Желю Желев
Фашизмът (5) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Срастване на държавния апарат с партийния

Всъщност единството на партията и държавата стихийно се осъществява отдолу още със завземането на властта чрез завладяване на държавните постове и длъжности от членовете на фашистката партия. Така се получава своеобразно срастване на държавния с партийния апарат.

В резулнат на това държавата става партийна (особено достояние на фашистката партия), а партията — държавна. Партийните лидери на фашистката партия стават държавни ръководители. Хитлер е едновременно фюрер на немския народ по партийна линия и райхсканцлер като държавник. Гьоринг като държавник е министър на отбраната, шеф на Луфтвафе, министърпрезидент на Прусия и генерален пълномощник по четиригодишния план, по партийна линия — райхсфюрер на СА и СС; Гьобелс в партията завежда пропагандата и е гаулайтер на Берлин, в държавната йерархия — министър на пропагандата и член на Имперския съвет по отбраната; Химлер в партията е райхслайтер по укрепването на германската народност и райхсфюрер на СС (СС са партийни войски), в държавата — министър на вътрешните работи и член на Министерския съвет по отбраната на държавата; А.Розенберг в партиятя е райхслайтер по идеологическото и политическо възпитание на членовете на НСДАП, в държавата — министър без портфейл; Р.Хес в партията — заместник на фюрера и райхслайтер, в държавата — министър без портфейл и член на Имперския съвет по отбраната; М.Борман — по партийна линия секретар на фюрера и началник на партийната канцелария, а в държавната йерархия — министър без портфейл и член на Министерския съвет по отбраната на държавата; Х.Франк в партията — райхслайтер по правните въпроси, в държавата — министър без портфейл; В.Фрик в партията — райхслайтер на националсоциалистическата фракция в Райхстага, в държавата — министър на вътрешните работи; Даре в партията — райхслайтер по селския въпрос, в държавата — министър на земеделието; Р.Лай в партията — райхслайтер по организационните въпроси и ръководител на Германския трудов фронт, в държавата — пълномощник по осигуряването на работна сила; Б.фон Ширах в партията — райхслайтер по възпитанието на младежта (впоследствие гаулайтер на Виена), в държавата — лице, присъствуващо на заседанията на правителствения кабинет.

Онези, които внимателно са изучавали по документи структурата на нацисткия режим, са забелязали тази „особеност“. Главният съветски обвинител на Нюрнбергския процес Р.А.Руденко пише: „За да се заздрави връзката между властвуващата банда и отделните организации, всеки от заговорниците играеше няколко роли, явяваше се в няколко лица. Гьоринг беше министър, главнокомандуващ военновъздушните сили, пълномощник по четиригодишният план, райхслайтер, висш ръководител на СА и СС; Хес беше министър, заместник на Хитлер по партийна линия, генерал от войските СС и САГ; Розенберг беше имперски ръководител на националсоциалистическата партия по идеологическите и външнополитическите въпроси, министър и обергрупенфюрер от СА и СС и т.н.

Както Гьоринг — министърът е неделим от Гьоринг — обергрупенфюрерът от СС, така са неделими СС, гестапо и другите престъпни организации на хитлеристкия режим“ (111–8).

Макар безусловно вярна, тази констатация не обхваща детайлно истината, понеже ограничава симбиозата нацистка партия — държава само до върхушката. Р.А.Руденко смята, че „властвуващата банда“ иска само „да заздрави връзката“ между себе си и „отделните организации“, докато всъщност тук се касае за природата, за същността на фашистката държава. Именно затова въпросното явление не се ограничава само във върхушката, а се разпростира върху цялата система на националсоциалистическата държава, отнася се към нейните най-фундаментални принципи.

Срастването на държавните и партийните постове продължава и надолу по цялата йерархическа стълба. Всички по-важни постове в Третия райх се заемат от членовете на Германската националсоциалистическа работническа партия (т.е. партията на Хитлер) и особено от заслужилите ветерани на националсоциалистическото движение. Членуването във фашистката партия дава като първа и най-важна привилегия правото да се заема държавна длъжност.

Срастването на държавния и партийния апарат е универсално явление, то приема най-различни форми, но няколко от тях имат основно значение. Първо, поголовно заемане на постове в държавния апарат на членовете на фашистката партия и нейни заслужили ветерани;

второ, (във върхушката) непосредствено съединяване на правителствената и централната партийна власт в едни и същи лица (Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Розенберг, Хес и пр.); всяка от тези особи може да се разглежда като органически синтез на правителствена и партийна власт;

трето, узаконен от самата държава повсеместен партиен контрол над всички държавни органи, техният кадър и тяхната дейност;

четвърто, прехвърляне на държавни функции върху органи на фашистката партия;

пето, сливане на сродни държавни и партийни формации;

шесто, централно държавно заплащане (по подобие на чиновниците) на чисто партийните функционери (райхслайтери, гаулайтери, крайслайтери, ортсгрупенлайтери), които се занимават с партийно-организаторска и агитационно-разяснителна работа.

Ще се спрем поотделно на всеки от посочените случаи на срастване.

а) На държавните постове — членове на фашистката партия

С идването на Хитлер на власт в държавния апарат се вливат няколкостотин хиляди членове на нацистката партия, „за да укрепят властта“, като стихийно и масово завладяват нейния апарат. За тях идването на нацизма на власт е триумф на „националсоциалистическата революзия“. В речта си от 18 май 1933 г. Гьоринг приветствува това положение: „Който е завоювал длъжностите, той ще ги владее“. Един месец по-късно (т.е. през юни същата година) Рудолф Хес, който по това време е заместник на фюрера в партията, доразяснява: „… даже в случай, че ветераните на партията не притежават способности, то това се компенсира с техния горещ стремеж да работят за делото на националсоциалистическата държава“ (103–108).

Впоследствие партийните членове получават предимство дори в сферата на изяшните изкуства и литературата. В окръжно Х 115 от 20 август 1937 г. палатата по културата по повод приемането на членове в райхскамарата за изобразителни изкуства е казано дословно: „Старите партийни другари имат предимство. Доколкото специални предпоставки са налице; от само себе си се разбира, че трябва да се предлагат онези партийни другари, които още преди завземането на властта са участвували в движението“ (178–107).

Фактически още преди края на 1933 г. всички ръководни длъжности в имперските, областните и местните органи са заети от членове на фашистката партия. Ръководството на партията всемерно поощрява този процес. За укрепване на националсоциалистическата власт то провежда основна чистка в държавния апарат, която дава на партийните ветерани зелена улица към административните постове и служби. Със закона за възстановяване на професионалното чиновничество (от 7 април 1933 г.) от имперските, областните и местните органи са изгонени „служащите, които вследствие на тяхната политическа дейност досега не са дали гаранции, че те всеки момент ще се обявят за националнта държава“ (Reichgesetzblatt, 1933, Bd.I, S.175) като на тяхно място веднага постъпват преданите и проверени партизани на режима. През януари 1935 г. е издаден закон, който още повече закрепва партийния монопол върху държавните длъжности. Съгласно този закон кандидатурите за бургмистри могат да се издигат само от местните първични организации на нацистката партия. След това този единствен кандидат се утвърждава от министъра на вътрешните работи в качеството му на бургмистър за срок от 12 години. Местните фашистки организации назначават и съветници на бургмистрите. По такъв начин хитлеристите напълно ликвидират самоуправлението, подменяйки го с централизираната система на правителствено управление, начело на което стои ръководството на нацистката партия. (103–107).

От гледна точка на интересуващия ни проблем крайно интересен е декретът на имперското и пруско министерство на вътрешните работи от 27 февруари 1936 г., в който изрично е казано, че не може чиновникът да бъде безпартиен „при тесните взаимоотношения на партията и държавата“ и особено пък да напусне партията поради несъгласие „с програмата и политическата установка на партията“. „Във всеки отделен случай, се казва в декрета, следва да се провежда обстойна проверка с цел да се установи по каква причина чиновникът е излязъл от партията. Ако той е направил това, бидейки несъгласен с програмата и политическата установка на партията, то той не може да остане чиновник.

Но даже ако това не е така, то излизането на чиновника от партията при тесните взаимоотношения на партията и държавата може да наведе на мисълта, че не му достига вътрешна връзка с националсоциалистическата държава или необходимият дух на саможертвование“ (89–438). На 26 януари 1937 г. са издадени т.нар. „Основни положения на немския закон на чиновниците“, според който всяко назначение на държавна длъжност, което не е съгласувано с органите на националсоциалистическата партия, се счита недействително. Защото „вътрешната връзка на чиновника с партията е предпоставка за неговото назначаване на длъжност… Чиновникът трябва да бъде изпълнител на волята на националсоциалистическата държава, ръководена от НСДАП“ (89–533). Това разпореждане узаконява напълно и оконча телно партийния контрол над държавните органи, установява пълен монопол на националсоциалистическата партия над германската държава.

Казаното дотук се отнася не само до чисто административнните служби, но и до съда. По същия начин под контрол са взети и съдебните органи. Масово се снемат съдии по политически причини, главно за членуване в леви партии и съюзи. Онези от тях, които не са членували в леви партии, са подложени на голям политически и морален натиск да влязат в националсоциалистическата партия. В противен случай ги заплашва уволнение. Новите съдилища, учредени, за да преследват „лица, извършвали политически престъпления“, се комплектуват изцяло от националсоциалисти, членове на партията. Дори Имперския съд, който издаде оправдателна присъда на тримата обвиняеми в подпалването на Райхстага, се оказа твърде неблагонадежден в политическо отношение и бе подменен с новосъздадения „Народен съд“, занимаващ се само с политически дела. Съставът на този т.нар. „Народен съд“ са двама съдии и пет партийни чиновници от НСДАП (90–319).

Изобщо завладяването на административните постове и служби от партийните членове на НСДАП е така тотално, че Хитлер в реч пред Райхстага на 20 февруари 1938 г. ще заяви: „Няма нито едно учреждение в тая държава, което да не е националсоциалистическо. В Германия всяко лице, заемащо отговорна длъжност, е националсоциалист. Всички учреждения на империята се намират в подчинение на върховното политическо ръководство. Партията ръководство Германия политически“ (89–30).

Мусолини между другите „изключителни фашистки закони“ също издаде специален закон за чиновниците под неточното название Закон за бюрокрацията. Чрез него той затвърди завладяването на на държавните постове от членовете на фашистката партия. Този закон по същество поставяше чиновника пред дилемата: или да стане член на фашистката партия (ако не е такъв) и да работи като активен фашист, или да си подаде оставката. Законът предвижда незабавно отстраняване на чиновниците, които „явно или скрито действуват или бездействуват против правителството“ (112–52).

Според разясненията, дадени в текста на закона, фашистката държава не може да търпи чиновници, които са против правителството, защото при фашисткото управление „правителството и държавата“ са неделими и онзи, който се обяви против фашисткото правителство, се обявява против фашистката държава и фашисткия режим. Следователно, той не може да бъде на служба в системата на държавния апарат.

Скритата принуда за членуване във фашистката партия е посочена много точно от П.Толиати: „Какво представлява в днешна Италия членът на фашистката партията? Част от нейните членове е политически активна, има поръчения, изпълнява политическа функция. Но ако вие се вгледате в болшинството членове, ще видите, че подавляващата част е политически пасивна. Но независимо от това те членуват в партията? Защо? Защото редица принудителни обстоятелства ги заставят да влизат в партията. Природата на тези обстоятелства е от двояк характер: те въздействуват пряко и косвено. Например косвено действуващите обстоятелства се изразяват в това, че принадлежността към фашистката партия се изисква за заемането на каквато и да е длъжност в държавния апарат: за заемането пък на висшите държавни служби членството във фашистката партия е задължително условие.

… По такъв начин вие виждате каква маса хора от дребните и средните слоеве влиза във фашистката партия само защото те работят, само защото те трябва да живеят, а за да живеят, трябва да работят.

Друга форма на принуждение — това е пряката принуда, която се осъществява по отношение на работниците в заводите. Наистина до предписанието — ако искаш да продължиш да работиш, влизай в партията — още не се е стигало. Но например при наемането на работа на двама безработни, единият от които е член на фашистката партия, а другият — не, на фашиста ще се окаже предпочитание.

… При такава форма на принуда става ясно защо много членове на фашистката партия… изглеждат политически пасивни, не се занимават с политика, пък и въобще са слабо обхванати от влиянието на фашизма“ (116–80).

Още по-драстични форми достига завладяването на държавни постове от партийни членове в Испания. По свидетелството на Ейбл Плен тук след 1939 г. дори учителските места се раздават на партийни членове фалангисти по привилегия независимо от тяхната научна подготовка и образование. Режимът се интересува от едно-единствено качество — учителите да са негови предани и активни поддръжници. „Преподавателският кадър беше съставен… цяла тълпа лошо подготвени фалангисти и други крепители на режима, които бяха възнаграждавани с учителски места независимо от жалката им липса на качества, за да заместят хилядите учители и професори републиканци, които се намират в изгнание, по затворите или бяха изклани“ (93–169).

Ще бъде едностранчиво и повърхностнтно, ако тоталното заемане на държавните постове и служби от членовете на фашистката партия се схваща само като награда от партийното ръководство за извършени услуги, както погрешно мисли Херман Раушинг: „Присвояването на всички синекурни служби се извърши навсякъде, дето беше възможно. От най-високостоящите до най-последните в новата йерархия, всички на драго сърце слушаха д-р Лай…, който навред ревеше: «Бе рете рози, докато не са прецъфтели».

По това време чух новия боен вик на «дирижираната корупция». Корупцията не бе само позволена, а явно организирана. Имаше дори люде, които се надяваха, че националсоциализмът скоро ще умре от това.

… Най-различни чиновнически места, членове на административни съвети, дивиденти, аванси, възнаграждения. Всички бяха на тяхно разположение. Всяка банка, всяко голямо предприятие искаше да има свой представител в партията като защитник със заплата“ (99–68 и 69).

Забогатяването и корупцията не са приоритет на фашистката власт. „Новото“, внесено от фашизма в държавното строителство, е изграждане на завършена „партийна“ държава, портийна диктатура, създаване на държавен апарат, който освен по административна (т.е. пак партийна) може да се контролира и по партийна линия. По такъв начин се осъществява системата на двоен контрол на фашистката партия над държавата, който придава особена стабилност и монолитност на режима в цялост.

б) Ръководството на фашистката партия се самоназначава за правителство на държавата

Когато на 30 януари 1933 г. Хитлер беше назначен за райхсканцлер и състави своя правителствен кабинет, в него влизаха само трима националсоциалисти: той, Гъоринг и Фрик. Хитлер имаше поста райхсканцлер, Гьоринг — министър без портфейл, Фрик — министър на вътрешните работи. Останалите членове на кабинета — министърът на външните работи фон Нойрат, министърът на финансите граф Швейрин фон Крозиг, министърът на продоволствието и селското стопанство Хугенберг, министърът на труда Зелдте, министърът на отбраната фон Бломберг, министърът на пощите и транспорта фон Елц Рубенах, министърът на правосъдието Хертнер — не бяха членове на националсоциалистическата партия. Те принадлежаха към други политически партии, които само след няколко месеца щяха да бъдат разпуснати. Лишени от политическа опора, тези министри бяха обречени на провал.

Хитлер, опирайки се на политическия монопол на своята партия, която остава единствена политическа партия в Германия, ще превърне правителствения кабинет в националсоциалистически. Това става по два начина: първо, като създава нови министерства, начело на които назначава видни националсоциалисти, и, второ, като приема в партията напълно лоялни към националсоциализма министри.

На 13 март 1933 г. е създадено Министерството на народната просвета и пропагандата, оглавява го Гьобелс. На 5 май 1933 г. — Министерството на авиацията и Министерството на образованието. Горинг оглави първото, гаулайтерът на Южен Хановър — Бернгард Руст — второто. На същата дата е създадено и Министерството на църковните въпроси, оглавено от видния националсоциалист Ханс Керл.

След започването на войната са създадени още две министерства: на 17 март 1940 г. — Министерството на въоръженията и боеприпасите. За министър е назначен заслужилият националсоциалист д-р Тод (покъсно негов приемник става Шпеер). На 17 юли 1941 г. е сформирано Министерството за окупираните източни области, оглавено от идеолога на партията Розенберг.

Освен министрите на правителствения кабинет (в качеството на министри без портфейл) са включени също заместникът на фюрера Р.Хес, по-късно М.Борман и началник-щабът на СА Ернст Рьом (след 30 юни 1934 г. Шепман). Това става още на 1 декември 1933 г. с издаването на Закона за обезпечаване единството на партията и държавата. Съответният пункт гласи буквално: „Заместникът на фюрера и началник-щаба на СА ще станат членове на имперското правителство, за да може да се обезпечи тясно сътрудничество на отделите на партията и СА с държавните власти…“ (89–26).

На 30 януари 1937 г. Хитлер приема в партията онези членове на кабинета, които дотогава са безпартийни: фон Нойрат, фон Бломберг, Зелдте, фон Елц Рубенах. Партийният официоз „Фьолкишер беобахтер“ в южногерманското си издание от 1 февруари 1939 г. по следния начин коментира това събитие: „Имайки предвид предполагаемото снемане на забраната за приемане в партията на нови членове, фюрерът като първа крачка точно в това направление прие в партията онези членове на кабинета, които досега не членуваха в партията, и заедно с това им връчи златни партийни значки като най-висше почетно отличие в партията.

… Фюрерът награди със златна партийна значка членовете на партията, държавните секретари: д-р Ламерс, Функ, Крьонер и генерала от авиацията Милх“ (89–70 и 71).

Единственият човек от кабинета, който отказва да влезе в партията, е министърът на пощите и транспорта фон Елц Рубенах. Неговият отказ, макар и в много вежлива форма, е по открито идеологически съображения — несъгласие с идеологията на националсоциализма. „Аз вярвам в принципите на християнството — пише той до фюрера — и трябва да остана верен на бога и на самия себе си. Членството в партията ще означава, че аз съм длъжен без всякаква съпротива да приема засилващите се нападки на партийните чиновници против религиозните убеждения и против онези, които желаят да останат верни на своити религиозни убеждения“ (89–71).

С това фон Елц Рубенах фактически подава оставка. Оставката му е незабавно приета.

Така още в началото на 1937 г. правителственият кабинет става изцяло националсоциалистически: членовете на правителството са членове на националсоциалистическата партия, на нейното ръководство или партийните водачи стават правителствени ръководители. И правителственият кабинет придобива следната физеономия: Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес, Розенберг, Даре, Фрик, фон Нойрат, Х.Фанк, Рибентроп.

Всички до един са членове на националсоциалистическата партия и (с изключение на фон Нойрат, който е само член на партията, без да заема ръководен пост в нея) са нейни имперски ръководители.

По такъв начин Законът за обезпечаване на единството на партията и държавата (от 1 декември 1933), който по думите на един от американските обвинители на Нюрнбергския процес е основна мярка в изграждането на националсоциалистическата държава, бе последователно проведен и в правителствения кабинет.

Този момент в изграждането на „тоталитарната държава“ е толкова съществен, че към него ще се връщат многократно обвинителите на Нюрнбергския процес. Американският обвинител Сторн, който се занимаваше специално с престъпленията в правителствения кабинет, писа: „Участието на райхслайтерите и другите видни членове на ръководния състав на нацистката партия в правителствения кабинет способствува за устанавянане господство на националсоциалистическата партия и нейния ръководещ състав над правителството“ (89–26). В същия смисъл се изказва и главният американски обвинител Роберт Джексън: „Имперското правителство е било само външна форма, ползувайки се от която, нацистката партия е претворявала своята воля в законодателни, административни и изпълнителни актове“ (89–327).

Интересно е да се отбележи, че в Италия почти по същия начин се развиват събитията, когато кралят възлага на Мусолини да състави правителство. В кабинета на Мусолини освен самия Мусолини има още трима фашисти, между които признатият икономист де Стефани, двама народници, пет либерали от различни направления и двама общопризнати герои от войната: генерал Дияц — „дукът на победата“, и адмирал Тоан де Реаел — „дукът на морето“ (112–32).

В първия си кабинет Мусолини освен глава на правителството заема и поста министър на вътрешните работи.

Но до 1925 г. Мусолини не съставя „хомогенно фашистко правителство“, работи в коалиция с представители на други политически партии.

Едва след кризата около убийството на депутата социалист Матеоти, която трае през цялата 1924 г. Мусолини образува нов кабинет само от фашисти. Този епизод е представен от официалния историк на италианският фашизъм Джоакино Волпе по следния начин: „Кабинетът бе цял и само от фашисти. Либералите или станаха фашисти, или изчезнаха от видимо обръщение, както социалистите и народниците. Мнозина непримирими противници или отидоха в чужбина, или бяха принудени да отидат…“ (17–127).

Всъщност това съвпада с периода на „изключителните фашистки закони“, с приемането на които фашистите забраняват другите партии и завладяват напълно държавната машина. Съставянето на второ, „хомогенно фашистко правителство“ е завършек на този процес на формиране на еднопартийна политическа система и изграждане на фашистката държава.

При Франко партията още в началото владее правителствения кабинет и представя типичен случай на превръщане на партийното ръководство в правителство на държавата. По-голямата част от министерствата, между които и най-важните, се оглавяват от водачите на Фалангата.

Правителственият кабинет от юли 1939 г. например е твърде характерен в това отношение: 1) Франциско Франко: в партията върховен водач (каудильо) на Фалангата, в държавата — председател на министерския съвет; 2) Рамон Серано Сунер: по партийна линия — президент на политическата хунта на Фалангата, в правителството — министър на вътрешните работи, а в интервала от 1940 до 1942 г. става и министър на външните работи; 3) Мунос Грандес: по партийна линия — секретар на политическата хунта на Фалангата и същевременно началник на фалангистката милиция, в правителството — министър без портфейл; 4) Гамеро дел Кастильо: в партията — член на политическата хунта на Фалангата, в правителството — министър без портфейл; 5) Р. Савчес Масас: в партията — член на политическата хунта на Фалангата, в правителството министър без портфейл; 6) Хосе Ибанес Мартин: по партийна линия — член на Фалангата, без да заема отговорен пост, в правителството — министър на народното образование; 7) Алонсо Пеня Боеуф: по партийна линия — член на Фалангата, в правителството — министър на обществените работи.

Останалите четирма министри — нефалангисти — са от военната част и те оглавяват раздробеното на три бивше Министерство на националната отбрана, както следва: Министерството на сухопътната армия начело с генерал Хосе Енрике Варела, Министерството на военно-въздушните сили начело с Хуан Ягуе и Министерството на морските сили начело с адмирал Салвадор Морено. Последното нефалангистко министерство е това на външните работи начело с полковник Байгбедер Атиенса (20–281).

Разбира се, в по-късните Франкови правителства представителството на Фалангата варира в зависимост от вътрешните и международните условия. Но като правило Фалангата владее правителствения кабинет по три начина: първо, чрез получаването на най-важните министерства — на вътрешните (понякога и на външните) работи, на труда, народното образование, селскостопанското производство и узаконеното със специален декрет Министерство на партията, второ, чрез контрол над другите министерства посредством партийни членове, заемащи високи чиновнически служби в тях. Трето, партийното господство на Фалангата над кабинета се осъществява и чрез Франко, който като върховен водач на партията е и несменяем шеф на правителството с неограничено право на постоянни реорганизации на кабинета.

Някои характерни особености във взаимоотношенията между Фалангата и правителствения кабинет са представени от Ейбл Плен: „Известни ключови позиции в кабинета са били считани още от началото на Франковата реорганизация за «сфера на влияние» на Фалангата.

Постовете, които Фалангата държеше в кабинета, се състояха главно от министерствата на вътрешните работи, на народното просвещение и земеделието, вън от поста ministero del movimento или министър на партията, запазено с Франков декрет за главния секретар на Фалангата“ (144–53). По-нататък Е.Плен изтъква, че макар „заеманото от секретаря на Фалангата Арезе Менистерство на партията да представлява теоретически министерски пост без портфейл, то служеше не само за върховна връзка между «движението» и министерския съвет (фалангистите, упорити в омразата си към парламентарното управление, още отказваха да наричат организацията си партия), но обгръщаше и важния подсекретариат на народното просвещение, Министерството на пропагандата на диктатурата. Този подсекретариат — Vice Secretaria — упражняваше един действително неоспорван монопол върху цялата преса и печата, радиото, цензурата, филмите, театрите, изкуствата музиката и всички останали прояви в областта на културата, забавленията и пропагандата из цяла Испания.

Но над и зад тези постове, които държеше непосредствено в ръцете си, Фалангата фактически упражняваше неограничено влияние и сред другите министерства посредством фалангисти, заемащи високи служби, и чрез въоръжени агенти и преплетени дейности в профсъюзите. Тази преплетена дейност биваше така прикрита и честа, че беше трудно да се познае къде започваше властта на правителството и къде свършваше тази на Фалангата“ (93–55).

(Точно затова през 50-те години в Испания най-често можело да се срещне в разговорите фразата „Фалангата управлява всичко“.)

Дейността на фашистката държавна и партийна йерархия е така тясно „преплетена“ (да използуваме тази дума, макар че по-точният термин е „срастване“), че всеки, който загуби своето високо положение във фашистката партия, неизбежно загубва мястото в правителството и обратно. Серано Сунер например, като загубва постовете си на министър на вътрешните и външните работи, „трябвало да слезе и от мястото си на деен вожд на Фалангата“ (141–55). Когато Хосе Луис Арезе (дългогодишен партиен водач) в по-ново време загубва поста си министър на благоустройството на градовете, загубва и положението си във Фалангата и т.н.

Подобно положение на нещата от гледна точка на „тесните връзки на партията и държавата“ (Хитлир) е съвсем логично. Ако един министър бъде изгонен от правителствения кабинет, а запази ръководното си положение във фашистката партия, той може като „обиден“ в определен момент да обърне партията срещу правителството или най-малко да остане обединител на опозиционните настроения в партията срещу правителството. Това обаче противоречи на един от най-дълбоките принципи на тоталитарната държава, без опазването на които тя не би могла да съществува: пълното единство на фашистката партия и държавата. И затова неизбежно е освободеният от правителствения кабинет да бъде лишен и от високия пост в партията.

в) Контролът на фашистката партия над държавните органи

Повсеместният контрол на националсоциалистическата партия над държавните органи — контрол, узаконен от самата държава, е една от особено важните форми на срастване на държавния апарат с партийния. Тя се изразява не само в това, че назначаването на административни длъжности не може да става без одобрението на съответната партийна инстанция, не и в това, че партийните водачи заемат едновременно и държавни длъжности, но и че контролът се разпростира и върху законодателната дейност на държавата. Нито един закон или декрет не можеше да се издаде в Третия райх без предварителното съгласие на ръководството на нацистката партия.

Разбира се, всички закони, които се издават, излизат и се гласуват в Райхстага, но това е формално, защото нацистите имат абсолютно мнозинство в Райхстага. В такива случаи Райхстагът е единодушен като партийните конгреси: всичко се приема с „Хайл Хитлер!“. По-важен е другият момент, че преди да влязат в Райхстага и се одобрят от него, тези закони трябва да получат одобрението на партийната канцелария на НСДАП.

На 27 юли 1934 г. Хитлер подписва декрет, който дава правото на неговия заместник Хес да контролира цялата законодателна дейност в пределите на империята и изобщо да взема участие във всички държавни работи. В декрета е казано: „С настоящото предоставям на заместника на фюрера — райхсминистъра Хес — да взема участие в разрешаването на въпроси, свързани с подготовката на проекта за закона във всички административни инстанции на империята. Всички законодателни материали, след като бъдат подготвени от съответните имперски министри, трябва да му се препращат. Това трябва да се прави също така и в онези случаи, когато над дадения проект работи само един подготвящ го министър. На имперския министър Хес трябва също така да бъде предоставена възможността да разглежда проекти, предложени от експертите.

Установеният ред се отнася също така към декретите и законите. На заместника на фюрера като райхсминистър се предоставя правото да изпраща в министерствата в качеството на свои представители съответните експерти от своя щат.

Такива експерти се упълномощават да го представляват пред имперските министри“ (89–72).

Хес от своя страна разпраща циркуляр до всички по-важни инстанции, с които разяснява кого представлява и в качеството си на какъв контролира законодателната дейност на империята. „Съгласно декрета на фюрера от 27 юли 1934 г. аз получих правото да вземам участие в законодателната дейност на империята както в областта на издаването на закони, така и в сферата на декретите и директивите…

Аз трябва да подчертая, че моето участие в разрешаването на тези въпроси е израз на мнението на националсоциалистическата партия като такава по всеки от тях. По болшинството от законите и декретите, преди да дам своето заключение, аз се съветвам със съответните отдели на партийното ръководство…“ (89–72).

Впоследствие правата на Хес да утвърждава закони и декрети в качеството му на представител на националсоциалистическата партия се разширяват и върху провинциите. На 12 април 1938 г. д-р Ламерс в писмо до имперските министри пише следното: „Заместникът на фюрера ще вземе участие в работата също така и в онези случаи, когато имперските министри утвърждават държавни закони и законодателни актове в провинциите съгласно параграф 3 на първия декрет от 2 февруари 1934 г., предвиждащ изменение в структурата на империята. Заместникът на фюрера в качеството си на имперски министър ще взема участие също така в обсъждането на всички закони и заповеди, които по-рано са се разработвали или са се намирали в процес на подготовка при другите имперски министри и са одобрени от имперските министри. Законите и законодателните актова (декрети, заповеди), издавани от австрийското правителство, минават аналогична процедура. Доктор Ламерс“ (89–73).

След 1941 г., когато Хес мистериозно изчезва в Англия, тези неограничени пълномощия за контрол над административните органи и тяхната законодателна дейност автоматически минават върху Мартин Борман, секретар на фюрера и началник на партийната канцелария. За законодателната дейност на М.Борман американският обвинител Стори на Нюрнбергския процес заяви следното: „В съответствие с декрета от 16 януари 1942 г. участието на партията във всички важни законодателни актове и назначения в правителството, а също така в повишаванията става изключително чрез Борман. Той участвува в подготовката на всички закони и декрети, които се издават от имперските власти“ (89–10).

Контролът на националсоциалистическата партия като монополна политическа партия и същевременно „единствена носителка на германската държавност“ не се изчерпва само в сферата на законодателната дейност на имперските власти. Той продължава на всички по-низши стъпала на държавната и партийната пирамида, за да стигне до основите — до блоклайтерите. В границите на определено „гау“ (област) нито един по-сериозен държавен въпрос не може да се реши, без да е взето предварително съгласието на гаулайтерите, който на територията на своето „гау“ представлява НСДАП и с върховен политически ръководител.

Самата партия е изградена така, че да може да контролира държавните органи, и това е един от нейните съществени принципи. В „Организационната книга, на НСДАП“ изрично е казано: „Ние строим ръководството на партията въз основа на политическото ръководство на държавата“ (89–19).

Още по-откровено и по-точно е изразена контролиращата роля на НСДАП над държавните органи в речта на Хитлер на партийния конгрес в Нюрнберг през 1935 г., където заявява: „… не държавата ни дава заповеди, а ние даваме заповеди на държавата“ (89–27).

В областта на партийния контрол над държавните органи — като форма на срастване на фашистката партия с държавата — италианският фашизъм дава още по-оригинални образци. Тук срещаме „върховния фашистки съвет“ — висш партийно-държавен орган, — носител на „схващанията за фашистката държава и грижата за запазване на режима“ (112–57).

Този съвет в качеството си на партиен институт започва да функционира още след похода към Рим през октомври 1922 г., но става и държавен орган значително по-късно. С декрет от 28 септември 1928 г. трите института — министерският съвет, парламентът и сенатът — решават той да бъде превърнат от чисто партиен институт в конституционен орган.

Така той става върховен партийно-държавен орган, въплъщаващ в себе си срастването на фашистката партия с държавата — „орган на режима“. Чл. 1 от Закона за върховния фашистки съвет определя неговия интегрален характер по следния начин: „Върховният съвет на фашизма е висшият орган, който уконтролира и завършва всички дейности на режимат, създаден от революцията през октомври 1922 година. Той има съвещателни функции в случаите, показани от закона, а освен това може да бъде консултиран по всякакъв политически, икономически и социален въпрос от национален интерес чрез запитване от шефа на правителството“ (112–58).

Като върховен държавно-партиен орган той има контролни функции както в областта на държавата, така и в чисто партийната материя. Съветът упражнява контрол над законодателната дейност на държавните органи — парламента, сената, правителството. От тази гледна точка изключително интересни са разпоредбите на чл. 12 и 13, които определят чисто държавните функции на върховния фашистки съвет и според който „трябва да бъде вземано мнението на съвета върху всички въпроси, имащи конституционен характер“ (61–61). С други думи, „инициативата за изменения в конституцията се поставя в ръцете на съвета и фактически само съветът може да измени конституцията… Ако висшият съвет нарежда листата на депутатите и фактически избира по-голямата част от парламента, той е с това поставен, ако не над него, поне наравно с него“ (112–63).

Освен това съгласно чл. 13 от закона върховният фашистки съвет изгражда нов правителствен кабинет или попълва вакантните места в кабинета: „Запазвайки атрибутите и прерогативите на шефа на правителството, върховният съвет освен това съставя и има винаги готова листа за лицата, който в случай на ваканция той счита, че могат да заемат министерски постове“ (112–61).

В чисто партийната област функциите на върховния фашистки съвет са определени в член 11 от закона. Според него съветът: „а) определя листата на депутатите съгласно разпоредбите на последния избирателен закон (17 май 1928 година); б) обсъжда уставите, организацията и политическите директиви на националната фашистка партия; в) произнася се по назначаването и уволняването на секретаря, подсекретарите, административния секретар и другите членове на директорията на партийната организация“ (112–60).

За характера на върховния фашистки съвет като рожба и символ на срастването на партийния и държавен апарат твърде много говори и неговият състав. Според текста на закона той е следният: „Шефът на правителството, който е по право негов председател, който го свикво, когато намери за необходимо, и който определя дневният му ред: секретарят на националната фашистка партия, който е и секретар на съвета; квадрумвирите на похода към Рим; ония, които в качеството си на министри са били негови членове в продължение на 3 години, и секретарите на фашистката национална партия, напуснала длъжността си след 1922 г.; членове са още следните лица; председателят на сената и този на камарата, министрите, държавните секретари, държавният подсекретар на министър-председателството; главнокомандуващият милицията; членовете на директорията на партията; председателите на Италианската академия на науките и на Фашисткия институт за култура; председателят на националната младежка организация Балила; председателят на синдикалния съд по Закона за защита на държавата; председателите на всички национални фашистки синдикални конфедерации, признати от специалния закон, и председателят на националният кооперативен институт“ (112–60).

Както се вижда от приведения пасаж, членовете на върховния фашистки съвет до един са членове на фашистката партия и заемат в нейната йерархия или в тази на държавата най-отговорни постове. „Шефът на правителството, който по право е негов председател“, е Мусолини, т.е. върховният водач на Националната фашистка партия; секретарят на фашистката партия т.е. вторият човек след Мусолини в партийната йерархия, е секретар на съвета или втори човек в съвета; „квадрумвирите на похода към Рим“ са военни ръководители на фашистката партия; министрите, членове на правителството, са също партийно организирани фашисти след 1924 г.; главнокомандуващият милицията не може да не бъде фашист, тъй като милицията е партийна: председателите на Италианската академия на науките и на Фашисткия институт за култура са непременно активни фашисти. За членовете на директорията на фашистката партия да не говорим — те са висшите ръководители на партията.

Строго взето, получава се следната картина: ръководителите на фашистката партия и нейните активисти, след като са завладели всички ключови позиции на държавата — правителството, парламента, сената, местните органи, — за да затвърдят юридически монопола и контрола на своята партия над държавата, създават специален орган за целта. Този орган е върховният фашистки съвет. Затова най-точно ще е последният да се определи като уорган на контрола на фашистката партия над държаватат, орган на юридически потвърдения контрол.

В противен случай би било непонятно защо е необходимо наред с правителството, което е партийно, фашистко, и директорията, представляваща централното ръководство на фашистката партия, да съществува още един върховен фашистки орган. Последният само привидно стои над партията и държавата, но ако се вгледаме по-внимателно в неговите функции и състав, става ясно, че той е специален орган на фашистката партия за контрол над държавата — контрол, повтаряме, юридически затвърден.

В това отношение разликата между нацистите и италианските фашисти се изразява във факта, че ръководството на нацистката партия в лицето на Хес, а по-късно и на Борман директно упражнява контрол над държавните органи и тяхната законодателна дейност, докато италианската фашистка партия създава специален орган за контрол, като го узаконява със съответния декрет на правителствота, парламента и сената.

г) Прехвърляне на държавни функции върху органи на фашистката партия

Една от най-ярките прояви на тази тенденция е контролиращата дейност на фашистката партия спрямо държавните органи, за която дейност ставаше дума в предния раздел. Тази практика обаче взема много по-широки размери, понеже партийните органи са най-недеждните в политическо отношение помощници на държавата, често по-сигурни от самите държавни органи. Затова фашисткият режим, когато трябва да изпълни изключително важно в политическо отношение държавна задача, особено разчита на съответните партийни органи или формации.

Още в началото на нацисткото господство терорът над политическите и идеологическите противници на режима беше поверена не на държавната полиция, както би следвало да бъде при нормални условия в една традиционна буржоазна демокразия, а на СС и СА в качеството им на партийна войска и частна полиция на НСДАП. Точно това правеше терора особено жесток, масов и безпощаден. Защото в качеството си на полиция СА и СС действуваха с вдъхновение, с дълбока политическа убеденост в необходимостта от терор. За разлика от държавната полиция тези партийни палачи не гледаха на терора като на служебно задължение, а като на триумф на своята нацистка партия, която им даваше и обещаваше всякакви материални и политически облаги в близкото бъдеще. Така към материалната заинтересованост се прибавя и страшният идеологически фанатизъм, който винаги е бил дълбоко присъщ на членовете на националсоциалистическата партия.

Охраната на концентрационните лагери, в които бяха затворени политическите и идеологически противници на националсоциализма, също се поддържаше не от държавната полиция, а от СА и СС. Те запазиха тези си функции до последните дни на германския фашизъм. С това собствено се обяснявя защо и как ръководителите на Третия райх успяха за сравнително дълъг период да запазят в тайна страшните престъпления в концентрационните лагери, поне за германското население, пред което те бяха представяни като трудови лагери или лагери за военнопленници. Не случайно Хес в някакво писмо беше споделял, че войските СС са най-подходящи за изпълнението на важни държавни задачи, понеже са възпитани по-добре от другите части в духа на националсоциалистическата идеология.

Това са типични случаи, когато партийни формации изпълняват държавни функции.

Такива функции изпълняват и „чисто“ партийните органи на НСДАП, особено на равнището на угаулайтеритет, където най-ясно се пресичат държавните с партийните задачи. Един типичен пример: на 27 март 1942 г. Заукел, гаулайтер Тюрингия, е назначен генерален пълномощник по използуването на работната сила, задача, чисто държавна. Със съгласието на партийната канцелария той от своя страна назначава другите гаулайтери за пълномощници по използуването на работната сила в поверената им гау (област). Тяхната задача е формулирана от Заукел така: „Обезпечаване на непрекъснато взаимодействие на всички държавни, партийни, военни и стопански инстанции за достигане на максимален ефект в областта на използуването на работната сила“ (89–700).

По време на войната гаулайтерите стават пълномощници по отбраната на страната и отговарят за координацията на военната икономика. Със специален декрет от 1 септември 1939 г. шестнадесет гаулайтери са назначени за имперски пълномощници по отбраната на страната. По-късно във връзка с необходимостта от по-нататъшна мобилизация на военните резерви гаулайтерите изпълняват все повече и повече държавне функции. По същество всяка гау става област за отбрана на империята и всеки гаулайтер става комисар на тази област (89–696). Районните власти, осъществяващи контрол над цените, също са под ръководството на гаулайтера като имперски комисар по отбраната. Гаулайтерите се занимават също с разквартируването на войските и евакуацията на населението в случай, че съюзническите войски нахлуят на територията на неговата гау. Когато неблагоприятният ход на войната изчерпва последните резерви на Германия, тя прибягва до услугите на фолксщурма. Тогава гаулайтерите стават главнокомандуващи на фолксщурма (народното опълчение) в тяхната област.

От тази гледна точка симптоматично е също сътрудничеството между блоклайтерите (най-низшите партийни функционери) и полицейските власти. „Организационната книга“ на Германската националсоциалистическа работническа партия задължава блоклайтера посредством ортсгрупенлайтера постоянно да информира държавните власти за разпространителите на „вредни слухове“. „Блоклайтерът е длъжен да разкрива всички онези, които разпространяват вредни слухове, и да докладва на ортсгрупенлайтера (районния партиен ръководител — Ж.Ж.), за да може той по съответен начин да съобщава на държавните власти“ (89–700).

Подобни образци на прехвърляне на държавни функции върху партийни формации ни дава и италианският фашизъм. След 1923 г. е учредена фашистка милиция, партийна милиция, която се издържа с държавни средства и изпълнява функциите на държавна полиция (2–50).

д) Обединяване на сродни формации на фашистката партия и държава

Това е най-пряката форма на срастване на държавния и партийния апарат на фашизма. Тя произтича от дълбокото родство между някои институции на фашистката партия и държавата, понеже фашистката партия, стремяща се към монополна власт, се самоизгражда с оглед управлението на държавата. Още преди идването си на власт нацистката партия създава своя частна полиция в лицето на СС и частна армия, представена от СА. Както бе вече показано, в първите години СС и СА в качеството си на партийни формации изпълняват държавни функции: те упражняват терора срещу „враговете на народа и държавата“, осъществяват превантивни арести, разтурят другите партии, охраняват концентрационните лагери и пр.

През следващите години обаче, когато нацисткият режим напълно се стабилизира, а „партията стана държава“, по думите на Хитлер (84–579), те трябваше да бъдат обединени с държавната полиция. Това се изискваше не само от единството на задачите, но и от органически присъщата на режима нужда от все по-голяма и по-голяма концентрация и централизация на властта.

„Този процес получи завършека си в секретната заповед на Хитлер от 17 август 1938 г., когато, обяснявайки причините, поради които на 17 юни 1936 г. е обединил длъжностите началник на германската полиция и райхсфюрер на СС, Хитлер посочва: «Посредством назначаването на райхсфюрера на СС и началника на германската полиция при Министерството на вътрешните работи на 17 юни 1936 г. („Райхсгезетцблат“, част 1, стр. 487) аз създадох основа за обединяването и реорганизацията на германската полиция.

Посредством това мероприятие щутценщафелен (т.е. отредите СС) на националсоциалистите, които се намират под ръководството на райхсфюрера СС и началника на германската полиция, встъпиха в тясна връзка с германската полиция» (89–703). Всъщност това обединяване започва значително по-рано. Още през март 1933 г. 50 000 СА и СС — войници са придадени на държавната полиция в качеството им на «спомагателна полиция» (151–121).

Подобен род обединяване на партийни и държавни формации е налице и в случая със СА, които по начало възникват като партийна армия на НСДАП много преди идването и на власт. Чрез тях нацистката партия контролира и владее улицата. През 1934 г. те се разрастват неимоверно много и достигат цифрата 4,5 милиона. Висшите офицери на СА — Рьом, Хайнест, Ширети, К.Ернст и пр. — искат да превърнат тази партийна армия в държавна, като сами станат нейни командири, подобно на това, което политическите ръководители на партията са едновремено и държавни ръководители. Това обаче заплашва всевластието на политическите ръководители, които вече чувствуват урозата от тази 4,5-милионна армия.

Това съперничество между политическите водачи на нацистката партия (Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер и пр.), от една страна, и на военните и командири (Рьом, Хайнест, Карл Ернст и пр.), от друга, става причина за събитията от 30 юни 1934 г. Тогава политическите ръководители вероломно ликвидираха военните командири и сведоха ролята на СА до второстепенна сила. От този момент започва залезът на СА, чиято численост към 1940 г. е сведена до милион и половина.

През периода на войната, макар формално да представлява още партийна армия (защото истинска партийна армия след 30 юни 1934 г. са отрядите СС), тя фактически се слива с редовната армия. СА воюва при еднакви условия с редовната държавна армия, минава под командуването на генералите от вермахта, без да ползува особени предимства и привилегии. Тайното списание «Ди Лаге», издавано от Гьобелс, съобщава, че «през есента на 1944 г. броят на отредите СА възлиза по това време на 1,7 милиона души. От тях 1,2 милиони били призовани в армията» (75–18).

Още по ярък пример за подобно обединяване срещаме при СД и гестапо. СД възниква първоначално като е секретна служба на СС, а след 4 юни 1934 г. и на цялата нацистка партия, докато гестапо представлява държавен орган — това са «многобройни подразделения на политическата полиция на отделните германски федерални държави, обединени под личното командуване на Хитлер, и то с подкрепата на Гьоринг» (111–25). За пръв път СД и гестапо се обединени на 26 юни 1936 г. с назначаването на Хайдрих на поста началник на полицията за сигурност, която включва гестапо и криминалната полиция. Дотогава Хайдрих е началник само на СД, т.е. на партийната служба за сигурност.

«Това обединяване на полицията за сигурност (която беше държавен орган) със СД партийната организация под ръководството на Хайдрих бе оформено с указ от 27 септември 1937 г., по силата на който различните държавни и партийни органи, подчинени на Хайдрих като началник на полицията за сигурността и на СД, бяха обединени административно в едно цяло — Главното имперско управление за сигурност (РСХА), което стана едно от главните управления на СС, подведомствени на Химлер като райхсфюрер на СС, и същевременно предсавляваше отдел при Министерството на вътрешните работи под ведомството на Химлер като началник на германската полиция» (111–25 и 26).

По същия начин стана обединяването на Задграничната организация на НСДАП с Министерството на външните работи. Този акт бе продиктуван пак от необходимостта да се избегне дублирането на партийния и държавния апарат при изпълнението на едни и същи задачи. До 1937 г. АО (аусландсорганизацион, което значи задгранична организация — Ж.Ж.) беше главно орган на хитлеристката партия. След това се превърна в правителствен орган.

По предложение на Хес Хитлер назначи Боле в Министерството на външните работи. В сградата на «Вилхелмщтрасе» Х 74/76 той стана първият човек след Рибентроп. Назначаването на Боле (ръководителя на АО — Ж.Ж.) в Министерството на външните работи бе придружено със заповед на Хитлер, която санкционираше пълното сътрудничество на Министерството на външните работи с АО. Самото Министерство на външните работи създаде своя АО, която работеше под ръководството на Боле. От този момент той получи разрешение да присъствува на всички заседания на правителството, макар че самият той не беше министър.

Тесният контакт между Министерството на външните работи и АО даваше възможност на германските посланици и консули да ръководят дейността на германците, живеещи в чужбина“ (102–150 и 151).

е) Държавата охранява фашистката партия

След като в резултат на финансовото срастване на партийния с държавния апарат фашистката партия става държавна, т.е. политическо ядро на държавата, то последната взема под охрана партията. Фашистката партия получава юридическа защита от държавата точно така, както държавата получава за своите деяния политическа благословия от партията. По силата на това положение всички престъпления против фашистката партия стават юридически наказуеми точно така, както се наказват престъпленията против държавата. Нацистите приеха специален закон относно престъпните действия против държавата и партията и за охрана на партийната форма. Този закон предвижда сурови наказания за тези, които правят изявления, накърняващи престижа на националсоциалистическата партията, затвор за враждебните изказвания против ръководителите на нацистката партия, защото те — по силата на срастването на апарата на НСДАП и държавата — са и държавни ръководители; затвор за онези, които измислят или разпространяват политически вицове, насочени против националсоциалистическия режим.

До каква степен са интимни отношенията между нацистката партия и държава, внимателни и грижливи държавните органи към партията, как те бдят над нейните интереси, може да се разбере и от едно разпореждане на Мартин Борман до органите на нацистката партия, където им препоръчва услугите на гестапо: „За да се осъществи по-тесен контакт между органите на партията и нейните организации от ръководителите на държавната тайна полиция (гестапо), заместникът на фюрера моли, щото ръководителите на гестапо да се канят на всички големи митинги на партията и нейните организации“ (89–699).

Друг документ — инструкция задължава държавните органи, по-специално ръководителите на висши държавни и политически управления, да подпомагат гаулайтерите със съвети, що се отнася до използуването на работната сила. „Ръководителите на висшите държавни и икономически управления, отговорни за подчинените им области, са длъжни да дадат на гаулайтерите съвети и да ги информират по най-важните проблеми на използуването на работната сила“ (88–343).

В това отношение раздел 6-и от Закона за обезпечаване единството на партията и държавата от 1 декември 1933 г. е особено категоричен: „… властите са длъжни да обезпечават законна и административна помощ на онези партийни организации и СА, които партията и СА са упълномощили да действуват от свое име“ (84–580).

За да защити партията от критикете на гражданите, нацистката държава преследва и хора на изкуството — сатирици. „Фьолкишер Беобахтер“ от 4. III. 1939 г. ни съобщава за изключени от Имперската палата на културата артисти поради публично осмиване нарежданията на партията и държавата: „Имперският министър на народната просвета и пропагандата д-р Гьобелс изключи от Имперската палата по културата артиста и писател Вернер Финк, конферансието Петер Захе (Курт Пабст), както и излизащите под името «Тримата Руланд» Хелмут Бут, Вилхелм Майснер и Манфред Длуги. С това им се забранява в бъдеще всяко публично представяне в Германия.

Артистът и писател Вернер Финк още през май 1935 г. по случай затварянето на кабаре «Катакомбата» бе сериозно предупреден, тъй като в своите номера се е опитвал упублично да осмее нарежданията на партията и държаватат. Въпреки това предупреждение в своето представление той отново е показал липсата на каквото и да било позитивно отношение към националсоциализма, а с това на обществеността и преди всичко на партийните другари е причинил най-тежки неприятности“ (179–93).

Всяка шега, виц или критика по адрес на националсоциалистическата партия и нейните ръководители автоматически попада под ударите на закона. На 20 декември 1934 г. е издаден специален закон за „предателството“ в партията, съгласно който по най-скоростната процедура се налагат санкции на „предателя“. Последният най-напред бива изключен от НСДАП чрез партийния съд, изгонван от работа, арестуван, изпращан в концлагер или разстрелван в зависимост от степента на провинение.

В Италия по времето на фашизма съществува спезиален Закон за защита на Великия фашистки съвет и неговите членове (т.е. ръководството на фашистката партия) подобно на Закона за защита на парламента, сената и техните членове.

Провинилите се в този смисъл срещу Великия фашистки съвет се наказват със смърт или принудителна каторжна работа (13–183).

ж) Държавно заплащане на апарата на фашистката партия

В този случай се разкрива финансовият характер на срастването на фашистката партия с държавата, техният нерушим финансов съюз, върху който почива и идеологическото им единство. Владейки държавата, фашистката партия си осигурява чрез нея неограничени финансови средства. Тя може не само да раздава държавни постове и синекурни длъжности на своите членове, но и непосредствено да използува държавни средства за свои специфично партийни нужди: първо, заплащане на партийните функционери и, второ, финансирането на шумните партийни мероприятия и кампании.

За своята дейност партийните функционери получават заплата както чиновниците и загубват своята заплата в случай, че от гледна точка на по-висшата партийна инстанция се окажат неподходящи. В своето изследване на италианския фашизъм С.М.Слободской привежда конкретни цифрови данни за ежегодния бюджет на апарата на фашистката партия, който се одобрява от министъра на финансите (110–74).

При това заплатата на партийния функционер е многократно по-висока не само от средната работна заплата, но и от тази на специалиста (инженера, лекаря, учителя, художника и пр.), защото за системата той е по-ценен от всякакъв специалист: политическата система се опира на него, а не на специалиста. По такъв начин той и материално се оказва в привилегировано положение спрямо широката маса от населението. Благодарение на това партийният апарат на фашизма скоро се откъсва от масата и се оформя като особен социален слой, който в Германия официално се наричаше „корпус на политическите ръководители“, но който по-правилно ще бъде да се определи като каста.

Неговата особеност се изразява не само в това, че той ръководи и управлява страната, но и в буржоазно-парвенюшкия му начин на живот, обусловен от финансовите възможности. При това положение управляващата фашистка партия се корумпира, а нейните функционери не избягват участта на бюрократи, свързани повече с апарата на своята партия, отколкото с идеологията, повече с кастата, отколкото с масата на партията.

С това може да се обясни странното от гледище на строгия фашистки морал положение, че тъкмо хората от върхушката, сочени на широката маса като образец за подражание — Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Розенберг, Лай, Рибентроп и т.н., — след падането на нацистката държава се оказаха баснословно богати, с големи суми в чуждестранни банки. Хората, разпалвали най-бесни националистически чувства в народа и младежта, насаждали омраза към всичко чуждо (негерманско), бяха внесли своите пари в… чужди, главно швейцарски банки! Само от издаването на „Майн Кампф“, която се разпространяваше по същество принудително, Хитлер получил 4 млн. долара; в началото на войната Гьобелс е имал задгранично имущество, оценено на 4,6 млн. долара; Химлер е имал в чуждестранните банки около 6 млн. долара (103–145). Най-богат измежду представителите на фашистката върхушка се оказа Гьоринг, с неговите приказни вили и дворци, с баня, чийто под е застлан с плочки от масивно злато.

Разбира се, партийните финанси не са единственият източник за обогатяване на апарата. Наред с партийната каса на НСДАП съществуват и държавни длъжности, синекурни длъжности към големите индустриални предприятия, които предвид на изключителното положение на фашистката партия държат да имат в нея свой платен представител. 78 места в директоратите и наблюдателните съвети на 24 от най-крупните монополи са заети от членове на фашистката партия (103–144).

Заемането на няколко такива длъжности по съвместителство — партийна, държавна плюс синекурна служба в някой тръст — дават възможност за много бързо забогатяване. Но това е характерно повече за самата върхушка на нацисткия партиен апарат, отколкото за средния и низшия слой. Когато крупно индустриално предприятие търси партиен функционер, който да представлява неговите интереси пред фашистката партия и държава, то предпочита висшия партиен сановник пред обикновения функционер по понятни причини. Ето защо инкорпорирането на партийни функционери във финансовата олигархия става предимно на нивото на райхслейтерите и гаулайтерите.

В този пункт изпъква особено релефно паразитният характер на фашистката партия. Създавайки огромен високоплатен партиен апарат (около 800 хиляди души в Германия) наред с държавния, тя фактически го дублира. Така паралелно с държавния апарат се изгражда и друг, унаддържавент, като социална опора на режима и оправдание за привилегиите, предоставени на видните крепители на режима. Лишен от съществени функции по начало, този партиен апарат симулира трескава активност с организирането на паради, митинги, демонстрации, манифестации, факелни шествия, поклонения на лобни места на загинали фашисти, колективни излети, военни и спортни състезания, национални празненства, с които прахосва допълнително грамадни държавни средства. С други думи, не само апаратът, но и цялата му дейност има паразитен характер, струващ скъпо на обществото и държавата. Достатъчно е да се споменат „конгресните дни“ на нацистката партия в „столицата на конгресите“ — Нюрнберг. В продължение на цяла седмица няколко стотин хиляди души, дошли от всички краища на Германия, са на пълната издръжка на НСДАП по отношение на пътни, храна, нощуване и пр.

Необходимостта от по-дълбоко осветляване на тези проблеми изисква да разглеждаме принципиално новото съотношение на парите и властта при фашистката държава. Тук те си разменят местата. Ако за класическата буржоазна демокрация е характерен принципът „Който има пари, разполага с властта“, при фашистката държава става обратното. Абсолютното господство на политиката над останалите сфери на обществения живот изтъква противоположния принцип — „Който има власт, има и пари“. Пропорционална в основата си, тази зависимост отразява разликата в йерархичните нива и тогава „по-голямата власт носи повече пари“!

С това се обяснява бясната борба за власт, характерна за партийните функционери и държавници, която се отличава в доста отношения от аспирациите към властта от страна на буржоазните демократи. Поради тяхното лично богатство (имения, заводи, ферми и пр.) те са финансово независими от държавата и не винаги са пряко обвързани с нейните интереси, докато за нацистката партия и нейния апарат държавата е единствен и главен източник на доходи. Така фашистката партия, и по-точно нейният апарат, превръща държавата в оръдие за колективна експлоатация на гражданското общество и националната икономика.