париж. На следващия ден отиде в Сорбоната и взе брошури с упътвания за курсовете, които се предлагаха. А на другата сутрин нае кола и се отправи към Мармутон. Пътуването дотам отне целия ден. Сърцето й заби забързано, когато прекосяваше селцето и водена от инстинкта си, спря пред хлебарницата, където често обичаше да ходи като дете. Загледа с удивление и невярваща на очите си познатата стара продавачка зад щанда.

Жената беше близка приятелка на Софи.

Мари Анж я заговори предпазливо, като й обясни коя е. Възрастната жена я разпозна и се разплака.

— Мили Боже! Колко си пораснала и колко си хубава! Софи щеше да бъде много горда с теб! — възкликна тя, докато я прегръщаше.

— Какво е станало с нея? — попита Мари Анж със свито от лоши предчувствия сърце.

— Почина миналата година — тъжно отвърна жената.

— Аз й пишех много често, но не получих никакъв отговор. Болна ли беше? — Може би Софи бе получила удар след нейното заминаване за Америка.

— Не. След като ти замина, тя се премести при дъщеря си, но идваше тук и се виждахме всяка година. Винаги говорехме за теб. Каза ми, че ти е писала поне по сто писма годишно, но всички се връщали обратно неразпечатани. Накрая се предаде и престана да ти пише. Отначало се усъмни, че може би си й дала погрешен адрес, но адвокатът на баща ти я увери, че адресът е верен. Сигурно някой не е искал да получиш писмата й.

Мари Анж усети как тези думи прерязаха сърцето й като нож и в същия миг осъзна истината. Най-вероятно леля Карол бе връщала писмата на Софи и бе унищожавала нейните собствени, за да прекъсне по този начин всичките й връзки с миналото. Това бе типично в стила на Карол Колинс. Една от многото жестоки постъпки, които бе извършила спрямо племенницата си. Един излишен и безполезен акт на бездушие и безсърдечие. Но Софи вече я нямаше. Мари Анж се почувства изоставена и самотна, сякаш милата й бавачка току-що бе умряла.

— Съжалявам — промълви жената, като видя колко се натъжи момичето и каква болка се появи очите му.

— Кой живее сега в замъка? — попита тихо Мари Анж. Не й беше никак лесно да се върне там. Мястото бе изпълнено с толкова горчиво-сладки спомени и тя знаеше, че когато го види отново, сърцето й ще се изпълни с горест. Но чувстваше, че трябва да го стори. Трябваше да отдаде почит на миналото, на родния си дом, да докосне семейството си, както би го направила ако бяха живи и тя се връщаше отдалеч.

— Принадлежи на един граф. Граф Дьо Бошан. Той живее в Париж и никой не го е виждал тук. Идва много рядко. Но можеш да отидеш там, ако искаш. Вратите винаги са отворени. Има пазач и иконом, може би ще се сетиш — внукът на мадам Фурние. — Мари Анж си го спомняше много добре. Като момче той работеше в стопанството на Шато де Мармутон и бе само няколко години по-голям от нея. Бяха играли заедно като деца. Веднъж й бе помогнал да се покатери на едно високо дърво и Софи здравата ги нахока и ги накара веднага да слязат. Мари Анж се запита дали той си я спомня така добре, както тя него.

Благодари на жената за сведенията и си тръгна, като обеща да се върне. Измина останалата част от пътя до замъка съвсем бавно и когато пристигна, откри, че портите наистина са отворени. Това я изненада, нали собственикът отсъстваше?!

Девойката паркира колата отпред и влезе с трепет, сякаш преминаваше през портите на Рая. Изведнъж сърцето й се сви от страх, че някой може да я спре. Но не се появи жива душа, не се чуваше нито звук, нямаше никакъв признак за нечие присъствие. И от Ален Фурние също нямаше следа. Сградата изглеждаше изоставена. Капаците на прозорците бяха затворени, тревата бе доста висока, алеите — обрасли, и мястото изглеждаше запустяло и тъжно. Видя, че част от покрива се нуждае от ремонт. Зад къщата зърна познатите поляни и дървета, гората и овощната градина. Беше точно както си го спомняше. Стори й се, че отново е дете. Очакваше да види на прага Софи. Сякаш брат й ей сега щеше да излезе да я потърси, а родителите й всеки момент щяха да се завърнат за вечеря. Остана неподвижна и безмълвна. Чуваше се песента на птиците. Прииска й се отново да се покатери на дървото. Въздухът беше хладен, а мястото, въпреки че не бе поддържано, беше повече от прекрасно. За миг Мари Анж пожела и Били да е с нея, за да може да му покаже родния си дом. Беше точно такъв, какъвто му го бе описвала хиляди пъти.

Тръгна по поляните с наведена глава. Мислеше за семейството, което бе загубила, за годините, които бяха безвъзвратно отлетели, за живота, който бе обичала толкова много и който бе прекъснат така жестоко и неочаквано. Но ето че сега се беше завърнала. А всичко тук принадлежеше на някой друг. От тази мисъл я заболя. Седна на един камък сред полето, припомняйки си хиляди сладки мигове, и едва когато нощта започна да здрачава хладния октомврийски въздух, тръгна бавно обратно към замъка. Тъкмо подмина вратата на кухнята, когато една спортна кола се появи с пълна скорост и закова пред нея. Мъжът зад волана я изгледа учудено. Очевидно не очакваше да срещне някого тук и бе искрено изненадан от присъствието й. После се усмихна и излезе от колата. Беше висок и строен, имаше тъмна коса и зелени очи, чертите му бяха фини и някак аристократични. Мари Анж моментално си помисли, че сигурно е граф Дьо Бошан.

— Загубихте ли се? Мога ли да ви помогна? — попита я любезно непознатият. Тя забеляза златен пръстен с кръст върху ръката му. Знак, че е благородник.

— Не, извинете ме. Просто влязох без позволение — отвърна Мари Анж и си спомни как леля Карол стреля с пушката, когато Били за пръв път дойде във фермата. Е, маниерите на този мъж бяха много по-изискани от тези на леля й.

— Красиво място, нали? — продължи той с усмивка. — Иска ми се да прекарвам повече време тук.

— Да, красиво е — съгласи се с тъжна усмивка тя. В този момент друга кола премина през портите и спря близо до тях. От нея излезе млад мъж и Мари Анж позна Ален — както й каза жената в хлебарницата, той се грижеше за замъка.

— Ален? — повика го, без да се замисли тя. Беше нисичък и набит, а лицето му си бе останало все така приятно, както си го спомняше. Той също я позна мигновено, въпреки че сега косата й беше дълга и не се виеше на къдрици. Наистина имаше същия златист цвят както някога. И макар да бе пораснала на ръст, тя не беше се променила много.

— Мари Анж? — възкликна изненадан Ален.

— Приятели ли сте? — запита графът не по-малко изненадан.

— Бяхме някога — обясни Ален, като протегна ръка и стисна нейната. — Играехме заедно като деца. Кога се завърна? — поинтересува се любопитно младежът.

— Току-що… днес. — Тя погледна с извинителна усмивка новия собственик на замъка. — Извинете ме, исках само отново да видя къщата.

— Тук ли сте живяла? — попита графът.

— Да. Като дете. Моите родители… те умряха отдавна и аз бях изпратена в Америка при пралеля ми. Днес пристигнах от Париж.

— Виж ти, какво съвпадение — аз също — усмихна й се очарователно графът. Изглеждаше учтив, добре образован и приятен господин. Ален й махна с ръка да се сбогува и се отдалечи.

Графът бе облечен с тъмносин блейзър и сиво поло под него. Дрехите му изглеждаха елегантни и скъпи.

— Искате ли да влезете и да разгледате вътре? — предложи той.

Девойката се поколеба известно време, защото не искаше да му досажда, но предложението бе така изкусително, че не можа да устои. Той видя в очите й, че страшно много желае да го направи.

— Настоявам да влезете. Навън вече става много студено. Ще направя по чаша чай, а в това време вие ще можете да пообиколите — повтори поканата си младият мъж.

Тя го последва без думи в до болка познатата й кухня. И почувства как спомените нахлуха и загубеният й свят сякаш изплува от миналото. Очите й се напълниха със сълзи, докато се оглеждаше.

— Много ли е променено? — попита съчувствено той, макар да не бе запознат с обстоятелствата, при които бяха загинали родителите й. Но усещаше колко изпълнен с чувства и дълбоко трагичен е моментът за нея. — Защо не се разходите из къщата, а когато се върнете, чаят ще бъде готов.

Беше й неловко и неудобно така да го притеснява, но той бе толкова мил.

— Всъщност нищо не е променено и в същото време е страшно различно — каза тя с поглед, пълен с нежност и учудване. Същата маса и същите столове стояха на местата, където всеки ден бе закусвала и вечеряла с родителите си и с Робер. Тъкмо тук брат й й подаваше малките кубчета захар, напоени с кафе, и по покривката оставаха капчици кафе. — От кого купихте замъка? От изпълнителите на наследството на баща ми ли? — попита го Мари Анж, докато той вадеше чайника и старинната сребърна цедка.

— Не. Купих го от последния собственик, мисля, че го бе притежавал няколко години, но никога не бе живял тук. Доколкото си спомням, жена му беше болна или май не бе го харесала. Той ми го продаде и аз имах намерение да го възстановя, за да прекарвам повече време тук. Наистина не го притежавам отдавна, пък и бях твърде зает, за да предприема нещо. Но се надявам, че тази зима ще успея да го ремонтирам, в най-лошия случай следващата пролет… Сградата заслужава да й се върне целият блясък и красота, и отново да стане такава, каквато е била някога.

— Струва ми се, че можете лесно да се справите, няма кой знае колко много работа — рече Мари на домакина, докато го наблюдаваше как налива чая през старинната цедка. Стените се нуждаеха от боядисване, подовете трябваше да бъдат излъскани, но на нея всичко й изглеждаше така прекрасно и съвършено, както си го спомняше. При това изявление обаче той й се усмихна.

— Страхувам се, че водопроводната инсталация е в окаяно състояние, а и електрическата също не е в ред. Всъщност има доста неща за оправяне, повярвайте ми. Лозята и овощната градина също трябва да бъдат възстановени, да се обработват… И покривът плаче за ремонт. Страхувам се, госпожице, че съм изоставил дома на родителите ви в окаяно състояние — каза той с извинителна усмивка, пълна с чар, разбиране и симпатия. — Между другото, да ви се представя. Аз съм Бернар дьо Бошан. — Протегна й ръка и те се здрависаха.

— Мари Анж Хоукинс — отвърна тя.

Нещо в паметта му прещрака и той си спомни една история отпреди десетина години за ужасна катастрофа, отнела три живота и оставила едно малко момиченце сираче. Мъжът, който му бе продал замъка, му бе разказал навремето за нея.

Чу стъпките й из приемната и по стълбите към старата детска спалня. Когато тя се върна обратно в кухнята, видя следи от сълзи по лицето й. Беше плакала и Бернар изпита необяснима жал.

— Сигурно ви е много трудно да се завърнете тук — рече съчувствено той, като й подаде чаша чай. Беше черен, силен и ароматен и й помогна да възстанови самообладанието и силите си. Графът я покани да седне край познатата й кухненска маса.

— Дори не предполагах, че ще ми бъде толкова трудно — потвърди Мари Анж, като се отпусна на стола. Изглеждаше много млада и изумително красива. Мъжът бе поне два пъти по-възрастен от нея. Току-що бе навършил четиридесет години.

— А би трябвало да го очаквате — рече тихо Бернар. — Сега си спомням, че съм слушал за родителите ви и за вас. — Усмихна й се със съчувствие и в усмивката му нямаше нищо неприятно, нито похотливо. Изглеждаше добър и почтен човек и определено беше настроен дружелюбно. — И аз съм преживял подобна трагедия. Загубих жена си и сина си преди десет години в един пожар, в къща като тази. Продадох имението и ми трябваше доста време, за да се съвзема, ако човек изобщо може да го стори в подобни случаи. Ето защо пожелах да купя този замък, защото копнеех отново да живея в такава къща, но се оказа, че бремето е непосилно. Беше ми много тежко. Може би затова не идвам особено често. Но когато идвам, ми е толкова хубаво.

— Беше прекрасно, когато аз живеех тук. — Мари Анж му се усмихна, благодарна за деликатността му. — Майка ми винаги препълваше къщата с цветя.

— А какво правехте вие? — попита той с усмивка.

— Прекарвах времето си, като се катерех по дърветата, берях ябълки и праскови в градината. — Двамата се разсмяха при представата за картината, която тя му описа.

— Е, доста сте пораснала оттогава — рече графът изглеждаше очарован да пие чая си с нея. Тук явно се чувстваше самотен, поради причините, които току-що й описа, и сега се радваше на нейната неочаквана компания. Появата й бе наистина приятна изненада.

— Този път смятам да остана повече време. Искам да поработя върху плановете за реконструирането на къщата заедно с местните майстори. Може да ме посещавате, ако имате време. Ще останете ли за по-дълго във Франция? — попита сериозно, а тя се зачуди какво да отговори.

— Не знам, не съм сигурна. Преди два дни пристигнах от Щатите и единственото, което знаех, бе, че искам да дойда тук. Трябва да се върна в Париж и да проуча как стоят нещата със следването в Сорбоната.

— Смятате ли да се установите окончателно във Франция?

— Дори и това не съм решила — отвърна искрено Мари Анж. — Още не знам. Баща ми е оставил… — Тя се спря насред дума. Изведнъж й се стори много нетактично да му обяснява за наследството на баща й. — Имам възможност да направя каквото си искам и трябва да взема някои решения.

— Правилно — рече той, като допълни чашата й с чай и смени темата. — Къде сте отседнала, госпожице Хоукинс?

— Все още никъде — разсмя се Мари Анж и осъзна, че отговорът и гласът й сигурно звучат много младежки и глупаво за него. Той изглеждаше улегнал и мъдър мъж. — Моля ви, наричайте ме Мари Анж.

— С удоволствие. — Държанието и маниерите му бяха безупречни, чарът му безспорно не можеше да бъде пренебрегнат, а външният му вид бе фантастичен. — Току-що ми дойде една странна идея и ако ви я предложа, може би ще ме вземете за луд, но се надявам да ви хареса. Ако нямате все още никакви други ангажименти, мисля, че ще ви бъде приятно да останете тук, Мари Анж. Вие не ме познавате, но можете да залостите вратите на крилото, където ще се настаните, ако се страхувате. Аз спя в гостната стая, защото там ми харесва най-много. Намирам, че е най-слънчева и най-весела. Но цялото останало крило може да бъде на ваше разположение. Ще се чувствате съвсем сигурна и в безопасност. Може би имате желание да останете тук. Това място сигурно означава много за вас.

Тя седеше и го гледаше онемяла и без да мигне. Беше направо смаяна от предложението. Подобно нещо не бе посмяла да си представи дори и в най-смелите си мечти. Не можеше да повярва, че й се случва. Освен това ни най-малко не се страхуваше от него. Той бе толкова добре възпитан и учтив Мари Анж чувстваше, че няма за какво да се тревожи. Всичко, което искаше в този момент, бе да остане тук, в родния си дом и да се потопи в миналото и спомените, от които бе лишена толкова дълго време.

— Би било невероятно нетактично от моя страна да остана, нали? — попита тя, страхувайки се да възползва от любезността му, макар че силно желаеше точно това.

— Не и щом ви каня. А аз току-що направих точно това. Не бих го предложил, ако не исках да останете. Не мога да си представя, че може да имате проблеми.

Той й се усмихна бащински и без да се замисли повече, Мари Анж прие, като обясни, че на другия ден ще тръгне за Париж.

— Можете да стоите колкото искате — увери я Бернар. — Ще бъда тук около месец и ще ми бъде доста скучно и самотно, ако съм сам.

Тя искаше да плати за нощувката, но се страхуваше да му го предложи, за да не би да го обиди. Той очевидно беше щедър човек и освен това беше граф. Не искаше да го унижава, плащайки за стаята си сякаш замъкът беше хотел.

— Какво да си сготвим за вечеря, впрочем? Имате ли някакви планове, или ще трябва аз да измисля нещо? Не съм кой знае какъв готвач, но мога да спретна нещо прилично за ядене. В колата имам продукти.

— Не съм очаквала и да ме нахраните. — Девойката изглеждаше объркана и не искаше да създава на домакина си допълнителни грижи. Изобщо не си представяше колко му е приятно, че е тук. — Аз бих могла да сготвя, ако ми позволите — предложи свенливо. Беше го правила за леля си Карол всяка вечер. Храната, която приготвяше, беше проста, но вкусна и леля й никога не бе правила забележки въпреки заядливия си характер.

— Нима знаете да готвите? — погледна я изненадано той. — Къде сте се научили?

— В Америка. Готвех за моята пралеля.

— Също като Пепеляшка? — подхвърли неочаквано той, а в зелените му очи заиграха весели пламъчета.

— Нещо такова — съгласи се Мари Анж, като сложи празната си чаша от чай в позната й мивка. Да стои тук и да диша въздуха на тази къща й беше достатъчно. Всичко наоколо, всеки предмет я връщаше към спомените за родителите й, за Робер и Софи. Отново се сети за писмата на Софи и за онова, което бе научила днес по този въпрос.

Но не се наложи да готви. Двамата седнаха да вечерят с пастет, пресен хляб, който Бернар бе купил по пътя, и сирене „Бри“. Той извади и бутилка отлично вино, но Мари Анж отказа да пие.

Докато се хранеха, разговаряха.

Разказа й, че е роден в Париж, но бе живял известно време в Англия като дете и после се бе върнал във Франция. С мъка сподели, че неговото малко момченце е било само на четири години, когато е загинало в пожара. Призна, че не е вярвал някога да се възстанови от тази трагедия, и в известен смисъл било точно така. Никога повече не бе помислил да се жени и бе приел съдбата си да живее сам. Но не изглеждаше като отшелник или аскет. Напротив, беше очарователен и непрекъснато пускаше шеги, които караха Мари Анж да се смее.

Разделиха се около десет часа и той я остави сама, след като се увери, че има чисти чаршафи и завивки. Не направи никакви намеци, не каза нищо неподходящо, неприемливо или обидно, пожела й „лека нощ“ и изчезна в гостната стая в най-отдалечената част на замъка.

Но за нея се оказа много по-мъчително да спи в леглото на родителите си и да мисли за тях, отколкото бе предполагала, когато прие поканата на графа. Трябваше да премине през своята собствена стая и през тази на Робер. Спомените нахлуха и превзеха ума и сърцето й.

Мислите й бяха изпълнени с тях. Тази нощ Мари Анж плака дълго и почти не спа.