Пол Дохърти
Тайната на замъка (10) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Четвърта глава

Ричард каза на Емелин да остане с Бутлак и поведе останалите. Като се плъзгаха и пързаляха по заснежената земя, докато снежинките шибаха лицата и очите им, те се спуснаха по пътеката към брега на езерото. Когато приближиха, димът стана по-силен и дочуха пукота и рева на огъня. Изскочиха от гората и спряха.

Дори по време на военните походи във Франция Ричард не беше виждал такъв силен огън, подобен на гладно животно; целият мост беше обвит в пламъци, които въпреки замръзналото езеро и падащия сняг, с рев се издигаха в нощното небе. Той извади камата си; допирът на стоманата му донесе известно успокоение.

— Това не е случайно! — извика той. — Но кой би изгорил този мост?

— Разбойниците — каза Барликорн. — Може би Догуърт и Ратсбейн са дошли на острова.

— Кой? — попита сър Уолтър Манинг.

Барликорн описа дългогодишната си вражда с бандитите, срещата в Колчестър и възможното преследване.

— Чувал съм за тях — обади се Бремнър. — Имената им непрестанно се появяват пред кралските съдии. — Рицарят изтри потта от челото си. — Но защо да изгарят моста?

Ричард си спомни рицаря, който препускаше по поляната с изнесен щит и високо вдигнат меч. Докато останалите бърбореха и обсъждаха пожара, той се сети какво беше станало. Мостът беше запален, не за да попречи на някого да дойде на острова, а за да затвори в капан всички, които бяха на него.

— Ами храната? — попита сър Уолтър Манинг, потривайки стомаха си. — Не можем да умрем от глад тук… — гласът му прекъсна.

Никой не възрази.

— Е, сега сте тук — обади се Ричард. — Тук сме заедно. Колкото до запасите, езерото замръзва, но на другия край на острова има брод. — Той погледна през заснежените дървета.

— Сега нищо не можем да направим — обяви той. — По-добре да се върнем и да поспим.

Прибраха се в кухнята. Ричард разказа на Емелин какво се беше случило. Тя приготвяше гореща смес от мляко и вино в кана на огъня и въздухът беше изпълнен с мириса на кларет и билки.

— Пийте по чаша, преди да си легнете — настоя Емелин. — Това ще ви стопли отвътре и ще подобри настроението ви. — Каза го така авторитетно, че никой не посмя да й откаже.

После тя остави горещата кана отново на огнището и каза на Бутлак да я наглежда.

— Мостът е изгорен — каза Емелин замислено, докато подсушаваше ръце в роклята си, — значи всички трябва да останем тук, докато разберем истината. Но след като изслушах много внимателно онова, което всички казахте, не можах да разбера едно.

— В нея проговори дъщерята на адвоката! — обяви покровителствено сър Лайънъл Бомон.

Емелин шеговито му се поклони.

— Говори, милейди — Бремнър отпи от чашата си.

— Да предположим — продължи тя, — causa disputandi — в името на спора, — че убиецът е трябвало да унищожи лорд Саймън.

— Защо? — попита Манинг.

— Защото лорд Фицалан го е преследвал, както и бащата на Ричард?

— Приемам това обяснение — каза Грантъм.

— А лорд Фицалан може би е бил близо до истината — усмихна се Емелин. — Затова е трябвало да умре.

— Естествено — провлечено каза Грантъм.

— Но смъртта на лейди Катрин не е била необходима?

Петимата рицари се съгласиха. Ричард наблюдаваше младата жена, блесналите й очи, изправените й рамене; усещаше вълнението й. Забеляза колко е тънка талията й, щедрите извивки на корсажа й, дългите тънки пръсти, заровени изящно в гънките на роклята й и гордо вдигнатата й глава. Въпреки умората, той едва прикри усмивката си. Сър Лайънъл беше прав. Ако носеше обточена с кожа роба, Емелин щеше да прилича на правник пред Кралския съд.

— Не искам никого да обидя — продължи тя, — но лейди Катрин навярно е имала собствена спалня, нали?

— Да — отвърна Бремнър. — Иначе съпругът й щеше да разбере, че я няма.

— Добре. — Емелин млъкна, за да събере мислите си. — Знаем, че лейди Катрин трябва да си е легнала, но е била открита напълно облечена на другата сутрин. Защо жената на един от най-могъщите мъже в Есекс е напуснала спалнята си в ранните утринни часове и е тръгнала по уединена крайбрежна пътека? Не е била глупава. Знаела е, че рискува да срещне някой скитащ разбойник или дори слуга, който се мисли за нещо повече.

— За какво намекваш? — попита Грантъм.

— Казано направо, лейди Катрин сигурно е излязла, за да се срещне с някого.

— Не приемам това — обади се сър Уолтър Манинг. — Не забравяй, скъпа моя — добави той покровителствено, — че беше разгара на лятото, а Кроукхърст е красиво място. Лейди Катрин е знаела, че е в безопасност в имението. Може просто да не е могла да заспи и да е излязла на разходка.

— Напълно облечена? — отсече Емелин. — В такъв ранен час?

— И аз си помислих това — извика ликуващо Бутлак.

Сър Джон Бремнър се надигна на стола, вече доста пиян. Отиде и се втренчи в отшелника.

— Помня те — прошепна той. — Никога не забравям лица. — Той се обърна и се усмихна на сътрапезниците си. — Не помни те ли селянина, мръсния отшелник, когото лорд Роджър винаги пускаше в банкетната зала? Винаги подслушваше през ключалките или под прозорците.

Сър Джон Бремнър дръпна Бутлак за дрехата. Ръката на отшелника хвана камата.

— Внимавай, милорд — предупреди той. — Аз не съм твой слуга и това не са твоите владения. Не съм някой селски дръвник, за да ме заплашваш или тормозиш.

— Остави го! — нареди Ферърс и се усмихна на отшелника. — Какво каза, човече?

— Съгласен съм с това умно момиче — отвърна Бутлак и махна грациозно с ръка. — Спомнете си и нещо друго: конюшните бяха пълни с коняри и слуги, да не говорим за свитата на моя господар, която виждаме тук. И въпреки това лейди Катрин не е изкрещяла, не е извикала, не е вдигала шум. Като че ли е предоставила гърлото и тялото си на убиеца, без да се съпротивлява.

Бремнър започна да се надига.

— Ще ти почистя устата с пепел! — дрезгаво каза той. — Лейди Катрин, Бог да я прости, беше от благороден произход.

— Тогава нека аз да го кажа — предложи Емелин. — Възможно ли е лейди Катрин да е излязла на среща с любовника си? Някой, който също е бил в имението. Този човек е прерязал гърлото й, преди да се промъкне обратно и да убие съпруга й. — Тя млъкна, после заключи. — С други думи, любовникът на лейди Катрин, убиецът и френският шпионин в Есекс са били едно и също лице. Ако беше убил само съпруга й, тя можеше да го издаде или да го изнудва.

— Разбира се! — развълнувано каза Ричард. — Лейди Катрин е издавала на любовника си кралските тайни, съзнателно или не, не знаем.

— Всичко е възможно — отвърна Грантъм. — И все пак един кралски служител на закона може да възрази, че вероятно баща ти е бил любовник на лейди Катрин. — Той зърна надигащия се гняв в очите на Ричард. — Разбира се, аз не го вярвам. Баща ти имаше очи само за една жена, лейди Мария. — Той погледна с присвити очи към Емелин. — Нашата красива правничка може би е права. Спомням си как лорд Фицалан и съпругата му дойдоха тук последния път. Между тях имаше студенина и един от пажовете ми ги беше чул да си разменят остри думи. — Той вдигна вежди. — Но всички тук сме женени и знаем, че браковете, сключени в рая, може да се окажат изковани в ада. — Той направи гримаса. — Може да е имала любовник, но това не потвърждава невинността на лорд Роджър.

— Какво стана с документите на баща ми? — внезапно попита Ричард.

— Стана объркване — отвърна сър Филип Ферърс. — Баща ти ме помоли да се погрижа за някои неща, но всичките му ръкописи бяха унищожени или изгорени.

— От кого?

— Не знаем. Когато човек изгуби положението си, пристигат шерифът и помощникът му. Кроукхърст беше конфискуван в полза на Короната. Разбира се, хората са крадливи по природа, голяма част от вещите бяха плячкосани.

— А документите на лорд Саймън? — настоя Ричард, заинтригуван. — Сигурно сте ги потърсили?

— Кой казва, че той е носил някакви документи? — попита Манинг. — Нищо не беше намерено.

Ричард огледа всеки от рицарите поотделно: лицата им показваха, че срещата не се развива, както се бяха надявали. Оръженосецът си спомни любимата фраза на сър Гилбърт Савидж. „Преди да хванеш някое куче за опашката, убеди се, че не е вълк.“

Оръженосецът затвори очи — кой беше вълкът тук? Ако сър Гилбърт Савидж беше тук сега, щеше да го посъветва, да задава правилните въпроси.

— Всички сме уморени — каза сър Джон Бремнър и понечи да стане.

— Савидж — каза бързо Ричард, като отвори очи. — Спомняте ли си йомена на баща ми, сър Гилбърт?

— Да, следваше баща ти като сянка навсякъде.

— Защо тогава не е потърсил баща ми онази нощ? — попита Ричард.

Рицарите се спогледаха.

— Е? — настоя младежът. — Говорим за човек, напълно предан на баща ми, който ме е отгледал. Баща ми изчезва, а сър Гилбърт никакъв го няма.

— В нощта на убийството — отвърна Ферърс — Савидж беше на път, за да свърши нещо за баща ти. След трагедията майка ти избяга с теб в къщата на Котикол, но беше вече болна. Правникът се грижеше за теб, след като тя влезе в манастир. — Ферърс пресуши чашата си. — Всъщност никога след това не видяхме Савидж. Вероятно е подозирал някого от нас.

— А после?

Ферърс подаде чашата си на Емелин, за да я напълни.

— Чух слух — продължи той, — че баща ти го посветил в рицарство в килията си в замъка Колчестър и че той се погрижил за теб. — Рицарят се усмихна извинително. — Всичко стана твърде бързо. Един от нас щеше да те вземе и отгледа като собствен син, но докато нещата се успокоят, Савидж беше изчезнал. Чухме слухове…

— Аз дори му писах — прекъсна го сър Джон Бремнър. — От името на всички ни, но не получих отговор. Той нито веднъж не се появи в Есекс.

— Видяхте ли го след това? — попита Ричард.

— Не. — Грантъм поклати глава. — Когато отидохме при баща ти в тъмницата, сър Гилбърт вече беше заминал. Оттогава, както казаха другите, не сме го виждали изобщо.

— Значи сте ходили при баща ми в Колчестър? — попита Ричард. — В последното си писмо до мен той казва, че сте дали клетва да възвърнете доброто му име.

— Какво друго ти е писал? — Рицарите неспокойно се спогледаха и провлачиха крака.

— Направихме каквото можахме — бързо заяви Ферърс. — Изпратихме петиция до краля. Но не забравяй, мастър Ричард, в очите на закона баща ти беше доказан убиец и предател. Негово величество кралят и целият съд бяха бесни. Нищо не можеше да се направи.

— А когато видяхте баща ми, преди да избяга, пак ли нищо не ви каза?

— Почти нищо — отвърна сър Лайънъл Бомон. — Каза, че е невинен. Казахме му предсмъртните думи на лорд Саймън, как посочи към огнището и каза „Истината е в орела. Няма нищо ново под слънцето“.

— И какво каза баща ми?

— Натъжи се и се умълча. Стана, както беше целият окован, и погледна към светлината, която се процеждаше през прозореца на килията. После прошепна: „Иска ми се лорд Саймън да ми го беше казал“. Попитах го какво означава това. Единственото, което ми отвърна, беше, че след кавгата им лорд Фицалан е обещал да обсъди нещо много важно с него. — Сър Лайънъл млъкна и се загледа в чашата си. — После се заклехме. Тръгнахме и на следващия ден баща ти избяга. Но нямаше късмет — след няколко дни извадиха трупа му от Стор.

— Защо не му кажете за другия труп? — намеси се Бутлак.

Всички погледнаха отшелника, седнал до огнището, който се усмихваше като някое злорадо джудже.

— Или сте забравили? — попита невинно Бутлак.

— За какво говориш? — заплашително попита сър Уолтър.

— След като нещата се поуспокоиха, когато хората на шерифа си отидоха, лейди Мария замина за манастира, лорд Роджър беше в затвора, а тялото на лорд Саймън беше покрито и отнесено за погребение, старият Бутлак откри един труп между тръстиките близо до брода, съвсем гол.

— Това няма нищо общо със случая — обяви Грантъм. — Сигурно е било тялото на някой непознат, търговец или странник, който се е изгубил. Или — добави той многозначително — някой отшелник, който е приказвал твърде много.

Бутлак се разтърси от смях.

— Помислих си, че трябва да го спомена — с насмешка каза той. — Лицето му беше размазано, сякаш някой го е удрял многократно с чук. Просто си плуваше там като листо върху водата. Старият Бутлак го извади и го погреба близо до брода. — Той сниши гласа си до шепот, очите му се ококориха и заблестяха. — Ако отидете там, когато мъглата се спуска преди изгрев или след здрач, когато се появяват призраците и демоните, ще видите сянката му там. — Старецът отмести поглед. — Но това място и без това гъмжи от духове. — Той потръпна. — Островът на призраците — продължи с гробовен глас. — Те са навсякъде около нас — с червени очи и бледи лица, търсещи възмездие и покой за душите си.

— Млъкни! — отсече Ферърс.

— Вярно е — каза Гилдас, който седеше, впечатлен от разговора и стана, размахвайки пръст. — В Светото Писание е казано, че душите на онези, намерили смъртта си ненадейно, бродят по земята и търсят възмездие. Нима — издигна той глас — вещицата от Ендор в Книгата на Самуил не…

— Благодаря — каза властно Барликорн.

Гилдас беше отворил уста да възрази, когато в галерията над тях се чуха тежки стъпки.

— Някакво животно? — прошепна Емелин.

— С ботуши? — подигравателно попита Гилдас. — Слушайте!

Те всички седяха замръзнали и напрягаха слух. Точно когато бяха готови да решат, че им се е счуло, стъпките продължиха. Бавни и отмерени, сякаш някой се разхождаше напред-назад по коридора над тях. Бремнър скочи на крака. Ричард забеляза как потта на челото му се оцветява в черно, размивайки боята от косата му. Той се заигра с един пискюл на колана си и нервно задърпа брокатения си жакет, разкривайки ризата отдолу.

— Това е лорд Фицалан — промърмори рицарят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Барликорн.

— Слушайте! Слушайте! — Очите на Бремнър бяха почти изскочили от орбитите. — Чуйте шпорите!

Те се заслушаха в стъпките и наистина доловиха дрънчене на шпори.

— Фицалан винаги ги носеше — прошепна Грантъм. — Не помните ли? — Той уплашено погледна към Ричард. — Баща ти винаги се дразнеше от това.

Всички бяха замръзнали и слушаха стъпките и звъна на шпорите. Барликорн пръв се раздвижи. Той стана и скочи към вратата, отвори я, спъна се и падна. Ричард каза на Емелин да остане на място, но тя направи гримаса и го последва. Петимата рицари се присъединиха към тях. Барликорн вече беше в подножието на стълбите. Той вдигна ръка. Ричард спря. Почувства смразяващи тръпки по гърба си, косата на тила му настръхна.

— В името на Божията любов! — изсъска един от рицарите. — Какво е това?

Сега вратите по коридора отгоре се отваряха и затваряха, блъскайки се така шумно, сякаш из запустелия замък трещяха гръмотевици.

— Всички демони и духове, които бродят през нощта — прошепна Гилдас, застанал най-отзад. — Среднощният Убиец, унищожителят, който броди в мрака!

Барликорн вече беше приготвил стрела в лъка си и бавно тръгна по стъпалата. Ричард извади камата си и го последва. Когато стигнаха до първия коридор, шумът утихна. Емелин се качи с пребледняло лице. Ръцете й леко трепереха, докато подаваше свещта на Ричард. Той я взе и запали факлите на стената. Галерията се обля в светлина. Сигурно в някой от капаците имаше цепнатина, защото пламъците танцуваха и удължаваха сенките им.

— Кой е там? — извика Барликорн.

Тишина.

— Кой е там? — повтори Ричард.

Канеше се да продължи напред, когато чу смеха — проточен, нисък и смразяващ, сякаш нещо ги наблюдаваше от сенките и се забавляваше с онова, което виждаше. Барликорн тръгна по коридора. Отваряше вратите на стаите, блъскаше ги на скърцащите им, кожени панти. Следвани от останалите, те стигнаха края на коридора. Ричард въздъхна с облекчение, готов да приеме всичко, което беше видял и чул, като халюцинация. Разбира се, дълбоко в душата си, той отказваше да го приеме. Продължаваше да мисли за рицаря, който го беше нападнал, за подкованите копита, които трополяха по земята. Спомни си думите на някои от свещениците, които беше слушал жадно като момче — как Сатаната дебне като разгневен лъв и търси кого да погълне. „Нима Кроукхърст е пълен с демони? — чудеше се той. — Призовани от ужасните събития, които се бяха случили тук?“

Канеше се да каже на Барликорн и останалите да се върнат в кухнята, когато от горния коридор се чу ужасяващият звук на същите стъпки и дрънченето на шпорите. Тялото му се обля в пот, той бутна стрелеца встрани и хукна като хрътка по стълбите, като крещеше. Барликорн и Ферърс го последваха. В непрогледния мрак на горния етаж Ричард се блъскаше в мебелите, разхвърляни наоколо. Препъна се, но се закрепи за стената. Ферърс, който държеше капещата свещ, запали факла. В слабата светлина на трепкащите пламъци, Ричард огледа галерията. Беше студена, мъртвешки студена и пуста. Той продължи напред.

— Кой е там? — извика младежът. — В името на Бога! — Обърна се да поговори със спътниците си и подскочи от страх при вида на надписа, изписан върху бялата гипсова стена. — Бързо! — подкани ги той. — Донесете факли!

Гилдас и Емелин се качиха с още светлина от долния етаж. Събраха се пред стената и с ужас се втренчиха в думите, изписани с кръв, която още се стичаше на малки, плътни капки.

— Какво пише? — прошепна Барликорн.

Ричард приближи факлата, произнасяйки всяка от буквите и ги свърза в думи.

„Възмездието е мое, казва Бог. Аз ще въздам справедливост.“

Известно време младежът и спътниците му стояха безмълвни пред кървавото предупреждение. Барликорн докосна кръвта с върха на пръста си и я вкуси предпазливо.

— Кръв е! — каза той ужасен. — Бог да ни е на помощ! Наистина е кръв!

По настояване на Ричард те претърсиха галерията и останалата част от замъка, но не откриха и следа от натрапника. Когато се върнаха в кухнята, Ричард усети промяната в настроението. Веселяшката арогантност на рицарите беше изчезнала и по лицата им личеше, че вероятно съжаляват за дадената клетва. Ако мостът не беше изгорял, сигурно щяха да обсъдят възможността да си тръгнат. Но вече беше късно. Бяха уморени след виното, което бяха изпили и потиснати от призрачните събития в замъка. Всички се оттеглиха; Барликорн предложи да ги отведе до стаите им. Когато се върна в кухнята, Бутлак спеше дълбоко в един ъгъл, а Ричард, Емелин и Гилдас се бяха струпали край догарящия огън и шепнешком разговаряха за странните събития, на които бяха присъствали.

— Какво ще стане сега? — попита Барликорн, докато сядаше. Поклати глава. — Всички доказателства сочат вината на баща ти, макар че в официалната версия има непълноти и несъответствия.

— Достатъчни, за да пробудят подозрение — отвърна Ричард. — Какво е искал да каже лорд Фицалан с предсмъртните си думи? „Няма нищо ново под слънцето“ и „Истината е в орела“. Какво е намеквал? Защо са се карали с баща ми? Защо лейди Катрин е излязла от замъка и е била убита така безшумно в гората? — Той въздъхна, взе съчка от огнището и побутна един пън в огъня. — Мислите ли, че баща ми е подозирал някого?

— Ако е било така — отвърна Барликорн, — не го е споделил с никого. Всичките му книжа и документи са изчезнали, не е останало никакво доказателство или знак към кого са били насочени подозренията му.

Ричард погледна към Гилдас.

— Докато пътуваше с рицарите, разбра ли нещо?

— Споменах възможността за някаква печалба — отвърна Гилдас, — но това предизвика само смях. Онзи дребен дебелак, Манинг, се изхили толкова силно, че за малко да падне от коня. Каза, че не се връща в Кроукхърст за пари. Хората на шерифа били оплячкосали замъка, не оставили камък необърнат, а това, което пропуснали, със сигурност били намерили кралските стрелци. Не, мисля, че са тук по други причини — вярата в невинността на баща ти и клетвата към него, без да споменавам, че всеки, който би отсъствал, щеше да предизвика подозрение.

— О, да, те са доста разтревожени. — Бутлак внезапно отвори очи и се изправи в постелята си. — Кажи им, мастър. Кажи им каквото ти казах за странните хора, които посещават острова.

Ричард го направи, като описа всичко, което се беше случило сутринта; рицарят, срещата с Бутлак и разкритията на отшелника.

— Един от тези мъже — обяви Бутлак, когато младежът свърши, — един от тези рицари е убиецът. Но как можем да го докажем, мастър Ричард?

Оръженосецът се изправи и се протегна.

— Не знам. Смятам, че на този остров има други хора, сили, които може би ще се проявят и ще ни помогнат. Имаме достатъчно храна и напитки, на топло и удобно място сме. Може би за пръв път петимата рицари се връщат на мястото на убийствата. Може би нечия памет ще проговори. Може би някой ще си спомни нещо дребно, няколко думи, но един дявол знае как ще стане това.

Той подскочи, когато на вратата се почука. Сър Джон Бремнър, увит с наметката си, влезе в кухнята. В ръката си държеше малка, подвързана с телешка кожа книга. Подвързията беше изцапана, а златната закопчалка счупена.

— Съжалявам — измърмори той. — Забравих да ти дам това. — И той му подаде книгата.

Ричард я разтвори — беше часослов. Някога, преди години, сигурно е била произведение на изкуството, но ярките картини бяха избледнели, написаните с мастило думи — също; някои страници липсваха, други бяха скъсани и изцапани.

— Баща ти ми го даде — обяви Бремнър. — Това е единственото нещо, което взе със себе си в затвора в Колчестър.

Ричард отвори книгата и я запрелиства внимателно.

— Аз лично я проучих — тихо каза рицарят. — Повярвай ми, мастър Ричард, в нея няма нищо. Съжалявам — извини се той. — Трябваше да ти я дам по-рано. — С тези думи той се обърна и излезе.

Известно време младежът просто разлистваше часослова, борейки се със сълзите си. Този молитвеник беше единствената принадлежност на баща му, която притежаваше. Беше стара книга, сигурно беше в семейството от векове. Изучаваше корицата, която беше излязла от подвързията и със свито сърце осъзна, че ако в нея е имало скрито някакво тайно съобщение, то никога нямаше да стигне до него. Погледна вътре. Някой, вероятно баща му, беше нарисувал семейното дърво до рисунка на орел, летящ под слънцето с разперени криле, стиснал желязна пръчка в ноктите си. Той се върна при спътниците си и им я показа.

— Това трябва да е бил гербът на баща ми — отбеляза младежът сухо. — Видях го над огнищата из замъка.

Бутлак отметна мазната си коса, приведе се и внезапно сграбчи книгата.

— Да, така е — каза той. — Спомням си турнирите. Баща ти имаше голямо знаме, черен орел със златен клюн на бял фон с ярко слънце над него и желязна пръчка в ноктите му. Символ на смелост! Символ на смелост — промърмори той. После разтърси Гилдас, който заспиваше. — Мастър, време е да си починем! И утре е ден.

Всички се съгласиха. Барликорн се измъкна от замъка, мърморейки, че ще се чувства по-добре в конюшнята, далеч от всякакви призраци. Бутлак и Гилдас се свиха като кучета, но Ричард беше неспокоен, а Емелин, въпреки бледността си, също каза, че още не й се спи. Известно време седяха пред огъня.

Момичето хвана ръката на оръженосеца и нежно я погали.

— Ние сме свързани, Ричард — прошепна тя. — И ти го знаеш, за добро или лошо. — Усмихна му се свенливо. — Нито моят, нито твоят живот вече ще бъдат същите. Но не се тревожи — тя се изправи и обърна глава, сякаш се ослушваше за някакъв шум. — Вярвам ти. Истината ще излезе наяве.

Младежът гледаше към огъня; въпреки проблемите, пред които беше изправен, се чувстваше спокоен — Емелин беше с него.

— Орли и слънца — отбеляза той. — Лорд Фицалан ги е споменал, умирайки, а и двете са част от герба на Грийнел. — Той протегна ръце към огъня. — Но какво е искал да каже за истината? Защо е тази гатанка? — Той хвърли поглед към Емелин. — А сега пък имаме призраци, които обикалят замъка.

Тя потръпна и стисна пръстите му.

— А и живите са също толкова загадъчни. — Тя кимна към Бутлак и Гилдас, които лежаха доволни като прасета в кочина. — Не знаем кои са те и откъде идват и, ако съм разбрала добре, Кътбърт Барликорн е също такава загадка за теб, каквато и за всички останали. Докато петимата рицари… — Тя изящно сви рамене. — Никога не забравяй — прошепна момичето, докато пускаше ръката му, — че един от тях може да е свързан с тези убийства. Лорд и лейди Фицалан са били жестоко убити като добитък в кланица. Доброто име на баща ти е било унищожено, той също е станал жертва на убиеца, както и майка ти. — Емелин се приведе и го целуна по бузата. — Искам да кажа — прошепна тя, — че един или повече от тези мъже не са дошли да открият истината, а да се убедят, че тя ще остане скрита завинаги. За да го постигнат, той или те ще убиват отново и отново, без да се поколебаят нито за миг.