Метаданни
Данни
- Серия
- Кентърбърийски загадки (3)
- Включено в книгата
-
Тайната на замъка
Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри - Оригинално заглавие
- A Tournament of Murders, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Тайната на замъка
Английска, първо издание
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев, 2001 г.
ИК „Еднорог“, 2001 г.
ISBN 954-9745-35-x
История
- — Добавяне
Втора глава
Когато се върна в кухнята, Ричард не изказа подозренията си, че някъде в замъка неуловим непознат ги наблюдава и подслушва. Запази страховете си за себе си и помогна на Емелин да приготви вечерята. Стъмни се рано. Барликорн каза, че ще стои на пост през нощта, в случай, че разбойниците се върнат. Взе си храна в една ленена покривка, огниво и свещ и каза, че ще се чувства добре. Бутлак и Гилдас предложиха да му правят компания, но стрелецът отказа.
— По-добре е да останете тук — заяви той.
Без суетене взе наметката, лъка и колчана със стрелите и се измъкна на двора. През една цепнатина в капаците Ричард го гледаше как върви и се чудеше защо всъщност излиза. За да наблюдава брода? За да заговорничи? Или, за да се срещне с непознатия, с когото беше говорил онази нощ пред кръчмата на пътя за Епинг?
— Неспокоен си, Ричард.
— Не мога да вярвам на никого — каза й той почти шепнешком, после се усмихна. — Освен на теб.
Тя игриво го щипна.
— Не вярваш ли на Барликорн?
— Да, дори на него; не знам дали срещата ни беше случайна. Как така бързо се съгласи да ме придружи дотук. И враждата му с разбойниците. На негово място всеки би приключил с нея, като избяга в някоя друга част на кралството. И накрая, защо дойде с мен на този изоставен, покрит със сняг остров?
— А аз се чудя за Бутлак. — Емелин погледна през рамо към отшелника и Гилдас, които стояха пред огъня и шумно спореха кой трябва да се погрижи за шиша.
— Знам какво представлява Гилдас — отбеляза Ричард. — Но Бутлак е загадка. Защо е останал тук толкова години?
— Смятам, че казва истината — отвърна Емелин. — През нощта, когато лорд Саймън и жена му са били убити, той може да е спал като заклан, след като е пил толкова много. Но какво е правил после? Искам да кажа, хората на шерифа дошли, баща ти бил арестуван, а останалите рицари си заминали. Не е ли естествено да прерови замъка? Да го претърси от мазето до тавана за всичко, което би могло да му потрябва? Не само за храна и пиене, но и за някоя джунджурия. Още повече — добави тя, — че баща ти явно е бил много добър с него. Не би ли потърсил някакво доказателство за невинността му? Не е ли намерил нещо странно?
Ричард си спомни колибата на Бутлак с множеството скрити ъгълчета и пукнатини и тайно си обеща, че ако има възможност, ще я претърси. Емелин щеше да продължи, когато вратата на кухнята с трясък се отвори и влязоха петимата рицари. От намръщените им лица Ричард разбра какво ще последва. Поздрави ги и те насядаха около масата. Разговорът беше вял. Всички се преструваха, че се интересуват от това, което готвеше Емелин. Сър Лайънъл Бомон, преплел пръсти, оглеждаше със свити вежди спътниците си. Слабото му лице изглеждаше още по-продълговато, тъжните му очи изучаваха Ричард. Той се изкашля и прочисти гърлото си. Но Ферърс нетърпеливо извади камата си и удари с дръжката по масата.
— Мастър Ричард — започна той, — преди много години баща ти беше несправедливо арестуван за убийство. — Ферърс остави камата и протегна ръце с разтворени пръсти. — Не оспорваме това, нито отричаме факта, че всички се заклехме в тъмницата на Колчестър, че ако някога имаме възможност, ще направим всичко по силите си, за да възстановим доброто му име. Но — той прокара дебелите си пръсти през посивялата си коса, — вече изпълнихме клетвата си, така че какво повече можем да направим? Нямаме нова информация. През изминалите шестнадесет години не сме открили нищо и ти трябва да приемеш това.
— Ето ни тук — обади се сър Уолтър Манинг — в едно полусрутено имение насред затрупаните със сняг полета. Зимата настъпва. Започват постите, скоро ще дойде Коледа. Мастър Ричард, имаме земи и семейства. Възнамеряваме да си тръгнем утре.
— Дори аз — отбеляза сър Лайънъл и затвори очи. — Видях нещо. Научих нещо в деня на турнира тук. — Той отново погледна. — Но не си спомням; беше толкова отдавна, толкова неща се случиха оттогава. — Той премигна и се огледа. — Тук не ми харесва. Не искам да остана — добави той раздразнено. — Искам да си отида у дома.
— Не можете! — Отговорът на Ричард изплющя като камшик.
Петимата рицари изненадано го погледнаха.
— Не можете да си отидете — настоя младежът. — Дали сте на баща ми клетва — това означава повече отколкото да дойдете да ме видите в един изоставен замък. Нещата едва сега започват. Самият сър Лайънъл признава, че връщането тук е пробудило спомените му. Кой знае, с времето може би те ще се прояснят.
Лицето на сър Филип Ферърс се разтвори в престорена усмивка.
— Мастър Ричард, можеш да казваш каквото искаш, но не можеш да ни спреш. Ако решим да си отидем, ще го направим и с това всичко ще приключи.
— Вървете си, щом искате! — Емелин се приближи към масата, бършейки ръце в един парцал; лицето й беше необичайно сурово. — Вървете си — добави тя — и ще умрете.
— Това е нелепо. — Бремнър бутна назад биреното буре, на което стоеше. — Още ли убийства ще има? Как ще ни спреш, млада лейди? Може би този загадъчен стрелец ще ни застреля в седлата?
— Мостът е изгорен — обади се Гилдас. — Не можете да си тръгнете.
— Можем да пресечем брода — отвърна сър Хенри Грантъм. — Ако сме внимателни…
— И ако го пресечете — обяви Ричард, — разбойниците ще ви чакат отсреща.
— Разбойници! — дрезгаво извика Бомон, протегнал глава като пиле. — Разбойници? Какви разбойници?
Емелин се върна при огнището, а Ричард накратко описа подвизите на Ратсбейн и Догуърт и изказа сигурността си, че островът е под щателно наблюдение.
— Но те не биха ни нападнали — каза самоуверено Манинг. — Петима добре въоръжени рицари…
— Петима добре въоръжени рицари — отвърна Ричард, — които вървят пеша през снега, носят скъпи дрехи, хубави оръжия и водят обучени коне със скъпа сбруя? Каква заплаха ще бъдат те за тридесет разбойници, също добре въоръжени, скрити между дърветата? Ще ви повалят един по един само заради плячката, както и за да са сигурни, че когато дойдат на острова, няма да има свидетели, които да съобщят на шерифа.
— Няма да ви оставят да си тръгнете — добави Бутлак. — Ще ви убият.
— Ако си изучавал сърцата на злодеите — напевно каза Гилдас и застана до Ричард, — ако си видял злото в душите им — продължи той, — и се отнасяш към тях както пророк Илия с жреците на Ваал, ще знаеш на какво са способни. Хитри и лукави, те са поставили капани.
— Какви ги бръщолевиш, за Бога? — изръмжа Ферърс.
Гилдас се усмихна и го благослови с жест.
— По времето на моите скитания, сър, съм срещал и живял със странни хора. Замислял съм се над онова, което става в човешката душа…
— Млъкни! — изграчи Бомон. — В името на Божията любов млъкни или говори направо!
Ръката му посегна към камата, но Гилдас извади своята за миг и притисна върха й към масата. В същото време потупа рамото на Ричард.
— Оръженосецът ми спаси живота. Затова, докато платя дълга си, аз ще бъда с него в мир и бой. Както сте били вие с баща му.
Ричард погледна към рицарите и с удовлетворение видя, че някои от тях се бяха засрамили.
— Можете да си вървите — каза той тихо. — Но не разбирате ли, че разбойниците ще ви нападнат? Ако не заради плячката или за да ви убият като свидетели, сигурно ще разпознаят, че сте от високопоставените благородници на графството. Могат дори да помислят, че отивате за помощ.
Уолтър Манинг кимна в знак на съгласие.
— Тези разбойници — продължи Ричард — са далеч от гората си. Истина е, че сняг покрива земята, пътеките и пътищата са затрупани. Но те не биха искали да бъдат заловени на открито от хората на шерифа, които можете да изпратите.
Бомон отвори уста, за да каже нещо, но Манинг почука по масата с кокалчетата на ръката си.
— Знам какво ще кажеш, сър Лайънъл — каза той бързо. — Но аз дадох клетва и като се замисля, да си тръгнем толкова бързо, означава, че сме страхливци. Разбойниците ще ни нападнат. Няма да ни оставят да преминем. — Той се обърна и стисна рамото на сър Лайънъл. — А ти, приятелю, какво мислиш, че си видял или чул онзи ден?
Сър Лайънъл само поклати глава.
— Е — отсече Гилдас и се подпря на камата си, — тръгвате или оставате?
Един по един рицарите дадоха дума, че ще останат още поне седмица.
— Но на първата неделя от постите — обади се сър Уолтър Манинг — ще си тръгнем. Дотогава ще съм изпълнил клетвата си. Може би времето ще се оправи. Ако разбойниците не са нападнали дотогава, това ще означава, че са се върнали в гората си.
Ричард се канеше да им благодари, когато чу стъпки в галерията отгоре.
— Шшшт! — вдигна той ръка.
Емелин, с лъжица за бъркане в ръка, го погледна уплашено.
— Това е само вятърът — присмя се Бремнър.
Сякаш в отговор на думите му, стъпките закънтяха по-силно и те чуха подрънкването на шпори. Емелин изпусна лъжицата. Гилдас вдигна камата си, загледан в тавана, изпитото му лице пребледня още повече. Бомон изхленчи, но Ферърс скочи, грабна камата си и хукна към вратата. Ричард го последва нагоре по стълбите. Стигнаха площадката — галерията беше потънала в мрак.
— Не слизай! — Оръженосецът стисна рамото на Ферърс. — Някой да донесе факла! — извика той надолу по стълбите.
Бутлак, куцайки възможно най-бързо, се изкачи с по една пламтяща факла във всяка ръка. Подадоха ги на Ричард и Ферърс. Тръгнаха по леденостудената галерия. Пламъците проблясваха по ледените капки, които се стичаха през отворените прозорци или между капаците. Ричард погледна надясно, на стената имаше пресни червени следи.
— Ето! — прошепна той. — Вижте!
Ферърс се върна при него, присъединиха се и останалите. Бавно и с мъка Ричард успя да разчете написаното.
„Хаселдама — пишеше на стената — полето на кръвта. Подгответе голямата ливада за турнира. Часът на възмездието наближава.“
— Хаселдама, кръвната нива — промърмори Гилдас. — Кръвната нива от Евангелието, която първосвещениците купили със сребърниците, които разкаяният Юда им върнал, след като предал Христос.
Ричард погледна другарите си, чиито лица изглеждаха призрачни в проблясващата светлина на факлите.
Като мърмореше под нос, Ферърс продължи по галерията, изучавайки стените, но нямаше други надписи. Той погледна към тавана.
— Бог да ми прости това, което ще кажа, мастър Ричард, изкушавам се да помоля всички ви да си тръгнем и да изгоря този замък напълно, само за да видя какво ще изкарат пламъците навън.
— И какво ще стане, ако е призрак? — промърмори сър Лайънъл. Никой не се засмя на думите му.
— Какво означава това? — попита Бремнър. — Как да подготвим полето за турнир посред зима, когато е покрито със сняг?
Върнаха се към площадката на стълбището. Ричард се обърна, когато чу една от дъските на пода да скърца.
— Кой е там? — извика той.
Останалите, които бяха започнали да слизат, замръзнаха и се обърнаха.
— Кой е там? — отново извика Ричард.
— Може ли да е разбойник? — промърмори Грантъм и се изкачи нагоре. Лицето и плешивата му глава лъщяха от пот.
Сякаш в отговор Ричард чу отново скърцането и нещо се затъркаля към тях по дъските. Отначало той помисли, че е топка, но когато приближи, видя парче платно, от което се стичаше кръв. Младежът с ужас отстъпи.
— Господ и всичките му светци да ни пазят! — прошепна Бремнър и се прекръсти.
По стълбите се чу тропот. Гилдас, чиято смелост му беше изневерила, хукна обратно към топлината и защитата на кухнята. Накуцвайки бързо, Бутлак го последва.
Ричард откри, че не може да помръдне. Чувстваше краката си като железни плочи, ръцете му бяха стиснали до побеляване факлата. Стоеше замръзнал от ужас. Зад него на стълбите никой от рицарите не смееше да се раздвижи.
— Какво е това? — попита Манинг.
Ричард изкрещя, когато нов вързоп се затъркаля от галерията към него. Този път по-бързо и по-точно насочен, кървавият пакет като жив заподскача към него, удари стената, претърколи се и спря в краката му. Той стисна факлата и като крещеше с всички, сили хукна по коридора. В страха си беше готов да се бие с всяка тъмна сила, която се криеше в другия край на галерията. Но когато стигна там, не видя нищо. Само един капак хлопаше над тесните стълби, които водеха към горната галерия. Цареше тишина, чуваше се само шумоленето на плъховете. Ричард се отпусна до прозореца, без да мисли как държи факлата, докато не осъзна, че ще подпали дъските. Погледна назад към мястото, откъдето беше дошъл. Рицарите си бяха възвърнали куража. Ферърс държеше факлата, докато Манинг и Бремнър разрязаха платното. Като в транс, Ричард се върна обратно. Чу прошепнати ругатни и Бомон с ръка на устата, се спусна шумно по стълбите. Младежът се втренчи в отрязаните глави, които лежаха заедно, като онези на двете прасета, които беше видял на сергията на един касапин в Йорк — с полузатворени очи, вратове, които представляваха останки от накълцана плът и кръв, която се стичаше от ъгъла на устата по кожата на небръснатите, зловещи лица.
— Господи, имай милост към нас!
Ричард се наведе, решен да не се поддава на страха; в известен смисъл се почувства благодарен. Докато вървеше по галерията, той се беше молил, беше се борил с ужасяващото предчувствие, че някоя от главите може да е на Барликорн.
— Слезте в кухнята — нареди той. — Донесете някой стар чувал!
Ферърс с охота се подчини.
— И не казвай на Емелин! — извика Ричард след него.
Рицарят се върна, като се опитваше да се пребори с призляването, докато Ричард вдигна отрязаните глави и ги пусна като гнили ябълки в торбата. Взе парчето връв, което Ферърс му подаде, завърза чувала, вдигна го и слезе по стълбите. Излезе в студената нощ през страничната врата. Снегът се разстилаше като блестяща покривка и скриваше всичко. Над него звездите блестяха като скъпоценности върху черна възглавничка. Вятърът биеше ниско, студен и пронизващ. Той шибаше лицето и косата му. Оръженосецът чу шум зад себе си. Гилдас, с факла, чийто пламък смело се бореше с вятъра, се присъедини към него. Двамата мълчаливо отидоха до дърветата.
— Какво ще правим с тях? — промърмори шарлатанинът. — Земята е твърда като камък.
Стигнаха до дърветата и Ричард зарови главите в снега, натрупвайки го около тях. После погледна към шарлатанина.
— Утре вземи кирка от конюшните, изкопай дупка и ги зарови.
— Кои са те? — прошепна Гилдас. — Как са умрели?
Ричард погледна към имението, което се издигаше тъмно и зловещо на фона на нощното небе. Над него вятърът въздъхна през дърветата, шумолейки в клоните. Младежът потръпна, не толкова от студа, а защото за пръв път съжали, че е дошъл в имението Кроукхърст.
— Мислиш ли, че тук бродят демони? — попита Гилдас. — Какво ще стане, ако замъкът е обитаван от духове, мастър? Ако е място, което погубва християнските души? Веднъж — продължи той, — срещнах един човек, който беше посещавал къщи, така обсебени от злото, че се били превърнали в преддверие на ада. Дяволите и онези духове, които ни желаят злото, можели да влязат в нашия свят и да вършат ужасни неща с душите и телата на хората. Аз… — Гилдас спря, защото откъм имението проехтяха пронизителни викове.
Ричард срита още малко сняг върху главите и затича натам. Гилдас го последва, като се хлъзгаше и залиташе по натрупалия сняг. Минаха през страничната врата, която Гилдас тръшна зад себе си, изтичаха по коридора и влязоха в кухнята. Всички стояха струпани около Барликорн, който се беше облегнал задъхан на стената.
— В името на Бога, какво става? — Ричард си проби път. — Кътбърт, изглеждаш сякаш си видял призрак.
— По-добре ела с мен — отговори стрелецът. — Както и всички, които имат здрави стомаси.
— Какво става? — извика Емелин. — Отново надписи с кръв върху стените! Отсечени глави се търкалят като камъни из галерията. — Тя отиде при него. — Ричард, къде беше?
Той стисна ръцете й, бяха студени.
— Иди при огъня — заповяда й и погледна рицарите. — Двама от вас трябва да останат с нея. Останалите, ако можете да го понесете, елате с мен.
Ферърс нареди на Бомон и Бремнър да останат. Бутлак също се сви в ъгъла до огнището като някакъв дребен таласъм. Останалите последваха Ричард и Кътбърт в нощта. Запрепъваха се навън от двора по замръзналата пътека към голямата ливада. Точно преди дърветата да оредеят, Кътбърт им каза да спрат.
— Никога не съм виждал подобно нещо — прошепна той, посочи напред и вдигна факлата към мястото, където пътеката завиваше. — Ще ги видите там.
Те го последваха предпазливо. От двете им страни се издигаше гора, черна и мълчалива. Единственият звук беше пукотът на искрите от факлите. Минаха завоя. Отначало Ричард не можа да повярва, че ужасяващата гледка е истина — плетеница от ръце и крака, поне три трупа, лежащи в снега. Той спря. Барликорн продължи, вдигнал факлата. Тогава Ричард и останалите я видяха — още една отсечена глава, нанизана на ясенов прът.
— В името на Архангел Михаил и всички ангели! — възкликна Манинг. — Какво е това?
Ричард изучаваше отсечената глава, брадясалото лице, хлътналите бузи, полузатворените очи и покритите със спечена кръв устни. Обезглавените трупове бяха облечени с парцали, прикрепени с парчета въже, но ботушите бяха с добро качество, както и презраменните ремъци, коланите и оръжията, които носеха.
— Отидох до брода — обясни Барликорн, обръщайки се с гръб към кървавата гледка. — Известно време наблюдавах, после ми се доспа. Събудих се внезапно, обезпокоен. Сигурен съм, че никой още не е минал през брода, но бях убеден, че в гората край мен има хора. Реших да се върна в замъка и докато вървях, попаднах на това. — Той стисна ръката на Ричард. — Емелин спомена, че нещо се е случило в замъка?
Младежът изтръгна факлата от ръката му.
— Да се връщаме — нареди той. — Тук, на откритото, сме уязвими.
Всички тръгнаха към имението, малко по-бързо, отколкото на идване. Щом влязоха, Емелин им поднесе загряваща напитка, виното беше силно, а билките изпълваха кухнята с ароматен мирис на лято. Ричард обхвана чашата с премръзналите си пръсти.
— Който и да е отрязал тези глави — започна той, — не ни е враг.
— Глупости! — отсече Ферърс. — Стъпки в галерията, надписи с кръв по стените. Отсечени глави се търкалят в краката ни. Обезглавени трупове в гората!
Ричард поклати глава.
— Кътбърт, Гилдас. — Той се огледа. — Трябва да се върнете при брода и добре да го охранявате. — Той вдигна ръка в знак, че иска тишина. — Ще ви кажа какво смятам, че се е случило. По някое време днес, вероятно рано вечерта, Догуърт и Ратсбейн са изпратили разузнавателен отряд през брода, за да провери какви са силите ни. Тайнственият рицар ги е издебнал и е отсякъл главите им. Представяте ли си? Трима главорези, които се препъват в тъмнината срещу опитен рицар в пълно снаряжение. Не са могли да се съпротивляват. Един замах на меча и толкова — като фермер, който жъне ечемични класове.
— Но защо е донесъл главите им тук? — попита Гилдас.
— Не знам — отвърна Ричард.
Той намигна окуражително на Емелин и си припомни колко добре го беше обучил старият му приятел и покровител Гилбърт Савидж. Спомни си как преди години, когато бяха в гората Дийн и пътуваха към Колчестър, бяха нападнати от група разбойници. Заедно с Гилбърт ги проследиха, издебнаха ги на брега на един буен поток. Рицарят ги беше избил без усилия, като лисица приклещени пиленца. Ръката на Ричард се вдигна към устата — още някакъв спомен се раздвижи у него, но не можеше да си спомни какъв.
— Мастър — прекъсна Гилдас мислите му, — ако този загадъчен рицар е убил разбойниците, защо донесе две от главите им тук?
— Съжалявам. — Оръженосецът се изтръгна от мислите си. — Този рицар, който смятам, че не е призрак, смята един от нас, а може би всички ни, за врагове. Има работа с нас и не иска никаква външна намеса. Убийството на разузнавачите е било предупреждение към останалата банда. — Младежът отпи от чашата си. — Освен това същият този рицар се опитва да ни уплаши, да ни впечатли с умението, скоростта и способността си да се движи из острова.
— И какво да правим? — изръмжа Ферърс. — Да седим тук и да чакаме да вземе и нашите глави? Бих напуснал острова — продължи той, — но ние се заклехме и ще приема всичко, което кажеш, мастър Ричард. Ако стоим заедно, ще бъдем по-защитени. — Той протегна ръка към Гилдас и Барликорн. — Но не можем ли да изпратим някой от тях за помощ? Могат да минат през брода…
— Това значи да останем с един по-малко — отвърна Ричард. — Ще му трябват много дни, за да стигне до Колчестър или Хелмсфорд. В градовете върлува чума, зимата е тук. Може да минат седмици преди някой чиновник или ваш влиятелен приятел да организира отряд, който да ни спаси.
Всички рицари бяха съгласни с Ричард, освен Бомон — той седеше като дете, сложил пръст на устата си, с полузатворени очи, потънал в собствените си мисли.
— Сър Лайънъл — извика го Ричард. — Добре ли си?
Мъжът поклати глава.
— Просто си мислех — промърмори той, — за надписа на стената да подготвим турнирното поле. Толкова различен от онзи преди шестнадесет години. Лейди Катрин Фицалан под дърветата. Съпругът й, който се кара с нея. — Той поклати глава. — Само да можех да си спомня. Ако можех да си спомня…
— Може би утре — обади се мило Емелин и се изправи. — Ричард, трябва да поспим. Бог знае срещу какви опасности ще се изправим утре сутрин. Мастър Барликорн, Гилдас, ще ви приготвя нещо за ядене.
Гилдас сякаш се канеше да възрази. Изпитото лице и шарещите, пронизващи очи издаваха страха му, но Барликорн го потупа по рамото.
— Хайде, шарлатанино — каза той и се изправи. — Ще бъдеш в безопасност при мен в гората край езерото.
— Ами ако дойдат още разбойници? — възрази Гилдас.
— Съмнявам се — отвърна Барликорн. — Догуърт и Ратсбейн ще чакат разузнавачите си. Едва когато те не се върнат, ще действат.
Те събраха вещите си. Емелин напълни една кана с вино и уви малко изсушено месо. Със зачервени лица и унесени от сгряващата напитка, рицарите също се сбогуваха, докато Бутлак се сви като мишка до огъня. Малко по-късно Барликорн и Гилдас излязоха в нощта, като оставиха Ричард и Емелин сами. Те седяха хванати за ръка пред огъня и гледаха как пъновете пукат и пращят. От време на време Бутлак се раздвижваше в съня си и мърмореше нещо. Настъпи тишина, чуваха се само случайни стъпки отгоре, но без зловещото дрънчене и страховитите звуци, които бяха чули преди.
— Кой може да е този рицар? — рязко попита Емелин. — Може да е всеки, взел участие в трагедията на баща ти. Освен ако… — тя посочи спящия отшелник. — Помниш ли какво каза той? Че в езерото бил открит гол труп без лице. Може би е имало още убийства? — Тя стисна ръката на Ричард по-здраво. — Обещай ми — помоли го, — обещай ми, че ще направим каквото трябва, но после ще си заминем. Ричард, можем да имаме и друг живот. — Емелин с мъка преглътна. — Ако останем тук — прошепна тя, — може всички да умрем.