Пол Дохърти
Тайната на замъка (20) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Трета глава

— За по-голямата част от историята вие отгатнахте правилно — започна лорд Роджър. — Затова няма да ви досаждам с повторения. Барон Саймън Фицалан и аз предполагахме, макар и с нежелание, че един от моите рицари продава тайните ни на Франция. — Той широко разтвори ръце. — Но кой? Подозрението падаше ту върху един, ту върху друг, в зависимост от настроението ни.

— Но ако това е вярно — попита Ричард, — защо Ферърс е действал точно в онзи момент?

— Това не знам. Спомнете си, че беше въпрос на време истината да излезе наяве. Лейди Катрин може би е предизвикала нещата. Може би е станала по-настоятелна, открито е показвала изневярата си с Ферърс.

— Знаеше ли лорд Саймън? — попита Емелин.

— Беше започнал да подозира — отвърна лорд Роджър. — Но смяташе, че проблемът ще се оправи с времето. Точно преди да го убият, лорд Саймън ми каза, че иска да обсъдим нещо. Не ми каза нищо конкретно, но намекна, че е лично.

— Но той със сигурност е видял, че Ферърс носи цветовете на лейди Катрин на турнира?

— Което само по себе си е напълно невинно — отвърна лорд Роджър. — Не е достатъчно, за да обесиш някого. — Той направи гримаса. — В крайна сметка, не е необичайно един рицар да носи цветовете на чужда дама. — Той леко се усмихна. — При един-два случая лорд Саймън беше със символите на жена ми. Това е чест, комплимент, но признавам, че лорд Саймън не беше доволен. Ферърс беше женкар — Фицалан го беше кръстил „Дръзки очи“.

— Разбира се! — прекъсна го Ричард. — Бутлак ви е чул да говорите нещо за очи, но очевидно не е чул всичко.

Лорд Роджър се усмихна мрачно.

— Да, подозирам, че сме се опитвали да се убедим взаимно, че Ферърс е честен човек. Не. — Той се наведе напред. — Истинската опасност беше самата лейди Катрин. Ако тя признаеше, че има връзка с Ферърс, щеше да е само въпрос на време Фицалан да заподозре, че тя е позволила на Ферърс достъпа до секретни документи. — Той отпи от чашата, очите му се присвиха, докато си спомняше миналото. — Но имаше нещо друго, което Ферърс може да е подочул. Положението беше станало много сериозно. Барон Саймън се беше съгласил, че не можем да прекараме остатъка от живота си в догадки.

— Тогава ли сте имали ожесточен спор? — попита Бремнър.

— Да, така беше. Барон Саймън не хареса онова, което му предложих, но накрая се съгласи. — Лорд Роджър си пое дълбоко дъх. — Простете ми, господа, че ви го казвам, но решихме да поискаме от Лондон войници, които да ви арестуват.

Думите му предизвикаха протести. Лорд Роджър вдигна ръка и извинително поклати глава.

— Какво можехме да направим? — промърмори той и прокара пръсти по набразденото си от бръчки лице. — Когато се върнехте в именията си, предателствата щяха да продължат. Реших да изпратя оръженосеца си Гилбърт Савидж с писмо, за да ни изпратят войници. Той изобщо не успял да напусне острова. Някой го причакал, убил го и взел писмото. Научих това, едва след трагедията. Щом Ферърс е прочел писмото ми, имайки предвид нарастващата настоятелност на лейди Катрин, е решил да действа. Убийствата били лесни. Поканил лейди Катрин да се срещне с него и я убил. Ударил ме по главата и ме завлякъл в конюшнята, където се погрижил да приличам на убиец, на пиян скот, който е убил своя господар и неговата съпруга.

— Значи баронът не е бил убит от слуга? — намеси се Емелин. — Мислехме, че може да е станало така.

— О, не, лорд Саймън би пуснал Ферърс в стаята си. Вероятно се е надявал рицарят да му обясни, че е носил цветовете на лейди Катрин по съвсем невинен повод. Бил е лесна жертва. Докато барон Саймън умирал на пода, сигурно е видял семейния герб и е разбрал какво е станало. Оттук и последните му думи „Нищо ново под слънцето“. Отчаян вик — лорд Роджър въздъхна. — Фицалан е говорел за желязната пръчка на семейния ми герб, игрословица с името на Ферърс.

— Каза ни — обади се Грантъм, — че Гилбърт Савидж, оръженосецът ти, те посетил в тъмницата на Колчестър.

— Да, така е. Вече имах план за бягство. Честно казано, не можех да се доверя на никого. Един от вас беше убиец и предател. В тъмницата ме посетиха двама души. — Той тъжно погледна към Емелин. — Баща ти Хюго, добър приятел и съюзник, придружен от млад лесничей. — Той посочи Барликорн. — Разбирате ли, когато Гилбърт напусна острова, аз изпратих и съобщение на Кътбърт да го посрещне и да го преведе по най-краткия път през гората до Лондон.

— Аз бях приятел на баща ти, както и кралски служител — обърна се Кътбърт към Ричард. — И двамата учихме в училището към катедралата в Колчестър, бяхме приятели от момчета. Когато Савидж не се появи на уговореното място — продължи стрелецът — и чух за скандала и убийствата на острова, разбрах, че се е случило нещо ужасно. Заведох ви с майка ти на сигурно място. Никой не ми обърна внимание. После посетих баща ти заедно с Хюго Котикол. Дадох му пари, кама и малко вино с упойващи билки за тъмничаря.

— Измъкнах се и избягах — продължи лорд Роджър. — Срещнахме се с Барликорн в гората. На следващия ден попаднахме на трупа на един търговец, жертва на разбойническо нападение. — Той млъкна и отпи от чашата си. — Прости ни Боже, бяхме отчаяни. Облякох трупа в моите дрехи и направихме така, че да изглежда, че съм се удавил близо до една мелница. — Той изтри сълзите си. — Обръснах се, подстригах косата си и тайно посетих лейди Мария, но тя бе изгубила ума си. Затова отидох при Хюго Котикол, за да те взема. Кътбърт се върна в гората. С теб избягахме далеч от Есекс. Години наред живяхме северно от Трент. Разбира се, времето минава и хората забравят. Ти беше синът, който винаги съм искал да имам. — Той отново избърса сълзите си с опакото на ръката. — Лейди Мария беше мъртва, а с времето външността ми се беше променила. Никой нямаше да заподозре, че бедният рицар със скромен оръженосец, който пътува от замък на замък, някога е бил известният лорд Роджър Грийнел, приятел на краля, член на тайния му съвет, собственик на имението Кроукхърст.

— Чакай, чакай! — сър Уолтър се облегна на стола. — Лорд Роджър, вярвам ти. Но ние не те забравихме — той сви бързо рамене, — как така никой не те позна?

Лорд Роджър поклати глава.

— Казвам ви, външността ми беше променена. Хората виждат онова, което искат. Пък и аз винаги се стараех да не оставам на едно място достатъчно дълго, за да предизвикам подозрения. Не забравяй — добави той, — че ме смятаха за мъртъв — моят адвокат и Барликорн бяха разпознали трупа.

— Но нали си се връщал в Есекс?

— Тайно. Знаех, че на остров Кроукхърст се крие ключът към загадката. Сигурно щях да открия нещо, някой документ, каквото и да е, което да ми посочи кой е истинският убиец. — Той въздъхна. — Но минаха години. Ричард се превърна от момче в младеж. Аз чувах новини и слухове за всички ви. Но какво можех да направя?

— Но Ферърс — прекъсна го Манинг — е трябвало да знае, че не си Гилбърт Савидж. Нали е убил оръженосеца ти?

— Така е — отвърна лорд Роджър. — Затова приех името на Гилбърт. Винаги съм се надявал, молех се, че един ден някой от моите рицари може да тръгне по следите на този странен Гилбърт Савидж. А този, който го направеше, щеше да знае, че истинският Савидж е мъртъв, защото го е убил.

— Ферърс е бил хладнокръвен и безмилостен негодник! — отсече Грантъм.

— Да, беше — отвърна лорд Роджър. — Той се владееше. Не знам дали разбра, че съм жив. Но както котката от приказката, той трябваше само да мълчи и да наблюдава.

— Ами аз? — попита Ричард.

— Бог да ми прости, синко — отвърна баща му. — Годините минаваха и аз започнах да се отчайвам. Ставах все по-мълчалив и нервен, чудех се как да се измъкнем от капана. Когато се връщах в Есекс, понякога се срещах с Кътбърт или Хюго. Те ми казваха какво става из кралството и как моите петима рицари преуспяват. Ферърс беше много хитър. Той не само не се опита да открие кой се прави на Гилбърт Савидж, но престана да ни предава на французите. — Лорд Роджър млъкна и подаде чашата си на Емелин да я напълни. — Осемнадесетият ти рожден ден отмина. И после, сякаш в отговор на молитвите ни, Черният принц започна да набира войска, която да замине за Франция. Естествено, рицарите ми не отидоха — имаше достатъчно млади хора, нетърпеливи да забогатеят. Една нощ с Кътбърт се срещнахме извън Дувър и обмислихме плановете си. Хюго Котикол се присъедини към нас. Щях да се престоря, че умирам, Ричард щеше да се върне в Кроукхърст и щеше да изпрати покани до петимата ми рицари. — Той се усмихна над чашата си към Ричард. — Отначало всичко вървеше добре. „Умрях“ в канавката, а после те следвах, за да се уверя, че си в безопасност. Щом пристигна в Дувър, добрият Барликорн те следеше на всяка крачка. Това беше отчаян ход. Някой от нас или и двамата можехме да бъдем убити във Франция, но добрият Бог ни покровителстваше. Поне докато не стигнахме Англия, където две неща се объркаха. Първо, епидемията, която вилнееше в Колчестър. Второ, жестоката вражда на Барликорн с разбойниците. Освен тях… — Лорд Роджър сви рамене.

— Откъде знаеше, че ще дойдем?

— Естествено, че щяхме — отсече Грантъм. — Бяхме дали клетва и всеки от нас имаше собствени подозрения. Странно — забеляза той, — Ферърс най-ревностно ни окуражаваше.

— Естествено — прекъсна го лорд Роджър. — Трябва да е бил много любопитен. Дали е още в безопасност? Открили ли са нещо? Дошъл е, готов да убива.

— А веднага щом пристигнахме — добави Бремнър, — ти се погрижи да останем тук.

— Както ви казах, аз изгорих моста. Освен това се показах на сина си. Исках да знае, че не е сам. Най-много исках да се замислите след атаката на Кътбърт — стрелите му бяха умишлено пречупени. Няма нищо по-добро от суеверието, когато искаш хората да изострят умовете си и да бъдат в напрежение.

— Ами стъпките в коридора? — попита Емелин.

— В Кроукхърст е пълно с тайни коридори и аз ги използвах по най-добрия начин. Чух как синът ми обвини Ферърс, затова бях готов и чаках на турнирното поле. Има подземен коридор, който води от имението навътре в горите. Научавах всичко, което се казваше или обмисляше. — Той се усмихна мрачно. — Е, поне повечето неща, като изключим смъртта на Бомон. Можеше да пипна Ферърс тогава, но имах друга работа.

— Разбойниците ли? — попита Манинг.

— Да. Знаех за Ратсбейн и Догуърт и пристигането им ме разтревожи. Използвах труповете и отрязаните глави на разузнавачите им, за да засиля страха ви.

— Какво се надяваше да постигнеш? — попита любопитно Гилдас.

— Стига, шарлатанино, самообявил се за магьосник — усмихна се лорд Роджър. — Чувството за вина лесно се проявява. Надявах се нервите на убиеца да не издържат. — Той се протегна и стисна ръката на сина си. — Излъгал съм се. Ферърс имаше сърце от камък и никаква душа. Ти го притисна. Сега справедливостта възтържествува.

Той се изправи и се протегна.

— Какво ще правиш? — попита Ричард, уплашен да изпусне баща си от поглед.

— Ще останем тук, докато Бутлак се върне — отвърна лорд Роджър и се огледа мрачно. — Всички ще останете. Ще се предам на шерифа и ще отида в Лондон. Ще ме придружите ли?

Всички се съгласиха.

— Има ли вино? — попита лорд Роджър. После отиде при Емелин и я прегърна. — Съжалявам за смъртта на баща ти — прошепна той. — Но сега всичко, което имам, е твое. — Той я пусна и посочи останалите. — Това важи и за всички вас — Бремнър, Грантъм и Манинг. Вие дойдохте и аз няма да забравя това. Гилдас, Барликорн, Кроукхърст ще бъде и ваш дом. Банкерите в Лондон още пазят парите ми. Кралят ще освободи земите ми и ще съобщи на всички, че съм оправдан.

— И ще се върнеш да живееш тук? — тревожно попита Ричард.

Лорд Роджър тъжно поклати глава. Приближи се и застана до сина си.

— Не веднага — отвърна той и очите му се напълниха със сълзи. — Трябва да свърша нещо. Нощта, когато умря майка ти, отидох в един малък параклис и се заклех пред статуята на Девата. Ако ми помогнеше справедливостта да възтържествува, да се изправя срещу истинския убиец, щях да отида на поклонение до гробницата на свети Яков в Компостела, а после на изток — до Йерусалим. — Той вдигна ръка. — И този път не можеш да ме придружиш. Трябва да отида сам. Кроукхърст има нужда от господар. — Той се усмихна. — А и Емелин си има планове. Аз ще се върна. А сега да допием виното и да празнуваме!

Ричард скри мъката си от новините, като помогна на Емелин да налее вино.

— Знаеше ли — седна той до баща си, — че Бутлак е намерил пръстена.

Баща му поклати глава.

— Не, гледах да избягвам отшелника. Той не е глупакът, на какъвто се прави. Веднъж-дваж пътищата ни едва не се пресякоха. — Лорд Роджър повика Барликорн. — Кътбърт, враждата ти с разбойниците е приключена. Труповете на Ратсбейн и Догуърт замръзват в снега.

— Момчето избяга — прошепна Барликорн. — Един от бандата оживя.

— Пале — присмя се лорд Роджър. — Видях го през брода. Не е от същия материал като баща си.

Емелин приближи с кана вино, за да напълни чашите. Лорд Роджър й направи място върху грубо издяланата пейка.

— Не се ли досети? — попита той сина си.

— Не — отвърна Ричард. — Когато те видях да нападаш, това пробуди спомени, но никога не съм си представял, че това е възможно.

— А ти, Емелин?

Младата жена поклати глава.

— Нито за миг — отвърна тя тихо. — С баща ми бяхме близки, но нито веднъж не те е споменал. Разбрах, че има някаква тайна, едва когато по време на треската, преди да умре, той спомена името ти.

— Беше добър човек — обяви лорд Роджър. — А сега, милейди, напълни чашите ни. Да поговорим за вашата сватба.