Желю Желев
Фашизмът (35) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

3. Разпадане на системата от масови казионни организации

След фашистката партия разложението обхваща системата от казионни масови организации, които остават без политическо ръководство и контрол. Отделянето на фашистката партия от държавата и особено враждебното и отношение към нея води до бързото разкриване на казионния антиработнически характер на „вертикалните профсъюзи“. Пада цялата идеологическа гарнитура, грижливо изграждана в течение на десетилетия от фашистката партия, с единственото предназначение да крие истинската природа и функции на „вертикалните профсъюзи“. Те също започват да се дистанцират от държавата и да се обявяват против нея.

По такъв начин се осъществява процес, обратен на онзи, който се извършва при възходящото развитие на фашистката държава, когато тя, вземайки под свой контрол масовите организации, от оръдие на трудещите се ги превръща в оръдие против трудещите се. Сега става обратното: като се откъсват и противопоставят на буржоазната държава, профсъюзите отново стават оръдие на трудещите се против държавата. От резерв на държавата, който тя използуваше за смазването на своите противници, те се трансформират в неин враг, срещу когото тя е принудена да хвърля въоръжена полиция и войска.

Този процес на превръщане взема твърде разнообразни форми — от политическите демонстрации и събрания до създаването на нови масови организации.

Основната, ярко изразена тенденция е премахването на старите принципи на казионните организации, разпускането след това на самите организации, като на тяхно място се изградят нови масови организации на трудещите се и младежта върху демократичните начала, основани на пълната доброволност.

Студентите например масово бойкотират СЕУ (Испански университетски синдикат), основан през 1936 г. от Фалангата като задължителен фашистки профсъюз за испански студенти. С влизането в университета властите задължително зачисляват студентите за членове на СЕУ. Неизменните искания на студентските демонстрации от 1956–1957 г. насам са: да се премахне СЕУ и се изградят свободни профсъюзи, да се възстанови автономията на университетите и се върнат гражданските и политическите свободи на страната и т.н. „Към края на 1964 г. излизането на факултетните студентски организации от СЕУ става почти повсеместно“ (26–39). Затова СЕУ през 60-те години с основание се третира като „потъващ кораб“. Студентските организации, които напуснаха СЕУ, се обединиха в Свободната асамлея, която в процеса на борбите стихийно се формира като нова демократична форма на студентското профсъюзно движение.

Четвъртата асамблея на студентите (предишните три бяха в 1956, 1962 и 1964) в началото на 1965 г. прие декларация, която изразява всъщност програмата на новото студентско движение: „а) профсъюзна свобода, разбирана като създаване на автономен, демократичен, представителен, свободен и независим профсъюз, неподлежащ на никакво политическо или академическо насилие; б) всеобща амнистия за всички, намиращи се под следствие, на глобените или затворени студенти; в) свобода на мисълта в университетите; г) свобода на сдруженията в университетите; д) солидарност с трудещите се, които се борят за същите демократически искания“ (26–40 и 41).

На 27 февруари 1965 г. на едно събрание в аудиториите на Мадридския университет. Четвъртата асамблея се обявява „за висш представителен орган на новото, независимо, демократично студентско профсъюзно движение“ (20–41).

Впоследствие всички демонстрации, стачки или протести се провеждат под ръководството на съответната асамлея на студентите. „На 2 март 1965 г., в Деня на студента, няколко хиляди студенти от Мадрид по решение на Четвъртата свободна асамблея излизат на демонстрация против репресиите и клеветническата кампания на франкисткия печат. Пред зданието на управлението на печата студентите късат и мачкат по платното на улицата официалните франкистки вестници. Против демонстрантите е била хвърлена въоръжена полиция.

… Събитията продължават да се развиват. В Барцелона на 22 и 23 март 1965 г. се събират на първото национално кординационно съвещание избраните от студентите представители на университетските окръзи на Мадрид, Барселона, Билбао, Саламанка, Валенсия, Овиедо, Сарагоса, Валядолид. Това са били делегати от висшите учебни заведения на Испания, обявили своето излизане от Франкисткия СЕУ. Те приемат манифест, в който заявяват, че «за студентите СЕУ отдавна е мъртъв», както и декларазия за принципите, където подробно е разработена организационната структура на новия, свободен, независим и демократичен Национален профсъюз на студентите. На барселонското съвещание за пръв път се слива в едно гласът на свободните асамблеи, отразил цялата широта и мощ на антифранкистките студентски демонстрации.

На Франковото правителство се наложи официално да признае фактическият крах на СЕУ. На 2 април 1965 г. Министерският съвет утвърди тъй наречения «постановяващ декрет за професионалните сдружения на студентите». Неговата цел се състои в това, като отхвърля срамното название и формално като провъзгласява изборност на ръководството на студентските сдружения от горе до долу, да се опита да запази самата система за правителствен контрол над цялата студентска организация“ (26–41 и 42).

Разбира се, свободните студентски организации категорично отхвърлиха правителствения декрет и фактически сега в испанския университет наред с умиращия СЕУ съществуват свободни, независими и демократични студентски профсъюзни сдружения, които изразяват техните интереси.

Този процес разкрива дълбокото сходство в положението на свободната асамблея на студентите и на Работническата профсъюзна опозиция. И едната, и другата съществуват като отрицание на „вертикалните синдикати“ и съществуват наред с тях. По такъв начин възниква „своеобразно двувластие“ в системата на масовите организации. От една страна, са казионните профсъюзи, които държавата налага със сила на работниците и студентите, а от друга — работниците вътре в държавните профсъюзи избират свои „работнически комисии“. Тъкмо последните изразяват реалните им интереси и действуват от тяхно име, когато трябва да се заобиколи натрапеното ръководство по време на стачки, бойкоти или политически демонстрации.

Оттук в противоречивото положение на работническите комисии. От гледна точка на държавата и нейната профсъюзна политика те са нелегални, противозаконни органи и властта ги преследва. Но доколкото те са ръководителите на големите икономически стачки, работодателите и властите са принудени да преговарят с тях и по такъв начин ги признават фактически за истински представители на работническата класа. Като говори за статута на работническите комисии през 60-те години, Х. Гарсиа им дава съвсем точна характеристика: „Испанският пролетариат намери удачно средство да замени фашистките профсъюзи със свои органи за борба, заставили режима да ги признае «де факто». Това беше още едно важно завоевание на работническите комисии профсъюзната опозиция, без да е станала официално призната, престана да бъде нелегална“ (20–463).

Сантяго Карильо, сегашният генерален секретар на ИКП, в книгата си „След Франко — накъде?“ възлага големи надежди на тези комисии като организационно оръдие на работническата класа за ликвидиране на корпоративната система: „«Вертикалните профсъюзи» са в агония. Със своите комисии работническата класа създава условията за изграждане на единни, независими, свободни и демократични профсъюзи, класови профсъюзи, които служат за организиране защитата на нейните интереси и които да подпомагат борбата за едно общество без експлоататори и експлоатирани“ (46–44).

Работническата профсъюзна опозиция на практика доказа, че тя е истинският ръководител на пролетариата и изразител на неговите интереси, като се нагърби с ръководството на големите стачки от 1957, 1958, 1961–1962 и особено от 1964 г., които принудиха правителството да изведе на улицата полицията и войската. Стачката от 1962 г., започната от миньорите на Астурия, трая близо два месеца и застави правителството да повиши работната заплата и да утвърди определен минимум за всички работници. Тежестта и авторитетът на работническата опозиция на този етап са пораснали до такава степен, че тя фактически да действува като представителен орган. През ноември 1962 г. представителите на работническата опозиция от Астурия, Мадрид, Каталония, Баскония и Андалусия проведоха нещо като национална конференция, на която обобщиха опита от проведените по цялата страна стачки и същевременно приеха цяла програма за закрепване на достигнатите позиции.

Всъщност смисълът на борбата за превръщане на казионните профсъюзи от оръдие на държавата в оръдие на трудещите се против държавата най-добре е изразен в искането на студентите от 15-те факултета на Мадридския университет, където се казва: „СЕУ досега предсавляваше правителството пред студентите. Ние искаме нашите профсъюзи да предсавляват студентите пред правителството“ (20–456 и 457).